П. Г. Удхаус
Малкото съкровище (1)

Първа глава

Ако управата на хотел „Гуелф“, тази лондонска забележителност, присъстваше в гостната на апартамента, предоставен на госпожа Елмър Форд, доскорошна жителка на Ню Йорк, в три часа на един следобед в началото на януари, би почувствала известна загриженост, философите в тази управа вероятно щяха да се замислят върху границите на човешките възможности, защото бяха направили всичко по силите си за госпожа Форд. Бяха й осигурили уютен подслон. Бяха я хранили добре. Бяха вдъхновили персонала си да предугажда всяко нейно желание. И все пак тя, потънала във всички тези облаги, които би трябвало да я задоволят, демонстрираше нервността и нетърпението, които биха могли да бъдат забелязани у тигрица в клетка или затворничка в Бастилията. Кръстосваше бясно стаята. Седна, взе някакъв роман, захвърли го, стана и поднови патрулирането. Стенният часовник удари, свери го с ръчния, който беше погледнала точно преди две минути. Отвори медальона, висящ на златна верижка на врата й, погледна съдържанието му и въздъхна. Най-накрая отиде бързо в спалнята, извади от един куфар картина с маслени бои в рамка, върна се с нея в гостната, постави я на един стол, отстъпи няколко крачки и жадно впи поглед в нея. Големите й кафяви очи, обикновено сурови и властни, странно омекнаха. Устните й потрепнаха.

— Огдън! — промълви тя.

Картината, вдъхновила този изблик на чувства, вероятно не би повлияла на непредубедения наблюдател по същия начин. Той щеше да види просто един крайно несръчен любителски портрет на рядко отблъскващо момче, около единайсетгодишно, което се взираше от платното с полунадуто, полусприхаво изражение — шишкаво, тъпкано с храна малко момче, което приличаше досущ и точно на това, което си беше — разглезено дете на родители, разполагащи с много повече пари, отколкото е полезно за тях.

Докато госпожа Форд се взираше в портрета, а портретът се взираше в нея, телефонът иззвъня. Тя се втурна нетърпеливо към него. Беше рецепцията, която й съобщи, че има посетител.

— Да? Да? Кой? — Гласът й секна, когато не чу името, което очакваше. — А, да — рече. — Да, поканете лорд Маунтри да се качи при мен, ако обичате.

Върна се при портрета. Изразът на нетърпение, изчезнал при позвъняването на телефона, се бе завърнал. Когато гостът й се появи, положи усилие да го потисне.

Лорд Маунтри беше рус розовобузест младеж с жълтеникави мустачки на около двайсет и осем години — въздебеличък сериозен млад човек. Примижа, като зърна портрета, приковал го с каменен взор още от вратата, и бързо отклони поглед.

— Ъъъ, всичко е наред, госпожо Форд. — Не беше от хората, които си губят времето с поздрави и приветствия. — Пипнах го.

— Пипнахте го!

Гласът на госпожа Форд беше стреснат.

— Станбороу, нали се сещате?

— О! Аз… мислех си за нещо друго. Няма ли да седнете?

Лорд Маунтри седна.

— Художникът. Помните ли, че онзи ден на обяд ми казахте, че искате някой да нарисува портрет на момченцето ви, тъй като имате само един, рисуван, когато е било на единайсет години…

— Това е Огдън, лорд Маунтри. Рисувала съм го сама.

Негово благородие си беше избрал стол, който му даваше възможност да стои с гръб към портрета и беше придобил леко упоритото изражение на човек, който „не ще поглежда веч назад, щот знае, че демон страшен по пети го следва“, както красиво се е изразил Поетът, се насили да се извърне и да срещне погледа му с цялото самообладание, което съумя да мобилизира.

— Ъъъ… да — промълви той. И замълча.

— Приятен малък мъж, а? — продължи след малко.

— Да, нали?

Негово благородие решително възстанови първоначалното си положение спрямо художественото произведение.

— Ако си спомняте, ви препоръчах оня приятел Станбороу. Той ми е първа дружка и гледам да му дам едно рамо, щом мога. Твърди се, че е ненадминат художник. Самият аз не знам много за творчеството му. Казахте ми да го доведа тук днес следобед, нали помните, да се договорите. Чака долу.

— О, да, да. Разбира се. Не съм забравила. Много ви благодаря, лорд Маунтри.

— Хрумна ми доста добро планче, при положение, че не сте променили решението си за онова пътуване с моята яхта — реших, че ще се отегчите до смърт. Още ли искате да се включите в компанията?

Госпожа Форд стрелна с очи часовника.

— Нямам нетърпение — заяви тя.

— Ами тогава защо не убием с един куршум два заека? Да съчетаем пътешествието с портрета. Можете да доведете момченцето си, пътуването ще му е страшно забавно, а аз да поканя Станбороу, а?

Това предложение не беше плод на внезапен прилив на добросърдечие у негово благородие. Беше си блъскал дълго време главата и бе стигнал до извода, че въпреки своите недостатъци, този план е най-добрият. Осъзнаваше факта, че присъствието на невръстно момче на борда не е абсолютно належащо за успеха на едно пътешествие с яхта, а след като видя портрета на Огдън, проумя още по-безкомпромисно, че схемата бъка от недостатъци. Но отчаяно му се искаше Станбороу да се включи в групата. Какъвто и да беше Огдън, нямаше съмнение, че Били Станбороу — човек с неизчерпаемо чувство за хумор, е идеалният спътник за дълго пътуване. С него на борда всичко щеше да е различно. Лошото беше, че Станбороу категорично отказа да ползва неопределено дълга ваканция под предлог, че не може да си я позволи. При което негово благородие, рядко осеняван от мъдри идеи, изненада самия себе си с плана, току-що изложен пред госпожа Форд.

Когато свърши изложението, я загледа очаквателно и с изненада установи, че по лицето й минава бърза сянка на потрес. Веднага си припомни последните си думи. Не, в тях нямаше нищо, което да я разстрои. Озадачи се.

Тя гледаше покрай него, към портрета. В очите й се четеше болка.

— Опасявам се, че не разбирате положението на нещата — каза тя. Гласът й беше дрезгав и напрегнат.

–Ъ?

— Разбирате ли… аз нямам… — млъкна. — Моето малко момченце не е… Огдън не живее с мен в момента.

— На училище ли е?

— Не, не е на училище. Позволете ми да ви изясня всичко. Ние с господин Форд не се разбирахме добре и преди година се разведохме във Вашингтон поради несходство на характерите и… и…

Гласът й секна. Негово благородие — млад човек, треперещ от ужас пред излиянията на дълбоки чувства, независимо дали са изразени от жена или мъж — безмълвно се сгърчи. Това им беше най-лошото на тия американци! Вечно се развеждаха и предизвикваха неприятности. Но как би могъл да знае? Защо онзи, който ги запозна — не можа да се сети кой, по дяволите, беше, — не му беше казал? Беше сметнал, че е най-обикновена американка, тръгнала да обикаля Европа с любящ, пръскащ долари съпруг някъде зад хоризонта.

— Ъъъ… — изпъшка той. Не можа да каже нищо друго.

— И… и съдът — произнесе през зъби госпожа Форд — му присъди родителските права над Огдън.

Лорд Маунтри, порозовял от смущение, загъргори съчувствено.

— Оттогава не съм виждала Огдън. Затова се заинтересувах, когато споменахте приятеля си господин Станбороу. Хрумна ми, че господин Форд едва ли би възразил да притежавам портрет на сина ми, нарисуван с мои средства. Нито пък допускам, че ще се възпротиви, когато… ако повдигна въпроса пред него. Но нали разбирате, преждевременно е в момента да организирам рисуването на портрета да стане по време на пътешествие с яхта.

— Опасявам се, че това съсипва целия план — траурно обяви лорд Маунтри.

— Не съвсем.

— Ъ?

— Още не искам да кроя планове, но… възможно е Огдън все пак да дойде с мен. Нещо може да се… уреди.

— Смятате, че в края на краищата ще можете да го доведете на яхтата?

— Надявам се.

Лорд Маунтри, колко и да искаше да издава съчувствени гъргорения, беше прекалено прям и честен младеж, за да преглътне очевидното разминаване с голите факти.

— Не виждам как ще заобиколите едно съдебно решение. Предполагам, че е валидно и в Англия.

— Надявам се нещо да се… уреди.

— О, аз също, аз също. Естествено. — Изпълнил дълга си да обърне внимание върху голите факти, негово благородие беше готов отново да загъргори. — Между другото, къде е Огдън?

— В провинцията, в къщата на господин Форд. Но…

Прекъсна я телефонен звън. Тя се изстреля от стола и прелетя през стаята към слушалката с един скок, както се стори на смаяния лорд Маунтри. Докато вдигаше слушалката към ухото си, вълна от радост заля лицето й. Нададе кратък писък на трепетна възхита.

— Веднага ги изпратете горе — извика тя и се обърна преродена към лорд Маунтри.

— Лорд Маунтри — заговори бързо тя, — моля ви, не ме смятайте за непоносимо груба, ако ви помоля да си тръгнете. Едни… едни хора идват да ме видят. Трябва да…

Негово благородие бързо се изправи.

— Разбира се. Разбира се. Естествено. Къде си оставих… а, ето я.

Грабна си шапката и за да си спести труда, със същото ловко движение събори на пода бастунчето си. Госпожа Форд наблюдаваше навежданията и посяганията му с нарастващо нетърпение, докато той най-сетне се изправи, по-изчервен, но с пълни ръце — бастун, ръкавици и шапка, всички налице.

— Тогава довиждане засега, госпожо Форд. Ще ме уведомите дали момченцето ви ще може да се присъедини към нас на яхтата, нали?

— Да, да. Много ви благодаря. Довиждане.

— Довиждане.

Посегна към вратата и я отвори.

— За бога — рече той и се завъртя, — Станбороу! Какво да правя със Станбороу? Да му кажа ли да чака? Той е долу, ще знаете!

— Да, да. Кажете на господин Станбороу колко ужасно съжалявам, че съм го накарала да чака, и го попитайте дали няма да изчака още няколко минути в Салона с палмите.

Лорд Маунтри бе осенен от вдъхновение.

— Ще го черпя едно — обяви той.

— Да, да, както решите. Лорд Маунтри, наистина трябва да тръгвате. Знам, че съм груба. Не знам какво говоря. Но… моето момченце се връща при мен.

Трупаното с поколения кавалерство от рицари предци подейства моментално на негово благородие. Не разбра всичко, но беше достатъчно да осъзнае, че предстои сцена, на която решително не му е мястото. Срещата на една майка с отдавна загубения син е нещо свято. Това му беше кристално ясно, затова се обърна като светкавица и се метна през прага, но тъй като точно в този момент някой влизаше, последва сблъсък, който го остави да ръси запъхтени извинения в познатата вече от вдигането на шапката коленопреклонна поза.

Новодошлите бяха високо, рядко красиво момиче с доста сурово и бихме казали дори цинично излъчване. Водеше за ръка дебело момче на около четиринайсет години, чиято прилика с портрета на стола разкриваше по недвусмислен начин неговата самоличност. Беше избегнало сблъсъка, но изглеждаше разгневено от него, защото, като измери наведения пер с поглед, преливащ от хладно презрение, обобщи мнението си с една дума: „Кретен!“

Лорд Маунтри се изправи.

— Извинете — смотолеви той може би за седми път. Беше крайно объркан. Винаги стеснителен, сега беше направо смазан по множество и разнообразни причини. Светът беше пълен с очи — очите на госпожа Форд, които крещяха: „Махай се!“, очите на Огдън, излъчващи: „Глупак!“, очите на портрета, твърдящи: „Идиот!“ и най-сетне очите на прекрасното момиче — големи, сиви, хладни, присмехулни и презрителни, които говореха, или поне така му се стори в онзи трескав момент: „Кой е този розов особняк, който пъпли по пода пред мен?“

— Из… извинете — повтори той.

— Гледай къде ходиш! — сурово отсече Огдън.

— Няма за какво — откликна момичето. — Неста, няма ли да ни запознаеш?

— Лорд Маунтри — госпожица Драсилис — обади се госпожа Форд.

— Опасявам се, че прогонваме лорд Маунтри — рече момичето. Очите й се сториха на негово благородие по-големи, по-сиви, по-хладни, по-присмехулни и по-презрителни от всякога. Потъна в тях като неопитен плувец в дълбоки води.

— Не, не — запелтечи той. — Честна дума. Тъкмо си тръгвах. Довиждане. Нали няма да забравите да ме уведомите за яхтата, госпожо Форд? Компанията ще е страшно забавна. Довиждане, довиждане, госпожице Драсилис.

Вгледа се за момент в Огдън, сякаш нерешил дали да си позволи да се обърне и към него, но смелостта явно го напусна, той се обърна и си тръгна. Откъм коридора се дочу тракането на изпуснат бастун.

Синтия Драсилис затвори вратата и се усмихна.

— Какъв притеснителен младеж! — заяви тя. — Неста, какво спомена той за някаква яхта?

Госпожа Форд се изтръгна от хипнотичния поглед, с който изпиваше Огдън.

— А, нищо. Следващата седмица няколко души ще ходим с яхтата му в Южна Франция.

— Каква възхитителна идея!

В гласа на Синтия прозвуча известна замислена нотка.

— Великолепна идея! — промърмори тя.

Госпожа Форд се обърна. Хвърли се върху Огдън като вихрушка от шумолящи скъпи дрехи и го притисна към себе си.

— Момчето ми!

Не всекиму е дадено да се измъква гладко от сцени на напрегнати чувства. Огдън не успя. Изтръгна се грубо от прегръдката.

— Имаш ли цигарка? — запита той.

Беше чудно неприятно малко момче. Портретът на стола беше незаслужен комплимент към физиката му. Нарисуван от любящата майчина ръка, той го ласкаеше до крайност. На портрета беше шишкав, на живо — далеч по-шишкав. На портрета беше намусен. В живота беше навъсен. И тъй като изкуството има граници, особено любителското изкуство, портретът дори не намекваше за отблъскващите му обноски. Беше много объркано дете. Имаше вид на човек, видял всичко, което животът може да предложи и вече само се отегчава. Изразът и поведението му бяха на млад мъж, и то на категорично несимпатичен млад мъж.

Дори госпожа Форд за миг се смрази. Засмя се неуверено.

— Колко си деловит, миличък! — каза тя. Синтия разглеждаше наследника на фордовите милиони с обичайния си немигащ, полупрезрителен поглед.

— Цял ден е такъв — заяви тя. — Нямаш представа колко ми помогна това.

Госпожа Форд прочувствено се обърна към нея.

— О, Синтия, скъпа, не съм ти благодарила.

— Не си — сухо вметна момичето.

— Миличка, ти си същинско чудо. Наистина. Откакто получих телеграмата ти от Истнър, непрекъснато си го повтарям. — Млъкна. — Огдън, ела при мен, миличък.

Той нацупено отиде при нея.

— Да не вземеш да ме мачкаш — предупреди, преди да позволи да бъде обгърнат от протегнатите ръце.

— Кажи ми, Синтия — започна пак госпожа Форд, — как го направи? Казах на лорд Маунтри, че се надявам да видя моя Огдън скоро, но всъщност изобщо не хранех надежда.

— Този твой лорд Маунтри — заговори Синтия. — Къде се запозна с него? Защо досега не съм го виждала?

— Запознахме се в Париж през есента. Беше отсъствал дълго от Лондон, за да се грижи за болния си баща.

— Разбирам.

— Много е любезен, уреди да нарисуват портрет на Огдън. Но по дяволите лорд Маунтри. Защо се отклонихме от разговора? Кажи ми как измъкна Огдън.

Синтия се прозя.

— Оказа се фасулска работа.

— Огдън, миличък — отбеляза госпожа Форд, — не се отдалечавай. Искам те близо до мен.

— Добре де.

— Тогава стой до мен, ангелче.

— Я стига! — смотолеви ангелчето под нос. — Ей, адски съм гладен — добави то.

Сякаш ток удари госпожа Форд. Скочи на крака.

— Клетото ми детенце! Разбира се, че трябва да обядваш. Синтия, натисни звънеца. Ще ги накарам да ни изпратят храна.

— Да, ще обядвам тук — заяви Синтия.

— О, и ти не си обядвала! Съвсем забравих.

— И на мен така ми се стори.

— И двамата ще обядвате тук.

— Всъщност — отсече Синтия — струва ми се, че ще е по-добре, ако Огдън хапне долу в ресторанта.

— Искаш да клюкарстваш, а? Огдън, съкровище! — възкликна госпожа Форд. — Много добре, Синтия. Тръгвай, Огдън. Нали ще си поръчаш нещо хранително, сладкия ми?

— Можеш да заложиш главата си — отвърна троснато синът й наследникът.

Когато вратата се затвори, настъпи кратко мълчание. Синтия се загледа в приятелката си с особено изражение.

— Е, скъпа, успях — рече тя.

— Да. Ти си истинско чудо, мила.

— Така е — потвърди Синтия. Настъпи нова пауза.

— Между другото — заговори госпожа Форд, — не спомена ли, че имало някаква малка сметка, която те безпокояла?

— А, споменах ли го? Да, има. Доста е спешна. Всъщност в момента заема целия хоризонт. Ето я.

— Голяма ли е сумата? — Госпожа Форд взе парчето хартия и тихичко ахна. После отиде до писалището и извади чековата си книжка.

— Много мило от твоя страна, Неста — обади се Синтия. — Бяха започнали да стават заплашителни.

Сгъна спокойно чека и го пъхна в чантичката си.

— А сега ми кажи как го направи — настоя госпожа Форд.

Отпусна се в един стол и се облегна с ръце зад главата. Изглежда, за първи път се наслаждаваше на истинско спокойствие. Очите й бяха полупритворени, сякаш се готвеше да слуша любима музика.

— Започни от самото начало — тихо рече тя. Синтия сподави една прозявка.

— Добре, скъпа — отвърна тя. — Хванах влака за Истнър в десет и двайсет, който хич не е лош, ако смяташ някога да ходиш там. Пристигнах в дванайсет и петнайсет и отидох право в къщата — ти, разбира се, никога не си я виждала. Направо е очарователна. Казах на иконома, че искам да говоря с господин Форд по работа. Бях се погрижила предварително да съм сигурна, че го няма. В Дройтич е.

— Ревматизмът — промърмори госпожа Форд. — От време на време получава пристъпи.

— Човекът ми каза, че не си е вкъщи и сякаш реши, че и аз трябва да си тръгна. Но аз се залепих като марка. Изпратих го да ми доведе учителя на Огдън. Името му е Бростър, Реджи Бростър. Много приятен младеж. Едър, с широки рамене и толкова мило лице.

— Да, скъпа, да?

— Казах му, че готвя серия рисунки за едно списание по вътрешното обзавеждане на известни къщи в провинцията.

— И той повярва ли ти?

— Повярва на всичко. Той е от този тип хора. Повярва ми, когато му казах, че издателят ми особено се интересува от скица на стълбището. Бяха ми казали за стълбището в странноприемницата. Забравих какво точно беше, но е някакво специално стълбище.

— И така влезе вътре?

— И така влязох вътре.

— И видя Огдън?

— Само за секунда. После Реджи…

— Кой?

— Господин Бростър. Винаги мисля за него като за Реджи. Той си е направо роден Реджи. Такова мило, честно лице. Е, та както казах, Реджи откри, че е станало време за уроците и изпрати Огдън горе.

— Сам?

— Сам! Ние с Реджи си бъбрихме известно време.

Очите на госпожа Форд се отвориха — кафяви, ясни и сурови.

— Господин Бростър не е подходящ учител за момчето ми — хладно отсече тя.

— Предполагам, че не беше редно от страна на Реджи — отбеляза Синтия. — Но… аз бях с тази шапка.

— Продължавай.

— Е, след известно време заявих, че трябва да се залавям за работа. Той настоя да започна от стаята, където се намирахме. Аз казах не, държа да изляза отвън и да скицирам къщата откъм изток. Избрах изток, защото се намира най-близо до гарата. Добавих, че може би понякога извежда Огдън на разходка из градината. Той отвърна „да“, правел го и точно сега му било дошло времето. Каза, че вероятно ще се срещнем отвън. Огдън щял да се заинтересува от скицата ми. Май високо ценеше любовта на Огдън към изкуството.

— Господин Бростър не е подходящ учител за момчето ми.

— Е, вече не е учител на момчето ти, нали така, скъпа?

— И какво стана после?

— Тръгнах да се разхождам с нещата за рисуване. След малко се появиха Реджи и Огдън. Обясних им, че не съм могла да работя, защото ме е уплашил един бик.

— Нима повярва и на това?

— Естествено, че повярва. Беше много мил и съчувстващ. Побъбрихме си много приятно. Разказа ми всичко за себе си. Бил много добър футболист. Вече не играел, но често си мислел за миналото.

— Но трябва да е забелязал, че не можеш да рисуваш. И какво стана тогава с историята ти за списанието?

— Е, рисуването някак си остана на втори план. Ние си говорехме, разбираш ли? Реджи ми споделяше колко добре играел футбол, когато бил в Оксфорд, и искаше да ми покаже изрезка от вестник за мач, в който е участвал. Заявих, че ще съм очарована да я видя. Каза, че е в куфар в къщата. Тъй че обещах да наглеждам Огдън, докато я донесе. Отпратих го точно навреме, за да хванем влака. Той отиде, а ние сме тук. А сега няма ли да поръчаш онзи обяд, който спомена? Умирам от глад.

Госпожа Форд се изправи. По пътя към телефона внезапно спря.

— Милото ми дете! Току-що се сетих! Трябва веднага да се махнем от тук. Той сигурно те е проследил. Ще се досети, че Огдън е отвлечен.

Синтия се усмихна.

— Повярвай ми, на Реджи ще му трябва доста време да се сети за каквото и да било. Освен това часове наред няма влак. В безопасност сме.

— Сигурна ли си?

— Напълно. Проверих, преди да тръгна.

Госпожа Форд импулсивно я целуна.

— О, Синтия, наистина си чудесна!

Тръгна обратно и изписка, когато звънецът внезапно зазвъня.

— За бога, Неста — раздразни се Синтия, — вземи се в ръце. Няма от какво да се боиш. Казвам ти, че господин Бростър не би могъл да дойде тук за толкова кратко време дори да знаеше къде да отиде, което не виждам как би могъл да постигне. Вероятно е Огдън.

Цветът се върна на бузите на госпожа Форд.

— Да, разбира се.

Синтия отвори вратата.

— Влез, миличък — нежно изгука госпожа Форд.

На поканата се отзова слабо дребно човече с прошарена коса и очила.

— Добър ден, госпожо Форд — рече то. — Дошъл съм да прибера Огдън.