Барбара Бозуел
Последната от рода Брейди (3)

Трета глава

Колийн се върна вкъщи малко преди четири следобед със списъци, рецепти, подвързано издание на цялата колекция от статии на Блек Джек и дебел бележник, изпълнен със записки. Никол, която работеше първа смяна в Детската болница, беше вече там.

— Навличай бързо дънки и пуловер, Колийн! — Никол вече ги бе облякла. — Довечера имаме среща.

— Среща? — повтори Колийн без ентусиазъм.

— Моят е детски стажант-хирург. Нали знаеш — стажант е лекар, който кара специализация, а това отнема поне пет години, за да станеш кадърен детски хирург. За теб — приятелят му!

Колийн се намръщи и въздъхна:

— Още една безсмислена среща. Напуснах Хаустън и Вашингтон точно заради това, нали помниш?

— Сега е различно — каза весело Никол. — Трябва да се срещнем в шест в пицарията един блок по-надолу от болницата.

— Днес е първият ти ден в болницата и вече си намерила с кого да излизаш. Ти си изумителна, Ник. Но наистина ли имаш нужда да идвам с приятеля му? — Колийн въздъхна отново. — Имам доста за четене, а съм толкова уморена, че ако заспя, няма да стана до следващата седмица.

— Това не е присъщо за теб, Колийн. Защо си толкова изтощена, не мина ли добре денят ти? Как изглежда мистър Блеклидж?

— Съвсем не е това, което очаквах — каза кисело Колийн. Нито пък бе очаквала връхлетялата я странна стеснителност, след като той излезе от редакцията. А когато по обяд се запозна със списъка на неговите завоевания, си тръгна от работа обезсърчена.

— Какво значи това, по-добър или по-лош? — попита Никол.

— Не ми се говори за Джек Блеклидж. Твърде уморена съм, а той — твърде изтощителен като тема на разговор. — Тя не каза объркващ, отдалечен и саркастичен, просто сега не искаше да мисли за това.

Колийн отиде в стаята си да се преоблече, а Никол я последва.

— Кажи ми нещо за този твой стажант-педиатър, Ник.

Никол прокара ръка през дългата си гарвановочерна коса. Девойките бяха с еднакви фигури, но тъмната коса на Никол и маслиненият й тен контрастираха на светлата Колийн. И двете бяха с кафяви очи, но се шегуваха, че тези на Колийн са като шоколад, а на Никол — като горчивата му разновидност.

— Срещнах го тази сутрин в интензивното отделение, там се грижа за двама негови пациенти — каза Никол, като се хвърли върху леглото с щастлива въздишка. — Допаднахме си веднага и той ме покани на обяд в кафето. След това ме покани на вечеря в пицарията до болницата. Тази вечер е на повикване — добави тя.

— А какво ще кажеш за моята среща?

— Той е интернист в болницата, от Пакистан или… Не съм сигурна точно откъде. Не говори много английски, но може добре да чете и…

— Моят не говори английски? Никол, как ще разговарям с него? Не мога да прекарам вечерта в писане на бележки.

— О, не се тревожи за това, Колийн — бързо я успокои Никол. — В края на краищата ние с Камал също ще бъдем там.

— Камал?

— Моят, Камал Вели, е много готин — тъмна коса, тъмни очи, мургав. Толкова е елегантен и отдаден на работата си, има страхотен подход към децата! О, Колийн, просто е чудесно! Двамата с него имаме еднакви вкусове в музиката, книгите, филмите.

— Явно той говори и разбира английски — каза сухо Колийн и спря. — Ник, спомняш ли си последния път, когато излизаше с някакъв си Камал? Аз си спомням. Беше, докато живеехме във Вашингтон. Семейството ти се побърка, защото беше турчин, а ти арменка. А турците и арменците са най-големите врагове на света. Никога не съм била толкова добра по история, но знам всичко за кървавите боеве между турци и арменци. Разбрах го от виковете на роднините, докато излизаше с Камал.

— Това беше Кемал — поправи я Никол, като произнасяше името доста различно. — Камал не е турчин, той е от Съветския съюз — тя отмести погледа си от Колийн — или по-точно от Азербайджан.

— Знам и това място. Чувала съм роднините ти да говорят и за него — погледна я Колийн. — Азербайджан и Армения са постоянно в конфликт. Никол, спомняш ли си спешната помощ, която семейството ти събираше миналата година да изпрати…

— Разбира се, че си спомням — прекъсна я Никол, — но какво общо има това с мен и Камал? Никога през живота си не съм била близо до Армения, а той е дошъл в Щатите преди 15 години с леля си и чичо си. Ходил е в колеж и в медицинско училище тук, в Буфало, и смята да стане американски гражданин.

— Не е необходимо да се защитаваш пред мен, Ник — каза спокойно Колийн. — Мисля, че етническите и религиозните различия не са от значение в Америка, но семейството ти се побъркваше, когато излизаше с Кемал, и сигурно ще реагира по същия начин и за Камал.

Никол се засмя, а очите й блестяха от вълнение.

— Колийн, ние сме в Буфало, за да се отървем от досадните семейства, нали си спомняш?

* * *

Телефонът продължаваше да звъни. Дълбоко съсредоточен върху статията си, Джек смяташе да не му обръща внимание. Все пак този, който звънеше, щеше да се предаде рано или късно. За негово нещастие обаче, който го търсеше, беше решил да е късно. Монотонното звънене продължи. Джек беше напълно разконцентриран.

— Да — извика той в слушалката.

За момент никой не се обади. И после женски глас — студен и добре премерен — каза:

— Джек Блеклидж? Обажда се Ариел Морган. Леля ми Поли е приятелка и клиентка на магазина на майка ти и лелите ти във Флорида.

Доста усилия му струваше на Джек да не затвори слушалката. Знаеше какво ще каже Ариел Морган, преди да го е казала. Джек тихо измърмори толкова известното изречение, което Ариел произнесе силно:

— Когато разбрали, че сме в един град, настояха да ти се обадя.

Майка му и двете й сестри — всички вдовици, които притежаваха малък магазин в Орландо — постоянно тичаха между жените роднини и търсеха подходяща съпруга за него. Телефонният му номер беше разпръснат между тях и неизбежно му се обаждаха надеждните приятелки. И нито една от тях не бе подходяща за него.

— Преподавам английска литература в Буфалския университет и пиша стихове — продължи жената, докато Джек тихо изръмжа.

Да, леля Дороти, леля Джуди и мама се бяха справили отново. Професор по литература, занимаваща се с поезия, беше безнадеждно насочена към журналист, който пише по три колони във вестника.

— И понеже и двамата пишем, загрижените ни роднини решиха да ни срещнат. — Имаше нещо непринудено в тона на Ариел Морган.

„Като че ли се обажда само да се подиграе със старите работнички“, помисли си Джек. Но знаеше, че не е така. Беше се обадила, защото това съвпадаше с личните й цели. Както беше казал на Колийн — всички си имат призвание.

— Прочетох статиите ти — продължи Ариел. — Имаш чувство за стил, а с помощ може да напишеш и роман.

„Ето, намръщи се Джек. Кога ще спреш да дращиш за вестниците с тъпите им читатели и ще се присъединиш към интелигенцията, като напишеш нещо голямо.“ Беше го чувал и преди Ариел Морган. Той се прозя, докато слушаше нейната версия за това.

Мислеше, че е тъп като читателите си, защото нямаше никакво желание да се заеме с велик американски роман. И макар да знаеше, че майка му и лелите му мислеха доброто, не му се занимаваше с Ариел Морган.

Когато тя му предложи да вечерят заедно през седмицата, той отказа. Но тя беше настоятелна — седемнайсетте позвънявания на телефона трябваше да го убедят — и предложи следващата или по-следващата седмица. Наложи се тактично да я убеждава, че е зает през по-нататъшната част от живота си. Само ако майка му и лелите не бяха замесени! Блек Джек имаше едно слабо място в закоравялото си сърце и то беше за тези три жени.

— Слушай, Арлийн…

— Ариел — поправи го тя. — Името на духа в Шекспировата „Буря“, жената в „Открадването на ключа“ от Поп. Наистина съм родена да преподавам английска литература.

„Толкова, колкото аз бях роден да играя бейзбол“, помисли си Джек и когато този сън бе свършил, се бе установил в света на вестниците. Свят, твърде, отдалечен от този на литературата на Ариел Морган.

— Ариел, не го приемай лично, но истината е, че… излизам постоянно с една жена точно сега. Доста е сериозно и сме решили… — Той се изкашля. Не беше се извинявал по този начин преди. — Решили сме да не се виждаме с никой друг. Един вид изключителен договор.

Трябва да е звучал доста уверено, защото Ариел Морган му повярва. Изглежда, бе размислила, подразни се и бързо затвори.

Доволен от находчивостта си, Джек се върна върху статията си, оставяйки телефона отворен. Нямаше да има повече нежелани обаждания за остатъка от следобеда.

Спомни си да затвори телефона, преди да си легне, малко след полунощ, и почти веднага телефонът почна да звъни.

— Джек, от часове се опитвам да ти се обадя. — Беше майка му. — Отново си оставил отворен телефона, нали?

— Да, мамо — съвсем не се извиняваше, ако беше станало нещо, майка му нямаше да се отплесне в детайли. — Какво има?

— Преди малко се обади Поли Морган и ми каза, че племенницата й ти се е обадила и си й казал, че имаш сериозен ангажимент с някоя.

— Ариел Морган се е обадила на леля си, за да й каже това? — възкликна Джек скептично. Защо й е да го прави? Мислеше, че е възприела извинението му, но явно беше сгрешил. Тя бе решила да въведе роднините му в кавгата.

— Била малко ядосана, че леля й е дала името и телефонния номер на мъж, който вече е ангажиран. Поли ми се обади да разбере какво става. Наистина какво става, Джек? — Майка му не се и опитваше да прикрие вълнението в гласа си. — Кое е момичето, за което си говорил? Леля Дороти, леля Джуди и аз сме развълнувани. Искаме да знаем всичко за нея.

Как се обърква всичко, когато за пръв път решим да излъжем! Джек си спомни избродираните карета, които майка му пазеше в шкафче в спалнята си. Това заплашително предупреждение бе избродирано на едно от тях. „Трябваше да съм обърнал внимание на значението му!“, помисли си Джек, докато търсеше образа на измислената си любов.

— Тя е доста неописуема, мамо… — „Слабо, Блеклидж!“, каза си той, но това беше най-доброто, което можеше да каже без предварителна подготовка. — Сигурен, съм, че с леля Джуди и леля Дороти ще я харесате — добави той, като се напрягаше да звучи правдоподобно.

За негово успокоение, майка му изглеждаше доволна:

— О, Джек, толкова се радвам, че най-после си намери момиче. Знам колко беше наранен, когато Дона…

— Нека не се връщаме в далечното минало — прекъсна я Джек. — Все пак разводът с Дона не беше кой знае какво. Рано или късно трябваше да се случи.

— Прав си, сине. Да не се връщаме към миналото. — Беше ред на майка му да го прекъсне. — Утре ще запазя места в самолета за Буфало за нас трите. Според програмата ще пристигнем вдругиден. Братовчедите ти ще се грижат за магазина, докато ни няма.

— Какво?

— Така или иначе смятахме да те посетим — продължи майка му. — Свикнахме ти да ни навестяваш и не сме идвали в Буфало от четири години. Сега определено е наш ред да пътуваме. Не се притеснявай, няма да отседнем при теб, а на хотел. И, разбира се, искаме да се срещнем с новата ти любов.

Неговата нова любов? Джек бе ужасен. Не можа да проговори… И когато затвори телефона, бе сигурен, че майка му и лелите му вече броят часовете до срещата си с новата му истинска любов.

Която не съществуваше!

Мрачно настроение притисна Джек, докато гледаше тавана и се оплакваше от съдбата си.