Ерик Лустбадер
Нинджа срещу Плаващия град (5)

Четвърта глава
Токио | Сайгон | Вашингтон

Момичето с бадемова кожа извърна тъмните си очи съм Акира Шоза и той видя тайните, плуващи в тях.

Тайните бяха стока, с която Шоза цял живот търгуваше, може би затова веднага я почувства близка. Беше просната върху черна лакирана маса, косата й — не по-малко блестяща от лака, се спускаше към малките гърди, плоския корем и стегнатите бедра. Атмосферата тежеше от тютюнев дим и лепкава сексуална възбуда. Голото тяло на момичето беше покрито с ивици индигова боя, устните й бяха свити във формата на съвършено „О“…

Тайните помагаха на Шоза — оябун на клана Кокоро гуруши, да стои по-далеч от затвора. А там влязоха твърде много едри финансисти, висши чиновници и професионални политици по обвинения в измама, укриване на доходи и незаконно финансиране на политически партии.

Тясна ивица блестящ плат прикриваше по декоративен начин слабините на момичето, гумен предмет с фалическа форма запълваше устата й. Това беше същността на представлението: цветните ивици върху гърдите, корема и бедрата й оставаха напълно неподвижни, признаци на живот даваха единствено ярко начервените устни, сякаш изпълняващи древен ритуал. В помещението беше толкова тихо, че Шоза чуваше дишането на неколцината посетители от мъжки пол, отбили се в нощния клуб след разточителни вечери в скъпи ресторанти, търсещи разтоварване от напрегнатия ден.

Една от най-ревниво пазените тайни на Шоза беше свързана с Никълъс Линеър. Той беше централната, фигура, около която се въртяха странни събития, в свой особен ритъм…

Като ритъма на устните пред него, увили се около гумения предмет, движейки се нагоре-надолу с бавни, перверзни движения. Момичето владееше отлично номера си, очите й сладострастно се притваряха, езичето й пъргаво прибягваше по главичката.

Бащата на Никълъс, полковник Линеър, беше сключил таен съюз с Микио Оками още по време на американската окупация. На пръв поглед в това нямаше нищо необичайно. В онези години американците често прибягваха до услугите на Якудза, особено когато трябваше да се справят с работническите бунтове, организирани от комунистите. Те правилно бяха преценили, че е далеч по-добре главите на непокорните японци да бъдат трошени от техни сънародници, а не от войниците на една чужда окупационна сила. Клановете на Якудза, от своя страна, с радост приеха поставената задача, просто защото ужасът им от комунистите беше не по-малък от този на американците.

Но отношенията между Оками и полковник Линеър очевидно бяха стигнали по-далеч от едно обикновено взаимноизгодно сътрудничество. Двамата бяха станали близки приятели. Дотук се простираха сведенията на Шоза, всичко отвъд тях се приближаваше до сферата на предположенията. Никой не знаеше какви точно са били тайните им планове, догадките бяха най-различни. Шоза например беше единствен сред оябуните на Якудза, който разбираше мотивите на Томоо Козо, направил опит да убие Никълъс Линеър в първия ден на новата година.

Всички бяха убедени, че Козо — оябун на клана Ямаучи, е действал под принудата на страха. Опасявал се е, че Линеър ще разбере подробности около смъртта на жена си, катастрофирала заедно със своя любовник в опит да избяга от хората на Козо, които са я държали под око. В това отношение Шоза умишлено излъга Ушиба. Защото Козо съвсем съзнателно беше тръгнал по следите на Джъстин Линеър, беше решил да я ликвидира, а след това да се разправи и със съпруга й. Причината за това беше кръвно отмъщение. Козо твърдо вярваше, че полковник Линеър и Оками са организирали убийството на баща му Катцуодо през 1947 година, защото Катцуодо бил против политиката на Оками за тясно сътрудничество с американците. Катцуодо мразел всичко, което идва от Запад, така и не успял да превъзмогне чувството на унижение, обхванало го след разгрома на Япония в Тихия океан. И това била причината за дълбоките му разногласия с Оками.

Вътрешната война изглеждала неизбежна. Оябуните на различните кланове били убедени, че тя ще им донесе само нещастия, но никой нямал сили да й се противопостави. Две седмици след като Катцуодо открито заплашил с война, тялото му изплувало от водите на река Сумида. По него нямало никакви следи от насилие, но някой очевидно открил добре пазената фамилна тайна, че старият Козо не умеел да плува. Младият Томоо подчинил живота си на една-единствена цел — да открие убийците на баща си. Подозренията му били насочени към Оками и полковник Линеър, но Шоза така и не разбра дали те са били подплатени с достатъчно твърди доказателства.

Вниманието му беше привлечено от момичето върху масата, което контролираше тялото си по наистина великолепен начин. Това беше коронният й номер, за изпълнението му наистина трябваше талант. Нито едно мускулче не помръдваше под гладката кожа, обсипана вече със ситни, едва забележими капчици пот. Една самотна капка, доста по-едра от останалите, блестеше като диамант на върха на възбудената гърда. В нея имаше нещо неизразимо величествено. Тя престана да бъде обикновена течност, а приличаше на сълза, на готов да полети във въздуха вишнев цвят… Вечен като живота, далеч от докосването на времето и чувствата…

В едно отношение Шоза искрено се възхищаваше от Никълъс Линеър. Този човек се беше изправил пред една типично японска дилема, достойна за най-светлите исторически личности. Никълъс обича баща си, но едновременно с това не може да приеме връзките му с Якудза в лицето на Микио Оками, Моралът му е здраво разтърсен, вероятно това се превръща в основна причина за дълбоката му омраза към Якудза. Едновременно с това обаче той приема да помогне на Микио Оками. За да уважи паметта на баща си, за да изпълни даденото обещание — да помогне на Оками, когато оябунът се обърне към него. Миналата година Оками разбрал, че е белязан за убиване, и потърсил помощ. Никълъс се е отзовал и това му правеше чест. Приел да закриля стария мафиот, да изпълни своето „гири“, въпреки очевидната вреда, която му носи този акт…

Момичето извади фалоса от устата си, по бузата му се плъзна тънка струйка слюнка. Ръцете й го обхванаха нежно, поиграха си малко с него, после го наместиха между малките, твърди гърди, които възбудено се повдигаха и отпускаха. Върхът му се потърка в едното зърно, после в другото, скоро и двете започнаха да потръпват под светлината на прожекторите.

Влажната глава на фалоса бавно се движеше по плоския корем, прескочи пъпа и опря в лъскавото парче плат, което прикриваше слабините. Ловко движение на китката и гуменият инструмент се плъзна отдолу. Платът се повдигна толкова непринудено и съблазнително, че зрителите неволно се надигнаха от местата си.

Изцъклили очи и затаили дъх, те гледаха как инструментът бавно потъва в тялото на момичето. От устата му се изтръгна тихо, възбуждащо стенание. После гуменият фал ос започна да се движи в такт с дискретно прозвучалата музика. Навътре, навън… Навътре, навън… Ярко начервените устни продължаваха да бъдат във формата на „о“…

Миг по-късно се разнесе тихо шумолене. Един от зрителите се беше изправил, треперещата му ръка стискаше десет хиляди йени. Неясна фигура до ярко осветената сцена протегна ръка и прибра банкнотите, междувременно панталонът на мъжа се набра на куп около глезените му. Дишайки тежко, той се приближи до масата. Влажният инструмент продължаваше ритмичното си движение. Навътре, навън… навътре, навън…

Мъжът коленичи до главата на момичето и вкара члена си в устата му. Червените устни се сключиха около потръпващата плът, мъжът затвори очи. Вече всички бяха на крака. Музиката заглъхна, в залата се възцари тежка тишина, нарушавана единствено от пъшкането на коленичилия мъж. Бедрата на момичето от вътрешната страна бяха почервенели от приток на кръв и бяха влажни от пот. Коленете й се разтвориха, превръзката от блестящ плат се усука като въже, а под нея… Очите на мъжете не се отделяха оттам.

Пръстите й пуснаха плъзгавия фал ос, вдигнаха се нагоре и обвиха гърдите. Но изкуственият уред продължи движението си, сякаш изведнъж оживял… Това се дължеше на силните вагинални контракции на момичето, мускулите от вътрешната страна на бедрата й се превърнаха в стоманени въжета. Едновременно с това челюстите й се разтвориха до отказ, членът на коленичилия мъж потъна без остатък между тях. От устата му се изтръгна дрезгаво стенание, бедрата му направиха няколко могъщи тласъци, тялото му политна и почти се строполи на пода. Забила пети в масата, младата жена вдигна таза си нагоре, конвулсивните движения станаха неконтролируеми, изкуственият орган потъна докрай.

От гърлата на зрителите излетя колективна въздишка, натежала от възбуда. Въздухът беше напоен с миризмата на пот. Мъжът се надигна от подиума и със залитане се отправи към мястото си.

Защракаха запалки, блеснаха огънчета. Шоуто свърши, магията отлетя. Шоза направи знак на един от хората си. Той трябваше да иде в гримьорната и да изчака момичето, което щеше да вземе душ и да се облече. Знаеше, че когато се върне у дома, това момиче ще го чака в леглото. Но преди това му предстоеше разговор с един човек. Вероятно единственият, ако се изключи Микио Оками, който е знаел всички тайни на окупирано Токио в края на четиридесетте.

Качи се в бронираната лимузина и каза няколко думи на шофьора си. До него седеше едър мъжага, личен бодигард на оябуна. Беше напълно неподвижен и сякаш дремеше, но това впечатление беше измамно и дълбоко погрешно.

Двадесет минути по-късно вече се намираха в занемарен квартал, в близост до река Сумида. Бездомни псета притичваха под светлината на фаровете, в кофите за боклук. Горяха импровизираните огньове на скитниците. Зад тях заплашително се издигаха тъмните фасади на огромни складове. Лимузината меко спря пред малка къщичка, сгушена между тях.

Ръмеше дъжд, на студената светлина на уличните лампи ситните капчици приличаха на мъгла. Шоза слезе от колата и вдигна яката на палтото си. Чистият въздух му дойде добре, особено след душната атмосфера в нощния клуб. В ноздрите го удари свежата миризма на реката, но гърлото вече го дразнеше от саждите на запалените огньове и той забърза нагоре по стълбите.

Вратата се отвори още след първото почукване, сякаш жената зад нея го беше очаквала. Беше едра и здрава, с незабележителни черти. Косата й беше черна и гъста.

Обзавеждането в къщата беше европейско, елегантният вестибюл водеше към красиво извито вътрешно стълбище. Осветлението идваше от кристален полилей, свежи цветя бяха подредени в кристална ваза върху мраморен постамент. Шоза знаеше, че тези цветя се сменят всяка сутрин и никой не ги беше виждал увехнали.

Прекоси коридора, облицован в скъпа ламперия от черешово дърво, жената отстъпи крачка встрани и го остави да влезе в библиотеката. Подът беше покрит със стар и очевидно скъп персийски килим, мебелите се състояха от нисък диван с кадифена тапицерия и чифт столове с високи облегалки, също тапицирани. Едната стена беше изцяло заета от лавици с книги, срещу нея имаше широка стъклена витрина, в която беше подредена достойна за всеки музей колекция от самурайски оръжия, повечето от които датираха от началото на XII век. До витрината беше изправен изящен френски секретер от тъмно дърво. Жената, която седеше пред него, извърна глава и стана на крака да го посрещне.

Това беше нейната светая светих, тук душата на Шоза винаги се изпълваше с респект. Жената положително беше надхвърлила седемдесетте, но изглеждаше поне е две десетилетия по-млада. Патрицианското лице издаваше наличието на самурайска кръв. Кожата й беше бяла и гладка като фин порцелан, пламтящите черни очи криеха цял океан от емоции и интелект. С тази жена човек трябва да се отнася почтително, Шоза добре знаеше това. Беше сестра на Микио Оками и сам по себе си този факт беше достатъчен, за да я отличава от всички останали. Но той някак се губеше и преставаше да има значение, просто заради невероятната душевна сила, която се излъчваше от нея. От майка си — човек с наистина стоманена воля, Шоза се беше научил да уважава тихата сила на жената и никога не допускаше фаталната грешка да я приема като човек второ качество.

— Добър вечер, Кисоко-сан — почтително поздрави той. — Надявам се, че това късно посещение няма да наруши спокойствието ти.

— Часовете на денонощието нямат никакво значение за мен — отвърна с мелодичен глас жената, очите й спокойно пробягаха по лицето му. — Сънят също… — беше наистина изключителен глас. Притежателката му беше в състояние да го използва както за оръжие, така и за неизказани обещания. Освен това веднага проличаваше, че е жена, свикнала на мъжка компания. — Какво ще кажеш за едно бренди?

— Чудесно — кимна с глава Шоза.

Кисоко напълни една чашка от кристалната гарафа. Носеше великолепно кимоно от бродирана коприна, черно върху виолетово. Отдолу, точно според обичаите, се виждаше якичката на долната дреха от мека черна коприна. В замяна на това прическата и гримът на лицето и бяха напълно европейски, в крак с последните изисквания на модата.

Подаде питието на Шоза и се отпусна на позлатения стол в стил Луи XV пред бюрото. Шоза пристъпи към витрината със самурайските доспехи.

— Великолепни са — поклати глава той. — Завиждам ти.

— О, те принадлежат на сина ми Кен — отвърна тя. — Много е запален по древните оръжия на Япония… У него има, как да кажа… едно особено чувство за чест… — от устата й се откъсна кратък смях, очите й се плъзнаха по колекцията, после се спряха върху лицето на Шоза: — Положително много би желал да живеем в XII век… По онова време нещата са имали определено място и точно наименование… Подозирам, че той е напълно объркан от сложността на съвременния свят…

Това беше смело изявление по отношение на сакат човек. А може би и тя като повечето майки на ощетени от природата деца не можеше да види техните недостатъци в истинската им светлина. Шоза добре значеше, че и най-рационалните хора понякога са заслепени от обичта към своето поколение и отчаяно се надяват да му помогнат…

— Дължа ти извинение — поклати глава тя, усмивката й се промени. — Не си тук, за да те занимавам със сина си…

Шоза се обърна и вкуси коняка с върха на езика си. Не си падаше по алкохола, но винаги беше ценил лечебните му качества. Така беше и с повечето неща, които се налагаше да употребява, докато върши деловата си работа.

— Бих искал да поговорим за полковник Линеър и твоя брат — каза той.

Кисоко вдигна глава като птичка, доловила сигнал за опасност.

— Продължавай.

— Но не бих искал да те засегна…

— Шоза-сан, ние се знаем от много години. Аз съм те държала на колене, разхождала съм те в парка Уено, веднъж дори ти помогнах да откачиш хвърчилото си от клоните на вишните…

— Помня — кимна Шоза. — Беше във формата на тигър…

— Жесток звяр — кимна Кисоко. — Който въпреки всичко се нуждаеше от цялата ни любов, за да оцелее.

— Брат ми се опита да го открадне и аз го напердаших…

— Ако на това му казваш пердах… Доколкото си спомням, момчето отиде в болница с пукната ключица…

— И до ден-днешен едното му рамо е по-ниско от другото. Но никога повече не направи опит да се докосне до моите вещи…

— И не каза на никого какво го е сполетяло…

Шоза замълча, опитвайки се да разгадае скрития смисъл на този разговор. Прегрешенията на детството му едва ли имаха някакво значение. Кисоко беше известна с образната си реч, незначителните случки от миналото обикновено насочваха събеседниците й към теми от настоящето. Какво искаше да му каже сега?

— Предполагам знаеш, че Томоо Козо се опита да убие Никълъс Линеър — промълви най-сетне той.

— Зная — кимна тя. — Макар че вестниците не писаха нищо, вероятно по нареждане на полицията…

— Козо беше убеден, че полковник Линеър и брат ти са отговорни за смъртта на баща му през 1947 година.

— Да, помня деня, в който извадиха тялото му от Су мида.

— Прав ли беше Томоо? Наистина ли те бяха отговорни за смъртта на стария Козо?

— Не, разбира се — без колебание отвърна тя. — Томоо беше луд, всички го знаеха… И досега се чудя как сте го търпели във Вътрешния съвет…

— Но те са били добри приятели, нали? Имам предвид брат ти и полковник Линеър…

— Приятели? — изви глава тя. — Странно определение. Полковникът беше европеец, как е възможно да са били ПРИЯТЕЛИ?

— Но по душа той беше японец…

— Така ли? Много странно твърдение!

Шоза остави чашата.

— Отказваш да признаеш очевидното, така ли?

— Кое по-точно? Ти смесваш слуховете с действителните факти.

— Нима не е документиран факт, че полковник.

Линеър е работил активно в рамките на Окупационните власти за възстановяване на японския икономически и политически живот?

— По този въпрос няма никакво съмнение — кимна Кисоко и изпи на един дъх съдържанието на чашката си. — Но едновременно с това правеше всичко необходимо за окончателното ликвидиране на военнопромишления комплекс…

Шоза смаяно я погледна.

— Мисля, че не мога да проследя мисълта ти.

— Ще можеш, ако обърнеш внимание на един прост факт — в Окупационното правителство имаше хора, които бяха твърдо убедени, че трябва да се запазят най-добрите военни умове на тази страна. Защото именно те ще бъдат в основата на бъдещия щит срещу експанзията на комунизма в Тихоокеанския басейн, защото именно това беше нашата роля в следвоенната обстановка… Да бъдем американската крепост в Далечния изток, надеждна възпираща сила срещу Съветския съюз и Китай. Странно, не мислиш ли? Американците първо ни разоръжават, а след това искат от нас да охраняваме тяхната зона на влияние…

— В момента говорим за военнопрестъпници, нали? — пожела да бъде сигурен Шоза. — Определени среди в американската окупационна армия, са искали да спасят от военен трибунал поименно подбрани японски офицери, с мисълта по-късно да ги използват за своите цели…

— И НАИСТИНА го направиха. От историята знаем, че тези генерали просто изчезнаха, но аз мога да кажа къде… Минаха в нелегалност и се превърнаха в американски шпиони.

— А брат ти и полковник Линеър са участвали в този процес…

Устните на Кисоко иронично се присвиха:

— Някои неща няма да разбереш никога…

— Но това трябва да го разбера! — рязко отвърна той и сам се изненада от враждебността в гласа си.

— ТРЯБВА? — изгледа го продължително тя.

— А защо трябва? — ръцете и леко се раздвижиха, кимоното прошумоля. Оябунът заповядва, останалите изпълняват. Така ли?

Той за миг затвори очи, изпитал нужда да се освободи от силата на характера й.

— Не мога да ти заповядвам, Кисоко — промърмори. — И ти отлично го знаеш.

— Така е. Фамилията Оками е недосегаема дори за човек като теб. Брат ми се погрижи за това.

— Но Никълъс Линеър не е твой приятел. Затова те моля да ми отговориш кратко и ясно: нима наистина твърдиш, че брат ти и полковник Линеър не са били близки приятели?

Тя му предложи още бренди, но той отказа с поклащане на глава.

— Всички бракове имат своите лоши моменти. В крайна сметка някои оцеляват, други — не…

— Какво стана с техния?

— На този въпрос отговор може да ти даде само един човек — тихо отвърна тя, остави кристалната гарафа на масичката и пристъпи към него: — Брат ми Микио…

Шоза си даде сметка, че твърде късно е открил ключа към гатанката, която му беше поставена. Ръката й се повдигна, силните й пръсти се увиха около врата му. Той ясно усети пулсирането на кръвта в сънната си артерия.

— Но той не е тук… Той се крие. Някъде далеч, много далеч… Както от мен, така и от теб — очите й трескаво блестяха. Шоза имаше неприятното усещане, че всеки момент ще се превърне в огромна змия, ще раззине челюсти и ще го погълне. Ето какво искаше да му каже тази жена: Микио си остава неин брат, каквото и да е сторил, каквото и да планира за в бъдеще… На света съществува морален дълг, пред който всичко останало трябва да мине на втори план…

— Ти опита ли се да го убиеш, скъпи?

Шоза беше толкова смаян от неочаквания въпрос, че от устата му не успя да излезе нито звук.

— Мечтаеш ли за властта му? Искаш ли да заемеш трона на Кайшо? Искаш ли да ликвидираш неговото влияние? — пръстите й го стискаха в желязна хватка. — Беше толкова сладко дете, така добре си играеше с другарчетата си! Обичах да ти пея приспивни песнички… Но погледни се сега — превърнал си се в истински представител на подземния свят! Трябва да призная, че мракът ти отива, скъпи… Обвива те като удобна мантия, дълбоко си се сраснал с него…

Шоза разбра, че е загубил. Кисоко категорично отказа да обсъжда миналото. Все пак реши да опита един последен въпрос.

— Добре — въздъхна той. — Не искаш да говорим за брат ти и полковника, ще те помоля да ми кажеш нещо относно Коей…

— Коей? — изненадано го погледна тя, хватката й се разхлаби. — Какво те кара да мислиш, че зная нещо за нея?

Наричаха я само на малко име. Когато ставаше въпрос за Коей, всички правеха така.

— Не мога да си представя, че не знаеш…

— Дългите й нокти се забиха в адамовата му ябълка, той неволно потръпна от болка.

— Отвратително същество! Гади ми се, като чувам името й от устата ти! Няма да говорим за нея!

— Защо?

— Отвращаваш ме! Това е истинската причина за посещението ти, нали? — очите й го пронизваха с яростен пламък: — Брат ми и полковникът бяха само претекст! Искал си да ме накараш да говоря за нея!

— Аз искам да разкрия тази тайна…

— По-скоро бих умряла, но…

— Мамо!

Шоза не знаеше докъде щяха да стигнат, ако Кен не беше вкарал инвалидната си количка в библиотеката. Беше красив мъж с издължено лице и топли кафяви очи. Горната част на тялото му беше развита великолепно — с широки рамене и стегнат корем. Това се дължеше на ежедневните му упражнения в специалния салон на горния етаж, където гимнастическите уреди съжителстваха с колекция древни оръжия.

— Да, Кен — ръката й пусна шията на Шоза, мястото бързо почервеня. Но очите й продължаваха да са втренчени в лицето му. Най-накрая се обърна, на устните й се появи хладна усмивка.

— Горе имат нужда от теб, мамо…

— Добре, идвам… — пристъпи към сина си, после изведнъж се сети, че Шоза все още е в стаята, и се обърна към него: — Надявам се, че ти бях полезна…

Шоза объркано мълчеше, кръвта пулсираше в шията му, стомахът му беше присвит.

 

 

— Навсякъде около нас е пълно с мъртъвци и умиращи, но аз все пак спасих един човешки живот.

Сейко стоеше много близо до Никълъс, върховете на гърдите й опираха в ризата му. Беше го отвела в сравнително модерен апартамент, прозорците гледаха към оживена улица, изпълнена с магазини за евтина електроника и употребявани видеокамери, по всяка вероятност крадени. От ресторанта на приземния етаж долиташе миризма на пипер от маниока и „нуок мам“ — ферментиралия рибен сос, който беше неизменна съставна част от виетнамската кухня.

Стаите бяха претъпкани с дървени мебели и евтини сувенири, изработвани на ръка както тук, така и в Индия, Бирма и Тайланд. Цветни копринени завеси от Северен Тайланд покриваха не само прозорците, но и голяма част от стените. Голо място имаше само до вратата на кухнята, там беше окачен плакат на Джими Хендрикс от началото на 60-те години.

— Той искаше да те убие… Когато мина край него, целият трепереше от напрежение… — ноздрите й леко потръпнаха: — Отдавна не си се къпал, но миришеш добре…

Отношенията помежду им бяха странни, натежали от неизказани мисли и потиснати емоции. Джъстин открито го ревнуваше от тази жена, беше убедена, че между двамата има нещо. Никълъс не й обръщаше внимание, но после, в навечерието на заминаването му за Европа при Микио Оками, Сейко внезапно му беше разкрила своите чувства. Любов ли беше това, или обикновена страст? Май и тя не можеше да отговори на този въпрос.

Пръстите й сръчно свалиха парцаливата риза от гърба му.

— Целият си в кръв — прошепна тя и прокара ръка по гърдите му. — Човек бих убила, за да се докопам до този миг… — сведе лице към него, бузата й беше хладна и мека като коприна. После зъбите й се забиха в плътта му.

— Какво искаш, Сейко?

Зъбите й се разтвориха, устните докоснаха кожата му.

— Питай танжинското си око.

Той обаче беше сигурен, че и интуицията ще му свърши работа.

— Заради лични чувства ли поиска мястото на мой асистент?

— Да.

— Значи си ме познавала отпреди…

— Да. Видях те в клуба на Нанги в Шинюку, той постоянно те мъкнеше там… Когато те видях за пръв път, седях на бара заедно с приятеля си. Той искаше да ме напие и да ме вкара в леглото си, а аз му бях сърдита. Когато ти влезе, вече бях доста на градус. Помислих, че ще получа инфаркт. Болката в гърдите ми беше толкова пронизителна, че ми се зави свят. Извиних се и станах. Приятелят ми мислеше, че отивам до тоалетната, но аз просто исках да съм по-близо до теб… — тялото й се притискаше в неговото с плавни, почти неуловими движения. — Смесих се с тълпата. Знаех, че няма да ме забележиш, докато аз можех да те гледам до насита. Беше страхотно. Слабините ми се свиваха и разпускаха, дишах тежко и на пресекулки. Скоро престанах да се владея и постигнах оргазъм…

Той ясно чувстваше горещото тяло под късата рокля, сякаш вече беше гола.

— Струваше ми се, че стоя там с часове. Може би приятелят ми беше тръгнал да ме търси, не зная…

— Накрая сигурно е побеснял и си е тръгнал… Но вече, изобщо не ми пукаше за него, защото имах теб… Почти. Първата стъпка беше направена, когато подадох молба за постъпване на работа. Втората и окончателната — когато ти ми съобщи, че съм приета.

— Но тогава вече си знаела, че съм женен, нали?

— Знаех всичко за теб.

— Значи си си давала сметка, че не можеш да ме имаш.

— Напротив, такова нещо и през ум не ми минаваше. Фантазиите ми бяха прекалено силни и почти се сливаха с действителността. Бях убедена, че те са един поглед в бъдещето…

Тая май е луда, помисли си Никълъс. Нещата биха били прекалено прости, ако наистина се окажеше така. Но той силно се съмняваше. Нищо в живота не е толкова просто…

— Защо Ван Киет изгаря от желание да ме убие?

— Защото според него си виновен за убийството на двама от хората му в Ку Чи.

— За тези убийства той екзекутира Бей…

— Не. Уби я за удоволствие. А теб жив ще те одере, стига да му се удаде тази възможност.

— Но ти ще направиш така, че да не му се удаде, нали? — погледна я в лицето Никълъс.

— Точно така — кимна тя, на лицето й се появи доволна усмивка. — С мен ще бъдеш в безопасност.

— И защо? — обви ръце около тялото й той. — За кого работиш тук?

Тя направи опит да се освободи от здравата прегръдка, моментално усетила, че започва разпитът…

— Работя за теб, защо трябва да работя и за някой друг?

— Защото в тази страна връзките и влиянието са всичко, а ти си жена. При това японка, чужденка…

— Само наполовина. Баща ми е виетнамец… — главата й се отметна назад, устните й започнаха да треперят. Никълъс напрегна психическите си сили и долови спазматичния гърч на съзнанието й. Какво става?

Кожата й се зачерви, по лицето й избиха ситни капчици пот.

— Ох! — стенанието беше дълбоко и продължително, зародило се някъде ниско в стомаха й. Тялото й изведнъж се отпусна в ръцете му.

Пресвети Боже, смаяно си помисли той. Тя току-що преживя оргазъм!!

— Още, още! — притискаше се в него Сейко, гласът й беше дрезгав от напрежение.

— Сейко…

Тя впи устни в неговите, розовото й езиче се стрелна напред и му попречи да говори. Ръката й леко се плъзна към издутината между краката му.

— Ето, знаех си аз! — прошепна тихо тя, на лицето й се появи тържествуваща усмивка. — Не можеш да скриеш чувствата си към мен! За пръв път ги усетих, когато заминаваше за Венеция, усетих ги като физическа болка… — пръстите й бързо дадоха свобода на набъбналата му мъжественост, дланта й се уви около нея. — Наистина ли се изненада, когато ти разкрих чувствата си?

— Ами… Аз…

— Не, не искам да ме лъжеш! Зная какво изпита, тъй като усетих потръпването на душата ти! Усетих го като подводно течение в спокойно планинско езеро…

— Сейко, дълбоко се заблуждаваш, ако мислиш, че…

— Това не е заблуда — прошепна тя и се отпусна на колене. Панталонът му се плъзна надолу и се уви около глезените му. Какво става? Той откри, че не е в състояние да се контролира. Оргазмът, който тази жена беше изпитала без дори да бъде докосната, възпламени сетивата му. Странният й огън го заля с гореща вълна, вече беше късно да се спре…

Главата й се приведе, дългата коса покри раменете й. Устните й се обвиха около него, той усети как потъва в приятна топлина. Пое го дълбоко в устата си, езикът й започна деликатната си работа, докосвайки най-чувствителните му точки.

Ръцете му несъзнателно стиснаха раменете й, презрамките на роклята отлетяха встрани. Тя спусна ръце надолу, колкото да оголи гърдите си. Дланите му ги обхванаха, в гърлото й заклокочи дрезгаво стенание, вибрациите на устните й около члена му направо го подлудиха.

Той не искаше да свърши по този начин, но нямаше сили да я спре. Пръстите му стиснаха зърната на гърдите й, тя го пое дълбоко в гърлото си, целия… Усети влудяващо докосване в основата, а след това по върха на главичката, вече не беше в състояние да контролира нито мислите, нито действията си. Танжинското му око се отвори сякаш по собствена воля, пред погледа му блесна ослепителната експлозия на еякулацията. Той простена и се приведе напред, а тя продължаваше невероятните контракции на гърлото си.

С изненада откри, че ерекцията му изобщо не пострада. Блъсна я грубо на пода и вдигна роклята й. Тя не носеше бельо и беше страхотно възбудена. Проникна в нея до дъно, тялото й се сгърчи в екстаз. Той знаеше, че го усеща не само физически, а и с всички останали сетива. Още при първия тласък от устата й се откъсна дрезгав вик, тялото й се разтърси от спазми, сърцето й лудо заблъска. В очите й се появиха сълзи, виковете следваха един след друг, натежали от вълнение и страст. Той инстинктивно почувства, че тази жена не е луда, а по-скоро притежава рядко срещаната способност да откликва изцяло на психическата му енергия. Именно тази способност я беше привлякла към него сред тълпата в клуба на Нанги, именно тя беше предизвикала странния, лишен от физически контакт оргазъм…

Никълъс затвори очи и потъна в нея, неспособен да мисли за нищо. Направи опит да постави под контрол танжинската си сила, но тя отказа да му се подчини. Изскочи от дълбокото си укритие в душата му и ги обви в мекия си предпазен пашкул. Това позволи на страстта им да остане неукротима в продължение на часове — далеч по-дълго от нормалното. А после потънаха в мъртвешки сън…

Събудиха се късно през нощта, имаха чувството, че излизат от дълбока кома. И двамата бяха напълно дезориентирани, това вероятно се дължеше на инстинктивното им желание да задържат бързо изчезващото състояние на екзалтация.

През открехнатия прозорец нахлуваше поток от звуци: кудкудякане на кокошки, форсиране на мотоциклети, ръмжене на тежки камиони, оглушителна рок музика от насрещния бар, монотонна будистка молитва… Въздухът тежеше от главозамайващи аромати — восък от запалени свещи, печено месо, евтин парфюм, оцет и подправки, ферментирала осолена риба, човешка пот и тежка смрад от изгоряло дизелово гориво.

— Буден ли съм?

— Да — прошепна тя и отметна кичур влажна коса от челото си.

Очите й се насълзиха, ръцете й покриха голите гърди, тялото й се изтърколи встрани.

— Съжалявам… С нищо не мога да оправдая действията си. Аз…

Ръката му се протегна към нея, докосна слабините й, от гърлото и излетя сподавен вик.

— О, Буда, какво става с мен? — проплака тя, бедрото й потръпна като живо под пръстите му. — Толкова много те исках, така отчаяно желаех да те притежавам!… Бих сторила всичко, дори убийство, за да те имам!

— Тихо! — прошепна той и закри устата й с длан. Притегли я към себе си и добави: — Права си… Аз също изпитах това… Дори тогава, на летище Нарита…

Тя се притисна към него.

— Имам чувството, че съм изпила цяла бутилка скоч…

Чувстваше ударите на сърцето й, изпита странното усещане, че телата им са се слели. Някъде дълбоко в душата му помръдна предупреждението — не бива да отстъпва на това упойване, не бива да я допуска толкова близо до себе си, да отстъпва пред магическите й способности… Но и предизвикателството беше огромно.

Не само защото тя остана единственият човек, който би му помогнал да се добере до Абраманов и хората, организирали убийството на Винсънт Тин, но и защото сливането на душите и психическите им сили беше нещо, което не се постигаше всеки ден и с всеки индивид…

Даваше си ясна сметка, че се е изправил срещу личност, която има способността да откликва изцяло на психическото му излъчване. Какво позволяваше на Сейко да упражнява тази рядка дарба? Дали не беше „корьоку“? Чувствителността й по отношение на човешкото излъчване твърде много наподобяваше способностите на Оками — такива, каквито ги беше видяла Челесте. Способности, които не само му бяха позволили да държи враговете си на разстояние, но и да бъде жизнен и работоспособен въпреки деветдесетте си години… Никълъс отдавна беше разбрал, че „корьоку“ не е наука, не е бойно изкуство. То не може да бъде усвоено чрез обучение или упорити тренировки, просто защото е природна дарба на малцина богоизбрани, спи дълбоко в душите им и чака подходящия момент за пробуждане…

Сблъсъкът на толкова много психическа енергия остави в устата му вкус на метал. Сега и двамата трябваше да се върнат в действителността. Колкото по-скоро, толкова по-добре.

Влезе под душа, а Сейко отскочи до близкото пазарче, което работеше през цялата нощ. Донесе плодове и зеленчуци, в огромна картонена кутия димяха току-що приготвени макарони. Беше се сетила да му купи и дрехи, които що-годе щяха да свършат работа — няколко чифта бельо, панталон в защитен цвят, блестящо бяла риза, чифт здрави туристически обувки, чорапи и късо яке е военна кройка.

Сложи на огъня зеленчуците и скоро вечерята беше готова. Седнаха в кухнята, блестяща с хромираните си уреди. Никълъс имаше чувството, че се намира в американска къща от началото на седемдесетте години.

Умираха от глад и мълчаливо се нахвърлиха на храната. Никълъс проговори едва когато в чинията му не остана нито троха.

— А сега ти предстоят някои обяснения — облегна се назад той. — Доста много неща около теб ми се струват странни.

— Аз мога да кажа същото за теб — изгледа го тя. — Което ни поставя в равни позиции.

— Не — поклати глава той. — Ти знаеш някои важни неща за мен. Например, че съм нинджа и притежавам уменията на танжин… Освен това си направила своите проучвания и знаеш всичко за Джъстин и отношенията ми с нея.

— Добре. Признавам се за виновна.

Лишено от грим, лицето й беше някак по-меко и невинно в своята красота. Той чувстваше ясно неговата привлекателност, но едновременно с това си даваше сметка, че това чувство е доста измамно. В съзнанието му кой знае защо се появи сцена от отдавна забравен филм — двама испански цигани водят двубой на живот и смърт пред очите на своите близки и роднини, обградили ги в плътен кръг. Въоръжени са с ножове, свободните им ръце са свързани със здраво въже. Ще оцелее само един от тях…

— Искам да те помоля за нещо… по-необичайно… — промълви той.

На лицето й се появи усмивка, розовото езиче изскочи да оближе изпръхналите устни.

— Нима досега не вършехме точно това?

— Може би, но по друг начин… Сега искам да надникна в душата ти.

— Не — поклати глава тя, очите й се насочиха към остатъците от храна на масата. — Това би било нещо като изнасилване…

— Не знам — сви рамене той. — Нямам достатъчно познания в тази област.

Главата й отскочи нагоре, очите й се заковаха в неговите:

— Защо го искаш?

Той й разказа за „корьоку“, споменавайки бегло за част от причините, които го карат да се интересува от него. Обясни, че нейната реакция на танжинския поглед е събудила любопитството му, накарала го е да помисли, че тя може би притежава „корьоку“…

— Не съм психарка — поклати глава тя. — Нямам видения, не съм обладана от предчувствия. Признавам откровено, че в това отношение съм пълна нула…

— Все пак те моля да ми разрешиш един опит…

— Какво би видял?

— Все още не зная…

— Можеш ли да видиш всичко? Животът ми в момента, животът ми такъв, какъвто е бил?

— Не притежавам подобна сила — поклати глава той. — И никой не може да я притежава… Дай ми ръцете си… — тя плахо се подчини, върховете на пръстите й бяха ледени. — Не се страхувай.

Танжинското му око бавно се отвори, в същия миг клепачите й потрепнаха и сякаш по команда се затвориха. Психическата му енергия нахлу в нея, тялото й се отпусна. Започна да изгражда около душата й дебела обвивка на сигурност и спокойствие, скоро съзнанието й потъна в нещо, което наподобяваше дълбок сън. Изчака още малко, после проникна в него.

Измерено в реално време, това проникване продължи само една десета от секундата, но беше напълно достатъчно. Разбра, че тази жена не притежава Силата на Просветлението, подобна сила ще трябва да търси единствено у Микио Оками.

Затвори танжинското си око, клепачите й отново потрепнаха и се разтвориха.

— Как се чувстваш?

— Ами… Добре… — пръстите й стиснаха дланите му: — Откри ли това, което търсиш?

— Не.

— А животът ми?

— Зная за теб толкова, колкото и преди. Вече ти казах, че не съм в състояние да чета чужди мисли…

Тя кимна и освободи ръцете си.

— Нямаш нищо общо с жената, която назначих за своя асистентка — погледна я е любопитство той.

— Това беше в Токио — поклати глава тя, стана и започна да прибира посудата. Тук е Сайгон и виетнамската ми кръв казва думата си…

— Каза, че баща ти е виетнамец… Жив ли е?

Тя сложи вода за чай, взе един нож и се зае да бели плодове.

— Жив е — отвърна. — Занимава се е политика, макар че тук това понятие звучи малко странно. Виетнамските политици гледат накъде духа вятърът, предлагат услугите си на онзи, който плаща най-добре. Идейните им убеждения са без никакво значение. Всичко това прави понятието „политик“ твърде разтегливо и твърде далеч от общоприетия му смисъл… — Вдигна глава, в погледа й имаше нещо особено: — Баща ми е работил за различни хора, бих казала, че оцелява и просперира благодарение на пъргавината си…

— Чрез него ли държиш в подчинение Ван Киет?

— Отчасти — кимна тя, пръстите й майсторски обелиха един сочен лонган^[1]. — Но и сама имам известно влияние…

— То достатъчно ли е, за да ми кажеш нещо за жената, с която бях?

— За Бей? Разбира се. Известна е като представител на един от големите трафиканти на оръжие…

— На мен каза, че е независим посредник.

— Това е Виетнам — засмя се Сейко. — Никоя жена не може да изпълнява подобна роля.

— Но по всичко личи, че ти можеш…

— Никога не съм казала, че съм независима. Това не би било възможно дори при всичките връзки и влияние на баща ми… — обели една ябълка, наряза я на парчета и я подреди в чиния заедно с лонгана и два едри банана, разрязани по дължина. — Тук жените нямат самостоятелност. Дори когато си спечелят някакво уважение, то е нетрайно и им се признава с открито неудоволствие…

— Значи ти имаш двама работодатели: „Сато Интернешънъл“ и…

Сейко постави чинията в средата на масата и седна на мястото си.

— Работя за човек на име Шидаре, който има разностранни интереси във Виетнам.

— Шидаре? — вдигна вежди Никълъс. — Значи не е виетнамец?

— Малцина от влиятелните хора в тази страна са виетнамци — сви рамене Сейко. — Открай време е така. Думата на виетнамците никога не е имала особена тежест, попадаме в полезрението на международната политика единствено благодарение на важното си геополитическо положение. В продължение на десетки години сме пионки в една игра, която нито си представяме, нито разбираме…

— В думите ти има горчивина…

— Така ли? — вдигна глава тя, пръстите й замислено опипваха парченце лонган. — Съвременната история на Виетнам съдържа само едно събитие, което заслужава да бъде отбелязано. А то е, че страната е обект на непрекъснати агресии от различни външни сили. Културата ни е унищожена. Слушаме френска музика, ядем китайска храна, умираме да се правим на американци. Какво очакваш да изразяват думите ми?

— Не зная — въздъхна Никълъс. — Честно казано, нямам ясен поглед върху тукашната ситуация.

— Предполагам, че аз я усещам по-добре просто защото съм половин японка и от Токио нещата изглеждат съвсем други…

— Сейко, не мога да си позволя лукса да те оставя на поста ти. Работата за две компании едновременно носи сериозни опасности за сигурността… — Да не говорим, че в Токио съществуват сериозни подозрения относно ролята ти в цялата бъркотия около незаконното производство на компютърния фалшификат, добави мислено той. Много хора са убедени, че именно ти си помогнала на Масамото Гоей — един от ръководителите на проекта „Чи“, да прехвърли част от невронните платки на Винсънт Тин… Тук, в Сайгон някак по-лесно можеше да обърне гръб на всичко, което Сейко беше вършила в Токио.

— Значи ще ме уволниш?

— Само ако ме принудиш — поклати глава той. Какъв смисъл има да я отстранява? Предпочиташе да разбере дали е искрена, за кого всъщност работи… Затова трябваше на всяка цена да остави впечатление, че продължава да й вярва. В противен случай едва ли някога ще научи истината за тази жена. — Ще трябва да избереш един от постовете, които заемаш в момента…

— Не искам да напускам теб и „Сато“ — импулсивно отвърна тя. — Но аз се нуждая… по-скоро ние се нуждаем от известно покровителство… Сутринта сам се убеди колко е важно това… А когато се върнем в Токио, моментално прекъсвам всякакви странични контакти. Това устройва ли те?

— Само в случай, че намеря подходящ човек за управлението на тукашния филиал на „Сато-Томкин“ — поклати глава Никълъс. — Не забравяй, че Нанги те изпрати в Сайгон на мястото на Винсънт Тин…

— Съгласна съм — кимна Сейко.

Завладя го необичайно силно чувство на облекчение. Странно, помисли си той. Нещо в тази твърда и едновременно с това беззащитна по особен начин млада жена го караше да забравя за трезвата си преценка… Какво е то? Съзнаваше, че отговор на този въпрос трябва да намери веднага, в противен случай го очакваха сериозни неприятности. За момента реши да й отпусне още сантиметър доверие, или — както беше казал Нанги — още един възел от примката, в която сама ще попадне…

— Бей ми спомена нещо доста любопитно — подхвърли той. — „Плаващият град“… Вероятно става въпрос за някакво име.

— Какво по-точно ти каза? — бързо вдигна глава Сейко.

— Почти нищо… Че Ку Чи е по средата на пътя между Сайгон и този „Плаващ град“…

— Не би трябвало да го прави!

— Тя умираше, Сейко. Очевидно това е било нещо важно за нея. Сега виждам, че и за теб… Какво представлява Плаващият град?

Сейко стана и се насочи към хладилника с чинията в ръка. Остави я вътре, но не се обърна с лице към него.

— Тук някои сведения имат свойството да са смъртно опасни…

— Така твърдеше и Бей. Но въпреки всичко искаше да ми каже…

Сейко се обърна и зае мястото си до масата.

— Плаващият град е нещо като цитадела…

— Цитадела?

— Да, в някогашния смисъл на това понятие — кимна тя. — Добре въоръжена непристъпна крепост в сърцето на Виетнам, която на практика е напълно суверенна и независима от властите.

— Била ли си там?

— Не. Нито пък някой от хората, които познавам… — ръката й се плъзна в неговата: — Имало е опити за превземане на тази цитадела, имало е опити и за тайно проникване… Но нито един не е успял…

— Откъде знаеш това?

— Зная го, защото хората, дръзнали да направят тези опити, са били откривани обесени с главата надолу в джунглата край града, с натъпкани в устата собствени гениталии…

В стаята се настани продължително мълчание. Уличната глъч изведнъж стана далечна и незначителна, някак извън времето. Също като плаката с Джими Хендрикс на отсрещната стена…

Най-сетне той въздъхна и леко стисна ръката й:

— Каза, че Бей е работила за международен трафикант на оръжие… Как се казва този трафикант?

— Тимъти Делакроа.

Лицето на Никълъс остана безизразно, но умът му бясно препускаше. Това име беше чувал от Лю Кроукър. Тимъти Делакроа твърдял, че върти бизнес е Винсънт Тин и „Сато Интернешънъл“. Никълъс пък беше чувал, че този човек продава всичко, което е свързано с оръжие и муниции. На всеки, който е готов да плати исканата цена. Предлага дори най-новите американски оръжия — същите, които Никълъс беше открил в електронната памет на компанията „Авалон ЛТД“ със седалище Париж. Включително тайнствената стока, скрита зад кодираното наименование „Факел-315“…

— В Сайгон ли е този Делакроа? — попита на глас той.

— Да — кимна момичето. — Говори се, че поддържа редовни контакти с Плаващия град…

— Искаш да кажеш, че оттам се снабдява с оръжие? Интересно… — Дали има нещо общо между Делакроа и „Авалон“, между „Факел“ и Плаващия град, запита се той. Това ли е причината, поради която Кайшо ме насочи насам? Решението му беше мигновено: — Искам да се срещна с него! — тръсна глава той.

От лицето на Сейко беше изчезнала невинността, чертите й станаха твърди, сякаш издялани с нож.

— Не те съветвам — отвърна спокойно тя. — Не те съветвам да влизаш в контакт с когото и да било от Плаващия град…

— Защо?

— Абраманов — човекът, с когото трябваше да се срещнеш, — живее там. Някой те е предал, докато сте преодолявали тунелите на Ку Чи заедно с Бей… Не зная кой е той, но би било глупаво да си въобразяваш, че обитателите на Плаващия град не са открили истинската ти самоличност и са те приемали за господин Гото…

Никълъс си даваше сметка, че в думите й има логика, но какъв избор имаше? Трябваше да се срещне с Делакроа и да разбере дали Плаващият град е бил връзката на Винсънт Тин с нелегалния пазар на Югоизточна Азия, нанесъл тежък удар върху репутацията на „Сато-Томкин“. Трябваше да разбере какво знае Делакроа за „Авалон ЛТД“ и „Факел-315“…

— Въпреки всичко искам да ми уредиш среща с Делакроа — каза на глас той. — Трябва да говоря с него на всяка цена!

Сейко въздъхна и покорно кимна с глава.

 

 

Току-що напуснал самолета на Националното летище във Вашингтон, Кроукър гледаше как Маргарет се насочва към лимузина със затъмнени стъкла и отворена задна врата, до която се беше изпънал униформен шофьор. Той докосна върха на фуражката си, затвори след нея и се плъзна зад волана. Но това време беше достатъчно за Кроукър, който хукна към стоянката за таксита, показа значката на ФБР на събралата се тълпа и взе първата свободна кола.

Потупа шофьора по рамото, пъхна под носа му значката и посочи лимузината на Маргарет, която плавно напускаше района на аерогарата.

— Дръж тази кола под око и ще изкараш един петдесетак.

— Готово, шефе — кимна таксиджията и ловко се включи в движението. — За толкоз мангизи имаш право да командваш парада.

Кроукър се приведе напред и записа номера на лимузината. Механично отбеляза, че това не е кола под наем и озадачено поклати глава. Беше идвал тук в компанията на Маргарет и очакваше, че тя ще наеме превоз.

Внезапното пътуване до Вашингтон беше първото по-сериозно отклонение от иначе стриктната програма на Маргарет и любопитството на Кроукър бързо нарасна. Това пътуване осъществи без Тони Д., който обикновено я придружаваше, за да поддържа илюзията, че той ръководи делата на Доминик. От друга страна, Кроукър си беше направил труда да запомни всичко по-важно от досието на Голдони и знаеше, че убитият дон периодически е отскачал дотук. Сам по себе си този факт не беше подозрителен, дори напротив — Голдони имаше многобройни познати сред водещите политически фигури във Вашингтон и периодичната му поява във федералната столица беше съвсем в реда на нещата. Въпреки това Кроукър не можеше да се отърве от предчувствието, че това пътуване ще донесе някаква изненада.

Таксито бавно пълзеше сред оживеното движение на Мемориал Паркуей, а Кроукър гледаше дъждовните води на Потомак и се мъчеше да си спомни местата, на които най-често се беше появявал Доминик. Без съмнение донът е знаел, че го следят и внимателно е подбирал хората, с които е осъществявал публични срещи. Федералните ченгета са били по петите му непрекъснато, но той години наред беше успявал да ги надхитри. Знае ли някой какво са пропуснали те?

Мислено изброи местата, които помнеше: елегантната тухлена къща на Дом в Калорама, любимата му кръчма „Оксидентъл Грил“, Историческият музей, хотел „Вашингтон“, известният сред бизнесмените нощен бар „Моникърс“, откъдето си подбираше компаньонките за една нощ, един клуб в Джорджтаун на име „Омега“, ресторантите „Вила Д’Есте“ в старата част на Александрия, кафе „Венециано“ в Адамс Морган, частните тенис кортове в Маклийн, собственост на един сенатор от Тексас, кънтри клубът „Бел Рив“ в Шеви Чейс, където играеше голф със сенатори, международни банкери и други известни личности… Дали някое от тези места ще се окаже различно от това, което Доминик е искал да видят федералните агенти? Отговорът на този въпрос може би има Маргарет…

Очакваше най-напред да се отбие в къщата на втората си майка, издигаща се сред зелените хълмове отвъд Потомак и известна с отличната си конюшня. Преди известно време той беше там заедно с Маргарет и именно тогава научи, че Рената Лоти е майка на Доминик и има изключителни връзки с висши правителствени функционери. Но за негова изненада лимузината на Маргарет се насочи към центъра на града.

Свечеряваше се, уличното осветление вече беше включено, мостът към Арлингтън Мемориал грееше като коледна елха. Оловни облаци се трупаха ниско над града, във въздуха вече се усещаше миризмата на озон. Ситни капчици дъжд покриваха раменете на бягащите за здраве около Държавния департамент, но те невъзмутимо почукваха с маратонките си по бетонираните алеи. Един едър и доста охранен мъж се беше опрял с ръце на коленете, главата му беше сведена надолу, гърдите му тежко се надигаха и отпускаха. Бедничкият, помисли си Кроукър и с мъка потисна желанието си да спре колата и да го качи до центъра, където вероятно се намираше офисът му. Цял живот се беше борил с бюрократите и открито ги ненавиждаше, но в този момент беше готов без колебание да си смени мястото с тоя задъхан дебелак.

Опитваше се да не мисли за Леонфорте Гадняра, който го притисна до стената и безцеремонно го превърна в свой агент. Чувстваше се като грешник, поел по дългия и труден път към Ада. Но нещастието винаги води след себе си и друго… Сега не само работеше срещу жената, която обича, но и за нейния смъртен враг. За един луд, който мечтаеше да види мъртви както Маргарет, така и Тони Д. Който недвусмислено показа, че разчита за това именно на него, на Кроукър…

Шофьорът на Маргарет спрял пред „Хей-Адамс“ да свали багажа й, после я закара в хотел „Вашингтон“ за среща със сенатора от Индиана Грейвс. Петдесет минути по-късно се срещна с Рената и двете влязоха да вечерят в нашумял ресторант на авеню „Пенсилвания“. „Нашумял“ в този град означаваше любимо място за срещи на действащата в момента администрация. Двете жени се настаниха на масата и започнаха оживен разговор над чаши с мартини. Кроукър направи бърз преглед на цените в менюто, окачено до входа. Вечерята им щеше да струва поне двеста и петдесет долара. Изпрати шофьора на таксито да купи нещо за ядене. Даде му стотачка плюс десетте долара, които беше начукал апарата. Петнадесет минути по-късно вече нагъваше нещо, което приличаше на двоен бургер със сирене, но спокойно можеше да се окаже и друго… Стомахът го заболя почти веднага. Никълъс е прав, мрачно поклати глава той. Как е възможно човек да се храни с подобна гадост в продължение на години? Реши, че следващото хранене непременно ще бъде в някой китайски ресторант, в който предлагат „суши“…

Вечерята на Маргарет и втората й майка продължи точно два часа. После двете се разделиха пред входа, Маргарет се качи в чакащата лимузина и потегли.

— Още колко време ще ти трябвам? — попита шофьорът на таксито. — Смяната ми свършва след около час…

— Трудно е да се каже — отвърна Кроукър и му подаде нова банкнота от сто долара.

— Благодаря — прибра я човекът. — Май ще е най-добре да се свържа с диспечера. Ще го помоля да звънне на жена ми и да й каже да сложи вечерята в хладилника…

Продължиха да следят лимузината. Дъждът се усили, излезе и вятър. Тротоарите опустяха, клоните на дърветата мрачно се поклащаха. Кроукър постоянно мислеше за Гадняра. Трябваше да открие начин да го изпързаля, при това така, че Маргарет да остане далеч от лапите му. Но все още не можеше да измисли нищо.

— Твоята приятелка не отива в най-добрата част награда — отбеляза шофьорът.

Гласът му беше доста изнервен и Кроукър вдигна глава. Наистина бяха навлезли в подозрителен район, тук туристи едва ли се отбиваха… От двете страни на улицата се редяха долнопробни барове, ярко осветени заведения за стриптийз и евтини ресторантчета, тротоарите бяха изпълнени със сутеньори, джебчии и проститутки.

Лимузината отби вдясно и спря пред „Моникърс“ — заведението, от което Дом някога беше подбирал своите компаньонки за нощта. Маргарет изчезна зад вратата.

Ето, това вече наистина е интересно, помисли си възбудено Кроукър.

— Какво търси в подобна дупка мадама от класа като твоята? — учуди се и шофьорът.

Кроукър много искаше да получи отговор на този въпрос.

— Чакай тук — промърмори той и отвори вратата. До гардероба откри телефонен автомат и извади перфокартата, която беше получил от Лилехамър. Искрено се надяваше, че „Огледалото“ — подмолната шпионска организация, за която беше работил Лилехамър, все още функционира… Защото можеше да бъде и обратното, особено след като умря Леон Уоксман — нейният директор… Все още не беше изхарчил голямата сума пари в брой, която Лилехамър авансово му отпусна в края на миналата година, но нямаше да е зле, ако може да разчита на щедростта на организацията и в бъдеще…

Насреща вдигнаха след второто позвъняване. Кроукър се представи с псевдонима, който му беше определил Лилехамър, и мислено се помоли на Бога. Имаше голяма вероятност този псевдоним вече да е пратен в архивата… Това име беше пропуск за „Огледалото“, строго засекретено и единствено. Гласът насреща го прие, от гърдите му се откърти въздишка на облекчение. Получи нареждане да набере последните четири цифри на перфокартата и зачака. В слушалката нещо прещракваше, обаждането му си пробиваше път Бог знае през колко системи за сигурност на правителствената катакомба.

Най-накрая прозвуча нормален сигнал за повикване, женски глас кратко каза:

— Да.

„Огледалото“ все още функционираше. Кроукър съобщи желанието си: проверка на регистрационните номера на лимузината.

— Четиридесет и пет минути — каза жената.

— Трябва да стане за двадесет.

— Но работното време изтече — оплака се гласът.

— Изпълнявайте! — отсече Кроукър, остави слушалката и се насочи към вратата на клуба.

Вътрешността на „Моникърс“ беше точно такава, каквато очакваше да я види човек: алено сребърни тапети, ярка разноцветна светлина от огледални аплици, които са били демоде още през седемдесетте… Въздухът тежеше от миризма на пот и тютюнев дим. На кабели от тавана висяха няколко мощни тонколони, от тях се разнасяше оглушителен рок. Върху ярко осветения подиум, който пресичаше заведението по дължина, усилено се трудеше групичка танцьорки с дълги крака и едри бюстове, облечени в оскъдни бикини от блестяща материя. Стената зад тях беше огледална, нищо не оставаше скрито, място за развихряне на въображението нямаше. Махнеш ли осветлението и огледалата, ще се почувстваш като в църква, въздъхна в себе си Кроукър. И на това ако му казват еротика! Но майките с дългите крака си знаеха работата. Край подиума имаше достатъчно тъпаци с изцъклени очи, които методично се наливаха с бира и уиски и бизнесът вървеше…

Към него пристъпи мадама с кило грим по лицето и още толкова гел по косата — очевидно натоварена с настаняването на клиентите. В ръцете й имаше поднос с високи чаши. Той пъхна значката си под носа й, но тя не реагира. Вероятно се беше нагледала на ченгета и нямаше никакво намерение да разлива очебийно оводнените питиета.

Кроукър накратко й описа външността на Маргарет, мадамата му отвърна с усмивката на Медуза.

— Съжалявам — рече. — Такава жена не е идвала…

Кроукър се приведе напред и заплашително изръмжа:

— Как ще реагираш, ако ти отлепя гадните изкуствени мигли една по една?

— По дяволите! — въздъхна намацаната и с нежелание махна към дъното на помещението. Изглеждаше разочарована и нещастна.

Музиката пулсираше и виеше. Гръндж метъл, който може да побърка всеки, рискувал да се изложи на ударната вълна за по-продължително време. Кроукър бавно започна да си пробива път към левия край на бара. Там насреща му се изпречи огромен негър с бръсната глава, върху която блестяха ситни капчици пот. Помпани със стероиди години наред, мускулите му преливаха изпод фланелката като козунаци. Очевидно решил, че значката на Кроукър е чудо или фалшификация, той упорито отказа да се помръдне.

— Всички се натискат да влязат оттатък — лаконично обясни той. — Но никой не може.

— Виж какво, зная, че си вършиш работата… — започна Кроукър.

— Я се омитай! — рязко излая огромният Плуто, гласът му за миг заглуши дори воя на гръндж метъла. Показалец с размерите на банан се заби в корема на Кроукър, тялото му рязко се завъртя. — Вън! — изсъска негърът. — Иначе ще ти изпържа шибания дроб и ще го хапна за вечеря!

Без да каже нито дума, Кроукър сграбчи дясната му китка с пръстите на биомеханичната си протеза. Лицето на огромния негър представляваше интересна гледка, докато натискът на метала парализираше мускули и сухожилия и заплашваше да строши костите му.

Но горилата се оказа наистина опасна. Въпреки непоносимата болка, юмрукът на другата му ръка се стрелна напред. Кроукър избегна удара с малка крачка встрани, ритникът му попадна в коляното. Огромният негър се строполи, капачката на коляното му се строши едновременно с китката.

— Дано да не си огладнял — промърмори Кроукър и го прекрачи. Вратата отзад обаче се оказа заключена. Извади от джоба си халка шперцове, ключалката отстъпи за броени секунди. Оказа се, че зад нея се намира малък склад. Кроукър се върна обратно до бара, хвана Плуто под мишниците и го затътри натам. Захлопна вратата с помощта на отмерен ритник. Надяваше се никой да не потърси тоя дебелак за краткото време, което възнамеряваше да прекара в заведението.

Тесният коридор вибрираше от мощните баси на тонколоните. По пода имаше изсъхнала боя и мазилка, аплиците с бледозелени абажури се поклащаха на веригите си. Сякаш бяха монтирани на кораб, който се бореше с бурното море…

Около него летеше гола женска плът, но никой не му обръщаше внимание. Разбра, че за това отношение трябва да благодари на дебелия негър и на никой друг… Май наистина много хора искат да влязат тук, но никой не е успял да го стори… Кроукър разбра какво е искал да каже негърът. Гримьорните нямаха врати, сладострастните мъжки очи наистина имаха какво да видят… Липсата на врати улесняваше задачата му.

Беше проверил три четвърти от гримьорните, когато вратата в дъното на коридора се отвори и очите му зърнаха познатото кървавочервено костюмче на Маргарет. Хлътна в първата гримьорна, изпречила се на пътя му, дари с очарователна усмивка дългоногата блондинка, почиваща вътре в компанията на знойна червенокоса красавица, после им обърна гръб и внимателно надникна в коридора.

Маргарет излизаше от стаята в дъното. Само тя имаше врата, вероятно зад нея се помещаваше канцеларията на шефа. Беше в компанията на смайващо хубаво младо момиче с пусната край едната скула бледоруса коса, яркосини очи и умопомрачаваща фигура. Едва ли беше танцьорка в заведението, макар че ако се появеше на сцената, всички останали биха изглеждали като инвалиди… Беше облечена в костюмче от „Армани“ на масленозелени и шоколадови райета, което явно беше шито специално за нея. В лявата й ръка се поклащаше куфарче от кожа на рядко срещания зелен нилски крокодил, което положително струваше няколко пъти повече от годишната заплата на най-скъпо платената танцьорка в този бар. На ушите й меко проблясваха обици от „Булгари“, които вървяха в комплект с изящната гривна на китката.

Мадамите от класа в тая дупка станаха две, отбеляза мислено Кроукър.

Жените не се насочиха към него. Останаха само за миг на място, после изчезнаха през вратата вляво. Кроукър се втурна след тях. Озова се в хладен служебен коридор, въздухът миришеше на алкохол, урина и гниещ боклук. Над вратата в дъното светеше червена табела с надпис „Изход“. Отвори я и се озова на мръсна задна уличка, пред краката му се разбягаха бездомни котки.

Вдигна глава навреме, за да види потеглянето на черен „Нисан 300 ZX“ от ъгъла. Зърна профила на Маргарет и русата коса на момичето миг преди спортното купе да се скрие зад съседната сграда, успя да хване само част от регистрационния му номер.

Върна се в заведението. Нямаше начин да ги проследи, затова направи най-подходящото за момента: проникна в стаята, откъдето ги беше видял да излизат.

Затвори вратата зад гърба си и побърза да я заключи. Не искаше да бъде обезпокояван. Помещението беше без прозорци, проветряваше се единствено от малък вентилатор, монтиран в една от стените. Под него имаше шведски диван с извита облегалка и тапицерия, която някога е била шоколадова. Вляво беше бюрото от метал и имитация на дърво, столът пред него беше на колелца и облицован с черен винил. Обзавеждането приключваше с евтина метална канонерка в другия ъгъл. Стените бяха голи, с изключение на репродукция, която съвсем не се връзваше с обстановката. Беше от известната и малко мистична картина Fumee d’Ambre Gris на Джон Сингър Сарджънт^[2] и представляваше жена в тънка бяла роба с развята поли и изразително мургаво лице, полускрито от сенките… Какво ли доказва това за красивата блондинка, запита се Кроукър. Дали няма да се окаже, че е не само жена от класа, но и умна жена?

Настани се зад бюрото и разсеяно прелисти списанието, което лежеше отгоре. Казваше се Стрип и се занимаваше с проблемите на шоубизнеса. Вече всеки бранш си има специализирано издание, помисли си той. Под списанието откри договор за работа с някаква танцьорка, няколко платени сметки за наеми служебен регистър. Извади писалка и започна да си води записки. Заведението се оказа собственост на компанията „Моргана“, редовно регистрирана във Вашингтон.

Зае се да изследва съдържанието на бюрото. Най-горното чекмедже беше запълнено с обичайните канцеларски пособия — писалки, моливи, гуми, кламери, празни бележници… Прерови всичко чак до дъното, искаше да бъде сигурен, че няма двойна стена. Същата процедура приложи и по отношение на останалите три чекмеджета.

В едно от тях блондинката държеше малко лични вещи, сред които биеха на очи скъпи червила и гримове. Те доказваха наличието на добър вкус, но нищо повече.

Във второто откри счетоводната книга. Прегледа я внимателно, но всичко изглеждаше наред. Сметките на заведението бяха в безупречно състояние, дори и най-ревностният ревизор не би открил в тях разлики за повече от десет долара… През клуба минаваха много пари, преобладаваща част от тях незабавно се влагаха в широката мрежа от подобни заведения, разкриващи се по цялата територия на Съединените щати.

Кроукър прибра счетоводната книга, хвърли поглед на ръчния си часовник и набра номера, който беше използвал в преддверието на заведението. Изчака сложните процедури по обезопасяването и се представи на вече познатия женски глас.

— Колата е регистрирана На името на Ричард Дидалъс — съобщи жената насреща.

— Сенатор Ричард Дидалъс?!

— Момент, да проверя адресите… Да, това е една от колите на сенатора.

Кроукър си записа домашния адрес на Дидалъс и за миг замълча. Седемдесет и шест годишен, Ричард Дидалъс беше най-старият сенатор на Капитолийския хълм. Беше не само свидетел на голяма част от съвременната история на Съединените щати, но и пряк участник в нея. Говореше се, че без негова подкрепа Джон Кенеди никога не би станал президент, пак той беше вгорчил дните на Линдън Джонсън в Белия дом… Някои го наричаха „Дълбокото гърло“ — прякор, превърнал се в синоним на човека, упражняващ тайната власт в тази страна… С положителност обаче беше известно, че Дидалъс е знаел за държаната в дълбока тайна болест на Джей Еф Кей — липса на достатъчно адреналин в кръвта, пак той беше оглавил специалната комисия за разследване на убийството му… Нима Доминик Голдони е държал в ръцете си дори най-могъщия вашингтонски политик? Възможно ли беше това? Набрал богат житейски опит по улиците на Ню Йорк, Кроукър си даваше ясна сметка, че не бива да отхвърля с лека ръка дори и най-невероятните предположения…

— Нещо друго? — стресна го металическият женски глас.

— Да, всъщност има и още нещо — въздъхна в слушалката Кроукър. — Искам списък на всички междуградски и международни разговори, водени от телефона на „Моникърс“… — продиктува адреса и добави: — Разполагам с част от номера на спортно купе „Нисан 300 ZX“, модел 1995 година, вашингтонска регистрация. Вижте какво можете да направите…

— Фактът, че е съвсем нов модел купе, улеснява работата — отвърна гласът. — Няма кой знае колко от този модел наоколо… Но все пак ще ми трябва време.

— Утре сутринта?

— След шест. Информацията ще ви чака на рецепцията на хотел „Холидей Ин Сентрал“, намира се на ъгъла на авеню „Роуд Айлънд“ и Петнадесета улица. Под името Самюел Джонсън.

— Разбрах, благодаря.

За известно време остана неподвижен на стола, в душата му се промъкна чувство за поражение. Гледаше репродукцията на Сарджънт и бавно попиваше магията й. Дори забрави, че пред очите му е евтино копие… После мислите му се насочиха към блондинката. Отново си я представи такава, каквато я видя на прага на този кабинет. Припомни си умния блясък на яркосините очи, отново се запита какво прави тук жена като нея… Нима е управител на заведение за стриптийз? Едва ли… Присъствието й на подобно място по-скоро се дължеше на факта, че никой не би очаквал да я открие тук… От опит знаеше, че хората предпочитат да вършат тайните си дела там, където никой не очаква да ги срещне.

Продължаваше да гледа жената с развятата бяла роба. Какви тайни е скрил художникът зад загадъчното й лице? Какво прави тази жена и защо го прави?

Скочи на крака и пристъпи към плаката. Откачи го от куката, голата стена подигравателно блесна насреща му. Пусна репродукцията в краката си и се приведе напред. Стената беше напукана, но част от пукнатините образуваха нещо… Да, точно така. Прав ъгъл… Плъзна пръст надолу, скоро откри още един прав ъгъл. Съедини ги мислено, получи се почти съвършен правоъгълник.

Бинго!

 

 

Вкара острието на джобното си ножче в една от пукнатините, хвана крайчето на фалшивия тапет и рязко го дръпна. Отдолу мътно проблесна вратичката на сейф. В ръката му отново се появи халката с шперцове. На нея беше закачена втора, по-малка, с около дузина извити под различен ъгъл инструменти. Огледа внимателно ключалката, определи системата и сръчно вкара един от инструментите си в нея. Долепи ухо до вратичката и започна да слуша тихото прещракване. След няколко секунди натисна дръжката, вратичката покорно се отвори.

В същия миг на вратата на кабинета се почука, някой направи опит да натисне бравата. Разнесе се тревожен глас, после тежки удари.

Кроукър прерови касата с максимална бързина. Вътре имаше поне сто хиляди долара, подредени на стегната пачки, договор за наем на сградата, собственост на фирмата „Моргана“, обичайните застрахователни полици, втора счетоводна книга и малко тефтерче с корици от телешки бокс.

Шумът зад вратата се прекрати, но той не се остави да бъде заблуден. Човекът скоро щеше да се върне, времето за измъкване беше кратко.

Първо отвори счетоводната книга. Тук бяха отразени действителните финансови операции на „Моникърс“. Оказа се, че „Моргана ЛТД“ пере десетки хиляди долари месечно чрез касата на стриптийз бара. Парите, които според легалните счетоводни документи идваха от мрежата подобни заведения в страната, на практика пристигаха от чужбина, най-вече от Англия и Франция. С малката разлика от една или две нули. Защото не ставаше въпрос за десетки, а за стотици хиляди долари. Оказа се, че „Моникърс“ изпира средно по един милион долара месечно за „Моргана“. Нищо чудно, че заведението нямаше типичен за този тип дупки управител…

Върна счетоводната книга на мястото й и отвори тефтерчето. Беше запълнено със стройни колонки от печатни букви и арабски цифри, очевидно някакъв шифър.

Пъхнато в джоба си, заключи сейфа и внимателно залепи тапета на мястото му. После окачи и репродукцията. Предпазливо пристъпи към вратата и долепи ухо до ключалката. Изчака няколко секунди, отключи без никакъв шум и надникна. В коридора нямаше никого.

Измъкна се навън, прибягвайки до пътя, който бяха използвали Маргарет и блондинката. Прекоси тясната и мръсна задна уличка, сви зад ъгъла и се насочи към входа на клуба. Дъждът плющеше с пълна сила, дрехите му бързо подгизнаха. Скочи в чакащото отпред такси и нареди на шофьора да го закара в „Хей-Адамс“, хотела на Маргарет.

Освободи човека, после се насочи към рецепцията и ангажира стая един етаж под тази на Маргарет. Точното й местоположение научи от нощния администратор, който с готовност му даде исканите сведения, хвърлил кратък, но угоднически поглед на полицейската значка. В допълнение прие да звънне на Кроукър в момента, в който се прибере Маргарет.

Горе в стаята Кроукър си поръча вечеря по телефона, свали мокрото сако и разтърка косата си с кърпа. После се настани зад бюрото, отвори коженото тефтерче и се залови за работа.

По време на службата си в армията беше усвоил доста от тънкостите на криптографията. Беше убеден, че тук не става въпрос за шпионаж и това го караше да вярва, че шифрите няма да се окажат прекалено сложни. Реши да следва пътя на логиката, т.е. да търси кодова буква или цифра, която е лесна за запомняне и подмяна.

Веднага му направи впечатление, че цифрата 9 се повтаря на няколко поредни страници. Във всеки един от тези случаи пред нея имаше група от пет букви. Зае се със заместването, използвайки трите най-често срещани съчетания. Така го бяха учили.

Храната дойде, тъкмо когато привършваше комбинациите, без никакъв успех. Протегна се и пристъпи към прозореца. Дъждът продължаваше да се сипе над нощния Вашингтон. В едната си ръка държеше сандвич с пиле, в другата — отворена бутилка бира. Наближаваше полунощ. Някъде сред милиардите светлинки беше Маргарет, потънала в поверителен разговор с красивата блондинка. Беше почти убеден, че двете са в компанията на сенатора Дидалъс и обсъждат въпроси от жизненоважно значение. После тръсна глава и си наложи да мисли трезво. Маргарет беше пристигнала в „Моникърс“ с една от лимузините на Дидалъс. Всъщност тази кола беше на нейно разположение от момента на кацането й във Вашингтон. Ако двете с приятелката й наистина отиваха при Дидалъс, те спокойно биха използвали именно неговата кола. Но вместо това бяха потеглили от задната уличка със спортния нисан на блондинката…

Нощта беше наистина отвратителна. Единственото хубаво нещо в нея беше фактът, че не е принуден да стои някъде под дъжда и да чака да стане нещо, за което няма дори понятие. Довърши сандвича, пристъпи към бюрото с бира в ръка и насочи поглед към неуспешните си опити за дешифриране. Беше сигурен, че с помощта на третата серия заместители ще успее да открие кодовата дума, но очевидно някъде беше допуснал грешка. Къде? Погледна групираните цифри и букви, без да прави опит дати разчита. Искаше да улови нещо общо в тях, нещо чисто визуално… Дали да не размени местата на „а“ и „е“? Дали да не замести петте съгласни букви в групата с гласни? Да започне с азбуката отпред назад, прибягвайки до последователно заместване?

Чакай, чакай… Седна и взе писалката. Цифрите! Във всяка група участваха по една или две цифри. Сърцето му се разтуптя. Няколко опита и май всичко започна да идва на мястото си. Цифрата е ключ. Онази, която е включена в група с четен брой букви се прибавя към групата с нечетен брой. Например групата ДКЗА отговаря на съюза И^[3]. „А“ е първата буква в азбуката, а цифрата „3“ означава, че трябва да се върви три букви нататък в азбуката, обозначена като кръг. Следователно „А“ идва веднага след „Z“… В случаите, при които групите съдържат две цифри, процедурата беше проста — те трябва да се съберат или по-малката да се извади от по-голямата. И ключът за шифъра беше готов…

Постигнал най-важното, Кроукър търпеливо започна заместването и групирането, което на практика беше превод на обикновен английски език. Това занима ние му отне почти три часа. В крайна сметка получи огромно количество цени и дати за доставка на най-различни видове оръжие. Тук фигурираха и най-съвременните разработки на световния пазар, включително американските изтребители „Ф-15“, свръхзвуковите разузнавателни самолети „SR-71“ компютъризираните огнехвъргачки „Баджър“, бойните хеликоптери „Сиукс“, окомплектовани с ракети въздух-земя „Улвърайн А-322“, руските бомбардировачи „Туполев-22 М“, танкове „Т-72“, противосамолетни ракети „САМ“, мини „Питон-600“, ръчно преносими противотанкови базуки „Дейраел“…

Изтощението го напусна, сърцето му се сви при вида на това разнообразно и модерно оръжие. Износът му извън границите на САЩ беше забранен със специален закон, въпреки това тук ставаше въпрос за огромни количества. От което следва, че „Моргана Инк.“ също е в бизнеса, с който се занимава и „Авалон ЛТД“… И двете компании се занимаваха с незаконна търговия на смърт…

Разтърка очи. Беше разшифровал всичко, с изключение на групите, съдържащи в себе си цифрата 9. Те упорито отказваха да се превърнат в смислени думи и изречения. Очевидно тук деветката не беше кодов ключ, а нещо съвсем друго. Вероятно част от самия шифър. Но какво тогава играе ролята на ключа? Всяка група съдържаше пет букви плюс цифрата.

Хрумна му да разбие цифрата на съставните й части. Започна с три тройки. По този способ първата буква трябваше да бъде „T“. Но втората ставаше „Z“ и смисълът се губеше. Запази буквата „T“ и първата тройка, към тях прибави единица. Получи се „TO“. Дотук добре… Опита с двойка, излизайки от предположението, че при пет букви ще му трябват и същото количество цифри. Не се получи. Прибави тройка, получи „TOT“. Но до девет имаше само две цифри, значи и това не става. Три плюс едно плюс пет… Сборът е девет. Може би…

Разкритието се стовари върху му с огромна сила, цифрите и буквите се размазаха пред очите му. Главата му пулсираше, кръвта свистеше, в жилите му. Грабна писалката и решително довърши групирането, предварително знаейки какво ще получи.

— Господи Исусе!

Между кожените корици на тефтерчето се криеше кодът на загадъчното оръжие, който Никълъс беше открил във файловете на „Авалон“…

TORCH 315

Бързо се справи с останалите групи от букви и цифри. Облегна се назад и бавно огледа резултата. Сърцето лудо блъскаше в гърдите му, почти не беше в състояние да разсъждава. Оказа се, че предположението на Никълъс е вярно. Прочете за стотен път кратката анотация, кръвта му бавно започна да изстива:

Доставка Факел 15 март. Определеното място. Подбрано според близостта на целта и гъстотата на населението. Максимален ефект — гарантиран.

Момчето с издължено като луна лице ядеше „бай чунг“ — традиционната виетнамска оризова питка с пълнеж от боб, лук и свинско месо. Устните му бяха разтеглени в доволна усмивка.

Никълъс и Сейко вървяха към пагодата Гиак Лам. Хвърлил поглед към хлапето, той не можа да сдържи усмивката си. Синьо-белите плочки на покрива отразяваха слънчевата светлина. Гиак Лам беше най-старият будистки храм в Сайгон, построен още през 1744 година. Реставриран през 1900, той беше запазен от унищожение благодарение на факта, че архитектите са имали мъдростта да не прилагат модерните концепции на XX век в своята работа.

Момчето изтича към дебелия ствол на дървото „Бо Де“, което доминираше в градинката пред храма. Тънкото му телце се скри зад дългите роби на двама монаси, които обитаваха пагодата през цялата година. След миг те изчезнаха в тъмния вход.

Никълъс и Сейко се намираха в сайгонския квартал Тан Бин, на около петнадесет километра от Шолон и китайския пазар, където само преди два дни (а сякаш преди столетие) се беше състояла срещата му с Бей.

Вдясно от входа се намираха гробниците на най-заслужилите слуги на Буда, обитавали този храм.

Тук трябваше да се срещнат с търговеца на оръжие Тимъти Делакроа. Беше шест часът сутринта.

Небето беше бледа резеда, птичките в бамбуковите клетки под покрива подскачаха и чистеха перата си. Далечен тътен свидетелстваше за пробуждането на града, във въздуха се долови миризма на току-що изпечени питки, примесена с едва доловимия аромат на горящ восък, идващ от вътрешността на храма. Там бяха разположени издялани от червено дърво статуи на Буда във всичките му превъплъщения, край тях стояха на стража свирепите пазачи на Ада… В този час на деня — малко след заглъхването на нощното оживление и преди събуждането на утринната суматоха, въздухът съдържаше онзи особен аромат, който вероятно е привлякъл първите заселници в тази някога благословена земя…

От мрака на пагодата долетяха протяжни псалми — монасите започваха своята утринна молитва. Момчето млясна с устни и погълна последните остатъци от питката си.

— Пеят „Четирите благородни истини на Буда“ — поясни Сейко.

Човешкото съществувание е нещастие;

нещастието се причинява от егоизма и себичността;

нещастието свършва, когато свършва егоизмът;

егоизмът свършва едва когато човек се отдаде изцяло

на Пътеката на Просветлението…

— Разбирам — кимна Никълъс. — Човек трябва да проникне отвъд мисълта, речта, поведението, усилията и концентрацията. Само така може да открие блясъка на Четирите истини… Вярваш ли в подобни неща?

— Никъде не се споменава за радостта, нали? — усмихна се Сейко. — Животът е труден и без тези досадни умствени гимнастики…

— Дори когато бъде обречен на просветлението?

— Говориш като свещеник, а не като бизнесмен.

— Аз съм толкова бизнесмен, колкото ти си моя сътрудничка — поклати глава той. — Всички се крием зад някоя маска, Сейко… Дори от себе си. Защо? Нима е толкова трудно да се изправим пред истинската си същност?

Привършило с питката, момчето отегчено ги следваше, опитвайки се да играе на криеница само със себе си.

— Ето го, идва — промълви Сейко.

Никълъс се обърна и внимателно огледа високия мъж с шарена риза, торбести панталони и леко лятно сако. Пясъчнорусата му коса беше прекалено дълга и се развяваше на лекия ветрец. Продълговатото му лице беше зачервено и обветрено като на човек, който прекарва голяма част от времето си сред природата.

— Сигурна ли си, че е той?

— Напълно — кимна Сейко.

— Добре. Ето какво трябва да направиш…

В същия момент долови някакво движение в периферията на погледа си. Оказа се, че момчето, скрито зад близкото дърво, в крайна сметка не беше довършило своята питка. Част от нея вече летеше към тях.

В този кратък миг танжинското око на Никълъс се разтвори и обхвана цялата ситуация: черният предмет, свистящ във въздуха към тях, тежката миризма на запалени ароматични пръчици, монотонните молитви на монасите, задавеното кашляне на мотопед с незатоплен двигател, сподавеният грохот на тежките камиони по близкия булевард, детските крясъци и протяжните провиквания на уличните търговци, пронизителните писъци на уплашени птици…

След това предметът, който съвсем не беше невинна питка, а куб от блестяща черна пластмаса, падна върху паважа на няколко крачки от тях. Дясната ръка на Делакроа изскочи от джоба на сакото, дланта стискаше малък продълговат уред с къса гумена антена, който наподобяваше мобифон. Никълъс скочи към Сейко и силно я тласна напред По-далеч от черния куб, който застрашително проблясваше под лъчите на утринното слънце.

Улучи я с рамо и двамата се строполиха.

Пръстът на Делакроа натисна някакъв бутон.

Светът се превърна в огнена топка, ударните вълни се стовариха върху сгърчените им тела, всичко изчезна в ослепителна белота.