Айра Левин
Степфордските съпруги (1)

1

Дамата от рекламната служба „Добре дошли“ беше най-малко шейсетгодишна, но явно полагаше грижи да изглежда млада и енергична (рижа коса, начервени устни, ослепителножълта рокля). Докато разговаряше с Джоана, въртеше очи и зъбите й проблясваха:

— Сигурна съм, че тук ще ви хареса! Градчето е толкова хубаво, а и хората са мили! Не сте сбъркали, направили сте много добър избор!

От рамото й висеше огромна кафява кожена торба — стара и протрита. Жената пълнеше ръцете на Джоана с мостри — пакетчета ароматизирано мляко на прах, подправки за супа, кукленска по размер кутийка с безвреден за ръцете прах за пране, кочан с талончета на фирмата, осигуряващи специално намаление в двайсет и два магазина, два сапуна, опаковка парфюмирани кърпички…

— Достатъчно, моля ви се — каза Джоана, застанала на вратата. Ръцете й бяха пълни с мостри. — Благодаря. Разберете, не искам повече.

Дамата от „Добре дошли“ остави шишенце с одеколон върху другите неща и отново взе да рови в торбата…

— Не, моля ви, недейте — настоя Джоана, но този път се появиха очила с розови рамки и тефтерче с бродирана подвързия.

— Аз подготвям материали за рубриката „Новодошли“ в „Степфордска хроника“ — отбеляза тя с усмивка и си сложи очилата. От дъното на торбата измъкна химикалка и я щракна. Намазаният с червен лак нокът на палеца й проблесна.

Джоана й каза откъде са дошли, какво работи Уолтър и в коя фирма, имената и на колко са години Пит и Ким, с какво се е занимавала тя, преди да роди, и в кои колежи са учили двамата с Уолтър. Докато говореше, застанала с пълни ръце на входа, нетърпеливо се извръщаше и напрягаше слух, неспокойна, че не може да чуе какво правят Пит и Ким.

— Имате ли хоби или някакви по-особени интереси?

Щеше й се да се измъкне със спасителното „не“, но се поколеба — мина й през ум, че ако каже повечко неща и отпечатат отговора й в местния вестник, ще привлече вниманието на някои съмишленички, може би бъдещи приятелки. Жените, с които се бе запознала тези дни, имаше предвид съседките, бяха мили и отзивчиви, но сякаш изцяло отдадени на домакинските си задължения. Може би трябваше да ги опознае по-добре, за да открие, че се вълнуват и от други неща, че имат по-сериозни интереси. Все пак не бе излишно да им даде някакъв знак, да им се представи.

— Да, при това увлеченията ми са няколко — отговори тя. — Играя тенис и не се лишавам от това удоволствие, когато ми се удаде възможност, кажи-речи, професионална фотографка съм и…

— Охоо! — възкликна дамата от „Добре дошли“, без да спира да пише.

Джоана се усмихна.

— Е, не е кой знае какво, просто една агенция откупи три мои снимки — обясни тя. — Освен това интересувам се от политика и участвувам в Движението за правата на жените. Въпросът за равенството между мъжа и жената много ме вълнува. Съпругът ми също участвува в движението.

— Тъй ли? — Дамата от „Добре дошли“ я загледа.

— Да — потвърди Джоана, — много мъже подкрепят това движение.

Реши да си спести обяснението, че равенството е в интерес и на двата пола — вместо това отметна назад глава и се ослуша. Откъм телевизора в хола долиташе кикот на телевизионна публика, а Пит и Ким нещо спореха, но още нямаше нужда от намеса. Джоана се усмихна на дамата от „Добре дошли“.

— Той се интересува и от гребане и футбол — продължи тя. — Освен това събира документи, свързани с ранната история на Америка. — Нали трябваше да им подскаже нещо и за Уолтър.

Дамата от „Добре дошли“ си записа, затвори тефтерчето и щракна химикалката.

— Това е достатъчно, мисис Еберхарт — рече тя с усмивка и си свали очилата. — Знам, че тук ще ви хареса, и искам да ви пожелая от сърце „Добре дошли в Степфорд“. Ако ви потрябват сведения за местните магазини и услуги, можете спокойно да се обърнете към мен, телефонът ми ще намерите на кочана с талончетата на фирмата.

— Много мило, ще ви се обадя — отвърна Джоана. — И благодаря за всички тези неща.

— Пробвайте ги, стоките са качествени — отбеляза агентката от „Добре дошли“. — Да не ви задържам повече, довиждане! — Обърна се и си тръгна.

Джоана й каза „довиждане“ и остана на прага, а тя закрачи по тротоара към очукания червен фолксваген, паркиран отсреща след завоя. На прозореца му внезапно се появиха кучета — чернокафява боричканица от кокери, които заподскачаха и залаяха, притиснали лапи към стъклата. Някакво движещо се бяло петно оттатък колата, зад редицата от дръвчета покрай отсрещния тротоар, привлече погледа на Джоана. Появи се на един от горните прозорци на семейство Клейбрук, махна се от едното стъкло и запълни съседното — миеха прозорците. Джоана се усмихна — може би Дона Клейбрук гледаше към нея. Бялото петно се пренесе на долното стъкло, после на съседното.

Фолксвагенът с неочакван рев изскочи от завоя и Джоана се дръпна в антрето, затваряйки с хълбок вратата.

Пит и Ким вече се караха:

— Пикльо!

— Ох! Я недей, че…

— Престанете! — извика Джоана и стовари върху кухненската маса мострите, които едва крепеше в ръце.

— Тя ме ритна! — извика Пит, а Ким заотрича:

— Не е вярно! Досадник! Пикльо с пикльо!

— Незабавно спрете! — повтори Джоана и надникна през вратата.

Пит лежеше на пода съвсем близо до телевизора, а Ким стоеше до него, поруменяла от възбуда, като явно едва се удържаше да не го ритне. И двамата бяха по пижами.

— Тя ме ритна два пъти — оплака се Пит, а Ким се развика:

— А ти що смени програмата? Той смени програмата!

— Не е вярно!

— Аз си гледах „Котаракът Феликс“!

— Млък! — изкомандува Джоана. — Искам абсолютна тишина! Нито дума!

Погледнаха я — Ким с големите сини очи на Уолтър, Пит с нейните — тъмни и малко тъжни.

— „Действувайте светкавично! Унищожете ги!“ — изкрещя телевизорът. — „Получихме сигнал за повреда в захранването!“

— Първо, много сте близо до телевизора — рече Джоана, — второ, изключете го, и трето, веднага се облечете. Да ви подсещам ли, че това зеленото вън е трева, а златистото снопче, което се спуска отгоре, е слънчева светлина?

Пит се изправи, натисна с пръстче дистанционното управление и светлината от екрана се превърна в гаснеща точка. Ким заплака.

Джоана изпъшка и закрачи из хола.

Клекна, притисна Ким към рамото си, разтърка скритото под пижамата гръбче и целуна меките й копринени къдрици.

— Хайде, успокой се. Не искаш ли да излезеш да си поиграеш с онова момиченце Алисън? Може би пак ще видите някоя катеричка.

Пит пристъпи към нея и повдигна кичур от косата й. Джоана вдигна поглед.

— Друг път не сменяй така програмата.

— Добре, няма вече — отвърна той и нави кичура около пръста си.

— Ти пък не бива да го риташ — обърна се тя към Ким. Разтърка я пак по гръбчето и си открадна няколко целувки по бузата, завирайки глава в извърнатата й нацупена муцунка.

Беше ред на Уолтър да измие чиниите, а децата си играеха тихо в стаята на Пит, тъй че тя взе набързо студен душ, нахлузи шортите, ризата и гуменките и се среса. Докато си връзваше косата, надникна в детската стая — децата бяха седнали на пода и играеха с космическата станция на Пит.

Отдръпна се тихо и слезе по застланите с нова-новеничка пътека стъпала. Беше хубава вечер. Най-сетне всичко бе разопаковано и тя се чувствуваше освежена и чиста, освен това радостна, че има няколко свободни минути — десет, а с малко повече късмет дори петнайсет, през които могат да поседнат навън с Уолтър и да погледат дърветата в своите две цяло и две десети акра земя.

Сви в коридора към задната част на къщата. Кухнята лъщеше, пералнята се въртеше. Уолтър стоеше пред умивалника, наведен към прозореца, и гледаше навън към дома на съседите Ван Сентови. На ризата му имаше петно от пот, прилично на заек с разперени уши. Обърна се стреснат, сетне се усмихна.

— Откога си тук? — попита. Бършеше ръце в кърпата за чинии.

— Току-що влязох.

— Ти си направо нов човек.

— Точно тъй се чувствувам. Децата си играят като ангелчета. Искаш ли да излезем?

— Добре — рече той и сгъна кърпата. — Но само за няколко минути. После ще отида да поговоря с Тед. — Преметна кърпата през една от пръчките на скарата до стената. — Затова надничах. Току-що приключиха с вечерята.

— А за какво ще говорите?

Излязоха на двора.

— Тъкмо си мислех да споделя нещо с теб — започна той, докато вървяха. — Имам нова идея. Реших все пак да вляза в Мъжкото дружество.

Тя спря и го погледна.

— Твърде много важни неща се обсъждат именно там и не е разумно да го пренебрегвам. Местната политика, благотворителната дейност и още…

Тя пламна:

— Как ще членуваш в такава назадничава, старомодна…

— Говорих с някои мъже във влака — прекъсна я той. — Тед, Вик Ставрос и други, с които ме запознаха. Те са на мнение, че старият регламент, според който не се допускат жени, трябва да се модернизира. — Хвана я под ръка и продължиха разходката. — Единственият начин нещо да се промени е да се действува отвътре и затова ще се опитам да помогна. Ще отида там в събота вечер. Тед ще ме ориентира кой в каква комисия е включен. — Предложи й цигара. — Пушач ли си тази вечер или въздържател?

— Пушач, разбира се — отвърна тя и посегна.

Стояха в дъното на двора. Беше прохладно, спуснал се бе синкав здрач, скрибуцаха щурци. Уолтър запали цигарата на Джоана, сетне своята.

— Виж небето — прошепна той. — Заслужава си парите до последното пени.

Тя вдигна глава. Небето бе виолетово, преливащо в яркосиньо, което постепенно потъмняваше. Наистина красиво. Погледна цигарата си.

— Организациите могат да се променят и отвън — рече тя. — Могат да се пишат петиции, позиви.

— Все пак отвътре е по-лесно — прекъсна я Уолтър, — ще видиш. Ако по-голямата част от мъжете са като тези, с които разговарях, току-виж, Дружеството станало смесена организация.

— Ако всички мъже са като тези, за които говориш — отбеляза тя, — организацията щеше вече да е обща. Добре де, ходи там, пък аз ще пиша протестни лозунги. Ще имам доста време за това, като почне училището.

Той обхвана с ръка раменете й и рече:

— Изчакай малко. Ако до шест месеца не започнат да приемат жени, ще напусна и ще маршируваме рамо до рамо. Ще носим лозунгите заедно.

— Например: „Докога ще робува Степфорд на допотопни идеи?“ — каза тя и посегна към пепелника на градинската масичка.

— Бива те за такива работи.

— Чакай, още не съм се развихрила.

Допушиха цигарите и постояха хванати под ръка, загледани в тъмната широка ливада и високите дървета, които се чернееха на фона на виолетовото небе. Между дърветата проблясваха светлинки: прозорците на къщите оттатък на Харвест Лейн.

— Робърт Ардри е прав — заяви Джоана, — обзело ме е някакво собственическо чувство.

Уолтър погледна към къщата на Ван Сентови и се взря в часовника си.

— Отивам да измия чиниите — рече той и я целуна по бузата.

Тя се обърна, помилва го по брадичката и го целуна по устата.

— Ще постоя тук още малко. Ако не слушат, извикай ме.

— Добре — отвърна той и влезе в къщата през холната врата.

Тя сви раменете си и взе да ги разтрива, притиснала ръце към гърдите си. Вечер явно захладяваше. Затвори очи, отметна назад глава и пое от свежия въздух с аромат на трева и дървета. Този въздух я опияняваше. Отвори очи и на тъмносиньото небе съзря една звездичка, на милиарди километри оттук.

— Звездице ясна, звездице прекрасна… — сетне заизброява наум желания…

Да бъдат щастливи в Степфорд, Пит и Ким да са добри ученици, а тя и Уолтър да си намерят приятели, освен това и двамата да са доволни от работата си. Той да не реши, че са направили грешка с идването си тук, макар че първоначалната идея за преместването беше негова. Животът и на четиримата да стане по-интересен, да не се превърнат в провинциалисти, от което се опасяваше, когато напускаха големия град — онзи мръсен, душен, гъмжащ от престъпници, но все пък изпълнен с живот град.

Чу шум, нещо се мярна и тя се загледа към къщата на Ван Сентови.

Карол Ван Сент — тъмен силует в рамката на вратата на ярко осветената кухня, натискаше капака на кофата за боклук. Наведе се и червената й коса проблесна, сетне се изправи с нещо голямо и кръгло в ръка. Камък. Постави го върху капака.

— Здрасти! — извика Джоана.

Карол се изправи и застана с лице към нея — висока и дългокрака, тя изглеждаше гола в аленото сияние на осветената отзад рокля.

— Кой е? — извика.

— Джоана Еберхарт. Уплаших ли те? Извинявай.

Приближи оградата, която разделяше тяхната нова собственост от двора на Ван Сентови.

— Здрасти, Джоана — каза Карол със своя гъгнещ нюингландски глас. — Не, не ме уплаши. Хубава вечер, нали?

— Да рече Джоана, — аз пък най-сетне подредих багажа и може би затуй вечерта ми се струва направо прелестна. Трябваше да се провиква, тъй като Карол продължаваше да стои край вратата и макар че самата тя бе нагазила в лехата с цветя до оградата, бе твърде далеч, за да разговарят нормално.

— Днес следобед Ким си игра чудесно с Алисън — продължи Джоана. — Децата явно се разбират.

— Ким е много сладка — отвърна Карол. — Радвам се, че Алисън си има такава мила приятелка в съседство. Лека нощ, Джоана.

Обърна се и понечи да си влезе.

— Хей, почакай малко — извика Джоана.

Карол се извърна.

— Какво има?

На Джоана й се прииска да няма там нито леха, нито ограда, за да може да се придвижи напред. По дяволите, Карол също можеше да дойде до оградата. Какво ли бе това крайно важно и толкова спешно нещо, което я зовеше в осветената с неонови лампи и пълна с окачени медни тенджери кухня?

— Уолтър ще дойде у вас да говори с Тед — провикна се тя към женствения силует на Карол. — Като сложиш децата да спят, защо не дойдеш у нас да пием кафе?

— Благодаря, бих дошла с удоволствие — отговори Карол, — но трябва да лъсна пода на хола.

— Тази вечер ли?

— Докато започне училището, мога само вечер.

— Е, не можеш ли да го поотложиш? Училището започва само след три дни.

Карол поклати глава.

— Не, твърде дълго отлагам. Целият под е на стъпки. Освен това след малко Тед тръгва за Дружеството на мъжете.

— Всяка вечер ли ходи там?

— Кажи-речи.

(Божичко!)

— И значи ти си стоиш вкъщи и чистиш?

— Домакинската работа няма край — каза Карол. — Знаеш какво е една къща. Трябва да побързам, че не съм оправила още кухнята. Лека нощ.

— Лека нощ — отвърна Джоана. Погледът й проследи Карол, която се прибра в кухнята и затвори вратата. (Отстрани бюстът й изглеждаше твърде голям.) Силуетът й почти веднага се появи на прозореца над умивалника. Тя пусна чешмата, взе нещо и започна да го търка. Червената й лъскава коса бе гладко сресана, лицето й с изваян нос изглеждаше замислено (и интелигентно, дявол да го вземе!). Големите й гърди подскачаха под яркочервения плат в такт с движението на ръцете.

Джоана се върна в двора. Не знаеше как се чувствуват тези жени, слава богу. Не се виждаше в ролята на пристрастена домакиня. Пък и Тед съвсем не е виновен, че се възползува от домакинския ентусиазъм на тази глупава кукличка, щом тя сама си го проси. Кой можеше да го вини, ако самата тя не протестира?

Уолтър излезе от къщата облечен в лятно сако.

— Няма да се бавя повече от час — рече той.

— Представяш ли си, Карол Ван Сент не може да дойде у нас на кафе, защото трябвало да лъсне пода на хола. Главата ми не го побира. Тед ходи в Мъжкото дружество всяка вечер, а тя си стои вкъщи и шета.

— Боже мили! — възкликна Уолтър и поклати глава.

— Като я гледам — продължи Джоана, — майка ми е същинска Кейт Милет^[1] в сравнение с нея.

Той се засмя.

— Няма да се бавя. — Целуна я по бузата и прекоси двора.

Джоана погледна още веднъж звездата, която бе станала по-ярка. „Хайде, захващай се за работа, нали ти поставих задачка?“ — рече тя наум и влезе в къщата.

 

 

В събота сутринта четиримата излязоха заедно. Потеглиха, стегнати с коланите на чисто новото комби — Джоана и Уолтър с черни очила, говореха за магазини и пазаруване, а Пит и Ким непрекъснато си играеха — спускаха и вдигаха страничните прозорци — докато най-сетне Уолтър не им каза да престанат. Ярките цветове наоколо ги подсещаха, че скоро ще дойде есен. Отидоха до центъра на Степфорд (постройки в колониален стил, витрините с бели рамки — като на пощенска картичка). В магазина за железарски стоки, а сетне и в аптеката срещу талоните им направиха отстъпка. След това на юг по Девета улица стигнаха до голям нов супермаркет, откъдето купиха, пак с намаление, обувки за Пит и Ким (голямо чакане падна!); купиха и анцузи, вече на нормални цени. Продължиха на изток по Ийстбридж Роуд и се отбиха в „Макдоналдс“ (поръчаха си по един шоколадов шейк), а малко по-нататък спряха при антикваря (за осмоъгълна масичка — той не приемаше чекове и талони). След това закръстосваха — север-юг-изток-запад — из целия Степфорд: Анвил Роуд, Колд Крийк Роуд, Хъникът, Бийвъртейл, Бърджес Ридж. Искаха да покажат всичко на Пит и Ким (Джоана и Уолтър бяха разгледали града, докато обикаляха да търсят къща). Показаха им и новото училище и училищата, в които щяха да учат, като пораснат, супермодерната пещ за изгаряне на отпадъци, която приличаше на всичко друго, но не и на завод за преработване на смет, и мястото за отдих, където се строеше плувен басейн. Джоана изпя „Добро утро, слънце“ по желание на Пит, а после всички запяха — Оркестърът на Макнамара — като накрая поотделно имитираха различни инструменти, докато най-сетне Ким повърна, но слава богу, успя да предупреди Уолтър навреме и той можа да отбие, да спре и да я измъкне от колата.

След това утихнаха. На връщане минаха пак през центъра на Степфорд, но този път бавно, защото Пит заяви, че и той може би ще повърне. Уолтър им показа библиотеката и двестагодишната къща на Историческото дружество.

Ким погледна нагоре през прозореца на колата, извади от устата си изтънелия от смукане ментов бонбон и попита:

— Ами онази голяма къща каква е?

— Това е сградата на Мъжкото дружество — отговори Уолтър.

Пит се наведе, колкото му позволяваше коланът, изви глава и също погледна.

— Там ли ще ходиш довечера? — попита той.

— Да — отвърна Уолтър.

— Как се стига догоре?

— Има път, който се изкачва натам.

Спряха зад някакъв камион. Шофьорската кабина бе отворена към каросерията, а самият шофьор се бе изправил с лице към тях. Носеше работни дрехи, бе мъж с кестенява коса, сухо продълговато лице, с очила.

— Това не е ли Гари Клейбрук? — рече Джоана.

Уолтър натисна пронизителния клаксон и му махна с ръка от прозореца. Съседът им се наведе да ги види, усмихна се, махна им и се извърна, за да хване волана. Джоана също се усмихна и махна. Ким се провикна:

— Здравейте, мистър Клейбрук!

— Къде е Джереми? — крещеше Пит.

— Не може да те чуе — каза му Джоана.

— Бих искал да мога да карам камион като него — отбеляза Пит.

— И аз — обади се Ким.

Камионът пълзеше по нанагорнището, скърцаше и с мъка преодоляваше стръмния ляв завой. Гари Клейбрук се обърна и им се усмихна самодоволно. Камионът беше наполовина пълен с малки кашони.

— Какво, черен курс ли прави? — запита Джоана.

— Не, ако инак печели колкото ми каза Тед, не му трябва да рискува — отвърна Уолтър.

— О?

— Какво значи „черен курс“? — намеси се Пит.

Стоповете на камиона светнаха, той спря и даде ляв мигач.

Джоана обясни какво е „черен курс“.

От върха на хълма се спусна кола. Камионът тръгна по отклонението вляво.

— Това ли е пътят? — попита Пит. Уолтър кимна.

— Това.

Ким свали още стъклото и извика:

— Здравейте, мистър Клейбрук!

Тъкмо се бяха изравнили и той им махна.

Пит се освободи от колана и се обърна назад, свил крачета на седалката.

— Мога ли да дойда някой път? — попита той, като гледаше през задния прозорец.

— Ммм, съжалявам — рече Уолтър. — Деца не се допускат.

— Каква страхотна ограда! — възкликна Пит. — Като в „Героите на Хоган“.

— Да ги пази от жените — обади се Джоана, загледана напред, хванала рамките на черните си очила.

Уолтър се усмихна.

— Ама наистина ли? — извика Пит. — За това ли служи?

— Пит си махна колана — обади се Ким.

— Пит… — опита се да сложи ред Джоана.

Продължиха по Норуд Роуд, сетне на запад по Уинтър Хил Драйв.

 

 

Реши днес да не се занимава с домакинство, от принципни съображения. Не че нямаше работа. Божичко, напротив! Имаше неща, които й се искаше да свърши, например да подреди библиотеката в хола — но не, не точно тази вечер. Библиотеката можеше спокойно да почака. Тя не беше Карол Ван Сент, нито Мери Ан Ставрос, която в момента тикаше прахосмукачката — видя я през прозореца на горния етаж, когато отиде да спусне щорите на Пит.

Да имат много здраве! Уолтър отиде на сбирката в Мъжкото дружество — чудесно, да върви, щом трябва. Решил е, че ще членува, значи ще ходи с тях един-два пъти седмично, нали иска да ги промени. Но тя не възнамеряваше да се занимава с домакинство, докато той е там, особено пък първата вечер. Съответно не очакваше той да запретне ръкави, щом я няма вкъщи. Щеше да излезе още първата лунна вечер, да отиде в центъра и да направи няколко нощни снимки на живописните фасади в колониален стил. Представи си пресечените с рамки сводести витрини, върху които играят причудливите отблясъци на лунната светлина.

Щом Пит и Ким заспаха дълбоко, тя слезе в избата, за да разгледа и измери помещението, предвидено за склад, където смяташе да си направи фотолаборатория, после се качи горе, надзърна в стаите на Пит и Ким, приготви си чаша водка с тоник и я отнесе в кабинета. Пусна си радиото — някаква малко сладникава, но приятна музика, премести внимателно договорите и другите неща на Уолтър от бюрото и извади лупата, червения молив и контактните копия на снимките, правени набързо, преди да дойдат тук от града. Така си и знаеше, повечето нищо не струваха — само дето бе хабила филм. Никога не снимаше добре, когато бързаше. Все пак намери и една, която й хареса — млад негър с дипломатическо куфарче бе вперил святкащ от негодувание поглед в едно празно такси, което го беше подминало. Ако през увеличителя изражението му изпъкнеше добре, оставаше да затъмни малко фона, за да се засилят контурите на размазаното такси, и щеше да се получи наистина въздействуваща снимка. Беше сигурна, че агенцията веднага ще я приеме. Снимките, отразяващи расови конфликти, напоследък се търсеха много.

Сложи в ъгъла червена звездичка и продължи да търси. Можеше да се намери нещо добро или поне приемливо. Сети се за водката с тоника и отпи глътка.

В единайсет и петнайсет реши, че е уморена, прибра нещата си в края на бюрото, върна документите на Уолтър по местата им, изключи радиото, сетне занесе чашата в кухнята и я изплакна. Провери вратите, изгаси лампите, с изключение на тази в антрето, и се качи горе.

Слончето на Ким беше на пода. Вдигна го и го мушна под одеялото до възглавницата, зави раменете й и лекичко я погали по къдриците.

Пит спеше по гръб с отворена уста, точно както го беше заварила предния път. Изчака да се убеди, че диша, отвори по-широко вратата на стаята му, угаси светлината в хола и влезе в спалнята.

Съблече се, сплете си косата, взе душ, намаза лицето си с крем, изми си зъбите и легна.

Дванайсет и двайсет. Угаси лампата.

Легнала по гръб, измъкна десния си крак от завивката и протегна ръка. Уолтър й липсваше, но й бе приятно спокойно да се шири под гладкия хладен чаршаф. Колко пъти си бе лягала сама, откак бяха женени? Не много: когато той беше извън града по делата на Марбург-Донлеви, когато тя беше в родилния дом с Пит, после с Ким, нощта, когато стана аварията в централата, когато замина за погребението на чичо Бърт — може би двайсет-двайсет и пет пъти за повече от десет години. Сега й бе приятно, че е сама. Сякаш отново бе Джоана Инголс. Колко отдавна беше!

Взе да си мисли, че Уолтър може би ще се напие. В камиона Гари Клейбрук навярно имаше алкохол. (Тия кашони май бяха твърде малки, за да е алкохол?) Ами да се напие — бяха с колата на Вик Ставрос. Значи нямаше да шофира. Откъде й дойде тази идея, Уолтър никога не се беше напивал! Ами ако Вик Ставрос бе пиян? Онези остри завои на Норуд Роуд…

Глупости! Нямаше основания да се тревожи.

 

 

Леглото се тресеше. Тя лежеше й тъмнината, втренчена в черното петно на отворената врата към банята, прободено от металния блясък на бравичките на тоалетното шкафче, а леглото продължаваше да се люлее в бавен, постоянен ритъм, като всяко поклащане се придружаваше от лекото поскърцване на пружините. Дали Уолтър нямаше треска? Или пък някакъв припадък? Обърна се и се наведе към него, подпряна на една ръка — мъчеше се да го види. Посегна да пипне челото му. Бялото на очите му се завъртя към нея и веднага на другата страна. Завъртя се целият. Леглото престана да се люлее.

Нима…

Тя не можеше да повярва. Седна в леглото.

— Мислех, че е някакъв припадък или треска.

Той лежеше неподвижен.

— Не исках да те будя — каза й след малко. — Минава два часът.

Продължаваше да седи, затаила дъх, а той не помръдваше, лежеше на хълбок и не обелваше дума.

Огледа стаята — прозорците и мебелите, неясно очертани в отблясъка на лампичката чак в банята на Пит и Ким. Оправи плитката си.

— Би могъл да ме събудиш — наруши тя мълчанието. — Нямаше да имам нищо против.

Той замълча.

— За бога, нима ти се налага да правиш това?

— Просто не исках да те будя — повтори той. — Беше заспала много дълбоко.

— Следващия път ме събуди.

Той легна по гръб. Нямаше издутина.

Тя също легна, обърна се усмихната към него и протегна ръка.

— Сега съм будна. — Прегърнаха се и се целунаха. Той лъхаше на уиски. — Хубаво е, че се грижиш за съня ми — прошепна тя в ухото му, — но чак пък толкоз…

Беше едно от най-хубавите им преживявания, поне за нея.

— Ох — въздъхна тя, когато излезе от банята, — краката ми се подгъват.

Той й се усмихна, седнал с цигара в леглото. Тя се мушна до него, намести се удобно на рамото му и сложи ръката му на гърдите си.

— Какво правихте там? Мръсни филми ли гледахте?

— Къде тоз късмет! — Той се усмихна, поднесе цигарата си към устните й и тя дръпна. — Изгубих осем и петдесет на покер и ми надуха главата с приказки за това как Комисията по градоустройството щяла заради нечии интереси да съсипе Ийстбридж Роуд.

— Страхувах се, че ще се напиеш.

— Аз? Само две чаши уиски. Те не са пиячи. А ти какво прави?

Разказа му, спомена и за снимката на негъра. Той и описа някои от мъжете, с които се бе запознал — педиатъра, който Ван Сентови и Клейбрукови им бяха препоръчали, художника-илюстратор — знаменитост на Степфорд, двама адвокати, психиатър, началника на полицията, директора на централния пазар.

— Психиатърът би трябвало да препоръчва да се допускат и жени — рече тя.

— Той наистина препоръчва — отвърна Уолтър, — също и д-р Вери. Не съм разпитвал другите, не исках да се проявявам като активист от първия ден.

— Кога ще ходиш пак? — попита го тя и изтръпна (кой знае защо) от страх, че може да каже „утре“.

— Не знам. Слушай, не смятам да ми става ежедневие и да се отдам на тази работа като Тед или Вик. Ще ходя, да речем, веднъж седмично. Не знам. Всъщност там цари доста провинциален дух.

Тя се усмихна и се сгуши до него.

 

 

Беше преодоляла едва една трета от стълбите надолу — движеше се като слепец, стъпало по стъпало, вдигнала идиотския панер с прането пред лицето си заради идиотския парапет, когато по закона за всеобщата гадост телефонът иззвъня.

Не можеше да остави панера — щеше да падне, а нямаше достатъчно място да се обърне и да се върне нагоре. Тъй че продължи бавно надолу, търсеше стъпалата с крак и си казваше наум: „Еее, потрай де!“ — в отговор на нетърпеливия телефонен зов.

Стигна долу, остави панера и се втурна към бюрото в кабинета.

— Ало — каза тя троснато. Не можеше да се прави на учтива.

— Добър ден. Джоана Еберхарт ли е?

Силен, жизнерадостен глас. Малко дрезгав. Като на Пеги Клевънджър. Но с Пеги бе загубила връзка много отдавна — всъщност не знаеше дали все още работи в „Пари Мач“, а Пеги положително нямаше и представа, че тя е женена. Значи, изключено да има адреса й.

— Да, Джоана Еберхарт. Кой е?

— Не сме се запознавали официално — заговори „Пегиният“ глас, — затова реших тутакси да го направя. Боби, запознай се с Джоана Еберхарт. Джоана, запознай се с Боби Маркоуи, с „коуи“ накрая. Боби живее в това приказно място от пет седмици и копнее да се запознае с една „запалена фотографка с подчертан интерес към политиката и женското движение“. Това си ти, Джоана, според написаното в „Степфордска хроника“, по-скоро „Степфордски анахронизъм“ — по избор, според журналистическите принципи. А описанието? Точно ли е? Нима наистина не си дълбоко загрижена дали розовият сапун не е по-добър от синия, или обратно? Ако получиш пълна свобода на избор, няма ли да предпочетеш да переш с „Чармин“? Ало? Чуваш ли ме, Джоана? Ало?

— Ало — обади се Джоана, — чувам те, и още как! Ало! Брей да му се не види, струвало си значи да си направиш реклама!

 

 

— Ех, че приятно! Много обичам омърляна кухня! — възкликна Боби. — Все пак не може да се сравни с моята — липсват малките отпечатъци от мазни ръце по шкафовете, но все пак е хубава, много е хубава. Моите поздравления!

— Ако искаш, мога да ти покажа и две доста запуснати бани — заяви Джоана.

— Благодаря. Предпочитам да пийна кафе.

— Пиеш ли нес?

— Да не искаш да кажеш, че има и друго?

Беше дребна и трътлеста, облечена в синя фланелка с пантерата Пинко, джинси и сандали. Имаше голяма уста, необикновено бели зъби, сини, наблюдателни очи и къса, тъмна, чорлава коса. Малки ръце и мръсни пръсти на краката. Съпругът й на име Дейв се занимаваше с борсова статистика, а тримата й синове бяха на десет, осем и шест години. Имаше две кучета — стара английска овчарка и корги. Изглеждаше малко по-млада от Джоана — трийсет и две-три годишна. Изпи две чаши кафе, хапна си шоколадови бисквити и разказа на Джоана за жените от Фокс Холоу Лейн.

— Започвам да мисля, че е обявен национален конкурс, за който не съм чула — говореше и облизваше омацаните си с шоколад пръсти. — Милион долара и, да речем, Пол Нюман за… най-чистата къща до следващата Коледа. Това, дето по цял ден търкат, лъскат. Инак не мога да си го обясня.

— И около нас наблюдавам същото — рече Джоана. — Представи си, и вечер! Ами мъжете… до един са в онова…

— Мъжкото дружество! — извика Боби.

Направиха го на пух и прах. Допотопни идеи, потъпкват правата на жените… Истинска несправедливост в град без женска организация, дори без дружество за защита на избирателното им право.

— Повярвай ми, проверила съм всичко — обясняваше разпалено Боби. — Имат Градински клуб, няколко хванали мухъл църковни групи, за които и без туй съм неподходяща, и скапаното им Историческо дружество. Отбий се да им кажеш „здрасти“. Трупове в седящо положение.

Дейв членуваше в Мъжкото дружество и като Уолтър смяташе, че може да промени нещата отвътре. Но Боби беше на друго мнение:

— Ще видиш, че докато не ги обсадим, докато не направим денонощен женски митинг пред оградата им, нищо няма да се промени. А как ти се струва оградата? Ще речеш, че вътре е фабрика за опиум.

Поговориха за възможността да организират сбирки с някои съседки и да ги убедят да се включат по-активно в живота на града, но бяха единодушни, че жените, които познават, едва ли биха направили и минимална стъпка да се освободят от този гнет. Обсъдиха Националната организация на жените, в която „членуваха“ и фотографиите на Джоана.

— Прекрасни са! — възкликна Боби, като видя четирите увеличени снимки, които Джоана беше окачила в кабинета. — Страхотни!

Джоана й благодари.

— „Запалена фотографка“! Представях си снимки на децата, направени с „Полароид“! А тези са направо страшни!

— Ким вече тръгна на детска градина и ще се заловя сериозно за работа — заяви Джоана.

Изпрати Боби до колата.

— По дяволите, така не може — рече Боби, — трябва все пак да опитаме. Да поговорим с тия домакини, все ще се намери някоя друга, дето поне малко се бунтува срещу положението си. Какво ще кажеш? Няма ли да е чудесно, ако успеем да организираме женска група и когато закрепне, да пораздрусаме Мъжкото дружество? Дейв и Уолтър само се залъгват. Нищо няма да се промени от само себе си. Трябва някой да им се опъне. Какво ще кажеш, а? Да поразпитаме наоколо.

Джоана кимна.

— Трябва да направим нещо. Не може всички да са толкова доволни от съдбата си, колкото изглеждат.

 

 

Опита се да говори с Карол Ван Сент.

— Не, Джоана — заяви Карол, — не ми звучи примамливо. Все пак благодаря, че ме покани.

Миеше приличната на разгърнат акордеон преграда между стаите на Стейси и Алисън. Голямата жълта гъба се движеше ритмично по гънките от горе на долу.

— Ще ти отнеме само един-два часа — настоя Джоана. — Вечер, или ако се окаже по-удобно за всички, по време на училище.

Карол клекна да избърше долната част на преградата и отвърна:

— Съжалявам, но просто нямам време за такива неща.

Джоана замълча.

— Не те ли тревожи фактът — каза тя след малко, — че тук, в Степфорд, единствената организация, която развива някаква дейност и може да се намесва в проектите на общината, изключва членството на жени? Не ти ли изглежда малко архаична тази работа?

— Архаична? — повтори Карол и изцеди гъбата в кофа със сапунена вода.

Джоана я погледна.

— Ами остаряла, не в крак с времето — поясни тя.

Карол изцеди гъбата над кофата.

— Не, не ми изглежда архаична — отвърна тя.

Изправи се и посегна с гъбата към върха на следващата гънка.

— Тед разбира тези неща по-добре от мене — добави Карол и започна да бърше гънките с точни движения от горе на долу, педантично, без да пропусне нито една. — Освен това мъжете имат нужда от място, където да се отпуснат и да пийнат по някоя чашка.

— А жените нямат ли нужда?

— Не, не толкова. — Карол поклати хубаво сресаната си червенокоса глава, досущ като от реклама за шампоан, без да се отклони от бърсането.

— Съжалявам, Джоана — рече тя, — просто нямам време за сбирки.

— Добре — отговори Джоана. — Ако промениш решението си, кажи ми.

— Ще се обидиш ли, ако не те изпратя до долу?

— Не, разбира се, че не.

Говори и с Барбара Камелиън, от другата страна на Ван Сентови.

— Благодаря, но не виждам как бих се справила — отговори й Барбара.

Беше кестенява жена с широка челюст, а плътно прилепналата розова рокля подчертаваше изключително хубавата й фигура.

— Лойд прекарва много време в града — обясни и Барбара, — а вечерите, когато е тук, предпочита да ходи в Мъжкото дружество. Не ми се ще да плащам на жена да стои вечер при децата заради някакво…

— Може да го направим, докато децата са на училище — отвърна Джоана.

— Не — настоя Барбара, — по-добре не разчитай на мене. — Усмихна се широко и приветливо. — Все пак радвам се, че се запознахме. Няма ли да влезеш да изпиеш едно кафе и да останеш малко? Аз гладя.

— Не, благодаря — каза Джоана. — Искам да поговоря и с другите жени.

Говори с Мардж Маккормик („Честно казано, не ме интересува“), с Кит Съндерсън („Страхувам се, че нямам време. Наистина съжалявам, мисис Еберхарт“) и с Дона Клейбрук („Идеята е хубава, но напоследък съм много заета. Все пак благодаря, че ме покани“).

Срещна Мери Ан Ставрос в Търговския център.

— Не, боя се, че нямам време за такива неща. Ти знаеш, къщата изисква много грижи.

— Но все пак излизаш понякога, нали? — запита Джоана.

— Разбира се — отговори Мери Ан. — Ето например сега.

— Искам да кажа, просто тъй, за развлечение.

Мери Ан се усмихна и поклати глава, като развя правата си руса коса.

— Почти не излизам просто тъй. Не изпитвам нужда от развлечения. Довиждане.

Отдалечи се, като буташе пазарската количка, спря, взе от рафта една консерва, погледна я, нагласи я в количката и продължи.

Джоана я проследи с поглед, сетне очите й се спряха на количката на друга жена, която бавно мина покрай нея. „Боже мой — помисли си, — дори пазарските им колички са подредени!“ Погледна своята — бъркотия от кутии, консерви и буркани. Сякаш изпита някакво чувство за вина и понечи да ги подреди, но се сепна. „Какво ме прихвана? Трябва да съм луда, ако го направя!“ Грабна наслуки една кутия от рафта (боя „Слонова кост“) и я хвърли в разбърканата количка. Да не говорим, че нямаше нужда от такава боя!

Опита се да убеди майката на една от съученичките на Ким, която срещна в чакалнята на д-р Вери, отиде при Ивон Уейсголт, съседка на Ставрос, сетне при Джил Бърк в следващата къща. Всички отказаха — или нямаха време, или пък не виждаха защо ще се срещат с други жени да споделят проблемите си с тях.

Боби имаше още по-малък късмет, защото бе говорила с два пъти повече жени и, общо взето — същият резултат.

— Само една клъвна — обяви тя на Джоана. — Осемдесет и пет годишна вдовица, която ме вкара насила вкъщи и ме държа затворена цял час под дъжд от хвърчащи слюнки. Та значи, когато решим да щурмуваме Мъжкото дружество, Ида Мей Хамилтън е готова да ни подкрепи.

— Може би трябва да поддържаме връзка с нея — предложи Джоана.

— Не, не сме изпаднали дотам!

Една сутрин обикаляха заедно, тъй като Боби разви теорията, че ако са две и говорят умишлено една през друга, могат да създадат впечатлението, че зад тях стои цяла армия от жени, в която има място за още една. Нищо не стана.

— Божичкооо! — въздъхна Боби, завъртя яростно волана и колата се заизкачва по Шорт Ридж Хил. — Тук става нещо нередно! Та ние сме в някакво омагьосано царство!

 

 

Един следобед Джоана остави Пит и Ким на шестнайсетгодишната Мелинда Ставрос, взе влака за града и там се срещна с Уолтър и техните приятели Шеп и Силвия Текоувър в един италиански ресторант в квартала, където бяха театрите. Шеп и Силвия бяха естествени хора — интелигентна, енергична двойка. Преживели бяха няколко тежки, удара, включително и това, че четиригодишният им син се бе удавил. Радваше се, че ги вижда, пък и от известно време все й се искаше да отиде в града, Джоана се наслаждаваше на ярките цветове и наблюдаваше с интерес забързаните движения на келнерите в пълния ресторант.

По-късно двамата с Уолтър се надпреварваха да се хвалят колко красиво и спокойно градче е Степфорд и подчертаваха предимствата да живееш в къща, а не в апартамент. Тя не спомена нищо за затворения живот, който водят степфордските жени, и за ограничените им интереси — може би от суета, от нежелание да й съчувствуват дори хора като Шеп и Силвия. Описа им Боби (колко е забавна) и хубавите училища в Степфорд (не претъпкани като тези в големия град). Уолтър не спомена Мъжкото дружество, тя също. Силвия, която работеше в Градския съвет по социалните въпроси и жилищното строителство, щеше да припадне, ако чуе.

Но по пътя към театъра Силвия я погледна изпитателно и рече:

— Неприятности?

— В известен смисъл — отвърна тя.

— Ти ще се справиш — каза Силвия и се усмихна. — Как е фотографията? Сигурно е много приятно всичко да ти е ново. Непредубеденият поглед открива интересни неща.

— Не съм направила нищо — рече Джоана. — С Боби по цял ден търчим, опитваме се да пораздвижим жените да потърсят правата си. Какво да ти кажа, доста са изостанали в това отношение.

— Не бива да си губиш времето — посъветва я Силвия. — Основната ти работа е фотографията или поне така трябва да бъде.

— Знам — отговори тя. — Тия дни водопроводчикът ще сложи умивалник във фотолабораторията.

— Уолтър изглежда прекрасно.

— Така е. Всъщност животът там е здравословен.

Пиесата, музикална комедия, пожънала огромен успех предния сезон, ги разочарова. Във влака към къщи я охулиха с няколко думи, сред което Уолтър си сложи очилата и извади някакви книжа, а Джоана прелисти „Тайм“, запали цигара и се загледа през прозореца, като наблюдаваше случайните светлини, проблясващи в тъмнината.

Силвия беше права, трябваше да се заеме с фотографията. А степфордските жени да си гледат работата! С изключение на Боби, разбира се.

И двете коли бяха на гарата, тъй че се прибраха поотделно. Джоана тръгна първа с комбито. Центърът беше пуст и с трите улични лампи приличаше на сцена. Реши, че ще го снима при първа възможност, пък дори и фотолабораторията да не е готова още. Горе в сградата на Мъжкото дружество светеха прозорци, в страничния път се виждаха фарове, една кола изчакваше, за да излезе на шосето.

Когато се прибра, Мелинда Ставрос вече се прозяваше, но беше усмихната, а Пит и Ким спяха дълбоко.

В хола, на масичката е лампата, имаше празни чаши от мляко и чинии, на дивана и по пода бяха пръснати смачкани на топка листове бяла хартия, а сред тях се търкаляше празно бирено шише.

„Добре, че поне не предават тази своя мания и на дъщерите си“ — помисли Джоана.

 

 

Третия път, когато Уолтър отиде в Мъжкото дружество, неочаквано се обади към девет часа и каза на Джоана, че ще доведе вкъщи Инициативната комисия, в която го бяха включили предния път. Там, откъдето се обаждаше, изглежда, правеха ремонт (чу бученето на някаква машина) и сигурно не можеха да говорят спокойно.

— Добре — каза тя, — ще отнеса нещата си във фотолабораторията, за да имаш на разположение цялата…

— Не, виж какво — прекъсна я той, — остани горе с нас и се включи в разговора. Някои от тях са страшни женомразци и няма да им навреди, ако чуят жена да води интелигентен разговор. Предполагам, че можеш.

— Благодаря. Няма ли да възразят?

— Нямат право. Ти си си у дома.

— Да разбирам ли, че ти трябва келнерка?

— Божичко, намерил съм кого да заблуждавам! — рече той през смях. — Веднага ме хвана. Само че виж какво, трябва ми интелигентна келнерка, нали? Наистина може да се окаже полезно.

— Дадено. Точно след петнайсет минути ще имаш интелигентна, пък и красива келнерка. Бомба съчетание!

— Страхотно. Нямам думи.

 

 

Бяха пет души, а единият от тях — дребен човечец, около шейсетгодишен, весел, червендалест, с тънки лъскави мустачки — се оказа художникът-илюстратор Айк Мазард.

— Да си кажа право, отдавна ви имам зъб — каза му Джоана с усмивка, когато се ръкува с него. — Та вие ми смачкахте самочувствието в най-крехката възраст с ония красавици, които рисувахте по списанията.

— Вие не им отстъпвате по нищо — отвърна й той дяволито.

— Е, няма да споря по този въпрос — рече тя.

Другите четирима бяха около четирийсетгодишни. Високият чернокос мъж с небрежно арогантен вид беше Дейл Коба — председателят на Дружеството. Усмихна й се — зелени очи, пренебрежителен поглед.

— Здравейте, Джоана, за мен е удоволствие да се запозная с вас.

„Един от опасните женомразци — рече си тя, — от ония, дето смятат, че жените са само за леглото.“ Той се ръкува с нея, без да й стисне ръката.

Другите трима бяха Анселм или Аксхелм, Съндерсън и Роденбери.

— Познавам жена ви — обърна се тя към Съндерсън, блед мъж, с шкембенце и нервен вид. — Нали не бъркам, вие сте Съндерсън, който живее отсреща.

— Да, живея отсреща. А и в Степфорд няма други с такова име. Успели сте значи да се запознаете с жена ми.

— Поканих я да поприказваме, но тя няма време.

— Не е много общителна.

Очите на Съндерсън избягваха погледа й.

— Извинете, не чух малкото ви име — каза тя.

— Хърб — отвърна й той, като пак избягна погледа й.

Джоана ги покани в хола, донесе от кухнята лед и сода и ги остави пред Уолтър до барчето.

— Интелигентна, значи? И красива? — прошепна му тя, а той се ухили.

Отново отиде до кухнята, за да донесе пържени картофи и фъстъци, и когато с чаша в ръка запита: „Мога ли?“ — не чу възражения от групата мъже и се настани на мястото в края на дивана, което Уолтър беше запазил за нея. Айк Мазард и Анселм (или Аксхелм) се изправиха, а другите сякаш понечиха да се изправят, само Дейл Коба продължи да яде фъстъци от шепата си и да я гледа през масата с пренебрежителни зелени очи.

Обсъдиха идеите за коледни играчки и програмата за опазване на природата. Малкото име на Роденбери беше Франк — имаше приятно, гладко избръснато лице с вирнат, малко сплескан нос и заекваше леко; на Коба, кой знае защо, му викаха Дис. Разговорът се въртеше около подготовката за коледните празници.

— Мога ли да кажа нещо? — попита тя.

— Разбира се — отвърнаха Франк Роденбери и Хърб Съндерсън.

Коба остана полуизлегнат на стола, вперил поглед (естествено пренебрежителен) в тавана, с ръце на врата и опънати крака.

— Смятате ли, че има възможност да се организират някакви вечерни лектории за възрастни? Или срещи-дискусии на родителите с подрастващото поколение? Може да се използува някоя от класните стаи.

— На к-какви теми? — попита Франк Роденбери.

— На всякакви теми, всичко, от което се интересуват — отговори тя. — Например проблемът с наркотиците, който вълнува всички ни, но „Степфордска хроника“ сякаш го пренебрегва, или, да речем, какво представлява рок музиката… Всъщност всичко, което ще събере хората и ще ги накара да чуят мнението на другите и да кажат своето.

— Това е интересно — отбеляза Клод Анселм (или Аксхелм), наклони се напред, кръстоса крака и се почеса по слепоочието. Беше слаб, рус, с ясен, интелигентен поглед.

— Може би това ще пораздвижи и жените — рече тя. — Между другото да ви предупредя, в случай че не знаете: ако в този град има жени, които се препитават от гледане на деца, те направо умират от глад.

Всички се засмяха и тя се почувствува добре, освободи се от сковаността. Предложи още няколко теми, Уолтър и Хърб Съндерсън също имаха идеи. Комисията продължи да обсъжда инициативите и тя вземаше участие в разговора, а мъжете (с изключение на Коба) й отделяха внимание — Айк Мазард, Франк, Уолтър, Клод и дори Хърб я гледаха, кимаха и се съгласяваха с нея, задаваха й смислени въпроси, а тя се чувствуваше наистина на ниво и отговаряше на въпросите умно и духовито. Чувствуваше се като Глория Страйнъм^[2].

С изненада и известно смущение забеляза, че Айк Мазард я скицира. Седнал на стола (до Дейл Коба, който все още съзерцаваше тавана), драскаше със синя химикалка, подпрял скицник на щръкналото си под раирания контешки панталон коляно — поглеждаше я и отново се съсредоточаваше в скицника.

Гледай ти! Айк Мазард бе благоволил да я рисува!

Мъжете се умълчаха. Взираха се в чашите си и от време на време потракваха с кубчетата лед, а Джоана се въртеше неспокойно и се усмихваше смутено.

— Знаете ли — обади се най-сетне тя, — може би имате грешка. Аз не съм подходящ модел за известните красавици на Айк Мазард.

— Във всеки свой модел Айк Мазард вижда красавица — рече Мазард и се усмихна първо на нея, сетне на рисунката.

Тя потърси с очи Уолтър, той се усмихна смутено и сви рамене. Отново обърна глава към Айк Мазард и движейки само очите си, огледа останалите. Те я наблюдаваха уж с усмивка, но с напрегнати лица.

— И сега какво? Никой не обелва дума — отбеляза тя.

— Стойте си спокойно, можете и да се движите — каза Мазард. Обърна листа и започна отново.

Франк заговори:

— Не смятам, че новото игрище за бббейзбол е толкова важно.

Чу гласа на Ким: „Мамо!“ — но Уолтър докосна ръката и, остави чашата, извини се и стана.

Мъжете отново се заеха да обсъждат новите идеи. Тя каза няколко думи, като си обръщаше главата, но през цялото време чувствуваше как Мазард мести поглед от нея към рисунката. Как да се държи като Глория Страйнъм при положение, че позираш на Айк Мазард! Той малко прекаляваше. Не можеше да си представи, че я смята за нещо толкова изключително, че ще умре, ако пропусна шанса да я нарисува (макар че бе облякла панталони и сако от скъп бутик). И защо мъжете бяха толкова напрегнати? Разговорът им изглеждаше насилен и сякаш се насилваха да говорят, и току замълчаваха. Хърб Съндерсън направо се изчервяваше.

Внезапно изпита чувството, че е гола, като че ли Айк Мазард я рисуваше в неприлични пози.

Метна крак връз крак, прииска й се и да скръсти ръце, но се сдържа. „Я се вземи в ръце, рече си Джоана, разтреперила си се пред един фуклив художник. Какви са тия работи, виждаш, че си и облечена!“

Уолтър се върна и се наведе към нея.

— Сънувала е нещо — каза й той, изправи се и се обърна към гостите: — Иска ли някой още алкохол? Дис? Франк?

— Налей ми малко — обади се Мазард, без да спира да я скицира, поглеждаше ту към нея, ту в скицника.

— Банята нататък ли е? — запита Хърб и стана.

Разговорът продължи малко по-свободно и непринудено.

Нови идеи.

Неосъществени идеи.

Мазард мушна писалката в джоба на сакото и се усмихна.

Тя въздъхна и започна да си вее.

Коба вдигна глава, без да сваля ръце от врата си, и забил брадичка в гърди, се загледа в скицника на коляното на Мазард. Мазард обръщаше страниците, поглеждаше Коба, а той кимна и рече:

— Вие наистина всеки път ме смайвате.

— Мога ли да видя? — запита тя.

— Разбира се! — отвърна Мазард, като се надигна от стола, и усмихнат й подаде отворения скицник.

Уолтър се присламчи да гледа, а Франк се наведе, за да вижда и той.

Страница след страница нейни портрети. Малък размер, но с много детайли, естествено ласкателни, съвсем в стила на Айк Мазард. Анфас, полуанфас, профил, с усмивка, без усмивка, разговаряща, намръщена.

— Прекрасни са — каза Уолтър, а Франк добави:

— Браво, Айк!

Клод и Хърб заобиколиха дивана и застанаха зад Уолтър.

— Чудесни са — рече Джоана, обръщайки отново страниците. — Ще ми се да мога да кажа, че са и абсолютно копие на модела…

— Точно такива са — заяви Мазард.

— Е, за това наистина ви благодаря. — Тя му подаде скицника, а той го сложи на коляното си, отвори го и отново извади писалката. Надраска нещо, откъсна страницата и й я подаде.

Беше от рисунките „полуанфас, сериозна“, с познатия подпис без главни букви „айк мазард“. Джоана я показа на Уолтър.

— Благодаря, Айк — рече той.

— Моля. За мен беше удоволствие.

— Благодаря ви — обърна се тя към Мазард и му се усмихна. — Прощавам ви старите грехове и вече няма да ви имам зъб.

Сетне се усмихна към всички.

— Някой иска ли кафе?

Всички искаха, с изключение на Клод, който пожела да пие чай. Джоана отиде в кухнята и подпря рисунката на стената над хладилника. Собственият й портрет, нарисуван от Айк Мазард! Представи си как у дома — беше единайсет-дванайсетгодишна — прелистваше мамините списания. Кой би предположил тогава?… Глупаво, че отначало се впрегна. Явно това бе просто мил жест от страна на Мазард.

Усмихна се, напълни кафеварката с вода, запуши я, сложи цедката и я напълни с кафе. Постави горната част, натисна пластмасовия капак на кутията с кафето и се обърна. Облегнал рамо на вратата, Коба я наблюдаваше със скръстени ръце. Зеленото поло (зелено, естествено, за да отива на очите му) и светлосивият кадифен костюм му придаваха още по-хладнокръвен вид.

Усмихна се и рече:

— Обичам да наблюдавам жените, когато домакинствуват.

— Значи, имали сте късмет, че сте дошли в това градче — отбеляза тя.

Хвърли лъжичката в умивалника, взе кутията с кафето и я пъхна в хладилника. Коба стоеше и я наблюдаваше. Искаше й се да дойде Уолтър.

— Защо ви наричат Дис? — попита го тя и извади чаша за чая на Клод.

— Преди работих в Дисниленд — отговори той.

Тя се засмя и отиде на умивалника.

— Невъзможно!

— Оказва се, че е възможно.

Джоана се обърна и го изгледа.

— Не ми ли вярвате? — запита той.

— Не.

— А защо?

Тя се позамисли. Да, знаеше защо.

— Няма ли да ми кажете? — настоя той.

Да върви по дяволите, ще му каже!

— Не приличате на човек, който обича да създава радост на хората.

Беше наясно, че е торпилирала достъпа на жени в пресветото Мъжко дружество.

— Колко малко знаете! — рече той. Усмихна се, отдръпна рамото си от вратата, обърна се и се отдалечи.

 

 

— Председателят ви не ми харесва — отбеляза тя, докато се събличаше, а Уолтър отвърна:

— И на мене. Много е надут. Но няма вечно да е председател.

— Дано да си прав — каза тя, — иначе нито една жена няма да припари в дружеството. Кога са изборите?

— Веднага след Нова година.

— Какво работи?

— Работи в „Бърнъм-Меси“ на Девета улица. Заедно с Клод.

— Слушай, как е фамилното му име?

— На Клод ли? Аксхелм.

Ким се разплака. Изгаряше от температура. Стояха край леглото й до три часа, мериха й температурата (трийсет и девет в началото), четоха д-р Спок, обадиха се на д-р Вери, увиха я в мокри чаршафи и я разтриха със спирт.

 

 

Боби съобщи за страшната си находка.

— Жив човек, поне в сравнение с останалите — кънтеше гласът й в слушалката. — Казва се Чармейн Уимпърис и с малки корекции може да мине за Ракел Уелч. Живеят горе на Бърджес Ридж в къща за двеста хиляди долара, имат прислужница и градинар и, отвори си ушите, тенис корт.

— Сериозно?

— Реших, че това ще те изкара от мазето. Поканена си да играеш тенис и след това на обед. Ще те взема в единайсет и половина.

— Днес? Не мога! Ким още не е добре.

— Още?

— Не може ли да го отложим за сряда? Или за по-сигурно за четвъртък?

— Четвъртък — повтори Боби, — ще говоря с нея и ще ти се обадя.

 

 

„Туп! Туп! Фрас!“ Чармейн играеше добре, дяволски добре. Силните и, сигурни удари пращаха топката в най-неочаквани посоки — трябваше непрекъснато да тича подир нея, ту назад на зигзаг, ту напред, досами мрежата. Едва успяваше да отбива топките й. Първият сет — шест на две за Чармейн, разбира се; вторият — шест на три. Загуби гейма.

— Ох, май си го заслужих! — простена Джоана. — Провал! Ужас!

— Хайде още един гейм! — провикна се Чармейн. — Хайде де!

— Разглобена съм! Утре няма да мога да ходя! — Подаде топката на Боби. — Хайде, твой ред е!

Боби беше седнала с кръстосани крака на тревата оттатък мрежата, която ограждаше корта, и грееше лице на слънцето.

— Мен ме остави на мира, не съм играла от студентка — измърмори тя.

— Хайде тогава, Джоана — настоя Чармейн, — само един гейм!

— Добре, но само един.

Спечели го Чармейн.

— Страхотно беше, макар че ме направи на пух и прах! — каза Джоана, докато излизаха от корта. — Благодаря ти!

Чармейн потупа лекичко високите си скули с края на пешкира и рече:

— Трябва ти само малко практика. Имаш чудесен сервис.

— Чудесен, ама видя колко ми помогна.

— Искаш ли да играем по-често? Сега нямам други партньори, освен две момчета в пубертета, които тъй ме зяпат, че забравят за топката.

— Изпрати ги у нас — обади се Боби и стана от земята.

Тръгнаха по покритата с плочи пътека към къщата.

— Кортът е страхотен — отбеляза Джоана, като попиваше потта си с кърпата.

— Ами възползувай се тогава — рече Чармейн. — Преди играех всеки ден с Джини Фишер, не знам дали я познавате, но тя нещо взе да ми се изплъзва напоследък. Ти няма да направиш същото, нали? Какво ще кажеш за утре?

— О, не мога!

Седнаха на терасата под голям чадър и прислужницата Нети, слаба жена с прошарена коса, им поднесе в огромна кана водка с доматен сок, освен тава купа със сух таратор и соленки.

— Знаменита е — усмихна се Чармейн, — зодия дева, при това е германка. Ако й кажа да ми оближе обувките, ще го направи. Ти каква зодия си, Джоана?

— Телец, при това съм американка.

— Ако й кажеш да ти оближе обувките, ще ти се изплюе във физиономията — обясни Боби. — Наистина ли вярваш на тези глупости?

— Разбира се — отвърна Чармейн и започна да налива от коктейла в чашите. — И ти би повярвала, ако не си предубедена.

(Джоана скришом я наблюдаваше — не беше съвсем като Ракел Уелч, но все пак…)

— Ясно защо Джини Фишер ме заряза — продължи тя. — Зодия близнаци, те се променят непрекъснато. Телците са стабилни и на тях може да се разчита. Да пием за тениса!

Джоана рече:

— Присъствуващият тук телец си има семейство и две деца, и си няма вкъщи дева, при това германка.

Чармейн имаше едно дете, деветгодишен син на име Мерил. Мъжът й Ед беше телевизионен продуцент. Бяха дошли в Степфорд през юли, (Да, Ед членуваше в Мъжкото дружество, но не, Чармейн не се тревожеше от царящата там несправедливост.)

— Всичко, което го измъква вечер от къщи, е добре дошло за мене — заяви тя. — Той е овен, а аз скорпион.

— Хайде де — обади се Боби и лапна соленка, потопена в сухия таратор.

— Много лоша комбинация — продължи Чармейн, — ама тогава не знаех!

— В какъв смисъл лоша? — запита Джоана. Направи грешка. Защото Чармейн взе надълго и нашироко да им разказва за „пълното несъответствие“ между нея и Ед — социално, емоционално и най-вече сексуално. Нети им сервира омари „Нюбърг“ и задушени картофи.

— Олеле, ханшът ми! — извика Боби, като пълнеше чинията си, а Чармейн продължи със своите откровения. Ед бил такъв, онакъв и ужасно я ревнувал.

— Поръча ми костюм за тенис в Англия, представете си, бог знае колко пари е дал. „Слагай го на секретарките си — викам му, — мене не можеш да ме вкараш в него.“ Целият в ципове и отпред като броня. Сякаш ще ме заключва вътре. Ама скорпионът не можеш го заключи. Виж, девата — по всяко време. Нейното предназначение е да се подчинява. Но стремежът на скорпиона е да върви по своя път.

— Ами ако Ед знаеше всичките тези неща? — обади се Джоана.

— Нищо нямаше да се промени — отвърна Чармейн. — Луд е по мен. Типичен овен.

Нети донесе торта с малини и кафе за ужас на Боби. Чармейн продължи да дърдори все в този дух — как работила като манекенка и как срещала най-различни хора, главно мъже… Сетне ги изпрати до колата на Боби.

— Знам, че си заета — рече тя на Джоана, — но щом имаш някой и друг свободен час, може по всяко време да идваш. Няма нужда дори да се обаждаш, почти винаги съм тук.

— Благодаря, ще идвам — каза Джоана. — И благодаря за днес. Чудесно беше.

— Можеш да идваш по всяко време — повтори Чармейн и се наведе към прозореца. — Слушайте и двете, направете ми удоволствието да прочетете „Знаците на зодиака“ на Линда Гудман. Ще видите колко е права. Има я джобен формат в центъра до аптеката. Ще я прочетете, нали?

Усмихнаха и обещаха, че ще я прочетат.

— Чао! — извика Чармейн и те потеглиха, а тя продължи да им маха.

— Виж какво — рече Боби, докато вземаше завоя, за да излезе на пътя, — може да не е идеалният случай за активист в женското движение, но поне не е влюбена в прахосмукачката си.

— Божичко, колко е красива! — въздъхна Джоана.

— Нали? Красива е дори в сравнение с тукашните жени, които изглеждат доста добре, макар че нещо в главите им не е съвсем наред. Ама за какъв се е омъжила, а? Какво ще кажеш за оня костюм? А аз си мислех, че Дейв нещо е мръднал.

— Дейв? — запита Джоана и я загледа.

Боби се усмихна и я погледна с крайчеца на окото.

— От мене няма да изтръгнеш никакви признания — рече тя. — Аз съм зодия лъв и характерно за нас лъвовете е, че обичаме да сменяме темата на разговора. Искате ли с Уолтър да идем на кино в събота вечер?

 

 

Бяха купили къщата от семейство Пилгрим, които живели в нея само два месеца и заминали за Канада. Семейство Пилгрим я бяха купили от някаква мисис Макграт, която пък я беше купила от общината — съвсем нова — преди единайсет години, така че повечето от вехториите, останали в килера, бяха от мисис Макграт. В действителност не беше редно да ги наричат вехтории — имаше две хубави стари кресла (Уолтър смяташе някой ден да смени тапицерията), пълно издание на „Книга на познанието“ в двайсет тома, които сложиха в стаята на Пит, кутии и вързопчета с инструменти и други полезни предмети, които, макар и не много ценни, можеха да влязат в работа. Мисис Макграт явно не съхраняваше боклуци.

Джоана бе преместила голяма част от тъй наречените вехтории в отдалечен ъгъл на избата, преди водопроводчикът да монтира умивалника, и сега пренасяше там останалите — кутии с боя и връзки азбестови плоскости за покрива. Уолтър ковеше шперплатовия тезгях, а Пит му подаваше гвоздеи. Ким беше в библиотеката с дъщерите на семейство Ван Сент и Карол.

Джоана разви пакет, увит в пожълтял вестник, и откри в него четка за боя с чиста, малко втвърдена четина, но все още използваема. Започна пак да я завива във вестника — половин страница от „Степфордска хроника“, — когато думите „Женското дружество…“ се мярнаха пред очите й. Продължи да чете, „организира среща с авторката…“. Обърна вестника и взе да го разглежда.

— Невъзможно!

Пит я погледна, а Уолтър, без да спре да кове, попита:

— Какво има?

Сложи настрана четката и се зачете, хванала страницата с две ръце.

Уолтър спря да кове, обърна се и я погледна.

— Какво има? — повтори той.

Продължи да чете, после го погледна, отново се взря във вестника и пак го погледна.

— Тук е имало… женско дружество — рече тя. — Бети Фрийдън^[3] е говорила пред него. А Кит Съндерсън е била председател на дружеството. Жените на Дейл Коба и Франк Роденбери са били в ръководството.

— Шегуваш ли се? — рече той.

Тя вдигна вестника и зачете:

— „Бети Фрийдън — авторката на «Мистиката на жената», говори пред Степфордското женско дружество във вторник вечерта. Срещата се състоя в дома на мисис Хърбърт Съндерсън (председателка на дружеството) на Феървю Лейн. Над петдесет жени аплодираха мисис Фрийдън, когато тя се спря на несправедливостите, с които ежедневно се сблъсква съвременната съпруга…“ Погледна го.

— Може ли аз да кова? — запита Пит.

Уолтър му подаде чука.

— Кога е било това?

Тя обърна вестника.

— Не пише, това е долната половина. Има снимка на ръководството. „Мисис Стивън Марголис, мисис Дейл Коба, писателката Бети Фрийдън, мисис Хърбърт Съндерсън, мисис Франк Роденбери и мисис Дуейн Т. Андерсън“. — Поднесе скъсаната страница към него, той направи крачка и я хвана за едното ъгълче.

— Виж, това вече ме хвърля в недоумение — отбеляза той, като гледаше снимката и статията.

— Представи си — рече тя, — преди време говорих с Кит Съндерсън и тя не спомена нито дума за това. Нямаше време дори за една сбирка. Като всички останали.

— Това тук ще да е било преди шест-седем години — каза той, като опипваше ъгълчето на пожълтелия вестник.

— Дори повече — отбеляза тя, — „Мистиката на жената“ излезе още докато бях на работа. Андреас ми даде своето работно копие, помниш ли?

Той кимна и се обърна към Пит, който яростно удряше с чука по тезгяха.

— Хей, по-леко, ще го направиш на нищо! — Уолтър пак погледна вестника. — Интересна работа. Сигурно дружеството постепенно се е разпаднало.

— Петдесет жени и да се разпадне? Може би над петдесет? И то жени, които са аплодирали Фрийдън, а не са я освирквали?

— Добре де, но сега ги няма никакви, нали? — каза той и пусна вестника. — Освен ако отговорничката им по пропагандата е най-некадърната агитаторка на света. Като видя Хърб, ще го питам какво е станало. — Уолтър се обърна към Пит. — Браво, добре си го направил.

Тя отново хвърли поглед на вестника и поклати глава.

— Не мога да повярвам. Кои са били тези жени? Не е възможно всички да са се преместили.

— Хайде, хайде — обади се Уолтър, — не си говорила с всички жени в града.

— Боби с почти всички е говорила.

Сгъна вестника два пъти и го сложи върху кашона с фотографските си неща. Вдигна четката.

— Имаш ли нужда от четка?

Уолтър се обърна и я изгледа.

— Да не искаш да ти боядисвам всичко това?

— Не, не — рече тя. — Четката беше увита във вестника.

— Аха — каза той и се зае отново с тезгяха.

Джоана остави четката, клекна и събра няколко паднали азбестови плоскости.

— Как можа да не спомене? — размишляваше тя на глас. — А е била председателка на дружеството!

 

 

Щом Боби и Дейв се качиха в колата, тя им каза за вестника.

— Сигурна ли си, че не е от ония вестници, дето ги печатат за майтап, да ги продават по панаирите — запита Боби. — Да речем „Фред Смит сваля Елизабет Тейлър“.

— Не, чиста проба „Степфордски анахронизъм“ — отговори Джоана. — Долната част на първа страница. Ето, убедете се сами.

Подаде назад вестника и те го разгърнаха. Уолтър им запали лампата.

— Можеше да спечелиш доста пари, ако се бяхме хванали на бас, преди да ми го кажеш — заяви Дейв.

— Не се сетих — каза тя.

— Петдесет жени, че и повече! — възкликна Боби. — Кои са били те, дявол да го вземе? Какво се е случило?

— Това бих искала да зная и аз — отбеляза Джоана. — И още защо Кит Съндерсън не ми каза нищо. Ще я попитам още утре.

Отидоха с колата до Ийстбридж и се наредиха на опашка за прожекцията от девет часа (забранен за малолетни английски филм). Хората пред тях бяха весели и приказливи. Смееха се, събрани на групички от по няколко двойки, и от време на време поглеждаха към края на опашката и махаха на някои от новодошлите. Не видяха познати, с изключение на едно възрастно семейство (Боби си спомни, че го бе срещала в Историческото дружество) и седемнайсетгодишния син на Маккормик с гадже, което беше хванал под ръка, с надеждата, че изглеждат осемнайсетгодишни.

По общо мнение филмът беше „изключително хубав“, а след прожекцията закараха Боби и Дейв до дома им и се отбиха за малко у тях. В къщата цареше хаос — момчетата не си бяха легнали, а английската овчарка галопираше наоколо. Когато Боби и Дейв се отърваха от детегледачката, от момчетата и от кучето, Боби им поднесе кафе със солен кейк в обърнатата с краката нагоре гостна.

— Ето на, знаех си, че не съм единствената, на чийто чар великият артист не може да устои — рече Джоана, загледана в портрета на Боби, нарисуван от Айк Мазард. Той бе закрепен небрежно в единия ъгъл на картината над камината.

— Нима не знаеш, че всички модели на Айк Мазард са красавици — усмихна се Боби и напъха крайчеца на листа по-навътре под рамката, тъй че рисунката стоеше вече съвсем накриво. — Де да бях толкова хубава!

— Много си си добре и така — обади се Дейв, който бе застанал зад тях.

— Кажи сега, не е ли галантен? — каза Боби на Джоана. Обърна се и го целуна по бузата. — Само да не забравиш, че тази неделя е твой ред да ставаш рано.

 

 

— Джоана Еберхарт! — Кит Съндерсън я посрещна с усмивка. — Как си? Няма ли да влезеш?

— Бих влязла за малко — отвърна Джоана, — ако имаш време.

— Разбира се, заповядай — каза Кит.

Беше хубава жена с черна коса и трапчинки на бузите. Изглеждаше съвсем малко по-възрастна, отколкото на онази отвратителна снимка в „Степфордска хроника“. Около трийсет и три, предположи Джоана. Балатумът в антрето бе с цвят на слонова кост и лъщеше като в телевизионна реклама. В хола работеше телевизор — предаваха бейзболен мач.

— Тук са Хърб и Гари Клейбрук — каза Кит и затвори вратата. — Искаш ли да им кажеш „здрасти“?

Джоана спря до свода, водещ към хола, и надникна: Хърб и Гари бяха седнали на дивана, забили поглед в големия цветен телевизор в другия край на стаята. Гари държеше половин сандвич и дъвчеше. На ниската масичка пред тях имаше чиния със сандвичи и две кутии бира. Стаята беше в бежово, кафяво и зелено, в колониален стил, безупречно подредена. Джоана изчака, докато един от играчите улови топката, и рече:

— Здрасти.

Хърб и Гари се обърнаха и се усмихнаха.

— Здравей, Джоана — казаха те почти в хор.

— Как си? — попита Гари.

— Благодаря, добре съм.

— А Уолтър с теб ли е? — попита Хърб.

— Не, сама съм — обясни тя. — Наминах да си поприказвам с Кит. Интересен ли е мачът?

Хърб взе да гледа настрани, а Гари отговори:

— Много е интересен.

Кит стоеше до нея. Парфюмът й беше същият като на майката на Уолтър (не знаеше марката).

— Ела да отидем в кухнята — покани я тя.

— Приятно гледане — каза Джоана на Хърб и Гари.

Гари, забил зъби в сандвича, й се усмихна с поглед иззад очилата, а Хърб обърна глава към нея и рече:

— Благодаря.

Тръгна след Кит по лъскавата настилка.

— Искаш ли едно кафе? — запита Кит.

— Не, благодаря.

В кухнята миришеше на кафе. Всичко блестеше, разбира се. Само машината за сушене на дрехи бе отворена и върху нея бе сложен панерът за пране. Зад люка на пералнята се бунтуваше разпенена вода. И тук подът бе покрит с току-що лъснат балатум.

— Кафето е на печката — рече Кит, — няма да ме затрудниш.

— Е, щом е тъй…

Седна край кръглата зелена маса, а Кит извади чаша и чинийка от спретнато подреден шкаф — чашите висяха на кукички, а чинийките бяха подредени на рафтове.

— Сега е спокойно — рече Кит, затвори шкафа и отиде до печката (фигурата й в късата, небесносиня рокля беше страхотна, почти като на Чармейн). — Децата са отсреща у Гари и Дона — продължи тя, — а аз пера прането на Мардж Маккормик. Изглежда, я е хванал някакъв грип и днес едва се движи.

— О, това е много неприятно — отбеляза Джоана.

Кит пипна с пръст капака на кафеварката и сипа кафе.

— Сигурна съм, че след ден-два няма да й има нищо. Как го пиеш, Джоана?

— С мляко и без захар.

Кит понесе чашата и чинийката към хладилника.

— Ако идваш да ме каниш отново на сбирка — рече тя, — боя се, че ще трябва пак да ти откажа, ужасно съм заета.

— Не, този път не е за това — отвърна Джоана, като не сваляше очи от Кит. — Искам да разбера какво е станало с Женското дружество.

Кит тъкмо бе отворила хладилника и стоеше с гръб към Джоана.

— Женското дружество ли? — повтори тя. — О, то отдавна не съществува. Разпадна се.

— Защо? — попита Джоана.

Кит затвори хладилника и отвори чекмеджето до него.

— Някои жени напуснаха — каза тя, затвори чекмеджето и се обърна. Сложи лъжичка в чинийката. — Останалите загубихме интерес. Поне аз загубих интерес. — Приближи се до масата с поглед в чашата. — Не вършехме нищо полезно и с течение на времето събранията станаха отегчителни. — Сложи чашата и чинийката на масата и ги побутна към Джоана. — Млякото достатъчно ли е?

— Да, добре е — отговори Джоана. — Благодаря. Но защо не ми каза за това, когато идвах миналия път?

Кит се усмихна и на страните й се появиха трапчинки.

— Ти не ме попита — рече тя. — Ако ме беше попитала, щях да ти кажа. Това не е тайна. Искаш ли парче кейк или бисквити?

— Не, благодаря.

— Ще сгъна тези неща — заяви Кит и се отдалечи от масата.

Джоана продължи да я наблюдава. Тя затвори машината за сушене и взе нещо бяло от купчината дрехи върху нея. Разтръска го — тениска.

— А какво му е на Бил Маккормик — попита Джоана. — Не може ли сам да си включи пералнята? Доколкото знам, той минава за един от големите мозъци по космическа техника.

— Грижи се за Мардж — каза Кит и сгъна тениската. — Хубаво се е изпрала, нали?

Сложи с усмивка сгънатата тениска в панера.

Джоана се сепна. Ами да, тя беше точно това! Всички степфордски съпруги сякаш бяха актриси от телевизионни реклами, доволни от детергенти и паркетини, от прахосмукачки, шампоани и дезодоранти. Красиви актриси с големи бюстове, но малък талант, които играеха некадърно ролите на образцови съпруги от предградията — неубедителни, прекалено сладникави, сякаш не бяха истински.

— Кит — рече тя. Кит я погледна. — Трябва да си била съвсем млада, когато са те избрали за председател на Дружеството. Значи, била си интелигентна и енергична. А сега щастлива ли си? Кажи ми истината. Смяташ ли, че живееш пълноценно?

Кит я погледна и кимна.

— Щастлива съм. И смятам, че живея много пълноценно. Работата на Хърб е важна и той не би се справял толкова добре, ако не бях аз. Ние сме едно и работата ни трябва да се разглежда общо — грижата за семейството, изследователската работа в областта на оптиката, поддържането на чистота и уют в дома, обществената работа…

— Обществена работа чрез Дружеството на мъжете?

— Да.

Джоана запита:

— Събранията на Женското дружество по-отегчителни ли бяха от домакинската работа?

Кит се намръщи.

— Не — рече тя, — но не бяха толкова полезни. А ти защо не пиеш кафето си? Не ти ли харесва?

— Изглежда чудесно — отговори Джоана, — просто чаках да изстине.

— Аха. — Кит се усмихна, обърна се към дрехите и сгъна нещо.

Джоана взе чашата и продължи да я наблюдава. Да я попита ли кои са били другите жени? Не, и те щяха да са същите като Кит, нямаше смисъл. Отпи от кафето. Беше силно и ароматично, от дълго време не беше пила такова кафе.

— Как са децата? — поинтересува се Кит.

— Благодаря, добре са.

Понечи да попита за марката на кафето, но се въздържа и отпи отново.

 

 

Може би ако лунната светлина се отразяваше във витрините на железарския магазин, щеше да се получи интересна снимка, но нямаше начин да разбере това поради невъзможността да премести луната, още по-малко железарския магазин. C’est la vie.^[4] Помота се малко из центъра, за да усети нощното настроение на пустата улица, с описващата дъга редица бели витрини от едната страна, а от другата — стръмнината, по която се отклоняваше алеята към върха на хълма. Сетне библиотеката и старата сграда на Историческото дружество.

Изхаби малко филм да снима уличните лампи и кошчетата за отпадъци, но филмът беше черно-бял, тъй че много важно. По пътеката откъм библиотеката притича котка, сребристосива котка, която леко подритваше черната сянка под лапите си — пресече улицата и изчезна към паркинга. „Не, рече си Джоана, котки не ме интересуват.“

Нагласи триножника на ливадата пред библиотеката и снима витрините на магазините с петдесетмилиметровия обектив, като нагласяше скоростта последователно на десет, дванайсет и четиринайсет секунди. Въздухът бе напоен с особен мирис на лекарство — носеше го ветрецът, който духаше откъм гърба й. Напомни й за нещо, свързано с детството, но не можа да се сети точно какво. Сироп за кашлица? Някаква играчка?

Зареди повторно апарата, събра триножника и прекоси обратно улицата, като търсеше подходящо място да снима библиотеката. Сложи триножника. Осветена от луната, бялата, облицована с дърво фасада бе като в черна рамка. През прозорците се виждаха пълните с книги рафтове по стените, осветени и отвътре. Фокусира много внимателно и направи няколко снимки, като започна с експозиция от осем секунди и стигна до осемнайсет. Искаше да се виждат вътрешните рафтове, без да се преекспонира фасадата.

Отиде до колата да си вземе пуловера и на връщане се огледа. Дали да не снима сградата на Историческото дружество? Не, беше скрита зад дърветата и не беше интересна. Но затова пък сградата на Мъжкото дружество на хълма изведнъж й се стори направо комична. Солидна, стара къща от деветнайсети век, с квадратни очертания, строга и симетрична, а отгоре й, ни в клин, ни в ръкав, огромна, килната настрани телевизионна антена. Четирите високи прозореца на горния етаж бяха ярко осветени и с вдигнати щори. Вътре се движеха някакви фигури.

Свали петдесетмилиметровия обектив от фотоапарата и тъкмо поставяше сто трийсет и пет-милиметровия, когато на улицата се появиха фарове, които се приближаваха към нея. Обърна се. Някакъв лъч я заслепи. Замижа и бързо завинти обектива, сетне присви очи, сложила ръка над веждите си.

Колата спря, лъчът се отмести, превърна се в оранжева точка и угасна. Примигна няколко пъти, все още заслепена.

Полицейска кола. Беше спряла от другата страна на улицата, на около десетина метра от нея. Отвътре се чуваше приглушен мъжки глас. Мъжът не преставаше да говори.

Тя зачака.

Колата се придвижи напред и спря. Млад полицай, с подхождащи по-скоро на цивилен кафяви мустаци, й се усмихна и рече:

— Добър вечер, госпожо.

Беше го виждала няколко пъти, веднъж в книжарницата — купуваше огромни количества цветна гланцова хартия от всички цветове.

— Здравейте — отвърна тя с усмивка.

Беше сам в колата и вероятно предаваше нещо по радиовръзката. Нещо за нея?

— Извинете, че ви заслепих — рече той. — Онази кола до пощата ваша ли е?

— Да. Не я паркирах тук, защото…

— Няма нищо. Просто проверявам. — Загледа се във фотоапарата. — Хубав апарат. Каква марка е?

— „Пентакс.“

— „Пентакс“ — повтори той. Премести поглед от фотоапарата към нея. — Значи може да се снима и нощем?

— Работя с продължителна експонация — обясни тя.

— Да, разбирам — отбеляза той. — Колко време експонирате в такава нощ?

— Е, зависи.

Попита я какъв вид филм използува и дали е професионална фотографка. Сетне колко струва един „Пентакс“ приблизително. И какви качества има в сравнение с другите фотоапарати.

Тя се стараеше да овладее раздразнението си. Всъщност трябваше да е доволна, че в това градче полицаите намират време да спрат и да поговорят с този или онзи.

— Е, смятам, че ще е по-добре да ви оставя да си вършите работата — рече той накрая и се усмихна. — Лека нощ.

— Лека нощ — отвърна тя и също се усмихна.

Той подкара бавно колата. Сребристосивата котка претича пред фаровете му.

Погледна за миг отдалечаващия се автомобил и се зае отново с фотоапарата. Провери обектива. Клекна, нагласи апарата тъй, че да хване добре сградата на Мъжкото дружество, и стегна главата на триножника. Най-сетне къщата със строги квадратни очертания и мъдрещата се отгоре й антена бяха на фокус. С изненада забеляза, че два от прозорците на горния етаж вече бяха тъмни, щорите на третия бяха спуснати, а в момента ги спускаха и на четвъртия. Изправи се, погледна отново сградата и се обърна към отдалечаващите се габарити на полицейската кола.

Явно бе предал чрез радиовръзката сведения за нея и след това я бе задържал с въпросите си, докато успеят да реагират и да спуснат щорите.

„Май взе да откачаш — рече си тя, — пъхаш си разни мухи в главата!“ Отново се взря в къщата. От къде на къде ще имат радиостанция? И защо ще се страхуват от фотоапарата и? Да са организирали горе някаква оргия? Да са докарали проститутки от града? (Че защо не и от самия Степфорд?) СКАНДАЛНОТО ОТКРИТИЕ НА ЕДНА ФОТОГРАФКА. Текст под снимката: „Обективът на фотографката Нанси Дрю Еберхарт от Феървю Лейн успя да проникне в сградата на Мъжкото дружество. Позиращите пред фотоапарата дами, които минават за почтени степфордски съпруги, бяха снимани в неделя вечер по време на забавление, което не е нужно да коментираме.“

Усмихната клекна зад фотоапарата, коригира ъгъла и фокуса и направи три снимки на затъмнената къща — десет, дванайсет и четиринайсет секунди.

Снима пощата и празния пилон за знамето, очертан на фона на облените в лунна светлина облаци.

Тъкмо слагаше триножника в багажника си, когато полицейската кола отново се появи и намали ход точно пред нея.

— Надявам се, че снимките ви ще станат — подвикна младият полицай.

— Благодаря. Радвам се, че можахме да си поговорим — отговори тя. Искаше да компенсира подозрителността, която бе възпитал в нея големият град.

— Лека нощ! — каза полицаят.

 

 

Един от сътрудниците във фирмата на Уолтър почина от уремия и документите на тръстовете, които управляваше, се оказаха в тревожно състояние. Уолтър трябваше да прекара две нощи и една събота и неделя в града, а следващите вечери рядко се прибираше преди единайсет часа. Пит падна от училищния автобус и си изби два предни зъба. Родителите на Джоана им направиха неочаквано посещение на път за някакво курортно градче на Карибско море. (Харесаха много и къщата, и Степфорд, а майката на Джоана се възхити от Карол Ван Сент. „Какво спокойствие излъчва само и гледай колко е чевръста! Да вземеш пример от нея, Джоана!“)

Машината за миене на съдове и водната помпа се счупиха, дойде осмият рожден ден на Пит, което значеше подаръци, гости, торта. Ким се разболя от ангина и три дни стоя вкъщи.

Успя да поиграе малко тенис и взе да влиза във форма, макар че все още не можеше да се сравнява с Чармейн. Фотолабораторията беше почти готова и направи няколко варианта на снимката с негъра и таксито, проми и извади снимките, направени в центъра, две от които изглеждаха много добре. Снима Пит, Ким и Скот Камелиън, докато си играеха.

Почти всеки ден се виждаше с Боби — пазаруваха заедно, а понякога Боби идваше у тях с двамата си по-малки синове, Адам и Кени, след като ги вземе от училище. Един ден Джоана, Боби и Чармейн се издокараха и отидоха да обядват във френски ресторант в Ийстбридж — изпиха и по два коктейла.

Към края на октомври Уолтър взе отново да се прибира вкъщи за вечеря — обърканите сметки на починалия сътрудник бяха оправени и неприятностите ликвидирани. Всичко в къщата работеше и всички бяха добре. За празника на Вси Светии издълбаха голяма тиква, Пит (макар и без зъби) игра ролята на Батман, а Ким трябваше да бъде Хекел или Джекел^[5] (настояваше да бъде и двете). Джоана раздаде петдесет торбички с бонбони, а плодовете и бисквитите не й стигнаха. За следващата година щеше да пресметне по-добре.

Първата събота от ноември поканиха гости на вечеря — Боби и Дейв, Чармейн и мъжа й Ед, а от града — Шеп и Силвия Текоувър и Дон Феролт, един от съдружниците на Уолтър със съпругата си Люси. Местната жена, която Джоана извика да помага при сервирането и почистването, много се зарадва, че отново намира работа в Степфорд.

— Преди хората тук постоянно си ходеха по гости — заразказва й тя. — Имах си клиентела, биеха се за мене! А сега се трепя да ходя в Норуд, Истбридж, Ню Шерън! Пък толкова мразя да карам колата нощем!

Беше пълничка, чевръста жена, вече побеляла. Казваше се Мери Милиарди.

— За всичко е виновно Мъжкото дружество — продължаваше да нарежда тя, докато набучваше скаридите на клечки за зъби и ги подреждаше в голяма чиния. — Откак то се появи, хората спряха да се веселят! Мъжете излизат, а жените си стоят у дома! Ако моят старец беше жив, щях да му кажа „Влизаш в него, ама през трупа ми!“

— Ама това дружество не е ли много стара организация? — запита Джоана, като разбъркваше салатата, протегнала ръце, за да не изцапа роклята си.

— Каква ти стара организация! — рече Мери. — Това дружество е ново! Шест-седемгодишно е, не повече. Преди това имаше „Гражданско дружество“ и дружествата „Лос“ и „Легион“. — Тя бучеше скаридите на клечките със скоростта на машина. — Сетне, като се появи Мъжкото дружество, взела, че се обединиха. Само „Легион“ си остана отделно. Това беше преди шест или седем години, не повече. Скаридите не са единственият ордьовър, нали?

— В хладилника има и руло със сирене — отвърна Джоана.

Влезе Уолтър, с карираното сако, което много му отиваше. Носеше кофичка за лед.

— Имаме късмет — заяви той и се запъти към хладилника. — Дават филм за животни и Пит няма никакво желание да слезе. Оставих малкото телевизорче в стаята му. — Отвори камерата и извади леда.

— Мери току-що ми каза, че Мъжкото дружество е нова организация — рече Джоана.

— Не е нова — каза Уолтър и изсипа кубчетата лед в кофичката. Отстрани на брадичката му имаше бяло парченце от книжна кърпичка, залепнало за капка засъхнала кръв.

— От шест-седем години — обади се Мери.

— За такова място и това е много.

— Аз пък си мислех, че е от времето на пуританите — отбеляза Джоана.

— Що за идея? — възкликна Уолтър и разклати леда в кофичката.

— Не знам. — Джоана продължаваше да бърка салатата. — Принципът, на който е устроено, и онази стара къща…

— Къщата беше на Търхюн — обясни Мери и покри чинията със стърчащите клечки за зъби с найлоново фолио. — Купиха я страшно евтино. Беше обявена на търг за неплатени данъци и никой друг не се кандидатира.

Вечерята направо се провали. Люси Феролт беше алергична към нещо и не спря да киха, Силвия беше притеснена, имаше си служебни проблеми, а Боби, на която Джоана разчиташе да поддържа разговора, имаше ларингит. Чармейн се яви като „жената-вамп“, ужасно предизвикателна в дългата си бяла рокля от коприна с деколте до пъпа и Дейв и Шеп се поддадоха на предизвикателството. Уолтър се свря в ъгъла с Дон Феролт и не спря да обсъжда досадните си юридически проблеми, а Ед Уимпърис — едър, възтлъстичък, добре облечен, непрекъснато говореше за телевизия, току сграбчваше ръката на Джоана и обясняваше бавно и обстоятелствено защо именно касетите ще направят революция. На масата Силвия се поотпусна и взе надълго и нашироко да обяснява как кметствата на предградията се обогатявали, като облагали с данъци леката промишленост, а новото разделяне на парцелите целяло да ги отдели съвсем от града. Ед Уимпърис разля виното си. Джоана се опитваше да разведри атмосферата, а Боби геройски хриптеше и се задъхваше в старанието си да обясни как е хванала ларингита — правила беше някакъв магнетофонен запис за приятел на Дейв, който, изглежда, си бил внушил, че е Хенри Хигинс^[6]. Но Чармейн, която го познаваше, защото и тя беше правила запис за него, я сряза:

— Не се шегувай, той е козирог, а козирозите не си губят времето напразно. — Сетне продължи с анализ на зодиите на присъствуващите, като при това настояваше за всеобщо внимание.

Месото прегоря и Уолтър се измъчи, докато го нареже. Суфлето се беше надигнало, но не колкото трябва, както отбеляза Мери, когато го сервираше. Люси Феролт не преставаше да киха.

— Не се хващам вече на такава работа — заяви Джоана, докато гасеше външните лампи, а Уолтър добави през прозявка:

— Май поприбързахме с тези гости.

— Ами ти? — ядоса се тя. — Как можа да говориш цяла вечер с Дон, когато три жени скучаеха до теб на дивана?

 

 

Силвия се обади да се извини — не бяха я предложили за повишение, а беше сигурна, че заслужава да я повишат. Обади се и Чармейн да каже, че са прекарали чудесно и да отложи уговорката за тенис във вторник.

— Ед го е прихванало нещо — оплака се тя. — Взел си е няколко дни отпуск, ще оставим Мерил у семейство Да Коста — не си загубила, че не ги познаваш. Та значи, двамката ще си гукаме, уж „да започнем всичко отново“. Знам какво ще стане, ще ме гони около леглото. По дяволите!

— Че защо не го оставиш да те стигне? — запита я Джоана.

— Боже мой! — отвърна Чармейн. — Просто не ми е приятно, и толкова. И никога няма да ми стане приятно. Сексът изобщо не ме интересува. Всъщност мисля, че всички жени са така, дори и зодия риба. А ти?

— Ее — не съм луда за секс — заяви Джоана, — но не бих казала, че съвсем не ме интересува.

— Наистина ли? Или само чувствуваш, че така трябва да бъде?

— Наистина.

— Е, разни хора… — рече Чармейн. — Хайде да отложим тениса за четвъртък, става ли? Той има конференция, от която, слава богу, не може да се откачи.

— Добре, в четвъртък, ако нищо не се случи.

— Е, направи така, че да не се случи.

— Времето май захладня.

— Ще навлечем по един пуловер.

 

 

Отиде на родителска среща. Учителките на Пит и Ким — мис Търнър и мис Геър — бяха приятни жени на средна възраст, които отговориха сърцато на въпросите и за преподавателските методи и претоварената учебна програма. На срещата имаше малко хора — освен групата учителки в дъното на залата присъствуваха само девет жени и десетина мъже. Председател на родителско-учителската асоциация беше привлекателна блондинка на име мисис Холингсуърт, която вършеше работата си с усмивка. Беше деловита, без да е припряна.

Купи зимни дрехи за Пит и Ким и два чифта вълнени панталони за себе си. Увеличените копия на две от снимките й станаха чудесни. Нарече ги „Свободен ден“ и „Степфордската библиотека“. Заведе Пит и Ким при зъболекаря д-р Коу.

 

 

— Така ли? — рече Чармейн и я покани да влезе.

— Разбира се — отвърна Джоана. — Казах ти, ще дойда, ако не се случи нещо.

Чармейн затвори вратата и се усмихна. Върху блузата и панталона бе навлякла престилка.

— Много съжалявам, Джоана — каза тя, — съвсем съм забравила.

— Нищо. Иди и се преоблечи.

— Не можем да играем — заяви Чармейн. — Първо, имам много работа.

— Работа!

— Домакинска работа.

Джоана я погледна учудено.

— Уволнихме Нети — продължи Чармейн. — Отвратително работеше. На пръв поглед къщата изглеждаше чиста, а само като надзърнеш в ъглите, ужас. Вчера оправих кухнята и трапезарията, но ми остават другите стаи. Ед не може да живее в мръсотия.

Джоана я гледаше изпитателно.

— Добре де, стига с тия глупави шеги.

— Не се шегувам — каза Чармейн. — Ед е прекрасен човек, а аз бях мързелива и егоистка. Край на тениса и на астрологическите книги. Отсега ще помагам на Ед и ще се грижа за Мерил. Щастлива съм, че имам такъв чудесен съпруг и такъв умен син.

Джоана погледна прибраната в калъф ракета в ръката си, сетне Чармейн.

— Това е много хубаво — промълви тя и се усмихна. — Но честно казано, не мога да повярвам, че изоставяш тениса.

— Иди виж — каза Чармейн.

Джоана я гледаше.

— Иди виж — повтори Чармейн.

Джоана влезе в гостната и се отправи към голямата стъклена врата. Отвори, чу Чармейн зад себе си и излезе на терасата. Прекоси я и погледна надолу към павираната пътека през ливадата.

На тревата до тенис корта стоеше камион, натоварен с парчета мрежеста ограда (по смачканата трева имаше следи от гуми). Две от стените на оградата бяха махнати, а другите две лежаха на земята — една дълга и една къса. До дългата страна бяха коленичили двама мъже и работеха с големи ножици. Като натискаха дръжките на ножиците, се чуваше щракане. Купчина тъмна пръст беше струпана в центъра на корта; мрежата и колчетата ги нямаше.

— На Ед му трябва равна ливада за голфа — обади се Чармейн, която бе застанала до нея.

— Но това е корт и отдолу е глина — възкликна Джоана и се обърна към нея.

— Оказа се, че е единственото равно място — отбеляза Чармейн.

— Боже мой! — рече Джоана, загледана в мъжете, които работеха с ножиците. — Това е лудост!

— Ед играе голф, а не тенис — заяви Чармейн.

Джоана я изгледа.

— Какво е направил с тебе? Хипнотизира ли те?

— Не ставай глупава — каза Чармейн с усмивка. — Той е прекрасен човек, а аз съм щастлива жена и трябва да съм му благодарна. Ще останеш ли още малко? Ще ти направя кафе. Оправям стаята на Мерил, но можем да си поговорим, докато работя.

— Добре — отвърна Джоана, но сетне поклати глава. — Не, не… — Отстъпи от Чармейн, без да сваля очи от нея. — И аз трябва да свърша някои неща. — Обърна се и бързо прекоси терасата.

— Съжалявам, че забравих да ти се обадя — рече Чармейн.

— Няма нищо — отвърна Джоана забързана, после спря и се обърна, хванала с две ръце ракетата пред себе си. — Ще се видим тези дни, нали?

— Да — каза Чармейн с усмивка. — Обади ми се. И поздрави специално Уолтър.

 

 

Боби отиде да се увери сама и се обади по телефона.

— Разместваше мебелите в спалнята. А като знам, че се нанесоха през юли, не вярвам да има чак толкова много прах.

— Мисля, че ще й мине — отбеляза Джоана. — Не може да е за дълго. Хората не се променят чак така.

— Тъй ли мислиш? — възкликна Боби. — Дори и тук?

— Какво искаш да кажеш?

— Млъкни, Кени! Дай му онова нещо! Слушай, Джоана, искам да говоря с тебе. Можеш ли утре да обядваш навън?

— Да…

— Ще те взема към дванайсет. Казах ти да му го дадеш! Добре е, нали? Около дванайсет, на някое по-скромно местенце.

— Добре! Ким! Защо разливаш вода?…

Уолтър не беше особено изненадан, като разбра за промяната у Чармейн.

— Ед сигурно й е стегнал юздите — отбеляза той, като въртеше спагетите около вилицата и си помагаше с лъжицата. — Не вярвам да печели толкова много, пък си позволяваха да живеят доста нашироко. Сега една прислужница струва поне стотачка седмично.

— Остави това, цялото й поведение е различно — настоя Джоана. — Човек на нейно място би се оплаквал.

— Знаеш ли колко много джобни пари му дават на Джереми! — обади се Пит.

— Той е две години по-голям от тебе — отвърна Уолтър.

 

 

— Това сигурно ще ти прозвучи ненормално, но искам да ме изслушаш, без да се смееш, защото или съм права, или нещо превъртам и имам нужда от съчувствие. — Боби хапна малко от топлия сандвич със сирене.

Джоана, която също дъвчеше сандвич със сирене, преглътна, без да сваля очи от нея.

— Добре де, давай, говори.

Бяха в „Макдоналдс“ на Ийстбридж Роуд.

Боби отхапа още малко от сандвича, сдъвка го и преглътна.

— Преди няколко седмици прочетох нещо в „Тайм“ — рече тя. — Потърсих го, но сигурно съм изхвърлила броя. — Погледна Джоана. — В Ел Пасо, Тексас, процентът на престъпността е много нисък. Мисля, че беше в Ел Пасо. Във всеки случай някъде в Тексас почти няма престъпност. Е, има, ама много по-малко, отколкото на други места пак в Тексас. Открили в почвата някакъв химикал, който прониквал във водата, действувал успокояващо и затова хората си живеели мирно и кротко. Самата истина.

— Май си спомням — кимна Джоана. Продължаваше да държи сандвича в ръка.

— Джоана — обади се пак Боби, — мисля, че и тук, в Степфорд, има нещо. Възможно е, нали? Всички тези модерни заводи на Девета улица, електроника, компютри, космически джунджурии, а точно зад тях тече Степфорд Крийк. Кой знае какви боклуци изхвърлят в природната среда!

— Какво искаш да кажеш? — попита Джоана.

— Помисли малко — отвърна Боби. — Сви свободната си ръка в юмрук и вдигна малкия си пръст. — Чармейн се промени и стана домакиня. — Изправи безименния си пръст. — Жената, с която си разговаряла и която е била председателка на Женското дружество, и тя се е променила, не може да е била такава отпреди, нали?

Джоана кимна. Боби изправи следващия пръст.

— Жената, с която Чармейн е играла тенис преди тебе, и тя се е променила, Чармейн го каза.

Джоана се намръщи. Взе пържени картофи от плика помежду им.

— Мислиш, че е… някакъв химикал?

Боби кимна.

— Или изтича от някой завод, или е някъде наоколо както, да речем, в Ел Пасо. — Взе кафето си от таблото на колата. — Трябва да има нещо! Не може да е съвпадение и всички степфордски жени да са си просто такива. Някои от онези, с които говорихме, сигурно са членували и в дружеството. Ти сама разбра, че преди няколко години са аплодирали Бети Фрийдън, а я ги виж сега. Значи са се променили.

Джоана изяде картофа и отхапа от сандвича. Боби също хапна от сандвича си и пийна кафе.

— Има нещо — заяви Боби. — Дали е в почвата, във водата или във въздуха, не знам, но то кара жените да се интересуват само от домакинство, от нищо друго. Знае ли човек какво могат да направят химикалите? Че и носителите на Нобелова премия още не знаят. Може и да е нещо хормонално, което ще изясни и фантастичните им бюстове. Не може да не си забелязала.

— Разбира се, че съм забелязала — рече Джоана. — Всеки път като отида на пазар, се чувствувам в предпубертета.

— И аз, дявол да го вземе! — възкликна Боби. Остави кафето над таблото на колата и взе пържени картофи от плика. — Добре де, не съм ли права?

— Предполагам, че е възможно — каза Джоана, — но звучи просто… фантастично. — Взе кафето си. От парата му се бе изпотило предното стъкло.

— Не е по-фантастично от Ел Пасо — отбеляза Боби.

— По-фантастично е — настоя Джоана, — защото влияе само на жените. Какво мисли Дейв?

— Още не съм говорила с него. Исках първо да попитам тебе.

— Все пак е възможно — рече Джоана и отпи от кафето. — Не смятам, че си превъртяла. Предполагам, че трябва да напишем едно сдържано писмо, например до Министерството на здравеопазването. Или до Комисията за опазване на природната среда? До някоя държавна служба, която има властта да провери. Ще направим справка в библиотеката.

— Ами! — Боби поклати глава. — Работила съм аз в държавна служба, загубена работа. Мисля, че трябва да се махаме оттук. Пък след това ще си губим времето с писма.

Джоана я загледа.

— Говоря ти сериозно — продължи Боби, — щом това нещо е могло да превърне не друг, а Чармейн в домакиня, с мене няма да има проблеми. Нито пък с тебе.

— Стига де! — сряза я Джоана.

— Джоана, тук наистина става нещо! Не се шегувам. Ние сме в прокълнат град! Пресметни, Чармейн се нанесе през юли, аз през август, а ти през септември!

— Добре де, по-тихо, не съм глуха.

Боби отхапа голям къс от сандвича. Джоана пийна кафе и се намръщи.

— Дори ако греша — рече Боби с пълна уста, — дори ако няма никакъв химикал — преглътна, — нима точно тук искаш да живееш? Нито ти, нито аз имаме други приятелки, ти цели два месеца, а пък аз вече три. Не вярвам това да е представата ти за идеално общество. Бях в Норуд на фризьор, преди да дойдем у вас на вечеря, и видях жените там. Гледам ги забързани, малко небрежни към външността си, някои ядосани, но живи. Прииска ми се да ги прегърна.

— Намери си приятелки в Норуд — каза Джоана с усмивка. — Качваш се на колата…

— С теб човек не може да излезе на глава. — Боби си взе кафето. — Ще говоря с Дейв да се преместим. Ще продадем къщата и ще купим друга в Норуд или Истбридж. Знам, че това означава главоболия, грижи и разноски по преместването, но ако Дейв се опъва, аз ще се нагърбя с всичко.

— Мислиш ли, че ще се съгласи?

— Ще трябва да се съгласи, иначе животът му ще стане непоносим. От самото начало исках да купим къща в Норуд, но той каза, че там гъмжало от ония оси „УАСП“^[7]. Да ти кажа право, предпочитам да ме жилят осите, отколкото да се отровя от това, което е пропило въздуха наоколо. Така че, ако не искаш в скоро време да останеш съвсем без приятелки, поговори с Уолтър.

— За преместване?

Боби кимна. Пийна кафе, без да сваля поглед от Джоана.

Джоана поклати глава.

— Не мога да го карам да се мести отново.

— Защо не? Не иска ли да си щастлива?

— Не съм сигурна, че не съм щастлива сега. Тъкмо завърших фотолабораторията.

— Добре — рече Боби, — тогава си стой тук. Обещавам ти, че скоро ще приличаш на съседката си.

— Боби, не може да е химикал. Тоест може, но честно казано, не вярвам. Наистина не вярвам.

Говориха за това, докато се нахраниха, а след това подкараха нагоре по Истбридж Роуд и завиха по Девета улица. Минаха покрай пазара и антикварните магазини и приближиха промишлените заводи.

— Улица Отровна — отбеляза Боби.

Джоана се загледа в спретнатите ниски, модерни сгради, построени навътре, далеч от пътя, разделени една от друга със зелени площи: „Юлиц Оптикс“ (където работеше Хърб Съндерсън), „Компютек“ (там май работеше Вик Ставрос, или не беше ли в „Инстатрон“?), „Стивънсън Байокемикъл“, „Гейг-Дарлинг Компютърс“, „Бърнъм-Меси-Майкротек“ (на Дейл Коба — отвратителен човек! — и Клод Аксхелм), „Инстатрон“, „Рийд енд Сондърс“ (Бил Маккормик, как ли беше Мардж?), „Веси Електроникс“ и „Амери-Кем Уилис“.

— Правят опити с отровен газ, обзалагам се на пет долара.

— В населен район?

— Защо не? С тази престъпна банда във Вашингтон?

— Хайде де, Боби! Стига вече!

 

 

Уолтър забеляза, че нещо не е наред, и се поинтересува какво я тревожи.

— Нали си имаш работа? Трябва да проучиш договора за Кобленц.

— Имам цяла събота и неделя. Кажи ми, какво става?

Докато почистваше чиниите от остатъците и ги слагаше в машината, тя му разказа за желанието на Боби да се премести и обясни теорията й за Ел Пасо.

— Звучи ми доста неубедително — отбеляза той.

— И на мене — рече тя. — Но жените тук наистина се променят, стават такива едни… ужасно скучни. Ако Боби се премести и Чармейн не заприлича на себе си, поне да…

— Искаш ли да се преместим? — попита я той.

Погледна го неуверено. Сините му очи очакваха отговора и, но не издаваха чувствата му.

— Не — каза тя. — Тъкмо сме се уредили. Къщата е хубава… А от друга страна, съм сигурна, че ще бъда по-щастлива в Истбридж или Норуд. Съжалявам, че не потърсихме къща там.

— Много объркан отговор — отбеляза той с усмивка. — Казваш „не“, после „да“.

— Шейсет процента „не“, четирийсет „да“ — поясни тя.

Той се изправи до масата, на която се беше облегнал.

— Добре, ако стане нула към сто, ще се преместим.

— Значи си съгласен?

— Разбира се, ако наистина се чувстваш нещастна. Но не бих искал да е през учебната година.

— Не, разбира се, че не.

— Бихме могли да го направим следващото лято. Смятам, че няма да загубим много, нужни са ни само време и малко пари за пренасянето и уреждането на документите по къщата.

— Същото казва и Боби.

— Тъй че остава само да решиш.

Погледна си часовника и излезе от кухнята.

— Уолтър!

— Да?

Набързо изтри ръцете си в кърпата и изтича в антрето, откъдето можеше да го вижда.

— Благодаря ти — рече му тя с усмивка. — Сега се чувствам по-добре.

— Ти имаш думата, аз не стоя по цял ден тук — отвърна й той, усмихна се и влезе в кабинета.

Проследи го с поглед, обърна се и надникна през вратата на хола. Пит и Ким седяха на пода и гледаха телевизия. Президентът Кенеди и президентът Джонсън. Невъзможно! Не, това не бяха самите те — показваха майсторски направени фигури. Погледа малко, върна се при умивалника и почисти останалите няколко чинии.

И Дейв беше съгласен да се преместят, като свърши учебната година.

— Предаде се толкова лесно, че щях да падна — съобщи й Боби по телефона следващата сутрин. — Надявам се, че ще доживея до юни.

— Пий бутилирана вода — посъветва я Джоана.

— Да не мислиш, че не съм се сетила? Току-що пратих Дейв да купи.

Джоана се засмя.

— Смей се колкото си искаш! Ама с няколко цента дневно няма да обеднея, защо после да съжалявам? Пиша и на Министерството на здравеопазването. Чудя се само как точно да го формулирам, че да не ме вземат за изкукала бабичка. Искаш ли да ми помогнеш и да се подпишеш?

— Разбира се — отвърна Джоана. — Мини по-късно. Уолтър е тук, подготвя един договор и може би ще ни подскаже някоя й друга по-завързана думичка.

 

 

Помогна на Пит и Ким да налепят в блокчетата си есенни листа и с Уолтър сложиха кепенците на прозорците, да са готови за зимата, а на следващия ден отиде при него в града на официална вечеря, организирана от фирмата (със съпруги) — както обикновено скука, фалшиви усмивки, тоалети. От агенцията пристигна чек за двеста долара — четири издания бяха купили най-хубавата й снимка.

Срещна Мардж Маккормик на пазара (да, прекарала някакъв грип, но сега била добре), сетне Франк Роденбери в железарския магазин („Здравей, Джоана, кккак си?“), а точно излизаше от магазина и пред нея цъфна жената от „Добре дошли“.

— На Гуендолин Лейн се нанесе негърско семейство — съобщи тя. — Все пак мисля, че това е хубаво, нали?

— Да.

— Готови ли сте за зимата?

— Вече да — отговори Джоана с усмивка и показа плик с храна за птици, която току-що бе купила.

— Хубаво е тук — възкликна жената от „Добре дошли“. — Вие бяхте фотографката, нали? Трябва да отидете да снимате извън града.

Обади се на Чармейн по телефона да я покани на обед.

— Не мога, Джоана, съжалявам — каза Чармейн. — Имам много работа вкъщи. Знаеш какво е.

В събота следобед дойде Клод Аксхелм — при нея, не при Уолтър.

— Идвам във връзка с проекта, по който работя в свободното си време. — Разхождаше се из кухнята, докато тя му правеше чай. — Може би си чула. Карам различни хора да ми записват на касетофон списъци от думи и срички. Мъжете идват у нас, а жените го правят по домовете си.

— Да, чух за това — каза тя.

— От всеки събирам данни къде е роден, местата, където е живял, и по колко време. — Не спираше да се разхожда и да пипа дръжките на шкафовете. — Ще вкарам всички тези данни в компютър заедно със записите и когато събера достатъчно образци, ще мога от запис на говор без данни — прекара пръст по ръба на шкафа, като я гледаше с ясните си очи, — ако, да речем, вкарам в компютъра няколко думи или едно изречение, да определя географския произход на човека — къде е роден и къде е живял. Нещо като електронен Хенри Хигинс. И няма да е само като фокус, смятам, че ще бъде полезно за полицията.

— Само че приятелката ми Боби Маркоуи…

— Спомням си, жената на Дейв — прекъсна я той.

— Та значи жената на Дейв получи ларингит, като правеше тоя запис.

— Защото бързаше — обясни Клод. — Направи всичко за две вечери. Не трябва да бързаш толкова. Ето ти касетофона и не ти поставям срок. Ще ми направиш ли тази услуга?

Влезе Уолтър. Идеше от двора зад къщата, където с Пит и Ким горяха шума.

— Съжалявам — обърна се той към Джоана, след като се ръкува с гостенина, — трябваше да те предупредя, че Клод ще идва да говори с теб. Мислиш ли, че ще можеш да му помогнеш?

— Имам толкова малко свободно време…

— Можеш да записваш ей тъй, между другото — обади се Клод. — Пък когато свършиш, и след няколко седмици да е.

— Добре, щом можеш да ми оставиш касетофона толкова време…

— А в замяна ще получиш подарък — заяви Клод и разкопча чантата си на масата. — Ето ти една допълнителна касета. Запиши на нея някакви приспивни песнички или каквото пееш вечер на децата, а аз ще ти ги прехвърля на плоча. Ако вечер не си вкъщи, детегледачката може да я пуска.

— Благодаря ти, това е чудесно.

— Запиши каквото искаш — рече Клод. — Колкото повече, толкова по-весело ще им е на децата.

— Трябва да се върна на двора — каза Уолтър. — Огънят още гори. Клод, ще се видим по-късно.

— Не се притеснявай — отвърна Клод.

Джоана му поднесе чая, а той и даде заедно с касетофона осем касети и черна папка с хвърчащи листа.

— Божичко! Как ще се справя с всичко това? — възкликна тя, като прелистваше изпомачканите и тук-таме подлепени страници, всяка разделена на три колони.

— Бързо върви — отбеляза Клод. — Трябва само да казваш думите ясно, с обикновен глас, като правиш кратка пауза помежду им. И поглеждай към касетофона, стрелката на потенциометъра трябва да е в червеното поле. Искаш ли да опиташ?

 

 

На Деня на благодарността^[8] бяха на вечеря у брата на Уолтър Дан. Идеята бе на свекърва и, повод братята да се сдобрят — те не си говориха цяла година поради възникналия спор във връзка с имота на баща им, но на вечерята спорът избухна отново още по-яростен, тъй като стойността на наследството бе нараснала. Уолтър и Дан се надвикваха, майка им крещеше и на връщане в колата Джоана трябваше да отговаря на неудобните въпроси ма Пит и Ким.

Снима най-големия син на Боби, наведен над микроскопа си, и група мъже в камион със стълбичка, които подкастряха дърветата по Норуд Роуд. Искаше да направи поне десетина първокласни снимки, с които да се представи пред агенцията и да сключи договор.

 

 

Първият сняг падна една вечер, докато Уолтър беше в Мъжкото дружество. Застана до прозореца на кабинета и се загледа в ситните искрящи снежинки, които танцуваха в светлината на уличната лампа. Не можеше да очаква, че ще натрупа. Но нали щеше да падне още сняг? Радост, хубави снимки, мокри ботуши, дебели панталони…

През улицата в осветения прозорец на хола на Клейбрукови седеше Дона Клейбрук и лъскаше нещо, прилично на купа от спортно състезание — търкаше ли, търкаше със сигурни механични движения. Джоана я погледна и поклати глава. „Не си поемат дъх степфордските съпруги“ — рече си тя.

Заприлича й на първи стих от стихотворение.

„Не си поемат дъх степфордските съпруги. Тарата-тата-тата-татата за всякакви услуги.“ Като роботи! Да, ето че измисли стихотворението!

Не си поемат дъх степфордските съпруги.

Като роботи, програмирани за всякакви услуги.

Усмихна се. Какво ли щеше да стане, ако го изпрати в „Степфордска хроника“?

Отиде до бюрото, седна и взе химикалката, с която бе отбелязала докъде е стигнала със записа на думите от напечатаната страница. Заслуша се — горе цареше тишина — и включи касетофона. Наведе се към микрофона, подпрян на рисунката на Айк Мазард, като държеше с пръст страницата. „Взех. Вземам, Вземайки“ — заговори. — „Талант. Талантлив. Талк. Говор. Говорене. Говорител. Говоря.“