Лиан Хърн
Възмездието (10)

Седма глава

— Опасявах се, че ще трябва да съобщя на съпругата ти, че си изчезнал — каза Макото, докато си проправяхме път в мрака към светилището. — Мисълта за това ме изпълваше с повече страх от която и да било битка в живота ми.

— А аз се опасявах, че си ме изоставил — отвърнах.

— Надявах се, че ме познаваш по-добре! Щеше да е мой дълг да уведомя господарката Отори, но щях да оставя Джиро с коне и храна и да се върна веднага след като говоря с нея — замълча за миг и после добави с приглушен глас: — Никога не бих те изоставил, Такео, би трябвало да го знаеш.

Изпитах срам заради съмненията си и не ги споделих с него.

Той викна към мъжете, застанали на стража, и те му отвърнаха.

— Всички ли сте будни? — попитах, тъй като обикновено през нощта стояхме на пост и спяхме поред.

— На никого не му се спеше — отвърна той. — Нощта е твърде тежка и душна. Скорошната буря — онази, която те е забавила — започна изневиделица. А и през последните два-три дни имаме чувството, че някой ни дебне. Вчера Джиро отиде да дири диви картофи в гората и там зърнал някой да се спотайва зад дърветата. Мисля, че разбойниците, за които спомена рибарят, може да са получили вест за присъствието ни и сега да проверяват с какви сили разполагаме.

Вдигахме повече шум от впряг волове, докато се препъвахме по обраслата пътека. Ако някой ни дебнеше, нямаше да остане и капка съмнение за завръщането ми.

— Вероятно се страхуват, че сме им съперници — рекох. — Веднага щом дойдем с повече хора, ще ги разчистим, но сега, както сме само шестима, не можем да се бием с тях. Ще тръгнем на разсъмване и да се надяваме, че няма да ни устроят засада по пътя.

Беше невъзможно да се определи кой час е и колко остава до зазоряване. Старите постройки на светилището бяха изпълнени със странни шумове, скърцане на греди, шумолене в сламените покриви. От гората цяла нощ се обаждаха кукумявки; веднъж долових и нечии стъпки — диво куче може би или дори вълк. Опитах се да поспя, но съзнанието ми бе изпълнено с всички онези, които искаха да ме убият. Беше твърде възможно да са ни проследили дотук, а и закъснението засилваше тази вероятност. Не беше изключено рибарят… дори може би Рьома… да са се изтървали пред някого за пътуването ми до Ошима, а и както прекрасно знаех, шпионите на Племето бяха навсякъде. Дори без връзка с присъдата, която ми бяха издали, мнозина от тях сега се чувстваха длъжни да отмъстят за смъртта на роднините си.

Дори през деня да вярвах в истинността на пророчеството, както винаги в ранните утринни часове то вече не ми се струваше такава утеха. Макар и бавно, се приближавах към целта си; не можех да понеса мисълта да умра, преди да я осъществя. Но с толкова много врагове срещу себе си нима бях безумец като Джо-Ан да вярвам, че можех да ги победя?

Вероятно бях задрямал, защото, когато отворих очи, небето бе изсветляло и птиците подхващаха утринната си песен. До мен Джиро все още спеше, дишайки дълбоко и равномерно като дете. Докоснах го по рамото да го събудя и той отвори очи с усмивка. После, щом се върна от другия свят, видях как на лицето му се изписаха разочарование и скръб.

— Сънува ли нещо?

— Да. Видях брат си. Толкова се зарадвах, че е жив. Той ми викна да го последвам и после потъна в гората зад нашата къща — с видимо усилие да овладее вълнението си той се изправи. — Тръгваме веднага, нали? Отивам да приготвя конете.

Помислих си за съня, в който ми се бе явила мама, и се запитах какво ли се опитваха да ни кажат мъртвите. На бледото зарево на утрото светилището изглеждаше по-призрачно от всякога. Беше мрачно, враждебно място, което нямах търпение да напуснем.

Конете бяха отпочинали след няколкото дни престой и се движехме бързо. Все още бе горещо и душно, със сиви облаци и без вятър. Хвърлих поглед назад към плажа, докато се изкачвахме по скалистата пътека, питайки се какво ли правеха рибарят и единственото му оцеляло дете, но около колибите не се забелязваха никакви признаци на живот. Всички бяхме напрегнати. Бях наострил слух за всякакви шумове, опитвайки се да ги разгранича от тропота на копита и дрънченето на сбруи, както и от приглушения грохот на морето.

На върха на стръмната скала спрях за момент и отправих поглед към Ошима. Островът бе забулен в мъгла, но местонахождението му бе означено от тежка корона сиви облаци.

Джиро бе спрял до мен, а другите яздеха пред нас и вече навлизаха в гората. Настъпи тишина и в същия миг долових звука, който не можех да сбъркам — нещо средно между изскърцване и въздишка — звука от изопната тетива на лък.

Извиках предупредително към Джиро и се опитах да го стигна и да го накарам да се наведе, но Шън отскочи встрани, като почти ме изхвърли от седлото, и аз неволно се вкопчих във врата му. Джиро обърна глава и погледна към гората. Стрелата прелетя със свистене над мен и го уцели право в окото.

Той нададе вик на болка и изумление; устреми ръце към лицето си, политна напред и падна върху врата на коня си. Животното изцвили тревожно, изправи се леко на задните си крака и се опита да поеме след своите другари, докато ездачът му се полюшваше безпомощно на гърба му.

Шън източи врат и предпазливо приведен пое към укритието на дърветата. Пред нас Макото и стражите се бяха обърнали. Един от мъжете тръгна напред и успя да хване стъписания кон за юздите.

Макото вдигна Джиро от седлото, но докато стигна до тях, момчето беше мъртво. Стрелата бе пронизала главата му и бе излязла от задната страна на черепа му. Скочих от коня, срязах стрелата и я издърпах. Беше масивна, окичена с пера от орел. Лъкът, който я бе изпратил, вероятно беше огромен, от онези, дето ги носят самотните стрелци.

Заля ме почти непоносима болка. Този изстрел бе предназначен за мен. Ако не бях го чул и избегнал, Джиро нямаше да е мъртъв. В гърдите ми изригна дива ярост. Щях да убия неговия убиец или да умра и аз.

Макото прошепна:

— Сигурно е засада. Нека се скрием и да видим колцина са.

— Не, стрелата беше за мен — отвърнах също тъй тихо. — Това е дело на Племето. Стойте тук; прикрийте се, аз тръгвам след него. Сигурно е само един… или най-много двама — не исках да идват с мен. Само аз можех да се движа безшумно и незабелязано, само аз притежавах уменията да се доближа до този убиец. — Елате, когато ви повикам; искам да го хвана жив.

Макото каза:

— Ако е само един, вместо да се укриваме, по-добре да продължим напред. Дай ми шлема си; аз ще яздя Шън. Може да успеем да го заблудим. Той ще ни последва и ти ще можеш да го издебнеш в гръб.

Не знаех доколко резултатна щеше да е тази измама, нито колко близо се намираше стрелецът. Най-вероятно бе видял, че стрелата не ме е улучила. Щеше да предположи, че ще се втурна да го преследвам. Но ако хората ми поемеха напред, поне нямаше да ми пречат. Стрелецът вече можеше да е навсякъде в гората, но аз смятах, че мога да се движа по-бързо и по-безшумно от него. Щом конете поеха в тръс със своя скръбен товар, аз станах невидим и хукнах нагоре по склона, провирайки се между дърветата. Не смятах, че стрелецът изчаква на мястото, откъдето бе пуснал фаталната стрела; предположих, че най-вероятно е поел в югозападна посока, за да ни пресрещне там, където пътят свиваше отново на юг. Но дори и все още да ни дебнеше, нямаше как да знае къде съм, освен ако не владееше най-висшите умения на Племето.

Скоро долових звук от човешко дишане и лекия натиск на стъпващи по меката земя нозе. Спрях и затаих дъх. Той мина на десетина крачки от мен, без да ме види.

Беше Кикута Хаджиме — младият борец от Мацуе, — с когото бях тренирал. Последно го бях видял в конюшнята на борците, когато двамата с Акио пътувахме за Хаги. Тогава си мислеше, или поне аз така предположих, че повече няма да ме види. Но Акио не бе успял да ме убие, както бе планирал, и сега бяха изпратили Хаджиме срещу мен. Огромният лък бе окачен на рамото му; както повечето масивни хора, се движеше, пренасяйки тежестта си върху външната част на стъпалата си и въпреки теглото си го правеше бързо и безшумно. Само моят слух можеше да го различи.

Последвах го към пътя, където пред нас чух конете, които се движеха в припрян галоп, все едно бягаха. Дори долових как един от стражите викна към Макото да язди по-бързо, обръщайки се към него с „владетелю Отори“, което ме накара да се усмихна горчиво на измамата. Плячката ми и аз се изкачихме бързо по склона, спуснахме се от другата страна и излязохме на една открита скала, която представляваше добър наблюдателен пункт към пътя под нас.

Хаджиме зае стабилна позиция върху скалата и смъкна лъка от рамото си. Нагласи стрелата на тетивата; чух как пое дълбоко въздух, докато я опъваше — мускулите на ръцете му се очертаха, жилите на врата му се изопнаха. В ръкопашен бой с него нямаше да имам никакъв шанс. Вероятно можех да го посека с Джато, ако успеех да го издебна в гръб, но тогава трябваше да съм сигурен, че ще го убия с първия удар, а аз исках да го заловя жив.

Той застина неподвижен, в очакване мишената му да се появи изпод дърветата. Едва долавях дишането му. Бях наясно с техниката, която използваше, както и с обучението, което бе преминал, и не ми беше трудно да разпозная пълната му концентрация. Беше се слял с лъка, със стрелата. Вероятно бе внушителна гледка, но единственото, което осъзнавах в момента, бе желанието ми да го видя как страда и после как умира. Помъчих се да овладея яростта си. Разполагах само с няколко мига за размисъл.

Все още носех със себе си оръжията на Племето, между тях и комплект ножове за хвърляне. Не бях голям майстор с тях, но в този миг отговаряха на целта ми. Бях ги изсушил и намазал с масло след премеждието в пристанището на пиратите; сега те се плъзнаха леко от торбичката си. Когато конете долу приближиха, изтичах навън от укритието си, станах невидим и в движение започнах да хвърлям ножовете.

Първите два профучаха покрай него, нарушиха концентрацията му и го накараха да се обърне към мен. Гледаше над главата ми със същото недоумяващо изражение, което бе придобил в тренировъчната зала, когато бях станал невидим. Прииска ми се да се разсмея и в същото време изпитах неизразима болка. Третият нож го уцели в бузата и многобройните му остриета моментално очертаха върху нея кърваво цвете. Той отстъпи неволно назад и както видях, се озова на самия ръб. Хвърлих следващите два ножа право в лицето му, след което възвърнах формата си точно пред него. Джато подскочи в десницата ми. Той се хвърли назад, за да избегне удара, политна през ръба и падна тежко почти под копитата на конете.

Беше останал без дъх от падането, бузата и очите му кървяха, но въпреки това и петимата трябваше да се включим в схватката, за да го заловим. Той не издаде нито звук, но очите му пламтяха от ярост и злост. Трябваше да реша дали да го убия на място или да го влача до Маруяма, където да му измисля бавна и мъчителна смърт, която да уталожеше скръбта ми по Джиро.

След като го овързахме здраво, така че да не можеше да помръдне, дръпнах Макото настрана да поискам съвета му. Не можех да залича от съзнанието си спомена как двамата с Хаджиме бяхме тренирали заедно; бяхме почти приятели. Кодексът на Племето бе такъв, че стоеше над всякакво лично отношение или вярност. Нима не го знаех от личен опит, от предателството на Кенджи спрямо Шигеру?

Хаджиме викна към мен:

— Ей, Куче!

Един от стражите го срита.

— Как смееш да се обръщаш по този начин към владетеля Отори?

— Ела тук, владетелю Отори — изсмя се презрително борецът. — Имам да ти кажа нещо.

Отидох при него.

— Кикута държат сина ти — рече той. — А майка му умря.

— Юки е мъртва?

— След като момчето се роди, я накараха да погълне отрова. Акио ще го отгледа сам. Кикута ще те докопат. Ти ги предаде; никога няма да те оставят жив. И притежават сина ти.

Той изръмжа подобно на животно, изплези език докрай, стисна зъби и го отхапа. Очите му излъчваха дива ярост и болка; при все това не издаде друг звук. Изплю езика си и от устата му бликна фонтан от кръв. Тя изпълни гърлото му и го задави. Мощното му тяло се загърчи и се заизвива, съпротивлявайки се на смъртта, която собствената му воля му бе наложила, и се удави в собствената си кръв.

Аз се извърнах погнусен и колкото и да не беше за вярване — натъжен. Яростта ми се бе уталожила. Вместо нея усещах оловна тежест, все едно небето се бе стоварило върху душата ми. Наредих на хората си да го завлекат в гората, да отрежат главата му и да оставят трупа му на вълците и лисиците.

Тялото на Джиро взехме с нас. Спряхме в малкия крайбрежен градец Охама, където изпълнихме погребална церемония в местното светилище и платихме за каменен фенер, който да бъде поставен в памет на Джиро под кедрите. Дарихме лъка и стрелите на светилището и мисля, че те и до днес висят там, под гредите, наред с оброчните рисунки на коне, тъй като мястото бе свещено, посветено на богинята на конете.

Сред рисунките има и мои. Трябваше да останем в градчето близо две седмици — първо, за да изпълним погребалните церемонии и да се пречистим от скверността на смъртта, и второ, за празника на мъртвите^[1]. Аз взех назаем мастилница и четки от свещеника и нарисувах Шън върху дъсчица. В нея вложих, струва ми се, не само своето уважение и благодарност към коня, който за пореден път ми бе спасил живота, но и мъката си за Джиро, за Юки, за моя живот, който, изглежда, все ме правеше свидетел на смъртта на другите. И може би копнежа си по Каеде, чиято липса ми причиняваше физическа болка, тъй като скръбта разпалваше желанието ми да я имам.

Рисувах като обсебен — Шън, Раку, Кю, Аои. Отдавна не бях рисувал и четката в ръката ми, гладките щрихи на мастилото ми действаха успокояващо. Докато седях сам в обгърнатия от покой храм, си позволявах да си представям, че това е целият ми живот. Бях се оттеглил от света и прекарвах дните си, рисувайки оброчни картини за поклонници. Спомних си думите на игумена на Тераяма, които ми бе казал преди толкова време, при първото ми посещение там заедно с Шигеру: „Върни се, когато всичко това свърши. Тук винаги ще има място за теб.“

„Дали някога ще свърши?“, попитах, както някога.

Често се улавях, че се просълзявам. Скърбях за Джиро, за Юки, за техния кратък живот, за предаността им към мен, която не бях заслужил, за смъртта, която ги бе застигнала заради мен. Копнеех да отмъстя за тях, но бруталността, с която Хаджиме бе отнел собствения си живот, ме бе отвратила. Какъв безкраен кръговрат от смърт и отмъщение бях отприщил? Спомних си всичко, което двамата с Юки бяхме изживели заедно, и изпитах горчиво съжаление… за какво? Че не я бях обичал? Може би не я бях обичал със страстта, която изпитвах към Каеде, но я бях желал и споменът за това ме изпълваше с болезнен копнеж и ме караше да оплаквам гъвкавото й тяло, застинало завинаги.

Бях доволен, че тържествените ритуали на празника на мъртвите ми дадоха възможност да кажа последно сбогом на душата й. Запалих свещи за всички покойници, които си бяха отишли преди мен, и ги помолих за прошка и напътствия. Беше минала година, откакто бях стоял на брега на реката в Ямагата заедно с Шигеру и двамата бяхме изпратили своите пламтящи лодки надолу по течението; година, откакто бях произнесъл името на Каеде, бях видял как лицето й се озарява, и бях разбрал, че ме обича.

Желанието ме терзаеше. Можех да го уталожа, като си легна с Макото и го утеша в скръбта му, но макар и да се чувствах изкушен, нещо ме спираше. През деня, докато рисувах с часове, разсъждавах над изминалата година и стореното от мен, за грешките си, за болката и страданията, които те бяха причинили на най-близките ми. Освен решението да тръгна с Племето всички останали мои грешки, осъзнах аз, произтичаха от необуздано желание. Ако бях спал с Макото, неговата обсебеност нямаше да го накара да издаде Каеде на баща й. Ако не бях спал с нея, тя нямаше да загуби детето ни, при което едва не умря. А ако не бях се любил с Юки, тя щеше да е жива и синът, който според пророчеството щеше да ме убие, никога нямаше да се роди. Улових се, че мисля за Шигеру, който бе отказал да се ожени и бе озадачил близките си със своето въздържание, защото се бе заклел пред владетелката Маруяма, че ще сподели ложето си единствено с нея. Не познавах друг мъж, дал подобен обет, но колкото повече мислех за него, толкова по-силно ставаше желанието ми да му подражавам и в това, както правех във всичко останало. Коленичил безмълвно пред богинята с конска глава Канон, се заклех пред нея, че цялата ми любов, физическа и емоционална, от този момент нататък ще бъде само и единствено за Каеде, моята съпруга.

Раздялата ни ме беше накарала за пореден път да си дам сметка, колко силна бе потребността ми от нея, до каква степен тя бе съсредоточието, което уравновесяваше и укрепваше живота ми. Любовта ми към нея бе лекът за отровата, която яростта и скръбта бяха впръскали в мен, и както всяка противоотрова аз я държах добре скрита и добре охранявана.

Покрусен от скръб не по-малко от мен, Макото също прекарваше дълги часове в безмълвна медитация. През деня двамата си разменяхме оскъдни думи, но след вечеря често разговаряхме до късно през нощта. Той, естествено, бе чул онова, което ми бе казал Хаджиме, и ме попита предпазливо за Юки и за сина ми, но в началото нямах сили да говоря за тях. През първата нощ от празника на мъртвите обаче, след като се върнахме от брега, пихме по малко вино заедно. Успокоен, че хладината помежду ни, изглежда, бе изчезнала, и изпитвайки към него доверие, което не изпитвах към никой друг мъж, почувствах, че трябва да му разкажа за пророчеството.

Той слушаше внимателно, докато му описвах сляпата старица, идваща сякаш от вечността, външността й на светица, пещерата, молитвеното колело и знака на Скритите.

— Чувал съм за нея — рече той. — Много хора, стремящи се към святост, тръгват да я дирят, но не познавам друг, който да е намерил пътя до нея.

— Там ме заведе низвергнатият Джо-Ан.

Макото остана безмълвен. Беше топла тиха нощ и всички прегради стояха отворени. Пълната луна сипеше сиянието си върху светилището и свещената гора. Шумът на прибоя отекваше в мрака. По тавана пробяга малко геко, впивайки нозе в дървените греди. Жужаха комари, а около лампите пърхаха нощни пеперуди. Угасих пламъчетата, за да не им опърлят крилете — луната бе достатъчно ярка да осветява стаята.

Накрая Макото каза:

— В такъв случай трябва да приема, че и той е избраник на Просветления, какъвто си ти.

— Светицата ми каза: „Всичко е едно“ — рекох. — Тогава не я разбрах, но по-късно, в Тераяма, си спомних предсмъртните слова на Шигеру и истината в изреченото от нея ми се разкри.

— Не можеш ли да я изразиш с думи?

— Не, но я приех и се старая да живея живота си според нея. Няма разлика помежду ни — кастите ни, както и вярванията ни са илюзии, които застават между нас и истината. Ето как се отнася Бог към всички люде, как трябва да го правя и аз.

— Последвах те заради любовта си към теб и защото вярвам, че каузата ти е справедливостта — каза той с усмивка. — Не съм си давал сметка, че ще станеш и мой духовен наставник!

— Не знам нищо за духовните неща — рекох, подозирайки, че ми се подиграва. — Изоставих вярата от детството си и не мога да я заместя с друга. Струва ми се, че всички религиозни учения са изградени наполовина от дълбока истина и наполовина от пълно безумие. Хората се вкопчват във вярванията си, все едно могат да бъдат спасени от тях, но отвъд всички учения съществува лоно на съвършената истина, където всичко е едно.

Макото се засмя:

— Ти като че ли притежаваш повече проницателност в своето невежество, отколкото аз след години учене и разискване. Какво друго ти каза светицата?

Повторих пред него думите на пророчеството: „Във вените ти тече смесена кръвта на три рода. Роден си сред Скритите, но животът ти вече не е тайна и не ти принадлежи. Земята ще поднесе онова, което Небето желае. Земите ти ще се простират от море до море, но мирът настъпва с цената на пролятата кръв. Пет битки ще ти го донесат — четири ще спечелиш и една ще загубиш…“ На това място млъкнах, без да съм сигурен дали да продължа.

— Пет битки? — повтори Макото. — Колко сме водили досега?

— Две, ако броим Джин-Емон и разбойниците.

— Значи ти затова попита дали онова сражение би могло да се нарече битка! Вярваш ли във всичко това?

— През повечето време. Не бива ли?

— Аз бих повярвал на всичко, което съм чул от нея, ако бях споходен от щастливата орис да коленича в нозете й. Имаше ли още нещо?

— Да, следното: „Мнозина трябва да умрат, но теб самия не те заплашва смърт освен от ръката на собствения ти син.“

— Съжалявам — каза той съчувствено. — Това би било ужасно бреме за всеки, какво остава за човек като теб, така силно привързан към децата. Сигурно копнееш да имаш свои собствени синове…

Трогнах се, че Макото бе опознал характера ми толкова добре.

— Когато си мислех, че съм загубил Каеде завинаги, след решението си да се присъединя към Племето, спах с момичето, което ми помогна да изведем Шигеру от Инуяма. Казваше се Юки. Тя отнесе главата му в храма.

— Помня я — рече тихо Макото. — Наистина никога няма да забравя, когато пристигна, както и шока, който предизвика сред нас с вестта си.

— Беше дъщерята на Муто Кенджи — рекох с възобновена скръб за загубата на Кенджи. — Не мога да повярвам, че от Племето са я използвали по този начин. Искаха да се сдобият с мое дете, а след като го е родила, са я убили. Съжалявам горчиво, не биваше да постъпвам така не само заради сина си, а и защото близостта ни стана причина за смъртта й. И ако трябва да загина от ръката на собствения си син, значи това заслужавам.

— Всички млади хора допускат грешки — каза Макото. — Писано ни е да живеем с последствията от тях — той се пресегна и стисна ръката ми. — Радвам се, че ми каза всичко това. То потвърждава редица мои предположения по отношение на теб, а именно че си избраник на Бога и в известен смисъл си закрилян от него, докато постигнеш целите си.

— Ще ми се да бях закрилян срещу скръбта — рекох.

— Тогава наистина би постигнал просветление — отвърна той сухо.

 

 

Пълнолунието предизвика промяна на времето. Горещината намаля и въздухът се проясни. В хладината на утрините вече се долавяше наближаването на есента. След като празникът на мъртвите приключи, малко се поободрих. Сетих се за други думи на игумена, които ми напомняха, че моите последователи — всички онези, които ме подкрепяха — го правеха по собствена воля. Трябваше да загърбя скръбта си и да се заема отново със своята кауза, за да не се окаже, че смъртта им е била напразна. Думите, които ми бе казал Шигеру в малкото селце Хиноде в отдалечения край на Трите провинции, също изплуваха в съзнанието ми: „Само децата плачат. Мъжете и жените понасят.“

Планирахме да тръгнем отново на следващия ден, но същия следобед имаше леко земетресение, само колкото да накара чановете да забият и кучетата да завият. Вечерта последва друго, по-силно. В една къща нагоре по улицата някой бе съборил лампа и през по-голямата част от нощта помагахме на местните жители да потушат последвалия пожар. Заради него се забавихме още няколко дни.

Когато най-накрая тръгнахме, вече бях обезумял от нетърпение да бъда отново с Каеде. Това ме караше да бързам към Маруяма, да ставаме рано и да пришпорваме конете до късно през нощта под избледняващата луна. През по-голямата част от времето мълчахме. Джиро ни липсваше твърде осезателно, за да си позволяваме обичайните шеговити разговори, с които бяхме поели на път, а и аз имах някакво лошо предчувствие, което не ми даваше мира.

Когато пристигнахме в града, часът на кучето вече преваляше. Повечето от къщите тънеха в мрак и портите на крепостта бяха залостени. Стражите ни поздравиха сърдечно, но не можаха да разсеят притеснението ми. Казах си, че сигурно се чувствам така, защото съм уморен и раздразнителен след продължителното пътуване. Копнеех за гореща вана, за нещо прилично за ядене и за нощ със съпругата си. Но личната й прислужница Манами ме пресрещна на входа на къщата и щом видях изражението й, вече знаех, че нещо не е наред.

Казах й да извести Каеде, че съм си у дома, и тя падна на колене.

— Господарю… владетелю Отори… — заекна Манами притеснено, — Каеде замина за Ширакава да доведе сестрите си.

— Какво? — не можех да повярвам на ушите си. Каеде бе заминала сама, без да ме уведоми или да ме попита? — Преди колко време? Кога трябва да се върне?

— Замина скоро след празника на мъртвите — Манами изглеждаше така, сякаш всеки миг щеше да избухне в сълзи. — Не искам да тревожа господаря, но вече трябваше да е тук…

— Ти защо не тръгна с нея?

— Не ми позволи. Искаше да язди, да отиде бързо, за да си бъде у дома, когато се върнете.

— Запали лампите и прати някого да доведе владетеля Сугита — наредих аз, но, изглежда, той вече бе научил, че съм се върнал, и беше на път.

Влязох в къщата. Имах чувството, че долавям уханието на Каеде във въздуха. Красивите стаи с техните драперии и изрисувани прегради изглеждаха така, както тя ги бе замислила; споменът за присъствието й бе навсякъде.

Манами бе наредила на прислужниците да донесат лампи и неясните им фигури се движеха безмълвно през стаите. Една от тях се приближи до мен и прошепна, че ваната е готова, но аз й отвърнах, че първо ще разговарям със Сугита.

Отидох в любимата стая на Каеде и погледът ми падна върху писалището, където коленичеше толкова често, за да преписва архива за дейността на Племето. Дървената кутия, в която съхраняваше ръкописите, винаги стоеше отстрани, но сега я нямаше. Тъкмо се питах дали я беше скрила, или я беше взела със себе си, когато прислужницата съобщи, че Сугита е пристигнал.

— Аз ти поверих съпругата си — рекох. Намирах се отвъд състоянието на гняв, просто студен до дълбините на съществото си. — Защо й позволи да тръгне?

Сугита изглеждаше изненадан от въпроса.

— Простете — каза той. — Господарката Отори настоя да замине. Взе достатъчно хора със себе си, предвождани от Амано Тензо. Племенникът ми Хироши също отиде с тях. Беше просто пътуване за удоволствие — господарката искаше да посети родния си дом и да доведе сестрите си…

— Тогава защо още не се е върнала? — случилото се изглеждаше безобидно, може би аз реагирах прекалено остро.

— Сигурен съм, че утре ще си е тук — рече Сугита. — Владетелката Наоми често предприемаше такива пътувания; хората във владението са свикнали господарката им да постъпва по този начин.

Прислужницата донесе чай и храна и докато ядяхме, поговорихме за пътуването ми. Не бях казал на Сугита какъв беше планът ми, да не би да не се осъществи, и сега също не навлязох в подробности, а просто му споменах, че разработвам дългосрочна стратегия.

Нямаше вести от братята Мийоши, нито информация за действията на Араи или на клана Отори. Чувствах се така, все едно блуждаех в полумрак. Исках да говоря с Каеде и тази липса на сведения ме изнервяше. Само ако имах мрежа от шпиони, които да работеха за мен… улових се, че се питам както по-рано дали не би било възможно да открия талантливи деца — сираци от Племето, ако такива изобщо съществуваха — и да ги отгледам и възпитам така, че да обслужват собствените ми цели. Помислих за сина си със странен копнеж. Дали щеше да представлява съчетание от дарбите ни — на Юки и моите? В такъв случай те щяха да бъдат използвани срещу мен.

Сугита каза:

— Разбрах, че младият Джиро е мъртъв.

— Да, печално. Беше улучен от стрела, предназначена за мен.

— Какво щастие, че господарят е оцелял! — възкликна той. — А убиецът? Какво стана с него?

— Мъртъв е. Но опитът няма да е последен. Това е работа на Племето — питах се доколко Сугита беше наясно с кръвната ми връзка с Племето, какви слухове бяха плъзнали за мен по време на отсъствието ми. — Между другото съпругата ми преписваше нещо за мен. Какво стана с кутията и свитъците?

— Тя никога не се разделяше с тях. Щом не са тук, значи ги е взела със себе си.

Не исках да издавам тревогата си, затова не казах нищо повече. Сугита си тръгна и аз си взех вана, като повиках една от прислужниците да ми изтърка гърба, обзет от мъчителното желание Каеде изведнъж да се появи, както бе сторила в къщата на Нива, след което си спомних с почти неописуема болка за Юки. Когато прислужницата ме остави, се накиснах в горещата вода, размишлявайки какво да кажа на Каеде, защото ми беше ясно, че трябва да споделя с нея пророчеството относно моя син, но нямах представа, как точно да й го поднеса.

Манами беше приготвила постелите и ме чакаше, за да угаси лампите. Попитах за кутията със свитъците и тя ми даде същия отговор както Сугита.

Дълго време не можах да заспя. Чух как пропяха първи петли, и съм потънал в тежък сън чак на разсъмване. Когато се събудих, слънцето вече беше високо и навсякъде около мен се носеха обичайните звуци на домакинството.

Манами току-що бе пристигнала със закуската и се суетеше около мен, нареждайки, че трябва да си почина добре след такова дълго и уморително пътуване, когато отвън се разнесе гласът на Макото. Казах на Манами да го въведе, но той ме повика от градината, без да си прави труда да си събува сандалите.

— Ела веднага! Момчето… Хироши се върна!

Станах толкова бързо, че блъснах подноса и той отхвърча встрани. Манами възкликна стресната и се втурна да събира съдовете. Аз рязко й наредих да ги остави и да ми донесе дрехите.

Облякох се и излязох отвън при Макото.

— Къде е?

— В къщата на чичо си. Не е в много добро състояние — Макото ме хвана за рамото. — Съжалявам, вестта, която носи, е ужасна…

Първоначалната ми мисъл бе за земетресението. Видях отново пламъците, които се бяхме борили да угасим, и си представих Каеде сред тях, в капана на собствената си горяща къща. Втренчих се в Макото, видях болката в очите му и се опитах да произнеса неизречимите думи.

— Не е мъртва — побърза да каже той. — Но, изглежда, Амано и всички други мъже са убити. Само Хироши е избягал.

Не можех да си представя какво се бе случило. Никой не би посмял да стори зло на Каеде в земите нито на Маруяма, нито на Ширакава. Нима Племето я бе похитило, за да нанесе удар срещу мен?

— Бил е владетелят Фудживара — добави Макото. — Сега тя е в неговата къща.

Втурнахме се през външния двор, през портите на крепостта, надолу по хълма и от там по моста в града. Къщата на Сугита се намираше точно отсреща. Отвън се бе събрала малка тълпа. Всички се втренчиха безмълвно в нас. Проправихме си път към градината. Вътре двама коняри се мъчеха да изправят изтощения кон на крака. Животното бе червеникавокафяво на цвят и хълбоците му бяха потъмнели от пот. Въртеше безпомощно очи, а от устата му течеше пяна. Помислих си, че повече нямаше да се вдигне.

— Момчето е яздило ден и нощ, за да стигне дотук — рече Макото, но аз почти не чух думите му. Сетивата ми бяха необичайно изострени за всички подробности около мен — блясъка на дървените подове в къщата, аромата на цветята в нишите, птичата песен в градинските храсти. В главата ми глух глас повтаряше „Фудживара?“.

Щом се приближихме, Сугита излезе от къщата с пепеляво лице. Нямаше какво да ми каже. Изглеждаше като човек, който вече бе решил да сложи край на живота си, бледо подобие на онова, което бе представлявал предишната вечер.

— Владетелю Отори… — произнесе той с мъка.

— Момчето ранено ли е? Може ли да говори?

— По-добре влезте и разговаряйте с него.

Хироши лежеше в една стая в задната част на къщата. От нея се излизаше в малка потънала в зеленина градина. Долових ромон на поток, който явно течеше през нея. Тук беше по-хладно, отколкото в главните помещения, и ярката утринна светлина се смекчаваше от дървета, които хвърляха сянка. До момчето бяха коленичили две жени и едната обтриваше лицето и крайниците му с влажна кърпа. Другата държеше купичка с чай и се опитваше да го накара да пие.

Щом влязохме, двете се поклониха доземи. Хироши обърна глава, видя ме и се опита да седне.

— Владетелю Отори — прошепна и против волята му очите му плувнаха в сълзи. Опитвайки се да ги сдържи, каза: — Съжалявам, много съжалявам. Простете ми!

Стана ми жал за него. Така се стараеше да бъде истински воин, да живее според строгия кодекс на воините. Коленичих до него и нежно положих ръка на главата му. Косата му все още бе сресана като на дете; години го деляха от пълнолетието, но въпреки това се мъчеше да се държи като мъж.

— Кажи ми какво се случи.

Беше насочил очи право в лицето ми, но аз не отвърнах на погледа му. Заговори с тих, овладян глас, все едно бе репетирал разказа си многократно по време на дългата езда до дома.

— Когато стигнахме до къщата на владетелката Отори, нейният васал… владетелят Шоджи — не му вярвайте, той ни предаде! — каза на господарката, че сестрите й били на посещение при владетеля Фудживара. Тя го прати да ги доведе, но той се върна и заяви, че вече не били там и благородникът щял да каже на господарката Ширакава — той я наричаше така — къде са, ако тя го посети лично. Отидохме на следващия ден. Някакъв мъж на име Мурита излезе да ни посрещне. Щом господарката Отори мина през портите, те я хванаха. Амано, който стоеше до нея, бе убит веднага. Не видях нищо повече… — гласът му заглъхна и той пое дълбоко въздух. — Моят кон подскочи и се вдигна на задните си крака. Не можах да го удържа. Трябваше да си взема по-спокоен кон, но този ми харесваше, защото беше толкова красив. Амано ме сгълча за него; каза, че бил твърде силен за мен. Но аз не го послушах. Не можах да я защитя… — от очите му рукнаха сълзи и се затъркаляха по страните му.

Едната от жените се наведе и ги избърса.

Макото каза ласкаво:

— Трябва да сме благодарни на коня ти. Без съмнение той ти е спасил живота, а и ако не беше избягал, никога нямаше да разберем какво се е случило.

Опитах се да измисля някакви думи, с които да успокоя Хироши, но утеха нямаше.

— Владетелю Отори — каза той, опитвайки се да стане. — Ще ви покажа пътя. Можем да отидем и да я върнем!

Усилието се оказа твърде голямо за него. Видях как очите му придобиха стъклен блясък. Хванах го за раменете и го накарах да легне. Сълзите му се примесиха с едри капки пот; цялото му тяло се тресеше.

— Има нужда от почивка, но е толкова възбуден, че се стряска и се опитва да стане.

— Погледни ме, Хироши — надвесих се над него и оставих очите ми да срещнат неговите. Сънят го връхлетя тутакси. Тялото му се отпусна и дишането му стана равномерно.

Жените не се сдържаха и ахнаха слисани; улових погледите, които си размениха. Отдръпнаха се боязливо от мен, извърнаха глава и много внимаваха да не се докоснат до дрехите ми.

— Ела с мен — рекох на Сугита.

Всъщност исках да разговарям с Макото насаме, но не смеех да оставя Сугита. Страхувах се, че ще си разреже корема, а не можех да си позволя да го загубя. Кланът Маруяма дължеше вярност първо на Каеде, не на мен; не знаех как щяха да реагират на тази вест. Доверявах се на Сугита както на никого от тях и чувствах, че ако той ми остане верен, те ще сторят същото.

Поехме обратно през моста и нагоре по хълма към крепостта. Тълпата отпред се бе увеличила, а по улиците прииждаха въоръжени мъже. Цареше атмосфера на безпокойство — не паника или тревога, а просто суматоха. Трябваше да взема решение незабавно, преди положението да се нажежеше и да излезеше от контрол.

Щом минахме през портите, казах на Макото:

— Нареди на хората да се подготвят. Ще вземем половината от воините и незабавно ще потеглим срещу Фудживара. Сугита, трябва да останеш тук и да удържиш града. Ще ти оставим около две хиляди души. Подготви крепостта за евентуална обсада. Аз тръгвам утре на разсъмване.

Лицето на Макото бе изопнато от тревога, а гласът му — напрегнат.

— Не прави нищо прибързано. Нямаме представа, къде се намира Араи. Възможно е да те подмамват в капан. Едно нападение срещу владетеля Фудживара — личност с такъв ранг и положение — само ще обърне мнението против теб. Може би е по-добре да не реагираш вед…

Прекъснах го:

— Изключено. Няма да правя нищо, само ще я върна. Заеми се незабавно.

Прекарахме деня в трескава подготовка. Знаех, че постъпвам правилно, като предприемах незабавни действия. Първоначалната реакция на хората от Маруяма бяха гняв и възмущение. Исках да се възползвам от това. Ако се забавех, щях да изглеждам нерешителен, все едно приемах мнението на другите относно законността на собственото си положение. Осъзнавах рисковете, които поемах, и си давах сметка, че след един акт на прибързаност предприемам и втори, но не виждах никакъв друг начин.

Привечер наредих на Сугита да свика старейшините. В рамките на един час всички се бяха събрали. Уведомих ги за намеренията си, предупредих ги за последствията и им заявих, че очаквам проява на безусловна преданост към мен и съпругата ми. Никой от тях не възрази — предполагам, че гневът ми е бил твърде красноречив, за да си го позволят, но не се чувствах сигурен в тях. Те бяха от поколението на Фудживара и Араи и бяха възпитани според същия кодекс. Имах доверие в Сугита, но след като Каеде я нямаше, дали в мое отсъствие той щеше да успее да ги удържи на наша страна?

Наредих да ми доведат Шън и излязох да пояздя, за да избистря мислите си, и да го пораздвижа, преди да поема с него на поредното трудно пътуване. Освен това исках да огледам състоянието на земята.

Половината оризова реколта вече беше прибрана, земеделците работеха ден и нощ, за да приключат, преди времето да се развали. Онези, с които разговарях, бяха разтревожени, предвиждаха неминуем тайфун, като се позоваваха на ореола около последната пълна луна, отлитащите гъски и болките в ставите си. Организирах воините на Сугита да помогнат, като заздравят дигите и бреговете срещу евентуални наводнения; без съмнение те щяха да роптаят, но се надявах, че съзнанието за неизбежната криза щеше да надделее над гордостта им.

Накрая се озовах, само наполовина съзнателно, в покрайнините на селцето, където се бяха установили низвергнатите. Наоколо се носеше обичайният мирис на щавени кожи и прясна кръв. Няколко души, сред които и Джо-Ан, деряха един мъртъв кон. Разпознах яркия червеникавокафяв цвят — беше конят на Хироши, онзи, който бях видял да умира същата сутрин. Викнах на Джо-Ан и слязох от седлото, давайки юздите на единия от конярите, които бяха тръгнали заедно с мен. Отидох до речния бряг и се спрях там. Джо-Ан пристигна, клекна край водата и изми кръвта от ръцете си.

— Чу ли новината?

Той кимна, погледна ме и каза:

— Какво ще правите?

— Какво да правя? — исках някакво послание от някое божество; исках да чуя ново пророчество, което включваше и Каеде и вещаеше за нас общо бъдеще. Щях да му се подчиня сляпо.

— Остават още три битки — рече Джо-Ан, — една загуба и две победи. После ще управлявате в мир, от море до море.

— Със съпругата си ли?

Той извърна поглед към водната повърхност. Близо до яза ловяха риба две бели чапли. От една върба към брега се стрелна синьо рибарче, проблясвайки с оранжево-синкавите си багри.

— Ако ви предстои да загубите една битка, ще я загубите сега — рече той накрая.

— Загубя ли жена си, за мен всичко останало губи смисъл. Ще се самоубия.

— Това ни е забранено — отвърна той бързо. — Бог има планове за живота ви. Единственото, което трябва да сторите, е да ги следвате — и понеже не отговорих, продължи: — За нас, които сме оставили всичко във вашите ръце, има смисъл. Има смисъл и за онези люде в земите на Отори, които страдат под тяхното господство. Можем да изтърпим война, която ще ни донесе мир. Не ни изоставяйте.

Застанал в здрача край обгърнатата от покой река, осъзнах, че ако не си върна Каеде, сърцето ми ще бъде разбито завинаги. Появи се една сива чапла, която летеше бавно над водната повърхност, току над собственото си отражение. Разгъна грамадните си криле и кацна с почти недоловим плисък. Обърна глава към нас, погледна ни и доволна, че не представляваме заплаха, започна бавно да гази в плитчините.

Моята истинска цел бе да отмъстя докрай за смъртта на Шигеру и да получа законното си наследство. Тогава пророчеството щеше да бъде изпълнено. Но беше изключено да позволя някой да ми отнеме Каеде, без да окажа съпротива. Не можех да сторя нищо друго, освен да тръгна след нея дори и ако това означаваше, че захвърлям всичко, за което се бях борил.

Сбогувах се с Джо-Ан и препуснах обратно към крепостта. Беше пристигнала вест, че Хироши се е събудил и че се възстановява. Помолих да ми го доведат и докато чаках, претърсих къщата за кутията с архива, но от нея нямаше и следа. Това бе друго основание за безпокойство. Опасявах се да не е открадната, което щеше да означава, че хора на Племето веднъж вече са проникнали в крепостта и могат да го направят отново.

Хироши дойде при мен точно преди падането на нощта. Беше блед, с тъмни сенки под очите, но иначе се бе възстановил бързо. Физически и душевно беше жилав като мъж. Разпитах го подробно за пътуването и го накарах да опише терена около Ширакава и резиденцията на Фудживара. Той ми разказа как е бил убит Раку, и вестта ме опечали дълбоко. Сивият кон с черна грива бе първият, който бях притежавал, той бе връзката ми с Шигеру и с моя кратък живот като негов син в Хаги. Раку бе моят дар към Каеде, когато нямах какво друго да й дам, и той я бе довел в Тераяма.

Бях отпратил всички останали, за да мога да разговарям насаме с Хироши, и сега му казах да дойде по-близо до мен.

— Дай ми дума, че ще запазиш в пълна тайна онова, което ще си кажем.

— Кълна се! — възкликна той и добави поривисто: — Владетелю Отори, аз вече ви дължа живота си. Ще направя всичко, за да ви помогна да спасите господарката Отори.

— Ние ще я спасим — рекох. — Тръгваме утре.

— Вземете ме с вас — помоли той.

Бях изкушен, но не мислех, че е достатъчно добре.

— Не, ти оставаш тук.

За момент изглеждаше така, сякаш се канеше да възрази, но после размисли и прехапа устни.

— Архивът, които жена ми преписваше… взе ли го със себе си?

Той зашепна:

— Отнесохме и оригиналите, и копията. Скрихме ги в Ширакава, в свещените пещери.

Благослових Каеде в сърцето си за мъдростта и предвидливостта й.

— Някой друг знае ли за това?

Той поклати глава.

— И ти би могъл да ги намериш отново?

— Разбира се.

— Не бива да казваш на никого къде са. Някой ден ще отидем там заедно, за да ги приберем.

— Тогава можем да накажем Шоджи — рече той радостно и след миг добави: — Владетелю Отори, може ли да ви питам нещо?

— Разбира се.

— В деня, когато татко умря, мъжете, които убиха стражите, някак ставаха невидими. Вие можете ли като тях?

— Защо питаш? Мислиш ли, че мога?

— Жените в стаята днес казаха, че сте магьосник… простете ми. Но вие можете да правите куп странни неща, като това да ме приспите — той ме погледна и се намръщи. — Това не беше обикновен сън; беше като на живо и разбрах неща, които никога не съм знаел. Ако можете да ставате невидим, ще научите ли и мен?

— Някои неща не могат да се научат — рекох. — Това са дарби, които са вродени. Ти вече имаш много умения и си възпитан по най-добрия начин.

Нещо в думите ми внезапно изпълни очите му със сълзи.

— Казаха ми, че Джиро е мъртъв.

— Да, беше убит от човек, който се целеше в мен.

— И вие отмъстихте на убиеца?

— Бях го осъдил на смърт, но той вече умираше. Отхапа си езика — очите на Хироши заблестяха. Исках да му обясня за болката, която изпитах заради смъртта на Хаджиме и Джиро, за отвращението си от този безкраен кръговрат от кръвопролитие и отмъщение, но не мислех, че като син на воин той бе способен да ме разбере, дори и след съня на Кикута, а и трябваше да го питам още нещо. — Много хора ли ме смятат за магьосник?

— Някои го споменават шепнешком — призна той. — Най-вече жени и глупаци.

— Опасявам се от липса на достатъчна преданост в крепостта. Затова искам да те оставя тук. Ако смяташ, че има някаква опасност Маруяма да мине на страната на Араи, докато ме няма, ме извести.

Хироши се втренчи в мен:

— Никой тук няма да предаде владетеля Отори.

— Ще ми се и аз да можех да съм толкова сигурен.

— Ще препусна и ще ви намеря лично.

— Само че този път гледай да си вземеш спокоен кон.

Изпратих го обратно в къщата на чичо му и наредих да донесат храна. Макото се върна да докладва за подготовката — всичко беше готово за ранното ни заминаване. Само че след вечеря отново се опита да ме разубеди.

— Това е пълно безумие. Няма да кажа нито дума оттук нататък и ще тръгна с теб, но да нападнеш един благородник, чиято годеница си откраднал…

— Ние се оженихме законно. Безумие е това, което е сторил той.

— Не те ли предупредих в Тераяма как гледа светът на един такъв брак? Собствената ти прибързаност те доведе дотук и ще те докара до пълен провал, ако упорстваш с нея.

— Сигурен ли си, че не ревността те е движила тогава, както и сега? Моята любов към Каеде винаги те е изпълвала с омерзение.

— Само защото тя ще унищожи и двама ви — отвърна той тихо. — Страстта ти те заслепява за всичко. Ти сбърка. По-добре би било да го приемеш и да се опиташ да сключиш примирие с Араи. Не забравяй, че той сигурно е задържал братята Мийоши като заложници. Нападнеш ли владетеля Фудживара, това само ще го вбеси още повече…

— Не ми давай подобни съвети! — възкликнах гневно. — Да се примиря, че са ми отнели съпругата? Целият свят ще ме презира. По-скоро бих умрял!

— Вероятно ще измрем до един — отвърна той. — Съжалявам, че трябва да ти кажа всичко това, Такео, но го смятам за свой дълг. В същото време съм ти казвал неведнъж, че твоята кауза е и моя, и ще те следвам, каквото и да си решил да правиш.

Бях твърде ядосан, за да продължа разговора си с него. Казах му, че искам да остана сам, и извиках Манами. Тя дойде с почервенели от плач очи, отнесе подносите и ми оправи постелята. Взех си гореща вана с мисълта, че за известно време може да ми е последна. Не исках да обуздавам гнева си, защото, когато стихнеше, на негово място нахлуваше скръбта и даже нещо по-лошо — опасенията. Исках да остана в бурното мрачно настроение на своята същност на Кикута, която ме правеше безстрашен. В съзнанието ми изплува една от мъдростите на Мацуда: „Ако някой се сражава отчаяно, той ще оцелее. Ако се опита да оцелее, ще умре.“ Време беше да се хвърля в отчаяна битка, защото, изгубех ли Каеде, губех всичко.

На сутринта Манами бе още по-нещастна и ридаеше необуздано, докато се сбогуваше, с което разстройваше и останалите прислужници. Но настроението сред мъжете и по улиците бе ведро и бойко, много жители на града се трупаха навън да викат и да ни махат, докато минавахме покрай тях. Взех само воини, главно от клана Отори, но и някои други, които бяха с мен още от Тераяма; оставих земеделците да довършат прибирането на реколтата и да защитават собствените си домове и града. Повечето воини от Маруяма останаха да отбраняват крепостта, но неколцина дойдоха с нас като водачи и съгледвачи.

Разполагах с около петстотин воини на коне и може би още толкова стрелци — част от тях се движеха на коне, а другите — пеша. Останалите бяха войници пешаци, въоръжени с копия и тояги. Имаше и обоз с товарни коне, както и носачи на провизии. Изпитвах гордост, че армията ми бе сформирана и оборудвана толкова бързо.

Не бяхме изминали много път и тъкмо се канехме да прекосим Асагава, където бяхме постигнали такава унищожителна победа над Ийда Нариаки, когато установих, че Джо-Ан ни следва с шепа низвергнати. След реката поехме по южния път към Ширакава. Никога не бях изминавал това разстояние, но знаех, че ще ни трябват поне два дни, за да стигнем до дома на Каеде, а Макото ми беше казал, че резиденцията на Фудживара била разположена недалеч от него в южна посока.

Когато спряхме за обяд, отидох да говоря с Джо-Ан с ясното съзнание, че погледите на всички са вперени в мен. Наострих слух да доловя някакви коментари, решен да накажа всеки, който си позволеше да каже нещо, но никой не посмя.

Джо-Ан се хвърли по очи в нозете ми и аз му казах да се изправи.

— Защо си дошъл?

Той ми отправи усмивка, която приличаше повече на гримаса, оголваща изпотрошените му зъби.

— Да погребвам мъртвите — беше смразяващ отговор, който определено не желаех да чуя. — Времето се разваля — продължи Джо-Ан, вперил поглед в скупчените високи облаци, които се разпростираха като конски опашки по небето откъм запад. — Наближава тайфун.

— Нямаш ли някакви хубави вести за мен?

— Бог винаги има добри вести за вас — отвърна той. — После ще ви го припомня.

— После?

— След битката, която ще загубите.

— Може и да не я загубя! — наистина, трудно ми бе да си го представя, след като хората ми бяха толкова бодри и жадни за победа, а собственият ми гняв бушуваше в гърдите ми.

Джо-Ан не каза нищо повече, но устните му се движеха безмълвно и аз знаех, че се моли.

Макото, изглежда, също се бе отдал на молитва, докато яздехме нататък, или бе в онова състояние на медитация, което монасите умеят да постигат. Изглеждаше спокоен и вглъбен в себе си, все едно вече бе прекъснал връзката си с този свят. Почти не му говорех, тъй като все още не бях преодолял гнева си към него, но двамата яздехме един до друг както по-рано. Каквито и да бяха съмненията му по отношение на този поход, бях сигурен, че няма да ме изостави и постепенно, успокоен от ритъма на конския тропот, ядът ми към него се уталожи.

На хоризонта небето постепенно потъмня, забулено от тежки облаци. Цареше необичайно затишие. Същата нощ лагерувахме на открито край малко градче; на зазоряване започна да вали. До обед вече се сипеше проливен дъжд, който забавяше движението ни и просмукваше духа ни. Въпреки това, продължавах да се успокоявам аз, все още нямаше вятър. Можехме да понесем малко дъжд. Макото не бе толкова оптимистичен и се страхуваше, че ще бъдем принудени да спрем в Ширакава, където по това време внезапно се изсипваха порои.

Но ние изобщо не стигнахме до Ширакава. Когато наближихме границата на Маруяма, пратих напред съгледвачи. Те се върнаха в късния следобед, за да съобщят, че са видели средна по численост войска, около хиляда и петстотин воини, които се подготвяли да лагеруват в равнината пред нас. Флаговете били на Сейшуу, но хората ни различили и герба на Фудживара.

— Излязъл е да ни пресрещне — рекох на Макото. — Знаел е как ще реагирам.

— Почти сигурно е, че не е дошъл лично — отвърна Макото. — Но би могъл да командва неограничен брой съюзници. Както се опасявах, подготвили са ти капан. Не е било трудно да предвидят реакцията ти.

— Ще ги атакуваме на разсъмване — успокоих се, че армията е толкова малка.

Изобщо не се уплаших от Фудживара; онова, което ме плашеше, бе сблъсък с Араи и с близо трийсетхилядната му армия. Последното, което бях научил за него, бе, че се намира в Инуяма, далеч в източната част на Трите провинции. Но цяло лято нямах новини за действията му; възможно бе да се е върнал в крепостния град Кумамото, който, доколкото знаех, се намираше на по-малко от ден път от Ширакава.

Разпитах подробно разузнавачите за терена. Единият от тях — Сакаи, познаваше добре областта, тъй като бе израсъл там, и според него мястото бе подходящо за водене на битка или би могло да бъде при по-благоприятно време. Ставаше дума за неголяма равнина, която на юг и на изток бе защитена от планински хребети, но на север и на запад оставаше открита. На юг имаше проход, през който вероятно бяха дошли нашите врагове, а на север широка долина стигаше до крайбрежния път. Този, по който бяхме дошли от Маруяма, извеждаше до долината на около два километра преди каменистите подстъпи към равнината.

В тези височинни местности водата беше оскъдна, поради което те бяха необработваеми. Коне пасяха дивите им треви, събирани веднъж годишно през есента. През ранна пролет тревата се гореше. Сакаи ми каза, че когато била по-млада, владетелката Маруяма често идвала тук на лов с ястреби. Преди залез видяхме няколко орела, които си търсеха храна.

Долината в нашия тил ми вдъхваше успокоение. Ако станеше нужда, тя можеше да бъде път за отстъпление. Не планирах да отстъпваме и не исках да се връщам принудително в крепостния град. Целта ми бе да вървя само напред, да разбия онези, които заставаха на пътя ми, да си върна жената и да отмъстя за ужасното оскърбление, което представляваше нейното похищение. Но Мацуда ме бе учил никога да не настъпвам, без да знам как да отстъпя, и въпреки гнева си не възнамерявах да жертвам хората си без нужда.

Никоя нощ не ми се бе струвала толкова дълга. Дъждът понамаля и на зазоряване вече само ръмеше, което повдигна духа ми. Станахме по тъмно и поехме напред веднага щом се развидели, развявайки флаговете на Отори, но все още без да надуваме раковините.

Точно преди края на долината наредих на хората си да спрат. Взех Сакаи със себе си и тръгнах пеша под укритието на дърветата към границата на долината. Тя се простираше на югоизток в поредица малки обли хълмове, покрити с високи треви и диви цветя, осеяна със сиво-бели камъни с причудливи форми, много от които покрити с жълти и оранжеви лишеи.

От дъжда земята под нозете ни се бе разкаляла, а над долината бяха надвиснали валма от мъгла. Видимостта бе ограничена до няколкостотин крачки; при все това чувах съвсем ясно враговете ни — цвилене на коне, викове на мъже, скърцане и дрънчене на сбруи.

— Докъде стигнахте снощи? — попитах Сакаи.

— До първия хребет, малко по-нататък от мястото, където се намираме. Наоколо имаше и техни разузнавачи.

— Сигурно знаят, че сме тук. Защо още не са ни атакували?

— Според мен беше по-логично да ни устроят засада в предната част на долината; звуците, които чувах, бяха на армия в готовност, но не в нападение.

— Вероятно не искат да губят преимуществото, което им дава склонът — предположи Сакаи.

Наистина склонът им осигуряваше известно предимство, макар и не кой знае какво, тъй като не беше особено стръмен. Мъглата ме притесняваше повече, тъй като ни лишаваше от възможността да видим каква бе числеността на онези, срещу които щяхме да се хвърлим в битка. Аз приклекнах и за момент се заслушах напрегнато. Отвъд ромона на дъжда и придиханието на дърветата чувах двете армии еднакво… дали беше така? Откъм врага шумът нарастваше като прибоя на морските вълни.

— Видял си най-много хиляда и петстотин?

— Сигурно са по-малко — отвърна Сакаи.

Поклатих глава. Може би времето, безсънието и опасенията ме правеха излишно напрегнат. Може би собственият ми слух ми играеше някакви номера. Но когато се върнахме при основната част на войската, извиках Макото и капитаните и им споделих тревогата си, че може би врагът ни има значително числено превъзходство и ако се окаже така, трябва незабавно да се изтеглим при сигнал от раковината.

— Към Маруяма ли ще отстъпваме? — попита Макото.

Това бе един от плановете ми, но ми трябваше и друга възможност. Враговете ми щяха да очакват от мен да постъпя именно така, затова допусках, че вече може да са атакували крепостния град, при което аз наистина щях да се озова в капан. Дръпнах Макото настрана и му казах:

— Ако и Араи е пратил войска срещу нас, не бива да влизаме в такова неравно сражение. Единствената ни надежда е да се изтеглим към крайбрежието и да разчитаме на Терада да ни превозят до Ошима. Ако преминем в отстъпление, искам да препуснеш напред и да намериш Рьома. Трябва да се уговорим с Терада Фумио.

— Тогава всички ще си помислят, че съм избягал първи — изрази бурното си несъгласие Макото. — Бих предпочел да остана до теб.

— Няма друг, когото бих могъл да изпратя. Ти познаваш Рьома и знаеш пътя. А и бездруго вероятно всички ще го обърнем в бягство.

Тогава той ме погледна заинтригуван.

— Да не би да имаш предчувствие за сблъсъка? Това ли е битката, която ще загубим?

— В случай че се окаже така, искам да запазя хората си. Загубил съм толкова много, не мога да си позволя да загубя и тях. В края на краищата ни предстоят още две победи!

Той се усмихна; стиснахме си бързо ръцете. Препуснах обратно към челото на войската и дадох сигнала за потегляне.

Стрелците на коне поеха напред, следвани от пешаците, а конницата бе разпределена по двата фланга. Щом излязохме от долината, по мой сигнал стрелците се разделиха на две групи и се отклониха встрани. Дадох команда на пешаците да спрат, преди да са се озовали в обсега на противниковите стрелци.

Вражеската войска се мержелееше пред нас в мъглата. Пратих в челото един от воините на Отори. Той изрева с гръмовен глас:

— Владетелят Отори преминава през тази област! Пуснете го да мине или се пригответе да умрете!

Един от техните изрева в отговор:

— Имаме заповед от владетеля Фудживара да накажем този самозванец Отори! Още преди пладне ще се сдобием с неговата и с вашите глави!

Вероятно сме им изглеждали жалка сбирщина. Техните пешаци, преизпълнени с увереност в победата, се втурнаха надолу по склона с насочени копия. Нашите стрелци незабавно опънаха лъкове и врагът се озова под дъжд от стрели. Техните стрелци отвърнаха със същото, но ние все още бяхме извън обсега им и нашите конници се понесоха напред, врязаха се в пешаците и връхлетяха върху стрелците, преди онези да успеят да пуснат нови стрели.

После нашите пешаци се втурнаха напред и изтикаха техните от склона. Знаех, че хората ми са добре обучени, но безпощадността, с която се биеха, изненада дори мен. Когато се понесоха напред, сякаш нямаше сила, която да ги спре. Врагът започна да се изтегля по-бързо, отколкото бях очаквал, и ние се втурнахме след тях с извадени мечове, посичайки в движение отстъпващите войници.

Когато се озовахме на върха на хълма, Макото се намираше от дясната ми страна, а воинът с раковината — от лявата. Тук-таме осеяна с възвишения, равнината се простираше чак до далечния хребет в Източната провинция. Но вместо пред малобройна армия в отстъпление ние се изправихме пред значително по-стряскаща гледка. Между малките хълмове ни чакаше друга армия, далеч по-голяма — воините от западната армия на Араи, с развети флагове и в пълна бойна готовност.

— Надуй раковината! — изкрещях на воина до мен.

Трябваше да се доверя на слуха си още от самото начало. Той поднесе раковината към устните си и тъжният звук се разнесе над равнината, отрази се в хълмовете отсреща и ехото се върна при нас.

— Тръгвай! — викнах на Макото. Той с усилие обърна коня си и го пришпори в галоп.

Известно време животното се противеше, показвайки нежелание да изостави другарите си, и Шън дори изцвили към него. Но след броени мигове всички вече се бяхме обърнали и се носехме след Макото обратно към долината.

Бях горд с осъществената от хората ми атака, но в онзи момент в мъглявата есенна зора изпитах още по-голяма гордост от начина, по който незабавно се подчиниха на заповедта ми и преминаха в отстъпление.

Бързината, с която бяхме извършили маневрата, свари враговете ни неподготвени. Бяха очаквали да се втурнем надолу по склона след тях, където заедно с хората на Араи щяха да ни изтребят до крак. В първия сблъсък бяха понесли значителни загуби и за известно време придвижването им бе възпрепятствано от труповете и от суматохата, царяща сред двете армии. По същото време дъждът се усили отново, превръщайки земята под нозете в хлъзгава кал, което бе в наша полза, тъй като вече бяхме почти в долината с нейния каменист терен.

Аз препусках отзад, подканвах хората да бързат и от време на време се обръщах, за да отблъсна най-близките преследвачи. На мястото, където долината се стесняваше, оставих около двеста души от най-добрите си воини със заповедта да издържат колкото се може по-дълго, печелейки време за изтеглянето на основната армия.

Яздихме непрекъснато през целия ден и когато падна нощта, вече бяхме далеч пред своите преследвачи, но с жертвите и ариергарда, който бях оставил на теснината, наброявахме едва половината от първоначалната армия. Позволих на хората да си починат няколко часа, но времето все повече се влошаваше и както се бях опасявал, вятърът се усилваше непрестанно. Ето защо продължихме да се придвижваме през нощта и през следващия ден почти без да ядем и да почиваме, като от време на време влизахме в схватка с малки групи конници, които успяваха да ни застигнат, и бързахме отчаяно към морския бряг.

Онази нощ бяхме на един хвърлей от Маруяма и аз изпратих Сакаи напред да види какво е положението в града. Заради влошаващото се време той беше на мнение, че трябва да се изтеглим там, но аз все така не приемах идеята за евентуална дълга обсада, а и не бях сигурен с кого в края на краищата щеше да се съюзи градът. Спряхме за известно време, похапнахме и оставихме конете да си отдъхнат. Бях на предела на силите си от изтощение и спомените ми за онзи период са доста мъгляви. Знаех, че ще понеса пълно поражение… че вече бях победен. Част от мен съжаляваше, че не съм загинал в битка в отчаян опит да спася Каеде, част от мен се бе вкопчила в пророчеството, вярвайки, че то все пак ще се изпълни, и част от мен просто се питаше какво правех там, седнал като призрак в храма, където бяхме намерили убежище, с парещи клепачи и с тяло, мъчително копнеещо за сън.

Вятърът на пристъпи виеше около колоните и от време на време покривът се разтърсваше и се повдигаше, сякаш всеки миг щеше да отлети. Никой не изгаряше от желание да приказва; около всички витаеше атмосфера на примирено несъгласие — още не бяхме преминали в селенията на мъртвите, но се бяхме запътили натам. Всички, с изключение на стражите, потънаха в неспокоен сън, но аз останах буден. Нямаше да заспя, преди да ги отведа в безопасност. Знаех, че трябва скоро да тръгваме… че трябва да се придвижваме почти цяла нощ… но не ми се искаше да ги будя, преди да си отдъхнат.

На няколко пъти си казвах: „Само още няколко минути, само до завръщането на Сакаи“ и най-накрая на фона на вятъра и проливния дъжд долових тропот на копита — не на един кон, а на два, помислих си.

Излязох на верандата и се взрях в мрака и дъжда; видях Сакаи, а зад него Хироши, който тъкмо се смъкваше от гърба на стар дръглив кон.

Сакаи викна:

— Срещнах го на пътя точно пред портите на града. Беше тръгнал да ви търси! В това време!

Двамата бяха братовчеди, макар и далечни, и аз долових в гласа му гордост.

— Хироши! — викнах и той се втурна към верандата, изу подгизналите си сандали и падна на колене.

— Владетелю Отори.

Дръпнах го вътре на сухо и се взрях в него слисан.

— Чичо е мъртъв, градът се предаде на хората на Араи — рече той гневно. — Не мога да повярвам! Почти веднага след като тръгнахте, старейшините го решиха, а чичо предпочете да отнеме живота си, отколкото да се съгласи. Хората на Араи пристигнаха рано тази сутрин и старейшините веднага отстъпиха.

Макар че бях очаквал подобна вест, ударът бе жесток, още по-съкрушителен заради смъртта на Сугита, който бе подкрепял Каеде тъй предано. При все това изпитах облекчение, че се бях вслушал в инстинкта си и пътят за отстъпление към морския бряг бе все още открит. Но сега вече трябваше да тръгваме незабавно. Викнах на стражите да събудят хората.

— И ти си яздил през тоя дъжд чак дотук, за да ме уведомиш? — попитах Хироши.

— И цяла Маруяма да ви изостави, аз никога няма да ви предам! — заяви момчето. — Обещах ви да дойда; дори избрах най-стария кон в конюшнята.

— По-добре да си беше останал вкъщи. Бъдещето ми вече изглежда доста мрачно.

Сакаи каза с приглушен глас:

— И аз изпитвам срам. Мислех, че ще останат с вас.

— Не мога да ги обвинявам — рекох. — Араи разполага с много по-голяма мощ, а и винаги сме били наясно, че Маруяма не може да издържи на продължителна обсада. По-добре да се предадат сега, да пощадят хората и да спасят реколтата.

— Те смятат, че ще отстъпите към града — рече Хироши. — Повечето хора на Араи ви причакват при Асагава.

— В такъв случай може би преследвачите ни ще са по-малко — рекох. — Няма да предположат, че ще поема към крайбрежието. Ако яздим денем и нощем, можем да стигнем там до ден-два — обърнах се към Сакаи: — Няма смисъл дете като Хироши да прояви неподчинение към собствения си клан и да пожертва живота си за една загубена кауза. Върни го в Маруяма. Освобождавам него и теб от всякакви задължения към мен.

И двамата отказаха категорично да ме изоставят, а и нямаше време за спорове. Хората бяха будни и готови за път. Продължаваше да вали като из ведро, но вятърът бе поутихнал, възобновявайки надеждата ми, че бурята вече преминаваше. Беше твърде тъмно, за да се движим по-бързо от волове. Мъжете отпред носеха факли и сочеха пътя, но често дъждът ги гасеше, превръщайки пламъка в пушек. Често напредвахме слепешката.

Много са историите, в които се разказва за клана Отори, много са баладите и хрониките за подвизите им, но никой не е разпалвал въображението така, както онзи отчаян и обречен бяг през провинцията. Бяхме млади, движехме се по-бързо, отколкото човек би могъл да предположи, но и това се оказа недостатъчно. Аз винаги яздех най-отзад, подканвах хората си да бързат и не позволявах на никого да изостава. През първия ден отбихме две нападения откъм тила си, печелейки ценно време за основната част от армията, която продължаваше напред. После преследвачите ни сякаш загубиха ентусиазма си. Никой, предполагам, не е допускал, че ще упорстваме, тъй като вече бе станало ясно, че навлизаме право във вихреното лоно на бурята.

Всъщност тя предоставяше добър заслон за бягството ни, но аз си давах сметка, че засилеше ли се още, всяка надежда за отстъпление по море загиваше. На втората нощ Шън вече бе толкова изтощен, че едва имаше сили да мести нозе. Докато пристъпваше тежко, аз дремех на гърба му и понякога ми се присънваше, че мъртвите яздят редом с мен. Чух как Амано подвиква на Джиро и как момчето му отвръща с весел смях. После имах чувството, че яздим двамата с Шигеру и аз съм на гърба на Раку. Отивахме към крепостта в Хаги както в деня на осиновяването ми. Видях в тълпата врага на Шигеру — едноръкия Андо — и чух предателските гласове на владетелите Отори. Обърнах глава, за да извикам на Шигеру, да го предупредя за опасността, и го видях така, както го бях видял за последен път жив на речния бряг при Инуяма. Очите му бяха потъмнели от болка, а от устата му бликаше кръв.

— У тебе ли е Джато? — попита ме той също както в онази нощ.

Стреснах се и се събудих. Бях толкова мокър, че се почувствах като речен дух, който диша вода вместо въздух. Пред мен воините се движеха като призраци. Но вече долавях грохота на прибоя и когато зората настъпи, откри пред нас бруленото от мощен вятър крайбрежие.

Всички околни острови бяха обвити в тежката пелена на дъжда и с всеки миг вятърът ставаше все по-силен. Виеше като изтерзан демон, когато стигнахме до крайбрежните скали, където Хаджиме ми бе устроил засада. Два бора бяха изскубнати и лежаха напряко на пътя. Трябваше да ги преместим, за да минем с конете.

После избързах към челото и поведох хората към светилището Кате Джинджа. Една от постройките бе останала без покрив, а вятърът разхвърляше слама из градината. Но конят на Макото бе завързан във вътрешността на онова, което бе останало от постройката, с гръб към вятъра и сведена глава редом с някакъв друг жребец, който ми беше непознат. Самият Макото бе в главната постройка заедно с Рьома.

Още преди да ми кажат каквото и да било, вече знаех, че няма надежда. Всъщност бях удивен, че Макото изобщо бе успял да стигне дотук. А че бе намерил Рьома, ми изглеждаше като чудо. Прегърнах и двамата с огромна благодарност за верността им. Разбрах по-късно, че Рьома бе получил заповед от Фумио да дойде тук и да ме чака със съобщението, че те ще ме посрещнат веднага щом времето се оправи.

Не бяхме претърпели поражение поради липса на предвидливост, смелост или издръжливост. Накрая бяхме победени от времето, от огромната сила на природата, от самата съдба.

— И Джо-Ан е тук — рече Макото. — Взел е един от оцелелите коне и ме е последвал.

Почти не се бях сещал за Джо-Ан по време на бягството ни към крайбрежната ивица, но не бях учуден, че го заварих там. Сякаш бях очаквал да се появи отново по онзи почти свръхестествен начин, по който бе влязъл в живота ми. Но в момента не исках да разговарям с него. Бях твърде изморен да мисля за друго освен за това, как да събера хората в постройките на светилището, да осигуря подслон за конете, доколкото бе възможно, и да опазя каквото бе останало от подгизналите ни провизии. След това вече нямаше какво друго да сторим, освен да чакаме тайфунът да премине.

Отне два дни. Събудих се през нощта на втория и осъзнах, че някаква внезапна тишина ме е изтръгнала от съня. Вятърът бе спрял и макар че стрехите продължаваха да капят, вече не валеше. Навсякъде около мен мъжете спяха като мъртви. Станах и излязох навън. Звездите бяха ярки като фенери, а въздухът — чист и студен. Отидох да видя конете. Стражите ме поздравиха с приглушени гласове.

— Времето се оправи — каза единият ведро, но аз знаех, че за нас вече бе твърде късно.

Влязох в старото гробище. Джо-Ан се появи като призрак в опустошената градина. Взря се в лицето ми.

— Добре ли сте, господарю?

— Трябва да реша дали да постъпя като воин или не — рекох.

— Трябва да благодарите на Бог — отвърна той. — Сега, след като загубената битка вече е зад гърба ви, в останалите две ви чака победа.

Бях казал същото на Макото, но това бе, преди вятърът и дъждът да ме провалят.

— Един истински воин сега би си разпорил корема — рекох, разсъждавайки на глас.

— Вашият живот не ви принадлежи, за да решавате да си го отнемете. Бог все още има свой план за вас.

— Ако не се самоубия, ще трябва да се предам на Араи. Той е по петите ми и няма никакъв начин Терада да стигнат до нас преди него… — нощният въздух бе прекрасен. Долових приглушения шепот на криле на кукумявка, а откъм старото езеро изквака жаба. Грохотът на вълните върху каменистия бряг постепенно стихваше. — Какво ще правиш, Джо-Ан? Ще се върнеш ли в Маруяма?

Тревожех се как щяха се отнесат с низвергнатите, когато вече нямаше да съм край тях да ги закрилям. Сега, когато цялата провинция бе обхваната от безредици, те щяха да бъдат по-уязвими от всякога, превърнати в изкупителна жертва, отхвърлени от селяните, преследвани от воините.

Той каза:

— Чувствам се много близо до Бог. Мисля, че скоро ще ме повика при себе си.

Не знаех какво да отговоря на това. Той продължи:

— Вие отървахте брат ми от страданията му в Ямагата. Ако се стигне дотам, ще сторите ли същото и за мен?

— Не говори такива неща — отвърнах. — Ти ми спаси живота; как можеш да искаш от мен да отнема твоя?

— Ще го сторите ли? Не се страхувам от смъртта, но болката ме ужасява.

— Върни се в Маруяма — подканих го. — Вземи коня, с който си дошъл. Избягвай междуградските пътища. Ще пратя да те повикат, ако ми е възможно. Но знаеш, че Араи най-вероятно ще ме убие. Едва ли ще се срещнем отново — той посрещна думите ми с обичайната си лека усмивка. Добавих: — Благодаря ти за всичко, което стори за мен.

— Всичко, което се случи между нас, е част от Божия план. Трябва да благодарите Нему.

Придружих го до мястото, където бяха завързани конете, и говорих със стражите. Те проследиха изумено как разхлабих въжето на жребеца и Джо-Ан се качи на гърба му.

След като той пое в тръс и потъна в мрака, си легнах отново, но не заспах. Мислех за Каеде и колко много я обичам. Размишлявах за невероятния си живот. Бях доволен от начина, по който го бях изживял, въпреки всичките си грешки. Не съжалявах за нищо друго освен за починалите преди мен. Зората настъпи по-ярка и съвършена от всички, които бях виждал. Измих се, доколкото можах, сресах косите си и когато разбитата ми армия се събуди, им наредих да сторят същото. Викнах Рьома, благодарих му за служенето и го помолих да изчака, докато чуе за моята смърт, след което да отнесе вестта на Фумио. После събрах всичките си хора и им казах следното:

— Възнамерявам да се предам на владетеля Араи. В замяна разчитам той да ви пощади живота и да ви приеме на служба. Благодаря ви за предаността. Никой не е получил такава вярна служба като мен.

Наредих им да изчакат в светилището под командването на своите капитани и помолих Макото, Сакаи и Хироши да дойдат с мен. Макото носеше флага на Отори, а Сакаи — на Маруяма. И двете знамена бяха прокъсани и опръскани с кал. Конете бяха схванати и бавни, но докато яздехме, слънцето изгря и ги постопли. Над нас прелетя низ диви патици, а откъм гората прозвуча зов на елен. Отвъд водната повърхност виждахме облаците над Ошима; иначе небето бе ясна и чиста синева.

Минахме покрай повалени борове. Бурята бе изровила пътя около тях и бе подкопала скалата, където бе стоял Хаджиме. Малко свлачище бе насъбрало камъни от близкия рид и докато конете си проправяха път между тях, аз си помислих за младия борец. Ако стрелата му бе улучила целта си, Джиро щеше да е още жив… както и много други. Помислих си за тялото на Хаджиме, оставено непогребано недалеч от там… той скоро щеше да постигне своето отмъщение.

Не бяхме изминали много път, когато чух пред нас бърз тропот на копита. Вдигнах ръка и четиримата спряхме. Конниците пристигнаха в тръс, някъде около стотина. Най-отпред вървяха двама знаменосци с герба на Араи. Щом ни видяха на пътя, тутакси заковаха намясто.

Техният предводител препусна напред. Носеше пълни бойни доспехи и изкусно изработен шлем, украсен с полумесец.

Бях признателен за топлото слънце, тъй като вече не ми беше студено и можех да говоря твърдо.

— Аз съм Отори Такео. Това е Сугита Хироши, племенник на владетеля Сугита от Маруяма. Моля ви да пощадите живота му и да го върнете невредим на неговия клан. Сакаи Масаки е негов братовчед и ще го съпроводи до дома му.

Хироши не промълви нито дума. Гордеех се с него.

Предводителят им сведе леко глава, което възприех като израз на съгласие.

— Аз съм Акита Цутому — рече той. — Имам заповед да отведа владетеля Отори при владетеля Араи. Той желае да говори с вас.

— Готов съм да се предам на владетеля Араи — рекох, — при условие че пощади живота на хората ми и ги приеме да му служат.

— Те могат да ви придружат, ако дойдат с мир.

— Изпратете неколцина от хората си с Кубо Макото — предложих аз. — Той ще им каже да се предадат без съпротива. Къде се намира владетелят Араи?

— Недалеч от тук. Изчакахме в Шухо тайфунът да отмине.

Макото тръгна с по-голямата част от воините на Араи, а Сакаи, Хироши и аз продължихме да яздим мълчаливо, съпровождани от Акита.