Евелин Роджърс
Корона на славата (17)

Глава 17

Кал имаше много да учи за земеделието и гледането на животни, но през следващите няколко седмици установи, че има нещо по-важно за правене — трябваше да убива времето си далеч от „Короната“, далеч от Ели Чейс.

Днес беше първият ден от декември и той най-после намери идеално оправдание за еднодневно отсъствие. Може би пък утре щеше да си намери друга причина да се махне.

Нещата в „Короната“ не вървяха точно така, както си ги бе представял. Едно беше да говориш как ще разделиш къщата, да разпределиш задълженията и да не се навираш много-много в другия, а съвсем друго — да го направиш на практика.

Още от самото начало установи, че няма да му е лесно да не обръща внимание на партньорката си. Тя беше жена, която обича да създава правила — кой ще направи това, кой къде ще прекара деня, кога ще ядат, кога ще спят и, разбира се, къде ще бъдат леглата им.

Беше му предложила задната част на спалнята, но леглото беше доста разнебитено, от прозореца духаше, а и той знаеше, че под прикритието на тъмнината ще се ослушва да чуе дишането й. Затова предпочете да спи в кухнята на канапето.

През целия си съзнателен живот Кал се бе ръководил от един принцип — да не позволява на никого и нищо да променя по някакъв начин живота му. Ели обаче се стараеше да променя всичко — не чрез настояване, а чрез примера си — работеше от зори до здрач, никога не се оплакваше. Кал никога не е бил мързелив — по дяволите, той съвсем сам почти бе направил половината от оградата, — но също така разбираше и необходимостта от разумно разпределяне на силите.

Ели не виждаше подобна необходимост. Сякаш я гонеха стотици демони. Започна да отслабва, въпреки че и преди си беше доста слаба, под очите й се появиха тъмни кръгове, пъхаше косата си под едно боне, което беше най-грозното нещо, което някога жена е слагала на главата си. Човек би си помислил, че нарочно се опитва да изглежда непривлекателна, необщителна, недосегаема.

Ако това беше планът й, нямаше да свърши работа. Той почти непрекъснато беше възбуден — и денем, и нощем — дори когато не беше пред очите му. Нищо чудно, че вече завършваше оградата. Да прекара деня, яздейки, да отиде на гости на семейство Патчет или Уитфийлд, да навести Олдън Фаулър — всичко това трябваше да го предпази от тихото й присъствие. През по-голямата част от времето планът му вършеше работа, но когато навлезе в земята на Фаулър, тогава наистина успя да забрави за Ели.

Дори и най-снизходителното отношение не можеше да го накара да мисли, че името на ранчото — „Ранчо Гранде“ — съответства на вида му.

Припомняйки си думите на Фаулър, че иска да построи голямо, преуспяващо имение, Кал си представяше внушително стопанство със стотици глави добитък на полето, дузина или дори повече коне в обора, поне една къща за работниците, пилета, прасета… Очакваше да види усилена работа по разораването на земята за пролетната реколта.

Накратко, беше очаквал да види това, в което си представяше, че ще се превърне един ден „Корона на славата“, нещо много повече от бледите копия на истински имения, които семействата Патчет и Уитфийлд наричаха свой дом.

Като се изключи това, че оградата в „Ранчо Гранде“ беше построена и в нея имаше няколко коня, това, което видя, беше почти същото, което и той имаше — малък обор, който се нуждаеше от ремонт, двор за пилета с няколко проскубани кокошки, прасе, което грухтеше над коритото си, и една малка занемарена нива зад обора.

Ако Фаулър въобще притежаваше добитък, той би трябвало да е на паша някъде далеч от ранчото и от пътя, който водеше към него.

Къщата единствено беше по-добра от тази на Кал. Докато се изкачваше по хълма с коня си, който бе нарекъл Дук, той успя да я разгледа. Голяма и квадратна, с каменни стени и широка веранда от източната страна, на която имаше люлеещ се стол. На прозорците имаше стъкла, дантелени завеси, които да омекотяват дневната светлина през лятото, и капаци, които да пазят от студа през зимата.

Такава къща би трябвало да изглежда гостоприемна. Кал се опитваше да разбере защо не е така, когато Олдън Фаулър се показа на входната врата и застана до един от стълбовете на верандата. Оредяващата му кестенява коса беше зализана назад и откриваше грубото му лице. Беше облечен в черен костюм с жилетка, набрана бяла риза и черна тънка вратовръзка.

Хубави дрехи, помисли си Кал, за един фермер без жена.

Поне Кал допускаше, че няма жена.

— Добре дошъл в „Ранчо Гранде“ — каза Фаулър, когато Кал спря коня си.

Слезе от него и кимна за поздрав:

— Дойдох да те помоля за помощ.

Фаулър сви рамене.

— Ако имаш време — добави Кал. — Не е кой знае какво.

— Няма проблеми. Ще намеря време. — Фаулър се поколеба за момент. — Времето е хубаво и можем да останем навън, ако нямаш нищо против.

— Нямам.

Фаулър се настани на люлеещия се стол, тъй като Кал настоя, а самият Кал се подпря на парапета на верандата, като премести кобура на пистолета си в по-удобно положение. Виждаше, че Фаулър го наблюдава внимателно. Ако бяха в „Корона на славата“, Барон щеше да лежи в краката му. Но до Фаулър нямаше никакво куче. В къщата беше съвсем тихо. Непонятното за Кал зловещо усещане по отношение на „Ранчо Гранде“ се прехвърли и върху собственика му.

— Чух, че сте взели „Дабъл Ти“ — каза Фаулър и кръстоса крака. — Ти и жената.

И семейство Патчет, и Уитфийлд бяха говорили за Ели, използвайки малкото й име, и попитаха за здравето й. Огромният контраст с отношението на Фаулър направи силно впечатление на Кал. Сложи ръка на кобура си. Никога преди не му се бе налагало да защитава честта на жена, но времето беше подходящо, за да започне да го прави.

— Мис Чейс и аз сме партньори само временно.

— Недей да ме караш да се надявам, Хардин. Не ми казвай, че „Дабъл Ти“ скоро ще бъде обявено за продан.

— Сега се казва „Корона на славата“. И не е за продан.

Фаулър се намръщи за момент.

— Колко жалко. Но аз ще почакам. Не са много тези, които могат да издържат на тукашните условия на живот.

— Така каза и първия път, когато се видяхме.

Кал бе познал трудностите на живота в най-лошия им вид и не беше в настроение да слуша лекциите на мъж, който не можеше да се грижи и за един кокошарник.

Беше грешка, че дойде тук, въпреки сериозното си намерение. Беше преценил погрешно човека и приказките му. Рядко правеше подобна грешка, но сега тя едва ли беше фатална. Тъкмо щеше да се извини и да си тръгне, когато Фаулър отново се обади:

— Каза, че имаш нужда от помощ.

Кал кимна. Фаулър нямаше и представа за положението, в което се намираше Кал. През изминалите седмици, откак се зае с ранчото, бе имал нужда от помощ повече, от който и да било друг период от живота си.

— Райт Уитфийлд и Ейб Патчет ми дадоха съвет как да се подготвя за пролетната реколта. — Погледът му се спря за малко върху полето зад къщата. — Но нито един от двамата нямат достатъчно коне и добитък.

— И си помисли, че аз може да имам.

Кал премести погледа си към полусрутения обор. Трябваше да положи големи усилия, за да не изтърси нещо недотам любезно.

— Знам, че искаш да купуваш земя — каза той. — Каква е целта ти, щом не отглеждаш добитък? Защо са ти пасбища, щом нямаш коне?

— Инвестиции.

— Инвестиции, разбирам.

— Ясно ми е, че нищо не разбираш. А пък аз те мислех за бизнесмен. — Фаулър се подсмихна. — Бизнесмен, който знае как се правят пари и как се създават състояния.

— Ами обясни ми тогава. Как се правят пари, като купуваш земя, която никой друг не иска?

— Един ден търсенето на това тук ще е много голямо.

Фаулър махна с ръка към полето и обора. Кал си помисли, че сигурно ще минат най-малко сто години, преди някой да плати добри пари за това, което Фаулър оценяваше толкова високо.

— А как правиш пари в момента?

— Когато дойдох в Тексас през 1826 година, вече имах значителна сума в банката. От наследството на семейството ми и на покойната ми съпруга. Не се срамувам да си го призная. Вече съм ги инвестирал почти всичките. Трябва ми само още един парцел.

Не беше необходимо Кал да се замисля дълбоко, за да разбере кой точно бе този парцел.

Смяташе да смени темата на разговора, когато си спомни какво му бе казал Фаулър по време на едно от посещенията си. Беше споменал, че е роден в бедно, многобройно семейство. Сега казваше, че семейството му било богато. Щом искаше да лъже, поне да го прави както трябва.

Кал бе дошъл, за да попита Фаулър какво знае за отглеждането на дивите говеда и мустангите, може ли да се смесват с домашния добитък, какви са пазарите за тях. Но Фаулър беше човек на приказките, не на действието. А освен това беше и лъжец. Кал започваше да се чуди дали въобще този човек е с всичкия си.

Или пък може би така му действаше самотният живот, който водеше. Не всички хора бяха самотници по природа като него самия. А може пък умът му да се бе размътил след загубата на жена му и сина му при нападението на команчите преди толкова години. Някои хора не успяваха да преодолеят подобни неща.

Каквато и да беше причината, Фаулър въобще не беше такъв, какъвто изглеждаше на пръв поглед, и Кал се чудеше как не го е забелязал досега. Защо Фаулър беше до потока, когато се появи Бък Шанън, беше въпрос, който не преставаше да гложди Кал. Сега повече отвсякога му се искаше Фаулър да не бе застрелял онова копеле, преди истината да излезе наяве.

По време на краткия им разговор след смъртта на Шанън, Фаулър се закле, че го е виждал само веднъж преди няколко месеца в града. Кал нямаше никаква причина да се съмнява в думите му. Нито тогава, нито сега. Но пък не можеше да си обясни мизерията, която цареше в „Ранчо Гранде“.

Фаулър и лъжите му започваха да го дразнят. Сякаш виждаше нещо от себе си във Фаулър, или поне нещо от човека, който щеше да бъде след десетина години.

Но в това пък вече наистина нямаше никакъв смисъл. Нещо — или някой — объркваше и малкия здрав разум, който му беше останал. Не беше необходимо много да се замисля, за да се сети кой е този някой.

— Виж — каза той и стана, — по-късно е, отколкото си мислех. Имам доста път до „Короната“.

— Сигурен съм, че не си дошъл само за да ме питаш защо купувам земя.

— Следващия път ще ми кажеш нещо и за добитъка. Всъщност това ме интересува. Добитък и коне — как да си ги набавя, как да ги продавам.

Фаулър също стана.

— Няма никакъв пазар. И няма и да има скоро.

— Тогава ще трябва да намеря. Или сам да го създам.

Фаулър се изчерви.

— Говориш глупости.

— Може би.

— Обади ми се, когато се убедиш, че е така.

Кал накриви шапката си.

— Ще те имам предвид.

А това означаваше — но Фаулър нямаше как да се досети, — че смята за в бъдеще да наблюдава съседа си, за да разбере какъв е всъщност — приятел или враг.

„Ранчо Гранде“ скоро му излезе от ума. Не беше изминал и четвърт миля, когато започна да мисли за мястото, където отива, а не за мястото, от което си тръгна.

Зачуди се какво щеше да прави, когато пристигне. Не беше забравил условията на споразумението с партньорката си. Спазваше ги толкова стриктно, че вече можеше да се кандидатира за светец.

Никой никога не го е смятал за добродетелен, нито дори скъпата му покойна майка. Реши, че достатъчно дълго бе спазвал изискванията на партньорката си. Беше крайно време съсобствениците на „Корона на славата“ да преосмислят условията на договора си.

 

 

Олдън Фаулър погледа как се отдалечава неканеният му гостенин, после бавно отвори вратата на къщата.

— Отиде си — извика той навътре.

Една жена, обута в мокасини, се измъкна отвътре. Очите й бяха подути. Гледаше към земята. Черната й коса бе сплетена на две плитки, които падаха върху гърдите й. Кожена дреха с ресни и дълга до глезените пола покриваха набитото й тяло. Скулите й бяха високи, кожата й бе по-скоро кафява, отколкото червена.

— Готова ли е вечерята, индианке?

Това беше единственото име, с което се обръщаше към нея. Друго не му и трябваше. Беше я купил преди няколко месеца от един бивш войник в Сан Антонио. Не беше сигурен дали разбира добре английски, но правеше това, което й се каже — в леглото и извън него — и стоеше в сянката, когато идваше някой посетител. Само Бък Шанън знаеше за съществуването й. Олдън се радваше, че Шанън е мъртъв, макар че трябваше да намери някой друг стрелец, с който да го замени.

Само веднъж да сложи ръка на „Дабъл Ти“ (по-скоро би отишъл в пъкъла, отколкото да го нарече „Корона на славата“), щеше да наеме няколко мъже, за да му помогнат отново да съживи собственото си ранчо. Беше го занемарил доста отдавна. Не му убягна отвращението в очите на Кал Хардин.

Чакаше само да се сдобие и с този парцел, за да покаже на света какво може да направи.

Индианката отстъпи встрани, за да му направи място да мине пръв към кухнята. До нея се стигаше през задната врата. Рутан Фаулър бе настояла кухнята да бъде отделно помещение.

— Така е по-безопасно — бе казала.

Всичките й предпазни мерки обаче не я спасиха от команчите. Кръвта й беше попила в земята, която Кал Хардин и курвата му взеха за себе си. Не можеше да се види с очи, но той знаеше, че е там — по хълмовете и долчинките — там, където я бяха влачили диваците. Вече се бе превърнала в част от земята, от корените на тревата и дърветата. Той трябваше да притежава тази земя. В нейна памет. И щеше да я има, независимо какво трябваше да направи, за да я получи.

Мислейки за покойната си съпруга, той изгуби всякакъв апетит. Обърна се към индианката. Тя го погледна право в очите и без да казва дума, се насочи към спалнята, където той спеше сам. Храната, която индианката му приготвяше, приличаше повече на нещо, което би изстъргал от ботушите си, но иначе тя му вършеше добра работа.

Той затвори вратата, съблече сакото си, сложи го внимателно на стола и събу панталоните си. Тя легна по гръб на леглото и вдигна нагоре полата си от еленова кожа. Не помръдваше. Никога не мърдаше. А на него точно така му харесваше — той да е активната страна. Някога имаше жена с други предпочитания. Но съпругата му беше отдавна мъртва и погребана. Поне останките от нея, които бе успял да намери.

Клатеше се бързо върху индианката. Единственият звук, който се чуваше в стаята, беше скърцането на леглото. С всяко движение, с всяка сълза, която се търкулваше по бузите му, той виждаше как се приближава все повече към собствената си неизбежна смърт.

 

 

Ели ринеше тор вече от един час и раменете й плачеха за почивка. Но това не означаваше, че ще спре. Все още имаше доста тор в обора.

Освен това винаги щом спреше работата си, неканените мисли тръгваха в посока, която не биваше да поемат — към един висок, строен мъж със сериозно изражение, който се бе превърнал — въпреки нейната и неговата воля — в най-важното нещо на света.

Единственото й успокоение беше, че той не знаеше как се чувства, въпреки че й се струваше доста странно това, че не усеща напрежението, което витаеше във въздуха. Дори и в най-слънчевите дни то беше като буреносен облак на хоризонта, приближаващ се към „Короната“.

Но тя по-скоро би се оставила да я повали светкавица, отколкото да покаже чувствата си. Затова работеше от зори до мрак, като вечер едва имаше сили да се пъхне в самотното си легло, където сънят беше като балсам за душата й.

Колкото повече мислеше за създалото се положение, толкова по-нещастна се чувстваше. А това трябваше да спре. На работа!

Ели въздъхна. Това беше лукс, който си позволяваше само когато партньорът й не беше наоколо. Филията с масло завинаги щеше да си остане само един блед спомен от друг живот, както и горещия шоколад сутрин и музиката на арфата вечер.

Във Вирджиния беше вършила хиляди други неща, освен да свири и да пие шоколад, но никога не бе ринала тор.

В Тексас това беше ежедневното й предизвикателство.

Поне беше проявила достатъчно разум, за да съблече роклята и да обуе панталон. Беше си купила два чифта в града. През вечерите, в които не заспиваше веднага, ги бе преправила, за да й стават, а също така си уши една риза от плата, който бе купила от Джоузеф Мърс.

Днес за първи път обличаше новите си дрехи. Беше прибрала косата си в кок на тила, на ръцете си сложи хубавите някога ръкавици за езда и се зае за работа. Беше доволна, че Кал бе отишъл да научи нещо повече за отглеждането на добитък и не се мотаеше наоколо, подхвърляйки саркастичните си забележки.

Тя спря и мисълта й отново хукна по една от забранените пътеки, които водеха към Кал. Ако трябваше да е честна, щеше да си признае, че той липсва още от момента, в който тръгна тази сутрин. С напредването на деня започваше да й липсва все повече и повече. Никаква работа не можеше да премахне тежестта в сърцето й, когато Кал го нямаше.

А това беше много по-лошо от терзанието, което изпитваше, когато беше тук.

Той наистина не я дразнеше много, освен с вида и гласа си, но вината за това едва ли беше негова. А когато се върнеше, щеше да има добрината да й каже всичко, което бе научил.

И, разбира се, щеше да изглежда великолепно, докато й разказва. Понякога, когато го гледаше, толкова много й се приискваше да го докосне, че чак я болеше.

Достатъчно, изкрещя разумът й. На работа.

Най-накрая оборът беше почистен, въпреки че, поглеждайки към Графинята, която пасеше наблизо, тази мисъл едва ли й донесе голямо удовлетворение.

Но стига толкова самосъжаления. Вече беше късен следобед, а тя трябваше да свърши още доста неща, преди да се върне в къщата, за да приготви вечерята. Освен това, като стоеше тук, без да работи, студеният вятър сякаш я пронизваше до мозъка на костите през тънката риза.

Тя остави лопатата и влезе в обора. Започна да разпръсква сеното с вилата. Това беше единственото нещо, останало тук от предишния собственик. Зимата идваше и тревата започваше да става все по-оскъдна. Сеното трябваше да се обръща редовно, защото след последните дъждове в обора започна да става влажно.

Но дори и тази дейност не й попречи да мисли. В главата й нахлуха спомени за първия път, когато дойде тук. Кал искаше да я подразни, карайки я да моли за целувката му. Този мерзавец! Тогава бе предположил, че тя се страхува от мишки. В известен смисъл той я разбираше по-добре, отколкото тя самата разбираше себе си. Но пък от друга страна, въобще не я познаваше.

Изпита моментно отчаяние. Свали ръкавиците си, разтръска изтръпналите си ръце и се облегна на дръжката на вилата. Когато вратата на обора внезапно се отвори, тя стреснато подскочи.

— О, ти ли си! — възкликна, сложила ръка на сърцето си.

— Прекрасен поздрав, няма що!

Лицето му беше в сянката и тя не можеше да го види, но усети остротата в гласа му.

Позволи си да се усмихне леко. За нищо на света не би допуснала да узнае колко невероятно щастлива беше, че се е завърнал и че е жив и здрав.

— Очаквах президента Ламар за следобедния чай — каза тя, отчаяно опитвайки се гласът й да прозвучи безгрижно. — Реших да се поупражнявам малко, преди да сложа да пека сладкиша.

— А къде е пушката тогава? — Ели усещаше как очите му поглъщат фигурата й. — Не разбирам къде си скрила пистолета си. Тези панталони ти стоят много добре.

— Всички оръжия са в къщата.

— Където ти вършат много добра работа.

Истината беше, че тя съвсем ги беше забравила, но нямаше намерение да му казва.

Вдигна вилата.

— Аз съм жена, която борави с много оръжия.

— Такава си — отвърна той и тя усети промяната в гласа му. — Наистина си такава.

Направи една крачка към нея.

Това, което чуваше, сигнал за тревога ли беше? Може би беше просто сърцето й. Нито един път през изминалите седмици, откак сложиха началото на странното си съжителство, той не се бе опитвал да се приближи към нея.

Тя отстъпи назад.

— Какво правиш?

— Не мога ли да вляза в обора ти?

— Не ставай смешен.

— Невъзможно. Аз съм смешен.

Тя прехапа устни.

— Сигурно денят ти не е бил обикновен.

— Така е.

Още една стъпка. Колкото повече се приближаваше, толкова по-ясно се виждаше лицето му. С някакво чувство, комбинация от отчаяние и възторг, тя го гледаше и чакаше. Изведнъж разбра, че бурята най-после бе дошла.

— Бях много добро момче, принцесо, а това не ми е присъщо.

Тя не биваше да си спомня. Не биваше.

— Признай си — продължи той. — Няколко седмици почти не те поглеждах. Е, може би все пак те поглеждах, но това беше всичко. Ако си мислиш обаче, че не съм забелязал, че и ти ме гледаш, грешиш.

Трябваше да се досети, че няма да успее да го заблуди.

— Понякога ми омръзваше да гледам само Графинята — каза тя.

— Странно. На мен никога не ми омръзваше да те гледам. Може би се дразнех, но не ми омръзваше.

Кръвта бучеше в ушите й.

Отстъпи още една крачка назад и сграбчи по-здраво вилата.

— Какво му беше толкова необикновено на деня ти? — попита тя. — Добър ли беше или лош?

Що за глупави въпроси му задаваше? Сякаш беше някоя малка женичка, която посреща съпруга си. Но трябваше някак да поведе разговора в посока, която й изнасяше. Атака, както вървеше, решителността и самоконтролът й бяха на път да изчезнат съвсем.

— Ще ти разкажа всичко — отвърна той. — По-късно.

Бурята се разразяваше с пълна сила. Тя вдигна ръка.

— Не знам какво правиш, но моля те, спри.

— Аз също не знам какво правя, но каквото и да е то, не е лесно да спра.

— Семейство Патчет…

— И двамата са добре. Както и семейство Уитфийлд. Големи инати са, като теб, и здравата работят.

— Искаш да кажеш, че не се предават.

— Точно така. Въпреки че ми се струва, че пред едно нещо ти все пак се предаде.

— Не съм се предала пред нищо — отвърна тя прекалено бързо.

Той наклони шапката си назад и се загледа в нея.

— Радвам се да го чуя.

Властният му поглед сякаш подкосяваше краката й.

— Не! — промълви тя и той разбра какво има предвид. — Бяхме се споразумели. Да не би да си забравил?

Нещо премина през ума му — нещо тъмно и много лично, което външно пролича само в проблясването на очите му. Ако всичко между тях беше наред, тя щеше да го попита какво му става и той щеше да й каже.

Но не всичко беше наред между тях.

— Олдън Фаулър е виновен — каза той.

Каквото и друго да беше казал, тя нямаше да бъде по-изненадана. Разбира се, не и ако беше казал: „Желая те, защото те обичам и винаги ще те обичам.“

— Още ли иска „Короната“? — попита тя, опитвайки се да разбере какво искаше да каже.

— Един мъж невинаги получава това, което иска.

— Нито пък една жена.

— Но понякога и мъжът, и жената получават исканото.

Той направи още една крачка към нея. Как бе успял да се приближи толкова?

— Какво ще кажеш да поиграем на една игра? — Той захвърли шапката си. — Нарича се „Аз събличам твоите дрехи, а ти събличаш моите.“ Правилата са прости. Ще ти ги обясня, докато играем.

— Не ставай смешен. Мириша на тор.

— Това е тексаският парфюм.

Тя пусна вилата и изтри ръката си в панталоните.

— Казах ти, че няма да има никакви игрички в леглото. Ти се съгласи.

Той се огледа наоколо.

— Поправи ме, ако греша, но тук не виждам никакво легло.

— Но ще останем г-г-г… — Голи беше дума, която едва ли би могла да произнесе. — Искаш да се съблечем в обора?

— Така няма да нарушим правилата.

— Леглото беше просто… евфемизъм.

— О, Боже, партньорке, ама ти наистина използваш много високопарни думи.

— Знаеш какво имам предвид.

— Така ли? Никога не мога да бъда сигурен, че знам. Например, да не би да протестираш срещу това, което и двамата искаме да направим, само защото няма да сме в леглото?

— Протестирам, защото това за теб е само игра.

— А какво е за теб?

Не е игра, искаше й се да извика. Въобще не е игра.

— Ти предизвика известни чувства у мен, известни желания, които… — Тя потри челото си с ръка. Не знаеше как да се изрази — Когато най-накрая се разделим, без значение кой ще си отиде и кой ще остане, не искам да се срамувам от поведението си.

— Никога не съм искал да те нараня, Ели. Понякога ти се подигравам, защото не знаеш кое е най-доброто за собствената ти безопасност, но това не е като да те наранявам умишлено. Всичко, което трябва да направиш сега, е да ми кажеш да не те целувам. И при това трябва да го кажеш много силно, защото може би няма да те чуя.

— Веднъж на това място ти поиска от мен да те помоля да ме целунеш.

— Е, имаме ли напредък или вървим назад?

— Не знам.

— Аз също. Знам само, че днес бях далеч — яздих и се срещах с други хора, посещавах други места, но когато се върнах в „Короната“, тя ми се стори най-доброто място от всички. Не знам дали това е от умората, дали защото мястото ми е познато, или просто защото ти си тук. Когато те видях да обръщаш сеното, да вършиш мъжка работа, облечена в мъжки дрехи, ти ми се стори най-женственото същество на земята.

Звучеше като мъж, който се е прибрал вкъщи след дълго отсъствие. Но това беше дом, който не познаваше, а вътре го чакаше жена, за която не можеше да каже, че е негова. Беше издигнал прекалено много прегради около себе си, за да може някога да се промени.

Скъпи, скъпи Кал — едновременно непобедим и уязвим.

Беше толкова близо, че тя не успя да устои на изкушението да сложи ръце на раменете му. Беше облечен в риза без ръкави и коженото яке, а кърпата на врата му беше синя като очите му.

— Студен си. — Тя докосна лицето му. — Кожата ти е толкова студена.

— Странно. Отвътре горя.

Ели разбра. Нейната кръв също беше близо до точката на кипене.

Топлината изгори всичкия й разум, докато ръцете й се плъзгаха към врата му. Предаде се на това, което изглеждаше неизбежно още от деня, в който се съгласи да стане партньор на Кал.

— Целуни ме, Кал. Ще играя на всяка игра, която поискаш.