Нора Робъртс
Смърт край Змийската река (19)

19.

Джоуни не започна да я разпитва. Беше предупредила и останалите, че не иска да чува никакви въпроси към Рийс, ако не са свързани с храната.

След като обедната тълпа оредя се загледа как Рийс режеше лук и целина. Момичето действаше с бързината и прецизността на шампион, но мислите й определено не бяха съсредоточени върху работата й.

— Смяната ти свърши — напомни й Джоуни.

— Дължа ти време. А и картофената салата почти свърши.

— Дължеше ми десет минути и вече си ги изработи.

Рийс поклати глава и продължи да реже.

— Бях с шерифа повече от половин час.

Смъртно обидена, Джоуни сложи ръце на кръста си.

— Казвала ли съм, че трябва да изработиш този половин час? Господи!

— Дължа ти половин час — упорито повтори Рийс като изсипа лука и целината в нарязаните сварени картофи. — Салатата ще е по-хубава с пресен копър.

— И аз ще се изкефя повече, ако си направя тройка с Харисън Форд и Джордж Клуни, но желанието ми няма да се изпълни. Не чувам клиентите да се оплакват, а и вече казах — смяната ти е приключила. Не плащам извънреден труд.

— Не ти искам проклетите пари. Искам пресен копър, къри и сирене, което да не е от пластмаса. А ако клиентите не се оплакват, то е защото вкусовите им луковици са закърнели.

— Може и така да е — сопна се Джоуни. — Следователно хич не им пука за пресния копър.

— А би трябвало — изсумтя Рийс като тресна буркан с майонеза на плота. — И на теб би трябвало да ти пука. Защо хората се задоволяват с най-малкото? Писна ми да се задоволявам с най-малкото.

— Тогава се разкарай от кухнята ми.

— Добре — дръпна Рийс престилката си. — Изчезвам.

Изпълнена със справедлива ярост, тя се втурна в кабинета на Джоуни, грабна си чантата и се отправи към вратата. Спря до едно от сепаретата, където трима туристи довършваха обяда си и се преструваха, че не подслушват.

— Джоджен — извика тя като посочи купичките с чили. — Имат нужда от джоджен.

След тези думи изфуча навън.

— Джоджен, за бога — промърмори Джоуни, после се нахвърли върху Пийт. — Връщай се на работа. Не ти плащам да мързелуваш с тъжен поглед.

— Мога да я настигна.

— Можеш да останеш без работа — закани се Джоуни и отиде да довърши картофената салата.

Рий се тръшна в колата си и си каза, че просто трябва да се махне от града. Нямаше нужда от него, от обитателите му, от абсурдната работа, която бе подигравка с истинската кулинария. Можеше да отиде в Ел Ей. Да започне работа в истински ресторант, където хората разбираха, че храната е нещо повече от натъпкване на шкембето.

Изскочи от колата си пред бакалията. Дължеше на Джоуни работно време, но кучката не го искаше. Дължеше на Броуди вечеря заради боядисването и щеше да си плати дълга.

Нахлу в магазина и начумерена се насочи към касата, където Мак прибираше парите на Деби Марсдън.

— Имам нужда от лешници — заяви грубо.

— Ъъъ… мисля, че нямам.

Как, по дяволите, щеше да сготви пиле „Франджелико“ без лешници?

— Защо нямаш?

— Ами никой не ги купува. Но мога да поръчам, ако искаш.

— По-късно няма да ми свършат никаква работа.

Обиколи рафтовете с хранителни продукти в търсене на вдъхновение и хубави съставки. Абсурдно бе да се надява, че може да намери нещо свястно в проклетата селска бакалница.

— О, чудо! — промърмори тя. — Сушени домати.

Метна ги в кошницата си и огледа критично пресните домати. Оранжерийни, помисли си Рийс отвратено. Опаковани в целофан, по дяволите. Безвкусни и безцветни.

Е, налагаше се да се задоволи с тях. Нямаше избор. Не намери гъби, нито патладжани. И никакъв шибан пресен копър.

— Здрасти, Рийс.

Тя сложи няколко чушки, които определено не отговаряха на изискванията й в кошницата си и се намръщи на Ло.

— Ако майка ти те е пратила да ме търсиш, върни се и й кажи, че съм приключила с нея.

— Мама? Още не съм се отбивал в ресторанта. Просто видях колата ти отпред. Дай да ти нося кошницата.

— Няма нужда — грубо отвърна тя и я дръпна. — Май си забравил категоричното ми заявление, че няма да спя с теб.

Ло ококори очи стреснато и ченето му увисна.

— Не съм забравил. Слушай, влязох тук, защото видях колата ти и допуснах, че може да си разстроена.

— Защо пък да съм разстроена? О, червени картофи. Чудо!

— Разбрах за жената от Лосовото блато. Подобни новини се разчуват бързо — добави той, когато Рийс се вторачи в него мрачно. — Сигурно не ти е било лесно.

— На нея й е било много по-тежко — отбеляза тя като прехвърляше пакетите с пилешки гърди.

— Предполагам, че си права. Но и за теб не е било лесно. Да я видиш отново, макар и само на снимка. Да си припомниш онзи кошмарен ден на пътеката — каза Ло и се размърда нервно. — Но поне знаеш, че са я намерили.

— Не съм сигурна, че е същата жена, която видях.

— Трябва да е тя.

— Защо?

— Ами логично е — отсъди Ло и тръгна след нея към касата. — Всички казват така.

— Какво ли знаят пък те. Не мога да твърдя, че жената е същата, след като не съм сигурна, само за да им угодя.

— Господи, Рийс, не исках…

— Странно е как намирането на трупа най-после убеди хората, че не съм си измислила историята. Смахнатата Рийс май не е толкова откачена все пак.

Мак опакова покупките й по-внимателно от обикновено.

— Никой не мисли, че си смахната, Рийс — увери я той.

— Разбира се, че го мислят. Щом веднъж си бил луд, значи завинаги ще си останеш такъв.

Тя извади портфейла си и забеляза раздразнено, че след като платеше сметката, щяха да й останат само около десетина долара.

— Не трябва да говориш така — посъветва я Мак, като прибра парите й и й върна ресто. — Обиждаш и себе си, и нас.

— Може и така да е. Обидно е да се разхождаш по улицата или да влезеш някъде и да забележиш как хората те сочат като нещастната луда, дошла от Източното крайбрежие. Или как те поглеждат страхливо с крайчеца на очите си. Опитай да поживееш известно време по този начин — предложи му тя като вдигна кашона. — И виж дали няма да се подразниш. А ти кажи на майка си — обърна се тя към Ло, — че ми дължи пари за двадесет и осем часа.

Закрачи към вратата и подхвърли през рамо:

— Кажи й, че утре ще отида да си прибера чека.

 

 

Звукът от затръшването на предната врата изкара Броуди от унеса, в който бе потънал, докато описваше напрегната сцена между героинята си и мъжа, на когото тя нямаше как да не се довери.

Изруга и протегна ръка към кафето си, но откри, че чашата е празна. Първата му мисъл бе да слезе долу и да я напълни, но чу още няколко затръшвания на врати — вероятно кухненските шкафове — и реши да мине без кофеин.

Разтри енергично врата си, схванат от боядисването на тавана на банята на Рийс. После затвори очи и се върна към сцената.

По някое време му се стори, че чува отварянето на предната или задната врата, но продължи да пише упорито.

Завърши сцената и се облегна доволно назад. Двамата с Мади бяха преживели страхотен ден и макар да я очакваха още приключения, Броуди реши, че вече може да си позволи студена бира и горещ душ.

Но бирата беше на първо място. Тръгна към кухнята с бърза крачка. Прокара ръка по лицето си и усети наболата брада. Май нямаше да е лошо да се обръсне, помисли си лениво. Човек можеше да забрави за това тегаво задължение, когато живееше сам, но след като се появеше жена, настъпваше време за редовни сеанси с проклетата бръсначка.

Щеше да се обръсне под душа.

Не, по-хубаво да убеди Рийс да се изкъпе с него. Бръснене, душ, секс. А после студена бира и топла храна.

Страхотен план.

Само че нищо не къкреше на печката и това го изненада. Напоследък бе свикнал да вижда как нещо се готви, когато влезе в кухнята. И не по-малко се изненада, когато осъзна, че липсата на тенджери го раздразни.

Нищо не се вареше или печеше, на масата нямаше пъстри чинии и свещи, а задната врата бе широко отворена.

Рийс седеше на верандата с бутилка вино до себе си. А като се съдеше по останалото количество вино в шишето, явно бе седяла тук доста време.

Броуди излезе и седна до нея.

— Купон ли си правиш? — попита.

— Разбира се — вдигна чаша тя. — Страхотен купон. Можеш да си купиш хубаво вино тук, но само се опитай да намериш пресен копър или някакви си скапани лешници.

— Миналата седмица се оплаках от тези липси на кмета.

— Не би познал пресния копър, дори да ти го натикам в носа — изсмя се Рийс като отпи щедра глътка и размаха чашата с несигурна ръка. — От Чикаго си, за бога. Би трябвало да имаш някакъв стандарт.

— Ужасно съм засрамен.

А тя бе ужасно пияна.

— Канех се да приготвя пиле „Франджелико“, но не намерих лешници. После се спрях на пиле по мексикански, но доматите са гола вода. На всичкото отгоре единственото сирене пармезан, което можеш да купиш тук, е на прах. Ама че дивотия!

— Истинска трагедия.

— Има значение.

— Очевидно. Слабаче, пияна си като мотика. Хайде да се качиш горе и да поспиш.

— Не съм приключила с пиенето.

— Твоя си работа. И махмурлукът ще си е твой.

Броуди реши, че ще е благороден жест от негова страна да надигне бутилката и да спаси организма на Рийс от кошмарен махмурлук на следващата сутрин.

— Щом иска да прави картофена салата с готов сос и без копър, нейна си работа. Аз напускам.

Явно ставаше дума за Джоуни.

— Това ще й даде да се разбере — ухили се Броуди.

— Работиш без претенции, не вдигаш шум, никой не те забелязва. Не ми обръщайте внимание, моля, гледайте си работата.

Рийс размаха ръце лудо и той бързо хвана чашата й, за да не я разплиска върху него.

— Писна ми. Писна ми от всичко. Хванах се на работа, която е толкова елементарна, че мога да я върша със затворени очи и една ръка. Живея в скапан апартамент над скапан ресторант. Губя си времето. Това е. Просто си губя времето.

Броуди се замисли и отпи от виното. Не само бе пияна, но и се тресеше от самосъжаление.

— Дълго ли възнамеряваш да мрънкаш? Защото ако смяташ да продължиш, мога да се кача горе и да поработя още няколко часа.

— Типично. Типичният мъж. Ако не се говори за теб, няма защо да слушаш. Какво, по дяволите, правя с теб?

— В момента ли? В момента се напиваш на задната ми веранда, самосъжаляваш се и ме дразниш.

Очите й бяха помътнели от пиенето, но това не й попречи да ги вторачи мрачно в него.

— Ти си самовглъбен егоист и грубиян. Единственото, което ще ти липсва, когато си тръгна, е горещата храна. Майната ти, Броуди. Ще отида да се самосъжалявам някъде другаде.

Рийс се надигна, олюля се и главата й се замая.

— Трябваше да подмина този скапан град. И да ти кажа да вървиш по дяволите, когато започна да ме сваляш. Трябваше да кажа на Марсдън, че мъртвата жена е същата, която видях. И после да забравя за станалото. И точно така ще постъпя.

Тя направи нестабилна крачка към кухнята.

— Но не в този ред. Ти си първи. Върви по дяволите.

Влезе в кухнята и протегна ръка към чантата си, но Броуди беше по-бърз.

— Хей — извика тя и се опита да я издърпа. — Чантата си е моя.

— Ще си я получиш обратно. С изключение на ключа от колата.

Той извади ключодържателя й от вътрешния джоб на чантата. Смахната, пияна или нормална, винаги държеше на реда. Броуди извади ключа от колата й от халката, пъхна го в джоба си и остави останалите ключове на масата.

— Можеш да отидеш където си искаш, но няма да шофираш. Ще ти се наложи да ходиш пеша.

— Чудесно. Ще отида при шериф Марсдън Работягата и ще му кажа това, което иска да чуе. Така ще си измия ръцете. И ще забравя и за него, и за теб.

Почти бе стигнала до вратата, когато стомахът й се сви. Притисна го с две ръце и се втурна към банята.

Броуди влезе след нея. Не се изненада, че повръща. Дори се зарадва, тъй като щеше да й помогне да се пречисти от алкохола. Организмът й се опитваше да се брани от идиотщините й.

Задържа косата й встрани от лицето, после й подаде влажна кърпа.

— Вече готова ли си да поспиш?

Тя не помръдна, притиснала кърпата към лицето си.

— Може ли просто да ме оставиш на мира?

— Нищо не би ми доставило по-голямо удоволствие. И ще го направя след минута.

Вдигна я на ръце и заизкачва стълбите. Рийс изстена измъчено.

— Ако ще повръщаш отново, кажи ми.

Тя поклати глава и затвори очи. Дългите тъмни мигли се откроиха на фона на бледото й лице. Броуди я занесе горе и я сложи да легне. Метна одеяло отгоре й и дръпна кошчето за боклук до леглото.

— Заспивай — нареди й и излезе от стаята.

Рийс се сви, потрепери и придърпа одеялото до врата си. Щеше да изчака да се стопли и после щеше да си тръгне.

Но след минута вече спеше.

Сънуваше, че се вози на виенско колело. Цветове, движение, въртене. Отначало виковете й бяха от удоволствие.

Но колелото се завъртя по-бързо. Музиката засвири по-силно. Удоволствието се превърна в страх. Намалете. Моля ви, намалете!

Все по-бързо и по-бързо. Виковете й се изпълниха с ужас. Колелото се залюля диво.

Не е безопасно. Трябва да сляза. Спрете колелото! Спрете и ме пуснете да сляза!

Но скоростта се засили. Внезапно колелото се откачи от оста си и се понесе надолу към тъмнината.

 

 

Рийс отвори очи ужасено. Пръстите й стискаха одеялото трескаво. Виковете отекваха в главата й.

Не летеше във въздуха. Не се носеше надолу към сигурна смърт. Просто кошмар. Нищо повече. Вдиша дълбоко и се опита да се ориентира.

Нощната лампа до леглото светеше. В коридора също бе светло. За момент не можа да си припомни нищичко. Но след миг паметта й се завърна и й се дощя да се завие през глава и да потъне в забрава.

Как ще погледне Броуди в очите? Или когото и да било друг? Трябваше да намери ключовете си и да се измъкне от града като крадец.

Надигна се на лакът, изчака да провери дали стомахът й нямаше да се разбунтува отново, после седна. На нощното шкафче стоеше сребърна чаша с капаче. Тя я погледна учудено, свали капачето и подуши.

Билковият й чай. Броуди й беше направил чай и го бе сипал в тази чаша, за да е топъл, когато се събуди.

Ако й бе рецитирал Кийтс и я бе засипал с бели рози, нямаше да се трогне толкова. Беше му наговорила ужасни неща, беше се държала отвратително. А той й бе направил чай.

Рийс изпи чая. Стомахът й се успокои. Чу тракането на клавишите на компютъра и стисна очи, за да си даде смелост. Надигна се предпазливо и се приготви да застане срещу него.

Броуди вдигна глава, когато тя влезе в кабинета, и я погледна въпросително.

Странно е, помисли си Рийс, колко изражения можеха да се изпишат едновременно на лицето му. Интерес. Раздразнение. Смях. А в момента? Абсолютно отегчение.

Би предпочела силен плесник.

— Благодаря за чая.

Броуди не отговори, зачака търпеливо продължението. Рийс осъзна, че все още не бе събрала достатъчно смелост.

— Мога ли да се изкъпя?

— Знаеш къде е банята.

И отново затрака по клавишите, макар че по-късно щеше да му се наложи да изтрие безразборно начуканите букви. Рийс приличаше на призрак и говореше като уплашено дете. Това не му хареса.

Усети я как излиза от стаята и изчака да чуе водата във ваната. После изтри буквите и изключи компютъра. Слезе в кухнята, за да й притопли супа.

Не се грижеше за нея. Все още бе ужасно раздразнен и просто правеше обичайното, което се прави, когато си имаш работа с болен човек. Супа, препечени филийки. Такива неща.

Зачуди се какво ли количество от отровата, която бе насъбрала към него, бе изхвърлила заедно с виното. Ако отново започнеше да се заяжда, щеше да…

Нищо нямаше да направи. Осъзна, че бе ядосан не само на Рийс. Бе ядосан и на себе си. Нормално бе да очаква тя да избухне по някое време. Досега се бе справяла адски добре, съвземаше се след всеки пореден удар. Но бе потискала надълбоко ужаса, гнева и болката си. Рано или късно те трябваше да изскочат на бял свят.

И днес това бе станало.

Гнусната психологическа война, която някой водеше срещу нея, разглеждането на снимките на убитата жена. Не знаеше нищичко за пресния копър, но очевидно той е бил последната капка.

Сега Рийс щеше да се извини, а той не искаше да слуша извинения. Вероятно щеше да му каже, че й се налага да си тръгне, да намери нов подслон за изтерзаната си душа, а той не бе готов да я пусне. Не искаше да я загуби.

А това му се стори унизително.

Рийс се върна в кабинета, ухаеща на сапун и с мокра коса. Броуди забеляза, че бе положила усилия да скрие факта, че е плакала. А мисълта, че бе седяла във ваната разплакана, го накара да потръпне.

— Броуди, толкова…

— Направих супа — прекъсна я той. — Не е пиле по мексикански, но ще ти се наложи да се задоволиш с нея.

— Направи супа?

— По рецепта на майка ми. Отваряш консерва, изсипваш съдържанието в купа, мяташ я в микровълновата. Световноизвестна рецепта.

— Звучи невероятно вкусно. Броуди, съжалявам, ужасно ме е срам.

— Но си гладна, нали?

Тя притисна ръце към слепоочията си. Устните й затрепериха.

— Недей — заповяда й той строго, но Рийс долови отчаянието зад твърдия му тон. — Изчерпах лимита си за нежности. Искаш ли супата или не?

— Да — кимна тя и отпусна ръце. — Искам супа. Ти няма ли да ядеш?

— Направих си сандвич, докато ти си отспиваше виното.

Рийс издаде звук — нещо между смях и изплакване.

— Не мисля всичките тези неща, които ти надрънках.

— Млъкни и яж.

— Моля те, остави ме да ти кажа.

Той сви рамене, сложи купичката със супа на масата и я забеляза да примигва изненадано, когато добави препечените филийки с масло.

— Наистина не ги мисля. Груб си, но това ми помага. Не си егоист. И не искам да отиваш по дяволите.

— Е, отиването в ада не е твое решение.

— Не си спомням дали съм казала още нещо, за което да се извиня. Ако искаш да се махна, ще го направя.

— Ако възнамерявах да те изритам навън, защо тогава си дадох толкова труд да направя супа по рецептата на майка ми?

Рийс пристъпи към него, обви ръце около врата му и притисна лице в гърдите му.

— Просто се разпаднах.

— Не, не се разпадна.

Броуди не можа да се въздържи и притисна устни към главата й.

— Беше обикновена пияна скандалджийка.

Настани я на стола, наля си кафе и седна срещу нея.

Рийс опита супата и си призна всичко.

— Изпокарах се с всички. Слава Богу, населението в града не е многобройно. Но скандалите ме оставиха безработна и вероятно бездомна. Предполагам, че щях да остана и без любовник, ако той не беше толкова дебелокож.

— Искаш ли ги обратно? Имам предвид работата и апартамента.

— Не знам — отговори тя като отчупи парченце хляб и го изрони в чинията си. — Мога да приема днешния ден за знак, че е време да си тръгна. А много ме бива да тълкувам знаци.

— И къде ще отидеш?

— Разумен въпрос. Мога да се просна ничком пред Джоуни и да й обещая, че никога вече няма да спомена за пресни подправки.

— Или да се върнеш на работа утре и да застанеш пред печката.

Тя го изгледа объркано.

— Просто така?

— Днешната разправия със сигурност не е първата в ресторанта. Какво всъщност искаш, Рийс?

— Да върна нещата назад. Но след като не мога, трябва да се справя с последствията.

Този път лапна отчупеното парче хляб.

— Утре ще поговоря с Джоуни и ще разбера как стоят нещата.

— Нямах това предвид. Искаш ли да напуснеш града, или искаш да останеш?

Рийс се надигна и отиде до мивката. Натопи купичката и отвърна:

— Харесва ми да се разхождам из града и околностите. Приятно ми е хората да ми махат при среща или да спират да си поговорим. Харесвам смеха на Линда-Гейл и песните на Пийт, докато мие чиниите. Въздухът е свеж, а скоро и цветята ще разцъфнат. Но има и други места с красиви гледки и дружелюбни хора. Проблемът е, че ти не си там. Така че искам да остана.

Броуди отиде до нея и с невероятна нежност погали косата й.

— Аз също. Искам да останеш.

Целуна я бавно и нежно. Тя обви ръце около врата му.

— Ако нямаш нищо против, знам, че вече си създаде доста проблеми заради мен днес, но ако нямаш нищо против, покажи ми какво искаш — каза Рийс като се притисна към него.

Излязоха от кухнята прегърнати.

— Поглези ме — помоли тя.

— Точно това си мислех да направя.

— Не — засмя се тя весело. — Поглези ме, като ми повтаряш, че искаш да остана в града.

— Жените вечно искат уверения в любов — изсумтя Броуди като я побутна към всекидневната. — Да, искам да останеш.

О, да, по-добре от Кийтс, помисли си тя доволно и го прегърна здраво, когато я положи на канапето.

Огънят в камината пламтеше весело и в стаята бе приятно топло. На Рийс й хрумна, че Броуди по същия начин я затопляше с любовта си.

Можеше да му се радва, да зарови пръсти в косата му, да се остави на целувките му. А през нощта щеше да спи спокойно в прегръдките му. Беше й направил чай и супа и бе поискал да остане в града.

Заля я вълна от любов и нежност.

Протегна се към него, готова да му се отдаде изцяло. Но не жаждата да я вземе тласкаше Броуди, а желанието да я успокои и да премахне неприятностите й. Никоя жена досега не бе прониквала толкова дълбоко в душата му, не бе стигала до скритата нежност.

А сега тя бе избликнала и искаше да й я даде, за да се порадва на удоволствието й. Всяка нейна въздишка само засилваше собственото му удоволствие.

Докато я събличаше, пръстите му галеха меката й кожа. Ароматът на неговия сапун, който се излъчваше от тялото й, събуди чувството му за собственост. Беше негова. Само негова. Можеше да я докосва, гали, целува.

Силата, мускулите му, големите ръце и здравата му фигура я възбуждаха лудо. Беше замаяна от удоволствие.

Кръвта запулсира под кожата й, нервите й се отпуснаха. Изстена, отвори очи и ги прикова в неговите. Броуди потъна в тях, а сърцето му потръпна.

— Не затваряй очи — прошепна й, като впи устни в нейните и я загледа нежно.

Ритъмът се ускори, дишането им също. Поеха на горе към върха. Броуди стисна ръцете й и загледа неустоимите й очи, докато тя стенеше името му.

Собственото му зрение се замъгли, когато свършиха едновременно.

Лежаха прегърнати и наблюдаваха как пламъчетата в камината намаляват и постепенно угасват. Броуди усети, че Рийс се унася и придърпа одеялото.

Тя се сгуши в него и промърмори нещо, после заспа.

На свой ред затвори очи и се усмихна. Не беше го помолила да провери ключалките, а просто бе заспала без страх.

 

 

Ло пъхна ръка под блузата на Линда-Гейл, а с другата напипа презерватива в джоба си. Част от мозъка му, която все още се намираше над колана, го върна към онова чудесно време, когато бяха на шестнадесет години и в същото положение.

Но сега се намираха в малката къщичка на Линда-Гейл, а не в стария пикап, който Джоуни му бе помогнала да си купи. И спалнята бе наблизо, макар че и канапето щеше да свърши работа.

Красивите гърди на Линда-Гейл, които не бе виждал от онова далечно лято, бяха меки и топли под пръстите му. Устните й, които също не бе забравил, бяха горещи и сладки като шоколад.

И ухаеше неземно.

Беше страхотно съблазнителна. С повече извивки, отколкото на шестнадесет, и то на всички подходящи места. И макар отначало да се раздразни, че си е боядисала косата, сега я намираше за безумно секси.

Но когато ръката му се плъзна да разкопчае джинсите й, тя я хвана здраво и каза:

— Не.

— О, стига, скъпа — погали я нежно и усети как потреперва. — Просто искам…

— Не можеш винаги да получаваш каквото искаш, Ло. Тази вечер например няма да го получиш.

— Знаеш, че те желая. Винаги съм те желал, за бога. И ти ме искаш — целуна я той страстно. — Защо ме измъчваш по този начин, скъпа?

— Не ме наричай скъпа, ако наистина не го мислиш. И не те измъчвам.

Беше й нужно страхотно усилие на волята, за да се отдръпне от него, но успя да го направи. Забеляза изненадата по лицето му и следи от гняв.

— Нещата между нас няма да стоят така.

— Какво имаш предвид?

— Няма да ме изчукаш, а после да изчезнеш.

— Господи, Линда-Гейл — изстена той, а по лицето му се изписа искрено объркване. — Нали ти ме покани?

— Да, за да поговорим за Рийс.

— Глупости. Не се разкрещя за помощ, когато те целунах.

— Приятно ми беше. Винаги ми е било приятно, Ло.

— Защо се дърпаш тогава?

— Вече не сме деца и не търся преживяване за една нощ. Ако това имаш наум, отиди при някоя от жените, които се задоволяват с подобна авантюра. Моят стандарт е по-висок.

— По-висок стандарт? — ядоса се Ло. — Ама че идиотщина. Покани ме тук, за да ме дразниш, а после ме гониш. За такива жени си има име.

Линда-Гейл вдигна глава и прикова очи в неговите. Изглеждаше бясна.

— Щом мислиш така, изчезвай. Веднага.

— Тръгвам — скочи той. — Какво, по дяволите, искаш всъщност?

— Върни се, когато проумееш какво искам — метна шапката му по него. — Но ако отидеш при друга жена сега, ще разбера и никога вече няма да те пусна тук.

— Значи не бива да съм с теб, нито с някоя друга, докато не получа твоето разрешение?

— Не, Ло. Не можеш да си с никоя жена, докато ти самият не осъзнаеш за какво става дума. Е, поне знаеш как да излезеш оттук.

Раздразнена от безсилна ярост и потиснато сексуално желание, Линда-Гейл влезе в спалнята си и затръшна вратата.

Ло остана неподвижен за момент. Какво, по дяволите, й стана? Бе усетил вкуса на устните й. Ръката му бе все още топла от допира до гърдите й. А тя си влезе в спалнята и затръшна проклетата врата.

Изскочи навън напълно вбесен. Жени като нея, които използваха мъжа, заповядваха му, играеха игрички, трябваше да си платят за това.

Тръшна се в пикапа си и изгледа свирепо къщичката с жълтите капаци. Линда-Гейл мислеше, че го познава, мислеше си, че го е сложила на мястото му.

Но допускаше грешка. Смъртоносна грешка.