Емилио Салгари
Последните флибустиери (7)

7. Сред горите на Никарагуа

— Пожар! Пожар!

Този вик, отекнал посред нощ в един град, който имаше насреща си такъв страшен и способен на всичко враг, се пръсна с бързината на мълния от къща на къща.

Обхванати от неописуема уплаха, гражданите наизскачат по улиците с жените и децата и се разбягват, без дори да помислят за спасението на богатствата си.

Начело на тази тълпа тичат трима мъже, които не престават да викат с цяло гърло: „Пожар! Пожар! Флибустиерите!“ Това са двамата гасконци и баскът, които се стремят да се доберат първи до някой от подвижните мостове, след което да поемат към планината.

Кръчмата „Ел Торо“ гори. Лумват и къщите около нея, строени с борови дъски. Огнени езици запращат оттатък улицата град от искри, предизвиквайки още пожари.

Първите притичали признават, че всеки опит да се спаси града, построен изцяло от дърво, с изключение на правителствения дворег, е напразен.

Вече всички бягат, дори и войниците.

Дон Барехо и двамата му другари са все начело на бегълците, като не, престават да крещят.

С последно усилие те достигат до източния подвижен мост, който дежурните войници стремително спущат, и се втурват през долината, като оставят далеч зад себе си гражданите.

Още десетина минути продължават да тичат през долината, зловещо осветявана от пламъците, после се втурват към планината, за да се изкачат няколко стотици метри.

— Достатъчно! — извика дон Барехо.

Той се строполи под една гигантска пиния и двамата му другари, не по-малко уморени от него, сториха същото. От тази височина можеха да наблюдават в безопасност опустошението на нещастния град.

— Дявол да го вземе — извика дон Барехо, като се изправи. — Никога не бих повярвал, че една нищожна бъчва с ракия би могла да предизвика такъв пожар. Флибустиерите не ще могат да се оплачат от нас. Ако не успяхме да хванем маркиз ди Монтелимар, поне им освободихме пътя. Какво ще кажеш, Мендоса?

— Че с голямо удоволствие бих подремнал — отвърна баскът, който се прозяваше като мечка.

— Тогава аз ще остана на пост.

— Както искаш, лека нощ, и внимавай пламъците да не стигнат до нас — отвърна Мендоса.

— Можете да спите спокойно, когато на пост е Барехо.

В отговор той чу само ръмженето им. Гасконец номер две и баскът вече хъркаха, а долу долината все по-силно пламтеше, като огряваше дори гребените на високите планини.

Цяла нощ огънят бушува с невероятна сила, като събаряше къщи, казарми, църкви, камбанарии, магазини; на разсъмване пламъците започнаха да стихват, защото вече нямаше какво да ги подхранва. Нуева Сего-вия вече не съществуваше.

Гениалното, но жестоко хрумване на гасконеца само за няколко часа откри пътя на флибустиерите на Равно дьо Люсан и разпръсна големите испански корпуси, които маркиз ди Монтелимар щеше да хвърли срещу тях с надеждата да разгроми тази шепа хора.

Когато слънцето огря високите върхове на внушителната планинска верига, разпростряла се от запад на изток, тримата авантюристи, като не виждаха вече никого в долината, потеглиха отново, за да настигнат Бутафуоко и Равно дьо Люсан.

Флибустиерите можеха да се възползват от открития път и да напуснат позициите си, без да ги дочакат. Около шест часа те вървяха през гъстите гори, покриващи склоновете на планината, като си проправяха пътя със саби.

— Виждат се — извика внезапно дон Барехо.

— Кои? — попита Мендоса.

— Окопите.

— А флибустиерите? — Или спят като заклани, или са заминали — отвърна гасконецът. — Не виждам нито един човек на пост.

— Да не са ни изоставили?…

— Скъпи мой, сигурно са помислили, че е по-добре да спасят триста души, отколкото само двама.

— Неблагодарници! — възкликна Мендоса.

— Все още не сме стигнали до отбранителните огради — отбеляза Дьо Гюсак. — Може би спят в сянката на укрепителния пояс.

— Хм! — обали се дон Барехо, като поклати глава. — Може и да са помислили, че испанците са ни обесили, тъй като не се върнахме веднага.

Откъм окопите, над които се виждаха да кръжат огромни ята урубу, соколи от Централна Америка, се носеше нетърпима миризма. Труповете на испанците, изоставени на бойното поле, бяха започнали да се разлагат.

— Гръм и мълнии! — възкликна дон Барехо, който бе започнал предпазливо да се приближава. — Дали нашите другари не са избягали, за да не хванат чума?

— Ще стигнем сами до Дариен — отбеляза Мендоса. — Сега вече испанците ги няма.

— Почакай, виждам един знак, поставен в средата на окопа.

— Да отидем да го видим — предложи баскът. — Сигурно са го поставили там за нас.

Скочиха в окопа и се запътиха към едно копие, на което бе закачено парче червен плат и нещо бяло на върха.

Мендоса не беше се излъгал. Това беше бележка от Бутафуоко, в която им определяше среща край реката Магдалена, в случай че успеят да избягат от испанците.

— Възползвали са се от пожара, за да преминат сред пушеците през преградите на испанците — съобрази дон Барехо.

— А ние? — попита Дьо Гюсак.

— Ще тръгнем по същия път.

— Но Магдалена е далеч и тече покрай границите на Дариен. До десет дни няма да стигнем.

— Ще си плюем на петите и не ще се спираме, докато не настигнем другарите си.

— Бих искал да зная каква преднина имат пред нас.

— Сигурно е значителна, но ще се опитаме да наваксаме пътя. Преди да тръгнем, нека потърсим малко оръжие и амуниции — предложи дон Барехо. — Виждам толкова много сред убитите.

— В никакъв случай няма да съм този, който ще стъпи там вътре! — заяви Мендоса презрително.

— Нито пък аз! — допълни Дьо Гюсак. Гасконецът ги погледна състрадателно, после каза:

— Започвате да ставате капризни, приятели. Дон Барехо пък никога не е бил такъв.

Той скочи в окопа и застъпва предпазливо. Тъкмо посягаше към чифт огнестрелни оръжия, когато отгоре му връхлетя ято птици.

— Ах, негодници! — извика разгневен гасконецът и изтегли сабята си. — Съюзили сте се с испанците, значи? Сега ще ви науча!

Той говореше и се биеше едновременно, като режеше крила и глави, забулен в облаци от пера. Мендоса и Дьо Гюсак се превиваха от смях, но не се притичваха на помощ.

Много скоро урубите трябваше да се убедят, че човките им не са толкова силни, колкото сабята на гасконеца, и най на края отлетяха. Дон Барехо грабна два аркебуза и малко амуниции, мина отново по труповете и излезе от окопите.

— Я виж ти — извика, — дори и птиците ни имат зъб! Тази земя е прокълната…

Един не много далечен изстрел го прекъсна. По ръба на възвишението неочаквано се бяха появили мъже в ризници и шлемове, които се готвеха да застрелят тримата авантюристи, без дори да им извикат: „Ей вие, пазете се!“

— Мълнии! — възкликна Мендоса, като се прикри веднага във втория окоп. — Испанците!

— Гръм и мълнии! Откъде ли изникнаха? — се попита дон Барехо, който бе последвал Мендоса.

— Това трябва да са онези триста души, които ни следваха по петите, за да ни отнемат имуществото… — отвърна Мендоса. — Плюйте си на петите, приятели, да се скрием в гората.

По насипите на окопите заплющяха куршуми, но испанците, страхувайки се, че имат пред себе си значителни сили, не смееха да напуснат възвишението. Тримата авантюристи взеха на един дъх разстоянието до гората, в която се издигаха огромни дървета и храсти, преплитащи се с гирляндите от лиани, и се скриха сред тях, докато изстрелите ставаха все по-чести.

— Ако не са разбрали, че сме само трима, ще ни оставят на мира — отбеляза дон Барехо.

Бяха намерили една пътека в гората, вероятно отъпкана от тапири, които имат навика да си прокарват истински пътища, и продължиха да тичат, дишайки мъчително, пришпорвани от изстрелите, отекващи в срещуположния хълм с оглушителен тътнеж.

Това отчаяно тичане по края на гората продължи един час, после тримата авантюристи престанаха да чуват изстрели и спряха доста изненадани, че по чудо са се отървали от засадата.

— Какво ще кажеш, Мендоса, за всичко това?

— Дявол да го вземе, ако зад нас наистина са онези триста души, на края те все пак ще ни хванат.

— Но ние също имаме крака.

— Само че те имат и кучета… Не ги ли чу как лаят?

— Да, чух ги, и ми заприличаха на овчарски.

— Тогава не ни остава друго освен да продължим да вървим. Към обед се спряха пред голямо растение, което се издигаше самотно сред хаоса от зеленина.

— Пало де вака! — възкликна дон Барехо. — Обедът ни е осигурен… Ей, Мендоса, ти, който имаш силно обоняние, подушваш ли испанците? Аз вече не чувам кучето.

— Надявам се, че са се спрели да обядват — отвърна баскът. — Това да не са мулета от Пиренеите, та да вървят без почивка.

— Дьо Гюсак, дай ми за малко твоя шлем…

Дон Барехо взе сабята и шлема и се приближи до растението, замахна и от стеблото бликна струя белезникава течност, прилична на мляко.

— Това е по-вкусно от плодовете — каза и подаде на Мендоса препълнения шлем.

Поседяха край дървото само десетина минути. Далечен лай им подсказа, че трябва отново да тръгнат, за да не бъдат настигнати.

— Много бързо обядват испанците! — удиви се дон Барехо. — Нашата кожа трябва да е по-скъпа и от златото….

Отново бяха започнали да тичат, но този път не през гъсталак от пасифлора. Красиви палми, извисяващи гъвкавите си и жилави стебла на повече от петдесет метра височина, се изпречваха на пътя им.

Това повторно тичане, по-мъчително и от първото, продължи до залез слънце. През целия ден те чуваха лая на проклетото куче, далечен, разбира се, но все по следите им.

— Да потърсим някакво прикритие — предложи Дьо гюсак.

— Ако се покатерим на някое дърво…

— Тихо, Мендоса — извика гасконецът, който от няколко секунди бе наострил уши. — Струва ми се, че тук наблизо има извор. Ослушай се, Дьо Гюсак.

— Наистина чувам ромон на вода — отвърна вторият гасконец.

— Тъкмо това ни трябва, за да накараме кучето да загуби следите ни.

— Нека да видим дали ще можем да използваме тази вода — каза Мендоса. — Ако се касае само за ручейче, ще трябва да се простим с мечтите си.

Под оскъдната светлина на залеза тримата авантюристи си пробиха път през гъсталаците и неочаквано се озоваха пред един водоем.

Водата се вливаше през доста широк процеп, който сякаш водеше към някаква пещера, а изтичаше от друг процеп, устремявайки се по гористите склонове на планинската верига.

Дон Барехо веднага погледна към скалата.

— Изворът е там вътре — каза. — Ако можехме да намерим прикритие!… Кучето ще има да търси следите ни.

— И ти искаш да прекараме нощта там вътре, стъпили във водата?

— Остани навън и се оправяй сам с испанците.

— Никога не са ме привличали тъмните пещери, където могат да се крият змии.

— Открих — извика в този момент Дьо Гюсак, който от известно време претърсваше джобовете си.

— Какво? — попитаха в един глас и двамата приятели.

— Парче свещ, което ми послужи да подпаля бъчонката с ракия.

— Събувайте си ботушите и да вървим да изследваме извора — каза дон Барехо. — Лаят на кучето се чува все по-ясно и бих се обзаложил, че испанците са на не повече от хиляда крачки.