Мора Сийгър
Преди бурята (3)

3

Пол спря пред голямата изискана постройка на Авеню дьо Либерте. Тротоарите гъмжаха от забързани минувачи. Много от тях — предимно мъже, но също и жени, — непрекъснато влизаха и излизаха от сградата. Някои имаха доста самоуверен вид, но повечето изглеждаха угрижени.

Пол не можеше да ги упрекне. Сградата бе седалището на Законодателното събрание и в нея се намираха кабинетите на ръководителите на революцията — мъже толкова могъщи и автократични, колкото кралят от династията на Бурбоните, когото бяха свалили от власт.

Liberte et Egalite. Свобода и равенство, девизът на революцията. Те образуваха крайъгълния камък на убеждението на Пол, че си заслужава да бъде разрушено нещо старо, за да се замени с нещо по-добро. Онова обаче, което виждаше около себе си, го изпълваше с отвращение. Франция бе на път да се самоизяде. Колкото и да се опитваше, не успяваше да прогони тази ужасяваща представа.

След малко трябваше да се изправи очи в очи с мъжа, който според него повече от всеки друг бе виновен за рухването на мечтата за свобода, равенство и братство. Мъжът, комуто Пол бе вярвал безрезервно и за когото преди време бе готов да мине през огън и вода. Мъжът, когото се готвеше да предаде.

С горчива въздишка той се отърси от черните мисли и влезе в сградата, където се смеси с разбуненото множество.

Той бе дребен — малко над метър и петдесет — и слаб. Както обикновено, неспокойно крачеше насам-натам из огромния, разточително обзаведен, кабинет. Неистовата му енергия бликаше необуздано, заплашвайки да помете всеки, който се изпречеше на пътя й. С мъка се сдържаше да остане на едно място повече от минута.

Максимилиян Робеспиер, ръководител на якобинската фракция в Законодателното събрание — завладяващ оратор, непоправим идеалист и… безнадеждно луд.

Пол го завари да диктува нещо на някакъв секретар. Думите се изливаха от устата му като порой. Гласът му бе настойчив, оглушителен, заплашващ всеки момент да премине във фалцет.

Робеспиер имаше кестенява, леко чуплива, коса. При публични изяви слагаше перука или пудреше собствената си коса. Кожата му бе бледа и осеяна с белези, тъй като в детските си години бе преболедувал от едра шарка. Очите му бяха големи, изпъкнали и леко кривогледи.

— Вие ли сте, Дьоламер?

Пол погледна секретаря — висок млад мъж с бакенбарди, който усилено се потеше, при това, изглежда, не само от жегата, усмихна се вяло и каза:

— Струва ми се, че преуморявате горкия Ебер. Изглежда като човек, който има нужда от малко почивка.

Всъщност Робеспиер се нуждаеше от почивка, бе напрегнат до краен предел. При всяка следваща среща с него Пол все повече се убеждаваше, че е болен, макар и не физически.

Инстинктът, който го правеше толкова добър лекар, му позволяваше да усети отровата, рушаща някога толкова брилянтния и далновиден ум на Робеспиер. Това бе истинска трагедия, но и опасност, която трябваше да бъде отстранена.

— Седнете — подкани го Робеспиер с вял жест. Извади от джоба на брокатения си редингот обшита с дантела носна кърпичка и я притисна към устните си. Когато я махна, маската на любезност отново бе на мястото си. — Колко време мина, Пол? — попита усмихнато. — Два месеца… или три, откакто се видяхме за последен път? Но в крайна сметка — подигравателно добави той, — както чувам, вие сте един много зает човек.

Пол сви рамене. Протегна дългите си крака и се настани толкова удобно, колкото позволяваше твърдата облегалка на стола.

— Всеки от нас има своите задължения.

— О, да — съгласи се Робеспиер. — Прав сте, разбира се. Но вашите неотдавна се увеличиха, нали?

Пол въздъхна мислено. Макар че не бе сред хората, възложили му да се погрижи за здравето на кралицата, водачът на якобинците навярно вече бе информиран за това и дори бе твърде вероятно сам той да бе препоръчал Пол на Законодателното събрание. Ако се надяваше да го направи свой информатор, щеше да остане разочарован.

— Има ли някаква специална причина за желанието ви да ме видите? — спокойно попита той. Тонът му издаваше подобаващата доза сдържано нетърпение на човек, който прекалено цени времето си, за да го пилее в безобидни приятелски разговори на чаша следобеден чай.

Робеспиер смръщи чело. Властта го правеше суетен. Бе свикнал на уважение, а и междувременно бе решил, че му го дължат. Никой — дори и политическите му противници — не смееше да го предизвика открито. Всички се бояха от него.

Всички, с изключение на Пол. Той бе един от малцината, които Робеспиер не бе успял да подчини чрез заплахи и изнудване. Затова на неговото уважение революционерът държеше най-много.

— Донесете ни чай, Ебер — неочаквано нареди Робеспиер.

Секретарят бе толкова изненадан от тази проява на гостоприемство, че на път към вратата едва не се спъна. Когато излезе, Пол се засмя тихо.

— Както виждам, все така държите хората си изкъсо.

Робеспиер махна пренебрежително с ръка.

— Обграден съм от посредственост… Вече не е като в доброто старо време, когато всичко бе възможно.

Той се наведе напред. Хилавите му рамене бяха напрегнати и вдървени.

— Повече отвсякога имаме нужда от хора като вас. Само кажете „да“ и ще ви предложа пост, за който ще ви завижда цяла Франция.

Пол се поколеба. Отговорът му трябваше да бъде изключително дипломатичен — трябваше да даде да се разбере, че оценява оказаната му чест и същевременно недвусмислено да отклони предложението.

Не че то бе изненада за него. Преди време дори бе изкушен да приеме — така можеше да предотврати някои от най-пагубните за страната действия на якобинците.

Работата бе там, че не ставаше за шпионин, още по-малко пък за саботьор. По природа бе толкова искрен, че не си правеше илюзии относно шансовете да изиграе с успех подобна роля. Най-доброто според него бе онова, което правеше в момента — спокойно и целенасочено да се опита да вразуми водачите на революцията.

Той погледна Робеспиер и устоя на погледа му.

— Знаете ли, че само през последната седмица холерата е отнела живота на двеста и дванадесет души от Националната гвардия? При това само в Париж. Все още не съм получил информацията за останалата част от страната.

Събеседникът му сви рамене.

— Болести и смърт е имало винаги. Те са част от живота.

— Но могат да бъдат победени или поне ограничени. Не е наложително толкова рано да даваме доказателство за това, че сме смъртни.

Известно време Робеспиер не каза нищо, а само се усмихваше замислено.

— Това винаги е било вашето верую, нали, Пол? Животът би могъл да бъде по-добър. Вярвате го, нали?

Пол повдигна вежди.

— А вие не, така ли? — въпросът бе всичко друго, освен безобиден. Ако Робеспиер не вярваше, че животът на хората може да бъде подобрен, което бе целта на революцията, тогава не можеше да бъде неин водач.

— Онова, в което вярвам… — промърмори Робеспиер. Той замълча и погледна неочаквано в себе си, сякаш бе забелязал нещо, което отдавна му бе убягвало. — Онова, в което вярвам аз, е — отново поде той, — че човекът е покварен от недостатъците на нашето общество. Алчността и суеверието са туморът, който ни разяжда отвътре. Докато не бъде изрязан, не може да има никаква надежда за нещо по-добро.

Външно Пол остана спокоен, въпреки че констатацията на Робеспиер го шокира и разтревожи. Какво означаваше „алчност и суеверие“? За един болен ум такива можеха да бъдат дори обикновената търговия и религията.

Той поклати глава. Не искаше да повярва на слуховете, които се носеха из Париж. Шушукаше се, че по инициатива на Робеспиер Законодателното събрание възнамерявало да постави пред краля изисквания, още по-нечувани от досегашните. Изисквания, които не можеха да бъдат изпълнени, без да бъдат унищожени устоите на френската култура. Но какво щеше да стане с Франция без нейната история и вяра?

Настроението на Робеспиер неочаквано се промени — нещо обичайно за него. Той се усмихна и седна на стола срещу Пол. След това попита с ласкателски фамилиарен тон:

— Как е гражданката Капет?

Имаше предвид кралицата. Бе я нарекъл с даденото й от революционерите име. Те отказваха да й признаят титлите и знатния произход, виждайки в това още един начин да унижат нея и цялото кралско семейство. Пол считаше това убеждение за меко казано глупаво.

— Кралицата е болна — делово обясни той. — Нищо сериозно, но се нуждае от лекарски грижи.

— Разбирам — промърмори Робеспиер, без да откъсва поглед от лицето му. — И вие възнамерявате да се грижите за нея?

— Изявих готовност да го сторя — потвърди Пол.

— С… удоволствие ли го правите?

Пол смръщи чело. Въпросът му се стори неясен. Имаше задължения, и щеше да ги изпълни. Единствено това имаше значение, освен… освен ако Робеспиер не бе узнал нещо за Доминик. Пол бе обзет от безпокойство, което грижливо скри. Нито за миг не биваше да позволява на Робеспиер да долови загрижеността му за младата придворна дама на кралицата. Това би я изложило на още по-голяма опасност.

— Все някой трябва да го стори — предпазливо рече той. — Не ми се струва политически целесъобразно кралицата на Франция да бъде оставена да умре поради липса на лекарски грижи.

— Има ли такава опасност — попита Робеспиер, — да умре?

Пол сви рамене. Не искаше да преувеличава опасността, но и не можеше да я изключи напълно.

— Винаги има опасност. Както сам казахте, болестите и смъртта са част от живота.

— Така е, но съществува ли непосредствена опасност за живота й?

Пол поклати глава. Не можеше да свърже чутото за омразата на Робеспиер към кралското семейство с очевидната му загриженост за здравето на Мария Антоанета. Изглежда, той не само не желаеше смъртта на кралицата, но и действително се боеше смъртта да не съкрати земните й дни.

— Изглежда, притежава вродена издръжливост — каза Пол — и ако следва указанията ми, би трябвало да се възстанови много скоро.

Робеспиер се облегна назад и въздъхна с облекчение.

— Искрено се надявам. Подлата змия няма да се отърве толкова лесно.

Пол бе потресен, но успя да скрие погнусата си. Робеспиер изглеждаше съвършено спокоен. Тонът и изражението на лицето му не се бяха променили нито за миг, което правеше думите му още по-зловещи.

— Е, добре — продължи след малко, сякаш не бе казал нищо особено. — Истинският мъж трябва да умее да чака. Това винаги е било мой девиз, нали, Пол? Вие също отлично умеете да изчаквате най-благоприятния момент, не съм ли прав? — Той се засмя тихо и стана. След това освободи събеседника си с вял жест. — Добре тогава, върнете се при войниците и холерата си. Но не забравяйте от време на време да навестявате гражданката Капет. Не бива да занемаряваме здравето й.

Когато напусна кабинета и облекчен се отправи към изхода на сградата, Пол чу Робеспиер да се смее. Мислите му вече бяха в Тюйлери при двете жени, за които се безпокоеше — за всяка от тях, разбира се, по различен начин.

Толкова бе погълнат от грижите си, че не забеляза дребничкия мъж с тъмно лице, последвал го на почтително разстояние.