Ерик Лустбадер
Завръщането на нинджата (14)

Тринадесета глава
Токио | Вашингтон

Наохиро Ушиба, дайжинът на МИТИ, беше чувал, че наричат Томоо Козо „Лудият оябун“. За него се носеха какви ли не легенди. Според една от тях пенисът му бил напълно изрисуван с „иризуми“ — изящните цветни татуировки, които си правят всички членове на Якудза. Техниката на това изкуство, останала непроменена от векове, беше доста болезнена, тъй като боите се нанасяха върху кожата с помощта на остро бамбуково връхче.

Ушиба вдигна глава и заби тежък поглед в лицето на Козо:

— Самоволното ви решение да поставите под наблюдение съпругата на Никълъс Линеър ни принуди да поемем по този доста опасен път!

Козо дръпна от цигарата си, малките му черни очички опипаха лицето на Ушиба.

— Решението ми беше правилно — отвърна той. — Линеър изчезна в мрака, очевидно потърсен от Оками. Нима трябваше да стоим със скръстени ръце?

— А Нанги?

— Жената беше връзката — поклати глава Козо.

— И винаги е била. Можете да ми повярвате Линеър никога не би споделил появата на Оками в живота си точно с Танцан Нанги! Винаги е демонстрирал омраза и презрение към Якудза, а сега изведнъж отива да слугува на самия Кайшо! Изключено!

Ушиба запали цигара и закрачи редом с Козо, който неуморно обикаляше около големия стъклен аквариум.

— Може би сте успял да заблудите останалите оябуни от Вътрешния съвет, но мен няма да успеете! — твърдо изрече той. — Убеден съм, че сте организирал тази атака срещу Оками с единствената цел да се изправите очи в очи с Линеър! — винаги беше предпочитал директното нападение пред заобиколните действия. А ако Козо действително е луд, той може би ще разкрие мотивите за решението си да отстрани Кайшо. — Прав ли съм? Никога не бихте се отказал от такова предизвикателство!

— Глупости! — процеди Козо и продължи да се движи като хищно животно в клетка. — Не по-зле от мен знаете каква опасност представлява Оками! Вече от доста време се стараем да го неутрализираме! Времената са такива, че място за Кайшо няма! Твърде опасно е в ръцете на един човек да бъде концентрирана толкова голяма власт! Казано накратко, неговите функции вече са иззети от „Годайшу“. Нашата мрежа обхваща целия свят, тя несъмнено ще работи по-ефикасно и под по-добър контрол, отколкото, ако всичко зависи от решенията на един човек! — издуха дим по посока на капандурата и добави: — Сега аргументите на Оками срещу „Годайшу“ приличат на вишневи цветчета, попаднали в кална локва… Той вероятно отдавна е предвидил своето поражение като Кайшо и е взел всички необходими мерки да остане в историята. На негово място и аз бих постъпил така.

— Но без неговите тесни връзки с мафията „Годайшу“ никога не би получила право на живот! — възрази Ушиба. — Той е бащата на тази организацията не вие или аз!…

— Още по-жалко, че се е обърнал срещу нас — сви рамене Козо. — Карма. Сам избра този път, никой не го е принуждавал…

— Но вие направихте всичко възможно в това отношение нали?

— Всички знаят, че някога аз бях най-близкият му сътрудник. Може би именно затова пръв забелязах промяната у него и започнах да ставам подозрителен. В крайна сметка се оказах прав и се превърнах в най-яростния му противник. И с пълно право. Той не вярваше в целите на „Годайшу“, предаде както организацията, така и нас… Сключи сделка с Доминик Голдони зад гърба на всички, сега сами трябва да се оправяме с последиците…

— И двамата умеехме да се оправяме с американците, но трябва да призная, че той ги познаваше по-добре от мен…

— Това скоро ще се промени — поклати глава Козо — Аз самият работя упорито в тази насока, мисля че скоро ще разбирам отлично психологията на „итеки“.

— Разбирате ли защо споменавам за предизвикателствата? — вдигна глава Ушиба. — Вие просто не можете да им устоите. Но решението ви да унищожите Линеър е лишено от смисъл, нещо повече — то е направо опасно!

— Не е лишено от смисъл — възрази Козо. — Започнах да действам, след като се добрах до изключително ценна информация — Линеър е „Нишики“, тайнственият осведомител на Голдони и Оками!

— Това е смешно! — извика Ушиба. — У Линеър съществуват силни морални задръжки, той не би…

— Японската история ни учи, че увереността в собствената правота е най-удобното гнездо за корупцията! — поклати глава Козо, на лицето му се появи усмивка: — Помислете върху това, Ушиба-сан… Линеър притежава достатъчно опит и ум, за да ни унищожи.

— Но това са само част от причините за вашето решение, нали?

— Не желая да правя лични признания, дайжин — твърдо отвърна Козо. — Нима не разбирате, че преследвайки Оками, ние ще ударим с един куршум два заека? Единодушни сме по въпроса, че времето на Кайшо е безвъзвратно отминало. Давайки му възможност да разбере, че дните му са преброени, ние автоматически го притискаме в ъгъла. Той се принуждава да потърси помощ от сина на полковника — така, както е било уговорено преди години. Линеър изпълнява волята на баща си и ние получаваме възможност да диктуваме условията за времето и мястото на сблъсъка… Убеден съм, че ще победим Линеър само ако го ликвидираме физически. Това именно е нашето предимство, така ни учи и великият Сун Тцу…

— Имате предвид себе си, а не всички нас — продължително го изгледа Ушиба. — Вие сте този, който иска да унищожи Никълъс Линеър!

— Не само иска, дайжин — усмихна се Козо и леко поклати глава. — А вече е и на път да го стори!

 

 

— Прави ми впечатление, че напоследък проявявате склонност към дейност, която няма нищо общо със служебните ви задължения…

Червената кралица се протегна, гърбът му се изпъна, пръстите му под тънката кожа на ръкавиците леко пропукаха.

— Тази дейност струва доста пари на американското правителство, то едва ли ще бъде склонно да ги оправдае… Кажете защо?

— Знаете защо — отвърна Лилехамър. — Доминик Голдони беше премахнат буквално под носа ни! — Червената кралица мълчеше и невъзмутимо го гледаше, това го ядоса. — По дяволите, очистиха го въпреки Програмата за защита на свидетелите!

— Голдони действаше в рамките на ФПЗС, нали? Какво друго сте очаквали?

Лилехамър гледаше как Червената кралица спокойно унищожава остатъците от двойния хамбургер с бекон и сирене, положен върху голяма порция пържени картофи. Защо, по дяволите, винаги трябваше да се срещат из разни закусвални и да плюскат като прасета, гневно се запита той.

— Очаквам да не позволим на копелето да се измъкне, което и да е то! — троснато отвърна той. Струваше му се абсурдно да обсъждат проблеми от подобно естество сред шумни хлапета, строителни работници, хапващи на крак, и куп скучаещи комарджии, които чакат отварянето на залата за залагания оттатък улицата.

Червената кралица отмести картонената чиния и доволно въздъхна:

— Имам нужда от още една кока-кола…

Стана и тръгна да прекосява просторното помещение, обзаведено с ярки жълто-червени столове и масички. Беше облечен в отлично, скроен костюм от скъп английски туид със строга жилетка, единствено крещящо ярката вратовръзка издаваше американския му произход.

След малко се върнал обратно, в ръката му имаше голяма картонена чаша.

— Няма защо да се правите на свенлив — рече. — Внимателно разгледах снимките на Голдони, напълно съм убеден, че До Дук му е видял сметката… И зная колко много искате да вкарате топките му в месомелачката! — щракна с език да почисти зъбите си от сиренето, после поклати глава: — Именно затова заповедта ми е кратка и категорична: забранявам ви всякакви волности в тази посока!

Лилехамър стоеше напълно неподвижен. Имаше чувството, че най-сетне е настъпил моментът, в който гранитът в душата му започва да се пропуква.

— Ще трябва да получа много убедителни аргументи в полза на тази заповед! — процеди през стиснати устни той.

Лицето на Червената кралица стана мрачно.

— Как мислите, дали да си поръчам една мелба? — въздъхна той.

— Тук?! Мелбите в тези закусвални имат вкус на пластмаса, като всичко останало!…

— Нима? Никога не бих допуснал… — Червената кралица сви рамене и потупа корема си: — Е, хубаво… Мисля, че оставихме добро впечатление, всичко ометохме… — извади няколко дребни банкноти, подхвърли ги на пластмасовата масичка и започна да се надига: — От проявата на лично отношение полза няма… Вашият гняв може да доведе до две неща — погрешно изпълнение на служебните задължения или преждевременна смърт… Искам да ми обещаете, че ще оставите До Дук и ще се заловите с изпълнението на текущите задачи! Бог ми е свидетел, че искам да забравя целия този кошмар!

Лилехамър проследи с поглед едно хлапе, което беше оплескало лицето си със сладолед, главата му бавно кимна:

— Обещавам, че няма да преследвам До Дук — тихо промълви той. — Това достатъчно ли е?

— Искам да държите под око Дейвис Мънч. От Бейн разбрах, че са го видели в компанията на онзи Харли Гоунт малко преди да се появи в дома ви… Бейн може да е параноик, но съвсем не е глупав.

Минаха покрай изцапаното хлапе, Червената кралица го потупа по главата. На няколко крачки от входа изведнъж спря и съучастнически се наведе към ухото на Лилехамър.

— Лудостта се ражда от прекомерното желание за отмъщение — прошепна той. — Не забравяйте това, ще ви бъде от полза.

 

 

Когато звънецът издрънча, Мани Манхайм гледаше дебелия кафяв плик пред себе си. Обърна се стреснато и бързо го тикна на лавицата, под която държеше заредената пушка е отрязана цев. На фона на решетките се очерта фигурата на висок мъж.

Беше облечен в дълго черно палто с вдигната яка и очевидно не бързаше да влезе в контакт е Мани. Спря се пред стената, до която беше струпана камара стари пещи, и се зае да ги оглежда. Там имаше какво ли не: блестяща електрическа китара, пълен комплект куфари „Луи Вюитон“ сребристозелен велосипед тип БМХ, двойка китайски вази от син порцелан, блестящ с хромираните си части мотоциклет „Харли Дейвидсън“, върху чиято седалка Джони Кеш^[1] беше оставил автограф на собственика — някой си Фърди Франсиз…

Посетителят не бързаше и Мани получи възможност да го разгледа. Това, което видя, го направи още по-нервен. Започна де се притеснява още когато Харли Гоунт се появи за втори път и му предаде за съхранение дебелия жълт плик, инструктирайки го подробно какво да направи, ако не се чуят или видят след двадесет й четири часа.

Това беше преди два дни и Мани разбра, че нещо е станало с приятеля му. Не искаше да си представя точно какво, но нощем му се присънваха всички ужасяващи възможности.

Мъжът, който влезе в заложната къща, беше едър и здрав, с огромни юмруци. Бавно се приближаваше до тезгяха, зад чиято телена мрежа Мани го наблюдаваше с нарастващо безпокойство, умните му очи внимателно оглеждаха, изложените стоки, не пропускаха нито един от недостатъците им. Мани пък гледаше грозните белези по лицето му, деформирания от многобройни счупвания нос и усещаше как по гърба му се плъзна хладна струйка пот. Пристъпваше от крак на крак и мълчеше, дясното рамо нетърпимо го засърбя.

В какво се е забъркал Харли, питаше се той. Нима наистина е възможно да са го убили? В душата му се бореха любопитство и ужас. След изтичането на 24-часовия срок на няколко пъти вземаше плика в ръце. Веднъж дори реши да го отвори, но ужасът скова действията му и той се отказа.

Тази сутрин оглеждаше посетителите си с напрегнато внимание. Просто защото в главата му се беше появило ужасно подозрение. Ами ако някой е проследил Харли и е видял, че му предава обемистия плик?! Мъжът опипа един от куфарите, раменете му леко се повдигнаха. Очите му се стрелнаха по посока на входа, после се преместиха върху Мани, застинал на мястото си зад решетката. Силните мазолести пръсти щракнаха ключалката, големият куфар се отвори. Вътре спокойно би се побрал човек, стига да свие ръцете и краката си.

Първата мисъл на Мани беше да изгори плика, да се освободи от доказателството за посещението на Гоунт, да се освободи от бремето на тежката отговорност, която приятелят стовари отгоре му, без дори да го попита. Оказа се обаче, че не може дори да драсне клечката кибрит. Може би не беше достатъчно подъл за подобен жест, но сега, наблюдавайки как странният посетител затваря куфара й пристъпва към мотоциклета — само на крачка от гишето, — душата му се изпълни със съжаление за проявената слабост, вече беше убеден, че е направил фатална грешка.

Но как да предаде единствения си истински приятел? Макар че се срещаха рядко, Мани държеше на връзката си с Гоунт. И двамата бяха в състояние да разтоварят така, сякаш месеците и годините между срещите им нямат никакво значение, сякаш едва вчера се бяха разделили… Подобно приятелство се създава рядко, един път в живота… Особено пък в живота на човек като Мани, който протичаше монотонно и скучно.

Мъжът с тъмното палто се прокашля и Мани подскочи. Дясната му ръка автоматично се насочи към приклада на рязаната пушка под тезгяха, пръстът му напипа спусъка.

— Да? — въпросително вдигна глава той.

— Нищо, нищо — промърмори мъжът, поглеждайки бегло в негова посока. — Питах се колко ли ще искате за това…

— Дванадесет хиляди — отвърна Мани. — Моделът е класически…

— Чопър… — довърши вместо него посетителят. — Познавам го добре… — пъхна ръце в джобовете на палтото си и се обърна: — Никога ли не излизате от тая клетка?

Ужас скова душата на Мани. Тоя тип изобщо не се интересуваше от мотоциклета. Беше дошъл да прибере плика на Гоунт и междувременно да изпрати Мани на оня свят!…

— Чухте ли какво ви попитах?

Мани целият се тресеше, езикът му правеше отчаяни опити да се отлепи от небцето.

— Ф-р-т… — това беше всичко, което излезе от устата му.

— Какво?

— Имах… а-а… някои сериозни неприятности… — изпелтечи Мани. — Затова предпочитам да…

Мъжът пристъпи към гишето.

— Пищов ли стискате там, отдолу?

— Не се приближавайте! — изръмжа Мани, отчаяните му опити да събере малко слюнка в устата си продължаваха.

Мъжът смаяно се втренчи в късото дуло на пушката, насочило се изневиделица в гърдите му.

— Искате да кажете, че ще ме гръмнете, ако ви предложа за чопъра десет бона и половина в брой?!

— А? — объркано го погледна Мани, адамовата му ябълка помръдваше като жива.

— Искам чопъра — поясни мъжът, извади ръце от джобовете и ги обърна с дланите нагоре. В едната имаше дебела пачка банкноти. — Ще ми го продадете ли, или ще ме гръмнете?

Мани усети сърцето си в гърлото. Не можеше да реагира, предчувствието за близко нещастие беше все така силно.

— Хайде, приятел — усмихна се мъжът насреща му. — Разбрах, че си имал неприятности, но това си е твоя работа… Успокой се и се вземи в ръце… Искам да купя шибания мотор и това е всичко!

Мани избърса лицето си с трепереща ръка. Господи Исусе, това не е живот, въздъхна в себе си той. Вече навсякъде виждам призраци! Още малко и хоп — я инфаркт, я нервен припадък!… Свали пушката и я остави настрана. Мускулите му трепереха неудържимо, принуди се да стисне тезгяха с две ръце, припика му се… — Мъжът размаха пачката над главата си.

— Хайде, донеси ключовете и да правим сделката!

Мани отключи вратата на клетката и пристъпи прага:

— Имате ли книжка?

— Разбира се — отвърна мъжът, свободната му ръка се плъзна към задния джоб.

В същия миг Мани разбра, че е мъртъв. Сякаш сънуваше кошмар. Виждаше ясно какво става, но не беше в състояние да реагира. Мозъкът му се превърна в желе, сред него лениво проблеснаха най-логичните въпроси на света: Защо излязох от клетката? Защо оставих пушката? Защо не се вслушах в инстинктите си?

Стоеше на място, очите му облещено гледаха как мъжът измъква портфейла от задния си джоб, оставя пачката на седалката на мотоциклета и започва да рови за книжката си.

— Ето — подаде документа той, но Мани не беше в състояние да реагира. Сърцето блъскаше в гърдите му като влак без спирачки в тунела на подземната железница, не можеше да си поеме дъх.

— К’во ти става бе, човек? — изгледа го непознатият. — Не искаш ли да изкараш някой долар? Да не би всеки ден да ти предлагат по десет бона и половина за тоя стар чопър?

Мани вдървено протегна ръка, книжката се изплъзна от безчувствените му пръсти и падна на пода. Наведе се да я вдигне, после се зае да попълва договора. Действаше като сомнамбул, почти не чуваше какво говори клиентът — Мак Дивайн според шофьорската книжка в ръката на Мани. Написа разписка за сумата десет хиляди и петстотин долара, без да ги брои, тъй като Дивайн вече го беше сторил пред него.

— Комшията направо ще се насере, като види това бебче пред къщата ми! — ухили се посетителят. — Вече трета година търси тоя модел!

После хвана кормилото на мотора и го изтика навън, придържайки го с нежно внимание. Облегнат на рамката на вратата, Мани все още не можеше да си поеме дъх. Цялото му тяло плуваше в пот. Най-сетне събра сили, втурна се обратно в клетката и навлече палтото си. Напъха дебелия плик отдолу, после излезе и спусна ролетката. Заключи я с тежък катинар и с омекнали крака се отправи към банката си. Беше едва три следобед, но за днес му стигаше. Прибави парите на мистър Дивайн към нищожния си оборот за деня, вкара го на срочен депозит и тръгна да върши това, което трябваше да свърши още предишната сутрин, да изпълни инструкциите на Гоунт.

 

 

Камбанният звън ехтеше дълбоко в гърдите му, примесен със странен стържещ глас, появил се в ранните утринни часове, по време на най-дълбокия сън… Необичайната комбинация омекотяваше сетивата, караше ги да тръпнат в онова меланхолично вцепенение, което обикновено се появява след бурни душевни вълнения…

Звънките удари на метал върху метал съвпадаха с тупкането на сърцето му, едновременно с това звучаха някак далечно и неясно, като пърхането на ято врабци след залез-слънце…

Не знаеше дали все още е жив, на какво може да бъде оприличено състоянието, в което се намираше. Мислите му, все още разпокъсани и хаотични сред кипящата магма на вселената, сякаш съществуваха сами за себе си, без връзка с мозък и тяло — самотен лъч светлина, проблясващ несигурно в мрака на космическата нощ…

В тях не присъстваше нито миналото, нито бъдещето. Изпразнени от съдържанието на логиката, те изглеждаха леки и неустойчиви, като полъх на съновидение… Около тях нямаше нищо — нито дишане, нито движение на кръвта, нито стремеж към движение… Но как може да съществува то, когато отсъстват тялото и мозъкът, когато няма какво да придаде плът и кръв на ефимерните мисли?

Камбанният екот обаче не секваше. Не беше звук, тъй като нямаше уши, за да го чуе. Беше по-скоро някаква пулсация, неземен глас, непринадлежащ нито на човек, нито на машина… Внушение, че някъде сред необятната космическа пустош нещо съществува…

Светлина, сянка върху душата… Значи все пак нещо съществува и това нещо е самият той.

Ражда се в метална клетка. Някъде дълбоко под земята — просторно помещение във формата на конус, изпълнено със сапфирена светлина и машинен грохот. В ноздрите го удари миризмата на метал. Отначало гореща и аморфна, след това — хладна и мазна… Но вече дишаше.

Очите му бавно се учеха да се фокусират, пред тях се появиха странни образи. Някакви огромни същества, очевидно извънземни роботи, създадени от отделни, напълно автоматизирани елементи. Ръце, крака, торс, пръсти с хидравлично задвижване, инфрачервени очи… Съвършени зверове, оформящи се направо пред очите му, все още несвикнали със странностите на това, което ги заобикаля… Сякаш беше свидетел на самото Сътворение, станало възможно благодарение волята на Бога и ковашките умения на Вулкан…

А може би това беше обикновен завод за роботи. Как би могъл да знае със сигурност, след като дори не беше уверен, че все още е жив? Имаше усещането, че не е мъртъв и се намира в Токио. Едно абсурдно усещане, разбира се. Месулетът не би могъл да го пренесе на другия край на света!

Човешко присъствие не се забелязваше. Прецизно движение на метални цилиндри, редуване на тъмно и светло. Равномерен грохот на машини, наподобяващ жуженето в пчелен кошер. Пулсация на 10 000 сърца, освободени завинаги от своята тленна обвивка. Звънка, щастлива песен на изкуствен живот, създаден от стомана и титан, високо устойчиви пластмаси и силициеви чипове, кабели от фибростъкло и благородни метали…

Бавно си пое дъх, изпита дълбока наслада от поредното доказателство, че все още е жив. Прекаран през тройна филтрираща система и съвършена климатична инсталация, въздухът беше стотици пъти по-чист от планинския, но въпреки това някак мъртъв от особената миризма на машините. Сякаш тежеше от електрически заряди, някъде в далечината мрачно проблясваха светкавиците на приближаваща се буря…

Изведнъж светлината и звуците изчезнаха, на тяхно място се появи интензивен световъртеж. Светът се превърна в яркосива, болезнена точица. Клепачите му потрепнаха и инстинктивно се затвориха.

Съзнанието му се върна от остра, почти непоносима болка.

— Събуди се! Спа достатъчно дълго!

Гласът звучеше обезпокоително познато. Стреснато се надигна, позна собственото си лице, надвесено заплашително над него, по гърба му пробягаха тръпки на ужас. Собствените му устни се разтегнаха в злорада усмивка, собствените му очи доволно проблеснаха.

— Добре дошъл в новия живот! — поздрави го собственият му глас, потрепващ като при халюцинация. — Той няма да бъде особено дълъг, но в замяна на това ще бъде изпълнен с куп изненади!

Никълъс отново припадна.