Ерик Лустбадер
Завръщането на нинджата (9)

Осма глава
Олд Уестбъри | Венеция

Лю Кроукър зърна за първи път в живота си Маргарет Голдони де Камило отвъд просторната морава, зелена и сочна като през лятото. Може би благодарение на този цвят — ослепително свеж и блестящ под отвесно падащите лъчи на обедното слънце — гледката придобиваше една особена интензивност, превръщаше се в нереален и незабравим обект, сякаш напълно освободен от законите на земното притегляне.

Най-напред зърна облак тъмна, леко чуплива коса, която му напомни за студен джаз и двойно еспресо в някакъв отдавна забравен бар на Гринуич Вилидж. После, дочула стъпките му по посипаната със ситен чакъл пътека, тя се обърна и му даде възможност да оцени съвършената линия на носа и решителната брадичка. Очите й гледаха хладно и с леко любопитство, очакваната враждебност липсваше.

— Нямате късмет — каза Маргарет Голдони, когато той стъпи на терасата. Беше облечена в шарена, плетена на ръка жилетка, на краката си имаше черни гамаши и ниски ботушки. От ушите й висяха златни обици, изработени от стари римски монети, на пръста й проблясваше едър брилянт.

— Защо?

— Съпругът ми не е у дома.

— Но в разговора по телефона е обещал на колегите да ме чака…

— Тони е сицилианец — сви рамене тя. — Или уважава хората, или пет пари не дава за тях…

Кроукър я изгледа и неволно се запита какво ли мисли за съпруга си. Беше произнесла думата сицилианец през стиснати зъби, като обидно прозвище…

— Което означава, че за мен не дава пет пари, така ли?

— Вие сте ченгето, вие ще кажете.

— Бях — отвърна с усмивка Кроукър. — Централното полицейско управление на Ню Йорк. Но това беше отдавна.

Тя наклони глава:

— Ас какво по-точно се занимавахте?

— Бях детектив в отдел „Убийства“.

— Значи съвсем по специалността…

— Какво искате да кажете?

— Я стига! — изсмя се в лицето му тя. — Детектив или дявол знае какъв, вие сте тук заради убийството на брат ми! И точно за това убийство искате да говорите с Тони!

— Но него го няма — вдигна рамене Кроукър. — Което може би означава, че трябва да си поговоря с вас…

— Нямам какво да кажа. Дом е мъртъв и всичко е приключено.

— За мен не е — поклати глава Кроукър и с крайчеца на окото си проследи движенията на едър младеж с осанка на телохранител, който вървеше близо до оградата на имението и гледаше насам. — Възложено ми е да открия убиеца и да го предам на правосъдието.

— Жив или мъртъв, нали? — попита тя и спря поглед на изкуствената му ръка.

— Зависи от реакциите му в момента, в който го открия — отвърна Кроукър, вдигна биомеханичната протеза и размърда стоманените пръсти пред лицето й.

Тя ги разгледа един по един, докосвайки ги леко и деликатно — като творец, изправен пред макета на недовършена скулптура.

— Изглеждат опасни — прошепна.

— Което не им пречи да вършат и фина работа — подхвърли Кроукър и измъкна тънко стоманено острие от показалеца си.

Тя премести поглед върху лицето му и попита:

— Промени ли ви?

— Кое?

— Тази… тази ръка.

— Защо трябва да ме променя?

Маргарет отклони вниманието си към бодигарда и мигът отлетя. Онзи се беше спрял и палеше цигара.

— Хей, да не забравиш да прибереш фаса в джоба си — подвикна му тя, после се извърна към Кроукър: — Изглеждате убеден, че ще откриете убиеца на Дом…

— Ще го открия.

Тя му отправи продължителен поглед, но слънцето светеше в очите й и той не успя да разбере дали в този поглед има нещо повече от обикновено любопитство.

— Мисля да поостана малко… — Тя се извърна и тръгна по пътеката, която обикаляше къщата. — Не очаквайте да ви поканя вътре, защото имам майстори. Сменят паркета, всичко е покрито с найлон…

— Не се притеснявайте.

— Споменахте някакви колеги — спря се тя и натика ръце в джобовете на жилетката. — За кого работите?

— Проклет да съм, ако знам — изтърси той и се усмихна на озадаченото й изражение. — Предполагам, че за Федералното бюро, случаят придоби общонационална известност…

— Я не ме будалкайте! — извърна се рязко тя. — Брат ми имаше общонационална известност и ФБР му целуваше задника години наред!

— Странно, аз пък си представях, че е обратното, особено накрая…

— Ха! — тя беше спряла пред подстригана азалия, която не изглеждаше особено свежа. Изящните ръце пипаха сръчно, той остана с чувството, че така се справя с всичко, до което се докосва. — Знаете твърде малко, за да бъдете агент на ФБР!

— Може би, но изгарям от желание да попълня празнотите в познанията си.

Тя се изправи и го погледна:

— Странно изказване, обикновено повечето агенти знаят всичко и си имат собствени теории…

— Какво имате предвид?

— Ами това, че неусетно започват да проявяват лично отношение. По цял ден се мъкнат след разни хитри типове, които носят костюми за 3000 долара, возят се в БМВ-та и живеят като царе. Това им се отразява на психиката пробожда ги като нож в сърцето… И започват да си мислят: този ще го катурна, онзи ще натикам в кафеза… — на лицето й се появи крива усмивка: — Става нещо като спорт. Важното е да отбележиш точка, иначе скуката те съсипва. Затова трябва да проявиш лично отношение… Ето така действат тези федерални агенти… Избират си някой и му отделят цялото си внимание. Просто за да се отърват от скуката… — хвърли му кратък поглед: — Мислите, че фантазирам, нали?

— Не.

Бяха стигнали задната част на къщата, оттатък покрития басейн се виждаха фигурите на двама мъже, изправени между дърветата. Бяха близнаци с двойката, която го беше спряла на входа на имението: едри здравеняци с бдителни очи и бързи реакции, вероятно бивши пандизчии, наети за бодигардове. Единият държеше млад ротвайлер на дълга стоманена верижка. Песът наостри уши и изпъна верижката. Вниманието му беше привлечено от Кроукър, застанал прекалено близо до собственичката на имението. Точно нея го бяха обучавали да пази и закриля.

Кроукър гледаше кучето и си мислеше за досието на семейство Де Камило, което Лилехамър извади от компютъра по време на полета с военния самолет.

Във въздуха се усети нещо по-различно от аромата на ранната есен. Сладко-горчивата миризма на окапали листа не можеше да прикрие натрапчивото присъствие на промяната.

— Това не е същото куче, нали? — импулсивно попита той.

— Моля?

— Имали сте ротвайлер на име Цезар, но този е друг…

— И какво от това?

— Какво стана с Цезар?

Маргарет не отговори, очите й гледаха някак особено към кучето.

— Цезар умря — промълви след известно време тя. — Вероятно е изял някоя отровена полска мишка…

— Сигурно не ви е било лесно да го понесете…

Тя се извърна към него, бузите й внезапно пламнаха:

— Не ми беше лесно да понеса смъртта на брат ми! А това… — ръката й небрежно се размаха във въздуха: — Това е просто едно шибано куче!

Ротвайлерът се закова на място и наостри уши, вероятно привлечен от промяната в гласа на Маргарет. Но злобните му жълтеникави очи бяха заковани върху Кроукър.

Тя отмести поглед от кучето и се усмихна:

— Мъртъв сте, ако направите дори само едно движение.

— Благодаря за предупреждението.

Тя издаде тих гърлен звук и песът се отдръпна. Козината на врата му продължаваше да е настръхнала, но Кроукър вече пет пари не даваше за пламтящата злоба в очите му.

— Вече всичко е наред — подхвърли Маргарет и отново тръгна напред. — Но все пак трябва да бъдете внимателен. — Ще запомня, че не трябва да ви стряскам в присъствието на кучето!

Продължиха напред, към алпинеум, засаден с гъсти глицинии, сред които се издигаше каменна статуя на Посейдон — бога на моретата. Краищата на тризъбеца в ръката му изглеждаха остри като бръснач. Горилите с кучето ги следваха на дискретно разстояние, съвсем като охраната на кралска особа.

— Не вярвам съпругът ми да прояви желание за разговор е вас…

— Очевидно — кимна Кроукър. — Не го обвинявам…

Стигнаха алпинеума. Слънчевите лъчи прорязваха храсталака, скамейки от бял камък с позеленели от влагата крака се виждаха от двете страни на тясната пътечка.

— Но вие сте по-смела от него и разговаряте с мен…

— Така се случи — засмя се Маргарет. — Просто ме хванахте у дома…

Седна на най-близката скамейка, той се облегна на ствола до нея.

— Предполагам, че господин Де Камило е решил да направи свое разследване за убийството на брат ви. Нали вече е капо…

— Съпругът ми е юрист с добра клиентела. Лесно можете да получите съответната информация.

— Не е нужно — сви рамене Кроукър. — Половината агенти на ФБР и Министерството на правосъдието са се занимавали с практиката на мъжа ви.

Тя го погледна с премрежени очи, изведнъж му се стори далеч по-беззащитна.

— А вие е какво се занимавате?

— Вече ви казах. Искам да заловя убиеца на брат ви.

— Защо? Какво ще спечелите? Удоволствието да се ровите в мъката на хората? И вие ли сте човек на мафията като три четвърти от федералните агенти?

— Ще ви отговоря съвсем честно — въздъхна Кроукър. — От време на време, когато ми стане скучно, обичам да закова някой гаден убиец…

— Но вие живеете в Ню Йорк — град, в който убийства се регистрират всяка минута! Заловете се с някое от тях, мястото ви не е тук!

— Не става — поклати глава Кроукър. — Убийството на брат ви е по-особено и именно с това ме привлича…

— Пак опираме до известността — погледна го с отвращение тя. — Той беше кръстник на мафията, най-едрата риба, попадала в мрежата на ФПЗС… Мога да ви разбера.

— Не, не можете.

Тя внимателното погледна, зад гърба й се виждаше напрегнатата фигура на ротвайлера, изпънал до крайност веригата си. Водачът му беше скрит зад гъстата зеленина.

— Каза ли ви някой как точно е бил убит вашия брат?

Отвърна му тишина, звънтяща и напрегната като след оглушителен изстрел.

— Показа ли ви някой снимките на това, което е останало от…

— Престанете! — извика тя и рязко скочи на крака, ротвайлерът изпусна гърлено ръмжене.

Кроукър бавно вдигна ръка и извади кафяв плик от вътрешния джоб на сакото си.

— Мисля, че трябва да видите това…

— Не! — предните лапи на звяра задраскаха по чакъла на пътечката. — Не искам! — но очите й останаха заковани върху плика: — Нима мислите, че нямам желание да видя убиеца на брат си изправен пред съда?

Той знаеше, че сега много трябва да внимава.

— Точно този въпрос се появи в главата ми преди малко, в началото на нашия разговор… Сега вече мисля, че зная отговора… — тя се оказа по-умна, отколкото беше очаквал.

Ръката й не трепна, когато пое плика. Отпусна се обратно на пейката и го сложи в скута си.

— Получихте го от мен, нали? — промърмори сякаш на себе си Маргарет. — Пръстът на съдбата ви срещна точно с мен…

Кроукър предпочиташе да държи ротвайлера под око, но нямаше как — трябваше да концентрира вниманието си върху нея.

Ръцете й сякаш действаха, независимо от съзнанието, бавно и методично разтваряха плика и вадеха фотографиите. Погледна нагоре към него, сякаш търсеше помощ, после сведе очи към първата снимка в скута си.

Беше онази със сърцето, пришито към пъпа на жертвата. От устата й се изтръгна сподавен писък.

Ротвайлерът изръмжа и се втурна напред, влачейки водача подире си. Беше убеден, че господарката му се намира в опасност и беше прав.

— Госпожо Д.?

— Всичко е наред, Джоуи — вдигна глава тя. — Остави ни на спокойствие.

Кроукър чу подрънкването на металната верига, ротвайлерът беше принуден да се върне на изходна позиция.

На снимката имаше сълзи, мътно проблясващи върху гланцираната хартия. Тя разгледа всичките и сякаш изпадна в парализа. Пръстите й несъзнателно ги прехвърляха, ужасните изображения сякаш вече нямаха значение, по-важно беше сбогуването, вече наистина за последен път, с любимия брат…

— Защо ми ги показвате? — прошепна най-накрая тя. — Те са… Те са отвъд всякакво понятие за нормално човешко поведение…

— Точно така — отвърна той. — Предполагам, че вече ви е ясно защо съм тук.

Пръстите й бяха бели и неподвижни като късчета скала.

— Съгласих се да разговарям с вас само защото сте…

— Защото съм ченге.

— Не — поклати глава Маргарет. — Федералните агенти изглежда мислят, че съм им задължена, защото са поели Дом под закрилата на ФПЗС… Но грешат, тъй като не успяха да спазят своята част от условията на сделката… Те не му осигуриха закрила.

— Това е само половината от истината — отвърна Кроукър. — А другата е, че Доминик Голдони наруши правилника на ФПЗС и именно заради това беше убит… Забравяте, че досега нямаше случай на нещастие с човек, получил закрилата на ФПЗС и спазвал съответните правила…

— Но и ФПЗС не беше се занимавала с човек като брат ми!

Туш, помисли си Кроукър.

— Знаете добре как се действа в съвременния свят, детективе — продължи тя с по-спокоен и някак по-неуверен глас: — Никой не желае да поема отговорността. Разбира се, аз не очаквам федералните ченгета да дойдат и да кажат: „Извинете, ние се провалихме.“ Това би било прекалено компрометиращ жест за тяхната велика програма… Затворниците ще се уплашат, ще хукнат да бягат, някои от тях неизбежно ще получат куршум в главата…

Много точна преценка на ситуацията до момента, призна в себе си Кроукър.

— Ето, точно тук е проблемът — промълви той. — Какво точно е сторил Доминик Голдони, за да се изложи на смъртна опасност? — наблюдаваше я внимателно, сякаш тя се беше превърнала в ротвайлер, готов за скок. — Повикал е Джини — една от любовниците си, на име Вирджиния Морис, която живее в Куинс…

Маргарет беше свела глава и бършеше сълзите си от снимките на убития си брат.

— Джини също е било убита — продължи Кроукър. — На същото място… — главата й отскочи нагоре толкова рязко, че вратните й прешлени пропукаха:

— Дойдох тук, за да разбера какво е накарало Доминик да наруши правилата за сигурност на ФПЗС. Теорията ми е проста: той е искал да скъса с Джини, а тя е искала обратното. Изпаднал в деликатна ситуация, вашият брат е потърсил нечия помощ… може би на съпруга ви… И точно телефонното обаждане го е убило. Някой е прехванал разговора и е успял да открие тайната квартира.

— Не разчитайте на Тони — прошепна тя. — Дори на сакато ченге няма да помогне, ако е решило да пресече улицата…

— Вие познавахте ли Джини?

— Какво?

Тази мисъл се появи в съзнанието му благодарение на нещо, което беше казала. Или може би от начина, по който го беше казала… Била е много близка с брат си, а проблемът му в крайна сметка е бил интимен…

— Би трябвало да знаете за похожденията на брат си извън семейството, поддържали сте изключително близки отношения… — промърмори на глас той.

Тя рязко се изправи, снимките паднаха на земята. Кроукър се наведе да ги събере, пъхна ги обратно в плика и забърза подире й.

— А може би не сте знаели нищо… — примирително промърмори той, когато изравни крачка с нейната. — Все старата сицилианска история… Жените не бива да имат нищо общо с бизнеса…

— Сексуалните апетити на Дом наистина нямаха нищо общо с бизнеса! — отсече тя. — Освен това фамилията Голдони не е сицилианска, за разлика от тази на съпруга ми! Ние произхождаме от Венеция.

— Но вие с брат ви сте наполовина сицилианци — възрази Кроукър.

— Неговата майка беше от Сицилия — отвърна Маргарет. — Но не и моята.

Ротвайлерът скочи напред толкова рязко, че водачът му за малко не се просна по очи. Разкрачил задните си крака, той стискаше някакво зверче с предните си лапи. Катеричка или полска мишка… Огромните челюсти се раззинаха, чу се рязко изщракване. Главата на животинчето бе смазана. Маргарет наблюдаваше сцената с умерено любопитство, без да проявява възхита или отвращение. Със същото изражение на лицето, с което беше посрещнала и него при приближаването му през зелената морава.

— Значи сте познавали Джини Морис — подхвърли Кроукър.

— Не съм казала такова нещо — отвърна тя и се огледа наоколо. Сякаш се опасяваше да не я подслушват. — На практика знаех коя е, просто защото имах информация за всичките му любовници. Дом споделяше всичко с мен…

— От това следва, че сте знаела и за секретната квартира на ФПЗС…

— Не. Предупредих Джини да е готова и това беше всичко. Останалото свърши Дом…

— Пресвети Боже! — въздъхна той. Сега вече знаеше защо тази жена плака над снимките на убития си брат. Защото му беше помогнала да наруши правилата за сигурност на ФПЗС и с това беше улеснила убийството му.

— Доминик беше… различен в много отношения — промълви тя. — В любовните си похождения много приличаше на Джон Кенеди — те просто бяха по-силни от него… Мисля, че това е болест с точно определен медицински термин: сатирнада.

— Искате да кажете, че брат ви е имал нужда от фусти така, както наркоманът — от опиат?

— И друг път съм чувала подобна формулировка — отвърна тя, изчака потъването на плячката в устата на ротвайлера и хладно го изгледа: — Не забравяйте, че сте мой гост, детективе. Предлагам да се отнасяте с дължимото уважение към паметта на брат ми.

Той искаше да я шокира, да предизвика още една необмислена реакция. В началото не я прие сериозно, беше склонен да мисли за нея като за обикновена жена-декор, в типично италиански стил. Но тя се оказа съвсем различна, това го накара да се усъмни в предварителната си нагласа и оценка на триъгълника Доминик — Тони — Маргарет.

Беше приел като предварително условие факта, че Тони де Камило е довереник на Доминик Голдони, просто защото са били приятели от деца. На пръв поглед този сценарий отговаряше на истината, още повече, че Дом беше определил за свой наследник именно Тони. Но колкото по-дълго разговаряше с Маргарет, толкова повече нарастваше убеждението му, че двамата мъже не са били чак толкова близки. Един друг въпрос започна да взема превес. Точен и напълно логичен: след като Дом се е доверявал на Маргарет за любовните си похождения, може би й се е доверявал и за други неща?

— От дълго време живея сам, това вероятно се е отразило на възпитанието ми — промърмори на глас той.

— Сам по улиците на Ню Йорк? — вдигна глава тя.

Той не успя да сдържи усмивката си.

— Разбирам вашия намек, госпожо Де Камило. Моля да ме извините. Бих се радвал, ако ме наричате Лю… Детектив звучи малко…

— Безлично, нали?

Той отново се разсмя, изведнъж му стана приятно да бъде в нейната компания.

— Добре — въздъхна тя. — Ще ви наричам Лю, но при условие и вие да ме наричате Маргарет…

— Съвсем справедливо — кимна той.

— Гладна съм — рече тя. — Да идем да похапнем някъде.

Тръгнаха с нейния спортен „Лексус“, отзад през цялото време ги следваше един „Форд Таурус“. Кроукър хвърли поглед в страничното огледало с надеждата, че горилите са оставили проклетия ротвайлер в имението.

Маргарет шофираше бързо и майсторски. Знаеше всички места, на които се криеха полицаите от пътната полиция, и навреме отпускаше педала на газта. След десетина минути спряха пред един от онези ресторанти с фалшиви позлатени фасади и дебело меню, съдържащо описанието на правена на конвейер храна — сякаш в някаква огромна кухня-майка, обслужваща стотици еднакви на вид заведения, пръснати из Лонг Айлънд и Куинс.

Собственикът — мургав и дребен мъж, чиято родина би могла да бъде всяка средиземноморска страна, забърза към огромното, облицовано с тъмнозелен винил сепаре, в което имаше място най-малко за шестима дебелаци.

— Добър ден госпожо Д. — поздрави почтително той. — Какво бихте желали да ви предложим?

— Поръчайте си спагети — посъветва го Маргарет, без да разгръща менюто. — Това е единственото нещо, което приготвят на място…

— Бутилка „Валполичела“ за сметка на заведението — светна лицето на собственика.

Ядоха спагети с масло и хрупкав италиански хляб, още топъл. Маргарет щедро поръси своите с лют пипер. А Кроукър установи, че е живял твърде дълго на Маркоу Айлънд и вече е успял да забрави вкуса на истинските спагети.

По-голямата част от виното изпи тя.

— Всъщност защо приехте да ви гостувам? — попита някъде по средата на храненето той.

— От любопитство — отвърна с обезоръжаваща искреност тя. — Мислех ви просто за още едно ченге, появило се да поднесе своите съболезнования. Но когато разменихме няколко думи, разбрах, че съм подведена от общия стереотип…

— Същото се случи и с мен — засмя се Кроукър. — Мислех си, че като жена на Тони Д., вие ще се окажете… Е, знаете какво… — замълча, обзет от странно притеснение.

— Сред сицилианците е разпространено старо поверие, Лю — погледна го тя. — Жените служат за чистене, готвене и раждане на деца — за предпочитане мъжки, на две години веднъж… Но аз не съм сицилианка и не отговарям на тези изисквания.

— Но Тони е сицилианец и въпреки това се е оженил за вас…

Тя избърса устни със салфетката.

— Бях много млада, а той беше луд по секса… Страшно му харесваше да ме чука.

— А вие? Вие какво харесвахте у него?

— У Тони? Той беше като рицар от приказките — силен, властен, красив… Беше по-възрастен от мен, знаеше какво иска и как да го получи. В очите на едно младо момиче тези качества са страхотно привлекателни, особено когато хлапетиите наоколо изобщо не знаят какво искат…

Кроукър допълни чашата й, на устните й се появи лека усмивка:

— Едва ли ще ме напиете, Лю. По-добре изобщо не се опитвайте.

— Значи се омъжихте рано — не й обърна внимание той. — А после какво стана?

— После ли… — тя се намръщи, вдигна чашата пред очите си и се зае да изследва златистата течност. — После животът се стовари отгоре ми… Истинският живот, груб и брутален. Изведнъж престанах да бъда Маргарет Голдони и се превърнах в госпожа Антъни де Камило, съпруга на Тони… Доста бях шокирана, когато разбрах, че с това се изчерпват всичките желания на мъжа, когото доскоро боготворях… — млъкна, остави чашата на масата и тъжно се усмихна.

— Но имате свой собствен бизнес… — промърмори Кроукър.

— О, да. Благодарение на брат ми, който успя да убеди Тони, че се нуждая от нещо подобно… Но това се оказа грешка, тъй като Тони се почувства унижен… И ме накара да си плащам за волността, да си плащам всеки божи ден…

— Искате да кажете, че има дял от него, така ли?

— Не — хладно отвърна тя. — Искам да кажа, че има дял от мен!

 

 

Магазинчето на майстора на маските беше само на една пряка от Канале Гранде — малко, задушно и тайнствено. От тавана висяха хиляди маски с лицата надолу, наблъскани една до друга, ярките окраски на места се сливаха в прекрасна хармония, а на други напълно се отблъскваха. Един истински океан от емоции, полюшващ се на телени кости, картонена плът и емайлирана кожа. Трептящи и живи, те накараха Никълъс неволно да си спомни за митичната Цирцея, вселявала духовете на своите гости в животински тела, превръщала ги по този начин в живи произведения на изкуството.

Майсторът се казваше Марино Форново. Беше дребен мъж на средна възраст с разсеяното държание на творец, за когото са тесни границите на реалния свят. Косата му беше започнала да изтънява, но все още имаше наситен пшеничен цвят. Непрекъснато подскачаше около стария си тезгях от напукан мрамор, отрупан с материали — купи със сгъстено с вода брашно, намотки тел, купички лак, и инструменти за тяхното разбъркване. Златните рамки на очилата му проблясваха, от цялата му фигура се излъчваше нещо гротескно, като от комикс…

— Челесте, bellissima! — провикна се Форново, размести бъркотията пред себе си, за да се наведе през тезгяха за топла целувка по двете бузи. — Няма ден да не си спомням за баща ти, много ми е мъчно за него… Без него Венеция стана по-лошо място за живеене — говореше бавно и отчетливо, сякаш беше съдебен заседател във Великия съд на дожите, оцелял през вековете.

Челесте представи Никълъс, човечецът внимателно го огледа, на лицето му се появи бледа усмивка. После отново насочи вниманието си към нея:

— В какви неприятности си се забъркала, мила моя?

— От теб нищо не мога да скрия! — въздъхна с усмивка Челесте.

— И баща ти също — поклати глава Форново. — Още съжалявам, че в онзи ужасен ден той не послуша съвета ми. Ако беше го сторил, положително и днес щеше да е жив и здрав.

— Това с минало…

— Е, да, минало… — въздъхна Форново. — Но миналото крие нашите грехове, а в крайна сметка именно греховете ни водят до гибел… — звучно щракна език в небцето си и добави: — Не е зле да помниш това, което забрави баща ти, дете мое… Не искам да последваш съдбата му.

— Ще помня, обещавам.

Дребният човечец недоверчиво изсумтя.

— Имаме нужда от помощта ти, Марино — каза Челесте. — Помниш ли маската, която наскоро изработи за Оками-сан?

— Доминото — кимна Форново. — Разбира се, че го помня — отлична изработка. — На лицето му се появи загрижено изражение: — Защо? Да не би да е причинило нещо неприятно?

— Необходима ни е информация за самата маска — избегна прекия отговор Челесте. — Май не беше типично венецианско изображение, пали?

— Не, разбира се — кимна Форново и механично започна да разбърква съдържанието на някаква купичка. — Доминото се появява във Венеция през втората половина на XVI век. Родината му е Франция, там с това име са наричали дългите пелерини от дебел плат, носени от монасите. Във Венеция са пренесени от френските благородници и търговци.

Веществото в купичката започна да придобива яркосин, почти лазурен цвят, сякаш излъчващ своя собствена светлина.

— Но самата маска е нещо като шега — продължаваше Форново. — Венецианците винаги са проявявали склонност към подигравки по отношение на Папата и духовенството — повдигна бъркалката и внимателно огледа ярката, подобна на перла капчица на върха и: — Именно едни от папите в Рим обявил града за заплаха на човешката цивилизация… — замахна и положи боята върху бузата на полуготовата маска върху тезгяха. — Недостойна постъпка! Но ние, венецианците, никога не обръщаме внимание на миналото, ако то не съдържа някакъв тайнствен ритуал. И именно това ни прави велики!

Мацна и другата буза, докосна краищата на очните дупки и устните. Изведнъж, сякаш с помощта на тайнствен алхимичен процес, маската се превърна в лице.

— Morte ai tirani! Това е нашият боен вик в течение на векове. Смърт на тираните от Рим! Независимо дали са Папи или Цезари! Единствено нашата република е оцеляла след падането на Римската империя и това съвсем не е случайно!

Внимателно премести маската и намигна на Никълъс.

— Тук, във Венеция, хората винаги са били свободни. Ето защо и евреите емигрираха тук, далеч от мракобесието. Във Венеция е създадено първото гето, още в началото на XV век. После, в продължение на столетия, градът е бил център на еврейската схоластическа мисъл за цяла Европа.

Взе друга купа и започна да разбърква в нея смес с алени оттенъци.

— Истината е, че ние разбираме евреите и те разбират нас. Защото сме като тях — загадъчни, умни и страхотно практични, особено когато става въпрос за търговия. Феодалните порядки са ни били чужди, точно това мислене е привлякло евреите… Защото открай време ние сме си били капиталисти.

Цветът стана съвсем определен — яркочервен, като прясна кръв. Очите на Форново одобрително пробягаха по маската, главата му леко кимна.

— Разбира се, евреите трябваше да си платят за убежището — продължи той. — И защо не? Можеха да си го позволят, а и нямаше къде другаде да идат… Заповядахме им да носят червени кепета, за да можем да ги отличаваме…

Започна да нанася алената боя с пестеливи, някак особени въодушевени движения.

— Жестоко ли беше това? Кой би могъл да каже подобно нещо? Отнасяхме се с тях точно както със своите дожи. Изолирахме ги в гетото, докато дожите вкарахме във великолепния карцер на площад Сан Марко… Върховният държавен глава произнасяше все по-дълга клетва при встъпването си в длъжност, просто защото ние прибавяхме нови и нови точки към задълженията му — вдигна пръст и го размаха пред лицата на посетителите си: — Разбира се, от време на време плащахме висока цена за своите успехи. Подобно на евреите, и ние бяхме обект на завист и омраза. Когато през 1605 година Папа Павел V ни обвини в еретизъм, ние отговорихме, че сме по-добри християни от него! А кой отиде да се сражава с турците в името на Христа, докато Рим се спотайваше? Венеция, разбира се!

— Марино — тихо се обади Челесте. — Говорехме за доминото…

— Да, да — почти ядосано кимна той и остави готовата маска да съхне. — Ще стигна и до него. Да не мислиш, че съм забравил? — хвърли още един остър поглед на Никълъс и продължи: — Ние, венецианците, имаме една поговорка: Когато историята мълчи, мястото й се заема от митовете… — усмихна се на неизвестен за присъстващите каламбур, после тръсна глава: — Ето какво гласи митът относно въвеждането на доминото като част от карнавалните атрибути: тази иронична и безбожна маска е пренесена във Венеция не от френските благородници, а от евреите, прогонени от френския антисемитизъм!

Дребният мъж рязко се обърна и изчезна зад завесата, която скриваше задната част на магазинчето. Миг по-късно се появи отново, в ръката си крепеше нещо с такова внимание, сякаш носеше току-що родено дете.

— Доминото! — възкликна Челесте. — Но това е невъзможно!

— Напротив, мила моя, напротив — усмихна се Форново. — Ето го, стои пред теб… Но това е оригиналът — най-старата маска в личната ми колекция. Показах я и на Оками…

— А той знаеше ли нещо за произхода на доминото? — обади се за пръв път Никълъс.

— Разбира се — свъси вежди Форново. — Нима мислите, че ще му продам една от най-ценните си маски, без да се запозная с нейната история? За какъв ме вземате? — лицето му се разкриви в гримаса: — Още повече, че това домино е много специално. Произведено е във Франция, по-точно в Париж. И е пренесено тук от бягащите евреи…

Внимателно обърна маската и им показа вътрешната й страна.

— Ето го името на майстора — А. Алоан… А тук, точно под подписа, е положен печатът на компанията, за която е работел мосю Алоан. Тя е най-старата компания за производство на маски във Франция и сам по себе си този факт вече значи много. Особено ако се има предвид, че съществува и до днес…

Вдигна маската и Никълъс прочете името на компанията:

АВАЛОН ЛТД.

 

 

В настъпилата тишина трясъкът на изпуснатата от някакъв келнер чиния проехтя като пушечен изстрел. Но очите на Маргарет не помръднаха от лицето на Кроукър. В тях се четеше предизвикателство, той остана с впечатлението, че за пръв път споделя с някого ужасите на личния си живот.

— Биеше ме — прошепна. — Но най-лошото беше, че аз му го позволявах… Не се оплаквах, не търсех закрилата на Дом, не избягах заедно с дъщеря си… Стоях и търпях.

— Защо?

Тя се усмихна, изражението й отново стана несигурно, крехко, някак чупливо. Кроукър имаше чувството, че ако я разтърси, тялото й ще се разпадне на хиляди късчета.

— Страхотен въпрос — поклати глава и докосна устните си със салфетката. — Може би защото се чувствах виновна, че се омъжих против волята на брат си…

— Доминик е бил против брака?

— Да.

— Защо?

— Може би е познавал Тони по-добре от мен — сви рамене Маргарет. — Но аз бях страхотно упорита, въобразявах си, че зная всичко… Или просто бях решила да наложа волята си… Казва ли ти някой?

— Но въпреки това Дом е определил за свой наследник именно Тони…

Маргарет го изгледа хладно с раздалечените си очи:

— Май пак ще започна да ви наричам „детектив“…

— Това е професията ми, мадам — усмихна се той. — Да си пъхам носа в чуждите дела е част от живота ми…

Тя се разсмя. Собственикът донесе ново панерче с пресен хляб, по и двамата отказаха. Разчисти масата и отиде да направи еспресо.

Кроукър мислеше, че тя няма да отговори на предишния му въпрос и мина на следващия:

— Ако разрешите, бих ви запитал какво е сегашното състояние на брака ви?

Тя се замисли, очите и го гледаха прямо и открито. Едва сега Кроукър успя да улови истинския им цвят — стар, невероятно чист кехлибар…

— Търпим се — промълви Маргарет. — Така, както живеят хиляди двойки по света…

В заведението нахлу група гимназисти с тесни джинси и слушалки на уокмени през главите, шумът видимо се усили. Еспресото пристигна, придружено от две малки чашки самбука^[1]. Маргарет вдигна глава и изпрати въздушна целувка на собственика за проявената любезност. Онзи отвърна с най-широката усмивка, която Кроукър беше виждал в живота си.

Тя отново насочи вниманието си към него.

— Според мен Дом едновременно обичаше и мразеше Тони — рече. — Искрено се възхищаваше на адвокатската му репутация, но едновременно с това виждаше и недостатъците му…

— Кои по-точно?

— Тони е импулсивен, а често и открито агресивен — отвърна тя и докосна чашката си. — Има прекалено голямо самочувствие.

— А какви бяха недостатъците на брат ви?

— Питайте ченгетата — сви устни тя. — Всички агенти на ФБР, с които съм разговаряла, са убедени, че го познават много по-добре от мен!

— Значи аз съм по-зле от тях — поклати глава Кроукър.

Кехлибарените очи го дариха с топъл поглед.

— Вие сте първият човек след Дом, който държи да чуе мнението ми — прошепна Маргарет, извади с пръсти зърното кафе от своята самбука и го схруска, без дори да се намръщи. — Дом беше ангел, едновременно с това и дявол… Бяхме изключително близки, никога не съм го приемала като син на мащехата си… Баща ми официално го осинови и толкоз — имах си брат. Фактът, че беше тринадесет години по-голям от мен, също нямаше никакво значение…

Очите й погледнаха някъде зад рамото му, изражението им стана някак особено. Кроукър внимаваше да не извърне глава по посока на погледа й. Миг по-късно до масата им застана някой.

— Здравен, мамо.

Момичето беше червенокосо и красиво, също като Маргарет. Стройно и дългокрако създание, от което се излъчваше онази неповторима грациозност, която обладават единствено тийнейджърите. Това трябва да е Франсин, рече си той, някак смаян от факта, че е дъщеря на Маргарет. На колко години е била, когато е родила това ангелче? Деветнадесет, най-много двадесет. Замисли се за брака й.

— Франси, какво правиш тук?

— Отбихме се с Дъг, Ричи и Мери — отвърна момичето и махна с ръка към останалите младежи, които вече се настаняваха в едно сепаре.

— Нали ти казах да не излизаш сама?

— Не съм сама, мамо — направи гримаса Франси. — Момчетата са с мен, освен тава бащата на Ричи е…

— Знам всичко за бащата на Ричи — побърза да я прекъсне Маргарет.

Кроукър забеляза, че в съседното сепаре се беше настанила още една горила. Вече цялото заведение гъмжеше от тях.

— Кой е този? — попита Франси и го погледна право в очите.

— Франси, това е… един от моите делови познати — съобразително отвърна Маргарет. — Лю Кроукър.

— Моите почитания, мис — шеговито избоботи той и момичето се изкиска. После протегна ръка и очите и станаха кръгли от учудване.

— Но какво ви се е случило?

— Франси! — предупредително повиши тон Маргарет.

— Всичко е наред — промърмори Кроукър и вдигна глава към момичето: — Изгубих си ръката по време на битка. Една сабя я отсече. А после ми направиха тази, в Токио. Харесва ли ти?

Франси предпазливо я пое, очите й светеха от любопитство. Той се усмихна и я покани да седне за малко при тях.

— Не мисля, че това е добра идея — обади се Маргарет.

Франси я стрелна с поглед и се настани на скамейката редом с нея.

Кроукър с любопитство установи, че Маргарет видимо се притеснява от присъствието на дъщеря си.

Франси облегна лакти на масата и си поръча двоен сандвич с бекон и шунка, голяма порция пържени картофи и диетична кока-кола. С типично детско безгрижие беше забравила напълно за протезата на Кроукър. Наведе се напред и отпи глътчица от самбуката на майка си. Маргарет не каза нищо, притеснението й видимо се увеличаваше.

— С какъв бизнес се занимавате? — попита Франси и закова светлите си очи в лицето на Кроукър.

— Има ли значение?

— Разбира се — кимна момичето. — Вие карате мама да се смее…

Очите му пробягаха по лицето на Маргарет и се плъзнаха встрани.

— Всъщност аз дойдох да поговоря с майка ти за твоя вуйчо Доминик — каза.

Кока-колата пристигна, Франси остави самбуката на майка си и се залови за сламката. Малко по-късно донесоха и сандвича, тя се нахвърли отгоре му така, сякаш не беше яла цяла седмица.

— Ти би ли ми разказала нещо за него?

Безпокойството на Маргарет стана неудържимо.

— Мисля, че това няма да е…

— Мъчно ми е за него — отговори с пълна уста Франси. — Той беше добър…

„Не като татко“… — прозвуча продължението в главата на Кроукър.

— Често ли го виждаше?

— Разбира се — кимна Франси и поля картофите си с кетчуп. — Мама винаги ме вземаше, когато му ходеше на гости. Фризерът му беше пълен с няколко вида сладолед, сам го правеше и беше чудесен…

— Бас държа, че е бил чудесен — кимна Кроукър и озадачено се питаше от какво се притеснява Маргарет. До появата на Франси поведението й беше спокойно и сдържано. Не, не съвсем, поправи се той. Беше проявила известна нервност при споменаването на мъртвия ротвайлер Цезар, самообладанието я напусна и когато разглеждаше снимките от смъртта на брат и… — Значи си седяхте и нагъвахте сладолед, а?

— Тц — поклати глава Франси с издути от картофите бузи. — Сладолед нагъвах само аз, а мама и вуйчо Дом си приказваха в библиотеката.

Кроукър стрелна с поглед Маргарет, но вниманието й беше приковано изцяло от Франси.

— А баща ти не идваше ли с вас?

— Тц — отново поклати глава момичето, избърса мазните си устни със салфетка и започна да се измъква от сепарето: — А сега ще трябва да ме извините…

Прекоси с бърза крачка заведението, мина покрай масата на приятелите си и изчезна в тоалетната. Маргарет не сваляше очи от нея.

— Мисля да си понапудря носа, Лю — изправи се в следващия миг тя. — Моля да ме извините за момент — лицето й беше видимо пребледняло.

Изчезна в дамската тоалетна след дъщеря си, нещо прещрака в главата на Кроукър. В следващата секунда беше на крака и почти тичаше през ресторанта.

На прага на дамската тоалетна спря за миг, промърмори едно „какво толкова, по дяволите“ и решително блъсна вратата.

Маргарет беше на колене в една от кабинките, до нея, превита на две, Франси обилно повръщаше.

Маргарет усети присъствието му и лицето й стана още по-тревожно.

— Излезте оттук, моля ви!

Кроукър стори точно обратното — пристъпи напред и остави вратата да се захлопне зад гърба му.

— Не е болна, нали? — попита. — Не е настинала, няма инфекциозно заболяване… По-скоро страда от булимия^[2]…

Маргарет не отвърна нищо, заета да придържа дъщеря си. След известно време вдигна глава и попита:

— Ама вие още ли сте тук?

— Мисля, че мога да й помогна.

— Оставете ни!

— Не вярвам да искате това, Франси също…

Пристъпи напред, подхвана момичето под мишниците и му помогна да се изправи. Заведе го до умивалника и пусна студената вода. Зад гърба му се чу изпразването на казанчето. Маргарет се появи от вратата на кабинката и втренчи поглед в тях.

— Баща й не знае — рече. — Не би могъл да го понесе…

— А вие? — попита Кроукър и помогна на момичето да облее главата си с вода.

— Тя има булимия, Лю. Как бих могла да не го понасям? Водих я на лекар, предписано й е лечение…

— Помага ли?

— Тези неща изискват време… — каза го унило, без вяра в гласа.

— Маргарет, това е борба на Франси, а не ваша! Тя трябва да пожелае да оздравее, иначе нищо няма да се получи!

Издърпа момичето изпод струята и подсуши косата и със снопче хартия. Лицето й беше толкова бледо, че ясно се виждаха синкавите венички по слепоочията.

Той приклекна, извърна я към себе си и попита:

— Франси, какво…

Не успя да довърши въпроса си, защото чертите на момичето се разкривиха, вените на шията и изпъкнаха и тя неистово изкрещя:

— Ще умра! Зная, че ще умра!

 

 

Изтощен от интензивния, протекъл на няколко рунда секс с Дъг — неговата дълбоко засекретена слабост, Лилехамър потъна в непробуден сън. Дъг беше див и непредвидим, точно това беше големият му чар. Не знаеха нищо един за друг в нормалния свят, нямаха абсолютно никакви обществени или делови контакти. Виждаха се само когато телата им имаха нужда от звънката възбуда на опиянението, задоволяваха страстта си по различни начини, колкото по-необичайни, толкова по-добре… За тази цел Дъг беше идеален партньор. По природа неспокоен и търсещ, той изпитваше истинско щастие да открие нещо ново и да го приложи при поредната им среща. Нямаше никакво значение дали то е грозно, болезнено, гротескно…

Аромата на тялото на Дъг постепенно изчезна, на негово място дойде мракът. А от него, бавно и незабележимо, изплува огъня и съзнанието на Лилехамър потъна във влажните му дълбини.

Рядко сънуваше. И когато това все пак ставаше, то неизменно беше свързано със Съня. Или с това, което беше свикнал да нарича така… Сънят никога не беше едни и същ, но някои важни, фундаментални неща в него, присъстваха винаги.

На първо място джунглата — вечна като живота. От гъстите корони на тропическите дървета капеше влага, зрели плодове и отровни змии. Без съмнение това беше Райската градина, но изопачена и страшна, превърнала се в кошмар. Лилехамър беше сигурен, че ако беше разказал за нея на служебната психоложка, при която му заповядаха да се яви веднага след завръщането си от Виетнам, тя щеше да тълкува картината най-малко два пълни работни дни. Но той, разбира се, не и каза нищо. Това просто беше изключено.

Сънят беше нещо като пътешествие отвъд земното притегляне — падаше нагоре, вместо надолу, блъскаше темето си в клетка от втвърдени на огън бамбукови пръти. Това бе втората му фундаментална, вечно присъстваща страна — чувството, че е попаднал в зоологическа градина с всичките и трудни за понасяне миризми и ограничени пространства. Но най-вече с противното чувство, че се намира под неотклонно наблюдение.

В Съня, а и в спомените си, той крачеше напред-назад по мръсния под на клетката — толкова тясна, че не би могъл дори да се протегне, в нея. Беше принуден да спи седнал, разбира се, тогава, когато успееше да задреме. Това беше част от кошмара. Мрак, монотонно унасящо жужене на насекомите, после в очите му се забиваше ослепителен лъч и той подскачаше от ужас. Това се повтаряше безконечно, както в Съня, така и в спомените му. И накрая превръщаше спането в неразделна част от отнетата му свобода.

Целта беше абсолютно ясна, доказана по време на хиляди разпити: да се лиши обектът от чувство за време и пространство, а в крайна сметка и от чувство за собствено съществувание. Крайният резултат беше податливостта. Мъчителите искаха да пречупят психиката му, да я направят мека и гъвкава като тестото, което хлебарят оформя с ръце, преди да го хвърли в пещта.

Никога нямаше да разбере доколко са успели. И това беше най-тежкото — да не знае…

Когато Сънят се появи за пръв път, Лилехамър беше обзет от надеждата, че най-сетне ще намери отговор на въпроса, който го измъчваше след завръщането от Виетнам: дали са успели да го пречупят? В болницата, докато раните му бавно зарастваха, разполагаше с много време за размисъл. С още повече време разполагаше, когато се върна в Щатите и отгоре му се нахвърли онази психоложка.

На практика той я хареса, дори мъничко се влюби в нея. Това е в реда на нещата, обясни му един ден тя. Казваше се Мадлен и беше първият човек, който го дари с истински грижи след пленничеството в бамбуковата клетка. Там, някъде в пущинаците на Лаос…

Господи, какъв огромен провал! Това беше единствената мисъл, която се въртеше в съзнанието му. Но Мадлен не беше съгласна с него и в крайна сметка успя да го убеди, че е сторил точно обратното. Не са успели да го пречупят, тъй като разузнавателната мрежа е останала непокътната и след попадането му в плен. Врагът не беше заловил нито един от хората му, не беше разшифровал нито един от кодовете. Не се тревожи от спомените, съветваше го тя. В случаи като твоя, спомените са нещо, на което човек изобщо не бива да се доверява. Задачата й беше именно тази — да се зарови в спомените, да открие това, което е покрито с дебелия пласт на изопачените преживявания.

 

 

Вече си окей, съобщи му тя след последния сеанс. Здрав и готов за действие. Спокойно можеш да се заловиш за работа. Всичко преживяно дотук е минало.

Той много искаше да й повярва. И несъмнено би го сторил, ако не беше сънят. На практика се увери, че не го е излъгала, веднага разбра, че продължава да се ползва с доверието, а вече и с уважението на своите сънародници с елитни умения. Но Сънят тежеше в душата му като воденичен камък.

Винаги беше придружен от вонята на кръв и изпражнения, студената пот на страха обвиваше тялото му като втора, злокачествена кожа. Те идваха в зоологическата градина и вършеха с него такива неща, които не би споделил с никого, дори с Мадлен, на която вярваше и дори мъничко обичаше…

Доколкото беше способен да вярва, разбира се. Според обясненията на Мадлен онези не са успели да го пречупят, но все пак са го лишили от нещо важно — от доверието в ближния, отнето му окончателно, веднъж завинаги.

В Съня, а и в спомените, винаги беше сам, изоставен от всички. Дори от тези, с които се бяха клели във вечно приятелство. Клетката беше препятствието, което трябваше да преодолее сам. Никой не дойде да му хвърли стълбичка от жилави клонки, никой не се промъкна в нощния мрак, за да го спаси…

Продължаваше да съществува сред бамбуковите решетки, обект на инквизиции и безкрайни унижения. Страданията се прекратяваха само когато започваше да халюцинира. За кратко време го оставяха на спокойствие, изчакваха да се завърне в действителността и всичко започваше отначало.

Подложен на невероятен натиск, духът му престана да отчита времето в реални граници, то се изкриви и изчезна. Намери отново себе си едва когато беше зачислен към „Огледалото“ — тайната организация, която щеше да полага братски грижи за него до момента, в който вече нямаше да има полза от уменията му…

Но сега беше по-различен — вече можеше да гледа себе си и околните през свое собствено огледало, да прави разлика между реалното и нереалното, да усеща истината, скрита зад фасадата на лоялност и лицемерно приятелство, да си дава сметка, че хората от „Огледалото“ му пробутват лъжи като на всички останали. Един страшен свят, скрит зад модерната фасада на „Огледалото“ — ето какво виждаше Лилехамър. Който, в крайна сметка, не беше чак толкова различен от света на Луна Карол, създаден преди повече от век и половина…

Доста по-късно, когато отдавна се беше прибрал във Вашингтон и се занимаваше с обичайните задачи, той си даде сметка за един прост факт. Ако не бяха го захвърлили безцеремонно пред прага им там, във Виетнам, те несъмнено щяха да вземат необходимите мерки. Вероятно щяха да изпратят самотен снайперист със заповедта да му пръсне мозъка и по този начин да погребе завинаги техните тайни.

Донякъде ги оправдаваше. На тяхно място положително би постъпил по същия начин. Но, от друга страна, не можеше да не ги обвинява — та те бяха негови кръвни братя, но въпреки това го бяха излъгали и предали! Урокът беше горчив. Едва тогава разбра на какво са способни хората в своите отношения. И откри, че вече не ги харесва особено. Всички хора.

Забрави Мадлен. Всъщност забрави любовта си към нея. Беше акт на самосъхранение, на инстинктивно отдалечаване от болката. Превърна се в нещо като робот. Познаваше отлично всичките десет хиляди ритуала на своята професия това му носеше облекчение. Изпитваше удоволствие от факта, че е успял да се огради в невидима, но здрава мрежа; че всички наоколо го мислеха за непоколебим мъж, истински професионалист, герой… Получи повишение, дадоха му пълна свобода на действие, беше далеч по-независим във вземането на решения от времето, когато беше във Виетнам под командата на Бърборкото.

В онези години беше известен като Лудия шапкар — прякор, който днес положително би му подхождал повече.

Много неща от този период бяха безвъзвратно отпратени в миналото, но в съзнанието му се запази прозвището Червената кралица. Двамата с Червената кралица се блъскаха до пълно изтощение под зоркия поглед на Бърборкото, изпълняваха всякакви мисии, имаха и големи провали. Като онзи с Майкъл Леонфорте.

Червената кралица някак успя да се изплъзне от последиците на този провал, кариерата му изобщо не пострада и днес вече заемаше най-високия възможен пост. Същият, който Бърборкото беше заемал десетилетия.

Но как успя да го стори? Беше заел мястото на човек, който, по дълбокото убеждение на Лилехамър, щеше да напусне службата си само с краката напред. Говореше се, че Червената кралица има могъщо тайно оръжие — агент на име Нишики. Разполагал е толкова точна информация, придобита от най-високи места, че тя се превърнала в меч. Червената кралица не пропуснал шанса да го размаха над главата си, да посече преките си врагове, да затвори устните на неверниците. И никой не бе посмял да се противопостави на стремителния му възход към властта…

В хода на този процес, Лилехамър, макар и опортюнист по природа, кротко вървеше по течението. В онези дни той беше окото и ухото на Червената кралица, единственият човек, на когото новоизгряващото величие имаше пълно доверие. Червената кралица твърдеше, че не познава Нишики, дори не е сигурен в националността му. Получавал информацията си чрез тайници, в нередовни интервали, винаги на различни места. Но какви отношения е имало тогава между тях? Какво ги е свързвало? Каква е била мотивацията на Нишики, за да го залива с поток от изключително важни секретни сведения?

Всъщност Лилехамър не беше сигурен дали наистина иска да знае отговорите на тези въпроси. В онези дни се беше превърнал в робот, нощите му тежаха от кошмарите на Съня, предпочиташе сляпо да изпълнява заповеди, вместо да се замисля за политическите игри. Отдавна беше избрал на чия страна да бъде — или по-скоро страната го беше избрала… Затова не се интересуваше от моралната страна на проблемите, действаше според обстановката — грубо, безскрупулно, понякога дори жестоко. И това, също понякога, му носеше определено удоволствие…

Действаше в пълна изолация, следователно не можеше да бъде засегнат от последиците на своите постъпки. Летеше високо в нощното небе на различни самолети, обикаляше всички континенти и раздаваше това, което Червената кралица наричаше правосъдие. Не се интересуваше от нищо, изобщо не допускаше, че на този свят може да има и друг живот… Беше херметически затворен в своя скафандър, светът извън него не можеше да го развълнува с нищо.

Но човек не може да се наслаждава на удовлетворението си сам. Дори човек като това, в което се беше превърнал Лилехамър. Пълното откъсване от света не означаваше, че е освободен от нормални реакции. В крайна сметка беше жив. Наранен, безвъзвратно повреден, но жив.

На практика изгуби доста време, докато намери определение за това, което го тласкаше към новия начин на живот. В това отношение доста му помогна и Сънят, превърнал се в пътека към миналото. Сънят му показваше защо продължава да диша, защо не беше си прерязал вените в онази филипинска болница, защо не беше се хвърлил от прозореца на вашингтонския си офис. Защото благодарение на Съня, на неговите приливни вълни, той започна да вижда ясно лицата на своите мъчители в онази зоологическа градина насред джунглата. Подобно на следи от киселина върху метал, тези лица бяха завинаги гравирани в съзнанието му. Виждаше ги всеки миг, виждаше и фигурите им, в различни фази на действие. Надвесени заплашително над него с бамбукови пръти в ръце, извили крайниците му, пронизвани от нетърпима болка. Бяха неизменно до него. Когато се хранеше и правеше опит да заспи, дори когато засипваше пода на клетката с редки изпражнения.

В крайна сметка Лилехамър стигна до заключението, че е бил изтръгнат от лапите на смъртта с една-единствена цел: да открие своите мъчители и да ги унищожи. По жестокия начин, по който те бяха унищожили него. Дишаше с тази мисъл, в такт с нея беше всеки удар на сърцето му.