Катрин Харт
Падналият ангел (1)

Първа глава

Призори Джейк Бенър наближи ранчото. Беше уморен до смърт, а конят му — напълно изтощен от пришпорване. Вместо за седем, бе взел разстоянието за по-малко от пет дни.

В сутрешния полумрак бе невъзможно да се преценят щетите, нанесени на ранчото. Личеше, че е имало пожар, но на пръв поглед пораженията не изглеждаха сериозни. По-голямата част от къщата беше запазена почти такава, каквато я беше видял за последен път. Оборите и конюшнята бяха непокътнати.

Той прибра коня си в конюшнята колкото е възможно по-безшумно, като се стараеше да не разбуди никого. После тихо влезе в къщата. Промъкна се през кухнята и крадешком се отправи по коридора към главната всекидневна, стаята, която Кармен винаги наричаше sala^[1]. Внезапно се закова на място, когато усети цевта, опряна в гърба му.

— Стой, не мърдай! — изръмжа мъжки глас зад него. — Горе ръцете! И внимавай!

Джейк разпозна гласа на един от старите работници в ранчото и възкликна:

— Джил?

— Джейк?

— Да.

— Дявол те взел, момче! К’во се моташ тук през нощта като крадец?

Човекът свали пушката.

— Ами тъкмо влизам и не исках да събуждам цялата къща — обясни Джейк, като шепнеше доста високо, смутен от факта, че Джил го беше поставил натясно. Сигурно беше по-уморен, отколкото предполагаше, та да е толкова непредпазлив. — Не очаквах, че ще си буден по това време.

— Аз само наглеждах имота, докато се върнеш.

— Как е Кармен? — Джейк не беше сигурен дали иска да чуе отговора, но все пак трябваше да знае. Той почти не помнеше родната си майка, но обичаше мащехата си така, сякаш тя го беше родила. Тя и Тори, малката му сестра, бяха всичко за него.

В полумрака на вестибюла той съзря как Джил поклати глава.

— Лошо, Джейк. Много лошо. Докторът казва, че се чуди как е изкарала толкова дълго. Най-зле са белите й дробове. От дима има затруднения с дишането и сега диша трудно и много кашля. Слаба е като новородено котенце.

— А изгарянията? Има ли много тежки изгаряния?

— Най-вече по ръцете и краката. Всичко се случи през нощта и не се е сетила да покрие краката си. Ръцете си е изгорила, докато се е опитвала да отвори вратата на стаята на баща ти. Нали знаеш каква е тежка и масивна — отгоре на всичко е била нажежена.

— Как е започнал пожарът?

Джил въздъхна и отново тъжно поклати глава.

— Не знам със сигурност, но предполагаме, че баща ти пак е пушил в леглото и е паднала искра от пурата му или нещо такова. Всичко е така овъглено, че не може да се познае, но, изглежда, огънят е започнал от неговата стая. Тя е пострадала най-много.

Очите на Джейк се насълзиха и той примигна. „Кармен толкова пъти го е предупреждавала. Упоритият му старец! Трябваше да я послуша!“ — помисли гневно, после добави:

— Не е имал никакъв шанс да се измъкне жив от тази стая, нали?

Джил поклати глава, защото двамата с Джейк си спомняха сприхавия старец, който от инвалидната си количка упорито беше управлявал ранчото с желязна ръка, а Джейк винаги се бе чудил защо баща му наричаше ранчото „Лейзи Бий“^[2] — интересно, защо точно „Мързеливата…“ — след като Рой Бенър се стараеше всичко живо, било то човек или животно, да не остава нито миг без работа. А сега избухливият старец е мъртъв и никога вече нямаше да налага своята воля на другите.

— Е, добре — каза Джил неловко. — Защо не отидеш да подремнеш малко?

— Къде? — попита Джейк, тъй като не знаеше коя част от къщата все още е обитаема.

— Предишната ти стая не е засегната, както и тази на сеньорита Виктория. Само крилото с господарските стаи е унищожено, но цялата къща още мирише на пушек. Стаите за гости са запазени. Сложихме господарката в голямата гостна до твоята спалня.

Джейк кимна.

— Благодаря ти, Джил. Мисля първо да надзърна при Кармен и да се обадя на Тори, че съм се прибрал.

— Хм… — Джил се почеса по главата и запристъпя от крак на крак. — Сеньорита Тори не е тук, Джейк. Роза се грижи за Кармен.

Джейк се извърна и се втренчи в него, сякаш човекът се беше побъркал.

— Какво значи това „Тори не е тук“? Къде е тя?

— Доколкото знаем, още е в манастира — отвърна Джил.

Джейк се намръщи.

— Е, и кога ще се прибере вкъщи? Защо още не е пристигнала?

Джил безпомощно сви рамене.

— Не знам точно. Веднага изпратихме съобщение, едновременно с твоето, и после — друго, но не е отговорила на ни едно от тях. Госпожица Тори никога не би постъпила така с майка си, особено когато знае, че тя е толкова зле и иска да види малкото си момиченце.

— Не, не. Никога не би го направила — съгласи се Джейк навъсено. После се съвзе и нареди:

— Ще се обадя на Кармен, а ти събуди Зек и го изпрати в къщата. Искам да отиде до манастира с друго съобщение. Този път аз лично ще го напиша, за да съм сигурен, че Тори знае колко е сериозно състоянието на майка й. Тя може би не го осъзнава.

— Джейк — поколеба се Джил, — тя сигурно разбира, че положението е много лошо. Погребахме баща ти преди пет дни. Какво по-страшно от това!

Джейк мрачно поклати глава.

— Ти само ми доведи Зек.

Джейк влезе на пръсти в гостната, където Кармен спеше. Кимна безмълвно на Роза, приближи се до леглото и се загледа в жената, единствената, която помнеше като своя майка, единствената, която някога бе обичал. Тя изглеждаше ужасно: сбръчканото й лице бе изкривено от болка дори в съня и бе по-бледо от всякога, косата й сега изглеждаше по-бяла, отколкото когато я беше видял за последен път, бе разрошена и отметната назад. Роза или някой друг беше изкъпал и облякъл в чиста нощница Кармен и поне за това Джейк беше благодарен.

Погледна обвитите й с бинтове ръце, които лежаха неподвижно от двете страни на тялото й. Предположи, че и краката й под тънкия чаршаф са превързани по същия начин — нали Джил каза, че докторът е идвал да я лекува.

Онова, което го притесняваше, беше дишането й — така хрипливо и мъчително. Хъркането на белите й дробове изпълваше цялата стая. Само веднъж в живота си Джейк беше чувал подобен звук. Напрягаше се да си спомни кога и най-после се сети. Точно така хъркаше истинската му майка, преди да умре. Тогава, на седем години, той се беше уплашил, а сега, след цели двадесет години, се паникьоса още повече. Притвори очи и се опита да се овладее, сетне прошепна:

— Мили боже, помогни ми, не искам да те изгубя, мамичко!

— Джейк? — Гласът й беше слаб, дрезгав, но все пак той я чу и отвори очи. Старицата го гледаше смаяно.

— Тук съм, мамо — увери я той. — Вече съм вкъщи и ще се погрижа за всичко.

— Баща ти? — изхриптя жената, но я обзе такъв пристъп на кашлица, че Роза дотича край леглото. Погледна Джейк, сви устни и започна да му прави знаци. Младият мъж разбра какво иска да му каже — Кармен все още не знаеше нищо за смъртта на Рой.

Когато кашлицата й стихна, старицата остана да лежи изтощена върху възглавниците, натрупани под главата й, за да се облекчи затрудненото й дишане. Джейк се наведе и я целуна по бузата.

— Всичко е наред, мамичко. Ти само гледай да се оправиш. Не се тревожи за нищо.

— Тория? — изхърка тя жално.

— Ще дойде. Бъди спокойна — скоро ще бъде тук — обеща Джейк.

„Ако ли не, аз сам ще разбера защо не идва!“ — помисли той гневно.

 

 

Джейк се събуди от чукане по вратата на спалнята. Загърна се с чаршафа и стана да отвори. Беше Роза, която изглеждаше много разтревожена.

— Сеньор Джейкъб, не исках да ви безпокоя, но Зек току-що се върна от манастира. Както му бяхте наредили, той настоявал лично да разговаря със сеньорита Тори и да й предаде вашето съобщение. Казва, че не му разрешили да я види. Взели бележката, но не я повикали. Знам, че Зек трябваше да се опита да я доведе вкъщи и е много разстроен, задето не е изпълнил поръчката ви, но нищо не можело да се направи. Какво ще стане сега?

Джейк разтърка очи и се опита да се разсъни.

— Аз ще се погрижа за това, Роза. Кажи на Зек, че не го обвинявам — направил е всичко възможно. Мисля, че сега аз ще трябва да хвана бика за рогата и лично да проверя каква е тая работа. — Като преглътна прозявката си, продължи: — Колко е часът? Как е Кармен?

— Минава пладне — потвърди тя предположението му, че е спал съвсем малко. — Сеньора Кармен е малко по-добре. Струва ми се, че откакто сте тук, не е толкова раздразнителна и капризна. Тя знае, че ще върнете Тори при нея.

По лицето на Джейк се изписа решителност.

— Още преди вечеря тя ще бъде вкъщи. Гарантирам за това.

— Ще се срещнете ли с доктора, преди да отидете за сеньоритата? — попита Роза. — Той скоро ще дойде — знам, че искате да говорите с него.

Джейк кимна.

— Да, Роза. Ще го изчакам.

Доктор Грийн не беше настроен особено оптимистично. Както каза Джил, той бе изненадан, че Кармен е изкарала толкова дълго.

— Сегашното й състояние не подсказва какво ще се случи по-нататък — обясни той. — Всичко може да се очаква.

— Как са раните й? — попита Джейк.

— Виждал съм и по-лоши, но всяко обгаряне е сериозно, особено ако обхваща голяма част от тялото. Кармен има късмет, че не се е обгорила повече. Нощницата й се подпалила и едното й стъпало е пострадало, но един от вашите работници я хванал и успял да намокри дрехата, преди огънят да се разгори. Може би най-добре ще се излекуват ръцете й, макар че човек никога не може да каже със сигурност. Възможно е никога да не се оправят напълно; ако при зарастването кожата й се опъне и е нееластична при движение, вероятно в бъдеще болната трудно ще си служи с ръцете.

— А краката? — попита Джейк разтревожено.

Докторът поклати глава.

— Не знам. Ще има голям късмет, ако не получи гангрена.

— А ако това стане? — Джейк се досети, преди докторът да отговори.

— Тогава ще се наложи да ампутирам.

Самата мисъл за това ужаси Джейк.

— Нали сте обяснили на Роза как да се грижи за нея и как да лекува раните?

Доктор Грийн кимна.

— Дал съм и болкоуспокояващи за Кармен, но сега изгарянията не ме притесняват толкова много. По-опасно е състоянието на белите дробове. Накратко, тя буквално ги е опърлила, като е поела целия този нагорещен, задушлив въздух. Не мога да кажа дали изобщо ще се излекуват. Просто трябва да чакаме и да се надяваме на най-доброто.

— Нищо ли не може да се направи?

— За съжаление, нищо. Аз съм само един провинциален лекар, господин Бенър, но в цялата си практика нито съм чул, нито съм чел за лечение на подобно нещо. Понякога това страдание се превъзмогва от само себе си и пациентът оздравява, ако е достатъчно силен.

— А мислите ли, че тя е достатъчно силна?

— Това е въпрос, на който само времето и Бог могат да отговорят, но ви съветвам да не й съобщавате за смъртта на съпруга й колкото е възможно по-дълго, освен ако тя не започне да се разстройва повече от неизвестността. Колкото по-дълго избягвате този въпрос, толкова по-силна ще бъде майка ви — да се надяваме, — когато най-накрая й кажете. Ако се случи най-лошото, тя ще разбере, че си е отишъл, когато се срещнат на оня свят.

— Да — промърмори Джейк, — ако и двамата отидат на едно и също място.

Богохулство беше да мисли подобно нещо, камо ли да го каже, но той не беше сигурен, че баща му е заслужил да отиде в рая. За Кармен беше сигурен, че ще прекара вечността при ангелите.

— И се опитайте да върнете дъщеря й вкъщи — добави докторът. — Кармен много ще се успокои, ако тя е до нея.

 

 

Рано следобед Джейк позвъни на портите на манастира. Звънецът прозвуча три пъти и чак тогава една монахиня на средна възраст дойде да отвори. Като се опитваше да сдържи нарастващия си гняв, Джейк се обърна към бледоликата жена, която го гледаше от една малка квадратна дупка във вратата:

— Дошъл съм да видя Виктория Фернандес.

— Съжалявам, сеньор, но на нашите послушнички не е разрешено да разговарят с външни хора — заяви сестрата.

— Тя е моя сестра и трябва да говоря с нея — отвърна Джейк. — Майка й е пострадала при пожар и може би умира. Иска да види Виктория и аз ще се постарая желанието й да бъде изпълнено.

— Съжалявам — повтори монахинята. — Сестра Есперанса не може да напуска манастира. Това е нарушение на правилата.

Младият мъж вътрешно кипеше от гняв, но се опита да го сдържи.

— Затова ли не е отговорила на нито едно от спешните ни известия?

По лицето на монахинята се изписа учудване и тя промълви:

— Не мога да ви кажа, сеньор.

На Джейк му дойде до гуша.

— Отворете тази порта! — заповяда той тихо, но решително.

— Не мога да направя това, сър.

— Точно това ще направите или ще разбия проклетата ви врата! — очите му проблеснаха и монахинята разбра, че неканеният посетител не се шегува.

— Моля ви, сеньор — зорките очи на жената се отместиха от лицето му и забелязаха пистолета в кобура. Страх помрачи лицето й. — Не искаме да си имаме никакви неприятности. Ние тук се стремим към мир.

— Ще си навлечете много повече неприятности, ако не отворите тази порта незабавно — закани се той.

Монахинята се поколеба и нерешително прехапа устни, сетне предложи:

— Ако почакате тук, ще отида да съобщя на игуменката за вашата молба. Ще се върна и ще ви пусна, ако тя разреши да влезете.

— Вървете. И ако не се върнете до пет минути, ще вляза на всяка цена, затова по-добре побързайте. Ясно ли е?

— Да, сеньор.

Очевидно беше убедила игуменката в неговата непреклонност, защото се върна бързо и отвори портата. Когато проговори, заекваше от страх, въпреки че се стараеше да го прикрие:

— Т-трябва да ви помоля да свалите оръжието си, сеньор, и да го оставите тук.

За Джейк това беше равносилно да му отрежат ръката. През последните седем години беше живял благодарение на този пистолет. Беше изкарвал прехраната си с него и никога не го изпускаше; дори когато спеше, той винаги му беше подръка. След толкова дълго време се беше превърнал в част от него — нещо като трета ръка. Без пистолет щеше да се чувства безсилен. Предложението да го остави го разгневи и той се сопна:

— Не, сеньора. Никога не се разделям с оръжието си.

— Тогава, страхувам се…

— Няма защо да се страхувате, сестро — прекъсна я Джейк. — Веднага щом взема Тори, ще си тръгнем и вие можете да се върнете към вашите молитви.

Намусена, но и обезпокоена, тя се обърна и го поведе, като малко неуверено му даваше наставления.

— Последвайте ме, моля. Игуменката склони да ви приеме.

Игуменката го чакаше, готова да му се противопостави. Това беше нейна територия, където тя управляваше с цялата власт и царствено достойнство на своя висок сан.

— Сестра Сара ме уведоми, че желаете да разговаряте със сестра Есперанса — каза тя вместо поздрав и му даде знак да седне, сетне продължи: — Имаме строги правила, които забраняват това. Надявам се да разберете, че се налага да отхвърля вашата молба, макар че напълно ви влизам в положението. Много се разстроих, когато научих, че сеньора Бенър е толкова зле.

— Предполагам, че и Виктория е доста разстроена — усмихна се тъжно Джейк, — особено след като отказвате да я пуснете да си дойде у дома, въпреки че майка й е на смъртно легло.

Отговорът на игуменката го смая.

— Именно по тази причина не казахме нищо на сестра Есперанса. Нищо от външния свят не бива да смути обучението й на този етап от нейната подготовка.

Джейк втрещено я изгледа. После скочи от стола и така изкрещя, че жената се изчерви.

— Нима искате да кажете, че Тори не знае какво се е случило със семейството й? Затова ли не е дотичала при майка си да я успокои? Затова ли не е отговорила на нито едно от писмата ни и дори не е присъствала на погребението на баща ми? По дяволите, жено! Ние сме нейното семейство!

— Не — отговори кротко монахинята, като си възвърна самообладанието. — Грешите. Сега, когато сестра Есперанса е тук, при нас, ние сме нейното семейство — нейните сестри по вяра.

Джейк скръцна със зъби, вбесен от спокойствието й.

— Сеньора, играете си с търпението и нервите ми — процеди той. — Разбирам глупавите ви правила и може би при други обстоятелства щях да им се подчиня с охота, но обещах на майка й, че ще заведа Тори у дома. Ако у вас има капчица състрадание, ще позволите на Виктория да се прибере вкъщи и да остане там, докато майка й оздравее или, не дай боже, докато умре. Сетне тя може да се върне при вас, ако желае.

— Съжалявам, сеньор… — започна жената.

— И аз също — прекъсна я рязко Джейк. Приближи до бюрото, зад което седеше игуменката, и се приведе към нея. — Дайте да се разберем — или ми довеждате Виктория на часа и я пускате да си тръгне мирно и тихо, или аз лично ще я намеря, ако ще да претърся всяка педя от манастира.

— Не мога да ви разреша да направите това — отговори тя малко стреснато, а погледът й се стрелна към пистолета му.

— Не можете да ме спрете — каза Джейк, като имитираше нейния смирен тон. — Изпратете да я доведат.

Тя го изгледа умолително.

— Не мога.

— Искате да кажете, че няма да я извикате!

— То е едно и също, сеньор Бенър. Моля да ми влезете в положението.

— О, разбирам, но се надявам и вие да влезете в моето — изправи се той. — Предполагам, че няма да ми кажете как да я намеря в тоя лабиринт?

Жената поклати глава.

Джейк вдигна рамене, излезе от кабинета и с решителна крачка се отправи по коридора към вътрешността на манастира. Изплашена за паството си, игуменката го следваше по петите и настояваше:

— Моля ви! Не бива да правите това!

Джейк не отговори, а просто ускори крачка и тя трябваше да подтичва, за да го настигне.

— Тори! — викаше той. — Виктория Фернандес!

Колкото по-навътре навлизаше в манастира, толкова повече жени увличаше след себе си и сигурно това щеше да му се види забавно, ако беше в подходящо настроение. Монахините бързаха подире му като ято пингвини и ако имаше флейта, Джейк би се превърнал в магьосника измамник от „Хамелин“.

Докато преминаваше през кухнята, параклиса, по виещите се коридорчета, гневът му нарасна. Отгоре на всичко сестрите бяха облечени еднакво — целите в черни одежди, забрадени в бяло и черно, — затова беше принуден да забавя крачка и да се взира във всяко лице. Разбира се, Виктория би разпознала гласа му, който ехтеше из празните помещения, и не би го пренебрегнала, освен ако се криеше нарочно или бе толкова далеч, че не го чува, или ако на сестра Сара й бе наредено да я скрие някъде. Къде, по дяволите, беше тя?

Джейк не искаше да излезе на двора или в градините, преди да прегледа всяко кътче в главната сграда, защото беше сигурен, че щом прекрачи прага, вратите зад него бързо ще се залостят. Но тъкмо когато се канеше да претърси спалното помещение на сестрите на горния етаж, най-после зърна Тори. Когато се изкачи по някаква вита стълба, съгледа момичето на горната площадка. Беше коленичило край една кофа и усърдно търкаше неравния каменен под.

— Тори! — изкрещя Джейк.

Момичето стреснато се извърна и едва не падна по стълбите. Успя да се задържи, а големите й зелени очи се разшириха от изненада и тя възкликна:

— Джейкъб! Какво правиш тук? — смаяният й поглед се прехвърли върху свитата от монахини, тълпящи се зад него, предвождани от игуменката с мрачно лице.

— О, боже! Джейкъб! Какво си направил?

Младият мъж се надвеси заплашително над нея и гневно и властно изкомандва:

— Събирай си нещата, Тори. Дошъл съм да те отведа у дома.