Анита Милс
Горчиво и сладко (24)

Двадесет и четвърта глава

Той бе извървял няколко километра, опитвайки се да овладее яда си и да преглътне най-голямото разочарование в живота си. Вече почти нямаше сили. Седеше и гледаше сивата вода и безлюдния остров отвъд залива. Повтаряше си, че няма син, че е прекосил континента за нещо, което не съществува. Всички тези дни и нощи, прекарани в зной и мраз, в пътуване през планини, полета и пустини, му донесоха само още болка.

Спенс хвърли един камък във водата. Момчето е било чуждо, каза си той. Обичта му към това дете не е била заради самия Джош.

Трябваше да разбере, че Лиди лъже, да го усъмни преждевременното раждане на бебето, но дори Сали Джеймисън бе казала, че е дребничко. Детето се бе родило само няколко дни по-рано и тежало малко повече от два килограма, но това не изглеждало необикновено. А заради войната той не успя да се върне месеци след раждането му. Не му правеше впечатление, че всички постоянно изтъкваха колко синът му прилича на Лидия. След като и двамата родители бяха тъмнокоси, а майката имаше почти черни очи, очакваше се бебето да прилича повече на нея, отколкото на Спенс.

Иронията на съдбата не го бе подминала. Лидия го бе излъгала да се ожени за нея дори преди да е сигурна, че е бременна от друг. Коварно го бе мамила цели четири години, че й липсва. Молейки го да се върне в къщи, знаеше, че той не може да го стори. Беше се подигравала с чувствата му. Всъщност той не бе означавал нищо за нея. Отдавала се бе на други мъже, докато той, буден по цели нощи, отчаяно искаше да се върне при нея. И дори сега, от гроба, бе способна да му нанесе последен удар.

Една чайка се носеше над вълните, после се гмурна и плясък на водата привлече вниманието му към розовата омара, която обгръщаше залива. Спенс вдигна очи и въздъхна.

— Господи — каза тихо, — Тед Бингам вярваше с цялото си сърце, че за всяко нещо си има причина, така че бих искал да вярвам, че ти имаш причина да ме доведеш тук. Със сигурност зная само, че пропилях една година от живота си, минах през ада, за да се окаже, че съм гонил вятъра.

В далечината се чу сирената на кораб, която наруши ранното утринно спокойствие. Той осъзна, че преследването на фалшивата цел му бе донесло повече, отколкото му бе отнело. Може и да нямаше собствен син, но имаше Лора и Джеси и очакваше свое дете. Лидия му бе причинила ужасни неща, но ако не беше така, той все още щеше да е с нея и никога нямаше да познае топлината на истинската любов при Лора.

Войната му бе навредила толкова, колкото и Лидия. Беше го оставила с чувството за празнота и безполезност, накара го да се усъмни в призванието си. Безсмислената смърт, ужасната касапница, болката, които не можеше да преодолее, почти го бяха унищожили. Войната го обезвери, накара го да се чувства виновен, че праща тези мъже по домовете им като инвалиди. Накара го да се чувства победен.

Неусетно раждането на Джеси бе възродило кълновете на вярата му, че все още има какво да даде на хората. После случаят с малкия Джими Даниелс и силната убеденост на Лора, че е предопределен да бъде лекар, накараха тези кълнове да укрепнат… Не, въпреки тъгата и разочарованието, които изпитваше сега, пътуването на запад не бе напразно. Нали бе срещнал Лора Тейлър и чрез нея се бе възродил?

Той стана, изтупа панталоните си и погледна за последен път изгряващото над водата слънце. Досега Лора сигурно бе полудяла от безпокойство и бързо трябваше да се прибере при нея. Искаше да й каже, че тя и Джеси му бяха достатъчни.

 

 

Лора го чу как отключва вратата, но вместо да стане, лежеше неподвижна и се чудеше дали да му каже за Джошуа. Боеше се, че Спенс е твърде наранен и ядосан, за да я изслуша.

Гледайки го с леко присвити очи, тя видя как, преди да влезе в банята, той повдигна малкото одеялце.

Спенс не искаше да ги събужда, затова се съблече тихо и се промъкна в леглото. Легна плътно до Лора, искаше да се стопли. Косата и нежната й кожа миришеха на френския парфюм, който й бе подарил в деня на венчавката.

Изведнъж той осъзна, че тя беше много тиха, не чуваше дълбокото равно дишане.

— Будна си, нали? — прошепна.

— Да.

— Спа ли изобщо?

— Да — каза тя и се обърна към него. — Чаках те до полунощ, после реших, че си голям мъж и че не мога нищо да направя за теб, докато не се върнеш. Разбира, че имаш нужда да останеш сам.

— Да. Не зная колко съм извървял, но стигнах чак до края на залива. Мислех си как лошо се получи с Джош, колко време изгубих да търся някой, който не ми е никакъв.

— Все още би могъл да ти бъде, Спенс.

— Не, приех фактите и съм готов да продължа. Имам теб и Джеси, а когато бебето се роди и всичко бъде наред, това ще ми стига да съм щастлив. Може би бебето ще е момче, но ако не е, аз и без друго имам слабост към момиченцата. Сега може да нямам син, но имам дъщеря, с която се гордея. Не трябва да казваш нищо, нито пък да плачеш. Искам да знаеш, че съм добре.

— Вече не мислиш ли, че Рос може да те лъже?

— Не лъже. Нямаше нужда да чета писмото, за да се уверя. Но то е като капак на всичко.

— Ужасно ме измъчва мисълта, че има още едно дете, което никой не обича. То може би страда много повече от теб.

— Прочете ли писмото на Лидия?

— Да.

— Потвърждава думите му, нали?

— Да. — Притисна се в него и добави: — Но тя може и за това да лъже. За мъртвите не се говори лошо, но мисля, че е била способна да го направи.

— Колкото беше красива, толкова беше повърхностна. Само това ще кажа за нея и не искам повече да говоря по този въпрос. Със сигурност е знаела как да използва външния си вид.

Лора го погали по голата ръка и рече:

— Знаеш ли, макар да е много странно, аз го съжалявам.

— Вярвам ти, ти имаш добро сърце. По-добре да не губя повече време с тях двамата. — В отговор на нейното докосване той обви ръце около нея и силно я прегърна. — Искам да ги забравя и да мисля за теб.

— Смятам, че колкото и да е жалък, Рос я е обичал.

За да не се повтаря, Спенс я целуна, прекъсвайки темата на разговор.

— Кога си хранила Джеси? — попита той с ръце върху връзките на нощницата й.

— В полунощ.

— Смятам, че ако сме тихи, ще поспи още малко.

— Може би… Спенс?

— Не желая да мисля за нищо, освен за нас. Искам да потъна в теб и да остана така завинаги.

— И аз го искам, но е невъзможно — каза тя и му помогна за копчетата. — Впрочем…

— Много си приказлива тази сутрин!

— Намислила съм нещо.

Спенс съблече нощницата й, Лора затаи дъх и почувства прилива на желание у нея.

— Но може да почака — успя да каже тя. — Сега не бих правила нищо друго.

— Само не събуждай бебето — припомни й той. — Не искам да си мисли, че се убиваме.

Тя се настани под него, прегърна го през врата в очакване на целувката му.

— Госпожо Хардън, имаш ли представа колко си добра — попита Спенс дрезгаво.

Лора се усмихна съблазнително и нежно му отвърна:

— Предпочитам да ми го покажеш. Тази сутрин няма да имам нужда от много време, вече съм готова.

Той започна страстно да я целува. Последната й разумна мисъл беше, че планът й няма да се окаже лесен за изпълнение.

 

 

Ако не я обичаше, щеше да й е по-трудно да го накара да идат на църква през уикенда. Каза му, че е открила един странен стар манастир, който испанските донове са обожавали, който трябва да се види. С баптисткото си възпитание той не виждаше смисъл да слушат католическа меса, която и двамата не разбират, но тя го бе помолила да го направи заради нея и Спенс бе приел.

— Изглежда ми поизоставено — отбеляза той, когато кочияшът спря двойката коне. — В неделя сигурно е по-оживено.

— Подранили сме. Да се поразходим първо в двора. Има прекрасна градина, училище, черква и други подобни неща. Наистина е много впечатляващо.

— Звучиш като пътеводител.

— Искам само да я видиш.

— Тед Бингам ще се обърне в гроба, ако знае, че съм тук!

— Мислех си, че е вярвал в Бог.

— Да.

— Тогава със сигурност нямаше да има нищо против. Ако не са били монасите да преписват светото писание през вековете, никой от нас нямаше да има Библията, включително и ние, баптистите. Освен това, независимо дали приемам религията или не, зная, че монахините правят много добрини в този свят.

— Не го оспорвам. Просто не знаех, че си толкова либерална, но сигурно още дълго ще те опознавам.

— Доста неща има да научиш.

Мразеше нечестните хора и не можеше да е такава. Независимо как щеше да приведе плана си в изпълнение, тя знаеше, че ще го ядоса.

— Това там е манастирът — посочи Лора с ръка. — В другата сграда монахините обучават децата.

Той погледна в посоката, която тя му показа, и видя една жена в черно. Застанала пред няколко редици тъмнокожи деца, тя ги подреждаше, за да ги отведе някъде.

— Изглеждат малки за ученици. По-скоро са за забавачница.

Лора си пое дълбоко въздух и го погледна в очите.

— Това е сиропиталище, Спенс. Рос Донъли е оставил Джош тук. Казал, че детето не е пълен сирак. Казал, че е изоставено и няма кой да се грижи за него. Казал, че никой не иска детето, но това не е така. — Тя видя как лицето му потъмня и разбра, че ще има битка. — Аз го искам, Спенс!

— Не. Много неща ще направя за теб, но това не!

Той пъхна ръце в джобовете си, обърна се и тръгна. Дори по походката му личеше колко е ядосан.

— Спенс, чуй ме! — извика Лора и го догони. — Джош вече е загубил майка си! Искаш да израсне и без баща ли?

— Той не е мой син! — викна Спенс.

— Може и да е. Не си сигурен дали не е лъгала, за да върже друг мъж.

— Онзи е спал с нея, Лора!

— И какво? Значи ли това със сигурност, че детето е негово? Тя е спала и с теб. — Лора понижи глас и се опита да го вразуми. — Независимо дали в жилите му тече твоята кръв или не, той носи името ти. Записали са го в регистрите като Джошуа Хардън.

— Лора — каза Спенс рязко, — не ме карай да направя това, защото не мога.

— Поне го виж тогава. Моля те, само за това те моля. Дори не трябва да му казваш какъв си му.

— Никакъв не съм му! Не разбираш ли? Аз не съм никакъв на това дете!

— Добре, може да си прав. В такъв случай аз искам да го осиновя.

— Какво? С всичкия си ли си?

— Мисля, че Джош е твой син, но ако не е, можем да го направим. Спенс, той е чернокос като теб. Който и да го погледне, ще си каже, че ти е син.

— Лидия имаше черна коса.

— Но и ти. Какво от това, ако не е точно толкова черна като твоята? Трябва да го видиш, просто трябва!

— Не!

— Няма да те заболи, ако само го видиш — настояваше тя.

— По дяволите! Все едно да видя нея. Проклет да съм, ако ми се ще! Един мъж не обича да му се напомня, че е бил глупак. Не можеш ли да го разбереш?

— Не, не мога. Зная, че си бил женен за нея по собствено желание. Зная, че е била красива жена и че ти си бил първият й съпруг. Зная, че всички казват, че той прилича на нея. Ако разсъждавам като теб, и аз не трябваше да искам да го видя, защото това ще ми напомни, че нея си прегръщал първо, че на нея първо си казвал всички тези страстни думи, че…

— Значи можеш да ме разбереш. Не искам да я виждам. Никога.

— Тя е в земята, чак във форт Макферсън. Ти няма да я видиш, ще видиш Джошуа Хардън. Едно момченце, което носи името ти. Ако аз мога да го направя, значи и ти можеш.

Когато той отново се обърна, Лора го хвана за ръката и го задържа.

— Всяка сутрин ти вземаш Джеси, прегръщаш я и я целуваш. Притеснява ли те, че прилича на първия ми съпруг? Когато я гледаш, виждаш ли ме с него в леглото? Ако е така, по-добре не ми го казвай, защото мога да се закълна, че я обичаш, като че ли е твоя кръв.

— Лора…

— Не мога, Спенс. Той е едно малко хубаво момченце и ще израсне в това сиропиталище. Ще расте край монахини в черни одежди, вместо при майка. Но най-лошото е, че Джош знае, че носи името Хардън и не е сирак. Не мислиш ли, че ще се пита какво толкова лошо е направил, та баща му не го иска?

— Не си справедлива!

— Ако аз мога да го обикна, значи и ти ще можеш — каза тя сериозно. — Приеми го със сърцето си и той ще бъде твой.

— Не мисля, че мога.

— Откакто сме женени, нищо не съм искала от теб, освен обичта ти. Добра съпруга съм, доколкото зная, и ти не би го отрекъл. Сега те моля за нещо, което е много важно.

Спенс стоеше и гледаше как по лицето й се ронеха сълзи.

— Ако го видя и си тръгна, ще се почувства още по-зле — каза той накрая.

— Не мисля, че ще си тръгнеш.

— Ако го видя, доволна ли ще си? Или ще ме караш да идвам пак?

— Ако не желаеш да го видиш вече, ще го приема. Но искам да знаеш, че аз ще идвам при него. Той ще разбере, че някой го обича.

— Но повече няма да ми говориш за него!

Макар че се опасяваше Спенс да не забележи задоволството, изписано по лицето й, тя го погледна в очите.

— Няма да ти говоря за него, скъпи. Ще трябва да ме питаш, за да разбереш как е.

— Добре. Увери ли си, че тя още има власт над мен? Надявам се, че го разбра.

— Лидия е мъртва. Не може да направи на никого нищо, включително и на себе си. По-добре да побързаме. Казах на сестрата, че ще бъдем тук в четири, а закъсняваме.

Влязоха в сградата, където пред кабинета имаше чакалня. Една сериозна двойка седеше неподвижно на пейката до вратата. Когато Лора мина покрай тях, за да седне, Спенс си помисли, че жената изглеждаше толкова кисела, сякаш бе пила оцет. Една млада монахиня седеше в ъгъла до няколко деца, които надзираваше.

— Ти почакай тук — каза Лора. — Аз ще проверя дали можем да го видим.

Тя влезе в кабинета и заговори жената зад бюрото. Искаше му се сестрата да не им разреши да видят детето, но знаеше, че Лора утре щеше да го довлече пак. Не, и той можеше да го приеме и преживее… Когато вдигна пак очи, вратата беше затворена. Помисли си, че тя го е забравила и си бъбри със сестрата в кабинета.

Не забеляза, когато детето дойде и седна до него. Усети го едва когато то започна да си клати краката и да подритва стола пред себе си.

— Надявам се да не съм загазил пак — рече момчето сериозно.

— Често ли ти се случва? — попита Спенс, гледайки към затворената врата.

— Понякога.

Той се обърна към детето и замръзна. „О, господи!“

— И вие ли сте загазили, господине?

Трудно му беше да отговори.

— Не зная.

— Ами слагате си ръката на масата, вместо да я държите във въздуха, и не боли чак толкова.

— Ще запомня това. — Имаше чувството, че гледа Лидия в очите. — Какво си сторил?

— Не знам.

— Трябва да имаш някаква представа.

— Нямам. Винаги е нещо, което не зная, че съм направил.

— Като какво например?

Момчето ритна няколко пъти стола, преди да отговори.

— Лоши думи.

— И не си спомняш?

— Разгневявам се… Вие ругаете ли, господине? — попита момчето любопитно.

— Понякога.

— Гледайте да не ви чуе сестрата, че ще ви нашляпа хубаво по ръцете.

Той го погледна и се впечатли колко спокойно изглеждаше детето.

— Отдавна ли си тук?

— Да. — Наведе се към Спенс и прошепна: — Надявам се тези да не са дошли да ме осиновяват. Не изглеждат ли ужасно?

— Ами май няма да е много приятно да се живее с нея — съгласи се Спенс.

— И аз си мислех същото.

— А искаш ли да бъдеш осиновен?

— Не знам.

— Доколкото зная, трябва да си сирак, за да те осиновят.

— Не знам. — За миг тъмните му очи помръкнаха, после той погледна Спенс. — Майка ми е мъртва.

— Това е лошо.

— Така е. Предпочитам дойката си, но и тя е мъртва.

— Леля Фан.

— Откъде знаете?

— Просто я познавах.

— Тя беше грамадна стара дойка и не позволяваше никакви дяволии. Вбесяваше се, ако не слушам. Дори мама се страхуваше от нея. Харесваше ми тази жена.

— Да, и на мен ми харесваше.

Вратата на кабинета изскърца и се отвори. Момчето скочи от стола.

— Хайде, довиждане! Имам гостенка!

Беше по-жизнен, отколкото Спенс си го представяше. Изглеждаше като типично буйно момченце. Гледаше как Джошуа Хардън прекоси стаята и се опитваше да открие някаква прилика между тях двамата.

— Джош, радвам се да те видя! Изглеждаш по-голям от вчера! — Лора стоеше на вратата, наведена към детето. — Помниш ме, нали?

— Да, госпожо. Идвахте пак при мен.

Една възрастна монахиня стоеше зад нея. Тя хвана момчето за ръка и каза:

— Дошъл е някой, който иска да те види, Джош. Той наистина ще се развълнува — допълни монахинята и посочи Спенс.

— Не, няма. Вече се видяхме.

— Каза ли му как ти е името?

— Не, защото не ме попита.

— Май е по-добре да му кажеш.

Момчето сега не изглеждаше спокойно.

— Не съм загазил, нали?

— Разбира се, че не.

Малкият въздъхна с облекчение. Монахинята спря пред Спенс и помоли детето:

— Кажи си името.

— Джошуа Хардън.

— Вече се запознахме — рече Спенс.

— Не, не сте, не съвсем — намеси се Лора. — Трябва да си кажеш твоето име. Вие само сте си приказвали.

Той я погледна, очите й бяха насълзени. Разбра, че не може да разочарова нито нея, нито детето. Наведе се до лицето на чернокосото и чернооко момче и се опита да се усмихне:

— И аз се казвам Хардън — Спенсър Хардън. Аз съм твоят баща и те търсех дълго време. Последния път, когато те видях, беше много малък, така че едва ли си ме спомняш.

Детето зяпна срещу него, трогателна усмивка озари лицето му и то извика:

— Очаквах този миг, честна дума! — Обърна се и изтича в кабинета: — Чувате ли, сестро Лота, аз няма да остана тук.

Сълзите потекоха по лицето на Лора. Тя каза само:

— Благодаря ти.

— Той ругае.

— Не може да бъде, много е малък.

— Сам ми каза.

— Е, ще го отучим.

Тя погледна Джошуа, а после се обърна към Спенс.

— Ти го искаш, нали? Независимо какво си говорехме отвън, ние с теб ще го отгледаме. — Преди Спенс да може да отговори, Лора добави бързо: — Зная, че ще го обикна. Почти го обикнах, защото в него има нещо, което ми напомня на теб.

Точно в този момент Джош излезе от кабинета и влетя в чакалнята.

— Татко е дошъл да ме вземе! — викаше той. Когато мина покрай другата двойка, им каза: — Няма да ме вземете вие, ще трябва да си изберете друго момченце.

— Щом се казва Хардън, ще иде при семейство Хардън — обади се Спенс. — Но с три деца догодина по това време ще имаме нужда от къща.

Момчето изтича покрай Лора, тя го хвана и го прегърна.

— Аз съм новата ти майка, Джош. Ще се разбираме чудесно, защото и двамата имаме тъмни очи. Знаеш ли какво, ти дори имаш по-малка сестричка, която се казва Джеси. — Тя го сложи да седне и погледна Спенс. — Можеш да ми построиш хубава къща, ако искаш, но за мен са важни хората в нея.

— Ще имаш всичко, което пожелаеш, Лори, доколкото ми стигат парите.

— Е, тогава искам да не ругаеш повече. Трябва да се откажеш от твоето „по дяволите“ или и той ще го научи.

— Ще се опитам. — Страхувайки се, че тя може пак да се разплаче, той я прегърна през раменете. — Е, да го заведем вкъщи.

— Да, стана точно както си мислехме. Сестра Карлота каза, че ако си истинският баща, трябва да подпишеш само един документ. Всъщност тя е щастлива, че Джош си тръгва.

— Опасявах се от това. Не зная защо, но той не е точно такъв, какъвто си го представях.

— Така ли?

— Може да е копие на Лидия, но иначе няма нищо общо с нея. Надявам се да не ти създаде много проблеми.

Пред неодобрителните погледи на двете монахини и киселата двойка Лора наведе главата му и го целуна.

— Сега, когато не пера, не гладя и чистя по цял ден, ще имам с какво да се занимавам.

Спенс силно я прегърна, борейки се с буцата в гърлото си.

— Сега имаме всичко, Лори — каза той. — И още по-добри времена ще дойдат. Ще започна да практикувам, ще построя хубава къща на хълма, а ти ще си първа дама в Сан Франциско.

— Докато помниш, че имам нужда само от теб! — Тя се облегна на ръцете му и изтри с ръка мокрото си лице. — По-добре да вземаме Джош и да тръгваме, преди да сме скандализирали хората тук и да не ни го дадат… Спенс, никога не съм била толкова щастлива! — понижи глас Лора. — Не искам никога да забравя това чувство.

Той също не искаше.

— Хайде — каза й нежно, — да вървим вкъщи. Време е да го запознаем с Джеси.