Емилио Салгари
Тайното съкровище (2)

II

Бегълците не успяха да се отдалечат много от мястото, където бяха излезли на повърхността на земята. Луната се скри зад облак, пътеката, по която се движеха, скоро се изгуби в храсталака. На всяка крачка зейваха трапища, които препречваха пътя им и затова Карминильо реши да спрат и пренощуват тук, а на разсъмване да се ориентират накъде да поемат. Да се пали огън бе немислимо: светлината можеше да привлече туземците.

Педро, изморен от пълзенето по скалите, се покри с наметалото си и веднага задряма. Янко също легна и скоро захърка. Но нито Цамора, нито Карминильо можеха да заспят. Те седнаха един до друг и тихо започнаха да си говорят. Цамора набързо му разказа преживяванията си при излизането от лабиринта.

„Още от първата пещера ние без особен труд преминахме по подземния коридор във втората пещера — разказваше момичето. — Тук чухме рева на вълните, които гневно се разбиваха о скалите. Видяхме, че подът на пещерата, покрит с водорасли, се издига и люлее равномерно: значи пещерата бе свързана с морето чрез тунел и приливът я наводняваше. Можехме да се движим само по ръба, който се спускаше към дъното. Пръв слезе Янко, аз останах на скалата. Но едва Янко бе направил няколко крачки по ръба, когато аз извиках с все сила: пред очите ми като че ставаше някакво чудо. Плаващите водорасли се размърдаха и от водата се показа някаква отвратителна конична глава с яростни пламтящи очи.

Моят вик стресна Янко, който до този момент не бе видял заплашващата го опасност. За бягане бе късно, отстъплението бе невъзможно. Огромната змия с тяло, дебело като греда, се изви подобно на стоманена пружина и се хвърли върху Янко, като се опитваше да го обвие и го отвлече във водата. Янко успя да извади ножа си, но змията вече го бе обвила плътно. Закипя бясна борба между човека и чудовището.

Въпреки че държах пушка, не ми бе възможно да стрелям, защото човекът и змията се бяха превърнали в една топка. Янко ревеше бясно, змията съскаше и отваряше страшната си уста. В миг блесна нож, бликна кръв, Янко нанасяше ударите си бързо един след друг. Най-сетне ножът успя да се забие под главата на змията и да пререже гърлото й. Пръстените се отпуснаха, тялото на змията се смъкна по скалата и пльосна във водата, където още дълго се мята, пляскайки с опашка по водораслите.

Макар опасността да бе минала, дълго не можах да се успокоя. Янко толкова се бе изтощил в тая битка, че с голям труд успя да се изкачи горе, където още стоях. Дълго лежа край мен, без да може да помръдне.

От тая пещера слеД известно време ние се промъкнахме през тесен коридор в друга, която бе малко по-близо до повърхността на земята. Но тук ни очакваше друга опасност: едва бяхме тръгнали, и стените като че ли оживяха, размърдаха се, заговориха с хиляди гласове. Не можахме веднага да разберем какво бе това, но викът на Янко ме извади от унеса. Това бяха десетки хиляди червени плъхове, които скачаха по дъното на пещерата, изскачаха от всяка дупка с отвратителен писък, катереха се по стените, падаха и отново се качваха. Появата ни в тяхното царство вдигна плъховете на крак. А свежият въздух, който проникваше в пещерата през изхода, показваше колко сме близо до повърхността, тоест колко скорошно е спасението. Но щом понечехме да тръгнем, и плъховете се нахвърляха върху нас. Те падаха от стените и се катереха по дрехите ни.

С погнуса ги събарях от себе си, като ги удрях с приклада, стъпквах ги и ги стрелях. Янко разчистваше пътя с ножа си, но на мястото на десетките убити плъхове идваха стотици други и заплашваха да ни унищожат, когато ни оставаше да направим само няколко крачки, за да излезем на свобода.

Тогава ни хрумна нещо. С героични усилия събрахме купчина суха трева, запалихме я и я хвърлихме там, където събраните накуп плъхове преграждаха пътя ни. Огънят наистина изплаши плъховете. Те се разбягаха, а ние, задушавани от дима, тичахме по коридора, докато най-сетне успяхме да излезем на открито.

Излезли навън, ние се огледахме. Долу, в пещерата, всичко гореше и в огъня се мяташе многобройната армия на плъховете.

Но едва спасени от плъховете, ни очакваше нова неприятна изненада. Сега разбрахме какво бе направила запалената трева: огънят се спускаше по стените на пещерата там, откъдето бяхме дошли, и където бяхте останали вие.

— Янко — виках аз отчаяно. — Какво направихме, Янко! Ние убихме другарите си! Испанците ще изгорят в пещерата!

— Не се безпокой! Те ще намерят изход и ще излязат към морето — опитваше се да ме успокои той.

Но ми се стори, че погледът му издава някаква зловеща радост. Поисках да се хвърля в огъня и да ви потърся, да ви помогна… Или… или да загина с вас!“

— Бедното, момиче! — трогнат отвърна Карминильо и сложи ръка върху рамото на хитаната.

Тя му отвърна с лъчезарна усмивка. Нейде в тъмнината някой заскърца със зъби. Цамора се ослуша и когато отново настъпи тишина, продължи своя разказ:

„Янко ме успокояваше. Смяташе, че не трябва да се отчайвам.

— Ще видиш, че тия хора ще излязат на по-безопасно място от нас — уверяваше ме той. — Те умеят да излизат сухи от водата и живи от огъня.

— Не, Янко! Ти съзнателно уби моите другари! Не мога да те гледам! Мразя те!

— Но ти си луда? — отвръщаше ми Янко. — Нима не видя как стана всичко? Как според теб трябваше да се спасим от яростта на плъховете? Напразно се тревожиш! Ще видиш, че всичко ще свърши добре! Но защо трябва да се измъчваш заради испанците, когато трябва да мислим за нашето спасение?

В това време недалеч от мястото, където бяхме, се чуха тревожни гласове. Веднага се скрихме в гората. При бледата светлина на току-що изгрялата луна видяхме група араби, които се движеха по склона, възседнали камили. Ездачите бяха въоръжени само с дълги копия и ятагани. Всеки миг можеха да ни открият. Тогава Янко грабна ножа си и го хвърли.

Ние, циганите, още от ранно детство овладяваме изкуството да хвърляме и въртим нож; и постигаме завидни резултати. Янко се слави като един от най-добрите майстори на наваха. Той може двайсет пъти наред да уцели определено място с острието на нож, и то от разстояние трийсет-четирийсет крачки.

Ножът блесна във въздуха. Само след миг по-близкият до нас ездач се строполи от своята мехари. Другият в миг обърна камилата и без да се погрижи за другаря си, отлетя като вихър. Тогава Янко изскочи от храсталака, улови камилата на убития и я доведе.

— Да се махаме веднага от тука! — настоя той. — Аз зная едно скривалище, където ще ни приемат и нахранят. Познавам хора, които ще ни помогнат, Цамора, да намерим твоя талисман!

Но аз не исках и да чуя. Не можех да повярвам, че вие, двамата испанци, сте загинали. И се оказах права. Много скоро, докато се лутахме из храсталаците в мъглата, чух твоя вик за помощ, Карминильо. Това е, приятелю, нашата одисея.“

Карминильо отново сложи топла длан върху рамото на момичето и развълнувано каза:

— Разказът ти е трогателен. Не го преживявай отново… Но, чуй ме, Цамора. Нямам право да се меся във вашите работи, но защо ме смятате за чужд? Защо не ме приемате — ти и твоето племе?

Циганката трепна и впи очи в испанеца. Карминильо продължи със същия приятелски тон, с глас, който изпълваше момичето с пълно доверие:

— Ти виждаш какво те чака в тоя забравен от хората и от Бога край. Виждаш, че още от първите крачки те заплашват най-различни опасности, борбата с които може да се окаже не по силите ти. Само за двайсет и четири часа ние преживяхме толкова, колкото други не биха преживели въобще — дори за дълги години. А какво ни чака занапред, един Господ Бог знае. Скитане по гори и дебри, населени с кръвожадни и незнаещи милост рифиоти. Ужасните опасности, които още не сме достатъчно преценили, опасностите, които преживяхме досега, са може би само прелюдия. Лошото може би е занапред. Та сега искам да те попитам, Цамора. В името на какво се върши всичко това?

Хитаната мълчеше. Като не дочака отговор, Карминильо добави:

— Зная, ти казваше, че търсиш някакъв фантасмагоричен талисман, останал от легендарен вожд на вашето племе, погребан на върха на планината Гуругу. Но защо, за Бога, ти е този талисман?

— Защо ли? — нетърпеливо сви рамене момичето.

— Да, защо ти е? Нима не би могла да живееш без този талисман? Сигурна ли си, че ще ти донесе щастие?

— Ти нищо не знаеш! — замислено изрече хитаната. — Нали не си от нашето племе, затова не познаваш и неговите нрави, обичаи, нашите традиции…

— Които отдавна са погребани, отдавна са отживели времето си — намеси се Карминильо.

— Не, те са все още живи! — страстно извика момичето. — И като стисна ръце, тихо добави: — Аз имам право! Длъжна съм да го сторя, за да бъда царицата на племето в Испания!

— Нужно ли ти е това? Толкова ли си честолюбива? — тъжно продума Карминильо, като дръпна ръката си от рамото на момичето.

Очите на хитаната гневно блеснаха. Скръбна сянка помрачи прекрасното й лице.

— Ти не си от нашето племе, приятелю — едва издума тя с преливащ от съжаление глас. — Аз нямам право да те посвещавам в нашите тайни, в тайните на племето. Някога може би ще узнаеш всичко… ако пожелаеш… Засега мога да ти кажа само това: или талисманът, или смърт! Задоволи се с това и не ме разпитвай повече!

— О, не! Разкажи ми всичко! — отвърна енергично Карминильо.

— Може би ти е дотегнало да вървиш с мен, да ми помагаш…

— Не ми е дотегнало!

— Знаеш, че не съм те обвързала нито с клетва, нито с някакво обещание…

— Но защо говориш така?

— Когато се запознахме в Гренада и ти… ти се заинтересува от моята съдба, аз ти заявих открито, че ми предстои да изпълня една много трудна, почти неизпълнима задача. Тогава ми обеща да ми помогнеш за нейното осъществяване.

— Да, така беше.

— Аз те разубеждавах, като ти сочех всичките опасности, които може би ще срещнем, но ти настоя на своето и ме последва.

— И не съжалявам за това.

— Да, но ако днес, разколебан, ти ме напуснеш, аз ще кажа само едно: той е прав.

— Не съм и мислил да те напусна, Цамора! — отвърна й Карминильо. — Исках да ти предложа, поради огромните опасности, да се откажеш от твоя талисман.

— Без талисмана аз не мога да се завърна в Испания! — мрачно отвърна Цамора. — Или талисманът, или смърт!

— Тогава нека бъде, както ти желаеш! Аз няма да те оставя, докато не разбера, че си в пълна безопасност.

— Благодаря ти, приятелю. И повярвай, ние ще останем живи, ще преодолеем всички трудности и ще се върнем в родината.

— Възхищавам ти се!

— Слънцето изгрява. Нощта отмина, идва денят. Да вървим! — подкани го хитаната.

Педро, прозявайки се, се надигна от не твърде удобното си легло.

— Ех, как бих пийнал сега едно топло кафенце! — избъбра замечтано. — Пък и една цигарка нямаше да ми дойде в повече…

— Цигари имам още! — обади се Карминильо. — А колкото до кафето, съжалявам. Не мога да ги помогна. Но потрай. Като отидем в Мелила, там сигурно ще намерим и кафе…

— Е, е! Пак започваш да ме поучаваш. А къде е четвъртият член на благородната компания?

— Аз съм тук, сеньор! — обади се Янко, като тръгваше към камилата. Но само след миг се чу отчаяният му вик: — Стой, стой, разбойнико! Какво правиш? Ето ти наградата!

И в същия миг гръм разцепи тишината.

Всички скочиха и с приготвени пушки изтичаха при циганина.

— Какво се е случило? — попита Карминильо.

— Ето, ето го! Стреляйте, стреляйте! О ти, гнусен убиецо! — викаше Янко.

— Кой е гнусният убиец?

— Арабинът със сиво наметало. Искаше да убие нашата мехари. Ако не бях дошъл навреме… И все пак е успял да отсече единия крак на камилата.

Смъртно изплашената мехари се мяташе и огласяше всичко наоколо с жални стонове. От очите й капеха едри сълзи. От левия заден крак като от фонтан бликаше яркочервена кръв. След минута камилата тежко се строполи на земята и издъхна.

— Пропълзял е като змия, като гаден скорпион и е убил нашата камила. Сега бяга нататък…

Карминильо се втурна в посоката, която му показа циганинът, но колкото и да се взираше, не откри каквато и да било следа от бягащия арабин.

— Много лошо! — избъбра загрижено Карминильо. — С помощта на камилата бихме стигнали за три дни върха на Гуругу. А сега едва ли ще бъдем там и след седмица.

— Все пак ще стигнем — чу се решителният глас на хитаната. — Камилата не ни бе необходима. Ние нямаме никакъв товар. А щеше да бъде срамно да яздя, когато другите вървят пеш. Хайде, сеньори! Тръгвайте. Аз ще ви докажа, че жените от моето племе в нищо не отстъпват на мъжете!

Малката група потегли към вътрешността на страната. След два-три часа пътуване, или по-точно, почти безспирно изкачване, нашите пътници спряха за почивка. В торбата на мълчаливия Янко се намериха войнишки сухари. Карминильо с ловко запратен камък свали от един клон някаква птица, която се оказа африкански фазан. Злополучният горски красавец набързо бе оскубан и изкормен. Запалиха огън и го опекоха. Месото му беше жилаво, но вълчият апетит не обръщаше внимание на това и скоро от фазана останаха само добре оглозгани костици.

Като свърши със своя дял, Педро започна да се оглежда, като че търсеше нещо.

— Търсиш ли нещо? — попита го Карминильо.

— Гледам дали няма наблизо някоя сладкарница. Свикнал съм след печеното непременно да има и десерт.

— Почакай, струва ми се, че ще мога да ти намеря нещо подходящо — засмя се Карминильо. — Значи ти трябва нещо сладичко? Малко мед би ли те задоволил, лакомчо?

— Мед ли? Че откъде ще намериш тук мед? — трепна Педро.

— Ако не се лъжа, медът е само на две крачки оттук.

— Къде? Къде? Никаква пчела не се вижда! Ти се шегуваш нещо.

— Ни най-малко! Не помня да съм ти обещавал, че ще те гощавам с пчелен мед. Но тук можеш да се задоволиш с меда на мравките.

По лицето на младия юрист се появи горчиво разочарование.

— Тъй си и знаех — тъжно отвърна той. — Не ти прилича, Карминильо! Обещаваш мед, а след това предлагаш някаква гадост!

— Не бързай да се отчайваш — успокои го другарят му. — Първо опитай този мед, прецени дали го бива, пък сетне решавай дали да се оплакваш!

— А къде ще намериш този мравчи мед? — полюбопитства Педро.

— Ето в тая купчина.

— Та това е мравуняк!

— Да, така е — отвърна Карминильо и силно удари с ножа си един неголям конус, който се издигаше на няколко крачки от тях.

Острата стомана сякаш разряза топка масло и свали върха на конуса.

— А медът къде е? — нетърпеливо попита Педро. — Освен големи и малки мравки и тия отвратителни личинки, с които могат да се хранят славеите, друго нищо няма.

— Грешиш! — отвърна Карминильо. — Виждаш ли ето тия мравки?

— Тия ли? Дето са се надули като болни от воднянка? Ама че гадост!

— Да, това е именно африканският мед. Гледай сега как се яде.

И Карминильо извади от гнездото десетина огромни черни мравки. Издут беше само коремът, докато предната част на тялото и малката главичка имаха миниатюрни размери. Всъщност гърдите и главата като че ли принадлежаха на някакво друго животно. Като откъсна главата с пръсти, Карминильо пъхна корема на мравката в устата си.

— Какво правиш? — изплаши се Педро.

— Ям мед! — спокойно отвърна инженерът. — Опитай и ти, пък тогава ще видим какво ще кажеш!

Недоверчиво и нерешително юристът последва примера му. Но едва пъхнал в устата си тялото на насекомото, и той с възхита извика:

— О, Света Богородице! Та това наистина е мед! Сто пъти по-сладък от онзи, който познаваме!

И започна безпощадно да унищожава необикновените медоносни африкански мравки. Обаче Карминильо не му позволи да се наслади докрай на мравчия мед.

— Достатъчно! Достатъчно! — спря го той. — Нека бъдем умерени.

— Защо? — попита го Педро, като лакомо поглеждаше безпомощно сновящите мравки.

— Този мед, приятелю — наставнически добави Карминильо, — има определени свойства и предизвиква силна реакция. У мнозина, дори при незначителна доза, могат да се появят червени пъпки по тялото, тоест ортикария.

— Ами да, това е от мравчия мед! Сигурно има и мравчена киселина? — изплашено попита Педро.

— От мравчия мед ти можеш да се опиеш, както от цяла бутилка ракия. А какво ще те правим тогава? Не забравяй, че сме в страна, където нямаме приятели, а враговете ни са колкото искаш и трябва да сме нащрек!

С въздишка Педро се подчини на тоя разумен съвет. Продължиха да вървят напред, като се промъкваха през храсталаците. Едва бяха изминали и неколкостотин крачки, когато Янко даде сигнал да спрат.

— Какво има? — шепнешком го попита Карминильо, като го доближи.

— Араби! Рифиоти! — отвърна тихо циганинът. — Цял отряд! И да не се казвам Янко, ако тоя отряд не е тръгнал да търси именно нас. Отпред, както виждам, на мехари е същият арабин, чийто приятел убих миналата нощ. Позна ли го, Цамора?

Като приклекна на едно коляно, циганинът посочи с ръка към оная страна, където далеч надолу, по склоновете, бавно като змия се движеше голям отряд арабски конници. Сред отряда се различаваше забулена с качулка фигура, качена върху красива мехари.

— Да бягаме! — каза в настъпилото мълчание Карминильо. — След не повече от четвърт час те ще бъдат тук и ако не успеем да се скрием, край на нашето пътуване.

— Познавам тия места — обади се Янко. — Тук наблизо, върху гребена на тая скала, има една кула, така й казват, това е гроб на един марабут, свещено място. Там живее една жена от нашето племе, която арабите смятат за магьосница. Ако се доберем до нея, преди да са открили следите ни, тогава може би ще се спасим.

— Но как ще стигнем там? Ще ни трябват крила — поклати глава Педро.

Карминильо на свой ред разгледа огромната стена, която се изпречваше на пътя им. Изпърво погледът му бе угрижен, но скоро засия.

— Глупости! — отвърна решително той. — Комуто е мил животът, няма нужда от крила. Смятам, че ще можем да се изкачим на скалата.

— Да, но как? — като се почесваше по тила, попита Педро.

— Засрами се! Станал си неузнаваем! — отвърна Карминильо. — Не си ли спомняш като юноши как се катерехте като котки? Не помниш ли? Е, нашите планини не отстъпват на африканските скали. Виж! Ето нещо като пътека, по която ще можем, макар и трудно и не без риск, да се изкачим.

— Може би на небето? — засмя се Педро на находчивостта си. — Ти забрави, че с нас е и Цамора.

— За мен не се безпокойте, сеньори! — бързо отвърна момичето. — Аз съм свикнала със скитничеството и с рисковете. Където минете вие, мъжете, там спокойно ще мога да мина и аз, хитаната танцувачка.

И бегълците запълзяха по почти отвесната скала, като използваха всяка издатина, всяка дупка, всяка вейка на израслите из пукнатините дръвчета. Не може да се каже, че изкачването бе леко: почти всеки момент рискуваха да паднат от главоломна височина.

Янко се катереше най-отпред. След него бе Карминильо, който разчистваше пътя за следващата го хитана, като й помагаше.

Шествието завършваше Педро.

Не малко труд положи и той, за да помага на Цамора при трудното катерене, и неведнъж момичето, стъпило със стройния си крак върху рамото на Педро, увисваше във въздуха, поддържано от силната ръка на Карминильо. Но всичко си има своя край. Свърши се и това ужасно изкачване.

Напълно изтощени, с разтуптени сърца, с премрежени от умората погледи, най-сетне бегълците стигнаха полянката на върха.

Да направят и крачка повече, те нямаха сили.

Само Янко, като си отпочина малко, каза, че може да продължи нататък.

— Ще отида да разузная! — предложи той. — Искам да видя жива ли е Царицата на ветровете. Може да я няма и тогава не ще можем да се приютим в нейната кула.

Никой не възрази на разумното предложение на циганина и Янко изчезна в храсталака. Другарите му останаха да го дочакат на малката полянка, откъдето се откриваше широк изглед към морския бряг.

Изведнъж те забелязаха в морето две точки.

Като се вгледа в тях, Карминильо възкликна:

— Но това са нашите канонерки! И струва ми се, те са много наблизо! Само да извикам, и ще ме чуят. А може би има двайсетина километра до тях… Сякаш се движат към брега и може би ще минат близо до него, но от това няма да ни стане по-леко.

Цамора докосна рамото му с върха на пръстите си и като се усмихна, каза:

— Приятелю, не се отчайвай! Знаеш, че ние, хитаните, имаме чудния дар да предвиждаме бъдещето! Ако искаш, аз ще ти кажа какво ни очаква с теб. Да извадя ли картите? Те ще ни кажат всичко. Разчитай на моето гадаене.

И тя майсторски разхвърли картите върху тревата, наведе се над тях и зашепна нещо.

— Е, казвай де! — обърна се към нея Карминильо. Веждите й се сключиха. Красивите й устни трепнаха.

— Кръв! Кръв!… — тихо изрече тя.

— Не е много приятно това, което виждаш… Значи, ще ме убият!…

— Не, приятелю! Бъдещият ти живот е изпълнен с цяла верига събития. Ти ще имаш жена, която ще е готова да жертва живота си за теб. Ще имаш деца и ще доживееш да видиш и внучета. Значи ще живееш доста дълго.

— Благодаря и за толкова! — разсеяно се обади Карминильо.

— Гледай и на мен! — помоли я Педро.

Цамора отново пръсна картите по тревата, дълго ги гледа и весело се засмя.

— Защо се смееш? — нетърпеливо я попита Педро.

— Защото ми е смешно. И теб също те очаква дълъг живот — отвърна циганката.

— Да. И друго?

— Ще се ползваш с всеобщо уважение.

— Чудесно!

— Но никога нито едно женско сърце не ще забие за теб.

— Така ли? Защо е тази немилост?

— Не зная! Може би затова, задето не си нито студен, нито горещ, а само топъл, приятелю. Е, и главата ти е заета с най-различни мисли…

— За ядене и пиене, нали? — с усмивка издаде тайната си другарят на Карминильо.

През това време Янко бързо се промъкваше между храсталаците с ловкостта на гущер. Движеше се почти по права линия, което показваше, че пътят му е добре познат.

Спусна се в един дол, изкатери се по стръмния му бряг, стигна до една скала, която му препречваше пътя, и се намери на билото й. Зад нея се криеше чаровен кът с богата субтропична растителност, кът, в който влагата бе спомогнала за тази растителна красота.

Точно насреща му, върху уединена могила, се издигаше оригинално здание с арабска архитектура. То имаше кубична форма с объл покрив, а отстрани изглеждаше като дебела бяла колона. Но всъщност това съвсем не бе колона, а полуразрушено минаре.

— Сиза Саба е у дома си! — отдъхна си Янко, като видя, че от някакъв широк комин се издига синкав дим.

Той изсвири с уста. На прага тутакси се показа гърбава бабичка с бронзово набръчкано лице и с яркочервена забрадка. Янко чу нейния дрезгав глас:

— Ти ли си, синко? Върна се най-после! Ела, ела тук! Циганинът бързо се спусна надолу по пътя, който водеше от върха на скалата към дома на бабичката. Сиза Саба сърдечно го посрещна.

— Очаквах те, синко! — каза му тя зарадвано. — Откак беше тук за последен път и ми донесе новини от нашето племе, измина много време. Трудно за мене време. Защо толкова дълго не ме споходи? Нали знаеш, че те обичам като свое дете! Ти толкова много приличаш на покойния Журба, Янко. Понякога ми се струва, че не си Янко, а Журба, който се удави с екипажа на своята платноходка… Кажи какво те води тук, синко?

— Работа, майко Саба! Сериозна работа. Сега при тебе няма никой, нали?

— Та кой може да бъде при мене? Глупавите араби се боят да идват тук. Те вярват, че съм Жена на ветровете и Царица на градушката, и се боят, боят се от бедната баба. Хахаха! Но така е по-добре. Иначе тия разбойници отдавна да са ме убили, ако не се плашеха от моите магии. Надявам се, сине, че ти нямаш нужда нито от моите гадания, нито от моите магьосничества. Но защо си толкова тъжен?

Като я прегърна през рамо, Янко отвърна:

— Да гадая аз мога не по-лошо от тебе, Саба. И не по-лошо от теб мога да правя заклинания… Но сега имам нужда от твоята помощ и без нея трудно ще мога да се справя.

— Кажи, с какво мога да ти помогна?

— Нека влезем вътре, майко.

Бабата го въведе в кулата, покани го да седне на една скамейка, покрита с пъстра покривка, сложи на масата чиния с някаква гозба с остър аромат и стомничка с вино.

Като утоли глада и жаждата си, Янко заговори:

— Нося ти привет, майко, от твоя народ!

— Благодаря ти, сине! Нима има още хора, които помнят Сиза Саба?

— Не са много, майко, но тия, които те помнят, са много привързани към теб. Поздравява те и твоят роднина Архаз, нашият вожд.

— Благодаря на Архаз. Той е умен вожд.

— Именно той има нужда от твоята номощ, майко!

— Готова съм да услужа на Архаз. Кажи, какво иска?

— Племето отново е заплашено от позор, майко. Едно от децата на Месеца, от рода на Цамора — египтянката, иска да напусне племето.

— Убийте я!

— Правнучката на египтянката, майко! Ти си забравила нашия закон!

— Да, да, наистина, синко! Забравила съм нашия стар закон. Вярно е, че тия, в жилите на които тече капка от кръвта на египтянката — Майката на тайните — са неприкосновени. Но тогава не позволявайте на момичето от дома на Аменхотеп да напусне племето.

— Трудно е, майко! Времената се измениха. Вече не живеем, както са живели нашите прадеди. Половината от племето не ще приеме и най-малко насилие над дъщерята на Високия дом.

— Омъжете непокорната за някой сродник и мъжът й ще я накара да се откаже от мечтата си за свобода!

— Тя няма да се съгласи, майко. Гордо момиче е, не ще се подчини на мъж, когото не обича. Освен това, майко…

— Какво още има?

— Тя познава закона на Седемте племена, майко! Знае за талисмана и какви права дава той на вожда на Седемте съединени племена: циганите на Испания, Египет, Абисиния, страната на Полумесеца, страната на Лъва и на Слънцето, на Унгария и на Русия.

— Но тя не знае къде да търси този талисман?

— Знае, майко! Тя държи в ръцете си Свещената кърпа на царицата на Седемте племена, върху която са извезани тайните знаци — планът на мястото, където е погребан вождът на Седемте племена. Той е тук, майко, на върха Гуругу.

— Тогава какво искаш от мен, синко?

— Да ми помогнеш, майко! Ето, слушай! Това момиче иска да напусне племето. За тази цел ще трябва да стане царица на циганите в Испания, което ще рече да изпълни закона и да се сдобие с талисмана, погребан в гроба на Седемте племена. Момичето има двама помощници — испанци студенти, потомци на онези хидалго, които са горили нашите прадеди на клади. Трябва да премахнем непременно тия испанци. Тогава може би, майко, Цамора ще се откаже да напусне племето и ще си вземе мъж от нашия род.

— Тебе ли, синко?

— Защо не, майко? Аз съм й млечен брат! Обичам я и ще съумея да я завладея!

— Разбрах, синко. Значи най-напред ще трябва да унищожим двамата испанци. Но защо досега не си сторил това?

— Опитах се, но не успях. Веднъж в хотела, където бяхме отседнали, пуснах в стаята им куп скорпиони, но те успяха да открият гадините и ги унищожиха. Друг път наех един убиец да им види сметката, но… Поне единият да бе паднал…

— Тоя, комуто Цамора е подарила сърцето си ли? Янко скръцна със зъби и мълчаливо поклати глава:

— Глупакът сбъркал и убил някакъв чужденец, за което го и обесиха — добави той. — Сам на два пъти исках да се разправя с тях по пътя. Но те умело се изплъзваха. Като че ли дяволът ги пази! Вчера например запалих сухата трева в пещерата, където се бяха скрили, и мислех, че непременно поне ще се задушат, но те намерили Двойната тръба и се измъкнали на повърхността. С една дума, те са наблизо, майко.

— И момичето ли е с тях?

— Да, но с момичето ти нямаш работа. Ще ми помогнеш да унищожим само испанците! Останала сама в чужда земя, тя ще потърси моята помощ и аз ще бъда за нея това, което бях преди. Нямам ли право? Нима не съм по-хубав от тия испанци? Не съм ли богат като принц? Не произхождам ли от древен род на вождове? Рано или късно и аз бих могъл да стана вожд на циганите в Испания и да се ползвам от царските почести на всички деца на старото загинало царство.

— Така, така, синко! — отвърна монотонно бабата, като отмерено клатеше побелялата си глава. — Ти ще станеш вожд и тебе те чакат царски почести! Ще ти помогна да премахнеш враговете си. Ако искаш, аз ще упоя момичето с такава билка, та да лудее само по тебе!

— Не забравяй, че е дъщеря на Високия дом, майко.

— Да, да! Вярно! Но как смяташ да унищожим испанците?

— Насочи срещу тях рифиотите! Планинските разбойници ще изпият кръвта на моите врагове.

— Добре, синко. А сега си почини. Ще обмисля всичко необходимо. Твоята стара майка ще се погрижи за всичко, сине! Талисманът на вожда на Седемте племена ще си остане в неговия гроб. Момичето ще стане твоя жена или твоя наложница, както ти пожелаеш, испанците ще загинат!

— Испанците ще загинат! — като ехо отвърна Янко и отново започна да яде.

След четвърт час той напусна кулата на магьосницата, като предварително уговори с нея плана за предаването на Карминильо и Педро в ръцете на рифиотите.