Андре Брюйер
Войната на трите рози (4)

Глава IV

Тази вечер Ернест Вилиан, веселият младеж и любезният господар, се завърна от Тулуза, където беше отишъл да вземе автомобила си. Той влезе в розовата градина точно когато залязващото слънце опожаряваше хоризонта и остана много изненадан, когато забеляза една позната сянка да се разхожда между алеите.

— Здрасти, стари приятелю, значи си по-добре, щом си излязъл навън и се разхождаш като истински човек.

При тези думи Глория Патри, скрит зад една огромна арка, отрупана с рози, погледна накриво болния господин.

Тази личност никак не му харесваше. От онзиденшния си шпионаж той не беше успял да се срещне с него лице в лице… но още толкова други неща нарушаваха спокойствието му… Господинът например си позволяваше да спи целия ден със затворени капаци на прозорците! Нещо нечувано в историята на Сент Гол, най-почтеното село от всички села на света! В замяна на това през нощта болният кръстосваше парка и блъскаше хората, които най-невинно се изпречваха на пътя му… Но най-ужасното беше, че той говореше с невидими духове. Глория Патри се беше уверил в това тази сутрин към четири часа на брега на потока.

И ето че сега от думите на господин Ернест се разбираше, че вуйчо му не е истински човек. Моментът беше решителен и трябваше да се бди.

Нощта настъпваше бавно, а Глория Патри, скрит зад цветята, не губеше търпение. Когато той видя, че вуйчото и племенникът седнаха на една скамейка и заговориха спокойно, главният пазач на парфюма на розите напусна скривалището си и се отправи важно към тях.

Господин Реми, винаги мрачен и приведен, му вдъхваше тайнствен ужас, но присъствието на веселия и любезен господин Ернест го успокояваше.

Старецът откъсна няколко от най-хубавите рози и ги поднесе на младия си господар.

— Благодаря — каза Ернест, — но защо сте избрали само розови рози? Предпочитам жълтите и даже белите.

— Хъм — каза Глория Патри, — бялата вече не се брои, докторът каза, че скоро ще умре. Сърцето й е болно.

Гръмкият смях на Ернест се понесе из градината.

— Говорите за розите като за човешки същества.

— Зная какво говоря — отвърна обидено Глория Патри. — Бялата роза ще умре скоро, защото е стара и болна и тогава Червената роза и сестрите й ще останат без късче хляб.

— За кого говорите? — попита Ернест, разбирайки, че в случая има недоразумение.

Тогава двамата мъже изслушаха очаровани поетичната история на розите от Сент Гол.

— Госпожици Сент Гол живеят заедно с леля си, Бялата роза, тук, в Оранжерията, както подобава на всички благородни цветя — завърши Глория Патри. — Не забравяйте: най-голямата — гордата Матилд — е Червената роза, втората — красивата Жилберт — е Жълтата роза, и най-малката — Розалин — Розовата роза.

— Значи розите живеят още — усмихна се Ернест. — И аз да не подозирам нищо! Чудно защо докторът не ми е казал!

— Докторът е настойник на Розите, той замества баща им.

— Той е настойник на Розите и нищо не ми е казал — повтори Ернест. — Това е некрасиво от негова страна… но ето че идва, чакай да му кажа…

— Отивам си — прекъсна го Реми — и те оставям да го забавляваш.

Ернест, привикнал на странностите на братовчед си, не се учуди и стана да посрещне доктора.

Господин Гино идваше по алеята, придружен от Бернар, но от очите му не убягна една сянка, която се промъкваше крадешком между храстите. Докторът се зарече да не издава учудването си — това беше единственото подходящо държане в случая.

— Възхитен съм да ви видя отново — каза той на Ернест. — Идвам да се осведомя за болния.

— Вашият болен е по-добре. Даже може и да го видите, но първо елате да ви разведа из парка. Въпреки че го познавате много добре, сигурен съм, че прелестите му не са ви омръзнали.

Прелюбезен, Ернест завлече доктора из обширната градина, късайки от време на време розите, които привличаха вниманието му.

— Коя предпочитате, докторе?

— А — каза старият човек, — безразлично ми е. На моята възраст човек престава да се занимава с такива детинщини.

— Колко сте строг. Аз, каквото и да казва Реми, който превъзнася Розовата, предпочитам Жълтата, най-красивата сестра… или може би другата… гордата Червена роза.

Подигравателният тон на Ернест накара доктора да повдигне веждите си. Ернест продължи невъзмутимо:

— А вие, докторе, няма ли да ми кажете вашето мнение? Кажете ми само как са дробовете и сърцето на Бялата роза, която е болна и стара и скоро ще умре?

— Какви са тези гатанки? — попита господин Гино, готов за борба.

— Каква е тази мистерия? — попита другият. — Защо скрихте така старателно от мен съществуването на госпожици Сент Гол? Сам Глория Патри ще ви каже, че не сте си изпълнили дълга. Отдавна царят на розите трябваше да посети розите на Сент Гол!

— Госпожица Изьолт е болна и поради това вратата на дома й е затворена за всякакви посетители — каза докторът. А по не особено любезния израз на лицето му се четеше: „И аз нямам намерение да я отварям на буен младеж като вас“.

— Какъв страшен човек! — провикна се закачливият младеж. — Да не би да мислите, че ще отвлека и трите ви възпитанички наведнъж? Какво хубаво мнение имате за мен!

Отговорът на доктора припомни на Ернест чувствата, които дължеше на едно семейство, изпаднало в нещастие.

— Госпожици Сент Гол живеят в бедност и самота и смятам, че основният ми дълг като настойник е да покровителствам тяхното усамотение. Те са достойни за най-голямо внимание и почит.

Откровеното лице на Ернест се помрачи:

— Докторе, аз не исках да ги обидя.

— Простете на това хлапе — каза един приятен глас зад доктора. — Неговото сърце е по-добро от главата му.

Господин Гино се обърна рязко. Най-после той можеше да види необикновената личност, която толкова го беше заинтригувала, но очакванията му бяха излъгани.

У Реми Вилиан нямаше нищо необикновено. Той беше много висок, но малко приведен и се подпираше на здрав бастун. Беше завит с огромно черно палто въпреки топлината на ясната юнска вечер. Извънредно живите му очи, които едва се виждаха под нахлупената шапка, изненадаха доктора. Той очакваше да срещне съвсем друг поглед.

Действително Глория Патри трябва да е бълнувал. Къде е черната маска, за която разправяше? Прошарена брада покриваше страните на болния. Бяла превръзка закриваше носът и брадата, а устата едва се виждаше. Показвайки парчето плат, което покриваше лицето му, Реми каза с примирение.

— Виждате, невралгията още не е минала.

Ернест се обърна бързо към доктора и каза:

— Сигурен съм, че ако братовчед ми сложи най-после край на този маскарад, невралгията му ще мине много по-бързо. Кажете му, докторе, че въздухът не е толкова опасен, колкото мисли.

— Течението е много вредно за невралгията… но по-добре да оставим на спокойствие скромната ми личност — заяви вуйчото с тон, който не допускаше възражение.

Ернест млъкна и докторът отново се възхити от този послушен и добре възпитан племенник.

Междувременно господин Вилиан предложи да седнат. Той беше извънредно учтив и умението му да разговаря приятно и забавно очарова доктора. Двамата братовчеди, всеки по свой начин, бяха много приятни. Докато младият пленяваше с откритото си лице и непринудена веселост, другият, чието измъчено лице едва се забелязваше, завладяваше с финия си ум и голямата си култура.

Докторът прекара чудесна вечер и със съжаление отбеляза, че трябва да си върви. Поканиха го да ги посещава по-често и той прие на драго сърце.

Възрастният човек беше забравил злополучните думи на Ернест по повод на възпитаничките му, когато Реми, без да се страхува от гнева на доктора, заговори отново за тях:

— Сигурно дамите Сент Гол съжаляват много за розовите си градини.

При тези думи Ернест се залови да къса някои от най-хубавите рози. Вуйчо му го спря.

— Остави тази грижа на доктора, приятелю мой. Розите ще бъдат много по-добре посрещнати, поднесени от него, стария приятел, отколкото от нас, новите собственици на замъка.

Трогнат от деликатността му, докторът взе по няколко пъпки от всеки цвят и благодари на Реми от името на възпитаничките си.

Разделиха се в чудесно настроение и господин Гино се отправи към Оранжерията.

Той намери четирите жени събрани в градината, поднесе им розите и разказа за посещението си в замъка. Той едва спомена името на Ернест и надълго и нашироко разказа за ценните качества на Реми, радвайки се, че е открил такъв приятен и рядък събеседник.

Госпожица Изьолт седеше съвсем бледа във фотьойла си и изглеждаше откъсната от света, но племенничките й слушаха с любопитство разказа на доктора.

— Смешно семейство са нашите чудни съседи — заяви Матилд. — Този братовчед, който всъщност бил беден вуйчо, приет по милост от богатия млад роднина, много ме интересува.

— Другият ме интересува много повече — обади се Жилберт. — Намирам, че е много красиво от негова страна, млад и богат, да се погребе в такъв забутан край заради някакъв стар маниак.

Розалин се възмути:

— Как можеш да го наричаш така? Той е толкова нещастен! Скръбта му е безгранична. Само да го беше чула как се окайваше!

Последваха три учудени възклицания:

— Значи ти го познаваш?

Розалин се изчерви малко и призна:

— Говорих с него тази сутрин.

Матилд погледна сестра си с неописуемо презрение.

— Ти си сторила това! Ти си говорила с непознат, ти, една Сент Гол, в чиято къща той живее!

Розалин си помисли, че тази сутрин нито една подобна мисъл не й беше минала през ума и изведнъж й се видя много трудно да разкаже необикновеното си приключение, но един поглед на доктора я насърчи. Тя седна на тревата до леля си и започна:

— Перях роклята си на потока…

Изпълненият с ужас вик на Матилд я прекъсна, но Розалин, чувствайки подкрепата на леля си и стария доктор, продължи разказа си:

— Беше много рано, мислех, че съм сама и запях. Изведнъж забелязах човек на другия бряг на реката, точно срещу мен. Отначало помислих, че е човек като всички други и не се уплаших… но когато той повдигна главата си…

— Но това е истински роман! — заяви Жилберт, заинтригувана.

— Нещо повече от роман! — отговори малката. — Стори ми се, че се връщам назад към средните векове, по времето на тайнствените приключения, защото човекът, който ме гледаше, носеше черна маска.

Жилберт се смееше, Матилд се възмущаваше, госпожица Изьолт не се обади. Докторът беше най-учуден от всички. Да не би случайно Глория Патри да е имал право?

— Продължавайте, скъпа — каза той бързо, — и не пропускайте никакви подробности.

Розалин разказа подробно цялата случка. Тя говореше, без да откъсва погледа си от очите на леля си, и хубавото й лице слабо поруменяваше при спомена за тъжните думи на непознатия.

— Лошо ли съм постъпила, лельо? — попита тя, като свърши. — Той изглеждаше толкова нещастен, че не можех да му откажа съчувствието си.

Погледът на болната придоби още по-голяма благост.

— Добре си направила, дете. Милосърдието е Божие задължение и бъди щастлива, че ти, бедната, си намерила по-беден от тебе, комуто да помогнеш.

Възмущението на Матилд избухна.

— Трябваше да избягаш и да не говориш с непознат. Ти, една Сент Гол, си оставила да те изненадат, когато си прала дрипите си на потока. Ти си унижила името ни в очите на този човек. Действително си глупачка и отсега нататък ще бдя над тебе и няма да излизаш от къщи…

— Е, е, не се увличайте толкова, красавице моя — каза докторът. — Изглежда, забравяте, че аз, настойникът, имам още право да заповядвам тук. Имам достатъчно доверие в Розалин, за да я оставя свободна да прави каквото си иска и вие ще ми доставите голямо удоволствие, ако последвате моя пример.

Матилд се опита да го срази с погледа си.

— Значи според вас това смешно и грозно приключение е хубаво? Какво ще кажете за тази среща с непознатия, какво ще кажете за приятелския разговор с този неизвестен човек?

— Приключението на Розалин не е нито смешно, нито романтично и аз одобрявам държането й към господин Реми Вилиан, когото познавам отскоро, но вече много ценя. Сега да забравим тази среща, която няма да се повтори, понеже Розалин не може да пере всеки ден роклята си. Ако някога срещнете отново вашия събеседник, малката ми, ще го поздравите много учтиво, но не вярвам той да поднови разговора си с вас. Това не отговаря нито на характера му, нито на възрастта му.

— А, той е стар! — каза Жилберт разочарована.

Докторът отговори:

— Сигурно е на моята възраст, ако се съди по сивата му брада.

Той стана, сбогува се с госпожица Изьолт и я увери, че състоянието й се е подобрило. Младите момичета го изпратиха до пътя.

— Е, добре — каза той, — размислихте ли? Намерихте ли някакво средство, за да подобрите положението си?

Жилберт побърза да отговори:

— Да, докторе, почти намерихме. Познавате ли братовчедка ни Жан, госпожица Дьо Боналюр?

Докторът познаваше въпросната братовчедка. Тя беше екстравагантна и почти разорена стара мома, която прекарваше живота си из замъците на роднини и приятели. Много сърдечна, но луда глава, госпожица Жан беше най-опасната съветничка за млади момичета с погрешни схващания, ожесточени от бедността.

Жилберт продължи:

— Тя отдавна е съобщила на леля Изьолт, че иска да ни посети, ще я помолим да дойде по-скоро и сигурно ще ни даде някоя добра идея.

— Не мисля — отговори докторът.

Матилд подкрепи сестра си.

— Леля ще бъде очарована от посещението й и при това то няма да ни струва нищо. Братовчедката Жан познава живота много по-добре от нас, тя поддържа връзки с всичките си роднини и може би ще ни помогне.

Докторът не скри недоволството си, но момичетата не го слушаха. Двете по-големи, в общо съгласие, рядко между тях, започнаха да обсъждат кога и как да поканят братовчедката.

Господин Гино ги остави, отвеждайки Розалин напред.

— Скъпа — каза той доверително, — ще ви попитам нещо. Тази сутрин господин Вилиан носеше ли черна маска?

— Но да, докторе, твърдя със сигурност това, което видях: черна маска покриваше цялото му лице.

Докторът се замисли, после заяви:

— Хъм! Странностите на този болен нямат край! Колко ли други още ще видим!

Той и не предполагаше колко вярно беше предсказанието му!

Същата вечер Руфин, прибирайки се тичешком в Оранжерията, развълнува цялата къща с разказа си.

— О, госпожици, какви работи видях! Видях багажа на новите господари на замъка! Ах, какви неща! Глория Патри ме заведе да гледам. Вярвайте ми, струваше ми се, че никога няма да изпразнят колите. Но най-хубавото, най-красивото от всичко беше онази жена!

— Каква жена?

— О, госпожици, една съвсем черна жена, толкова черна, че Глория Патри и аз избягахме. Да, госпожици, кой би повярвал — негърка в Сент Гол! Частна дума ви казвам, видях я!

Жилберт и Розалин се заливаха в смях, а Матилд каза:

— Добре, разбрахме, но още веднъж да не си отишла да говориш с хората от замъка. Ти не трябва даже да ги поглеждаш. А сега, ако главата ти не е съвсем замаяна от величието на новите ни съседи, върви да приготвиш вечерята.

Руфин отиде в кухнята, където я чакаше работата.

Розалин и Жилберт я последваха.

— Ето ти необикновени хора — започна по-голямата. — Черна готвачка, черен господин…

— И господинът ли е черен? — изписка Руфин и ужасена хвърли картофа, който белеше.

— Аз го видях тази сутрин — заяви Розалин сериозно — и уверявам те, че лицето му беше черно.

— Майчице! — прошепна Руфин отчаяно. — Какво ще правим с тези съседи? Може би господинът и готвачката са роднини, щом си приличат толкова много?

— Не — каза Жилберт тихо. — Те не са роднини, но негърката е била кърмачка на господина и понеже бозал черно мляко, лицето му станало съвсем черно.

— Значи това е заразно, значи черното прихваща? — попита ужасено наивното момиче.

— Да — потвърди Жилберт, — прихваща, но има предпазно средство. Трябва да гледаш човека право в лицето, да застанеш само на левия си крак, да вдигнеш три пъти ръцете си към небето и да кажеш на висок глас: „Не съм толкова глупава, колкото изглеждам“. Като чуят това заклинание, негрите се плашат и бягат.

Розалин измъкна Жилберт и остави Руфин да се занимава с вечерята, а тя, успокоена, си мислеше: „Това е хубаво средство и трябва да го кажа на Глория Патри.“