Андре Брюйер
Войната на трите рози (1)

Глава I

Ядосан, докторът грабна шапката си и изскочи от стаята.

Розалин го последва.

— Не се нервирайте, докторе!

— Сестрите ти са невъзможни. Матилд е непоносима с глупавата си гордост, а Жилберт — с лекомислието си. Време е да престанат с вечните си кавги и да се отърсят от мързела си, за да не ме принудят да взема много нежелателни мерки.

— Те не са толкова лоши, колкото изглеждат, докторе, и когато се карат, не мислят половината от това, което си казват… И после, тежкото ни положение е изострило нервите им…

Доктор Гино имаше щастието или нещастието да бъде настойник на Матилд, Жилберт и Розалин. Техният баща, Юбер дьо Сент Гол, негов стар приятел, му ги повери преди смъртта си. Артист по душа, той обичаше всичко красиво и боготвореше цветята. Чудното цветно царство, което създаде около стария замък, беше неговата гордост. Той има щастливата идея да ознаменува раждането на сестра си Изьолт със засаждането на бели рози на обширно пространство около замъка. По-късно, когато неговата съпруга го дари с три дъщери — Матилд, Жилберт и Розалин, той засади за най-голямата червени рози, за втората — жълти, и за най-малката — розови. Така замъкът и околността му заприличаха на приказно царство, но те погълнаха почти всички средства на собственика им. И когато един ден скъпата му съпруга угасна тихо, сломен от скръб по нея, той замина за Индия. Там той намери смъртта си, далеч от своите близки и от нежния мирис на любимите си рози.

Юбер дьо Сент Гол завеща на децата си само дългове. Сестра му Изьолт не беше по-практична от него и доктор Гино пое върху себе си всички грижи за трите осиротели момичета, които трябваше да напуснат родния си замък. Нотариусът на Сент Гол продаде замъка, за да покрие задълженията на покойния.

Сега девойките живееха с болната си леля и Руфин, единствената им прислужница, в Оранжерията на прекрасния им замък. Единствена тя им остана от обширните владения на стария род Сент Гол. Животът им беше беден и те с горчивина си спомняха за охолството на миналите дни.

Най-голямо беше огорчението им обаче от загубата на родния им замък. Именно тази загуба беше причина преди малко за острата разпра между Матилд и Жилберт, която накара добрия доктор да грабне шапката си и да избяга.

— Докторе, може ли да ми дадете писмото, с което нотариусът ви известява за продажбата на Валироз, защото не бях в стаята, когато го четохте? — запита Розалин.

— Може, малката, може…

Тя пое писмото, което докторът й подаде, и зачете:

„Двамата братовчеди, които купиха замъка, са чудесни хора. Те взимат Валироз главно за единия от тях, който е малко болен и се нуждае от почивка и спокойствие. Драги докторе, струва ми се, че този болен ще ви поизмъчи доста. Шегата настрана, но надявам се, че няма да ви тежи да покажете Валироз на новите му притежатели, защото те са много мили момчета. Уверен съм, че с Ернест, който е много общителен и мил, ще се сближите веднага, но ще ви трябва повече време, за да разберете и оцените братовчед му Реми, който зад болезнената си затвореност и студенина крие прекрасно сърце.“

Розалин върна писмото на стария човек.

— Кога ги очаквате?

— Най-рано другата седмица. Слушайте, Розалин, страхувам се, че примерът на вашите сестри ще ви подействува зле. Правете се на глуха и не слушайте глупавите идеи, които развиват. По дяволите благородството им, което не им позволявало да работят. Чуйте ме, започнат ли да излагат схващанията си, бягайте от тях.

— Слушам, докторе, но сега трябва да бягам и от вас, защото наближава пладне и ако не отида да помогна на бедната Руфин, не зная в колко часа ще обядваме.

Тя кимна мило на настойника си и бързо се отдалечи.

Старият доктор въздъхна. Розалин беше добра, искрена и храбра и щеше да си остане такава, ако избегнеше влиянието на сестрите си.

Изведнъж задълженията му към трите девойки се видяха много тежки на бедния настойник. Бъдещето го плашеше, но за да се окуражи, той вдигна смело глава и си каза: „Човече, засрами се! Нима ще отстъпиш пред хлапета, на чиито раждания си присъствал? Те ще тръгнат по правия път доброволно или на сила! И после, кой знае, може би всичко ще се уреди по-лесно, отколкото мислиш… Надявай се на случайността!“.