Михаел Енде
Момо (13) (или Странната история за времекрадците и за детето, което върна на хората откраднатото време)

Тринадесета глава
Там един ден, а тук една година

Момо се събуди и отвори очи. Отначало трябваше да мине малко време, за да осъзнае къде е. Пообърка се леко от това, че отново се намираше върху обраслите с трева каменни стъпала на стария амфитеатър. Та не беше ли само преди няколко мига все още в Къщата-никъде при майстор Хора? Как така се озова изведнъж тук?

Беше тъмно и студено. На изток хоризонтът тъкмо бе почнал да се развиделява. Момо потрепера и още повече обгърна тялото си с огромното сако.

Съвсем ясно си спомняше за всичко, което бе преживяла — за нощното пътешествие през големия град след костенурката, за градския квартал със странната светлина и ослепително белите къщи, за Улицата-никога, за залата с безброй много часовници, за шоколада и за кифлите с мед, за всяка отделна дума от разговора й с майстор Хора, както и за гатанката. Но преди всичко си спомняше за преживяването под златния купол. Беше достатъчно само да затвори очи, за да види отново пред себе си невижданото преди великолепие от багри. В ушите й все още звучаха гласовете на слънцето, луната и звездите и бяха толкова ясни, че дори можеше да изтананика мелодията.

И докато тя си спомняше, в нея се зародиха думи, думи, които наистина изразяваха аромата на цветята и техните невиждани багри! Гласовете от спомена на Момо изговаряха тези думи. Самият спомен обаче — с него бе станало нещо странно! Момо вече не откриваше в себе си само това, което бе видяла и чула, а все повече и повече неща. Като от един неизчерпаем вълшебен кладенец възникваха хиляди картини на часовете-цветя. И с всяко цвете прозвучаваха нови думи. Необходимо бе само внимателно да се вслуша в себе си, за да може да ги повтори и дори да ги изпее. Те разказваха за тайнствени и чудни неща, но изговореше ли ги, Момо веднага разбираше значението им.

Значи това беше имал предвид майстор Хора, когато й каза, че думите трябва да изникнат в нея!

Или беше само един сън? Нима наистина не се беше случило в действителност?

Но докато Момо размишляваше, тя съзря нещо да лази в кръга. Бе костенурката, която много спокойно търсеше тревички за ядене.

Момо бързо слезе при нея и клекна на земята. Костенурката дигна само за малко глава, изгледа детето със своите прастари черни очи и после спокойно продължи да яде.

— Добро утро, костенурке — каза Момо. Върху гърба й не се появи никакъв отговор.

— Ти ли си тази — попита Момо, — дето днес през нощта ме заведе при майстор Хора?

Отново не последва никакъв отговор. Момо разочаровано въздъхна.

— Жалко — промърмори тя, — значи ти си една обикновена костенурка и не си… Ах, забравих името! Беше толкова хубаво име, но дълго и странно. Преди това никога не бях го чувала.

„КАСИОПЕЯ!“ — се появи изведнъж върху гърба на костенурката със слабо светещи букви. Момо очаровано разчете написаното.

— Да — извика тя и плесна с ръце, — именно това е твоето име! Значи все пак си ти, нали? Костенурката на майстор Хора, нали така?

„А КОЙ ДРУГ?“

— Но защо не ми отговори в самото начало?

„A3 ЗАКУСВАМ“ — можа да се прочете на гърба й.

— Извинявай! — отвърна Момо. — Не исках да те безпокоя. Исках само да разбера как отново съм дошла тук?

„ТВОЕ ЖЕЛАНИЕ!“ — появи се отговорът.

— Странно — промърмори Момо, — подобно нещо изобщо не мога да си спомня, а ти, Касиопея? Ти защо не остана при майстор Хора, а дойде с мен?

„МОЕ ЖЕЛАНИЕ!“ — заблестя върху черупката.

— Много ти благодаря — каза Момо, — много мило от твоя страна.

„МОЛЯ!“ — заблестя в отговор. И изглежда с това разговорът за костенурката приключи, тъй като тя се заклатушка нататък, за да продължи прекъснатата си закуска.

Момо седна на каменните стъпала и се зарадва при мисълта, че отново пак ще види Бепо, Гиги и децата. Пак се заслуша в музиката, която не преставаше да звучи в сърцето й. И макар да бе съвсем сама и никой да не я слушаше, тя започна да пее все по-силно и по-пламенно мелодиите и думите — с лице, обърнато към изгряващото слънце. И й се струваше, че сякаш този път я слушаха и птичките, и щурците, и дърветата, и дори старите камъни.

Не знаеше, че още дълго няма да има никакви слушатели. Не можеше да знае, че напразно чака своите приятели, че всъщност много дълго е отсъствувала и че светът през това време се е променил…

С Гиги Екскурзовода сивите господа се бяха справили сравнително лесно.

Започна се с това, че приблизително преди година, скоро след деня, в който Момо внезапно изчезна безследно, във вестника се появи една голяма статия за Гиги. Бе озаглавена „Последният истински разказвач на истории“. Освен туй се съобщаваше къде и кога човек може да го срещне, сякаш той бе атракция, която не бива да се пропуска.

В отговор на това все по-често в стария амфитеатър идваха хора, които искаха да видят и чуят Гиги. Гиги естествено нямаше нищо против. Разказваше както винаги своите хрумвания в момента, а накрая минаваше с каскета си, който всеки път се пълнеше с все повече и повече монети и банкноти. Скоро бе назначен на работа от едно екскурзоводско бюро, което му изплащаше и допълнителна сума за правото да представя и самия него като забележителност. Екскурзиантите пристигаха с автобуси и не мина много време, и Гиги вече трябваше да спазва един редовен график, за да могат всички, които са платили, да имат възможност да го чуят.

Още тогава Момо започна много да му липсва, нейното отсъствие обезкрили историите му, макар той все още стоически да се съпротивляваше и да не разказваше една и съща история два пъти, дори и да му предлагаха двойно по-голямо възнаграждение.

Не минаха и няколко месеца и той вече нямаше нужда да се появява в стария амфитеатър и да обикаля с каскета си. Бе привлечен от радиото, а малко по-късно дори от телевизията. Там разказваше три пъти в седмицата своите истории пред милиони зрители и така получаваше огромни суми пари.

Междувременно вече не живееше близо до стария амфитеатър, а в един съвсем друг квартал на града, там, където живееха всички богати и известни хора. Бе наел голяма и модерна къща, разположена сред добре поддържан парк. И вече не се наричаше Гиги, а Гироламо.

Естествено, отдавна бе спрял да измисля постоянно нови истории, както по-рано. Сега изобщо вече нямаше време за това.

Започна съвсем пресметливо да се отнася с хрумванията си. Понякога само от едно-единствено хрумване правеше пет различни истории.

А когато и това не помогна, за да задоволи растящото търсене, един ден направи нещо, което не биваше да прави: пожертва една от историите, които принадлежаха само на Момо.

Тази история бе погълната също тъй бързо, както и другите, а после веднага забравена. Продължиха да искат още истории. И Гиги, увлечен от темпото, без да мисли, разказа една след друга всички истории, определени само за Момо. И когато разказа и последната, внезапно усети, че душата му е пуста и ограбена и нищо вече не може да измисли.

В страха си, че успехът отново ще го напусне, той започна да преповтаря всички свои истории, само че с други имена и малко попроменени. И учудващото бе, че сякаш никой не забеляза. Във всеки случай това не попречи на търсенето.

И Гиги се хвана за хитростта като удавник за сламка. Вече беше богат и известен, а не беше ли мечтал винаги за това?

Но понякога нощем, когато лежеше в леглото си с копринен юрган, той копнееше за предишния живот заедно с Момо, със стария Бепо и с децата, когато наистина още умееше да разказва.

Ала натам не водеше никакъв път, понеже Момо беше изчезнала. Отначало Гиги направи няколко сериозни опита да я намери, но по-късно вече не му оставаше време. Сега имаше три трудолюбиви секретарки, които сключваха договори вместо него, той им диктуваше историите си и те го рекламираха и определяха всички дати и срокове. Но в разграфения му живот вече никога не можа да бъде вместена дата за търсенето на Момо.

От стария Гиги беше останало съвсем малко. Но един ден той събра това мъничко заедно и реши да осмисли живота си. Та нали беше някой, каза си той, чийто глас имаше тежест и се слушаше от милиони. Кой, ако не той, можеше да каже на хората истината! Искаше да им разкаже за сивите господа! Искаше да им каже, че това не е измислена история, а после щеше да помоли всички слушатели да му помогнат в търсенето на Момо.

Решението взе през една от онези нощи, в които мечтаеше за своите стари приятели. И щом се съмна, той вече седеше на своето голямо писалище, за да направи бележки по взетия план. Но преди да напише и първата дума, телефонът прозвъня. Той вдигна слушалката, наостри слух и замръзна от ужас.

Отсреща му проговори един странно беззвучен, тъй да се каже пепелносив глас и едновременно с него той усети в себе си растящ студ, който сякаш идваше от костния му мозък.

— Откажи се! — каза гласът. — Съветваме те за добро.

— Кой е на телефона? — попита Гиги.

— Знаеш много добре — отговори гласът, — едва ли е необходимо да се представяме. Ти наистина досега още не си имал удоволствието лично да се запознаеш с нас, но вече отдавна ни принадлежиш цял-целеничък. Кажи, нима не знаеше?

— Какво искате от мен?

— Това, което си предприел, не ни харесва. Бъди послушен и се откажи от него, нали ще го направиш?

Гиги събра целия си кураж.

— Не — каза той, — няма да се откажа. Не съм вече малкият, непознатият Гиги Екскурзовода. Сега аз съм знаменитост. Ще видим дали ще си позволите това с мене.

Гласът беззвучно се засмя и внезапно зъбите на Гиги затракаха от студ.

— Ти си никой — каза гласът, — ние те направихме. Ти си една гумена кукла. Ние те надухме. Но ако ни създаваш ядове, отново ще изпуснем въздуха от тебе. Или наистина вярваш, че това, което си сега, дължиш единствено на себе си и на своя незначителен талант?

— Да, вярвам го — отговори Гиги дрезгаво.

— Бедничък, малък Гиги — каза гласът, — ти си и ще си останеш един фантазьор. По-рано ти беше принц Гироламо под маската на бедния Гиги. А какво си сега? Бедният Гиги под маската на принц Гироламо. Въпреки това обаче би трябвало да си ни благодарен, защото в края на краищата ние сме тези, които изпълнихме всички твои мечти.

— Това не е вярно! — започна да заеква Гиги. — Това е лъжа!

— Ах, боже мой! — отвърна гласът и отново беззвучно се засмя. — Точно ти говориш за истина, дето по-рано имаше толкова много красиви изрази кое е лъжа и кое не. Ах, не, бедничък Гиги, не е от полза за тебе да се позоваваш на истината. Ти стана прочут с наша помощ благодарение на твоето лъготене. Не можеш да отговаряш за истината. Затова по-добре се откажи!

— Какво направихте с Момо? — прошепна Гиги.

— Не си блъскай красивата, объркана глава над този въпрос! На нея ти вече не можеш да й помогнеш — още по-малко, ако й разкажеш историята за нас. Единственото, което ще постигнеш, е твоят прекрасен успех да изчезне толкова бързо, както е и дошъл. Естествено, сам ще решиш това. Ние не искаме да те спираме да се покажеш герой и по този начин да се провалиш, след като толкова много държиш на това. Но не бива да очакваш от нас и занапред да простираме над теб нашата закриляща ръка, след като си толкова неблагодарен. Не е ли много по-приятно да бъдеш богат и известен?

— Приятно е — отвърна Гиги със сподавен глас.

— Ето, виждаш ли! Следователно ни остави на мира, какво ще кажеш? По-добре и в бъдеще разказвай на хората това, което искат да чуят от тебе!

— Как да го направя? — каза Гиги с усилие. — Сега, след като знам всичко.

— Искам да ти дам един добър съвет: не се взимай толкова на сериозно. Наистина не става дума за тебе. Така погледнато, ти можеш да продължиш да си правиш всичко, както и досега.

— Да — прошепна Гиги и втренчи поглед пред себе си, — така погледнато…

В слушалката нещо изпука, разговорът бе свършил и Гиги затвори телефона. После зарови лице в шепите си върху голямото писалище. Разтресе го беззвучно ридание.

От този ден нататък Гиги изгуби всякакво уважение към себе си. Отказа се от плана си и продължи да живее както досега, но се чувствуваше като лъжец. И наистина беше такъв. По-рано фантазията му го бе водила по трепкащите си пътища и той безгрижно я бе следвал. Сега обаче лъжеше!

Сега се бе превърнал в клоун, в смешник на публиката и го знаеше. Намрази работата си. Историите му ставаха все по-глупашки или сантиментални. Но това не накърни неговия успех, а тъкмо обратното — нарекоха го нов стил и мнозина се опитваха да му подражават. Стана мода. Но Гиги не се радваше. Той много добре знаеше на кого се дължи това. Нищо не бе спечелил. Беше изгубил всичко.

И продължи да бърза с колата си от уречен час към уречен час, летеше с най-бързите самолети и непрестанно диктуваше на секретарките, вървейки или стоейки, своите стари истории в нови одежди. Беше — така пишеше по всички вестници — „удивително продуктивен“.

Тъй мечтателят Гиги се превърна в Гироламо лъжеца.

 

Много по-трудно сивите господа можаха да се справят със стария Бепо Уличния метач.

След оная нощ, в която Момо изчезна, той вече винаги, когато му позволеше работата, сядаше в стария амфитеатър и чакаше. Грижата и безпокойството му растяха с всеки изминат ден. И когато най-накрая вече не можа да издържи, той реши, въпреки всички основателни доводи, които Гиги беше изложил, да отиде в полицията.

„Все пак е по-добре — каза си той, — да сложат Момо в дом с решетки на прозорците, отколкото да я заловят сивчовците. Ако изобщо още е жива. От такъв дом тя е бягала вече веднъж и пак ще го направи. Дори може би ще ми се удаде да се погрижа изобщо да не попада вътре. Но първо трябва да я намерим.“

Тъй че той отиде до най-близкия полицейски пост, който се намираше в края на града. Известно време се поколеба пред вратата с шапка в ръце, после набра смелост и влезе вътре.

— Какво обичате? — попита полицаят, който тъкмо попълваше някакъв дълъг и сложен формуляр.

Бепо помълча за миг, преди да отвърне:

— Изглежда, че се е случило нещо ужасно.

— Така ли? — попита полицаят, като продължи да пише. — За какво всъщност става дума?

— Става дума — отвърна Бепо — за нашата Момо.

— Това дете ли е?

— Да, едно малко момиченце.

— Ваше дете ли е?

— Не — каза Бепо объркано, — всъщност да, но не аз съм бащата.

— Всъщност не, но да! — повтори ядосано полицаят. — Чие дете е в действителност? Кои са родителите му?

— Това никой не знае — отговори Бепо.

— Детето къде е записано?

— Записано ли? — попита Бепо. — Ами мисля, че при нас. Ние всички го познаваме.

— Значи не е записано — установи с въздишка полицаят. — Знаете ли, че подобно нещо е забранено? Докъде ще стигнем така? При кого живее детето?

— При себе си — отговори Бепо, — това означава в стария амфитеатър. Но тя вече не живее там, изчезнала е.

— Момент — каза полицаят, — ако правилно съм разбрал, досега в руината е живяло едно мъничко момиченце на име… как казахте?

— Момо — отговори Бепо. Полицаят започна да записва.

— … на име Момо. Момо и как по-нататък? Цялото име, моля!

— Момо и нищо повече — каза Бепо.

Полицаят се почеса по брадата и угрижено се вгледа в Бепо.

— Не може така, скъпи мой. Аз искам да ви помогна, но така не може да се даде никаква обява. Тогава първо ми кажете как се казвате вие самият.

— Бепо — отвърна Бепо.

— И как по-нататък?

— Бепо Уличния метач.

— Искам да ви знам името, а не професията!

— Това означава и двете — обясни търпеливо Бепо. Полицаят остави писалката и скри лице в ръцете си.

— Боже мой! — промърмори той отчаяно. — Защо тъкмо аз трябваше да имам днес дежурство.

После се изправи, изпъна рамене, окуражително се усмихна на стария мъж и заговори с кротостта на болногледач:

— Имената можем и по-късно да запишем. Сега първо разкажете подред какво всъщност се случи и как се стигна дотам.

— Всичко ли? — попита Бепо колебливо.

— Всичко, което принадлежи към делото — отговори полицаят. — В действителност изобщо нямам никакво време, до обяд трябва да попълня цялата тая камара от формуляри — аз съм на края на силите и на нервите си, но вие спокойно разкажете всичко, което ви тежи на сърцето.

Той се облегна назад и затвори очи с израз на мъченик, който тъкмо в този момент се пече на скарата. А старият Бепо заразказва цялата история по своя чудат и обстоятелствен начин, като започна от появяването на Момо и нейното особено качество и стигна чак до сивите господа върху купчината смет, чийто разговор лично беше чул.

— И в същата нощ — заключи той — Момо изчезна.

Полицаят го изгледа с дълъг, изпълнен с печал поглед.

— С други думи — каза той най-накрая, — някога е имало някакво изключително, нереално, мъничко момиченце, чието съществуване не може да се докаже, и това момиченце е отвлечено нанякъде от някакъв вид привидения, които, доколкото е известно, не съществуват. Но и това не е сигурно. И затова да се тревожи полицията, така ли?

— Да, моля ви — каза Бепо.

Полицаят се наведе и грубо извика:

— Дъхнете ми!

Бепо не разбра подканата, вдигна рамене, но после послушно дъхна в лицето на полицая. Той подуши и поклати глава.

— Очевидно не сте пиян.

— Не — промърмори Бепо, почервенял от смущение, — още никога не съм бил.

— Защо тогава ми разказвате всички тези глупости? — попита полицаят. — Нима мислите полицията за толкова тъпа, че ще повярва на тези врели-некипели?

— Да — отговори доверчиво Бепо.

Сега вече полицаят загуби самообладание. Скочи от стола си и удари с юмрук по дългия и сложен формуляр.

— Това вече минава всяка граница! — извика той с почервеняло лице. — Веднага изчезвайте, защото иначе ще ви арестувам за обида на държавните власти!

— Моля за извинение — промърмори Бепо уплашено, — не исках да кажа това. Исках да кажа…

— Вън! — изкрещя полицаят. Бепо се обърна и излезе навън. През следващите дни той се появяваше в различни други полицейски участъци. Сцените, които се разиграваха там, по нищо не се различаваха от първата. Изхвърляха го навън, приятелски го изпращаха в къщи или пък го утешаваха, за да се отърват от него.

 

 

Но веднъж Бепо попадна на някакъв по-висш чиновник, чието чувство за хумор бе по-малко от това на неговите колеги. Той с неподвижно лице изслуша цялата история и после студено каза:

— Този старец е луд. Трябва да се установи дали е обществено опасен. Арестувайте го и го отведете в затворническа килия!

В килията Бепо прекара половин ден, след което двама полицаи го натовариха в една кола. Пропътуваха града и го откараха до голяма бяла сграда с решетки на прозорците. Но това не беше затвор или нещо подобно, както си помисли отначало Бепо, а болница за нервноболни.

 

 

Тук го прегледаха основно. Професорът и санитарите бяха сърдечни с него, не му се присмиваха и не го ругаеха и като че ли действително се интересуваха от историята, защото постоянно искаха да им я разказва. И макар никога да не му противоречаха, Бепо нямаше чувството, че наистина му вярват. Не можа съвсем да проумее тяхното поведение, но не го пускаха да си отиде.

Всеки път, когато попиташе кога ще може да си отиде, те му казваха:

— Скоро, но в момента се нуждаем от вас. Трябва да проявите разбиране. Изследванията не са приключили още, но ние напредваме.

И Бепо, който мислеше, че става дума за изследвания относно отсъствието на малката Момо, се въоръжаваше с търпение.

Бяха му дали легло в голяма спалня, където спяха още много други пациенти. Една нощ той се събуди и на слабата светлина на сигналната лампичка видя някакъв човек, който стоеше до леглото му. Отначало забеляза само червената светеща точица на една тлееща пура, но после позна както кръглото бомбе, така и чантата, носени от силуета в тъмното. Разбра, че това бе един от онези сиви господа, страх сви сърцето му и той поиска да повика за помощ.

— Тихо! — каза пепелносивият глас в тъмното. — Натоварен съм да ви направя едно предложение. Слушайте ме внимателно и ми отговорете едва тогава, когато аз ви помоля! Вие вече имахте малката възможност да видите колко далеч се разпростира нашата власт. Само от вас зависи дали ще научите повече за това. Вие не можете по никакъв начин да ни навредите, като разказвате тази история за нас на всеки срещнат, но въпреки това не ни е приятно. Между другото вие естествено имате пълно право да предполагате, че вашата малка приятелка Момо е заловена от нас. Но се простете с надеждата, че може да я откриете при нас. Подобно нещо никога няма да се случи. А вашите усилия да я освободите съвсем не облекчават положението на бедното дете. Тя ще трябва да изкупва всеки един от вашите опити, скъпи мой. Тъй че си помислете за в бъдеще какво ще правите и приказвате.

Сивият господин издуха няколко димни колелца и със задоволство наблюдаваше въздействието на своята реч върху стария уличен метач. Бепо вярваше на всяка дума.

— За да бъда по възможност най-кратък, тъй като времето ми е ценно — продължи сивият господин, — ви правя следното предложение: ще ви върнем детето при условие, че вие никога повече няма да кажете нито думичка за нас и нашата дейност. Освен това искаме от вас, тъй да се каже, като откуп, сумата от сто хиляди часа спестено време. Не се тревожете как ще го вземем. Това си е наша работа. Вие имате за задача само да го спестите. Как, това си е ваша работа. Ако сте съгласен, ще се погрижим през следващите дни да ви освободят. Ако не, завинаги ще останете тук, а Момо завинаги ще остане при нас. Помислете си. Правим ви това великодушно предложение за пръв и последен път. Е, какво?

Бепо преглътна два пъти и отвърна с прегракнал глас:

— Съгласен съм.

— Много разумно — каза доволно сивият господин, — значи не забравяйте: пълно мълчание и сто хиляди часа. Когато ги получим, вие отново ще имате малката Момо. Всичко добро, скъпи мой.

След тези думи сивият господин напусна спалното помещение. Димното знаме, което остана във въздуха след него, слабо блестеше в тъмнината, подобно на блуждаещ огън.

От тази нощ Бепо спря да разказва своята история. И когато го питаха защо е разказвал по-рано, той само тъжно вдигаше рамене. Няколко дни по-късно го пуснаха да си върви.

Но Бепо не си отиде в къщи, а направо се упъти към голямата къща с двора, където той и неговите колеги получаваха метли и колички. Взе метлата си, отиде в големия град и започна да мете.

Но вече не метеше както преди — крачка, въздъх, замах с метлата. Сега той метеше бързо и без любов, само и само да спести часовете. С жестока яснота осъзнаваше, че по този начин отрича и предава своето най-съкровено убеждение, да, целия свой предишен живот, и всичко това го изпълваше с отвращение към работата, която вършеше.

Ако ставаше дума само за него, той щеше да предпочете глада, отколкото да изневери на себе си. Но ставаше дума за Момо, която трябваше да откупи и да пести време беше единственият начин, който той знаеше.

Метеше денем и нощем, без изобщо да си ходи в къщи. Когато изтощението го надвиеше, сядаше на някоя пейка или пък направо на някой улук и дремваше за малко. После отново рипваше и продължаваше да мете. По същия стремителен начин хапваше надве-натри по нещо в тези паузи. Престана да се връща в колибата си при амфитеатъра.

Седмици и месеци наред той продължаваше да мете. Дойде есента, а после настъпи зимата. Бепо метеше.

После дойде пролетта и отново лятото. Бепо изобщо не го забеляза, той метеше и метеше, за да спести откупа от сто хиляди часа.

Хората в големия град нямаха никакво време и не забелязваха дребния възрастен човек. Малцината, които го виждаха от време на време, се почукваха по челата си зад гърба му, когато той пъхтейки профучаваше край тях и размахваше метлата, сякаш ставаше дума за живота му. Но това, че го смятаха за луд, не бе нещо ново за Бепо и той изобщо не обръщаше никакво внимание. Само когато някой го попиташе защо толкова бърза, спираше за миг, страхливо поглеждаше питащия и целият изпълнен с тъга, допираше пръст до устните си…

Най-тежката задача за сивите господа се оказа да откажат децата, приятелите на Момо, от плановете им. След като Момо изчезна, децата продължиха да се събират в стария амфитеатър толкова често, колкото бе възможно. По-рано те винаги измисляха нови игри и няколко стари сандъка и кутии им бяха достатъчни, за да предприемат с тях фантастични околосветски пътешествия или пък да издигат кули и замъци. Те продължиха да кроят своите планове и да си разказват едно на друго истории — накратко, правеха тъй, сякаш Момо беше още сред тях. И по удивителен начин се оказа, че беше почти същото, както по времето, когато тя в действителност беше при тях.

Освен това децата нито за миг не се бяха съмнявали, че Момо ще се върне. Никога не говореха за това, но не бе и необходимо. Мълчаливата увереност сплотяваше децата. Момо беше част от тях и представляваше техния тайнствен обединителен център, независимо дали беше сред тях, или не.

Срещу това сивите господа бяха безпомощни.

Но щом не можеха пряко да подчинят децата на своето влияние, за да ги откъснат от Момо, те трябваше да го направят по заобиколен начин. Този заобиколен начин бяха възрастните, които всъщност командуваха децата. Разбира се, не всички възрастни, но онези, които ставаха за посредници, а те за съжаление не бяха никак малко. На всичкото отгоре сивите господа използуваха срещу децата техните собствени оръжия.

Внезапно някои хора си спомниха за походите на децата, за плакатите и лозунгите.

— Трябва нещо да предприемем — казаха си те, — повече не бива да продължава така, не бива все повече и повече деца да се оставят на произвола на съдбата. Родителите не бива да бъдат упреквани, тъй като модерният живот не им оставя време, за да се занимават достатъчно с децата. Но управата на града трябва да се замисли за това.

— Не бива — обадиха се други — градското движение да се застрашава от скитащи деца. Все по-големият брой нещастни случаи, причинени от деца по улиците, струва и все повече пари, които биха могли да се изразходват много по-разумно за други цели.

— Деца без надзор — заобясняваха трети — западат морално и се превръщат в престъпници. Градската управа трябва да се погрижи и да прибере тези деца. Трябва да създаде заведения, където да бъдат възпитани в полезни и деятелни членове на обществото.

А други изразиха следното мнение:

— Децата представляват човешкия материал на бъдещето. Бъдещето принадлежи на реактивните машини и електронните мозъци. И за да се обслужват всичките тези машини, ще бъде необходима цяла армия от специалисти и подготвени кадри. А нашите деца, вместо да се подготвят за този свят, който ще настъпи утре, все още пропиляват години от своето скъпоценно време в безполезни игри. Това е срам за нашата цивилизация и престъпление спрямо бъдещото човечество!

Подобни мисли бяха извънредно убедителни за времеспестителите. И тъй като в големия град вече имаше твърде много времеспестители, на тях за кратко време им се удаде да убедят градските власти, че е необходимо да се направи нещо за многото изоставени деца.

В отговор на това във всички квартали бяха създадени тъй наречените „детски депа“. Това бяха големи къщи, където трябваше да се заведат всички деца, за които никой не се грижеше, а после при възможност можеше пак да бъдат взети обратно. Издаде се строга заповед срещу игрите на децата по улиците, по зелените площи или където и да е на друго място. И щом хванеха някое дете, веднага го отвеждаха в най-близкото детско депо. А родителите в такъв случай бяха длъжни да изплатят една значителна глоба.

Приятелите на Момо не можаха да избягат от новия ред. Бяха разделени един от друг според това, къде живееха, и пъхнати в различни детски депа. Естествено, че тук и дума не можеше да става за измислените от самите тях игри. Игрите им бяха предписани от надзиратели и бяха само такива игри, при които се научава нещо полезно. Разбира се, те губеха при тези игри и загубата се състоеше в следното: губеха умението да се радват, да се въодушевяват и да мечтаят.

Постепенно децата придобиха лица на малки времеспестители. Всичко, което се изискваше от тях, те вършеха ядосано и враждебно, без интерес. И дори понякога да оставаха сами със своите мисли и хрумвания, нищо интересно вече не им идваше на ум и не знаеха какво биха могли да правят.

Единственото, което бяха в състояние да правят след всичко това, бе да шумят — естествено шумът не беше весел, а гневен и сърдит.

Самите сиви господа обаче не ходеха при никое от децата. Мрежата, която бяха изплели над града, бе плътна и едва ли можеше да се разкъса. Дори и най-хитрите деца не успяваха да се промъкнат през дупките й. Планът на сивите господа бе изпълнен. За завръщането на Момо всичко беше готово.

От този миг нататък старият амфитеатър зееше празен и изоставен.

 

 

И ето че сега Момо седеше върху каменните стъпала, и чакаше приятелите си. Седя и чака така през целия ден. Но не дойде никой. Никой.

Слънцето се наклони на запад. Сенките се удължиха и стана студено.

Най-после Момо се изправи. Беше гладна, понеже никой не се беше сетил да й донесе нещо за ядене. За пръв път се случваше подобно нещо. Дори Гиги и Бепо я бяха забравили днес. Но сигурно, помисли си Момо, сигурно всичко е само от недоглеждане, някаква глупава случайност, която щеше да стане ясна на другия ден.

Слезе надолу при костенурката, която вече се беше прибрала да спи в корубата си. Момо клекна до нея и плахо почука по гърба й с кокалчето на показалеца си. Костенурката измъкна глава и погледна Момо.

— Извинявай, моля те — каза Момо, — съжалявам, ако съм те събудила, но би ли могла да ми кажеш защо днес цял ден не дойде нито един от моите приятели?

Върху черупката се появиха следните думи: „НИКОЙ НЕ Е ВЕЧЕ ТУК.“

Момо ги прочете, но не разбра какво означават.

— Е — каза тя доверчиво, — утре всичко ще стане ясно, утре сигурно приятелите ми ще дойдат.

„НИКОГА ВЕЧЕ“ — беше отговорът. Известно време Момо втренчено гледаше бледите трепкащи букви.

— Какво имаш предвид? — попита тя накрая боязливо. — Какво се е случило с моите приятели?

„ИЗЧЕЗНАЛИ ВСИЧКИ“ — прочете тя. Поклати глава.

— Не — отвърна тихо, — не е възможно. Сигурно бъркаш, Касиопея. Вчера все още всички бяха тук за голямото събрание, от което нищо не излезе.

„ДЪЛГО СИ СПАЛА“ — бе отговорът на Касиопея.

Момо си спомни за казаното от майстор Хора: ще трябва да спи в продължение на една слънчева обиколка подобно на семенце в земята. Тогава, когато се съгласи, тя изобщо не беше помислила колко време е това. Но ето че започна да се досеща.

— Колко дълго? — попита тя шепнешком.

„ГОДИНА И ЕДИН ДЕН“.

На Момо й беше необходимо малко време, докато разбере този отговор.

— Но Бепо и Гиги — промълви тя, — двамата непременно ме очакват.

„НИКОЙ НЕ Е ВЕЧЕ ТУК“ — се появи върху гърба на костенурката.

— Как е възможно това? — устните на Момо потрепериха. — Не може всичко просто така да изчезне. Всичко, което е било…

Върху гърба на Касиопея бавно се появи следната дума: „МИНАЛО“.

За първи път в живота си Момо с пълна сила усети значението на тази дума. На сърцето й беше тежко както никога преди.

— Но аз — промърмори тя отчаяна, — аз все още съм тук…

Искаше й се да се разплаче, но не можеше.

След известно време почувствува, че костенурката я докосна по голия крак.

„A3 СЪМ ПРИ ТЕБЕ!“ — се четеше на гърба й.

— Да — каза Момо и смело се усмихна, — ти си при мен, Касиопея. Много се радвам. Ела да идем да спим.

Тя вдигна костенурката, мина през дупката в зида и я занесе в стаята си. На светлината на залязващото слънце Момо видя, че всичко си беше тъй, както го бе оставила. (Бепо бе подредил стаята.) Но навсякъде лежеше дебел слой прах и висяха големи паяжини.

На една тенекиена кутия върху дъсчената масичка бе облегнато писмо. То също беше обвито в паяжина.

„За Момо“ — прочете тя отгоре.

Сърцето на Момо заби по-бързо. Още никога не беше получавала писмо. Взе го в ръка и го разгледа от всички страни, после разкъса плика и извади отвътре една бележка.

Скъпа Момо! — прочете тя. — Аз се преместих. В случай, че се върнеш, веднага ми се обади. Много се тревожа за тебе. Липсваш ми. Надявам се, че нищо не ти се е случило. Ако си гладна, иди, моля те, при Нино. Той ще ми изпрати сметката и аз ще платя всичко. Тъй че яж колкото искаш, чуваш ли? Всичко друго ще разбереш от Нино. Не преставай да ме обичаш! Аз също продължавам да те обичам.

Винаги твой Гиги

Измина доста време, докато Момо прочете цялото писмо, макар Гиги очевидно да бе положил всички усилия да го напише красиво и четливо. Когато най-накрая свърши, изгасна и последната дневна светлинка.

Но Момо бе намерила утешение.

Вдигна костенурката и я сложи до себе си на леглото. И докато се завиваше с прашното одеяло, тя тихичко й каза:

— Виждаш ли, Касиопея, не съм сама.

Но изглежда костенурката тъкмо бе заспала. И Момо, която съвсем ясно си бе представяла Гиги, докато четеше писмото, изобщо не си и помисли, че това писмо е стояло тук вече почти цяла година.

Положи буза върху листа. Сега вече не й беше студено.