Карл Сейгън
Космос (12)

Глава 11
Продължаване на паметта

Сега, когато съдбините на Небесата и Земята са определени;

Когато ровът и каналът са прокопани както трябва;

Когато бреговете на Тигър и Ефрат са установени;

Какво друго да направим?

Какво друго да създадем?

О, Анунаки, велики богове на небето, какво друго да направим?

Асирийската легенда за създаването на човека, 800 г. пр.Хр.

Щом като тъй разположи природата богът безимен,

щом я така раздели, разделеното в слоеве свърза.

И от самото начало заобли земята, да бъде

равна от всички страни, на кълбо с исполински размери…

Без живина да не би от вселената кът да остане…

земята своите твари прие, пък пернатите — лекия въздух…

И появи се човекът…

Докато другите твари наведени гледат земята,

стори човешкия лик възвисен, за да вижда небето,

и повели на човека да свръща очи към звездите^[1].

Овидий, „Метаморфози“, I век

В огромния космически мрак съществуват безбройни звезди и планети, като има както по-млади, така и по-стари от нашата Слънчева система. Макар да не можем все още да бъдем сигурни, би трябвало същите тези процеси, които на Земята са довели до еволюцията на живота и разума, да са действали и в целия останал Космос. Възможно е дори само в Млечния път да има милиони светове, които в момента да са населени от много различни от нас и много по-напреднали същества. Да знаеш много не е същото като да си умен; разумът не представлява само информация, но освен това и преценка — начинът, по който се съгласува и използва информацията. И все пак количеството информация, до което имаме достъп, е някакъв показател за нашата интелигентност. Стандартната мерна единица информация е наречена бит^[2]. Тя представлява отговор с „да“ или „не“ на някакъв недвусмислено зададен въпрос. За да се определи дали една лампа е запалена, или угасена, се изисква само един бит информация. За да се посочи една от двайсет и шестте букви в латинската азбука, трябват пет бита (2⁵ = 2 х 2 х 2 х 2 х 2 = 32, което е повече от 26). Информационното съдържание на тази книга е малко по-малко от десет милиона бита, 10⁷. Общо в една едночасова телевизионна програма има около 10¹² бита. Информацията, която се съдържа в думите и илюстрациите на всички книги във всички библиотеки на Земята, е някъде към 10¹⁶ или 10¹⁷ бита^[3]. Разбира се, голяма част от нея е излишна. Това число само грубо показва колко точно знаят хората. Но някъде другаде, на по-стари светове, където животът се е развил милиарди години по-рано от този тук, на Земята, може би знаят 10²⁰ или дори 10³⁰ бита; при това не просто повече, а и много по-различна информация.

Представете си сред тези милиони населени с интелигентни и напреднали същества светове една рядка планета — единствена в цялата си система, чиято повърхност е покрита с океан от течна вода. В тази богата водна среда живеят множество сравнително интелигентни същества, някои от които са с по осем израстъка за хващане; други общуват помежду си чрез промяна на сложните шарки от светли и тъмни петна по телата си; дори има едни дребни хитри същества от сушата, които правят кратки набези в океана с плавателни съдове от дърво и метал. Ние обаче търсим доминиращия интелект — най-величествените създания на планетата, чувствителните и грациозни господари на океанските дълбини. Това са големите китове.

Те са най-големите животни^[4], живели някога на планетата Земя, много по-големи са от динозаврите. Възрастен син кит може да достигне дължина 30 метра и да тежи 150 тона. Много китове, особено баленовите, са като миролюбиви тревопасни и пресяват огромна част от океана в търсене дребните животинки, с които се хранят; други ядат риба и ракообразни. Китовете са в океана отскоро. Техните предци отпреди 70 милиона години са били месоядни бозайници, които с бавни стъпки са мигрирали от сушата към водата. При китовете майките кърмят и полагат нежни грижи за своите малки. Те имат продължително детство, през което възрастните ги учат. Типично занимание за тях е играта. Всичко това са характерни черти на бозайниците и до една са важни за развитието на интелигентни същества.

Морето е мрачно място. Зрението и обонянието, които вършат добра работа на сухоземните бозайници, не са от особена полза в океанските дълбини. Онези предци на китовете, които са се осланяли на тези сетива, за да открият своя партньор или малкото си, или пък някой хищник, не са оставили многобройно потомство. Ето защо еволюцията е усъвършенствала друг метод, който е изключително ефикасен и е основен за разбирането на китовете. Това е слухът. Някои звуци, издавани от китовете, са наричани песни, но все още нямаме представа за истинското им естество и значение. Те обхващат голям диапазон от честоти и стигат до много под най-ниския звук, който човешкото ухо може да долови. Една типична китова песен трае може би петнайсет минути; най-дългата е около час. В нея често се повтарят едни и същи пасажи — удар по удар, такт по такт, нота по нота. Понякога се случва група китове да напусне зимните си води по средата на някоя песен и шест месеца по-късно да се върне, за да продължи точно от същата нота — сякаш изобщо не е имало прекъсване. Китовете помнят много добре. Често пъти след тяхното завръщане вокализациите се променят. В хитпарада на китовете се появяват нови песни.

Много често членовете на групата пеят една и съща песен заедно. Творбата се променя от месец на месец бавно и предсказуемо — сякаш по силата на някакво общо съгласие или някакво сътрудничество в композирането. Вокализациите на китовете са сложни. Когато песните на гърбатия кит се преобразуват в тонален език, тяхното информационно съдържание — т.е. броят на битовете информация в тях — се оказва около 10⁶ бита. Това е приблизително колкото е информационното съдържание на „Илиада“ или „Одисея“. Ние не знаем за какво може да си говорят или пеят китовете или техните братовчеди — делфините. Те нямат органи за захващане и не строят инженерни конструкции, но въпреки това са социални създания. Ловуват, плуват, ловят риба, пасат, лудуват, съешават се, играят и бягат от хищниците. Може да има много теми за разговор.

Основната опасност за китовете е едно новопоявило се същество, едно парвеню в животинския свят, което едва наскоро е станало компетентно по отношение на океаните — и то благодарение на технологията; това същество нарича себе си човек. През 99,99 процента от историята на китовете не е имало хора в или на повърхността на океаните. Именно през този период китовете са развили невероятната си звукова комуникационна система. Финвалите например издават изключително силни сигнали с честота двайсет херца, т.е. близо до най-ниската октава на пианото. (Херцът е единица за звукова честота; един херц е една звукова вълна — един гребен и една падина — която влиза в ухото ви в рамките на една секунда.) Тези нискочестотни звуци почти не се абсорбират от океана. Американският биолог Роджър Пейн е изчислил, че — използвайки звуковия канал на океанските дълбини и изпращайки звукови сигнали с честота двайсет херца — два кита могат да комуникират помежду си буквално навсякъде по света, независимо от разстоянието между тях. Единият може да се намира при ледените плитчини Рос в Антарктика и да си общува с друг, който е край Алеутските острови. Възможно е за по-голямата част от своята история китовете да са изградили глобална комуникационна мрежа. Може би когато са разделени на 15 000 километра, техният зов представлява любовна песен, изпратена с надежда към обширните океански дълбини.

В продължение на десетки милиони години тези огромни, интелигентни и общителни създания са се развивали без сериозни естествени врагове. Изобретяването на парахода през XIX в. създава един застрашителен източник на шумово замърсяване. С увеличаването на броя на търговските и военните плавателни съдове шумовият фон на океаните започва да става осезателен, особено при честота двайсет херца. Възможно е при общуването си в океаните китовете да срещат все повече трудности. Вероятно разстоянието, на което те могат да комуникират, непрекъснато се скъсява. Преди двеста години за финвалите това разстояние е било, да речем, 10 000 километра. Днес то е може би едва неколкостотин километра. Дали китовете знаят своите имена? Могат ли да се разпознават като индивиди само по звука? Ние сме ги изолирали от самите тях. Същества, които са общували в продължение на десетки милиони години, сега са напълно заглушени^[5].

И това не е най-лошото, което сме направили, защото и до ден-днешен съществува трафик на трупове на китове. Има хора, които ловуват и избиват китовете, като след това продават получените от тях продукти на други хора, които произвеждат червила или машинни смазки. Много държави разбират, че систематичното унищожаване на такива интелигентни създания е чудовищно, но трафикът продължава, насърчаван основно от Япония, Норвегия и Съветския съюз. Като вид ние, хората, имаме интерес да установим връзка с извънземен разум. Няма ли да бъде едно хубаво начало да подобрим общуването си със земния интелект — с човешки същества, представители на други култури и езици, с големите човекоподобни маймуни, с делфините и най-вече с тези интелигентни господари на дълбините, големите китове?

За да оцелее един кит, той трябва да знае как да прави множество неща. Това познание се съхранява в неговите гени и в мозъка му. Генетичната информация включва знанието за това, как да превръща планктона в китова мас или как да задържа дъха си, когато се гмурка на един километър дълбочина. Информацията в мозъка, която е придобита, включва неща като например коя е майка ти или пък значението на песента, която чуваш в момента. Китът, както и всички други животни на Земята, има генна библиотека и мозъчна библиотека.

Генетичният материал на кита, също като този на хората, е изграден от нуклеинови киселини. Това са онези удивителни молекули, които са способни да се самовъзпроизвеждат от заобикалящите ги химични строителни материали и да привеждат в действие наследствената информация. Китовете имат един ензим, който се нарича хексокиназа. Той е напълно идентичен с ензима, който се съдържа във всяка клетка на вашето тяло, и е само първият от повече от две дузини осъществявани чрез ензими етапи, които са необходими, за да може една молекула захар от планктона в диетата на кита да се преработи в малко енергия. Възможно е тази енергия да бъде вложена в една-единствена нискочестотна нота от китовата музика.

Информацията, която се съхранява в двойната спирала на китовата ДНК — както и в тази на човека или на който и да било друг звяр или зеленчук на Земята — е написана на език от само четири букви. Това са четирите вида нуклеотиди — молекулярните компоненти, които изграждат ДНК. Колко бита информация се съдържат в наследствения материал на различните форми на живот? Колко отговора да/не на различните биологични въпроси са написани на езика на живота? Един вирус се нуждае от 10 000 бита, които приблизително се равняват на количеството информация на тази страница. Вирусната информация обаче е проста, изключително компактна и невероятно ефикасна. Четенето й изисква много голямо внимание. Това са инструкциите, необходими на вируса, за да зарази друг организъм и да започне да се възпроизвежда в него — единствените неща, на които е способен. Бактериите използват около един милион бита информация, т.е. около 100 печатни страници. Една бактерия има да прави много повече неща, отколкото един вирус. За разлика от вирусите, те не са същински паразити, а трябва да си изкарват прехраната с труд. Ето защо свободно плуващата едноклетъчна амеба е много по-сложна; тъй като в нейната ДНК има четиристотин милиона бита информация, за създаването на друга амеба ще бъдат необходими близо 80 тома от по 500 страници.

Един кит — или един човек — има нужда от около пет милиарда бита. Това са 5 х 10⁹ бита информация, които се съдържат в нашата енциклопедия на живота — в ядрото на всяка наша клетка. Ако тази информация се запише — например на английски — тя би запълнила хиляда тома. Всяка една от вашите сто билиона клетки съдържа пълната библиотека с инструкции, необходими за създаването на която и да било ваша част. Всяка клетка във вашето тяло се е получила чрез последователни деления, започнали от една-единствена клетка — оплодената яйцеклетка, създадена от родителите ви. Всеки път, когато тази клетка се е деляла — при всичките многобройни ембрионални етапи, по които се е стигнало до вашето създаване — първоначалният набор от генетични инструкции се е копирал с изключително голяма точност. Сега клетките на черния ви дроб разполагат с невлезли в употреба знания за това, как да се направят клетките на вашите кости. Обратното също е вярно. Генетичната библиотека съдържа всичко, което тялото ви умее да прави само. Древната информация е записана с изчерпателни, внимателни, разточителни подробности — как да се смеем, как да кихаме, как да вървим, как да разпознаваме форми, как да се възпроизвеждаме, как да усвоим енергията на една ябълка. Ако се изразят на езика на химията, инструкциите за първите етапи на разграждане на захарите в една ябълка биха изглеждали като схемата на предходните две страници.

Изяждането на една ябълка е невероятно сложен процес. Всъщност — ако трябваше да синтезирам собствените си ензими, ако трябваше съзнателно да запомня и да управлявам всички химически етапи за извличане на енергия от храната — вероятно щях да съм умрял от глад. Но дори бактериите се занимават с анаеробно разграждане на глюкозата и това е причината ябълките да гният: микробите също трябва да обядват. Бактериите и хората — както и всички създания във веригата помежду им — притежават много сходни генетични инструкции. Нашите отделни генни библиотеки имат много общи страници — още едно напомняне за общото ни еволюционно наследство. Нашата технология може да копира само мъничка част от сложната биохимия, която телата ни извършват без каквито и да било усилия: ние едва сме започнали да изучаваме тези процеси. Все пак еволюцията има милиарди години практика. ДНК знае.

Да предположим обаче, че имате да правите нещо толкова сложно, та дори няколко милиарда бита биха били недостатъчни. Да предположим, че околната среда се е променила толкова бързо, че предварително кодираната генетична енциклопедия — която съвсем доскоро ви е служила идеално — вече не е напълно адекватна. Тогава не би ви стигнала дори генна библиотека от 1000 тома. Именно затова имаме мозък.

Подобно на всички други органи, мозъкът също се е развивал в продължение на милиони години, увеличавайки своята сложност и информационното си съдържание. Структурата му отразява всички етапи, през които е преминал. Мозъкът се е развивал отвътре навън. Дълбоко в него се намира най-старата част — продълговатият мозък, който управлява основните биологични функции, включително ритмите на живота: биенето на сърцето и дишането. Според едно провокативно прозрение на Пол Маклийн, по-висшите функции на мозъка са се развили на три последователни етапа. т.нар. „R-комплекс“ покрива продълговатия мозък. Той е седалище на агресията, ритуала, чувството за териториалност и социалната йерархия, които са се развили преди стотици милиони години у нашите предци влечуги^[6]. Дълбоко в черепа на всеки един от нас дреме мозъкът на един крокодил. Около R-комплекса е разположен главният мозък, развил се преди десетки милиони години у нашите предци, които вече са били бозайници, но все още не са били примати. Той е основен източник на нашите настроения и емоции, както и на грижите за нашите деца.

И накрая най-външната част, която живее в трудно примирие с по-примитивните участъци на мозъка отдолу, е мозъчната кора, развила се преди милиони години у нашите предци примати. Мозъчната кора, където материята се превръща в съзнание, е мястото, от което се отправяме на всичките си космически пътешествия. Тя съставя повече от две трети от мозъчната маса и е царството на интуицията и критичния анализ. Тук се появяват идеите и вдъхновението, тук четем и пишем, тук правим изчисления и композираме музика. Кората регулира нашия съзнателен живот. Именно тя отличава нашия вид и е седалище на човешката ни природа. Цивилизацията е продукт на мозъчната кора.

Езикът на мозъка не е същият като този на ДНК и гените. Вместо това нашите знания се кодират в клетки, наречени неврони. Това са микроскопични електрохимични прекъсвачи, които обикновено имат диаметър няколко стотни от милиметъра. Всеки един от нас притежава може би сто милиарда неврони — колкото е и броят на звездите в Млечния път. Много неврони имат хиляди връзки със съседите си. В мозъчната кора на човека има приблизително сто билиона (10¹⁴) такива връзки.

Ето как Чарлз Шерингтън си представя дейностите в мозъчната кора, които съпровождат нашето събуждане:

В този момент [кората] се превръща в искрящо поле от ритмично проблясващи точки с пробягващи насам-натам влакчета от движещи се светлинки. Мозъкът се пробужда и с него се завръща и съзнанието. Изглежда така, сякаш Млечният път е започнал някакъв космически танц. [Кората] бързо се превръща в омагьосан тъкачен стан, където милиони святкащи совалки тъкат една постепенно изчезваща шарка, която — макар и нетрайна — винаги е изпълнена със смисъл; тя представлява променяща се хармония от мотиви. Сега — докато пробуждащото се тяло се надига от сън — мотиви от тази велика хармония на дейността се протягат надолу към неосветените пътеки на [нисшия мозък]. Нишки от проблясващи и движещи се искри обхващат неговите връзки. Това означава, че тялото вече е будно и се възправя, за да посрещне деня.

Дори по време на сън мозъкът пулсира, тупти и проблясва от сложното занимание, наречено човешки живот — сънуване, спомняне, осъзнаване на разни неща. Всички наши мисли, видения и фантазии съществуват физически. Една мисъл се състои от стотици електронни импулси. Ако се смалим до нивото на невроните, ще видим сложни, заплетени и мимолетни шарки. Една от тях би могла да бъде искрата на някакъв спомен от нашето детство — например за уханието на люляците край селския път. Друга може да е част от тревожен бюлетин, разпратен до всички краища на мозъка: „Къде ли съм си оставил ключовете?“

В планините на ума има много долини. Това са извивки, които значително увеличават площта, която е необходима на мозъчната кора, да съхранява много информация в череп с ограничени размери. Неврохимията на мозъка е учудващо дейна. Тя представлява кръговрат в една машина, много по-удивителна от който и да било създаден от хората механизъм. Няма обаче никакви доказателства за това, че нейното функциониране се дължи на нещо повече от тези 10¹⁴ нервни връзки, които изграждат елегантната архитектура на съзнанието. Светът на мисълта е общо взето разделен в двете полукълба. Дясното е отговорно най-вече за разпознаването на форми, за интуицията, усещанията и творческите прозрения. Лявото контролира рационалното, аналитичното и критичното мислене. Това са двойствени сили — основните противоположности, които характеризират мисленето у хората. Заедно те предоставят средство както за създаване на идеи, така и за проверяване на тяхната валидност. Между двете полукълба протича постоянен диалог, който се осъществява по един дебел сноп нерви, т.нар. corpus callosum — моста между находчивостта и анализа, без които светът не може да бъде разбран.

Информационното съдържание на човешкия мозък, изразено в битове, вероятно е съизмеримо с общия брой на връзките между невроните, т.е. около сто билиона (10¹⁴) бита. Ако се запише на английски, тази информация би запълнила към двайсет милиона тома — толкова, колкото има в най-големите библиотеки по света. В главата на всеки един от нас се помещава еквивалентът на двайсет милиона книги. Мозъкът е едно много голямо място, вместено в много малко пространство. Повечето от книгите в мозъка се намират в неговата кора. Долу в мазето са функциите, които са определяли живота на нашите предци — агресията, отглеждането на деца, страхът, сексът, желанието да следваме сляпо своите водачи. Някои от функциите на висшия мозък — например четенето, писането и говоренето — изглежда са локализирани в точно определени точки на мозъчната кора. Спомените, от друга страна, се съхраняват натрупани на най-различни места. Ако съществуваше такова нещо като телепатията, една от най-славните й заслуги би била възможността всеки от нас да чете книгите от мозъчната кора на своите любими хора. Убедително доказателство в полза на телепатията няма и предаването на тази информация остава задача за писателите и хората на изкуството.

Мозъкът върши далеч повече, отколкото само да си спомня. Той сравнява, синтезира, анализира, създава абстракции. Налага ни се да осъзнаваме много повече неща, отколкото знаят нашите гени. Затова мозъчната библиотека е с около десет хиляди пъти по-голяма от генната. Нашата страст да се учим, която е видна у всяко малко дете, се явява средство за нашето оцеляване. Емоциите и ритуализираното поведение са дълбоко заложени в нас. Те са част от човешката ни природа. Не те обаче са това, което ни прави хора. Много други животни също имат чувства. Това, което отличава нашия вид, е мисълта. Мозъчната кора представлява освобождение. Вече няма нужда да оставаме в капана на модели на поведение, които сме унаследили генетично от гущерите и павианите. Всеки от нас е до голяма степен отговорен за това, което влиза в нашия мозък, както и за това, което ще ни интересува и ще знаем като възрастни индивиди. Сега, когато вече не сме оставени на милостта на мозъка на влечугите, можем да се променяме.

Повечето от големите градове по света са се развивали хаотично и малко по малко, с оглед на нуждите на момента; много рядко се случва някой град да е бил планиран с мисъл за далечното бъдеще. Еволюцията на един град е като еволюцията на мозъка: той започва своето развитие от малък център и бавно расте и се променя, оставяйки много стари части все още да функционират. Няма начин еволюцията просто да изтръгне древната вътрешна част на мозъка — тъй като е несъвършена — и да я замени с нещо с по-съвременна изработка. По време на обновяването мозъкът трябва да продължи да функционира. Ето защо продълговатият мозък е обвит от R-комплекса, след това от главния мозък и накрая от мозъчната кора. Старите части са отговорни за твърде много фундаментални функции, за да бъдат заменени напълно. Затова те продължават да съществуват някъде там — едно остаряло и понякога вредно, но все пак необходимо последствие от нашата еволюция.

В Ню Йорк разположението на много от главните улици датира от XVII в., стоковата борса — от XVIII в., водопроводите — от XIX в., а електрическата система — от XX в. Подредбата би могла да бъде по-ефективна, ако всички градски системи се изграждаха паралелно и се подменяха периодично (затова и големите огнени бедствия, например пожарите в Лондон и Чикаго, понякога са от полза за градоустройството). Обаче бавното трупане на нови функции позволява на града да работи повече или по-малко непрестанно през вековете. През XVII в. между Бруклин и Манхатан се е пътувало с ферибот през Ийст Ривър. През XIX в. е изнамерена технология, която позволява да се построи висящ мост над реката. Той е издигнат точно на мястото на терминала, обслужвал фериботите — както защото земята е градска собственост, така и понеже там вече са се съсредоточили някои основни артерии. По-късно, когато става възможно конструирането на подводен тунел, той отново е прокаран на същото място — по споменатите причини, а и защото на това място вече има малки изоставени предшественици на тунели, наречени кесони, които са били направени при построяването на моста. Тази непрекъсната употреба и преустройство на по-ранни системи за нови цели много прилича на системата на биологичната еволюция.

Когато гените ни вече не били способни да съхранят всичката информация, необходима за нашето оцеляване, ние бавно сме изобретили мозъка. После обаче — преди може би десет хиляди години — настъпило време, когато сме имали нужда да знаем повече, отколкото можело да се събере в нашите мозъци. Така сме се научили да трупаме огромни количества информация извън телата си. Доколкото знаем, ние сме единственият вид на планетата, измислил колективна памет, която не се съхранява нито в нашите гени, нито в мозъците ни. Хранилището на тази памет се нарича библиотека.

Книгите се правят от дървета. Те са сбор от плоски гъвкави части (все още наричани „листове“), на които с тъмен оцветител са отпечатани някакви завъртулки. Достатъчно е да хвърлите един поглед на книгата и вече чувате гласа на друг човек, който може би е мъртъв от хиляди години. Превъзмогвайки столетията, които ви делят, авторът говори ясно и тихо в главата ви — директно на вас. Писането е може би най-великото човешко достижение. То свързва обитатели на отдалечени във времето епохи — хора, които никога не са се познавали. Книгите разбиват оковите на времето и доказват, че човекът може да твори магия.

Някои от най-ранните автори са писали върху глина. Клинописното писмо — далечният предшественик на западната азбука — е изнамерено в Близкия изток преди около 5000 години. Неговата цел е била да съхранява записи: закупуването на зърно, продажбата на земя, триумфите на царя, статута на жреците, разположението на звездите, молитвите към боговете. В продължение на хиляди години писмото е било вдълбавано в глина и камък, издрасквано на восък, дървесна кора или кожа или рисувано върху бамбук, папирус или коприна; но винаги се е създавал един-единствен екземпляр, който — с изключение на надписите на монументите — е бил предназначен за твърде малобройни читатели. По-късно — между II и VI в. — в Китай са изобретени хартията, мастилото и печатането с гравирани дървени блокове, които позволяват създаването и разпространението на много копия от едно съчинение. Необходими са хиляда години, да бъде възприета тази идея в далечната и изостанала Европа. После внезапно книги започват да се печатат по целия свят. Малко преди изобретяването на подвижните печатарски букви около 1450 г., в цяла Европа има не повече от няколко десетки хиляди книги, като всички те са написани на ръка. Това е горе-долу толкова, колкото е имало в Китай през 100 г. пр.Хр. и е около една десета от книгите, съхранявани в голямата Александрийска библиотека. Петдесет години по-късно — около 1500 г. — вече съществуват десет милиона напечатани книги. Учението става достъпно за всеки, който може да чете. Магията е навсякъде.

Напоследък се печатат масови и евтини издания на много книги, особено с меки корици. На цената на един скромен обяд можете да размишлявате над упадъка и гибелта на Римската империя, над произхода на видовете, тълкуването на сънищата или природата на нещата. Книгите са като семената. Те могат да дремят с векове и внезапно да разцъфтят в най-необещаващата почва.

Големите библиотеки по света съдържат милиони томове, като думите в тях са еквивалентни на около 10¹⁴ бита информация, а илюстрациите — може би на 10¹⁵ бита. Това е десет хиляди пъти повече информация, отколкото се съдържа в нашите гени, и около десет пъти повече, отколкото тази в мозъка ни. Ако изчитам по една книга всяка седмица, през целия си живот ще прочета само няколко хиляди книги. Това е едва една десета от процента от съдържанието на големите библиотеки на нашето време. Номерът е да знаем коя точно книга да прочетем. Информацията в книгите не е предварително програмирана по рождение, а постоянно се променя, влияе се от събитията и се адаптира към света. Вече са изминали двайсет и три века от основаването на Александрийската библиотека. Ако нямаше книги или писмени записи, помислете си колко удивително дълго време биха представлявали тези двайсет и три столетия. Ако приемем, че един век обхваща четири поколения, то двайсет и три века са почти сто човешки поколения. Ако информацията се предаваше само устно, представете си колко малко бихме знаели за своето минало и колко бавен би бил прогресът ни! Всичко щеше да зависи от това, за какви древни открития са ни разказали случайно и колко точен е бил разказът. Може и да тачим информацията за своето минало, но с всяко следващо предаване тя би ставала все по-неясна и накрая би се изгубила съвсем. Книгите ни позволяват да пътуваме във времето и да достигнем до мъдростта на своите предци. Библиотеката е нашата връзка с тези прозрения и познания, които най-великите умове, съществували някога, с много мъки са изтръгнали от природата. Тя ни предоставя най-добрите учители, които са събрани от цялата планета и от всички исторически епохи, за да ни учат неуморно и да ни вдъхновяват да направим нашия собствен принос към колективното познание на човешкия род. Обществените библиотеки разчитат на доброволни дарения. Смятам, че здравето на нашата цивилизация, дълбочината на съзнанието за основите на нашата култура, както и загрижеността ни за бъдещето могат да бъдат проверени по това, доколко подкрепяме библиотеките си.

Ако Земята бъде начената отново — било то и със същите физически характеристики — много малко вероятно е да се появи нещо, което да прилича на човешко същество. В еволюционния процес се наблюдава извънредно силен случаен фактор. Един космически лъч, ударил различен ген и предизвикал различна мутация, в началото може да има малки последствия, но по-късно значението му да е огромно. Случайността може да играе важна роля в биологията; същото е валидно и за историята. Колкото по-далеч назад в миналото са се случили критичните събития, толкова по-голямо е тяхното влияние в настоящето.

Да вземем например нашите ръце. Имаме пет пръста, включително един палец със срещуположно захващане. Те ни служат доста добре. Но мисля, че също толкова добре биха ни служили шест пръста, включително и палец, или четири пръста с палец, или може би дори пет пръста и два палеца. В броя на нашите пръсти — който обикновено приемаме за естествен и неизбежен — няма нищо, което по същество да го прави възможно най-добрия. Имаме пет пръста, защото сме произлезли от една риба от девонския период, която е имала пет фаланги (или кости) в своите перки. Ако бяхме произлезли от риба с четири или шест фаланги, щяхме съответно да имаме по четири или шест пръста на всяка ръка и също така щяхме да ги смятаме за напълно естествени. Използваме аритметика, която се основава на числото десет, само защото имаме общо десет пръста на двете си ръце^[7]. Ако подредбата беше по-различна, щяхме да използваме аритметика с основа осем или дванайсет и да отнесем десетичната основа към новата математика. Мисля, че същото се отнася до много съществени аспекти на човешкото съществуване — нашия наследствен материал, вътрешната ни биохимия, формата ни, стойката, системите от органи, любовта и омразата, страстите и отчаянието, нежността и агресията, дори нашите аналитични процеси. Всички те са поне отчасти резултат от очевидно дребни инциденти в безкрайно дългата ни еволюционна история. Може би ако в блатата през епохата на карбона се беше удавило едно водно конче по-малко, днес интелигентните организми на нашата планета щяха да имат пера и да отглеждат малките си в птичи колонии. Системата от причинноследствени връзки в еволюцията представлява една изключително сложна мрежа; непълнотата на нашето разбиране ни кара да изпитваме страхопочитание.

Само преди 65 милиона години нашите предци са били възможно най-необещаващите бозайници — създания с размерите и интелекта на къртица или катерица. Един биолог би трябвало да е изключително дързък, за да предположи, че именно от тези животни ще тръгне еволюционната линия, която ще властва над Земята някой ден. По онова време планетата е населена от страховити, дори кошмарни гущери — динозаврите, които са изключително успешни създания и изпълват на практика всяка екологична ниша. Има плуващи влечуги, летящи влечуги и такива, които с трясък си проправят път по повърхността на Земята. Някои от тях са високи колкото шестетажна сграда. Има динозаври с доста големи мозъци, изправена стойка и два малки предни крака досущ като ръце — служат си с тях, за да си хващат за вечеря малки пъргави бозайници, сред които вероятно са и нашите далечни прадеди. Ако бяха оцелели такива динозаври, то може би разумният вид, който би доминирал днес на планетата, щеше да бъде висок четири метра, да има зелена кожа и остри зъби. Човешкият род щеше да е част от зловещите фантазии на динозавърската научна фантастика. Но те не са оцелели. При едно катастрофално събитие всички динозаври — заедно с много други (може би повечето) населяващи Земята видове — са унищожени^[8]. Но не и катериците. Не и бозайниците. Те са оцелели.

Никой не знае какво точно е изтрило динозаврите от лицето на Земята. Една от интригуващите идеи е, че става дума за някаква космическа катастрофа, например избухване на близка звезда — свръхнова като тази, която е породила мъглявината Рак. Ако по някаква случайност преди 65 милиона години на десет или двайсет светлинни години от Слънчевата система е избухнала свръхнова, то тя е разпръснала в пространството мощен прилив от космическо лъчение. При своето навлизане във въздушната обвивка на Земята някои от тези лъчи са изгорили атмосферния азот. Получените в резултат от това азотни окиси са премахнали предпазния слой озон от атмосферата и съответно са увеличили притока на ултравиолетова слънчева радиация към повърхността. Тя е изпържила или е предизвикала мутации в много от организмите, които не са били добре защитени срещу силна ултравиолетова светлина. Може би някои от тях са били основна част от диетата на динозаврите.

Каквото и да е било бедствието, премахнало динозаврите от световната сцена, то също така е облекчило и натиска върху бозайниците. На нашите предци вече не се налагало да живеят в сянката на ненаситните влечуги. Ние процъфтяваме и постигаме буйно разнообразие. Преди двайсет милиона години нашите преки предшественици вероятно още са живели по дърветата, но по-късно ще слязат от тях, тъй като по време на един продължителен ледников период горите се отдръпват и са заменени с тревисти савани. Няма кой знае каква полза от това да си отлично приспособен към живот по дърветата, ако внезапно се окаже, че те стават рядкост. Вероятно заедно с горите изчезват и множество дървесни примати. Някои едва свързват двата края, като водят изпълнено с опасности съществувание на земята; те успяват да оцелеят. Един от тези видове еволюира и се превръща в нас. Никой не знае причината за климатичната промяна. Възможно е тя да се дължи на малко изменение в свойствената светимост на Слънцето или в орбитата на Земята; или на мощни вулканични изригвания, които изхвърлят в стратосферата голямо количество фин прах — той отразява повече слънчева светлина обратно в Космоса и по този начин изстудява Земята. Може би е причинена от промени в общата циркулация на океаните. Или пък Слънцето е преминало през галактически облак прах. Каквато и да е била причината, отново можем да видим до каква степен нашето съществуване е свързано със случайните астрономически и геологични събития.

След като вече сме слезли от дърветата, постепенно развиваме изправена стойка; ръцете ни са свободни; притежаваме отлично бинокулярно зрение — това са много от предварителните условия за изработване на инструменти. Сега вече притежаването на голям мозък и обменянето на сложни мисли се явяват съществени предимства. При положение че другите условия остават еднакви, е много по-добре да си умен, отколкото да си глупав. Интелигентните същества могат по-успешно да решават проблеми, да живеят по-дълго и да оставят по-многобройно потомство; интелектът е от голяма полза за оцеляването чак до изобретяването ядрените оръжия. Можем да сведем нашата история до следното: една банда от малки космати бозайници се крие от динозаврите и колонизира върховете на дърветата, а по-късно скача долу, опитомява огъня, изнамира писмеността, строи обсерватории и изстрелва космически кораби. Ако нещата се бяха развили малко по-различно, може би щеше да има някакво друго същество, чиито интелект и сръчност на ръцете да са го довели до същите постижения. Това можеха да са умни двуноги динозаври или миещи мечки, или видри, или сепии. Би било добре да знаем колко различни могат да бъдат другите разумни същества; затова изучаваме китовете и човекоподобните маймуни. За да научим нещо относно това какви други видове цивилизации са възможни, можем да се занимаваме с история или културна антропология. Но всички ние (ние, китовете, ние, човекоподобните маймуни, ние, хората) сме твърде тясно свързани помежду си. Докато нашите проучвания се ограничават до една или две еволюционни линии на една-единствена планета, завинаги ще останем неосведомени за възможното разнообразие и способности на други видове интелект и други цивилизации.

Според мен шансът да открием физически подобни на нас същества на друга планета — с различна верига от случайни процеси, породили нейното наследствено разнообразие, и различна околна среда, която да е определила специфичните комбинации от гени — е близък до нула. Но все пак имаме шанс да открием други разумни същества. Техният мозък също може да се е развил отвътре навън. Може да разполага с някакви превключващи елементи, които да са аналогични на нашите неврони. Тези прекъсвачи обаче могат да бъдат много различни: например да са свръхпроводници, които работят при много ниски температури, а не органични устройства, функциониращи при стайна температура. В такъв случай скоростта на мисълта при тези същества ще бъде 10⁷ пъти по-висока от нашата. Другаде еквивалентите на нашите неврони могат да не са в пряк физически контакт, а да осъществяват радиовръзка, така че едно-единствено интелигентно същество да може да се разпредели между множество различни организми или дори между множество различни планети, всяка от които да носи само част от интелекта на цялото и чрез радиовълните да участва в един много по-голям от самата нея интелект^[9]. Не е изключено да съществуват планети, където интелигентните организми да имат около 10¹⁴ нервни връзки — колкото имаме и ние. Но също така може да има и места, където техният брой да е 10²⁴ или 10³⁴. Чудя се какви ли ще са знанията на такива същества. Тъй като обитаваме една и съща вселена с тях, ние и те би трябвало да имаме голямо количество обща информация. Ако бихме могли да установим контакт, ще се окаже, че в техните мозъци има много неща, които са от голям интерес за нашите. Но и обратното също е вярно. Мисля, че извънземният интелект — дори да става дума за много по-развити от нас същества — също ще се заинтересува от нас — от онова, което знаем, от това как мислим и какви са мозъците ни, от хода на еволюцията ни, от изгледите за нашето бъдеще.

Ако на планетите около сравнително близките звезди има интелигентни същества, възможно ли е те вече да знаят за нас? Дали имат някакво понятие за дългата еволюционна прогресия — от гени през мозък до библиотеки — която се е случила на затънтената планета Земя? Ако извънземните си стоят у дома, има поне два начина, по които могат да узнаят за нас. Единият би бил да слушат с големи радиотелескопи. В продължение на милиарди години те биха чували само слаб и пресеклив статичен радиошум, причиняван от светкавици и от уловените електрони и протони, които преминават с писък през земното магнитно поле. А после — преди по-малко от век — напускащите Земята радиовълни внезапно биха станали по-силни и вече биха приличали по-малко на шум и повече на сигнали. Обитателите на Земята най-сетне са открили радиокомуникацията. Днес съществува обширен международен радио-, телевизионен и радарен комуникационен трафик. По отношение на някои радиочестоти Земята е станала определено най-яркият обект в Слънчевата система — най-мощният източник на радиовълни, по-ярък от Юпитер и дори от Слънцето. Една извънземна цивилизация, която следи радиоемисиите от Земята и получи такива сигнали, със сигурност ще заключи, че напоследък тук са се случвали интересни неща.

Докато Земята се върти, излъчваните от нашите по-мощни радиопредаватели вълни бавно пълзят по небето. Един радиоастроном, който живее на планета около друга звезда, би могъл да изчисли продължителността на деня на Земята само възоснова интервалите между появяването и изчезването на нашите сигнали. Някои от най-мощните ни източници са радарните предаватели; известна част от тях се използват за радарна астрономия — с тяхна помощ опипваме с „радиопръсти“ повърхността на близките планети. Размерът на радарния лъч, който излъчваме към небето, е много по-голям от размера на планетите и голяма част от сигнала продължава да се носи извън Слънчевата система към дълбините на междузвездното пространство и чувствителните приемници, които може би слушат някъде там. Повечето радарни трансмисии се правят с военна цел; те сканират небето в постоянен страх от масирано изстрелване на ракети с ядрени бойни глави — предизвестието, че до края на човешката цивилизация остават петнайсет минути. Информационното съдържание на тези пулсации е пренебрежимо малко. Това е редуване на прости цифрови шаблони, закодирани в пиукания.

Като цяло най-разпространеният и забележим източник на радиосигнали от Земята са нашите телевизионни програми. Понеже Земята се върти, докато някои телевизионни станции се появяват на източния хоризонт, други изчезват зад западния. Наблюдава се някаква объркана неразбория от програми. Но една напреднала цивилизация на планета около близка звезда ще бъде в състояние да подреди и снади дори тях. Най-често повтаряните послания ще бъдат сигналите на различните станции и призивите да се купуват препарати за почистване, дезодоранти, хапчета против главоболие, автомобили и петролни продукти. Най-забележими ще бъдат тези послания, които се излъчват едновременно от много предаватели в много часови пояси — например речите на президента на Съединените щати или министър-председателя на Съветския съюз по време на някоя международна криза. Безсмисленото съдържание на телевизионните реклами и външната обвивка на международните кризи и кръвопролитните войни в човешкото семейство — това са основните послания за живота на Земята, които сме избрали да излъчваме в Космоса. Какво ще си помислят извънземните за нас?

Няма как да отзовем обратно тези телевизионни програми. Няма начин да изпратим по-бързо съобщение, което да застигне и поправи предишното предаване. Защото нищо не може да се движи по-бързо от светлината. Широкомащабните телевизионни предавания се появяват на Земята едва в края на 40-те години на XX в. Сега вече съществува една сферична вълна, в чийто център е Земята и която се разширява с 300 000 километра в секунда. Тя съдържа образите на популярни телевизионни герои, речта на вицепрезидента Ричард Никсън за „играта на дама“ и предаваните по телевизията разпити, водени от сенатора Джоузеф Маккарти. Тъй като тези предавания са излъчени преди само няколко десетилетия, понастоящем са само на няколко десетки светлинни години от Земята. Ако най-близката цивилизация е по-далеч от това, още известно време ще можем да продължим да дишаме спокойно. Във всеки случай можем да се надяваме, че тези програми ще бъдат неразбираеми за тях.

Двата космически кораба „Вояджър“ също пътуват към звездите. Към всеки един от тях е прикрепен по един позлатен меден фотографски запис, заедно с касетка, грамофонна игла и инструкции за употреба на алуминиевата обложка. Изпратили сме по нещо за своите гени, по нещо за мозъка си и по нещо за своите библиотеки — посланието е предназначено за всички други същества, които може би порят вълните на междузвездното пространство. Все пак не искахме да пращаме основно научна информация. Всяка цивилизация, която е способна да прихване „Вояджър“ в дълбините на междузвездното пространство — когато неговите предаватели вече отдавна ще са притихнали — ще знае много повече в областта на науката от нас. Вместо това искахме да разкажем на тези други същества нещо, което изглежда характерно единствено за нас. Интересите на нашата мозъчна кора и на главния ни мозък са добре представени; R-комплексът — по-малко. Въпреки че получателите може да не знаят каквито и да било земни езици, все пак сме включили приветствия на 60 човешки езика, както и поздравите на гърбатите китове. Изпратили сме снимки на хора от целия свят, които се грижат едни за други, учат, изработват инструменти и отговарят на предизвикателства. Има час и половина прекрасна музика от различни култури — част от нея изразява чувството ни за космическа самота, желанието ни да сложим край на това уединение и копнежа ни да влезем в контакт с други същества от Космоса. Изпратили сме и записи на звуците, които е можело да се чуят на нашата планета от най-ранните дни — преди още животът да се зароди — през развитието на човешкия род до последния бум на нашите технологии. Подобно на звуците на някой гърбат кит, това също е любовна песен, излъчена към безкрайните дълбини. Голяма част (вероятно повечето) от посланията ни ще бъдат неразгадаеми. Но сме ги изпратили, защото е важно да се опита.

В същия дух на кораба „Вояджър“ сме оставили и мислите и чувствата на една личност — електрическата дейност на нейните мозък, сърце, очи и мускули, която е записвана в продължение на един час, транскрибирана е в звук, компресирана е във времето и е включена в записа. В определен смисъл сме изстреляли в Космоса пряка транскрипция на мислите и чувствата на едно човешко същество от планетата Земя през месец юни 1977 г. Може би получателите няма да разберат нищо или ще си помислят, че сме записали някой пулсар, тъй като записът донякъде звучи подобно. А може би някоя немислимо по-напреднала от нашата цивилизация ще успее да дешифрира тези записани мисли и чувства и да оцени нашите усилия да ги споделим.

Информацията в нашите гени е много стара. По-голямата част от нея е на много милиони години, а друга — дори на милиарди години. За разлика от нея, информацията в нашите книги е максимум на хиляди, а тази в мозъка ни — едва на десетки години. Дълговечната информация не е онази, която се отнася за хората. Ако всичко се развива нормално, нашите паметници и артефакти няма да се запазят до далечното бъдеще, тъй като на Земята има ерозия. Но записът на „Вояджър“ вече е на път да напусне Слънчевата система. А ерозията в откритото космическо пространство, която се дължи най-вече на космическите лъчи и на сблъсъците с прашинки, е толкова бавна, че информацията в записа ще оцелее стотици милиони години. Гените, мозъкът и книгите записват информацията по различен начин и се съхраняват за различен период от време. Но продължаването на паметта за човешкия вид в извивките на щампования метал в междузвездния кораб „Вояджър“ ще бъде много по-продължително.

Посланието на „Вояджър“ пътува мъчително бавно. Това е най-бързият обект, който някога е бил изстрелван от хора, но все пак ще му отнеме десетки хиляди години да измине пътя до най-близката звезда. Която и да било телевизионна програма ще пресече за броени часове разстоянието, което ще отнеме на „Вояджър“ векове. Едно телевизионно предаване, което се излъчва в момента, само след няколко часа ще е настигнало „Вояджър“ в района на Сатурн, след което ще го задмине и ще се впусне по своя път към звездите. Ако е насочен в тази посока, сигналът ще достигне Алфа Кентавър за малко повече от четири години. Ако след няколко десетилетия или векове някой там в пространството чуе нашите телевизионни програми, надявам се да си помисли добри неща за нас — продукта на петнайсет милиарда години космическа еволюция, местното преобразяване на материята в съзнание. Нашият интелект отскоро ни е дарил с внушителни способности. Но все още не знаем дали притежаваме мъдростта да избегнем собственото си саморазрушение. Мнозина от нас усилено се стараят. Надяваме се, че много скоро — погледнато в перспективата на космическото време — ще обединим по мирен път нашата планета и ще я превърнем в организация, която се грижи за живота на всяко живо същество и е готова да направи следващата голяма крачка — да стане част от едно галактическо общество на общуващи помежду си цивилизации.