Жаклин Рединг
Дворцови интриги (8)

Глава седма

— Какво?! — Джефри се спусна към нея и се опита да измъкне документа от ръцете й.

Касия го издърпа от него.

Господин Финчли невъзмутимо зачете от своето копие молбата на лорд Сийгрейв:

След смъртта на Халифакс Монтифорт, трети маркиз на Сийгрейв, дъщеря му, лейди Касия Луиз Монтифорт, да се признае за единствена наследница на имението Сийгрейв, а когато се омъжи, съпругът й да бъде обявен за четвърти маркиз на Сийгрейв, мъжката рожба от тази женитба да наследи титлата. В случай че лейди Касия не се омъжи и не роди мъжка рожба, правата за унаследяване да преминат у господин Джефри Монтифорт.

Изтекоха няколко дълги минути, преди Касия да осъзнае току-що чутото.

— Но как е възможно? Как така ще наследя цялото богатство на баща си? Законно ли е? Вероятно нещо не е в ред. Да, така е. Недоразумение, нали, господин Финчли?

— Това действително е много необичайно, Касия, изключително необичайно, но е напълно легално, уверявам ви. Кралят има право да дари титлата на Сийгрейв, на когото пожелае — дори на лорд Рейвънскрофт. — Той погледна Ролф и добави: — Това е само пример, разбира се.

— Да, разбира се — отвърна Ролф.

— Но една жена няма право да наследява титла — обади се Касия. — Законът не го допуска.

— Към всяко правило има изключения — търпеливо й напомни Финчли. — Не забравяйте, че вие не наследявате титлата така, както би я наследил един син. По молба на баща ви и заповед на краля титлата ще премине през вас у съпруга ви и у мъжката ви рожба, ако имате такава. Вие просто ще бъдете… а, хмм… съд, който ще пренесе титлата — надявам се, че ще простите начина ми на изразяване. И не забравяйте, че ако нямате законен син, титлата ще премине у Джефри, който е следващият наследник по родствена линия.

— Но това ще стане най-рано след четирийсет години! — извика отвратено Джефри. — Тогава ще бъда набръчкан като спечена ябълка, или може би дори мъртъв! За какво ми е тая титла тогава?!

— Джефри, моля те — прекъсна го Касия, опитвайки се да фокусира вниманието си върху казаното от господин Финчли. — Сигурно има начин тази молба да бъде обезсилена. Не искам тази голяма отговорност. Не съм и помисляла, че баща ми би могъл да стори нещо толкова необичайно и неправилно.

Финчли хвана ръката й.

— Такова е желанието му, Касия. Баща ви смяташе, че кръвните връзки са по-важни от името. Както казва Шекспир: „Дори и да наричаме розата другояче, тя пак ухае сладко…“

— Шекспир никога не се е срещал с баща ми.

— Вие сте негово дете, Касия, единственото му дете и неговото желание — последното му желание — е да продължите рода на Сийгрейв чрез децата си.

— Но аз никога не съм искала тази отговорност, господин Финчли, и баща ми го знаеше. Отхвърлях всеки негов опит за женитба. Не е ли възможно просто да отминем цялото това ужасно нещо и да ми разрешите да разполагам само с онази част, която бе предвидена първоначално за мен, като оставим всичко останало на Джефри?

— Да, господин Финчли — намеси се Джефри, — не може ли да стане точно така?

— Джефри, моля те — възпря го Касия.

Господин Финчли поклати глава:

— Страхувам се, че това е невъзможно. Прекалено късно е. Кралят е дал съгласието си, решението му е подписано и подпечатано с кралския печат. Нищо не е в състояние да го обезсили.

Касия се вторачи в протрития ръб на килима под дивана, без да го вижда. Напразно се опитваше да намери някакъв изход от този хаос. Как е могъл баща й да го стори? Защо го е направил?

И в един миг изведнъж разбра защо, и то толкова ясно, като че ли баща й беше в стаята пред тях и сам обясняваше решението си. Приживе многократно се бе опитвал неуспешно да я омъжи: тази молба бе просто начин да я принуди да го стори след смъртта му.

У нея закънтя смехът на баща й, а знаеше, че той лежи под студената пръст в семейното гробище на Монтифортови в Кеймбриджшър — единственото нещо, в което бе сигурна, защото бе стояла там и бе проследила с поглед смъкването на ковчега му в земята. И нещо повече: бе останала до последната лопата пръст!

— В такъв случай има само един изход за мен и той е да не се омъжвам. Тогава Джефри ще наследи всичко, нали?

— Не е точно така. — Финчли се поизкашля, хвърляйки бърз поглед на Джефри. — Баща ви предвиди възможността да реагирате по този начин и прибави допълнително условие към завещанието си.

Финчли извади още няколко листа от чантата си.

— Хмм… А, да, ето го. Ако решите да не се омъжвате и да продължите рода Сийгрейв според желанието на баща ви и крал Чарлс, титлата и всичко, свързано с нея, ще премине у Джефри. Но остатъкът от богатството му и собствеността му на стойност около осемдесет хиляди фунта ще остане ваша. Джефри ще наследи само титлата и нищо повече.

— Осемдесет хиляди фунта?! — възкликна Джефри.

— Лорд Сийгрейв правеше много умели инвестиции — отбеляза Финчли.

— Трябва ли да разбирам, че баща ми не е оставил нищо на Джефри? Никакви суми — никаква издръжка?

— О, не. Баща ви посочи годишна издръжка за Джефри в размер на — Финчли хвърли поглед на документите — петдесет фунта годишно. Те ще бъдат разпределени по тримесечия и ще се дават от вас, а ще се наблюдават от мен. Имението в Кеймбриджшър, което е свързано с титлата, остава на него, но само с петдесет фунта годишен доход то скоро ще рухне. Останалите имоти: имението в Ланкашир, в Ирландия и градската къща в Лондон ще преминат на вас.

— Едва сега чувам за тези имоти…

Финчли кихна и издуха носа си.

— Доколкото знам, той ги придоби едва в последните пет години.

Касия усети внезапен хладен лъх в стаята: като че ли духът на баща й беше заедно с тях и ги наблюдаваше доволно как се блъскат да се измъкнат от затрудненото положение, в което ги бе поставил. Едва сега Касия осъзнаваше омразата му към Джефри. Ако се е съмнявал в женитбата на брат си за майката на Джефри, перачката, защо не бе взел просто мерки да уточни нещата?

— Но защо, господин Финчли? Защо баща ми е сторил такова ужасно нещо?

Финчли погледна смръщено Джефри.

— Скъпа Касия, като се вземе предвид слабостта на Джефри към комара, смятам, че баща ви с право се е страхувал от пълна загуба на имението и сигурно заради това е посочил точната сума на годишната му издръжка. Направил го е само за да предотврати загубата на натрупаното с труд чрез безпътно прахосничество. Освен това… — Финчли извади от чантата си запечатано писмо — при последната ни среща баща ви ме упълномощи да ви предам това писмо след смъртта му.

Касия взе писмото, прибра го в джоба си и стана. Трябваше да събере сили, за да го прочете. В стаята се възцари потискаща тишина, Финчли бе изпълнил задължението си и изглеждаше доволен, но Джефри като че ли бе на косъм да избухне в огненочервените пламъци на яростта: цветът на лицето му се сливаше с червеното кадифе на помпозните му дрехи. Касия бе забравила за присъствието на Рейвънскрофт и съчувствието, което разчете в погледа му сега, я натовари допълнително.

У нея се преплитаха безумно желание да избухне едновременно в лудешки смях и в отчаян плач. Справи се с напиращата истерия и вдигна проклетата бащина молба пред лицето на адвоката:

— Разбирате ли значението на всичко това, господин Финчли? Съзнавате ли как ще го приеме обществото предвид обстоятелствата? „Ето го мотива да убие баща си!“ Така ще помислят. Така и ще говорят!

— Но вие не сте знаели за съществуването на тази молба — намеси се Рейвънскрофт.

— Да, всеки един в тази стая го знае, но когато в двореца разберат за нея — а това няма начин да не стане, — съдбата ми ще бъде решена пред света и пред закона. Ще е въпрос само на време, преди да ме обвинят официално и осъдят за убийството на баща ми…

Трябваше им половин час, за да успокоят Джефри, и още половин час — за да го изкарат от къщата. Тръгна си едва след три чаши първокачествено бренди и многократни уверения от страна на Касия, че не е знаела нищо за молбата на баща си до този ден. Касия му съчувстваше искрено: представяше си колко зле би се чувствала самата тя, ако внезапно разбере, че не получава почти нищо, след като е очаквала много. Господин Финчли я увери, че Джефри ще дойде на себе си, щом нещата улегнат.

Часове по-късно, когато младата жена отдъхваше сред спокойствието на спалнята си, мислите й повече не бяха заети с излъганите надежди на Джефри, нито със странната молба на баща й. Тя гледаше втренчено запечатаното писмо върху бюрото, където го бе оставила. Името й ясно изпъкваше върху бялата хартия, написано с почти неразбираемия почерк на баща й, виждаше се ясно и буквата „S“ сред трънен венец върху печата на Сийгрейв. А под него се нижеше последното послание на баща й до нея…

След събитията през този напрегнат следобед Касия нямаше желание да го прочете: кой знае какви още клопки се крият в него! Нима е останало нещо недоизказано приживе? Може би в него се съдържаше извинение за жестокото му отношение към нея? Молба за прошка, опит да изчисти съвестта си?

Но едно искрено извинение или обяснение никога не би могло да се предаде писмено и кой знае защо, Касия бе сигурна, че писмото се отнася за нещо друго.

Измина още четвърт час, преди най-сетне да го отвори: даде си сметка, че ако не го отвори сега, ще прекара нощта в излишно напрежение.

Касия счупи печата и го зачете:

До скъпата ми дъщеря!

След като четеш сега това писмо, ти вече знаеш за молбата ми към краля и какво наследяваш. Надявам се да разбереш, че го правя само за да те защитя. Невинаги съм се отнасял към тебе бащински и в този момент не съм в състояние да ти предложа каквото и да било логично обяснение на поведението си. Ще изтъкна само, че понякога обстоятелствата принуждават човека да се държи по достоен за съжаление начин. Надявам се още, че един ден ще ме разбереш. Но целта на това писмо е друга.

Касия, чувствам, че трябва да те предупредя за нещо. Стават някои неща, за които ти нямаш сведения, има някои хора, които ще се опитат да те използват за техни цели или да ти отнемат полученото. Но ти не си глупачка — длъжен съм да призная това на майка ти — и този факт прогонва тревогата ми за теб. Знай обаче едно: ако се окаже, че животът ти е в опасност, съществува нещо, което ще те предпази. Имам предвид един документ, но от предпазливост няма да посоча тук къде точно се намира. Как да съм сигурен, че тези редове ще се прочетат само от теб? Сигурен съм обаче, че ако се съсредоточиш и мислиш достатъчно дълго по този въпрос, ще се сетиш къде съм го скрил. Само ти можеш да разбереш къде е.

Баща ти, Сийгрейв

Както обикновено, баща й бе казал много малко с много думи.

Касия остави писмото настрана и се отпусна на леглото. Взе една от кърпичките си, намокри я в купичка студена ароматизирана вода и я притисна към челото си, опитвайки се да облекчи туптенето в главата, започнало веднага след като изпрати господин Финчли и Джефри. Тайнственото писмо на баща й още повече го засили: струваше й се, че ако имаше друг човек в стаята, сигурно щеше да го чуе!

Кралят бе заявил, че животът й е в опасност. Рейвънскрофт го повтори. А сега и баща й изпраща вест в същия смисъл от гроба си… Нямаше ли край? Защо всички виждат опасността, а тя — не? Нима чувството й за самосъхранение нямаше да зашепне тревожно за надвиснала опасност, след като всички твърдят, че има такава? И за какъв документ става въпрос в писмото на баща й? Какви са тези тайнствени средства за защита на живота й?

Линет влезе с табла, върху която бе подредила чайник и чинийка е бисквити.

— Благодаря, Линет. Постави я на масичката до прозореца.

Помолила беше за билков чай, специалитет на готвачката. Не знаеше състава му, но той винаги успяваше да я успокои. Много й беше помогнал през онези ужасяващи дни след убийството на баща й. Надяваше се, че и сега ще облекчи главоболието й и ще й помогне да заспи.

— Желаете ли нещо друго, милейди?

— Нищо друго засега, благодаря. — Прислужницата направи бърз реверанс и се обърна към вратата. — Линет, почакай за миг. Чух някакво почукване, преди да дойдеш. Има ли някой пред вратата?

Касия не бе съвсем сигурна дали наистина е чула почукване, или туптенето в главата й я бе заблудило.

— Да, милейди, братовчед ви Джефри искаше да говори с вас на четири очи, но лорд Рейвънскрофт му каза, че не сте добре и го помоли да дойде друг път.

Касия седна рязко на леглото.

— Казваш, че лорд Рейвънскрофт е отпратил Джефри?

— Да, милейди.

Младата жена погледна вратата, питайки се кога точно бе дала право на Рейвънскрофт да решава кои от посетителите си ще посреща и кои не. Знаеше, че се бе подчинил изцяло на кралската заповед да я пази, но той определено надвишаваше правата си! Крайно време беше някой да му обясни кой управлява и отговаря за това домакинство!

Касия тръгна към вратата, стиснала гневно кърпичката си и напълно забравила, че само преди минути главата й се пръскаше от нетърпима болка, която я бе проснала обезсилена върху леглото.

— Къде е той?

Линет се стресна от реакцията на господарката си.

— Го-господин Джефри си отиде, милейди…

— Не питам за Джефри, питам за Рейвънскрофт. Къде е той? Вероятно пуши лула пред камината с крака върху масичката за сервиране на чай, нали?

— Лорд Рейвънскрофт е в Зелената стая, милейди, но…

Касия излетя от спалнята, без да я изслуша. В малкото антре пред нея я чакаше друга изненада: там бе поставено ниско легло на колелца.

— Какво е това?

Линет като че ли се страхуваше да отговори.

— Леглото на лорд Рейвънскрофт, милейди.

— Не ми ли каза преди малко, че е в Зелената стая?

— Сега е там, но нареди на Куигмън да постави легло за него тук, за да може да ви пази през нощта…

Касия се завъртя рязко и се понесе по коридора към Зелената стая.

„Поетите задължения са едно нещо — повтаряше си тя разярено, — но няма да му разреша да се разполага тук, както намери за добре!“ Не искаше да повярва дори за миг, че животът й наистина е в опасност. Ако убиецът на баща й бе искал и нейната смърт, защо не се беше погрижил и за нея още тогава?

Омръзнало й беше да приема заповеди от външно добре разположени към нея мъже, умори се от ролята на добре възпитана, послушна жена, готова да се прегъне пред всяко изискване. Чашата на търпението й бе преляла: първо кралят, който й натрапи Рейвънскрофт, после и баща й! И като капак на всичко сега Рейвънскрофт се опитваше да направлява живота й! Кое караше мъжете да смятат, че Господ им е дал право да се държат към другите като към пионки върху шахматна дъска? Нима наследяват тази наглост още в утробите на майките си?

Касия се спря за миг пред затворената врата на Зелената стая и напрегна слух. Не долови никакъв шум и вдигна ръка да почука, но после размисли, стисна здраво дръжката и отвори рязко вратата. Влезе и се стъписа, забравила гневните думи, които напираха зад устните й.

Ролф стоеше с гръб към нея пред западните прозорци и последните отблясъци на залеза позлатяваха голото му тяло.

Стъпил беше в медна вана и поливаше силните си насапунисани рамене е вода от керамична кана.

Младата жена сякаш се вкамени: стоеше там и не можеше да откъсне поглед от великолепното мъжко тяло, обгърнато от сиянието на залеза. Гледаше очарована и с внезапно пресъхнала уста искрящия път на водата от каната по гърба, тесните бедра и силните му крака.

Изглеждаше като изрязан от гранит — напомняше й онези прекрасни статуи на римски богове, пръснати в градините на Уайтхол, но за разлика от тях, Рейвънскрофт бе жив и истински!

Касия обичаше да се разхожда сама из чудесните градини на двореца и бе прекарала часове наред пред тези статуи, омаяна от танца на слънчевата светлина по тях. Прокарвала беше длан по гладките им очертания, поразена от изкуството на скулптора и красотата на творбите му. Статуите представяха силни, героични мъже, напълно различни от всички, с които животът я бе срещал. Смятала бе, че създателят им просто е пресъздал рожби на въображението си, тъй като беше убедена, че в живота няма мъж, който да притежава силата и красотата на мраморните мъжки фигури.

Но сега, когато живото човешко тяло на Рейвънскрофт искреше пред нея, обрамчено от западните прозорци, отразяващи последните лъчи на вечерното слънце, Касия осъзна грешката си. Едва сега проумя защо скулпторите проявяваха разбираемо вече предпочитание към мъжкото тяло.

Рейвънскрофт имаше всички данни за модел на великолепна скулптура…

Странна топлина запълзя бавно от стомаха й и чудният й огън се разля по цялото й тяло. Дори не си даде сметка колко силно бие сърцето й — виждаше и усещаше само неописуемата красота на прекрасното мъжко тяло, напръскано с искрящи водни капчици…

За пръв път виждаше голо мъжко тяло и замаяна следеше свиването и отпускането на мускулите му, докато той сапунисваше ръцете и врата си. Неволно се запита как ли ще се почувства, ако прокара пръсти по насапунисаните му ръце: ще го усети ли толкова твърд, колкото изглеждаше? Внезапно я обзе силно желание, непозната нужда закрещя дълбоко в нея и тя неволно заизвива кърпичката в ръцете си…

Ролф промени позата си — явно смяташе да се обърне с гръб към прозореца.

Касия се завъртя светкавично и се спусна по коридора към спалнята си.

— Клайдсуърт, ти ли си, човече? Имам нужда от кърпа. Би ли ми…

Ролф погледна озадачено вратата: сторило му се беше, че някой влезе в стаята. Нямаше никой, но той забеляза в здрача, че вратата бе леко открехната.

Излезе от ваната и веднага зърна нещо бяло на пода, смачкано на топка. Приближи се и го вдигна.

Носна кърпичка от тънка батиста с нежна венецианска дантела по ръбовете и буква „К“, бродирана със златен конец.

Поднесе я с усмивка към лицето си и с наслада вдъхна аромата й — уханието на Касия…