Херман Хесе
Курортист (1) (Записки от едно лечение в Баден)

Предисловие

Мото: Начало на всяка психология е безделието.

Ницше

Разправят, че швабите поумнявали едва когато станат на четиридесет години, а самите шваби, без особено доверие в себе си, понякога гледат на това като на един вид позор. Но тъкмо обратното, то е голяма чест, защото умността, която се има предвид в поговорката (тя не е нищо друго освен онова, което младите хора наричат старческа мъдрост, знание за големите антиномии, за тайната на кръговрата и биполярността), може да се открие сред швабите, колкото и да са надарени, съвсем рядко и при четиридесетгодишните. Но когато човек вече клони към петдесетте, тази мъдрост, или манталитетът на възрастта, идва сама, а именно, след като физическото застаряване я подпомага с различни неволи и предупреждения. Към най-честите теглила от този род спадат подаграта, ревматизмът, ишиасът и тъкмо такива страдания ни довеждат на курорт лук, в Баден. Следователно средата, в която и аз влизам сега, е благоприятна по своя вид и манталитет и оттук от само себе си, така ми се струва, човек, ръководен от genius loci^[1], изпада в известно скептично благочестие, простодушна мъдрост и много изкусно опростяване, в един твърде интелигентен антииителектуализъм, който принадлежи към спецификата на Баден също както топлината на баните и водите с миризма на сяра. Или казано накратко: ние курортистите, болните от подагра, най-невероятно се стремим да възприемаме ъгловатия живот доколкото е възможно като заоблен, да позатваряме едното си око, да не си правим големи илюзии, но в замяна да пазим и да поддържаме сто малки леки илюзии. На нас, курортистите в Баден, ако не се заблуждавам, особено ни е необходимо познание за антиномиите и колкото по-сковани стават крайниците ни, толкова по-настойчиво ни е потребен гъвкав, двустранен, биполярен начин на мислене. Нашите страдания са страдания, но не са от оня героичен и декоративен вид, в който страдащите могат да ги представят за свръхважни, без да губят уважението на другите.

Когато пиша така, когато показвам своя личен начин на мислене на възрастен и болен от ишиас като типичен и го издигам до всеобща норма, когато постъпвам тъй, сякаш тук не говоря единствено от мое име, а от името на цяла класа или възрастова група, то, макар и за мигове, добре съзнавам, че това е голяма заблуда и че никой психолог (пък бил той и душевно мой събрат или близък) няма да сметне духовния ми отклик на околния свят и съдбата за нормален, няма да го признае за типичен. Нещо повече, след като набързо ме чукне тук и там, лесно ще намери, че съм средно надарен особняк от семейството на шизофрениите, но че не се налага да ме изолира в болница. Всъщност аз спокойно използвам обичайното право на всички хора, също и на психолозите, и проецирам не само у човеците, а и във вещите и мебелите от моето обкръжение, дори в целия свят, собствения си начин на мислене, моя темперамент, моите радости и страдания. Не допускам да ми бъде ограбено удоволствието да смятам собствените си мисли и чувства за „правилни“, за справедливи, макар околният свят всекичасно да се мъчи да ме убеди в противното, не отдавам значение и на това, че срещу себе си имам мнозинство, по-скоро няма да дам право на него, отколкото на себе си. В случая постъпвам както и с моята преценка за големите немски писатели, които не почитам, обичам или чета по-малко за това, че огромното мнозинство от живите немци правят обратното и предпочитат фойерверките пред звездите. Ракетите са хубави, ракетите са възхитителни, нека ги има! Но звездите! Но очите и мислите, изпълнени от спокойната им светлина, обвеяни от тяхната трептяща надалеч вселенска музика — мили приятели, това е нещо съвсем друго!

И когато аз, късен, малък писател, се заемам да нахвърля скицата на един престой в Баден, мисля за многото десетки пътувания до минерални бани и до Баден, които са описани от добри и лоши автори, с възхищение и почитание мисля за звездата сред всички ракети, за златната монета сред всички банкноти, за райската птица сред всички врабчета — „Пътуването за бани на д-р Катценберг“^[2], но в същото време не позволявам на тези мисли да ми попречат да пусна моите фойерверки да излетят след звездата, моето врабче след райската птица. Лети, мое врабче! Издигай се, мое малко книжно хвърчило!