Лора Паркър
Нощна лилия (4)

3

Той дълго я гледа. Защо бе дошъл тук — не знаеше. Беше спал и сънувал. После го събуди нещо, което го примами в стаята, въпреки предупреждаващия глас на разума. И сега още не можеше да си обясни как е останал тук. Може би защото усещаше непреодолим подтик — чувството, че в тази стая ще го очаква нещо, нещо невероятно, сърцераздирателно, непознато, което ще го накара да вникне в магически тайни.

Стоеше в сянката на завесите около леглото, готов веднага да изчезне в мрака. Тя лежеше толкова тихо, сякаш мъртва. Мисълта го забавляваше. Седмици наред не бе имал повече сила от полъх на вятъра, от смътна мисъл, от кратко потрепване на ръба на съзнанието. Но това щеше, може би, да се промени. Защото тя все пак бе жива и беше нахлула осезаемо в новото му съществуване.

През прозореца падаше слаба лунна светлина и повтаряше контурите на нейното лице, на потрепващите й, раздвижени от дъха устни. Не беше присъствал на нейното пристигане. Според всичко, което бе чул и видял по-късно, тя не беше някоя превзета красавица, не беше дори хубавичка. Според него притежаваше млада женска сила, пленена временно от нежната грижа на съня. Чертите й излъчваха покоряваща енергия, която даже дрямката не бе могла да обуздае.

Сега тя легна на една страна. Обърната към него, свила, сякаш за да се предпази, крака към гърдите. Сигурно й е студено, помисли си той, обзет от силен импулс да се пъхне под завивката и да стопли тялото й.

Пристъпи внимателно по-близо и протегна ръка, едва не докосна дългата тъмна плитка, легнала до лявата й ръка. Като матова коприна блестеше косата й на млечната светлина. Той бързо отдръпна пръсти. След дълга пауза, през време на която само дъхът й нарушаваше тишината, той отново се сля със сянката.

Безразсъдни желания. От цяла вечност не бе пожелавал жена. Странно, че тази чужда жена толкова го привлича, него, чието съществувание не можеха дори да открият. Беше ли и тя от онези самодоволни аристократи, които си въобразяват, че имат права върху тази земя и труда на хората, които им осигуряват приятен живот? Изглежда, семейство Кингсблъд е на друго мнение. Маркизът се застъпваше за малките хора. Но това съвсем не означаваше, че всички членове на семейството споделят възгледите му. От опит знаеше, че благовъзпитаните млади дами не са много наясно за света и научават само как да водят приятен разговор и очарователно да танцуват, и как да завлекат мъж до олтара. Сериозни политически проблеми не ги интересуват. Тъй или иначе, тя трябва да изчезне. Неочакваното й пристигане застрашаваше мъчително извоюваната му самота, душевното му спокойствие. В Блъд Хол тя не бе на сигурно място и той не биваше да й позволи да остане тук. Затова ще се погрижи тя скоро да си тръгне. Тази къща е преди всичко негова.

Тя потрепери изведнъж под завивката. Цялото й тяло изтръпна, сякаш измъчено от силни болки. Пое си мъчително въздух.

— Не! Не се смейте!

В тихия й глас звучеше дълбоко отчаяние. Той се наведе учуден над нея. Очите й още бяха затворени. Навярно сънуваше.

— Не, моля ви, не се смейте! Аз го обичам!

После тя отвори очи. Един безкраен миг тя го гледаше и странната светлина на очите й проникна дълбоко в неговата душа.

— О, ти дойде! — Произнесе тези думи с толкова мек, сладък глас, че стана невъзможно да я остави. Тя протегна умолително ръце към него. — Целуни ме!

Той си каза с усмивка, че го взима за някой друг. Дали сънува любовник, с когото се разделила, за да отпътува за Блъд Хол? Сигурно би се възмутила, ако забележи, че някакъв непознат стои до леглото и чува искрената й молба. Въпреки това нещо му пречеше да се отдалечи — сякаш невидима ръка му подпираше гърба.

С грация, която го изненада, тя седна и докосна ризата му. Пръстите й се вкопчиха в плата.

— Целуни ме. Или не ме обичаш?

Обзе го странен ужас. Сега трябва да се махне, да изчезне, преди тя да се събуди. Но той не можеше, нейната близост събуждаше чувства, покоряващи разума.

Тя се вдигна решително на колене и обгърна шията му с ръце.

— Целуни ме! — Тя се притисна към него и мекото й тяло придаде на молбата й нещо зашеметяващо. Той усещаше топлата й кожа, нейният аромат замайваше сетивата му. Кръвта му пламна. Въпреки че не знаеше дори името й и никога не я беше виждат на дневна светлина, той я пожела, обзет от надигаща се страст.

Само една целувка, помисли той. След тази целувка ще си иде.

Когато устните му вкусиха крайчеца на нейната уста, тя тихо изстена. После обърна глава встрани и устните й се притиснаха към неговите.

Тя имаше вкус на череши! Върху езика му се разпростря примамлив аромат. На тази магия не можеше да се противостои. Затова устните му се сляха с нейните, за да се насладят на черешовите целувки.

Изглежда, беше неопитна. Но се поддаваше с възбуждащ инстинкт на желанията му. Жена никога не бе пробуждала в него толкова силни чувства. Дали защото беше непозната, а еротичната фантазия на много мъже е окрилена от подобни сцени? Или защото му се предложи, безрезервно, без да знае кого прегръща?

— Толкова е хубаво! — прошепна тя до устните му. — О, аз си знаех!

Треперещата й уста разпалваше желанието му. Докато тя се притискаше невинно към него, в тялото му пулсираше страст, която отдавна не бе изпитвал. Той я прегърна през кръста и я привлече още по-плътно към себе си. Тя потърка без свян корема си в туптящото, набъбващо доказателство за неговото желание.

Изглежда, познава любовта, помисли си смаяно той. Но какво значение можеше да има това? Тя беше толкова топла, толкова мека, толкова сладка, та му се струваше, че държи лятото в прегръдките си. Тя не преставаше да го прегръща.

Устните му се плъзнаха по бузата й, надолу по шията, до пулса, който трепкаше под устата му като крилце на птиче.

Когато тя погали гърдите му, той затвори очи. После ръката й се плъзна под ризата му, опипа мускулите, ребрата. От нежното докосване сърцето му затуптя по-силно.

Отдавна беше забравил какво предизвикват нежностите на жена. А сега, когато си спомни, го заболя пялото тяло от усилията, които му струваше да се въздържи. Заричаше се да не използва ситуацията. Тя можеше всеки миг да се събуди и да види едно чуждо лице, а това щеше да е катастрофа.

Но тя не го пускаше. Втората й ръка последва първата и загали голата кожа, пръстите й се впиха в къдравите косми. С всяка милувка тя увеличаваше настойчивото желание между неговите бедра.

Сякаш по своя воля ръцете му се задвижиха, плъзнаха се към гърдите й и връхчетата на пръстите му загалиха една пъпка, която веднага се вкорави. Тя обгърна, разтреперана, толкова здраво шията му с ръце, че той едва можеше да диша.

— Внимавай, лейди — спря я той меко и се освободи от прегръдката й. Ръцете й се плъзнаха по гърба му. Тя разкопча нетърпеливо ризата му и горещината на устните и сякаш изгориха гърдите му. Тя отпечатваше целувка след целувка на кожата му. Движеше се все по-бързо. Изведнъж устните й отново потърсиха неговите.

Щом го чу да стене от удоволствие, тя го прегърна с все сила и се помъчи да стане част от него. В отдаването й нямаше преструвка. Никакво колебание, никакво кокетство. Само напиращо желание, втвърдяващо неговата мъжественост. Еротичната мечта, която толкова дълго бе потискал, забули разума му. А тази млада жена се чувстваше толкова добре в неговите обятия, сякаш беше създадена за него, сякаш неговото въображение беше извикало от нищото това изкусително създание, за да изпълни тайните му желания. Можеше ли да приеме забранения дар? Покорен, той притисна бедра към нейните.

— Люби ме — прошепна тя в ухото му. — Моля те, люби ме!

— О, лейди… — въздъхна той тихо.

Онова, което стори, беше погрешно, съвсем погрешно. Но тя се бе вкопчила в него, притегляше го към леглото и тялото му следваше нейното, защото не желаеше да се отдели от нея дори за миг. Той я галеше, от раменете до бедрата, наслаждаваше се на толкова сладкото усещане на кожата й под тънката нощница. После той вдигна края й и докосна гола, топла, вибрираща плът. Тя се изви, толкова доволна, под него и срещна лекия натиск на неговата ръка.

Вече не можеше да се сдържа. Съблече припряно дрехите си, легна до нея и я целуна. Този път вкара език в устата й, отново и отново, в страстен ритъм, стар като живота. Между целувките тя си поемаше разтреперана дъх. Но не го отблъсна. Когато той вкуси солените й сълзи, разбра, че тя е желала сливането им с жажда не по-малка неговата и сега тръпне алчно в ритъм с него.

Докато той я обръщаше по гръб и я покриваше с тялото си, бедрата й потръпваха. Пръстите му ги подчиниха внимателно и тя разтвори крака. Тогава той я докосна там, където тя сякаш се топеше. Екстатичният й вик го поласка както никое признание в любов, което бе чувал някога. Тя се състоеше сякаш само от пламък и влажна горещина. И тя му принадлежеше. С ръце на бедрата й, той я вдигна високо и намери целта си. С единствено мълниеносно движение проникна в нея и преодоля преградата на нейната девственост още преди да забележи пречката. Тя простена измъчено и потвърди онова, което зашеметените му сетива трудно можеха да възприемат.

Той се опита да спре. Но интимната близост беше така неописуемо сладка, а тялото му познаваше по-малко скрупули от неговото съзнание. Без да прекъсва нежния кръговрат на бедрата, той погали слепоочията на младата жена и усети нежния пулс.

— Прости ми — призна си той. — Не знаех.

Но тя вече не то гледаше. Очите й бяха затворени, лицето напрегнато от страст. Долната част на тялото й потръпваше леко и вълните на нейното удоволствие го пришпорваха.

Тя вдигна взискателно бедрата си към него и потърси щастието, което той с истинско удоволствие щеше да й дари. Той беше ненаситен, искаше му се да я погълне и в същото време да изчезне в нея. Проникваше все по-дълбоко, търсеше границите на нейната женственост, докато най-сетне изпита чувството, че се е удавил в нея. Когато тя се вкопчи в раменете му, той с благодарност си пое дъх.

Неговият ритъм се превърна в поглъщащ стремеж към желания върховен миг. После чу тихия вик на задоволената жена, примесен със собствените му стонове. Онова, което целувките й бяха обещали, се бе превърнало в прекрасна действителност.

После той лежа още дълго върху нея и мразеше мига, в който се откъсна от нея, върна си способността да разсъждава трезво и трябваше да съжали за станалото тази нощ. Усети ръката й да гали нежно бузата му, брадичката му.

— Сега знаеш колко много те обичам — прошепна тя.

Кого имаше предвид? Кой ли беше мъжът, за когото бе пазила непорочността си и когото неволно бе измамила?

Мислите му се объркаха. Неволно я сравни с други жени. Бяха ли и те така замаяни от любовното му изкуство? Не, нито една. Но страстта на тази лейди не беше предназначена за него. Онова, което бе откраднал, принадлежеше на друг. Той се усмихна. Нямаше по-сладка плячка от тази.

Той стана бавно, изпълнен от страх пред раздялата. Чувстваше се като крадец, като осквернител. Но беше наистина невъзможно да устои на изкушението.

Какво да стори сега? Какво щеше да си промисли тя, когато се събуди? Щеше ли да си спомня с ужас? Кого щеше да заподозре? Той изруга беззвучно, докато търсеше в тъмното дрехите си. Ако беше друг, щеше да направи всичко необходимо, което изискваше чувството му за чест. Но така, както стояха нещата, можеше само да се надява, че паметта ще й изневери.

Обърна се за последен път към нея и откри полупразната гарафа на нощната масичка. Посегна към нея и помириса съдържанието. Черешов ликьор. Ако гарафата е била пълна, надеждата му щеше може би да се осъществи и алкохолът да замъгли съзнанието й. Тогава на сутринта нямаше да знае какво се е случило.

По същия път, по който беше дошъл, той напусна с тихи стъпки къщата под прикритието на нощта.

В мига, в който вратата се затвори зад него, в един ъгъл на китайската стая, точно под тавана се чу слабото ехо на смях, сух като шумоленето на раздвижена от вятъра тръстика.

— Какво ще кажеш, лейди?

— Не мога да го изрека, капитане. Двамата чужди ли си бяха?

— По всяка вероятност.

— О, божичко! Как ли щяха да се държат, ако бяха представени един на друг?

— Ех, поне ние вече няма да скучаем. По всяка вероятност лондонските методи да се спечели една жена, явно са се променили из основи. И това ми харесва.

Виещ вятър събуди Джулиана. Само бледите лъчи на месеца смекчаваха мрака, изпълващ стаята. Тя стана и отиде боса, увита в одеялото, до прозореца. Известно време гледа нощното небе. Все още сънена, не усещаше студа, а тъмнината сякаш не беше пуста.

Този път бе сънувала нещо друго и вярваше, че то ще прогони завинаги кошмара от миналото. В новия си сън някой нежно я прегръщаше, тих, дълбок глас й бе шепнал утешителни думи. Кръвта нахлу палеща в бузите й, когато картините от съня започнаха да се връщат. Не знаеше откъде са дошли странните усещания. Но се чувствуваше променена. Иглички сякаш леко бодяха цялото й тяло. Един мъж беше дошъл в стаята й, непознат, с посребрени коси и странно светли очи. Беше споделил леглото й, беше притежавал тялото й.

След известно време докосна стъклото на прозореца и се учуди на студенината под пръстите си. Примига и съзнанието й се възвърна напълно.

— Само сънища — прошепна тъжно, — винаги само сънища. Тя не видя сенките, които се носеха зад нея. Не чу и слабото изпращяване на дъските. Докато се връщаше в леглото, усещаше само дъха на вятъра по бузите си. После някъде далеч в къщата се чу часовник, който удари три пъти. Джулиана мислеше, че е сама.

— Колко дълго? — попита недоверчиво.

— Две нощи и един ден, милейди — повтори госпожа Мийд. — Спахте непробудно. Дори малко по-дълго. Исках да извикам доктора. Но Том каза, че щом нямате треска, по-добре да почакаме. — Тя гледаше изпитателно младата жена. — Как се чувствате, милейди?

— Отпочинала и освежена — отговори откровено Джулиана. Струваше й се, че е спала цял живот и се е събудила в нов свят.

Икономката гледаше усмихната порозовялото лице на господарката си и реши да не споменава колко черешов ликьор е изпила дамата вечерта на своето пристигане. Том бе решил, че това може само да й се отрази добре. А продължителният сън я беше предпазил може би от настинка.

Джулиана отметна одеялото и се протегна като котка.

— Сега бих искала да се изкъпя. А после ще закуся в големия салон, ако може.

— Разбира се, милейди, веднага ще стопля няколко кофи вода.

Един час по-късно утринната светлина разкри цялото великолепие на големия салон. Джулиана седна на масата и отново се възхити на средновековните мебели, чиято красота не можеха да намалят нито прахта, нито липсата на грижи. През висок прозорец виждаше мочурищата, а в далечината сребърно зеленото море.

За разлика от архитектите от по-късните векове, строителите на Блъд Хол не бяха сметнали морето за прекалено живописно и бяха творили без страх, че грандиозният пейзаж отвън може да засенчи тяхното изкуство. Бяха изградили внушителна крепост, сигурна защита от нападенията на вражеска войска, пирати и атлантически бури. Блъд Хол предоставяше вече три века на семейство Кингсблъд закрила и уют. Нищо не можеше да поклати къщата, най-много някое земетресение.

Но това съзнание не попречи на Джулиана да заповяда нещо на икономката, която й поднесе купа овесена каша.

— След закуска трябва да вземете метла и да махнете паяжините между гредите на тавана.

— Няколко момичета от селото само за няколко часа ще оправят всичко — отговори госпожа Мийд и си помисли за болките в гърба, които тежката работа щеше да й причини. — Освен това и вашата си стая трябва да бъде приготвена, милейди.

— О, не! — възрази Джулиана и извърна поглед от прозореца. — Цяла тълпа слугини, които тичат из къщата, биха нарушили вътрешното ми спокойствие. Каквото успеете да свършите с мъжа си, ще ми е достатъчно. Освен това в китайската стая се чувствам много добре.

Госпожа Мийд я погледна загрижено.

— Значи не мислите, че там се разхождат призраци?

— Бъдете спокойна, бях съвсем сама — възрази развеселена Джулиана. Още докато го казваше, в паметта й се върна бегъл спомен за движещи се сенки, но тя го отпъди като временна последица от един сън. — Ако тук наистина има призраци, те ценят самотата не по-малко от мен.

— Както кажете… — въздъхна икономката, която не обичаше да говори за призраци, още повече, че те може би подслушваха.

— Сега искам най-напред да донеса тук някои свои неща.

— Защо? — Лъжицата на Джулиана, пълна с овесена каша, застина във въздуха.

— За да мога да ви правя компания, милейди — обясни госпожа Мийд и отново й наля чай. — Последната нощ спах тук, защото помислихме, че сте болна. Пък и не е редно да живеете сама в тази огромна къща.

— Но аз тъкмо това искам — натърти малко ядосано Джулиана. После пое дълбоко дъх, за да овладее темперамента си, в което напоследък често не успяваше. — Наистина е излишно да се местите тук — продължи тя малко по-меко. — Както виждате, чувствам се отлично. По-добре ще е да останете в портиерната, при Том.

Госпожа Мийд скръсти решително ръце пред разкошния си бюст.

— Тук вече не е толкова спокойно колкото някога, милейди. Навсякъде се мотаят скитници и крадци. Ужасни типове! Миналата седмица Том залови трима бракониери.

— И какво стана с тях?

— Ами той ги предаде, то се знае, на шерифа в — заразказва гордо икономката. — Като ги осъдят, ще ги махнат от нашия край.

Джулиана се намръщи, защото си спомни за колибите на наемните работници, които беше зърнала миналия ден от каляската.

— Глави на семейства ли са?

— Навярно. — Госпожа Мийд долови неодобрението на нейна светлост и побърза да добави: — Законите трябва да се спазват. Преди крадците са ги разстрелвали. Пропъждането е за предпочитане, нали?

— Да, навярно имате право. Въпреки това наказанието ми се вижда твърде строго за човек, който е искал само да нахрани семейството си.

Икономката присви устни. Да де, аристократите искат да видят всичко подредено както на тях им харесва, само че рядко искат да чуят как е бил опазен техния приятен свят.

— Том само си изпълнява дълга, както маркизът му е наредил.

— В това не се съмнявам. Ще пиша на дядо още днес и ще спомена колко добра работа върши Том. Благодаря ви, това беше всичко засега. Тоест… — Вече тръгнала към вратата, госпожа Мийд се спря, обърна се и Джулиана добави: — Днес очаквам господин Колман, въпреки че той навярно също не е получил съобщението за моето пристигане. Когато дойде в Блъд Хол, ще го приема тук, в салона.

— Да, милейди.

 

 

Писмото се беше озовало навреме в ръцете на Джед Колман. Половин час по-късно той се покланяше пред Джулиана. Високият, широкоплещест мъж с олюляващата се походка на моряк ръководеше мината Малък Хангмън от двайсет и пет години, тоест половината от своя живот. Знаеше как да се отнася към миньорите. Мъдър и справедлив, последователен и реалист, той беше много ценен и достоен за доверие служител. Джулиана го познаваше само бегло. Но се доверяваше на дядо си, който разбираше от хора и много държеше на Колман.

— Добро утро, милейди — започна Джед, без да дочака дамата от господарската къща да го заговори, което беше по-уместно. — Надявам се вашето присъствие да означава, че негова светлост скоро ще си дойде — добави той с широка усмивка.

— Добро утро, господин Колман. — Тя си сложи очилата и го покани с жест да дойде по-близо, за да може да вижда лицето му. — Съжалявам, че трябва да ви разочаровам, но маркизът ще прекара още няколко седмици в Италия. А когато се върне, ще трябва първо да поостане в Лондон. По това време парламентът вече ще е започнал да заседава, а кралицата държи той да участва.

Усмивката на Джед тутакси угасна.

— О, толкова съжалявам.

— Защо, господин Колман? Възникнали са някакви затруднения?

Той поклати енергично глава, сякаш искаше да отпъди неприятни мисли. Въпреки че виждаше рядко внучката на маркиза, направи му впечатление колко се е състарила през изминалата година. С дантеленото боне и очилата, с късо палто над широката морскосиня рокля, скриваща фигурата, приличаше на стара мома. А този нещастен израз на лицето — дали не страдаше от нервна болест? Не биваше в никакъв случай да я кара да се вълнува.

— Ще се справя, милейди. Не се тревожете. Когато маркизът си дойде, той всичко ще оправи.

Неговите предположения, че тя не се интересува от проблемите в мината или няма нищо да разбере, не я притесняваха. Не се решаваше все пак да смени темата. Обърна се към прозореца и погледна на североизток.

— Лорд Кингсблъд ме натовари със задачата да уреждам личните му въпроси. — Погледнато по-точно, беше упълномощена само да осведомява дядо си за личните му дела, но не и натоварена да предприема каквото и да било. — Известно ми е в общи линии какво ви създава в момента грижи, господин Колман. Ако ми разкажете по-подробно, ще мога, предполагам, да ви помогна.

Той запристъпва притеснено от крак на крак.

— Ами, работата е там, милейди… — подхвана той неохотно. — Тези неприятности назряват вече от месеци. Когато онези агитатори-чартисти се появиха и заприказваха за юнионистки клетви, тогава започна. — Изведнъж лицето му стана кръв червено. — Но ние основахме наш съюз, в който си приказваме за нас си, милейди, и това ни е предостатъчно!

От продължителните си разговори със своя дядо Джулиана беше научила много за социалните проблеми. Чартизмът беше първото в света независимо движение на работническата класа. Неговата програма от шест точки включваше и обединяването на всички работници, и правото им да гласуват. Но в северен Девън бяха, изглежда, на мили далеч от подобни политически стратегии.

— Защо са дошли тук, господин Колман?

— Кой ли може да каже? Миналата година клетвата на юнионистите можеше да предотврати срутването в мината Торс. Но такива опасности трябва да са обичайни за всеки миньор.

— Колко души бяха убити или ранени?

— Четирима работливи мъже лежат под земята, милейди. А ранените бяха деца. Тях лесно ги заменихме.

— Лесно… — Джулиана млъкна потисната. Знаеше, че много деца работят в мините, защото карат много по-лесно от възрастните вагонетките през тесните галерии. От доста време маркизът се застъпваше в парламента за приемането на закон за десетчасов работен ден, който би ограничил работното време за жени и деца. — Тежко ли бяха ранени децата?

— Някой и друг строшен кокал, едно момче загуби два пръста, а на едно момиче докторът трябваше да ампутира крака.

— О, разбирам — каза бавно Джулиана и потисна желанието да повърне. — Смятате ли, че чартистите са подстрекавали работниците в мина Малък Хангмън заради срутването в мина Торс?

— Не съм казвал това. Това го твърдят други хора.

— Кои са тези хора?

— Не им знам имената — отговори той и избегна погледа на Джулиана. — Дойдоха при нас като най-обикновени работници — хитри са като лисици. Току размътват главите на нашите добри хора с тия приказки за обединение и ги подтикват към насилия.

Тя усещаше, че той премълчава нещо. Зад очилата, очите й се присвиха в тънки цепки.

— Господин Колман, мисля, че ми спестявате важна информация.

Той сви притеснено рамене.

— В мината Малък Хангмън за малко да се реализира саботаж с взривно вещество.

— Да, зная.

— О… — измърмори той и вдигна учудено вежди. — Тогава сигурно знаете и че той беше предотвратен.

Джулиана кимна.

— В писмото си до маркиза вие споменавате, че някой ви е предупредил своевременно за атентата.

— Ми да.

— Какво се случи?

— Ами нищо, милейди. — Той пак се усмихна. — Намерихме взрива и го отнесохме на сигурно място. Няколко дена по-късно в мината стана сбиване. Няколко глави бяха разкървавени, един-двама мъже трябваше да пазят известно време леглото. А един изчезна.

— Кой? — прошепна поразена Джулиана.

— Трудно е да се каже. Един от онези чартисти, предполагам. Всеки случай беше от новаците.

— Да не би да ми казвате, че е възможно при сбиване в мината на семейство Кингсблъд някой да е бил убит и никой да не се е опитал да открие истината?

В гласа й звучеше обвинение и Джед Колман поклати енергично глава.

— О, не, милейди, никога не съм казвал, че мъжът е умрял. Не намерихме труп. И няма жив човек, който да пита за него. Мисля, че той просто е избягал. Беше от онези, дето ги вършат такива.

— Кои онези?

— В тоя имаше нещо смешно. За миньор изглеждаше прекалено префинен. Пък и приказваше като чужденец.

Джулиана се усмихна развеселена. В този край всеки мъж, който не беше роден в Уест Кънтри, беше смятан за чужденец. Джед се наведе бързо напред, за да изрече заключенията си.

— Ако не греша, беше точно от онези типове, дето създават проблеми и главоболия на другите хора. Моля да ме извините, че ви говоря толкова откровено, милейди, но силните хора винаги си имат врагове. В това отношение и маркизът не прави изключение.

На това мнение тя не можеше да възрази.

— Ако познавате агитаторите, би трябвало да уволните тези мъже и техните привърженици.

— Последиците нямаше да са никак добри, милейди. Повечето са почтени хора, въвлечени във всичко това. Безработни мъже, които не могат да хранят семействата си, са опасни. Ако ги изхвърля, ще приближа клечка кибрит към снопчето съчки.

— Разбирам. Та какво трябва да се направи? Сигурно вече сте мислили по въпроса.

Той кимна бавно. Авторитетът, който тя излъчваше, му напомняше за лорд Кингсблъд. Сега вече не му се струваше толкова неприятно да разговаря с жена за работа.

— Едно повишаване на възнагражденията би отслабило вятъра в платната им. Няма нужда да е с много, но точно колкото да престанат да се оплакват. Мъж с пълен стомах не се оставя толкова лесно да бъде насъскан. Това бих предложил на маркиза.

Джулиана подари приятелска усмивка на сериозния мъж, зад грубоватата, яко скована външност се криеше ясен, остър ум. Нищо чудно, че дядо й му се доверява безрезервно.

— Ще пиша на дядо за препоръката ви. Но вие ще трябва междувременно да откриете изчезналия работник.

— По-добре не. Няма да е разумно пак да разравяме всичко.

— Но ако той е вашият информатор? Ако мъжете са искали при онова сбиване да го убият, защото е издал замисления от тях саботаж с взрива?

Джед Колман стана бледен като платно.

— Това не биваше да го казвате, милейди.

— Но кой друг би желал смъртта му?

Той отново избегна погледа й.

— Неговата съдба не бива да ви занимава, милейди.

— Момент, господин Колман — започна тя разпалено. — Вие нали не…

Той вдигна рязко глава.

— В никакъв случай! Аз служа на маркиза. Ако постъпя несправедливо, ще създам впечатлението, че той го е заповядал.

Джулиана му вярваше.

— Толкова по-важно е мъжът да бъде намерен. Та той може да е спасил мината Малък Хангмън от взривяване. В такъв случай би трябвало да го закриляме. Дължим му го. Ако пък бъде открит труп, ще имаме доказателството, което ни трябва, за да вземем мерки срещу агитаторите.

За пръв път откакто разбра, че маркизът няма да дойде в Блъд Хол, Джед широко се усмихна.

— Туй, дето си го измислихте, милейди, ми харесва. На раменете си носите глава на мъж, ако мога да си позволя тази забележка.

— Благодаря, господин Колман. — Повечето дами нямаше да се почувстват поласкани от подобен комплимент, но тя се зарадва. — Ще ме информирате ли за напредъка? Да речем след седмица?

— С удоволствие, милейди. Да изпратя ли отчета си в Лондон?

— Не, елате тук.

Той присви смаяно вежди.

— Ще останете в Блъд хол?

Защо я питаха всеки път за необичайните й решения?

— О, да — изсъска тя. — Но това наистина не е ваша работа.

— Прощавайте, милейди — помоли той и отстъпи към вратата. — Та значи до края на седмицата.

Когато той излезе от салона, Джулиана се замисли върху наученото от него. Беше посетила само веднъж мината и тогава влажната и студена тъмнина й се бе сторила като дъното на ада. Мисълта, че някой може да лежи там ранен и да умре сам, тежеше на душата й като олово. Ако изчезналият мъж е жив, той трябва да бъде намерен. Но ако бе мъртъв, Джед Колман трябваше да намери доказателства.

После тя стана, отиде до прозореца на задната страна на къщата. Сивият зимен пейзаж беше пуст и безрадостен. Но само след няколко дена от кафявата трева щяха да се подадат първите диви нарциси и кукурякът, ще растат и смело няма да увяхват под последните дихания на студеното годишно време. Малко по-късно потоците ще забълбукат по-бързо, дивите понита в този край на мъховете ще запрепускат радостно по новата трева. Но сега все още цареше сън. Земята сякаш бе затаила дъх, за да поизчака, все още тиха и безжизнена, но изпълнена с надежда.

Също като моя живот, помисли тя с меланхолия и отново си спомни съня, който много я тревожеше, защото беше толкова реален. Една целувка. Ръка на голото й бедро. Една страстна прегръдка. Нейната гола кожа до окосмената мъжка. Могъщо пулсиращо нашествие. Как се бяха зародили тези скандални мисли?

Изведнъж долови движение в края на полезрението си и се дръпна от прозореца. В другия край на стаята в златен слънчев лъч танцуваха прашинки. И докато Джулиана ги гледаше объркана, темпото на проблясващите точици сякаш се ускори в такт с весела мелодия.

Сега чу съвсем ясно музика и позна детска песен, но не знаеше дали звучи арфа или флейта. Звуците просто бяха тук. Като тихо звънтящо стъкло те се носеха под гредите на тавана, будеха забравени спомени за тази къща, за любовта, която винаги бе усещала между тези стени.

Помисли си с усмивка за единственото място, където дори посред зима цареше пролетна радост — за заградената със стена градина.