Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Година
- 1984 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,2 (× 32 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Разпознаване и форматиране
- beertobeer (2010 г.)
Издание:
Тодор Костадинов. Софийско жителство
Българска, първо издание
Рецензенти:
Александър Панов
Антон Дончев
Атанас Наковски
Атанас Свиленов
Георги Величков
Дончо Цончев
Красимир Дамянов
Огнян Сапарев
Рашко Сугарев
Слав Г. Караславов
Редактор: Владимир Тороманов
Художник: Иво Попов
Технически редактор: Цветан Русанов
Коректори: Мая Жилиева, Милена Жилиева
Формат 84/108/32
Печатни коли 16
Издателство: „АТЛ-50“ ЕООД — София, 2004 г.
ISBN 954-91655-1-5
История
- — Добавяне
III
Следващите няколко дена минаха в уреждане на квартирата. Михме, чистихме, размествахме, постилахме. Петьо дори боядиса вратата и прозорците в нашата стая, която постепенно от таван придобиваше вид на уютна мансарда. Владо си купи и налепи тапети в малката стаичка, която започнахме да наричаме „будоара“, а Сия май изцяло се пренесе при него. По закачалките и в гардероба имаше повече нейни дрехи отколкото негови. Всяка вечер нашето голямо семейство се събираше около масата в салона и до късно играехме бридж или просто си говорехме. Всички бяхме от един град, а това по нищо не личеше. Един ден Васко донесе голям картон и след като два-три часа не пускаше никого при себе си, накрая ни извика да видим произведението му. Над вратата, която водеше от стълбището към етажа, той беше заковал картона, на който с разкривени букви с блажна боя бе написано:
НАРОДЕНЪ ДОМЪ
„БАЛКАНСКИЙ ЛЕВЪ“
— Също като в „Немили-недраги“ на Иван Вазов — викна възторжено Владо.
— Как беше там? Народен дом…
— Народна кръчма на Знаменосеца — авторитетно го прекъсна Васко. — Точно оттам ми дойде идеята.
— Страшно е гот! — радваше се Петьо.
— Все пак трябваше да пишете името на града — каза Сия. — По какво се разбира, че всички сте оттам?
— Мислих и за това, но не е много благозвучно — оправда се Васко.
— Много си е добре така.
— По народно е.
— Да живей! Дайте по един лев за бутилка гроздова! — изрева Владо като истински хъш от прочутата книга.
— Аз давам петарка! Вчера получих запис! — Щедростта на Петьо беше повод за нови френетични викове.
— Да живей! Да живей!
— Да живей България! — ревна Васко, който сякаш преди малко беше разлиствал „Немили-недраги“.
— Ура-а-а!
Имахме своя макар и малка територия в центъра на този огромен град. Един таван с три стаички, кухня и балкон, който беше само наш. Наш и на никой друг…
В събота, почти половин час преди уговорената среща, вече бях пред входа на Операта. Още в понеделник купих билети за първото представление на „Атила“ и казах на Силвия. „Добре“ — отговори тя и цяла седмица се виждахме на лекциите и упражненията все едно, че нищо не е било. Явно тя не искаше да се разчува, че излизаме заедно, а и аз нямах намерение да разправям наляво и надясно за това. Вчера се случихме един до друг на семинара по възрожденска литература.
— Как си? — попитах я тихо.
— Добре. А ти?
— Горе-долу.
— Как е квартирата?
— Екстра. Събрахме се все приятели и си живеем чудесно. Онзи ден Васко написа… — приготвих се да й разказвам за надписа над входната врата, но в този момент влезе асистентът. Силвия докосна ръката ми и прошепна:
— Тихо.
Другите все още приказваха.
— Нали не си забравила за утре? — прошепнах й аз.
— Разбира се, че не съм. Как бих могла да забравя?
Как би могла да забрави? От тези думи нещо трепна в мен и до края на часа така и не можах да свържа думите на асистента. А Силвия си седеше спокойно и записваше.
След упражнението слязохме с Огнян да обядваме в мензата.
— Бате, ти май нещо със Силвия, а?
— Какво със Силвия? — направих се на безразличен.
— Нищо. Видях ви, като си приказвахте.
— И какво от това?
— Нищо. Е, ти много се засягаш. Искам просто да ти кажа, че няма да ти се уреди въпросът. Някога ти го казах, казвам ти го и сега. Не си губи времето.
— Нямам никакъв въпрос за уреждане, ясно ли е? Ако ти имаш, то е отделна работа.
— Не се сърди бе, брат. Просто ти казвам. Като на приятел. Пък опитай, на тоя свят нищо не се знае. Може и да излезе нещо. Нали си чувал оная приказка за циганина, дето подквасвал морето?
— Каква приказка?
— Ами един циганин застанал на брега и взел да подквасва морето. Минал друг циганин и го попитал: „Какво правиш тук, бе?“ „Подквасвам морето“ — отговорил оня. „Ти да не си луд?“ „А бе, може и да съм луд, ама я си представи, че стане работата. Знаеш ли колко мляко ще имам?“
Направих се, че не съм разбрал намека. Огнян започна да говори за нещо друго. След малко ме попита:
— Ти какво направи с Катя?
— С Катя ли?
— Де да знам. Оня път, като бяхте у нас, май нещо се сваляхте.
— Глупости! Няма нищо подобно.
— Питам само. Мисля, ако няма нищо, аз да я пробвам. Какво ще кажеш?
— Твоя си работа.
Огнян беше нисък, пълничък и не му вървеше с момичетата, макар че все за момичета приказваше. Лицето му беше мургаво, носеше тънки мустаци, извити надолу.
— Питам те като приятел.
— Като приятел ти казвам, че си е твоя работа.
Докато спях при него, той все ми разправяше разни истории — кой с коя ходел, кой коя зарязал и все ми говореше за някакво маце първи курс италианска филология, което така и не бях виждал.
— Ако я поканя вкъщи, мислиш ли, че ще дойде?
— Оги, наистина не знам. Опитай и ще видиш.
— Добре, щом казваш. Аз защото мислех, че ти нещо…
— Аз нищо.
— Знаеш ли, Ива ми каза, че Катя й разправяла за тебе и казала само ако искаш…
— Какво? Кога ти е казала това?
— Ами в първи курс. Помниш ли, като ходихме след манифестацията на двайсет и четвърти май четиримата да пием кафе. След два-три дена срещнах Ива и тя ми каза, че Катя ти била много навита. Даже я питала, ако се съберем в нейната квартира, дали ще дойдеш.
Спомних си, че наистина преди сесията Ива ме беше питала нещо такова, но аз й казах, че трябва да чета за изпитите.
— И защо не си ми казал досега?
— Ами… забравих. — Огнян се наведе над чинията си и започна бързо да яде…
За този разговор си мислех сега, докато чаках пред Операта. Тротоарът около колоните постепенно се изпълваше с хора. Всички те бяха облечени официално — мъжете с тъмни вечерни костюми, жените с красиви рокли, някои дълги до земята, кожени палта, пелерини. На улицата спираха таксита, хората слизаха и колите потегляха веднага, за да освободят място за следващите. Посетителите започнаха да влизат и фоайето постепенно се изпълваше.
Точно в седем без десет се появи Силвия. Изтръпнах, като я видях. Беше облечена с дълъг кожух, който не бе закопчала и под него — много красива светловиолетова рокля. Тя се направи, че не забелязва поизтритите ми дънки и късото яке.
— Здравей.
— Здравей. Винаги ли се явяваш така точно на срещите си?
— Да. Много мразя да закъснявам. Бях чела в някаква книга, че жената трябва да идва малко по-рано на среща, за да види дали е там мъжът. Ако мъжът, с когото излиза, държи на нея, трябва да дойде преди уговорения час. Но аз не се съмнявам, че мъжът, с когото излизам, държи на мен. Нали? — тя се усмихна и ме хвана под ръка. — Хайде, време е.
Мъжът, с когото излизам! Боже мой, тя ме нарече „мъжът, с когото излизам“! Нима беше възможно аз наистина да съм този? Горещината от радостта обаче в миг се изпари, като застанахме пред гардероба. Поех кожуха й, подадох го на жената и посегнах да сваля якето си. В този миг чух тихия глас на Силвия:
— Не си сваляй якето.
Плувнах в пот. Вярно, ако сваля якето си, ще остана по дънки и пуловер. Пуловерът беше хубав, майка ми го изплете за зимата, но по пуловер сред тези официално облечени хора? Хвърлих към Силвия поглед, изпълнен с благодарност. Тя носеше красива огърлица и сребърни обеци. Беше толкова хубава сред натруфените дами с начервени устни и сложни прически. Добре че отново взех якето на Петьо. Беше добро кожено яке, скъпо, макар и не съвсем за зимния сезон.
Тръгнахме към входа. Две-три възрастни двойки поздравиха Силвия, някаква жена дори я спря, за да се осведоми за здравето на родителите й, едно момче на наша възраст я прегърна свойски през раменете, погледна и каза:
— Силви, не съм те виждал от сто години! Къде се изгуби? Ще се видим през антракта, нали?
Той беше облечен с тъмносин костюм от скъп плат, сакото му беше разкопчано и се виждаше иглата върху вишневочервената му вратовръзка.
Настанихме се на местата си и лампите почти веднага изгаснаха. Появи се диригентът, поклони се и вдигна палката. Беше млад човек, почти на нашите години. В жестовете му имаше нещо далечно, официално, сякаш взето от филмите.
Гледах представлението и тръпнех в очакване на антракта, в който тя трябваше да се види с момчето с костюма. Най-после действието свърши и лампите светнаха. Хората започнаха да излизат, но Силвия седеше на мястото си.
— Ако нямаш нищо против, можем да останем тук, докато свърши антрактът — каза тихо тя. — Навън е страшна блъсканица.
Искаше ми се да я разцелувам за тези думи.
— Харесва ли ти операта?
— Много. — Цяла седмица бях чакал да дойде този ден.
Изведнъж на вратата на опразнената зала се появи момчето, което бяхме срещнали при входа, забеляза ни и веднага се втурна към нас през редовете.
— Силви, защо стоиш вътре? Във фоайето са Ели, Аксиния, Стефо. Казах им, че си тук.
Идеше ми да го смачкам с целия му скъп костюм и иглата на вратовръзката. Силвия стана.
— Запознайте се — бяха първите й думи. — Това е Камен, мой съученик. Филип, мой приятел от Университета.
Аз бях приятел, а Камен — съученик! Боже мой, да вярвам ли на ушите си?!
— Извинете — Камен подаде ръка. В очите му се четеше изненада. Погледна отново към Силвия.
— Моля — отговори тя вместо мен.
— Ще дойдете ли? — Той вече погледна и двамата.
— Какво ще кажеш, Филип, да отидем ли?
— Както решиш ти.
Камен се оглеждаше наоколо и пристъпваше от крак на крак.
— Мисля, че нищо не ни пречи да отидем — каза Силвия и ми се усмихна.
Като отвързан Камен хукна пред нас между редовете.
— Силвия, ти си прекрасна! — Не можех да не го кажа.
— Наистина ли мислиш така?
— Ей тук да умра, ако лъжа!
— Не е нужно да умираш. Вярвам ти. Чувала съм го от други, но ти го казваш някак съвсем истински. Да тръгваме.
Камен вече ни чакаше при вратата.
— Мини пред мен и ми подай ръка. И не се смущавай от тези глупаци, чу ли? — Тя отново стисна леко ръката ми.
— Силви, поръчах ти кока-кола. Стефо е на опашката. Ако не му е дошъл редът, ще му кажа да вземе и за вас — погледна ме той. — Но трябва да побързаме.
В ъгъла на фоайето ни чакаха няколко момичета и момчета с чаши в ръце.
— Силви, здравей!
— Какво стана с теб?
— Силви, мила, не съм те виждала цяла вечност!
Силвия ме запозна с всички — Стефан, Аксиния, Елеонора, Добромир. Представи ме като приятел от Университета. Приятел!
— Ей, хора, здравейте!
Към нас се присъедини още едно момче, което се представи като Мирослав.
— Нали съм ти говорила за Камен и Мирослав? — попита Силвия. — Те са мои съученици. Живеят до вас, в отсрещната кооперация.
— Да, казвала си ми.
— Филип живее на „Васил Априлов“ едно, в старата къща срещу вас.
— Така ли? — Камен ме изгледа с интерес. — Ами тогава защо не се познаваме? Нали…
— Аз живея там отскоро. Няма и една седмица. На квартира съм.
— Аха. Те дават тавана под наем на студенти. Един мой колега живя там миналата година. Все се мъкнеше у нас и…
— Филип, искаш ли да пийнеш от моята кола?
— Може. — Поех смело чашата и отпих.
Това накара Камен да млъкне и да ме изгледа с яд и скрита завист. Другите обсъждаха спектакъла.
— Владимир Гяуров е страхотен — твърдеше Аксиния.
— Толкова е млад, а какъв маниер! Вярно ли, че учил при Караян?
— Според мен Алексиева, мецосопраното, не е за тази роля. Няма драматизъм в играта й, само маркира.
— Да, но гласът й е добър. Кой, ако не тя? Софрониева е слаба, виж, че е все в дублиращия състав. Гледах я в „Царицата на чардаша“. Не струва.
— Ами Христозова?
— Ще ме убиеш! Христозова в тази роля?! Как я виждаш? Та тя е на сто години.
— Ей, ще ходите ли утре на Витоша? — попита Мирослав. Той не проявяваше особен интерес към спора за мецосопраното.
— В неделя ли? Я се откажи! Утре горе ще е митинг. Само на лифта ще чакаме два часа.
— Аз ще взема колата. Имаме пропуск. А снегът е страхотен. В сряда бях на „Алеко“ и се пусках по Стената. Направо не ми се слизаше.
— Вярно! Я утре да се качим на Витоша!
— Кой е за? Силви, вие ще дойдете ли? — Мирослав се оживи. — Приятелят ти кара ли ски? — И погледна към мене.
Колко му бях благодарен за тези думи! И въобще Мирослав ми беше най-симпатичен от всички. Беше по-дребен от другите три момчета, държеше се скромно, почти не взимаше участие в разговора и единствен пушеше български цигари.
— Я по-добре в понеделник — предложи Аксиния.
— В понеделник съм на работа — помръкна Мирослав. — А и всеки си има нещо за понеделник. Нали така?
— О, вярно, ти си трудов човек — засмя се Камен. — Какво пък, може и утре.
— И ние ще дойдем. Нали, Ели? — попита Стефан. — Само че нямам пропуск за колата. Нямам и хубава вакса за ски.
— Аз имам шведска. Ще ти дам — успокои го Камен. — Ей, тази зима още не съм се качвал горе. А Нова година дойде. Силви, вие ще дойдете ли? — той натърти на „вие“.
— Филип, какво ще кажеш?
— Не знам. Ако искаш, да отидем.
Какво можех да кажа? Никога не бях ходил на Витоша, нито се бях качвал на ски.
— А имаш ли шофьорска книжка?
— Да. Защо?
— Ще вземем нашата кола. Имаме и пропуск за горе.
— Чудесно! — ликуваше Мирослав. — Значи всичко се урежда. Имаме и две коли. Всички отиваме, нали? Без изключение — Той огледа поред компанията.
Вече биеше последният звънец.
— Хайде да влизаме! Като свърши, пак тук. Трябва да се уговорим кой с кого ще пътува.
Всички зрители бяха заели местата си и трябваше да вдигнем половината ред.
— Мислиш ли, че баща ти ще ти даде колата? — попитах Силвия тихо.
— Разбира се. Те никога нищо не ми отказват.
— Каква кола имате?
— „Ситроен“.
Боже мой! Костюми, вечерни тоалети, игли на вратовръзките, коли с пропуски, шведска вакса за ски, „Ситроен“! Какво търсех аз с тези момичета и момчета? Не бях ли наистина като онзи, който взел да подквасва морето? Стана ми тъжно от тази мисъл. Хвърлих поглед към Силвия. Тя съсредоточено гледаше напред. Обърна се и ми се усмихна.
— Какво има, Филип? — прошепна в тъмнината.
— Нищо — отговорих и потърсих ръката й. — Гледам те.
Тя сама сложи ръката си в моята и леко я погали с върховете на пръстите си.
— За какво мислиш, Филип? — Тя се наведе към мен.
— За теб. И за твоите приятели.
— Не мисли за това. Те са толкова глупави и скучни. Ако искаш, може утре да не ходим с тях.
— Аз никога не съм ходил на Витоша.
— Така ли? О, там през зимата е много хубаво. Сигурно вече има достатъчно сняг за ски.
— Аз никога не съм карал ски.
— Нищо, ще те науча. Още утре.
— Не искам утре.
— Добре. Някога ще отидем само двамата, нали?
— Да.