Ричард А. Кнаак
Демонична душа (9)

Девет

Манорот коленичи пред черния портал. Предните му крака бяха прегънати, а широките му кожени криле — свити плътно зад гърба му. Демонът се опита да изглежда възможно най-малък, защото сега общуваше със Саргерас, който изобщо не изглеждаше в добро настроение.

„Пътят още не е отворен за мен… Очаквах да се справите по-добре…“

— Борим се — призна Манорот. — Но усилието… почти сякаш самият свят се опитва да предотврати идването ти, Велики.

„Никой не може да ми откаже наградата…“

— Ннн… не, Велики.

За известно време настана тишина, а после гласът в главата на Манорот каза:

„Усещам нарушение, нередност… има такива, които не бива да съществуват и все пак са тук, а също и такива, които искат да събудят онуй, що не бива да бъде будено.“

Масивният демон не се преструваше, че разбира, но все пак отвърна:

— Да, Саргерас.

„Те са ключови. Трябва да бъдат изловени.“

— Аркемонд е на бойното поле, а Повелителят на хрътките отдавна е по следата. Натрапниците ще бъдат повалени.

Зловещата празнина се размърда и се затърчи като жива. Манорот можеше да почувства желанието на господаря на Пламтящия легион да нахлуе в този богат свят. Яростта, която се излъчваше от Саргерас, смразяваше дори коравия му лейтенант.

„Един трябва да ми бъде доставен цял… за да мога да го разкъсам бавно за собствено удоволствие.“

В ума на Манорот се появи образ. Незначително същество от същата раса, като тази на Аристократите. Този обаче беше по-млад и носеше доста бледи одежди в зелено и кафяво в контраст с другите от народа си. Видението показваше нощния елф в самия дворец. Манорот разпозна залата, където преди бяха създали първия портал… място, което сега представляваше само брулени от вятъра развалини.

„Запомни го добре.“

— Вече го сторих, Велики. Аркемонд, Хаккар и аз ще внимаваме за него. Един от нас ще го плени.

„Жив — нареди присъствието от отвъдното, което вече започна да отслабва, оттегляйки се от главата на Манорот. — Жив… за да мога да си доставя удоволствие с мъчението му…“

И когато Саргерас изчезна, демонът потрепери, знаейки прекрасно каква съдба очакваше този нощен елф, щом Великият го докопаше.

 

 

Огромните усилия да се реорганизира армията бяха затруднени от безбройните бежанци, които се смесваха с нея, но лорд Рейвънкрест, за негова чест, се справи възможно най-добре. Състави списък на всички провизии, особено храната и водата, и после ги разпредели съобразно нуждите. Някои от по-високопоставените цивилни протестираха, че не са получили полагащите им се според тях дялове, но един мрачен поглед от страна на брадатия командир заглуши всякакви възражения.

Тиранде и сестрите също правеха всичко възможно за войниците и бегълците. Жрицата на Елун, вдигнала шлема си, водеше нощна пантера, която по-рано бе взела назаем, и се спираше да поговори с този или онзи. Всички, независимо дали млади или стари, от благородните касти или не, я приветстваха. Може и да беше само за момент, но всички й се струваха наистина успокоени, след като минеше покрай тях. Тиранде не смяташе това за белег на някаква по-особена нейна дарба, а предположи, че внимателното й държание носи огромна утеха с контраста си спрямо всичко, с което се бяха сблъсквали през деня.

Една дребна, коленичила самотно фигурка, привлече вниманието на жрицата. Девойче, две или три години по-младо от нужното, за да постъпи в служба на Елун, седеше тихо и нещастно гледаше в нищото.

Тиранде коленичи до нея и я докосна по рамото. Момичето се стресна и извърна поглед към жрицата. Очите й бяха като на див звяр.

— Успокой се… — каза Тиранде нежно и й подаде мях с вода. Изчака, докато девойката спря да пие, а после добави: — Аз съм от храма. Как се казваш?

След моментно колебание детето отвърна:

— Ш… Шандрис Федърмуун^[1].

— Къде е семейството ти?

— Не… не знам.

— От Сурамар ли си?

Жрицата не си я спомняше, но това не означаваше, че Шандрис не идва от същия град.

— Не… Ара-Хинам.

Тиранде се опита да скрие притеснението си. Момичето бе сред бежанците, които демоните преследваха, когато поставяха капана си. От чутото от оцелелите, жрицата бе разбрала, че мнозина са измрели преди Пламтящият легион да позволи на останалите да избягат. Семейството на това дете можеше и още да е живо… но най-вероятно не беше.

— Кога ги видя за последно?

Очите на Шандрис се разшириха.

— Бях с една приятелка… когато дойдоха чудовищата. Опитах се да избягам вкъщи, но някой ме грабна… казаха ми, че трябва да тичам в обратна посока. И аз го сторих. — Тя скри лице в шепите си и сълзите й потекоха през тях. — Трябваше да си отида вкъщи! Трябваше вкъщи!

Тази трагична история не беше онова, което Тиранде бе искала да чуе. Жрицата щеше да разпита навсякъде, където бе възможно, но беше почти сигурна, че никой от семейството на Шандрис не е оцелял и че момичето сега бе съвсем самичко на този свят.

— Някой грижил ли се е за теб от бягството ти насам?

— Не.

Когато се срещнаха с армията, бежанците от Ара-Хинам — едно от по-малките селища — бяха тичали вече два дни без почивка. Дори това, че е оцеляла сама толкова време, изглеждаше удивително. Много по-възрастни нощни елфи бяха паднали от изтощение; народът на жрицата по принцип не беше пригоден за подобни трудности. Макар и да не бяха слаби, те бяха много зле подготвени за живот извън уютния им свят… недостатък, който чак сега ставаше очевиден. Тиранде благодареше на Елун, че тя, Малфурион и Илидан са били отгледани различно, но те бяха малцинство.

Мнозина бяха в същото положение, като Шандрис, но нещо в това дете докосна по-силно жрицата. Може би донякъде фактът, че момичето приличаше на самата Тиранде, когато бе на нейните години. Независимо от причината, тя накара девойчето да се изправи.

— Искам да се качиш на нощния саблезъб. Ще дойдеш с мен.

Това противоречеше на заповедите, но не я интересуваше. Наистина не можеше да спаси всички, но щеше да направи всичко възможно за това дете.

Лицето на момичето бе измъчено, но очите й за първи път се прочистиха и тя се качи на пантерата. Тиранде провери дали е седнала сигурно и поведе животното.

— Къде отиваме? — запита момичето.

— Имам да свърша още работа. В кесията отляво ще намериш малко изсушени плодове.

Шандрис нетърпеливо се изви и забърка в торбичката, докато не намери простоватата дажба. Тиранде не спомена, че момичето поглъща и нейния дял. Сестринството учеше посветените да оцеляват дори с минимални ресурси. Всяка година имаше четири периода на ритуални пости, които най-общо се считаха за отдаденост към богинята. Сега, във време на война, тези навици се отплащаха.

Тиранде продължи към следващата група бежанци, за да им донесе утеха. Повечето просто бяха безкрайно изтощени, но някои имаха и рани. На вторите тя се опитваше да помогне, колкото й бе възможно, молейки се на Майката Луна да й даде нужните сила и напътствие. За нейна радост този ден богинята сметна за редно да я подкрепи във всичките й усилия.

Но след това се натъкна на инфектирана рана, която я шокира. В началото бе трудно да се определи дали това е нарочно нанесено поражение, или злополука. Тиранде разгледа внимателно притеснителната зеленикава гной и се зачуди на странните резки. Жертвата — възрастен мъж — лежеше блед и в безсъзнание, а дъхът му излизаше на плитки хрипове. Съпругата му, чиято коса се придържаше отзад от останките на шнола, покрита с рубини и смарагди, държеше главата му в скута си.

— Как е направил това? — запита Тиранде, несигурна дали може дори да забави инфекцията. Около нея имаше нещо нередно.

— Не беше той. Направиха му я.

— Не разбирам.

Изражението на възрастната жена се стегна, сякаш се бореше да остане спокойна достатъчно дълго, за да обясни.

— Онова нещо… той каза, че приличало… на вълк или хрътка… но изкривено, все едно излязло от някакъв ужасен сън…

Тиранде потрепери. Знаеше, че жената говори за адски звяр. Четирикраките демони почти бяха убили Малфурион веднъж. Те особено много харесваха онези, които имат магически сили, защото можеха да ги изсмукват от телата им, оставяйки само суха черупка.

— И той е стигнал дотук чак от Ара-Хинам така? — Жрицата се дивеше, че някой може да оцелее толкова дълго с толкова зловеща рана.

— Не… оттам избягахме невредими. — Думите й носеха горчилка със себе си. — Получи това само преди два дни, когато се прокрадваше, за да ни намери храна.

Два дни? Значи в гъстото множество, изливащо се към Монт Хайджал. Но нито един от демоните не бе успял да пробие толкова напред от ордата, Тиранде беше сигурна в това.

— Заклевате ли се, че е било само преди два дни? И е станало близо до това място?

— В гористите земи, които отново са на юг от нас, кълна се.

Жрицата прехапа устни. Горите, които сега се намираха в тила на нощните елфи.

Тиранде се наведе над раната и каза:

— Нека видя какво може да се направи.

Тя се насили да я докосне, с надеждата, че ще може поне да предотврати разпространението на заразата. Зад гърба си чу как Шандрис ахва. Момичето се боеше за нея и с право. Никога не се знае какво може да ти причини отворена от демон рана. Можеше да се очаква, че Пламтящият легион ще се опита да разпространи чума.

Луната не грееше на небето, но това не я притесни. Макар и жриците да бяха най-силни, когато небесното светило се виждаше, те чудесно знаеха, че то никога не е твърде далеч. Връзката им с Елун беше здрава, независимо от момента от денонощието или сезона.

— Майко Луна, чуй молбите ми — прошепна тя. — Дай на недостойната хладната и освежаваща сила на докосването си. Насочи ръцете ми към източника на тази мерзост и ми позволи да махна покварата, така че невинният да се възстанови…

Тиранде започна да си припява под нос — така фокусираше волята си в работата. Раните на Броксигар, които бе изцерила, бледнееха в сравнение с това, което се опитваше да постигне сега. Имаше нужда от целия си самоконтрол, за да не се поддаде на сигурността си, че ще се провали.

Внезапно, без предупреждение, от пръстите й заблестя бледа сребърна светлина. Съпругата на жертвата гледаше с широко отворени очи, а Шандрис отново ахна. Надеждите на Тиранде се завърнаха — Елун отново отвръщаше на молбите й. Богинята наистина беше с нея днес!

Лечителката прокара пръски около раната, отделяйки специално внимание за местата, където гангрената бе най-зле. Не можеше да не направи гримаса, докато докосваше гноясалите области. От какво ли зло се раждаха тези демони, та дори само одраскването или ухапването им водеше до такъв ужас?

Когато пръстите й пробягаха над раната, гледката стана по-поносима. Гнойните образувания намаляха и накрая изчезнаха. Кървавият процеп се стесни в двата края и бавно се запечата.

Окуражена, Тиранде продължи с молбите към Елун. Инфекцията се сви до малък овал, а самата рана се превърна в белег, който в началото изглеждаше пресен, а после почти изчезна.

Мъжът внезапно изстена, все едно се будеше от дълбок сън, но жрицата не спря. Не вярваше липсата на външни белези да означава, че раната е излекувана и отвътре. В кръвта на жертвата сигурно имаше отрови от инфекцията.

Няколко напрегнати секунди по-късно, когато гърдите на мъжа започнаха да се надигат и спускат в по-спокоен ритъм, Тиранде разбра, че е победила стореното от демона. Тя издиша бавно, а после се наведе и благодари на Елун. Богинята я беше дарила с чудо.

Жената се протегна и хвана ръката на Тиранде.

— Благодаря ти, сестро! Благодаря ти!

— Аз съм само сечиво за делата на Майката Луна. Ако трябва да благодарите на някого, това е Елун.

Въпреки това и двамата — мъжът, Кариус, и жена му — продължиха да изразяват признателността си за това, което и двамата смятаха за героизъм от страна на жрицата. Тиранде едва успя да се отскубне от тях.

— Можете да ми се отплатите, ако ми разкажете в най-големи подробности какво е станало — каза тя накрая на Кариус.

Той кимна и разказа историята, доколкото си я спомняше. В разгара на бягството двамата осъзнали, че км трябва някаква храна. Но в хаоса по онова време нямало как да намерят сред бегълците някой, който има достатъчно, за да я сподели с тях. Повечето били напуснали домовете си само с това, което можели да носят в ръце.

Кариус забелязал гористата местност и помислил, че може би там ще намери боровинки и прясна вода. Той оставил жена си с обещанието, че ще се върне скоро. Решил се на подобен глупав лов само от отчаяние, защото със сигурност другите вече били обрали всичко ядивно от горичката.

Трябвало да навлезе по-навътре, отколкото възнамерявал. Започнал да се безпокои, че може да не успее да намери жена си отново, макар и тя да му казала, че ще остане назад, ако той закъснее. Когато най-накрая открил храст с узрели боровинки, Кариус бързо се опитал да напълни кесията на колана си, позволявайки си да хапне набързо само няколко плодчета, за да подкрепи силите си.

Но точно когато напълнил торбичката, чул нещо голямо да се носи из гората. Първата му мисъл била, че може да е турен или мечка. Потеглил обратно, като постоянно се извръщал през рамо, така че каквото и да се появи, да не го свари неподготвен.

Така че гледал в грешната посока, когато звярът се засилил право насреща му.

Тъй като някога бил служил в замъка Блек Руук, Кариус все пак разполагал с някакви оттренирани реакции, въпреки изтощителното пътуване. Той се извил встрани точно когато чудовището — някаква демонична хрътка с две ужасяващи пипала, изскачащи от гърба й — се опитало да скочи отгоре му. Звярът не могъл да разкъса гърлото му, както възнамерявал, но все пак сграбчил крака му.

По някакъв начин мъжът успял да не изкрещи, макар че всяка фибра от съществото му го искала. Вместо това нощният елф задрапал за нещо, каквото и да е, с което да се отбранява. Търсещата му ръка напипала дебел заострен камък и той замахнал с цялата си сила към муцуната на съществото.

Чул нещо да изпуква. Грубо стенание изпълнило ушите му и звярът пуснал крака му. Дори тогава Кариус се съмнявал, че ще успее да се изплъзне от демона, но отнякъде в далечината внезапно проехтял остър звук.

Реакцията на зловещата хрътка към него била моментална и изненадваща. Тя първо се свила, а после веднага скочила към източника на звука. Инстинктът за самосъхранение подтикнал Кариус веднага да се повлече в обратна посока. Не спрял дори да превърже раната, която по това време само кървяла. Раненият нощен елф бавно и с усилие извървял целия обратен път и на всяка крачка от пътешествието очаквал звярът да се върне и да го довърши.

Тиранде слушаше с все по-нарастващо предчувствие за нещо ужасно. Кариус наистина беше имал огромен късмет да оцелее след сблъсък с адски звяр. Нея обаче повече я притесняваше какво е търсело гнусното изчадие отвъд фронтовата линия. Разбира се, Малфурион и магьосниците лесно можеха да се справят дори с такъв опасен демон, ако е сам. Но ако имаше повече?

С тази мисъл наум, тя запита:

— Споменахте звук, който привлякъл чудовището настрани. Какъв звук?

Мъжът помисли за миг, а после отвърна:

— Остър пращящ звук.

— Като гръмотевица?

— Не… напомни ми на… бих казал на шибване с камшик.

Жрицата се изправи на крака.

— Благодаря ви за търпението. Ако ми простите, трябва да продължа по пътя си.

— Не! — запротестира жената. — Ние трябва да ти благодарим отново, сестро! Мислех, че съм го загубила!

Тиранде нямаше време да спори повече. Тя благослови и двамата от името на храма, а после бързо отиде до мястото, откъдето Шандрис я зяпаше с очи, ококорени като чинии.

— Ти го излекува напълно! Аз… аз си мислех, че ще е мъртъв преди дори да си започнала!

— И аз така мислех — отвърна Тиранде и се качи зад момичето. — Майката Луна е щедра към мен.

— Никога не съм виждала жрица, която да е способна да излекува толкова ужасна рана… И онова чудовище, което я е отворило…

— Тихо, Шандрис. Имам нужда да помисля.

Жрицата пое контрола над нощния саблезъб и изви котката по посока на последната известна й позиция на магьосниците. В ролята си на лечител, Тиранде често придобиваше информация, недостъпна дори за стратезите на лорд Рейвънкрест. Сега тя отново бе чула нещо, което Малфурион и Крас трябваше да научат.

Убийците на Легиона се приближаваха към тях.

 

 

Черните дракони се върнаха в огромното си леговище под покривалото на нощта. Нелтарион нямаше търпение да се прибере у дома си, защото имаше много работа за вършене. Планът му беше толкова близо до осъществяването, че почти можеше да го вкуси.

Един по-дребен мъжкар, кацнал на връх, който приличаше на вдигнат нокът, сведе глава в знак на почит. Земният пазител не му обърна внимание, защото мислите му бяха насочени към по-важни неща. Той се приземи пред входа на главната пещера на ятото и незабавно се обърна към съпругите си, които кацнаха след него. По-навътре в пещерата се чуваха ревовете на други дракони.

— Слизам долу. Не желая да ме безпокоят.

Женските кимнаха, защото често бяха чували същата заповед и преди. Те не питаха какво върши Аспектът там долу. Като всички в черното ято, единствената им роля беше да служат. Всяко създание в планината бе докоснато в някаква степен от същата лудост, която засягаше Нелтарион най-силно от всички.

Огромният черен дракон маневрираше из тунели, които едва му позволяваха да мине. Докато се спускаше все по-надълбоко, звуците на живота горе изчезнаха и се появи нов странен звук, ехтящ из тунелите. За всеки, който го чуе, той би звучал като нещо, типично за ковашка работилница, защото напомняше най-вече на непрестанни удари по метал. Чукането продължаваше безспирно и когато темпото му се увеличи, усмивката на Нелтарион се разшири и стана още по-доволна. Да, вече наближаваше финала.

Но драконът не се насочи към източника на бумтенето. Вместо това той зави в един страничен проход и продължи да се спуска. След известно време звукът избледня и изчезна, а на негово място остана само тежкото дишане на Земния пазител, което озвучаваше тъмните коридори. Никой, освен него нямаше право да слиза в тези дълбоки зали.

Най-накрая Нелтарион достигна обширната зала, в която бе използвал магията си върху ередара. Но когато влезе, главата на дракона се стрелна нагоре, защото почувства, че макар и на пръв поглед пещерата да е празна, всъщност не беше сам.

„Скоро… Скоро… Светът скоро ще се поправи… Всички, които те предадоха, ще бъдат поставени на мястото им… Ще възстановим реда… И ти ще властваш, както ти се полага…“

Гласовете повтаряха на Земния пазител всичко това и още много други неща. Гърдите му се издуха от гордост, а очите му заблестяха нетърпеливо. Скоро светът щеше да стане такъв, какъвто той го желаеше!

— Всички те се отдадоха — каза той на празния въздух. — Дори отсъстващият Ноздорму.

Гласовете не отвърнаха, но драконът прие, че са доволни. Той кимна на себе си, а после затвори очи и се концентрира.

И призована от него, в центъра на залата се материализира Драконовата душа.

— Вижте красотата й — изтътна Нелтарион, докато амулетът се носеше на едно ниво с възхитения му поглед. — Вижте съвършенството и силата й.

Златната аура, озарила творението му, заблестя по-ярко от всякога. Когато Земният пазител фокусира волята си върху нея, Драконовата душа започна тихо да вибрира. Сталактитите и сталагмитите из цялата зала започнаха да треперят, сякаш се събуждаха за живот.

Вибрациите на диска се усилваха с всеки нетърпелив дъх на Нелтарион. Сега цялата зала трепереше. Парчета скала се откъснаха от тавана и няколко големи сталактита се разлюляха зловещо.

— Да… — изсъска нетърпеливо драконът. Очите му горяха трескаво. — Да…

Сега цялата планина стенеше, все едно предстоеше вулканично изригване или титанично земетресение. Таванът започна да се руши. Огромните камъни падаха навсякъде и удряха пода с пробиващ тъпанчетата трясък. Немалко отскачаха от твърдите люспи на дракона, но той изобщо не се интересуваше от това.

После от Драконовата душа се появиха нематериални форми. Те бяха сенки от светлина — бледи образи, които се понесоха наоколо. Повечето имаха крила и очертанията им напомняха тези на Нелтарион. Някои бяха черни, други бронзови, трети сини или червени. Те се нароиха около диска, ставайки все повече и повече.

Там имаше и други форми — по-малки, но и по-гротескни. Те блестяха в болнаво зелено и много имаха рога и бездънни ями вместо очи. Бяха много по-малко на брой, но около тях се усещаше някаква сила и зло, което ги правеше не по-малко внушителни от преплитащите се духове над тях.

Това бяха есенциите на всички, допринесли за създаването на Драконовата душа, независимо доброволно или не. Обвързани с диска, заедно те представляваха сила, която правеше дори тази на Аспект като Нелтарион да изглежда смешна. Само появата им бе достатъчна, за да отвори цепнатини по цялото протежение на солидната планина, а в момента местността около нея се тресеше силно.

Един гигантски сталактит внезапно се отчупи. Обзет от преклонението си пред амулета, Земният пазител не го забеляза, преди да стане твърде късно.

Само удар с подобен мащаб би могъл да нарани черния дракон. Скалата удари Нелтарион отляво на челюстта и проби твърдата люспеста плът. Една окървавена люспа полетя и удари с твърдия си ръб Драконовата душа.

Нелтарион изрева от ужас — не за себе си, а по-скоро за това какво би могло да се случи с безценното му творение. Люспата издраска дълбоко диска и наруши съвършенството му. Призрачните създания наоколо се завъртяха в неконтролируем бяс.

Драконът реагира бързо и прекъсна магията. Призрачните форми потънаха обратно в диска, но по-бавно и колебливо, отколкото се искаше на Аспекта. Когато изчезнаха, грохотът и земетресението също спряха и само носещият се прах показваше какво наистина е ставало.

Когато вече беше безопасно, Нелтарион сграбчи Драконовата душа и я придърпа близо до себе си. Резката не се оказа толкова дълбока, колкото си мислеше в началото, но дори само това, че изобщо съществува, за малко не го хвърли в истерия. Не очакваше, че нещо, каквото и да било, още по-малко пък самият той, ще се окаже заплаха за диска.

— Ще те излекувам — прошепна той, люлеейки дребното златно късче в лапата си, както майка би сторила с детето в ръцете си. — Ти отново ще бъдеш моето съвършенство…

Той напусна залата колкото можеше по-бързо, куцайки на три лапи, здраво стиснал диска в четвъртата и се насочи обратно към повърхността. От Нелтарион се излъчваше отнесеност, която би изплашила дори съпругите му. Дишането на Земния пазител стана накъсано, сякаш той се страхуваше, че всичко, постигнато досега, ще се окаже хвърлени на вятъра усилия.

Обаче, вместо да се върне там, където живееше народът му, драконът зави в друга поредица тунели. Ковашкото бумтене се усили, докато Нелтарион прокарваше огромното си тяло през тесните коридори, и скоро се превърна в ясно различими звуци на усилена работа. Чуваха се странни гласове, чиито думи се губеха под ударите на чукове.

Драконът влезе бързо в новата зала. Огненото осветление го принуди да спре за момент, докато очите му свикнат с него. Когато това стана, пред погледа му се разкриха орди от дребни, подвижни гоблини, заети с различни дейности върху парчета метал. Навсякъде имаше огромни пещи, всички поддържани от бушуващата разтопена лава далеч под тях. Половин дузина от зеленокожите създания се бореше да премести от кръглия отвор на огромен контейнер нещо, което приличаше на щит, подходящ за гигант. Металът вътре блестеше в ярко оранжево. Гоблините бързо обърнаха контейнера и така съдържанието му падна в голям съд, пълен с вода. Избликналата пара почти свари един по-бавен работник.

Други гоблини удряха с чуковете си по различни парчета. Няколко, облечени в широки комбинезони, се мотаеха сред другите и се грижеха всеки да си върши работата както трябва.

Нелтарион не откри онова, което търсеше, и изрева:

— Мекло! Мекло, веднага при мен!

Ревът на левиатана заглуши всички други звуци. Стреснати, гоблините преустановиха работата си. Двама за малко не поляха другаря си с разтопено желязо.

— На работа, на работа! — извика висок раздразнен гласец. — Да не искате всичко да развалите?

Работниците моментално се подчиниха. От един проход високо горе се появи хилав възрастен гоблин, по чиято иначе плешива глава се спускаха няколко сивкави кичура козина. Той затопурка към нетърпеливия дракон. Главатарят си мърмореше сам по целия път, но в думите му нямаше ярост към господаря. Вместо това той сякаш през цялото време изчисляваше нещо.

— Плътност двайсет сантиметра с повърхностна площ трийсет и шест квадратни метра, което значи приблизително, ако прибавим още двайсет и един килограма от сместа и… — Кракът му отскочи при сблъсъка със средния пръст на свободната предна лапа на дракона. Гоблинът погледна нагоре, почти изненадан да види левиатана. — Господарю Нелтарион?

— Мекло! Виж това!

Земният пазител поднесе огромната си лапа близо до създанието, за да може да изучи внимателно диска. Мекло се намръщи и нададе цъкащ звук.

— Такова майсторство, а сега е белязано! Дизайнът беше съвършен!

— Една моя люспа падна върху него, гоблине! Обясни ми как това би могло да повреди нещо неуязвимо!

— Виждам и кръв. — Мекло погледна нагоре и с изучаващ поглед разгледа раната на Нелтарион за момент, а после отново изцъка. — Разбира се, в това има смисъл! Господарю Нелтарион, вие бяхте изключително важен за създаването на диска, нали?

— Ти беше там, гоблине. Знаеш много добре.

— Да. Вие създадохте матрицата на съзиданието му. — Съществото помисли още един момент, а после запита: — Другите дадоха ли есенциите си? Обвързани ли са с матрицата на диска?

— Разбира се.

— Ааа, но вие не сте. Вие създадохте Драконовата душа, оформихте я с мощта и кръвта си, но сте единственият дракон, който не е директно свързан с нея. — Гоблинът се ухили, демонстрирайки изострени жълти зъби. — Което ви прави нейната единствена слаба страна, господарю. Люспата и кръвта ви… всяка част от вас е способна да унищожи Драконовата душа. Предполагам, че с лекота можете и да смачкате диска. — Мекло направи стискащ жест с палец и показалец.

Очите на Земния пазител се превърнаха в чудовищна гледка, дори за гоблина.

— Аз никога не бих сторил подобно нещо!

— Разбира се, че не, разбира се, че не! — избръщолеви Мекло и се свлече пред Нелтарион. — Което значи, че нищо не би могло някога да я унищожи, нали?

Яростта, пламтяща в дракона, намаля. Устните на Нелтарион се изтеглиха назад, разкривайки зъби, по-дълги от гоблина.

— Да, нищо. Така че моята Драконова душа е… е неуязвима!

— Докато вие не участвате в унищожението й — посмя да му напомни дребосъкът.

— Което никога няма да стане! — Нелтарион погледна към повредения диск. — Но това трябва да се поправи! Искам амулетът да стане отново съвършен!

— Това ще изисква същото, което и миналия път.

Драконът се намръщи.

— Ще получиш толкова от кръвта ми, колкото ти е нужна! Искам го отново цял!

— Естествено, естествено. — Мекло погледна през рамо към гоблините. — Това ще забави работата по другите ви планове. И за тях ни трябва кръвта и магията ви.

— Всичко друго може да почака! Дискът не може!

— Тогава да започваме, господарю. Дайте ми само момент да прекратя другата работа. След това ще се върна с необходимата ми помощ.

Когато гоблинът се отдалечи, Нелтарион задиша по-леко. Безценното му творение щеше да бъде излекувано. Също като него, и то щеше отново да стане съвършено.

И те щяха да властват над света заедно…