Айрис Йохансен
Моя прекрасна лейди (6)

Шеста глава

— Нищо не става — каза Джоъл Рикърт, изкачвайки се отривисто по стъпалата към сцената. — Дявол да го вземе, Дейзи, какво те е прихванало? Чувам, че си играла Фантин две години и въпреки това тази сцена я изпълняваш, сякаш никога преди не си умирала.

Дейзи дочу кикотенето на Ерик от стола на четвъртия ред, но на нея не й бе до смях. Бе прекалено уморена и обезсърчена и си даваше сметка, че режисьорът е прав. Тя проваляше сцената, която бе кулминационната точка на пиесата, и не успяваше да се мобилизира.

— Сцената със смъртта на Фантин бе различна. Смъртта й бе…

Гласът й секна, защото тя изпита отвращение към себе си, съзнавайки, че се кани да направи едно неубедително извинение. Колко ли много професионализъм й липсваше?

— Прав си, Джоъл. Направо се излагам в тази сцена.

— Добре казано.

Джоъл Рикърт неохотно се обърна към Кевин Билингс, който играеше Отело.

— Ти играеш добре, Кевин. — Той погледна Дейзи смръщено. — Покрай него и ти изглеждаш почти добре.

Дейзи се сви като ужилена.

— Ще се постарая да бъда по-добра.

— Ще се постараеш? — попита Джоъл саркастично. — Остават две седмици до премиерата, а ти ще се постараеш? Не мислиш ли, че е време да направиш нещо повече от това да се постараеш?

— По-спокойно, Джоъл — каза Кевин примирително. — Ще се получи. В останалата част на пиесата тя е просто фантастична.

— Я не се бъркай, Кевин! — сопна му се Джоъл. — И не ставай проклет глупак. Ако тя се издъни в тази сцена, издънва цялата пиеса.

Дейзи почувства пристъп на негодувание към Джоъл, когато забеляза как кожата на Кевин поруменя над брадата. Кевин просто се опитваше да помогне и нямаше нужда Джоъл да изкарва на него яда си от своето безсилие. През последните шест седмици, изпълнени с репетиции, тя много се бе привързала към Кевин Билингс. Въпреки че притежаваше актьорското майсторство, могъщата физика и великолепния глас, необходими за ролята на Отело, когато не бе на сцената, тя бе открила, че той бе дружелюбен и скромен като кученце и му липсваше обичайният егоцентризъм на звездите от сцената и екрана.

— Остави го на мира, Джоъл. Не нападай Кевин, когато грешката е моя.

— Адски си права, че грешката е твоя — каза Джоъл мрачно. — А пък ако вложиш малко чувство в тази сцена, няма да има нужда никого да нападам.

Той вдигна ръце нагоре.

— Да не мислиш, че много ми харесва да бъда злодей?

Може би не му харесваше ролята на гадняр, но бе абсолютно безмилостен, когато чувстваше, че това бе необходимо. Важно качество на добрата режисура. А Джоъл Рикърт бе много добър режисьор.

— Не знам защо не ми се удава. Ще поработя върху ролята.

— Да, трябва.

Джоъл сви устни мрачно, обърна се на токове и хукна надолу по стълбите към своето място на четвъртия ред, където седеше и гледаше Ерик Хейс.

— И ще се справиш, ако ще да седим тук цяла нощ.

Той не се шегуваше. Дейзи бе научила през последните шест седмици на репетиции, че Джоъл винаги казваше това, което му бе в ума. Щом нейното изпълнение не го удовлетворяваше, те щяха да играят същата сцена, докато се строполяха от изтощение.

Кевин стисна рамото й утешително.

— Следващия път ще го направиш.

Тя се усмихна пресилено.

— Всеки път, когато направя издънка, ми казваш това. Имаш ангелско търпение.

— Струва си малко да потърпя, щом знам, че създаваме нещо изключително — каза Кевин сериозно. — Музиката… ти и аз… не го ли чувстваш?

Тя наистина го чувстваше. Ето защо се бе примирила с крясъците и беснеенето на Джоъл и с неговия френетичен стил на работа. „Нощна песен“ притежаваше всички качества да стане супер шедьовър, който щеше да се играе цяло десетилетие. Обаче по-важно бе двойното предизвикателство да се създаде незабравим образ и да се изпълнява музиката.

— Да, чувствам го. „Нощна песен“ е страхотна. — Тя му се усмихна. — И ти си прав, струва си да изтърпим тези кавги.

Той кимна.

— Какво ще кажеш да отидем да вечеряме заедно, след като изтърпим всичко това? Знам едно страшно място, а хубавото хапване винаги отпуска нервите ми.

— Разбира се, защо не? — Тя направи физиономия. — Ако успеем да го изтърпим.

— Хайде пак — рече Джоъл. — От начало.

Дейзи отпи последната глътка от горещия чай, който си бе поръчала, за да успокои гърлото си, и подаде празната чаша на сценичния прислужник. Божичко, колко бе уморена!

— Не можеш ли да освободиш останалите актьори да си ходят вкъщи? Вече е почти полунощ и те…

— Е как ще стане тази работа — прекъсна я Джоъл язвително, — след като изобщо не можеш да се оправиш без тях?

— Не се притеснявай — прошепна й Кевин. — На мен не ми пука. Този път ще успееш.

Дейзи се усмихна изтощено.

— Чувствам се като Илайза Дулитъл от „Моя прекрасна лейди“.

— А пък аз винаги съм искал да играя ролята на Хенри Хигинс. — Той зае поза и направи малка клоунада: — Небеса, тя успя! — Усмивката му се стопи, когато се вгледа в бледото й лице. — И ти ще успееш.

Тя му се усмихна.

— Ще бъдеш по-добър Отело, отколкото Хенри Хигинс.

Пианистът засвири „Последна любов“.

Бедничкият, помисли си тя, той сигурно бе също толкова уморен, колкото всички тях. Капнала, тя тръгна към оголеното легло, което бе единственият театрален реквизит в центъра на сцената. Коленичи на леглото и се заслуша в своята увертюра.

— Стой!

Тя се вкамени и погледът й се втренчи право напред в първото копче на ризата на Кевин. О, не, само това й липсваше!

— Кой, по дяволите, беше това?

— Джейсън — прошепна Дейзи, без дори да си дава сметка, че е произнесла името му. — Това е Джейсън.

— Хейс? — попита Кевин заинтригуван, напрягайки зрение, за да различи неясната фигура, приближаваща се по пътеката между редовете. — Никога не съм го виждал. Той е нещо като отшелник, нали?

— Да.

Устните й бяха пресъхнали и тя ги навлажни с езика си. Беше си казала, че няма да почувства нищо, когато видеше Джейсън Хейс отново, че онова, което се бе случило между тях, се дължеше на нейната уязвимост поради близката смърт на Чарли. И все пак в момента, когато го чу, тя се бе разтреперила.

— Така съм чувала.

— Ти позна гласа му. Нима познаваш великия мистериозен мъж?

— Запознавала съм се с него.

Тя се застави да погледне през рамо и видя как Джейсън спря до реда, на който седяха Ерик и Джоъл. Тя го обхвана с поглед, докато той говореше на Джоъл с нисък глас. Бе обут в черни джинси и носеше черна риза с дълги ръкави, които правеха огромното му мускулесто тяло да изглежда по-елегантно, отколкото си го спомняше тя, но предпазливото му изражение бе същото, както и въздействието на приковаващото му вниманието присъствие.

— Но не мисля, че някога съм го познавала истински.

— Музиката му е фантастична. — Кевин се намръщи. — Господи, ами ако не му хареса как изпълнявам Отело?

Дори и безгрижният Кевин бе леко уплашен.

— Какво значи да не го хареса? Та ти си чудесен. — Тя говореше, без да мисли, без да откъсва очи от Джейсън. — Аз съм проблемното дете.

Но тя не бе вече дете, най-малкото не бе наивното дете, което се бе поддало на магията на Джейсън през онези отминали седмици. Божичко, молеше се тя, дано не съм още такова дете.

— Добре ли си? — попита Кевин внимателно, като се вглеждаше в лицето й.

Тя е усилие откъсна погледа си от Джейсън и се усмихна пресилено.

— Очевидно Ерик е повикал великия човек и му е казал, че аз застрашавам скъпоценната му пиеса.

— Така ли мислиш?

— Че какво друго би го накарало да дойде тук в полунощ? — Тя се изправи с усилие на волята. — Дошъл е на помощ.

— Е, не може да е по-лош от Джоъл.

— Не разчитай на това.

Тя бе научила от собствен опит колко безжалостно целенасочен можеше да бъде Джейсън, щом се касаеше за неговата музика. Е, достатъчно бе чакала като жертва, докато нейните палачи обсъждат кой сатър да използуват. Тя пристъпи напред към авансцената и се провикна надолу в мрака:

— Здравей, Джейсън. Сигурно съм се представила много зле, щом е трябвало да те повикат за подкрепление.

Джейсън се обърна да я погледне и тя ахна, когато почувства пълната сила на неговия синьо-зелен поглед.

— Отвратително — каза той сбито. — През последния час те наблюдавах от галерията и не вярвах на очите си.

Може би съм успяла да го заблудя, мислеше си тя отчаяна. Имаше време, когато така остро съзнаваше присъствието му, че той не можеше да влезе в стаята, без тя да го усети.

— Няма да успееш да се скараш с мен.

— Не искам караница. Искам изпълнение. — Той се усмихна мрачно. — И ще го получа. — Обърна се към Джоъл. — Мисля, че разбрах какъв е проблемът. Угаси светлините и изгони всички от сцената.

— Чухте го какво каза.

Джоъл махна на техника по осветлението в кабинката и внезапно театърът потъна в мрак.

— Прожектор върху Дездемона — извика Джейсън.

— Името ми е Дейзи — каза тя с нотка на предизвикателство, когато бе прикована в кръг ярка светлина.

— Имаш грешка. Сега си Дездемона. Върви зад кулисите, Билингс.

Кевин се намръщи колебливо.

— Няма ли да е по-добре, ако остана да помагам? Мога да й предложа нещо, на което да реагира и…

— Не, няма — прекъсна го Джейсън рязко. — Вие също сте част от проблема.

Дейзи се наежи.

— Що за глупости са това? Никой не ме е подкрепял повече от Кевин. Не е справедливо да обвиняваш него заради моето некадърно изпълнение.

— Заминавайте зад кулисите! — каза Джейсън, тръгвайки нагоре по стълбите към сцената. — Да свършваме с това.

Кевин вдигна рамене и в следващия миг се стопи в мрака, оставяйки Дейзи на сцената сама с Джейсън.

— Коленичи на леглото — каза Джейсън. — Ти очакваш любовника си.

„Позирай ми. Коленичи на стола.“

Не, миналото нямаше нищо общо с настоящето.

Тя коленичи на леглото и кимна на пианиста да започне с музиката.

— Никакъв акомпанимент — каза Джейсън бързо. — Нямаш нужда от него. Ти знаеш музиката. Тя е част от теб, част от Дездемона.

Тя го погледна с изненада.

Той стъпи на осветената от прожектора площ и тя веднага осъзна тяхната изолация от наблюдаващите актьори и персонала зад кулисите.

— Той е твой любовник, но ти се страхуваш от него. Знаеш, че те подозира в изневяра, а той е отчаян човек, който не се спира пред насилието. Ти си се съблякла и си сложила нощницата си.

Той пристъпи по-наблизо, присегна се и започна бавно да сваля фибите от кока, в който бе събрана косата й, хвърляйки ги една по една върху леглото с жест на мъчителна интимност.

Не биваше да си спомня колко много пъти преди той бе правил това, колко пъти бе разстилал косите й върху голите й гърди или бе галил тялото си с тяхната мекота. Божичко, но аз си спомням, осъзна тя безпомощно. Въздухът сякаш се сгъсти, като да се зареди с електричество, и гърдите й се повдигаха и триеха в памучния плат на блузата.

Той разреса косата й с пръсти, докато тя не се спусна по раменете й.

— Ти си разпуснала косите си. Старателно си казала молитвите си, защото знаеш, че може да не доживееш до сутринта.

— Необходимо ли е всичко това? — попита тя, заеквайки.

— Да, настроението е всичко. Ето какво не е наред в сцената. — Той погледна надолу към нея с очи, които проблясваха на тъмното му лице. Гласът му се сниши до шепот — Билингс е добър актьор, но не ти дава онова, от което имаш нужда.

Той подреди косата й върху гърдите, както бе правил толкова пъти преди. Тя прогони мисълта, но бе твърде късно. Сърцето й вече бе започнало да се блъска в гърдите.

— А от какво имам нужда?

— От страх. Несигурност.

Устните на Джейсън се свиха в сурова гримаса.

— Ясно е, че сте добри приятелчета с Билингс. Знаеш, че той никога няма да ти причини болка и това се отразява на изпълнението ти. Дездемона обича Отело, но също така се и страхува от него. Тя е светлина пред мрака на Отело. Ти имаш нужда да почувстваш страха, за да можеш да го използваш, когато ти потрябва.

Тя вдигна вежди в леко подигравателна гримаса.

— И ти ще ме снабдиш с необходимия мрак?

— О, да — усмихна се той горчиво. — За теб винаги съм бил Отело, Дейзи.

Очите й се разшириха, когато си даде сметка, че той говореше истината. Дори и в най-хубавите им моменти заедно тя бе усещала мрака, някаква таяща се опасност в него, която правеше връзката им по-вълнуваща, точно така, както я бе плашила.

Той кимна бавно, прочитайки изражението й.

— Не си ли бе давала сметка за това? На мен винаги ми е било ясно.

Той излезе от осветеното петно на прожектора и мина в тъмнината.

— От самото начало. Изпей „Последна любов“, Дейзи.

Сега бе само един тъмен огромен силует в сянката извън осветената площ, който бе застанал в очакване.

Обхвана я внезапна паника.

Отново чу неговата повеля — тиха, прелъстителна, неустоима:

— Пей за мен, Дейзи.

Тя започна да пее с глас, който отначало бе нестабилен и тръпнещ в мрака. Сетне внезапно сцената изчезна, всичко отстрани се стопи и тя се превърна в нежната обречена Дездемона. Отело, нейният любовник, бе там и чакаше — мрачен, напрегнат. Толкова насилие. Толкова болка. Тя искаше да протегне ръка и да го успокои, да премахне болката му, но бе тъй уплашена. Нима той не виждаше, че никога нямаше да му бъде невярна. Нима не виждаше колко много го обича?

Той се раздвижи и тя зърна блясъка на светлите му очи в мрака като очите на пантера. Дъхът й секна. Сега? Сега ли щеше да я удуши? Тя едва успя да изпее насила последния ред на песента, гледайки тази любима, застрашителна сянка, таяща се в мрака.

Последният ред се отрони като сребърен звън в нощта, подобно на неистова предсмъртна пулсация на сърцето, и тя зачака той да отиде при нея. Наведе глава безропотно, подчинявайки се на съдбата си.

Аплодисменти.

Нямаше нужда от спонтанните аплодисменти на участниците зад кулисите, за да разбере, че бе извършила прехода. През тези кратки мигове наистина се бе превъплътила в Дездемона.

Тя вдигна глава замаяна, когато Джейсън отново се озова в осветения кръг с устни, изкривени в усмивка.

— Май наистина те плаша до смърт, а?

— Не. — Тя се изправи и го погледна право в очите. — Отело плаши Дездемона. Ти не плашиш Дейзи.

Лека изненада пробяга по лицето му и сетне той кимна бавно.

— Виждам, че е така, Ерик каза, че си се променила. — Той млъкна. — Но винаги ще помниш как се чувства Дездемона, когато пееш тази песен, нали?

— Да.

Тя потърси и намери фибите, които той бе свалил, след което бързо вдигна косата си отново нагоре.

— Да, ще помня. Благодаря ти за това.

Тя се изправи с лице срещу него.

— Макар и да знам, че го направи за пиесата си, а не заради мен.

— Така ли? — Той се усмихна с любопитство. — Колко добре ме познаваш. — Изражението му отново стана мрачно. — Но може би не съвсем добре. Не съм напълно като Отело.

— Браво, Дейзи, чудесно. — Джоъл тръгна към тях иззад кулисите. — Хайде сега да опитаме пак с Кевин.

— Не. — Джейсън се извърна и тръгна към кулисите. — Тя е капнала от умора. Прати я да си ходи вкъщи, Джоъл.

Джоъл се намръщи.

— Виж какво, ами ако не може пак да го направи? Трябва да го огладим, да изпипаме нюансите…

— Ще се справи. Пусни я да си ходи.

— Господи, ти успя — ухили се Кевин, приближавайки към нея с широка крачка. — Казах ти, че ще го направиш. — Той я вдигна и я завъртя в шеметен кръг. — А сега можем ли да вечеряме?

Джейсън се спря и се извърна, за да ги погледне. Лицето му бе безизразно, но тя внезапно изпита същото чувство, което бе изпитала, когато той се спотайваше в опасния мрак — страстен, заплашителен и властен.

Тя раздвижи рамене притеснено, но сетне вирна брадичка с непокорен вид. Тя бе Дейзи, а не Дездемона. Искаше ли да изгради нов живот без него, трябваше да се научи да игнорира черната магия, която той упражняваше върху нея.

Извърна се умишлено настрани от Джейсън и се усмихна радушно на Кевин.

— Естествено. Умирам от глад. Дай ми двайсет минути да взема душ и да се преоблека и ще се срещнем при вратата към сцената.

 

 

Дейзи забави крачките си, докато вървеше надолу по мъждиво осветения коридор.

Джейсън стоеше, облегнат на стената до вратата към сцената, и по устните му заигра лека усмивка, когато забеляза нейното леко колебание.

— Точно навреме. Не се безпокой. Билингс не ти е вързал тенекия. Аз го пратих да те почака долу в уличката.

— Защо си направил това? — Тя ускори крачките си по коридора към него. — Мислех, че си си отишъл.

— Не съм. — Той се отблъсна от стената. — Исках да поговоря с теб.

— Така ли? — Тя се усмихна лъчезарно. — За още някое психологическо прозрение в душата на Дездемона? Не си прави труда. Само последната сцена ме затрудняваше.

— Знам. Ерик казва, че ще бъдеш фантастична в тази роля.

— Много мило.

— Как живееш? Ерик ми каза, че ти е намерил апартамент в Гринидж Вилидж. Удобно ли си настанена?

— Да, Ерик и Пег са много добри към мен.

— Не е трудно човек да е добър към теб.

— Наистина ли? — Тя срещна погледа му. — За теб, изглежда, не бе толкова лесно.

Той застина.

— Бях толкова добър, колкото можех при дадените обстоятелства.

— Адски добър беше, няма що. Веднъж ме обвини, че съм те използвала, но струва ми се, в това отношение ти вземаш първа награда. В сравнение с теб съм била невинна като младенец.

Тя вдигна ръка, когато той понечи да каже нещо.

— О, разбира се, ти ме предупреди надлежно. Всъщност отначало аз обвинявах себе си, че съм била тъй глупава да не се вслушам в твоето предупреждение.

Погледна го право в очите.

— Но после си дадох сметка, че ти знаеше, че няма да обърна никакво внимание на предупрежденията ти, Джейсън. Ти ме познаваше. Ти си интелигентен мъж и си знаел, че е съвършено безопасно да вземеш каквото пожелаеш и пак да се чувстваш лицемерно праведен след това.

— Надявам се, че никога не съм бил лицемерно праведен.

— Но признаваш, че си знаел, — че не съм от твоята категория.

— Напротив, беше много над моята категория.

Тя поклати глава.

— Аз бях тесто в ръцете ти. Ти ме хипнотизираше.

— Говориш в минало време. — Гласът му бе насмешлив. — Да не искаш да кажеш, че си се възстановила от моите тъй наречени маньоври на Распутин?

Тя кимна.

— Когато Чарли почина, аз се събудих.

Усмивката му изчезна.

— Исках да бъда с теб, но…

— Не лъжи. — Гласът й трепереше и тя се опита да го направи твърд: — Ако бе искал да си там, щеше да отидеш. Знаеш какво направи с мен онази нощ, а след това аз се върнах вкъщи и намерих Чарли… — Тя се принуди да млъкне, защото спомените нахлуха в главата й. — Аз кървях отвътре, а ти ме остави да се оправям сама. — Тя го погледна дръзко. — Е, добре, сблъсках се с живота и се научих.

— Че съм негодник ли?

— Не — каза тя тихо. — Че съм глупачка, понеже си мислех, че наистина можеш да ме обичаш.

Той я погледна така, сякаш тя го бе ударила.

— Не си глупачка.

Тя почувства как сълзите парят на очите й, но не им позволяваше да рукнат.

— Заслепена глупачка.

Примигна, за да прогони сълзите, и му се усмихна горчиво.

— Дори през ум не ми минаваше, че ти, Джейсън, си един от тигрите.

— Не съм, по дяволите. — Устните му се изкривиха сякаш от болка. — Винаги съм искал да ти помагам.

— О, да, нали искаш да ме направиш звезда. — Тя сви рамене. — Е, точно това и правиш, нали? И същевременно взимаш онова, което искаш. Хитро, Джейсън. — Преглътна мъчително, за да прочисти дрезгавостта от гласа си: — Обаче се радвам, че ме изчака. Исках да ти говоря.

— Струва ми се, че ми наговори достатъчно. Още се гърча под ударите на бича.

— А получи ли портрета, който ти изпратих?

Той се стегна и застана нащрек.

— Да.

— Искам да си го купя обратно от теб.

— Не се продава.

Ръцете й се свиха в юмруци отстрани до тялото й.

— Вероятно завещанието на Чарли дори не беше и законно. Не трябваше да ти изпращам картината.

— Но ти си жена, която държи на честта, а Чарли искаше аз да притежавам портрета.

Тя направи нетърпелив жест.

— Било е чисто импулсивно. Той едва те познаваше. Знам, че той искаше портретът да е за мен.

— Мисля, че имаше причина да го даде на мен.

Тя се изсмя с треперещ глас.

— Той ти го даде, защото мислеше, че съм влюбена в теб. Не е ли глупаво?

— Много глупаво. — Гласът му бе дрезгав. — Но въпреки това няма да ти дам портрета. Имам планове за него.

— Но дявол да го вземе, той означава нещо за мен.

— Той и за Чарли означаваше нещо.

— Не ми е лесно. — Тя притвори очи и прошепна: — Моля те, нека го купя от теб. Той е всичко, което ми остана от него.

— Дейзи, нима не знаеш, че аз искам… — Гласът му секна и после той продължи: — Не мога да сторя това.

Клепките й се повдигнаха и тя го погледна с очи, блеснали от сълзи.

— Божичко, та ти си бил жесток.

Лицето му бе бледо, когато кимна бавно.

— Да.

От нея се изтръгна нисък стон и тя понечи да мине покрай него.

— Сега, когато установихме този факт, ще трябва да ме извиниш. Кевин ме чака и аз…

— Нека си чака. — Гласът му внезапно освирепя: — Какво, по дяволите, е Кевин за теб?

— Всичко, каквото пожелая да бъде. — Тя отвори сценичната врата. — И това не ти влиза в работата.

— Точно това си казвах.

Той сграбчи лакътя й, за да й помогне да слезе по стълбите надолу към бетонната площадка. При неговото докосване тя бе обзета от еротична възбуда. Погледът й срещна неговия.

Той се усмихна с безумно удовлетворение.

— Виждаш ли, а? А оня само ще те отегчи. Вие сте прекалено еднакви. Цялата тази благовъзпитаност и лъчезарност ще те докара до лошо храносмилане.

— А може би обичам благовъзпитаните и лъчезарни хора? В това няма нищо лошо, нали?

Свирепото му изражение отстъпи място на неизразима умора.

— Не, в това няма нищо лошо. Това е нормално, полезно и безопасно. Придържай се към него, Дейзи, и не позволявай никому да те убеждава да правиш нещо друго.

Неговото рязко завъртане на сто и осемдесет градуса я завари неподготвена.

— Дори и на теб ли?

— Особено на мен. Вече се разбрахме какъв егоистичен негодник съм аз. Защо трябва да ме правиш… По дяволите!

Ослепителна светкавица блесна в тъмнината и пред очите на Дейзи затанцуваха светещи точки.

Стисвайки силно клепачите си за момент, тя чу нисък тържествуващ смях и тропот от стъпки по бетона на алеята.

— Дяволите да го вземат!

Джейсън пусна ръката й и хукна по стълбите, за да настигне призрачната фигура, която се юрна към улицата.

— За какво е побеснял толкова? — Кевин излезе от сянката в основата на стълбището.

— Заради някаква си снимка. Той ме щракна и мен. — Фотоапарат със светкавица, помисли си Дейзи с облекчение. Просто някакъв почитател, който прави снимки. — Ама че упорит досадник фотограф. Вече е един часът сутринта.

Кевин вдигна рамене.

— Тук това е обичайна практика. Ако успеят да направят достатъчно добра снимка, понякога я продават на жълтата преса за тлъста сумичка. Снимка на нас двамата няма да докара много плячка, но снимка на Хейс може да докара цяла пачка.

Замислен, той се загледа след тичащата фигура на Джейсън.

— Той наистина беше побеснял. Не бих искал да съм на мястото на тоя тип, когато Хейс го догони.

— Няма да му стори нищо — каза Дейзи бързо.

— Откъде знаеш? — Погледът на Кевин се плъзна по лицето й. — Струва ми се каза, че не го познаваш.

— Познавам го достатъчно добре, за да бъда сигурна, че няма да причини зло на човек, който не може да се защитава.

Кевин продължаваше да я наблюдава с любопитство и тя припряно смени темата.

— Къде ще ходим за тази прословута вечеря?

— При „Сам от Акапулко“. Да изчакаме ли да видим дали Хейс ще хване аматьора — фотограф?

— Не, той не очаква да го чакам. Ние бяхме свършили разговора си.

— Добре. Хайде тогава да вървим на чили. — Той взе ръката й и нежно я побутна към улицата. — Гарантирам, че адски ще ти изгори езика и ще те запрати на седмото небе.

— Няма ли нещо по-човешко? До гуша ми е дошло от екзотични ястия.

— Нима?

Изразът на лицето на Кевин застина, а погледът му се насочи към дъното на уличката, където бе изчезнал Джейсън.

— Тогава ще трябва да ти намерим нещо, което да не е чак толкова стимулиращо, става ли?