Ан Стюарт
Принцът на меча (14)

Глава 14

Тази вечер ръмеше съвсем леко, но вятърът дърпаше косите на Жасмин от кока й и ги блъскаше в лицето й. Ако въобще й бе останала капчица здрав разум, щеше да избяга от дъжда и от вятъра и да се върне в относителното спокойствие на стаята си в къщата.

Но тази вечер беше несвойствено тиха за градинското парти на мисис Блейн. Няколко от по-смелите двойки бяха отишли на надбягванията и не се очакваше да се върнат скоро. Други предпочетоха да играят вист, а граф Гленшийл се бе затворил в стаята си с тежък пристъп на стомашно разстройство според Фреди Арбътнот. Фльор също си беше легнала. Очите й бяха огромни и зачервени на фона на бледото й лице. Наистина беше прекалено бледа, с изключение на бузите и брадичката, зачервени сякаш от мъжки бакенбарди.

Фльор не можа да отговори на въпросите на сестра си, просто зарови лице във възглавницата и зарида — нещо, което много разтревожи Жасмин. Фльор не беше ревла по природа. Плачеше за ранени животни и изгубени деца, но сърцераздирателните й ридания сега изпълниха сърцето на Жасмин с ужас.

Можеше да обвинява единствено Гленшийл. Нямаше конкретна причина, но бързо бе стигнала до заключението, че граф Гленшийл стоеше зад всичките й последни несполуки и ако не бе успял да се промъкне зад защитата на Жасмин и да разстрои сестра й, то, без съмнение, поне имаше пръст в това.

Фльор не казваше нищо, а Алистър Макалпин се оттегли в стаята си с много съмнително заболяване. Жасмин възнамеряваше да разбере точно колко болен е всъщност.

Не се оказа много трудно да намери стаята му. Просто се върна по пътя, който бе изминала преди няколко дни, като се оглеждаше внимателно, за да не се натъкне на някой нежелан свидетел. Почука на вратата.

Никакъв отговор. Почука по-силно, после долепи ухо до дебелото дърво. Отвътре не се чуваше нищо и тя посегна към дръжката, за да отвори, когато силна кашлица я накара да отскочи с писък назад.

— Негово Благородие е неразположен, мис.

Беше прислужникът му с погребалната физиономия, Малкин, който се взираше в нея с такова неодобрение, че Жасмин за малко не потрепери. За малко.

— И аз така разбрах — каза жизнерадостно тя. — Просто дойдох да видя как се чувства. Дали няма нужда от нещо.

— Ще му предам за загрижеността ви, мис — отвърна той. — Можете да сте сигурна, че знам как да се грижа за господаря си. Това, от което има нужда сега, е почивка и тишина. Съмнявам се, че ще го видите преди обяд утре.

— Тогава е сериозно болен, така ли? И какви точно са симптомите? Разбирам малко от билки и може би ще успея да му направя някакъв чай, който да му помогне.

— Има разстройство.

— Колко неприятно.

— Доста.

Никой от двамата не помръдна и Жасмин се зачуди кой е по-голям инат. Не й беше необходимо много време, за да разбере, че не му е подходящ противник. Задоволи се с лека усмивка.

— Предайте на Негово Благородие най-добрите ми пожелания за бързо възстановяване — каза тя, напускайки бойното поле.

— Разбира се, мис.

Но не направи нищо подобно. Веднага щом зави зад ъгъла на коридора, Жасмин спря, облегна се на стената и се заслуша. Чакаше да чуе отваряне на врата, както и гласа на Гленшийл.

Когато се осмели да надзърне, видя само как слугата се оттегля, без дори да си прави труда да погледне смъртно болния си господар. Което беше достатъчно, за да убеди Жасмин в едно. Алистър Макалпин не беше в стаята си.

Съмняваше се, че щеше да й се удаде възможност да провери. Кучето му пазач сигурно не е беше отишло далеч и ако Жасмин още веднъж се опиташе да влезе в спалнята, той без съмнение щеше да я спре.

В собствената си стая сигурно също нямаше да е добре дошла. А в елегантната къща на домакинята едва ли можеше да се намери спокойно място. Не беше необходимо да се допитва до картите, за да разбере, че нещо се мъти, нещо тъмно и опасно и безкрайно вълнуващо.

Нещо, в което участваше и Алистър Макалпин.

В музикалния салон нямаше никого. Навън валеше, но вътре свещта, която бе взела от коридора, хвърляше слаби отблясъци в малката стая. Стъклената врата все още беше пукната, доказателство, че никой не бе влизал тук от онази нощ.

Жасмин извърна поглед от нея. Драскотината на гърба й не беше нищо особено, но споменът за Гленшийл беше като гореща дамга върху душата й.

Беше успял да я обърка, заплашвайки всичко, което смяташе за ценно.

Тя издуха праха от клавесина и сложи чантичката си върху лакирания капак. Усещаше картите топли, живи в ръцете си, когато ги извади, и изведнъж изпита някакво предчувствие. Познаваше картите добре — те рядко криеха тайните си от нея. От мига, в който за първи път видя граф Гленшийл, тя се бе борила с изкушението да ги попита за него. Но вече не можеше да устои. Не и когато картите сами я караха да намери отговорите.

Освободи ума си от всичко, докато редеше картите. Цветовете и символите изпъкваха и тя затвори очи, представяйки си го. Тясното, умно, опасно красиво лице. Устните, които можеха да се разтягат както в присмехулна, така и в приятна усмивка. Устните, които бяха докосвали нейните, бяха ги целували…

Тя подреди картите пред себе си и се загледа в тях с нарастващо предчувствие.

Принцът на мечовете. Кой друг би могъл да бъде? Смел до безразсъдство, човек, който си играе с доброто и злото. Какво би могъл да знае мъж като Гленшийл за злото?

Картите следваха една след друга, никоя не я изненадваше. Всъщност, дори не беше необходимо да ги реди, защото знаеше истината, която не искаше да узнае. Картата на Любовниците беше очаквана, както и Кулата на разрушението.

Изненада я само Великата жрица и тя се втренчи в нея объркана. Рядко изваждаше Великата жрица — силата й беше неизменна и плашеща. Тя погледна лицето на древната пророчица и видя, че тя също я гледа. И в очите й се отразяваше силуетът на черна котка.

Може би наистина чу нещо или това беше само плод на възбуденото й въображение. Погледна към спукания прозорец и видя отвън тъмна фигура, промъкваща се покрай стената с котешка грация. Беше прекалено тъмно, за да различи нещо повече от сянка, а и съществото се сливаше с нощта. Но тя знаеше кой е той. Кой би трябвало да бъде.

Не се поколеба. Дъждът беше спрял. Натисна бравата и вратата се отвори безшумно. Само след миг вече беше навън, по следите на тъмната фигура.

Беше по-студено, отколкото предполагаше, и по-влажно, а вятърът дърпаше косите от кока й и ги блъскаше в лицето й. Сега поне можеше да е благодарна, че носеше тежката рокля с висока яка, която тя и Фльор преправиха за нея. С някоя от изрязаните тънки рокли на Фльор сигурно щеше да замръзне.

Той се запъти към конюшните, промъквайки се в тъмнината като призрак. Тя го следваше, надявайки се, че е също толкова незабележима, че разветите й от вятъра поли и коси се сливат с тъмнината.

По това време в конюшните нямаше никого, а в далечината от къщата се чуваха гласовете на прислугата. Сигурно вечеряха — Котката бе избрал подходящо време за бягството си.

Тя се вмъкна в конюшнята след него и премига, докато очите й свикнат с мъждивата светлина. Той сякаш бе изчезнал и тя застана неподвижно, загледана в движещите се сенки, вдишвайки мириса на сено, коне и кожа — успокояващи миризми от детството й.

Само след миг чу тропота на копита и разбра, че Котката е избягал през задния вход.

Сигурно беше полудяла, помисли си разсеяно Жасмин, след като се забавляваше от мисълта, че елегантният граф Гленшийл е обикновен крадец, който ще се измъкне от къщата и ще се слее с нощта, тръгнал по тъмните си работи.

А тя съвсем сериозно възнамеряваше да го последва.

Това беше лудост, може би, но този път щеше да й се поддаде. Гленшийл представляваше заплаха, Котката представляваше заплаха, а тя можеше да неутрализира и двамата тази нощ. Ако се върнеше кротко в леглото си, само щеше да се презре.

Освен това какво имаше да губи? В обществото нямаше място за такива като нея — ексцентричка, която никога няма да се омъжи. Колкото и богат да беше бъдещият съпруг на Фльор, хич не беше вероятно богатството му да е толкова голямо, че да направи Жасмин добре дошла в обществото.

Но най-вече беше изпълнена с огромно любопитство.

Яздеше добре и въпреки че бяха минали две години, откак за последен път се бе качвала на кон, беше убедена, че може да се състезава с всеки мъж. Истински късмет беше, че Марила се бе погрижила да я научи как да оседлава кон, в противен случай щеше да се окаже съвсем безпомощна в празната конюшня.

Загуби ценно време, докато оседлае една от лъскавите, красиви кобили, и когато най-после успя да я яхне, може би вече бе станало прекалено късно да го проследи.

Спря, стиснала юздите, наслаждавайки се на грацията и силата на коня под нея. Затвори очи, съсредоточавайки се върху картите. Принцът на мечовете, който си играе с доброто и злото. Смушка кобилата и я остави да я води.

Не би трябвало да се изненадва, че се насочиха към пътя за Лондон. Тя смушка още веднъж кобилата, за да ускори ход, и се приведе, шепнейки й окуражителни думи в ухото. Дарбата й относно картите се простираше и над животните и кобилата се понесе като вятъра; лъскавото й, силно тяло се сля с нейното.

Жасмин изгуби всякаква представа за време и място. Нямаше ръкавици и ръцете й бързо измръзнаха. Косата й се бе разпиляла по гърба, а нощта беше студена и влажна. Не я беше грижа. Не я беше грижа дори къде отиваше и какво щеше да открие. Беше оставила волята си в ръцете на съдбата, нека я заведе там, където искаше. Само един Бог знаеше какво ще открие в края на пътуването си. Алистър Макалпин? Или Котката? Или и двамата?

Изведнъж нещо излезе от нощта — тъмно, гладко и изключително силно — като смъртта. Събори я от коня и тя тупна силно на самотния път — учудена, задъхана, осъзнаваща единствено огромната тежест, която я приковаваше към земята.

Бореше се да си поеме въздух, да види нещо. Слава богу, дишаше, но това, което я покриваше, блокираше свежия въздух и тя започна да се бори още по-диво, да рита, намирайки кости и мускули.

— Кучка — чу провлечения, приятен глас на Алистър Макалпин. — Направи го още веднъж и ще съжаляваш.

Жасмин се вцепени. Знаеше кой е той — беше съвсем сигурна кого преследва. И въпреки това осезаемото присъствие на тялото му върху нейното я принуди да спре да се бори.

Под едната й плешка имаше остър камък, друг — под хълбока й. Той беше доста тежък и тя изпитваше раздразнение, неудобство и странно, опасно вълнение.

— Махни се от мен, Гленшийл — обади се приглушено тя. — Толкова си тежък!

— А, това е сладкодумното ми момиченце — каза той и се претърколи от нея.

Видя го как седна на пътя. Изглеждаше изключително доволен от себе си.

Целият беше облечен в черно. Плътно прилепнали черни бричове, черни ботуши, черна риза. Смътно осъзна, че това, което я покриваше, беше черно наметало и тя го отметна от себе си с презрително движение.

— Какво правите тук, облечен така? — попита тя с почти писклив глас.

Той явно не се впечатли особено. Въпреки бледата луна, тя го виждаше доста ясно, а погледът му хич не беше дружелюбен.

— Мога да попитам същото и вас — отвърна той любезно.

— Следях ви.

— Доста безразсъдно, не мислите ли? А може да се окаже и доста конфузно. Може би съм тръгнал на среща с някоя любовница и ако се бяхте промъкнали при нас, докато сме… заети, сигурно сладките ви девически очи щяха да ослепеят от изненада и ужас.

— Съмнявам се. И освен това не сте тръгнали на среща с любовница.

— Наранявате ме, Жасмин. Повечето жени ме намират неустоимо привлекателен. Само вие изглеждате имунизирана за чара ми. Чудя се защо ли? Направих какво ли не, за да ви прелъстя, а вие явно продължавате да ме ненавиждате. Започвам да се чудя дали имате нещо против мъжете въобще, или само лично към мен.

— Вие не се опитвате да ме прелъстите — отвърна равно тя. — Просто се опитвате да отклоните вниманието ми от това, кой сте всъщност.

Настъпи зловеща тишина.

— Колко глупаво момиче сте вие — измърка след малко Алистър. — Толкова сте умна, но понякога се държите като истинска глупачка. Допускам, че вече сте открили тъмната ми тайна. Съмнявам се, че някой знае, че сте тук — никой коняр не би ви позволил да вземете този кон, а никой от гостите не би ви пуснал, без да ви придружи. Какво тогава би ми попречило да ви удуша и да скрия някъде тялото ви?

По гърба й полази студена тръпка.

— Няма да го направите — каза тя. Това беше по-скоро предположение, отколкото убеденост.

Той се надигна на колене, извисявайки се над нея.

— Кажете ми, миличка. Какво точно мислите, че съм?

Сега беше неин ред да отстъпи, да измисли някоя лъжа, за да избяга от този мъж, който може би беше в състояние да й причини зло. Вече не беше безполезният, елегантен салонен джентълмен, който я наблюдаваше как гледа на карти. Сега беше един негодник, който я бе приклещил натясно и беше съвсем възможно да я накара да забрави всичко, което беше най-важно за нея.

Тази вечер той беше студен, тъмен и жесток и я плашеше. Ако въобще имаше капчица разум в главата, щеше да измисли някакво правдоподобно извинение.

Но погледна в тези хипнотични очи и разумът я изостави.

— Вие сте Котката.

Усмивката му беше смразяваща.

— И картите ли ви казаха това, миличка?

— Картите не лъжат.

— А вие сътрудничите на полицаите, нали? Малко известен факт, но моята работа е винаги да съм добре информиран. Давате информация на Джошая Клег, а той в замяна ви дава пари. Така сте успявали да издържате семейството си през последните години, нали?

Искаше й се да го отрече така, както го бе отрекла преди. Това можеше да сложи край на всичките й мечти и планове за успешен брак на Фльор. Но усещаше, че отричането не би имало смисъл. Освен това може би нямаше никакво значение. Ако възнамеряваше да я убие, начинът, по който бе изкарвала прехраната на семейството си, едва ли щеше да бъде от значение.

— Би било чиста загуба на време да го отричам — каза тя. — Но помислете над това. Ако работя с един от най-влиятелните полицаи в Лондон и се случи така, че изчезна, не мислите ли, че Клег ще използва силата си, за да разбере какво се е случило с мен и да предаде виновника на правосъдието?

— Не. Клег не се интересува от нищо, освен от кесията си, и вие го знаете. По-добре щяхте да направите, ако се бяхте съюзили с някой като Робърт Бренан. — Той се изправи, хвана я за ръката и я вдигна. Опасно близо. — Страхувам се, че сте стигнали прекалено далеч, за да се връщате, Жасмин. Тази вечер имам работа в Лондон и нямам време да ви изпращам до вкъщи.

— Дойдох дотук без никакви премеждия… Ще успея да намеря обратния път — отвърна тя, опитвайки се да потисне искрицата надежда, припламнала в душата й.

— Страхувам се, че не — каза той и в гласа му прозвуча искрено съжаление. — Ще ме придружите.

— Не ставайте смешен…

Тя се опита да се дръпне назад, но той я хвана за ръката. Носеше тънки черни ръкавици, но тя усети топлината на ръката му през кожата, през нейните дрехи, и тя едновременно я опари и смрази.

— Ще дойдете с мен — каза отново той — и аз ще ви покажа точно кой и какъв е Котката. Хайде, елате, сладка Джес.

Тя се опита да се отскубне от хватката му, да избяга, но безполезно. Държеше я като с менгеме.

— Не ме наричайте така!

Кобилата й не беше избягала далеч. Пасеше кротко до коня на Гленшийл и я чакаше.

— Защо не? — попита Алистър, пусна ръката й и я хвана през кръста. — Това е името ви, нали? Какво ще кажете за Нежната Джес, Любящата Джес? Решителната Джес? — Гласът му беше тихо, прелъстително мъркане.

— А какво ще кажете за Изключително ядосаната Джес, която ще се погрижи да ви одерат кожата, ако не я пуснете? — изстреля тя.

Ръцете му стиснаха по-силно талията й, надигнаха я и само след миг тя се озова върху коня. Не я пускаше и тя усещаше всеки пръст, докосващ тялото й.

— Няма да ми одерат кожата, Джес. Ще ме обесят на площада и хиляди хора ще дойдат да гледат как умира един пер. Ще продават ябълки и откъси от така нареченото ми признание, а дамите ще наддават за дрехите ми. А ако им кажете, че някога сте спали с мен, ще бъдете най-важната личност в пъстрата тълпа.

Тя потрепери.

— Няма да отида да гледам — каза тя. — И не съм… спала с вас.

Усмивката му беше толкова сладка, когато вдигна поглед към нея.

— Да, но ще го направите, Джес. Ще отидете да гледате как умирам и ще проливате горчиви сълзи на съжаление.

— Съмнявам се.

— И ще си спомняте за нощта, когато съм ви взел със себе си по покривите на Лондон — продължи невъзмутимо той, докато се качваше на своя кон, стиснал здраво юздите на кобилата на Жасмин. — И нощта, в която сте ми отдали тялото си.

— Никога.

Той се наведе към нея, хвана брадичката й и я целуна. Кратко, дълбоко, еротично.

— Тази вечер — каза той.

Само след миг вече препускаха по пътя за Лондон. Жасмин се вкопчи в шията на кобилата, за да запази равновесие, а Алистър, Котката, водеше.