Джанет Дейли
Пази се от непознати (9)

Девета глава

Саманта стоеше загледана в чашата с кафе. Някакъв мъж, навярно част от екипажа, й го бе донесъл малко след като се качи на борда на лодката.

Половината от кафето бе изпито, а останалото беше толкова изстинало, че не ставаше за пиене. Въпреки това тя продължаваше здраво да стиска чашата, защото имаше нужда да се държи за нещо, за да запази здравия си разум, докато чака в кабината.

Бяха изминали почти двадесет минути, откакто баща й тръгна към къщата. Не се бе чул никакъв звук, нито стрелба от оръжие, нищо, само плискането на водата в корпуса на лодката. Нервите й бяха болезнено обтегнати. Не знаеше какво става, нито искаше да знае, но можеше да си представи.

Беше спуснала завесите на прозорците. Не искаше да види как вкарват Джонас в моторницата. Сподави болезнения стон, който се надигна в гърлото й.

Дочу стъпки по дъсчената палуба, приглушени и зловещи. Настръхнала, тя ги проследи как обхождат лодката и приближават към каютата. Без да се обърне при отварянето на вратата, затвори очи и се опита да овладее чувствата си. Не искаше Рубен да я види как се измъчва, не точно сега. Пое дълбоко въздух и погледна в тавана.

— Те… предадоха ли се? — запита сериозно.

Вратата се затвори.

— Не съвсем.

При звука на познатия до болка глас Саманта се обърна. Пръстите й изпуснаха чашата с кафе и тя падна на пода, като се разби на малки парчета, а кафявата течност образува малка локвичка. С разширени от ужас очи тя погледна към Джонас.

— Какво си направил с Рубен? — попита разтревожено.

— Той е в къщата — чертите му издаваха единствено твърда решителност. Сивите очи бяха неразгадаеми. — Искаш ли да се присъединиш към него?

— Дали искам да се присъединя към него? — засмя се горчиво Саманта. — И него ли сте взели за заложник? О, Джонас, това няма да ти се размине! — заяви тя с болка. — Не и Рубен Джентри!

— Казвам се Кейд Скот.

— Кейд Скот? — повтори объркано тя. Името й беше познато, но беше прекалено развълнувана, за да може да се концентрира и да се сети откъде го знае.

— Работя за Рубен — каза спокойно той. — Ръководя охраната му.

— Охраната? — гневът на Саманта прозвуча като слабо ехо. Трудно й беше да асимилира новата информация. Тя се хвана за главата. — Тогава…

— Знам. Сигурно си стигнала до заключението, че си отвлечена, но не можех да направя нищо срещу това — продължи мъжът, който сега се представяше за Кейд Скот. — Следвах нарежданията на Рубен. Ръцете ми бяха вързани.

— На Рубен? — тя осъзна, че отново се хваща на уловката му. — Но защо? Защо баща ми ще иска да бъда държана като заложник на този остров? Няма никакъв смисъл!

— Беше за твоя собствена защита. И…

— За моя защита? — прекъсна го Саманта. — Защо да се нуждая от защита?

— През последните няколко месеца баща ти получи серия от заплашителни писма и телефонни обаждания. Не ги приемаше сериозно, докато някой не стреля по него преди две седмици — когато тя ахна уплашено, той добави: — Този човек не можа да улучи, но убеди Рубен в нещо, което аз не успях да направя — че заплахите му не са били напразни.

— Какво общо има това с мен, щом е преследвал Рубен? — намръщи се младата жена.

— Сутринта, преди да дойда в редакцията, баща ти е имал телефонен разговор с този мъж. Той му казал, че е решил да му подари живота; било прекалено лесно да го убие. Щял да му отмъсти чрез теб. Знаел в кой град се намираш, къде работиш и какво име използваш — обясни Кейд Скот. — При цялата тази информация, с която разполага, нямаше как да не му повярваме. Налагаше се по-бързо от него да те измъкна оттам, преди той да може да осъществи заплахата си.

— И затова ме доведе тук — тя усети тръпка на страх да се плъзва по гърба й.

— Този остров е изолиран и лесен за охрана. Всякакви нарушители щяха да бъдат елиминирани. Решихме, че това е идеалното място да те скрием — заяви той със същия безличен тон, който използваше, откакто е при нея.

Саманта прокара пръсти през косата си и я отметна назад.

— Защо не ми каза всичко от самото начало? Защо всичко това беше забулено в дълбока и тъмна тайна?

— Казах ти, такива бяха нарежданията на Рубен. Той не искаше да те тревожи. Затова и не можех да ти кажа истинското си име. Баща ти беше убеден, че веднага ще събереш две и две и ще заподозреш нещо. — Той щракна запалката си и поднесе цигара към пламъка й. — Все още не беше разбрал, че вече не си малко момиченце и отдавна си престанала да се боиш от тъмното.

— Така че ти премина през цялата тази игра, като първо беше Оуен Брадли, после Крис Андрюз и в добавка мистериозният Джонас! — възкликна Саманта.

— Не се ли сети, че тази постоянна смяна на имена ще ме накара да се усъмня? Да не говорим за забраната да напускам острова или да разговарям с когото и да било. Което повдига още един въпрос. Защо не искаше да ми позволиш да се обадя на Рубен?

— Защото не знаехме откъде мъжът получава сведенията си. Предполагаше се, че това става благодарение на връзката му с някой от приближените на баща ти. Не можех да ти позволя да оставиш съобщение къде се намираш, защото то можеше да попадне в чужди ръце — отвърна спокойно той.

Гневът й се надигна:

— Би могъл да ми обясниш по някакъв начин — упрекна го тя, — вместо да ме оставиш да си мисля, че съм затворник; че ти, Том и Маги ме държите… — тя прекъсна, за да попита рязко: — Предполагам, че Том и Маги също работят в охраната, нали?

— Точно.

— Когато разбра, че се смятам за отвлечена, трябваше да ми кажеш! — мрачно възрази Саманта.

— Не можех. Ти…

— Знам, Рубен бил дал нареждания — тросна се тя.

— Но ти можеше да му обясниш. Аз бях страшно изплашена, и то за нищо!

— Опитах се да му обясня, но той е като булдог. Щом веднъж стисне нещо между зъбите си, не го изпуска повече. Настояваше да се придържаме към първоначалния план, според който не трябваше да знаеш нищо за заплахите — Кейд я погледна съсредоточено. — Мисля, че ти дочу края на разговора ми е него за това и го изтълкува погрешно.

Саманта ясно си спомни гнева на Кейд при този разговор, когато предупреди баща й, че ще съжалява.

— Да — кимна тя. — Помислих си, че Рубен отказва да плати откупа.

— Първоначалният план щеше да се провали, когато той разбра, че няма да може да се присъедини към нас — каза разсеяно Кейд, загледан в тънката ивица дим, която се виеше от края на цигарата му.

— Нима той е имал такова намерение? — попита Саманта със смътен скептицизъм.

— Да, сметнахме, че е най-добре, ако той е тук е теб, в случай че мъжът промени намерението си и отново се опита да го нападне. Властите обаче го убедиха да остане в Ню Йорк, за да може терористът отново да се свърже с него.

— В такъв случай защо е тук? — запита тя.

— Мъжът е бил арестуван през нощта. Опасността премина — Кейд изгаси цигарата си в пепелника, а строгата маска отново се бе върнала на лицето му.

Въпреки това нещо в тона му я накара да попита:

— Откога знаеш това?

— От около пет часа тази сутрин.

Приблизително по същото време, когато се е оттеглил, за да си почине, както й бе казала Маги. Не това обаче разпали гнева й.

— На практика аз преживях още един ден с мисълта, че съм отвлечена. Можеше да ми обясниш всичко това, преди Рубен да пристигне — упрекна го ядно тя.

— Да, бих могъл — съгласи се той прекалено спокойно, като невъзмутимо посрещна острите пламъчета в очите й. — Но не смятах, че би ми повярвала. Както сама изтъкна преди, вече беше чула прекалено много лъжи от мен, за да ми вярваш, каквото и да ти кажех. Знаех, че Рубен вече пътува насам, така че го изчаках, за да потвърди разказа ми. Казвам ти истината, Сам.

Саманта се обърна встрани, като почувства болка от звука на името си върху устните му. Вярваше му. Всичко се наместваше, всички доказателства, които беше изтълкувала погрешно. Дори и инициалите К. С. се оказаха верни. К. С. за Кейд Скот.

Тя знаеше кой е Кейд Скот. Беше чувала Рубен да хвали мъжа, който оглавява отдела по охраната на всичките му компании. По ирония на съдбата никога не го бе срещала, докато той не я доведе на този райски остров, който въображението й превърна в ад. Само едни инициали обаче не бяха достатъчни, да я убедят в истинската самоличност на човек, когото не беше виждала преди.

— Само ако знаех! — тихо изстена тя.

— Исках да ти кажа — промълви Кейд тихо. — И почти го направих, на няколко пъти.

— Щеше ми се да го беше направил наистина — въздъхна Саманта, като си припомни болката от откритието си, че е влюбена в един непознат, който я бе отвлякъл. Тази любов я измъчваше. Сега поне нямаше защо да се чувства виновна за това, че го обича. — Трябваше да го направиш, независимо от това, какво е искал Рубен — повтори тя.

— Аз получавам заповеди от баща ти. Той е шефът — напомни й Кейд.

Думите прозвучаха като погребален звън. Скот работеше за Рубен, а тя беше негова дъщеря, отлична награда за един амбициозен човек. А и неговата неумолимост я убеди, че той наистина е амбициозен. Постигаше предначертаната цел, независимо кого и какво ще се наложи да използва за това.

— Ще му разкажа каква прекрасна работа свърши, за да ме защитиш — заяви тя с лека усмивка. — Ти направи всичко, което беше по силите ти, за да ме забавляваш. Дори прибягна до някои драстични методи, но и те се оказаха полезни. А и едва през последните няколко дни реших, че съм била отвлечена. Ти нямаше никаква вина за погрешния ми извод. Сигурна съм, че Рубен ще бъде много горд с теб.

Мъжът присви очи.

— Не всичко, което направих, беше, за да те забавлявам, Сам — той нарочно натърти на думата „всичко“.

— Разбира се, че не — тя се засмя дрезгаво, за да прикрие потреперването на брадичката си. — И двамата добре се позабавлявахме.

Той повдигна вежди с обичайния си арогантен маниер.

— Това е всичко.

Въпреки това тя чувстваше, че зад тези му думи се крие някакъв болезнен въпрос.

— Да, наистина това е всичко — каза, но язвителната нотка в гласа й не прозвуча убедително.

Кейд пристъпи към нея и Саманта извърна лице към него, като внимаваше силното вълнение, което изпитваше в негово присъствие, да не проличи. Блестящ и непроницаем като живак, погледът му се плъзна по лицето й, покрай незададения въпрос в очите й и се задържа върху влажните й устни. Пулсът й се ускори.

— Лъжеш, Сам. Не беше само забавление, и за двама ни — каза той, като отново пристъпи напред.

Тя се отдръпна и парче от счупената кафена чаша изпука под краката й.

— Моля те, Джонас… — със сподавен смях Саманта се поправи: — Кейд беше, нали? Виждаш ли, дори не знам как да те наричам. Моля те, имам нужда от време, за да размисля. Всичко това е толкова объркано. Остави ме на мира, Кейд, моля те!

Той се подвоуми, но после мрачно се съгласи.

— Добре, този път ще направим както ти кажеш — завъртя се на пети и тръгна към вратата. — Ще кажа на Рубен, че си решила да го чакаш тук.

Преди Саманта да успее да осмисли последните му думи, той си бе тръгнал. В продължение на няколко минути остана заслушана в шума от стъпките му, докато слезе от лодката. Накрая се наведе, за да събере парченцата от счупената чаша, но сълзите замъглиха погледа й до такава степен, че не можеше да ги види.

Когато Рубен Джентри се върна на моторницата, тя вече беше заличила всякакви следи от сълзи. Дори когато обсъдиха ситуацията, успя да намери нещо забавно в приключението си, колкото и горчиво да беше то. За щастие баща й нямаше никакво намерение да остава на острова, макар само за нощта.

Саманта с радост го придружи, тъй като имаше нужда да се отдалечи от Кейд, преди да се остави във властта на нещо, за което щеше да съжалява.

На двадесет и две, тя се беше научила да не се поддава на импулса. Вече имаше достатъчно белези, макар да оставаха скрити за другите. Кейд не се върна с тях. Рубен обясни, че трябва да довърши някои неща и ще ги последва на другия ден.

Саманта се запита дали по този начин той не й дава възможност да помисли.

Рубен явно не очакваше от нея да се върне направо в редакцията. Тя се нуждаеше от няколко дни, за да ближе раните си насаме, както и да вземе някакво решение относно Кейд. Нямаше съмнение, че го обича. Въпросът беше какво да прави с тази любов.

Четири дни след завръщането й телефонът иззвъня. Саманта го погледна. Това беше Кейд — знаеше го с такава сигурност, сякаш го виждаше срещу себе си. Разколебана, тя не вдигна слушалката, като отлагаше неизбежното. То обаче си оставаше неизбежно. Обади се на четиринадесетото позвъняване, без да осъзнава, че ги беше броила.

— Сам, Кейд е — ниският му глас премина през нея като огън.

— Здравей, Кейд. Как си? — тя се поздрави за спокойствието, което успя да запази в тона си. Той не издаваше ускореното й сърцебиене.

— Прекрасно — беше автоматичният отговор, но той не се възползва от него. — Тъй като Рубен е извън града, чудех се дали си свободна да вечеряме заедно.

Саманта рязко си пое дъх, понеже той я лиши от възможното извинение. Кейд работеше за баща й и това, че отговаряше за охраната, му позволяваше да знае местонахождението му.

— Всъщност… — тя заекна, като се опита да измисли правдоподобна лъжа.

— Сам — прекъсна я Кейд с тих и решителен глас. — Искам да те видя.

Краката отказаха да я държат, а сърцето й прескочи няколко удара. Тя се хвана за масата, като се опитваше да се противопостави на наплива от чувства. Щом само звученето на гласа му беше в състояние да й причини това, какво ли щеше да се случи, ако го види отново? Да си предупреден, значи да си въоръжен — нали така казват хората? Не беше ли по-добре да го види сега, отколкото да чака неопределено време, когато можеше да я завари неподготвена, а следователно и уязвима?

— Всъщност — продължи Саманта — нямам нищо планирано за вечерта.

— Ще те взема в седем — заключи той.

— Да.

След като си казаха „дочуване“, тя затвори телефона. Ръцете й трепереха и усещаше стягане под лъжичката. Стисна очи и тръсна глава. Трябваше да се овладее преди срещата.

Тънката муселинена блуза с цвят на кайсия и дългата кремава пола й придаваха изискан вид, но искрящите кафяви очи, които гледаха към отражението й в огледалото, бяха притеснени и напрегнати. Тя се помъчи да си придаде нехаен израз.

Входният звънец пропя и Саманта подскочи. Нищо няма да излезе от това, ядоса се на себе си и забърза през всекидневната. Карл, икономът на Рубен, отвори вратата, когато тя влезе в стаята.

Погледът на Кейд се плъзна покрай прислужника към Саманта. Стъпките й се забавиха от срещата с вълнуващите му очи, топли и спокойни.

— Готова ли си? — попита тихо той.

Чертите му изглеждаха по-отсечени и още по-привлекателни, отколкото си ги спомняше, а тъмнокестенявата коса падаше върху широкото му чело. Тази силна извивка на почти черните вежди, този съсредоточен поглед в тъмните му очи над скулести бузи, леко неправилната извивка на носа, силната, добре оформена уста и това небрежно изражение, което прикриваше стоманата в погледа. Саманта се почувства замаяна.

— Да, готова съм — сподавеният й глас разкри вълнението й. Обикновено канеше на едно питие мъжете, с които излизаше. Но този път не го направи. — Ще тръгваме ли? — Гласът й прозвуча почти нормално.

— Таксито чака — съгласи се той.

Саманта отиде до вратата и погледна Карл, който я отвори пред нея и мило се усмихна.

— Взела съм ключа — каза му тя.

Устата му леко се изви в отговор на намека й.

— Тогава няма да те чакам. Приятна вечер, Саманта.

Когато затвори вратата, тя почувства въпросителния поглед на Кейд.

— Той е с нас от години. Откакто започнах да излизам на срещи, Карл е този, който ме чака да се прибера невредима. Особено когато Рубен отсъства от града. Много е мил. Не знам какво би правил Рубен без него — тя искаше да говори за нещо, стига да не беше свързано пряко с нея и с онова, което всъщност мисли и чувства в този момент.

— Добре тогава, че господин Джентри си има Карл — каза той, когато тръгнаха към асансьорите в дъното на коридора. — Няма да се притесняваш за това, кой ще се грижи за Рубен, когато те няма.

— Искаш да кажеш — когато разперя криле и напусна гнездото, за да се заема с кариерата си на журналист — уточни тя с излишна конкретност.

— Или когато се омъжиш. Или и двете — той задържа поглед върху нея в продължение на няколко трепетни секунди.

Преди Саманта да успее да се съвземе, вратите на асансьора се отвориха и едрата му ръка се оказа върху кръста й, за да я въведе вътре. При това докосване неволна тръпка на удоволствие пробяга през нея, като я замая и я лиши от способността да говори. Кейд, изглежда, не очакваше отговор, тъй като натисна копчето за партера, спокойно обърнат с гръб към нея.

Саманта имаше усещането, че пропада. Не можеше да разбере дали това се дължи на безшумното движение на асансьора надолу, или на загадъчния поглед, който отново се задържа върху лицето й. Сърцето лудо туптеше в гърлото й.

— Не ти казах колко си красива тази вечер — прелъстителната нотка в гласа му беше малко пресилена.

— Благодаря — отвърна, като се мъчеше да се отърси от силата на неговия чар. — Ти също изглеждаш много добре — тя с мъка откъсна очи от неговите и се загледа в тъмния вечерен костюм, който беше облякъл. — Определено е по-добре, когато си без кобур под сакото.

— Кога разбра? — попита замислено Кейд. — През нощта, когато се промъкна в къщата след твоята разходка и ние те взехме за нарушител?

— Да — призна Саманта. — Видях те да пъхаш оръжието под якето си. След това събрах две и две и открих, че не лошата кройка прави саката ти толкова безформени.

— Това беше началото, нали — когато започна да не ми вярваш?

Асансьорът спря на приземния етаж и вратите се отвориха. Саманта успя да каже само едно „горе-долу“, когато излязоха. Разговорът секна при вида на портиера, който избърза напред, за да им отвори вратата, както и на таксиметровия шофьор, който стоеше нетърпеливо на тротоара до колата си.

Нито един от тях повече не спомена принудителния й престой на острова, докато вечеряха в един от най-известните кабаре-клубове в Ню Йорк Сити. След това вариететната програма, която последва, изключи възможността за подобен разговор. Въпреки това някакъв скрит диалог продължаваше да тече помежду им.

Най-лекото докосване на ръката му караше Саманта да изтръпва. Всеки път, когато той погледнеше към устните й, тя сякаш спираше да диша. Общо взето обаче, Кейд се държеше на разстояние, като не се опита да пробие нейната защита, освен с лек поглед или докосване. Като че ли знаеше, че би могъл да я разруши винаги когато пожелае.

След програмата дойде ред на танците. Саманта не беше сигурна дали може да поеме риска да почувства ръцете му около себе си и затова предложи на Кейд да я отведе вкъщи. Той не възрази. В таксито към дома й той не направи опит да седне близо до нея и те си размениха само няколко учтиви забележки за шоуто, което бяха гледали.

Когато стигнаха до сградата, Кейд не каза на таксито да чака. Колата се изгуби в нощта и Саманта разбра, че е настъпил решителният момент. Надяваше се, че е подготвена за него. Тя кимна сковано на портиера, когато Кейд — я придружи до асансьорите.

Никой не пророни и дума, докато пътуваха към етажа, където беше жилището на баща й. Тишината още повече изостри напрежението, което тя усещаше още откак Кейд й се бе обадил следобед.

До вратата на апартамента тя направи плах опит да се сбогува.

— Прекарах една прекрасна вечер, Кейд. Благодаря ти.

Устните му потрепнаха шеговито.

— Ще ме поканиш вътре — заяви той и взе ключа от ръката й.

— Аз… аз наистина съм изморена — възрази нервно тя.

Ключът се завъртя в бравата и Кейд отвори вратата. После сложи ръка на гърба й и нежно я бутна навътре в малкото преддверие на всекидневната.

— Знаеш, че трябва да поговорим, Сам — каза тихо.

Като мина край нея, той тръгна уверено към барчето в другия край на стаята. Тя предположи, че е бил тук и преди, с баща й.

Тъй като не можеше да си позволи да се отпусне, Саманта пренебрегна удобните кресла и канапето и отиде до прозореца, който гледаше към нощния град, трептящ в светлини. Не след дълго Кейд беше до нея и й предложи чаша джин с тоник. Тя прие и се загледа в ледените кубчета, за да не срещне погледа му.

— Не съм сигурна, че знам какво именно ще си говорим — каза отбранително.

— За нас, разбира се.

Кейд вдигна чашата към устата си, като невъзмутимо посрещна нейния неодобрителен поглед. Сърцето й се качи в гърлото и тя бързо отмести очи от обезпокояващия сив блясък в неговите.