Ричард А. Кнаак
Кладенецът на вечността (9)

Девет

Те измираха край него.

Накъдето и да се обърнеше, Брокс виждаше другарите си да падат. Гарно, с когото беше отраснал, който му беше като брат, се свлече покосен, а надвесената огнена фигура с адско рогато лице и остри зъби го наряза на парчета с крещящото си острие. Секунди по-късно демонът също умря под ударите на Брокс, който скочи върху него и с вика си накара дори страховитото създание да се поколебае. С два удара той унищожи убиеца на Гарно, въпреки огнената му броня.

Но Легионът напираше безспирно, а орките ставаха все по-малко. От защитниците бе останала едва една шепа, но с всяка минута и те изчезваха под напора на яростната атака.

Трал беше наредил проходът да бъде блокиран и Легионът да не премине. Събираше се помощ, но Ордата се нуждаеше от време. Нуждаеше се от Брокс и другарите му.

Но те ставаха все по-малко и по-малко. Дуун внезапно падна на колене, а главата му отскочи по напоената с кръв земя няколко пъти, докато тялото му се свлече в купчина. Фежар вече беше убит, а останките му не можеха да се разпознаят. Един от демоните го беше обгърнал с вълна от неестествени зелени пламъци, които не толкова изгориха тялото му, колкото го разтопиха.

Брадвата на Брокс отново и отново се стоварваше срещу чудовищните врагове и сякаш нито веднъж не удряше еднакви на вид същества. Но всеки път, когато спреше за момент, за да избърше потта от челото си, всичко, което виждаше, бяха още и още демони.

И още, и още…

И накрая само той стоеше срещу тях. Сам срещу крещящо гладно море от чудовища, решени да унищожат всичко.

И когато те се нахвърлиха върху самотния оцелял… Брокс се събуди.

Оркът потрепери в клетката си, но не от студ. След хилядното повторение на този сън си мислеше, че вече е имунизиран срещу ужасите, които подсъзнанието му съживяваше от прахта. Ала всеки път, когато кошмарите се връщаха, носеха нова и по-голяма болка.

И още вина.

Брокс трябваше да умре тогава. Да загине с другарите си. Те дадоха най-голямата възможна жертва за Ордата, но той оцеля и продължи да живее.

Не беше справедливо.

„Аз съм страхливец… — помисли си за кой ли път. — Ако се бях борил по-добре, сега щях да съм сред тях.“

Но дори когато каза това на Трал, Бойният лидер само поклати глава и му отговори:

— Никой не се е борил по-добре от теб, стари приятелю. Белезите са там, съгледвачите са те видели в битката, когато са приближили. Стори на другарите и народа си не по-малка услуга от тези, които загинаха…

Брокс прие благодарността на Трал, но никога не можа да приеме думите на водача на Ордата.

И ето къде беше сега, затворен като прасе, чакащо да бъде заколено от тези арогантни същества. Зяпаха го, сякаш са му пораснали две глави, и се дивяха на грозотата му. Само младата женска, шаманът, показа някакво уважение и загриженост.

У нея той усети силата, за която собственият му народ говореше. Старата магия. Тя излекува раната му, причинена от нейния приятел, само с една молитва до луната. Наистина беше надарена и Брокс се чувстваше горд, че е получил благословията й.

Не че по-късно щеше да има значение. Оркът не се съмняваше, че похитителите му скоро ще решат как да го екзекутират. Това, което до момента бяха разкрили от него, нямаше да им свърши никаква работа. Той отказа да им даде каквато и да било информация за народа си и неговото местоположение. Вярно бе, че той самият нямаше и най-смътна идея как да намери дома си, но предположи, че каквото и да каже за мястото, може да насочи нощните елфи по следата. За разлика от техните сънародници, които той познаваше, тези създания изпитваха единствено презрение към чужденците… и това ги правеше заплаха за Ордата.

Брокс се претърколи, доколкото му позволяваха веригите. След още една нощ сигурно щеше да е мъртъв, но не по свой избор. Нямаше да има славна битка, никой нямаше да пее песни за геройството му, за да го запомни…

— Велики духове — промърмори той. — Чуйте недостойния. Дайте ми една последна битка, една последна кауза. Нека бъда достоен…

Брокс погледна към небето и продължи да се моли мълчаливо. Но за разлика от младата жрица, той се съмняваше, че силите, които наблюдаваха света, биха се вслушали в молбите на нищожно създание като него.

Съдбата му сега бе в ръцете на нощните елфи.

 

 

Малфурион не можеше да определи какво го е довело в Сурамар. Три нощи подред стоя в дома си, медитирайки над всичко, казано му от Ценариус, и което самият той бе видял в Смарагдовия сън. Три нощи и нито един отговор на растящите му притеснения. Не се съмняваше, че магическият процес в Зин-Азшари продължаваше и че ситуацията само щеше да става по-отчаяна, докато, никой не предприемаше нищо.

Но сякаш никой друг дори не забелязваше проблема.

Може би, реши той най-накрая, бе дошъл в Сурамар, за да потърси някой друг глас, друг ум, с който да дискутира вътрешните си терзания. За тази цел обаче беше решил да търси не близнака си, а Тиранде. Тя се вълнуваше повече от мислите му, докато Илидан имаше навика да се хвърля в действие, независимо от това дали има някакъв план, или не.

Да, Тиранде бе подходяща за разговор… пък и просто искаше да я види.

Ала докато вървеше по посока на храма на Елун, срещу него изведнъж се появи голяма група ездачи. Малфурион се отдръпна встрани и загледа войниците в сиво-зелени брони, които преминаха върху бързите си, охранени пантери. В началото на групата се издигаше знаме в ярко лилаво, с черна птица в средата.

Символът на лорд Рейвънкрест.

Командирът на елфите яздеше най-отпред, а животното му бе най-здравата и едра пантера, явно водачка на глутницата. Самият Рейвънкрест беше висок и доста величествен. Яздеше така, все едно нищо не би могло да го отклони от дълга му, какъвто и да беше той. Зад него се развяваше тежко златно наметало, а високият му шлем с червен гребен носеше символа на името му^[1].

Чертите му се описваха най-лесно с думата „птичи“ — дълги, тесни, а носът му бе като насочен надолу клюн. Брадата и твърдият му поглед придаваха усещане едновременно за мъдрост и сила. Като се изключи кръгът на Аристократите, за Рейвънкрест се смяташе, че има най-голямо влияние върху кралицата, която навремето често бе приемала съветите му.

Малфурион мислено се прокле, че не се е сетил по-рано за благородника, но сега не беше добър момент да говори с него. Рейвънкрест и елитните му стражи яздеха като за особено важна и спешна мисия, което накара младия нощен елф да се зачуди дали страховете му относно Зин-Азшари вече не се бяха сбъднали. Но пък ако случаят беше такъв, останалата част от града надали щеше да остане спокойна. Силите, които действаха близо до столицата, предзнаменуваха катастрофа с чудовищни мащаби, която бързо щеше да застигне и Сурамар.

Когато ездачите изчезнаха, Малфурион продължи. Толкова много народ, наблъскан в такова малко пространство, накара елфа да изпита моментно чувство на клаустрофобия след дългото време, прекарано в гората. Ала се пребори с усещането, напомняйки си, че скоро ще види Тиранде. Колкото и да го стряскаше напоследък, тя също така успокояваше духа му по-добре от всичко друго, дори от медитациите.

Знаеше, че трябва да посети и брат си, но тази нощ идеята не му харесваше много. Сега имаше нужда да се види с Тиранде и да прекара известно време с нея. С Илидан можеше да се среща и после.

Малфурион смътно забеляза, че на площада тълпа зяпачи се е събрала около нещо, но желанието му час по-скоро да стигне храма беше твърде силно и той не им обърна внимание. Надяваше се, че Тиранде ще бъде на разположение и няма да се налага да пита всеки срещнат за нея. Въпреки че послушниците на Елун не се притесняваха от приятели или близки, които искат да говорят с някоя от тях, по някаква причина Малфурион беше по-нетърпелив от друг път. Това нямаше отношение към притесненията му за Зин-Азшари, а по-скоро бе породено от странното неудобство, което чувстваше напоследък около приятелката си от детинство.

Двама стражи го огледаха, докато влизаше в храма. Вместо жречески роби носеха блестящи сребърни брони, украсени с полумесец в центъра, и поли. Като всички последователи на Елун и те бяха жени, добре обучени в изкуството на битката и защитата. Самата Тиранде бе по-добър стрелец и от двамата близнаци. Миролюбивите учения на Майката Луна не пречеха на най-верните й деца да учат как да се защитават.

— Можем ли да ти помогнем, братко? — запита учтиво по-близката от двете. И тя, и другарката й бяха в готовност, а копията им само чакаха знак, за да се обърнат към пришълеца.

— Търся послушницата Тиранде. Двамата с нея сме добри приятели. Името ми е…

— Малфурион Стормрейдж — довърши втората, която бе по-близо до възрастта му. После се усмихна. — Споделям една стая с Тиранде и още две сестри. Виждала съм те с нея на няколко пъти.

— Възможно ли е да говоря с нея?

— Ако е приключила медитацията си, би трябвало да е свободна по това време. Ще накарам някого да попита. Можеш да изчакаш в Залата на Луната.

Така официално се наричаше центърът на храма, който нямаше покрив и където се провеждаха по-важните ритуали. Когато не го ползваха върховните жрици, храмът разрешаваше на миряните да се наслаждават на спокойната атмосфера.

Малфурион почувства досега на Майката Луна в мига, когато влезе в залата. Около стените имаше градина с цъфтящи нощем цветя, а в центъра й се намираше малкият амвон, от който говореше върховната жрица. Обикалящата в кръг пътека, която водеше към него, представляваше мозайка с изрисувани по нея циклите на луната. При предишните си идвания тук нощният елф бе забелязал, че независимо къде на небето се намира луната в момента, меката й светлина изпълва залата изцяло.

Той отиде в центъра на широкото празно пространство и седна на една от каменните пейки, използвани от посветените и вярващите. Макар атмосферата да го успокояваше, търпението на Малфурион бързо се стопи, докато чакаше Тиранде. Също така се притесняваше, че тя може да остане недоволна от внезапното му идване. В миналото се бяха срещали само след предварителна уговорка. За първи път бе проявил смелостта да нахлуе в личния й свят без предупреждение.

— Малфурион…

Всичките му притеснения изчезнаха в миг, когато погледна нагоре и видя Тиранде да пристъпва в лунната светлина. Сребърната й роба поемаше блясъка и в неговите очи дори Майката Луна не можеше да изглежда по-красива. Косата й бе пусната да пада свободно и обгръщаше прекрасното й лице, стигайки до раменете й. Нощното осветление подчертаваше очите й и когато посветената се усмихна, сякаш сама озари Залата на Луната.

Чак когато Тиранде се приближи на няколко крачки от него, Малфурион се усети и стана, за да я посрещне. Сигурен беше, че се е изчервил, но не можеше да направи нищо, освен да се надява, че тя няма да забележи.

— Всичко наред ли е с теб? — попита внезапно притеснена приятелката му. — Да не се е случило нещо?

— Не, добре съм. Надявам се, че не съм ти се натрапил…

Усмивката й се върна, по-пленителна отвсякога.

— Никога не би могъл да ми се натрапиш, Малфурион. Всъщност съм много щастлива, че дойде. И аз исках да те видя.

Ако досега не беше забелязала потъмнелите му страни, сега със сигурност щеше да ги види. Въпреки това той продължи:

— Тиранде, можем ли да се разходим извън храма?

— Разбира се, ако така ще се чувстваш по-комфортно.

Когато излязоха от залата, той започна:

— Нали си спомняш, че съм ти разказвал за постоянно завръщащите се сънища…

— Да, помня.

— След като вие с Илидан си тръгнахте от гората, говорих с Ценариус за тях и взехме мерки да разберем защо се появяват непрестанно.

Тонът й стана по-загрижен:

— И открихте ли нещо?

Малфурион кимна, но замълча, докато подминаваха двете пазачки и излязоха от храма. Продължи чак когато слязоха по стълбите:

— Напреднах много, Тиранде. Много повече, отколкото двамата с Илидан подозирате. Ценариус ми показа пътека към света на самия разум… той го нарича Смарагдовия сън. Но то е нещо повече. През него… през него успях да видя истинския свят по начин, по който досега не съм успявал…

Погледът на Тиранде се премести върху малка тълпа в центъра на площада.

— И какво видя?

Той извърна лицето й към себе си, защото имаше нужда от пълното й разбиране.

— Видях Зин-Азшари… и Кладенеца, който столицата надзирава.

Малфурион описа сцената и неприятните си усещания, свързани с нея, без да скрива нищо. Описа и опитите си да разбере истината и как сънуваното му аз бе отхвърлено след желанието си да види точно какво се случва с Аристократите и кралицата.

Тиранде го зяпаше, останала без думи, очевидно също толкова изненадана, колкото бе и той, когато направи мрачното си откритие. Когато отново възвърна гласа си, тя попита:

— Кралицата? Азшара? Сигурен ли си?

— Не напълно. Така и не видях нищо вътре, но не мога да си представя, че подобна лудост ще протича без тя да знае. Истина е, че лорд Ксавиус има голямо влияние над нея, но дори така кралицата никога не би участвала безропотно, ако не е съгласна. Налага ми се да мисля, че тя съзнава какви рискове поемат… но не вярвам, че наистина осъзнават колко ужасяващи могат да бъдат последиците! Кладенецът… ако можеше само да почувстваш това, което усетих аз, когато навлязох в Смарагдовия сън, Тиранде, щеше да се страхуваш не по-малко от мен.

Тя положи длан върху неговата в опит да го успокои:

— Не се съмнявам в думите ти, Малфурион, но трябва да научим още! За да твърдиш, че Азшара би изложила поданиците си на опасност… трябва да бъдеш много сигурен.

— Мислех си да поговоря с лорд Рейвънкрест. Той също има някакво влияние върху нея.

— Това може би е разумно… — Очите й отново прескочиха към центъра на площада.

Малфурион понечи да каже нещо, но вместо това проследи погледа й, чудейки се какво ли отклонява постоянно вниманието й от неговите разкрития. Повечето от зяпачите вече се бяха разпръснали и накрая той видя онова, на което преди не бе обърнал внимание.

Клетка със стражи… и вътре някакво създание, което изобщо не приличаше на нощен елф.

— Какво е онова там? — запита той смръщен.

— Това, за което пък аз исках да говоря с теб, Малфурион. Името му е Броксигар… и не прилича на нито едно същество, което съм виждала или чувала. Знам, че разказът ти е важен, но искам да се запознаеш с него сега. Заради мен.

Докато Тиранде го водеше към клетката, той забеляза, че стражите застават нащрек. За негова изненада, след като няколко мига наблюдаваха спътницата му, всички паднаха на едно коляно в преклонение.

— Добре дошла отново, сестро — промълви единият. — Оказваш ни чест с присъствието си.

Тиранде очевидно се смути от оказаното й уважение.

— Моля ви! Моля ви, станете! — Когато се подчиниха, тя запита: — Има ли някакви новини за него?

— Лорд Рейвънкрест пое контрола над ситуацията — отвърна друг страж. — В момента се намира навън и проучва мястото, където са пленили съществото. Търси още доказателства и следи от евентуално нашествие, но когато се върне, щял да разпита лично затворника. Това значи, че най-късно утре създанието ще бъде пренесено до килиите на крепостта Блек Руук^[2].

Това бе укрепеният замък на лорд Рейвънкрест.

Отначало Малфурион се изненада, че стражът толкова свободно споделя информацията с Тиранде, но после осъзна колко впечатлен е той от нея. Да, тя наистина бе последователка на Елун, но явно се беше случило нещо специално, за да добие такъв статут пред войниците.

Тиранде очевидно се разтревожи от казаното.

— Този разпит… какво ще включва?

Стражът не можа да я погледне в очите.

— Включва каквото му се прииска на лорд Рейвънкрест, сестро.

Жрицата не настоя да научи повече. Ръката й, която почиваше върху тази на Малфурион, се напрегна рязко.

— Можем ли да поговорим с него?

— Само за момент, сестро, но ще помоля да говорите така, че да ви чуваме. Разбирате, надявам се.

— Да.

Тиранде поведе приятеля си към клетката, където и двамата коленичиха.

Малфурион преглътна удивеното си ахване. Погледната отблизо, едрата фигура вътре наистина го впечатли. През времето, прекарано с Ценариус, беше научил за много странни и необичайни същества, но никога не беше чувал за създание като това.

— Шамане… — каза създанието с дълбок, ръмжащ и… изпълнен с болка глас.

Тиранде се наведе по-наблизо, очевидно притеснена.

— Броксигар… зле ли ти е?

— Не, шамане… само си спомням. — Той не обясни думите си.

— Броксигар, довела съм приятел. Искам да се запознаеш с него. Името му е Малфурион.

— Ако е твой приятел, шамане, за мен е чест.

Малфурион се премести по-наблизо и се насили да се усмихне.

— Здравей, Броксигар.

— Той е орк, Малфурион.

Елфът кимна.

— Никога преди не съм чувал за орки.

Окованата фигура изсумтя.

— Аз обаче знам за нощните елфи. Бихме се заедно срещу Легиона… но по време на мир съюзите явно се разпадат.

В думите му нямаше смисъл, но те събудиха някакво ново притеснение в Малфурион.

— Как… как попадна тук, Броксигар?

— Шаманът може да ме нарича Броксигар. За теб… само Брокс.

Той въздъхна, после настойчиво се загледа в Тиранде.

— Шамане… ти ме попита преди и аз не ти казах. Сега обаче съм ти задължен. Сега ще ти кажа това, което казах на онези… — Брокс направи пренебрежителен жест към близките стражи. — … и техните господари, но вероятно и ти няма да ми повярваш…

Историята на орка започна фантастично и ставаше все по-невероятна с всеки поет дъх. Внимаваше да не говори за хората си или къде живеят, а само че по заповед на техния Боен лидер той и още един пътували до планините, за да проучат обезпокоителен слух. Там открили нещо, което оркът успя да опише само като дупка в света… дупка, която поглъщала всичко, докато се движела хаотично наоколо.

Тя погълнала Брокс и разкъсала спътника му на парчета.

И докато слушаше, Малфурион започна отново да чувства собствения си ужас. Всяко ново разкритие на орка го плашеше все повече и повече и нощният елф неведнъж се улавяше, че мисли за Кладенеца на вечността и силата, която Аристократите извличаха от него. Тази магия със сигурност можеше да създаде подобен ужасяващ вихър…

„Но това е невъзможно! — настояваше той сам пред себе си. — Това не би могло да има нещо общо със Зин-Азшари! Те не са толкова луди! Нали?“

Но докато Брокс продължаваше да говори за вихъра и нещата, които беше чул и видял, докато се носил из него, за Малфурион ставаше все по-трудно да отрича възможността за някаква връзка. И по-лошо, без да знае как точно го осъзнава, изразите, с които си служеше оркът, бяха огледално копие на почувстваното от Малфурион, докато астралното му аз се беше носило над двореца и Кладенеца.

— Нещо погрешно — каза Брокс. — Нещо, което не би трябвало да бъде.

Тези описания удариха нощния елф като добре наточени кинжали.

Дори не усети кога приключи историята на орка, защото умът му беше зает с истината в неговите думи. Тиранде трябваше да стисне ръката му, за да привлече отново неговото внимание.

— Добре ли си, Малфурион? Изглеждаш като смразен…

— Аз… добре съм. — Той се обърна отново към Брокс и запита: — И ти разказа… разказа ли тази история на… лорд Рейвънкрест?

Оркът изглеждаше несигурен, но стражът отговори:

— Да, точно това му каза, почти дума по дума! — Войникът се изсмя грубо — И той му повярва също толкова малко, колкото и вие! Дойде ли сутринта, ще изтръгне истината от този звяр… и ако той си има дружки наоколо, ще открият, че не сме толкоз лесна мишена.

Значи Рейвънкрест се страхуваше единствено от инвазия на орките. Малфурион бе разочарован. Съмняваше се, че елфският командир ще направи връзка между казаното от Брокс и случващото се. Всъщност, колкото повече мислеше върху това, толкова по-силно чувстваше, че Рейвънкрест изобщо няма да му повярва. Все пак се канеше да каже на благородника, че неговата обична кралица е замесена в безотговорна магия с потенциала да докара катастрофа върху главите на собствения й народ. Младият нощен елф и сам едва си вярваше.

Ако само имаше доказателство.

Стражът започна да се върти притеснено.

— Сестро… ще те помоля да се оттеглите със спътника ти. Капитанът скоро ще се върне. Наистина не бива да…

— Всичко е наред. Разбирам.

Когато започнаха да се изправят, Брокс се придвижи до предната част на клетката и протегна ръка към Тиранде:

— Шамане… една последна благословия, ако можеш да ми окажеш честта.

— Разбира се…

Докато тя коленичеше отново, Малфурион отчаяно си блъскаше главата какво да направи. Нормално всички съмнения би трябвало да се докладват на лорд Рейвънкрест, но по някаква причина това му изглеждаше напълно безплодно.

Ако можеше само да се свърже с Ценариус… Но дотогава оркът можеше да е…

Ценариус…

Малфурион се вгледа в Тиранде и Брокс, а в ума му се зараждаше съдбовно решение.

Жрицата се сбогува с орка и се изправи. Приятелят й я хвана за ръка и двамата благодариха на стражите за отпуснатото време. Когато си тръгнаха, лицето на Тиранде стана угрижено, но мислите на Малфурион летяха бясно във всички посоки.

— Все нещо можем да направим — прошепна тя накрая.

— Какво имаш предвид?

— Утре ще го заведат в замъка Блек Руук. А там той ще… — Тя потрепери. — Много уважавам лорд Рейвънкрест, но…

Малфурион кимна угрижено.

— Говорих с Майка Деджана, върховната жрица, но тя каза, че нищо не може да стори, освен да се моли за духа му. Похвали ме за добротата ми, но рече, че е по-добре да оставя нещата да текат в естествената си посока.

— Да текат в естествената си посока… — промърмори друидът, докато гледаше право напред. После стисна зъби. Трябваше да го сторят сега. Нямаше връщане назад, не и ако страховете му имаха реално оправдание.

— Завий тук — заповяда внезапно и я насочи към една странична улица. — Трябва да се видим с Илидан.

— Илидан? Но защо?

Малфурион си пое дълбоко въздух, мислейки за орка и Кладенеца, а после просто отвърна:

— Защото ще оставим събитията да текат в естествената си посока… като ги насочваме, разбира се.

 

 

Ксавиус стоеше срещу огнената сфера и се взираше със задълбочено внимание в широката дупка в центъра й. От дълбините й в него бяха впити очите на неговия бог.

Двамата разговаряха.

„Чух молбите ти… Свят, прочистен от нечистото и несъвършеното… Ще изпълня твоето желание… защото си първият сред онези, които са ми предани…“

Ксавиус коленичи, но погледът му и за миг не се откъсваше от бездната. Останалите Аристократи продължаваха да плетат магията си в опит да разширят вече създаденото.

— Значи ще дойдеш сред нас? — отвърна нощният елф, а изкуствените му очи трепнаха от нетърпение. — Ще дойдеш в нашия свят и ще го претвориш?

„Пътят не е отворен все още… трябва да бъде заздравен… за да поеме величавото ми пристигане…“

Съветникът кимна разбиращо. Такава великолепна и могъща сила като бога бе твърде много за жалкия портал на нощните елфи. Всеобхватното му излъчване щеше да разкъса прохода. Той трябваше да се разшири и подсили, докато не стане постоянен.

Ксавиус не си задаваше въпроса защо предполагаемото божество не изпълни тази задача само. Беше твърде погълнат от възхищението към новия си господар.

— Какво да направим? — помоли той за указание. Колкото и да се опитваха, магьосниците-Аристократи, включително самият Ксавиус, бяха достигнали лимита на знанието и уменията си.

„Ще изпратя един от по-низшите си слуги да ви напътства… той вече може да премине до вашия свят… но трябва да се приготвите за пристигането му…“

Нощният елф почти скочи на крака и заповяда:

— Никой да не занемарява усилията си! Ще бъдем благословени с присъствието на един от Неговите любимци!

Аристократите удвоиха усилията си и около тях закипя сурова и страховита енергия, извлечена директно от Кладенеца. Небесата навън трещяха яростно и всеки, който погледнеше към великото черно езеро, отвръщаше поглед ужасен.

Огненото кълбо в центъра се изду, а празнината в центъра му се разшири като огромна и свирепа уста. Залата се изпълни с нещо, което звучеше като милиони виещи гласове, музика за ушите на Ксавиус.

Но после един от Аристократите залитна. Страхувайки се от най-лошото, Ксавиус влезе в кръга и прибави собствената си сила. Нямаше да разочарова бога си! Нямаше!

Ала изглеждаше, че все пак щяха да се провалят. Порталът се извиваше, но не се разширяваше повече. Ксавиус вложи цялата си решителност в него и проходът най-сетне стана малко по-голям.

И после… чудна и заслепяваща светлина изблъска назад Аристократите. Въпреки удивлението си обаче, те някак успяха да удържат магията.

От дълбините започна да се оформя странна фигура. В началото не беше повече от няколко сантиметра висока, но докато се движеше бързо към тях, тя растеше… и растеше… и растеше…

Напрежението вземаше своя дан от все повече магьосници. Двама припаднаха, единият едва дишаше. Другите също се олюляваха, но под маниакалния контрол на Ксавиус удържаха портала.

Внезапно ги разтърси злокобният вой на хрътки. Само съветникът с неестествените си очи успя да зърне какво излиза от прохода.

Зверовете бяха огромни като коне и имаха ниско разположени рога, извити надолу и напред. Люспестите им кожи бяха оцветени в смъртно алено, украсено с петна от черно, а по гърбовете им имаше грива от рунтава и гъста кафява козина. Бяха жилести, но мускулести ловци, а всяка трипръста лапа завършваше с остри нокти с дължина от поне една стъпка. Задните крака на съществата бяха по-къси от предните, но Ксавиус не се съмняваше в скоростта и издръжливостта на зверовете. Дори най-малките им движения издаваха преследвачи с огромно умение в улавянето на жертвите.

От гърбовете им излизаха по две дълги, подобни на камшик кожени пипала, които завършваха с подобни на смукала устни. Те се люлееха напред-назад и сякаш се съсредоточиха с нетърпение върху събралите се магьосници.

Мордите им наподобяваха някаква странна смесица между вълк и влечуго. От масивните свирепи челюсти се подаваха множество дълги остри зъби. Очите им бяха тесни и напълно бели, но издаваха злокобна интелигентност, която подсказваше, че не са обикновени зверове.

След това зад тях се извиси огромната фигура на господаря им.

Носеше броня от разтопена стомана, а в огромната си, покрита с метална ръкавица ръка държеше камшик, който оставяше следи като мълния след всяко свое движение. Гърдите и раменете му, многократно по-широки от останалата част от торса му, правеха дори най-могъщия войн да изглежда като джудже. Където бронята не скриваше истинската му форма, се виждаше, че пламъци покриват люспестото му и лишено от плът неземно тяло.

Високо над широките му рамене, огненото лице на съществото се наведе към нощните елфи. Това, че приличаше най-вече на чудовищен череп с огромни извити рога, не промени по никакъв начин вярата на Аристократите, че срещу тях се е възправил небесен пратеник, който ще им помогне да осъществят мечтата си за съвършен рай.

— Зззнайте, че ссслужа на вашия бог… — изсъска той, а пламъците, които излизаха от очите му, проблясваха по-силно с всяка дума. — Дойдох да ви помогна да отворите пътя на другите му ссслуги и на сссамия него в цялото му величие.

Един от зверовете зави, но удар с камшика запрати мълния по създанието, то изквича и замлъкна.

— Аззз сссъм Повелителят на хрътките… — продължи огромният рицар-скелет, а огненият му поглед се впи в коленичилия съветник. — Аззз сссъм Хаккар…