Фабио Ланзони
Загадъчният мъж (11)

Глава 11

Погребалното бюро на Хъдзън се намираше на „Нелсън Авеню“ в Саратога Спрингс, няколко сгради по-нататък от известната писта за конни надбягвания. Кварталът беше тих. Къщите бяха на по два и три етажа и бяха построени във викториански стил. Някои бяха преобразени в хотели, а други, разделени на апартаменти, които се даваха под наем. Много от тях обаче все още принадлежаха на един-единствен собственик.

Джори и Гретхен отиваха към погребалното бюро. Джори непрекъснато се питаше какво ли би било да живее в място като това — в една от тези огромни стари къщи, които имат велосипеди на три колела и маси за пикник в двора, цветни стъкла на входните врати и сводести прозорци, въобще всичко, което сигнализира на минувачите, че в къщата живее истинско американско семейство.

Тук животът беше толкова различен от онзи в големия град, помисли с тъга, когато погледът й попадна на млада майка, която изваждаше чантите със зеленчуци от караваната, паркирала на близката алея. Животът беше толкова спокоен и тих. Нямаше непрекъснат вой на сирени, нямаше шум от улично движение, нямаше тълпи от хора.

„А ти вървиш към погребалното бюро, защото приятелката ти беше заклана в дома си.“

Тя въздъхна и пъхна ръце по-дълбоко в джобовете си. Стигнаха до широките стъпала, които водеха към погребалното бюро — изискана къща от бели тухли с черни капаци на прозорците, в чиито двор растяха старателно подрязани храсти. Табелката на вратата беше направена с вкус и не се набиваше на очи. В алеята бяха паркирани няколко репортерски коли. Камерите заснимаха опечалените, които влизаха в бюрото. До вратата стоеше охрана, която следеше кой влиза и излиза от къщата. Джори не беше изненадана от присъствието на пресата. Днес всички вестници отразяваха убийството. За него говореха и по всички телевизионни канали. Репортерите търсеха сензации. Бяха нарекли убиеца Касапина от Северния щат. Полицията все още не беше посочила заподозрените.

Днес следобед Гретхен беше завела чичо Роланд до полицейското управление, за да го разпитат. Беше казала на Джори, че разпитът не е протекъл гладко. Чичо Роланд бил объркан и не разбирал какво го питат, въпреки огромните усилия, които Гретхен положила.

От погребалното бюро излезе една двойка. Жената плачеше неутешимо и се беше облегнала на мъжа, който й говореше тихо, явно опитвайки се да я успокои.

— А ти чувстваш ли се добре? — попита Гретхен и погледна Джори, докато двете се изкачваха по стъпалата.

— Аз съм добре. А ти?

Гретхен кимна, но беше смъртно бледа. Отвориха вратата и влязоха вътре. В преддверието, застлано с персийски килим, се бяха насъбрали няколко души. Служител на бюрото, облечен в тъмен костюм, ги поведе към една препълнена зала вляво. Първото нещо, което Джори видя, беше ковчегът затворен, покрит с цветя. Второто беше Сойър Хаулънд. Стоеше тихо до една от стените. Въпреки мястото и официалността на случая, сърцето й се разтуптя, когато го видя. Беше облечен в много добре скроен, тъмносив вълнен костюм. Сакото беше с двуредно закопчаване, а панталонът елегантно се спускаше върху лакираните му черни обувки. Русата коса беше прибрана и откриваше извънредно красивото му лице. Изглеждаше като модел от модна агенция. Стоеше встрани от тълпата, сам и безполезен, и все пак не изглеждаше не на място. Като го гледаше такъв — добре облечен, излъчващ непринудена увереност в себе си, Джори беше повече от сигурна, че той не е това, за което се представя. Може и да притежаваше гараж за поправка на коли, може и да беше поправил умело, като специалист, нейния „Рейндж Роувър“, но Сойър Хаулънд не беше механик от малко забутано село.

Какво, запита се тя, крие той? И защо? Докато го гледаше, по гърба й полазиха студени тръпки.

— Какво прави той тук? — прошепна Гретхен, която беше проследила погледа на Джори.

Джори настръхна.

— Поднася уваженията си към починалата като всички останали, предполагам.

— Но той дори не познаваше Кловър.

— Ти не знаеш дали е така.

— Тя не ми е споменавала.

До тях се приближиха Кити и Джони. Очите на Кити бяха зачервени от плач. Гримът й беше размазан. Джони очевидно се чувстваше неудобно в сивия си блейзър и тъмносините си панталони, които бяха с около два сантиметра по-къси от необходимото.

— Видяхте ли се с майката на Кловър? — попита ги Кити и отново заплака.

— Току-що дойдохме — отговори Гретхен.

— Господи, тя е съкрушена. Пристигнала е със самолет от Флорида снощи. Когато ме видя, ме сграбчи за раменете и започна да плаче и да ме разпитва какво се е случило. Ужасно е, аз…

— Успокой се, мила — каза Джони и сложи ръка на гърба й. — Не се разстройвай отново. Не е добре за бебето.

— Не мога да се успокоя.

— Трябва да седнеш — каза Гретхен на Кити. — Да отидем при онези сгъваеми столове.

— Видя ли кой е тук? — Джони попита Джори. Двамата вървяха след Гретхен и Кити.

— Хоб Никсън — каза тя, като го зърна застанал на прага. Изглеждаше съвсем не на място с мръсните си дънки и сакото, което имитираше армейски жакет. Косата му беше мазна и рошава. Оглеждаше се разтревожено наоколо.

— Какво прави той тук? — учуди се Джори. Джори погледна в неговата посока и сви рамене.

— Нямам представа, но не него имах предвид.

— А кого? — попита неохотно тя.

— Сойър Хаулънд. Ей го там. Гледа право в теб. Джори не обърна глава. Не искаше да срещне дълбокия поглед на проницателните му сини очи. Той я разтърсваше от главата до петите.

— Какво става между вас двамата? — попита Джони. — Не се срещаш наистина с него, нали, Джори? Защото Кити ми каза…

— Вече не сме в гимназията, Джони — сряза го Джори. — Не желая да обсъждам личния си живот.

Би ли казал на Кити и Гретхен, че отивам до тоалетната? Ще се върна веднага.

Тя се обърна и изчезна във фоайето, преди той да успее да каже и дума. Сега разбра, че залата е прекалено претъпкана, въздухът — топъл и неприятен, а миризмата на цветята я задушава. Облегна се на перилата на стълбището и си пое дълбоко дъх.

— Добре ли си, Джори?

Изненадана, тя вдигна поглед и видя, че до нея стои Сойър Хаулънд. Не очакваше да го срещне този ден. Не желаеше да го среща. Но сега, когато стоеше до нея, изпитваше облекчение, че го вижда. Не искаше да обсъждат онова, което се беше случило между тях, нито заминаването й след ден-два. Ако повдигнеше един от двата въпроса, щеше ясно да му даде да разбере, че не й се говори за това. Но обстановката и без това не беше подходяща за изясняване на нещата. Тук можеха да водят само непринуден светски разговор. Като двама бегли познати, които са се срещнали заради обстоятелствата.

— Добре съм — отговори тя. — Просто…

— Бледа си.

— Добре съм. Наистина.

— Не е лесно да загубиш някого, който ти е бил близък. — Той сложи дланта си върху нейната.

И тя разбра, чувствайки известна вина, че се е тревожел за нея. Мислел е, че ще бъде съсипана от мъката, и е дошъл да й помогне. Явно нямаше представа, че самият е причина тя да избяга от залата. Че неочакваното му присъствие я е стреснало. Че не е могла да понесе клюките за тях двамата.

— Кловър и аз… не бяхме толкова близки. Не и след гимназията. Не бях я виждала от години, докато не дойдох тук през август.

Той сви рамене.

— Но тя ти е била приятелка от детските години. И начинът, по който умря…

— Знам. — Тя потисна тръпката на тялото си. — Всичко ми се струва нереално. Непрекъснато си повтарям, че…

— Имаш ли някаква представа, кой е извършил убийството?

Джори поклати глава.

— Не знам почти нищо за живота й сега. Освен че има бутик в Саратога Спрингс на улица „Ню Ейдж“. Предполагам, че случилото се е случайно, дело на психопат и…

— Джори, ето те най-после!

Тя видя Ейдриън да излиза от съседната стая. Облечена в шикозен тъмносин костюм, с шапка и ръкавици, тя изглеждаше елегантно. Носеше се ароматът на скъпия й парфюм, в ръка стискаше бяла копринена кърпичка, но Джори забеляза, че гримът й не е размазан от сълзи.

— А вие сигурно сте Сойър Хаулънд — каза Ейдриън и го погледна с възхищение. Въпреки това в погледа й се четеше и известно презрение. — Напоследък непрекъснато чувам да говорят за вас.

Той вдигна вежди и погледна Джори, която се почувства неудобно.

— Току-що говорих с Кити и Гретхен — продължи да бъбри Ейдриън. — Поканих ги вкъщи да пият кафе след церемонията. Мисля, че тази вечер нито една от нас не би искала да остане сама.

— А къде е приятелят ти, сенаторът? — попита Джори, малко подигравателно и злонамерено. — Не е ли тук с теб?

Ейдриън спокойно отговори:

— Не успя да дойде. Зает е, нали разбираш.

„И тъй като е женен, не може да се показва на публични честа с теб. Заради камерите навън, нали разбираш.“

— Няма ли да ме представиш, Джори? — попита Ейдриън, като гледаше Сойър втренчено.

— Ейдриън Вон Дигън, това е Сойър Хаулънд — запозна ги Джори с безизразен глас.

— Вие ли сте механикът от сервиза на шосе номер едно в Близърд Бей? — попита недоверчиво Ейдриън, докато поглъщаше с очи скъпия му костюм.

Сойър кимна.

— Извинете думите ми, но никак не приличате на механик — отбеляза Ейдриън.

Сойър присви очи, все едно че беше дълбоко обиден, и отговори:

— Не мога да се появя тук в омазнения си гащеризон, нали?

— Не, предполагам, че не. Но защо сте тук, ако мога да ви попитам? — продължи Ейдриън.

Въпросът й беше нахален и нежелан. Но Джори непрекъснато си го задаваше и сама.

— Не познавах лично приятелката ви — каза Сойър. — Но четох за случая във вестниците, за ужасния начин, по който е била убита. Стори ми се съвсем естествено да дойда и поднеса почитанията си на опечалените.

Ейдриън кимна, но в очите й светеше пламъче, което подсказа на Джори, че не е напълно удовлетворена от отговора му. Джори откри, че макар да й се иска да му вярва, и тя не може да приеме безрезервно думите му.

— О, вижте — каза изведнъж Ейдриън, като обърна русокосата си глава по посока на Хоб Никсън. — Ето го и Хоб Никсън. Какво прави той тук?

Джори видя неугледния на вид самотник да излиза от залата. Погледът му беше забит в пода. Беше обут в мръсни ботуши. Вдигна очи и погледна право в тях.

— О, хм — въздъхна съвсем тихо Ейдриън и направи неопределена гримаса. — Толкова е… отблъскващ.

Джори искаше да й каже да млъкне, защото шепотът й без съмнение ще достигне до Хоб Никсън. Видя мрачното изражение на тъмните му очи. Бяха злобно присвити. Обърна се и изчезна в тълпата.

— Както и да е, ще се радвам, ако и вие дойдете с Джори в дома ми след церемонията — обърна се Ейдриън към Сойър. — Да ви очаквам ли?

— Не, недейте — отговори Сойър. — Но ви благодаря за поканата.

Ейдриън сви леко рамене и каза:

— Винаги можете да промените решението си — и се върна в залата.

Джори срещна очите на Сойър.

— Тя не прилича на човек, който би могъл да ти бъде близък — каза Сойър направо.

— Всъщност тя не ми е близка. Беше време, когато бяхме добри приятелки, но нещата се променят. Винаги съм мислила, че между мен и Ейдриън има толкова много общи неща. Но животът ни понесе в различни посоки.

— Да, обикновено така се случва.

— Знам… Но предполагам, че не съм го очаквала — каза Джори. — Преди да дойда тук, мислех, че всичко ще бъде съвсем същото. Мислех, че ще мога да продължа оттам, където бях спряла. Смешното е, че…

— Какво? — подкани я той да продължи.

— Всъщност не помня къде съм спряла. Последното лято, което прекарах тук, е само неясен спомен. Родителите ми току-що се бяха развели и не можех да понеса душевната травма. Не помня нищо от случилото се през последните седмици на лятото. Като че ли всичко се изтри от паметта ми със смъртта на дядо Мей и…

Сойър внимателно я наблюдаваше.

— Какво има, Джори?

Тя го погледна.

— Само… Имам странно чувство. Като че ли има нещо, което трябва да си спомня за онова лято. Като че ли от това зависи животът ми, а не мога да си спомня.

— Нещо важно?

— Не знам…

— Здравей, Джори — прекъсна ги глас и тя видя Карл, който тъкмо влизаше през вратата. Беше облечен в същото вехто палто, което носеше и снощи. Сивата му коса беше леко разчорлена от вятъра. Гледаше Сойър с поглед, изпълнен с подозрение.

— Здравей, Карл — отговори тя. Реши, че няма нужда да представя двамата мъже един на друг.

Знаеше какво Карл мисли за Сойър. Продължи:

— Гретхен ми каза, че не знае дали ще имаш време да дойдеш.

— Имам среща по-късно, но офисът ми не е далеч оттук. Ако побързам, ще успея.

— Гретхен е вътре — каза Джори и посочи с ръка към залата. Надяваше се, че той ще схване намека и ще ги остави насаме.

Точно тогава в залата настъпи раздвижване. Столовете започнаха да скърцат по пода. Чу се съобщение, че службата ще започне много скоро.

— Идваш ли и ти вътре? — Карл попита Джори и отново погледна към Сойър, който не даде знак, че го е разпознал.

— След минута. Ти отивай — отговори Джори. Карл кимна, съблече палтото си и побърза да влезе в залата. Джори се обърна към Сойър:

— Това беше…

— Карл Андерсен. Знам.

— Познаваш ли го? Защо нищо не ми каза?

— Никога не сме се срещали. Просто знам кой е той. И съм сигурен, че и той знае кой съм.

— Да, знае.

— Той е един от хората, които са те предупредили да стоиш далеч от мен, защото съм опасен.

— Откъде знаеш?

— Не е трудно да разбереш какво мислят хората за теб, когато поживееш в селото, Джори — каза Сойър.

— Мислех, че не те интересува какво мислят хората, че се страхуват от теб.

— Не ме интересува. — Той направи пауза. — Затова ли си тръгна вчера сутринта по този начин? Защото се страхуваш?

Ето, изрече го. Тя го погледна право в очите и вирна брадичка.

— Не се страхувам от теб, Сойър.

— Защо си тръгна?

— Защото трябваше. Защото нямаше какво да си кажем.

— Дори довиждане?

— Мразя да се сбогувам.

— И аз — каза той тихо и посочи с глава към съседната стая, където започваше службата. — Ще влезем ли?

— Трябва…

— Но всъщност не искаш — каза той, като продължи да я гледа.

— Да — призна Джори, — не искам.

Не искаше да влезе в залата със Сойър Хаулънд и да срещне изпълнените с любопитство погледи на всички тези хора, които щяха да се побутват с лакти и да шушукат. Те мислеха, че той има нещо общо със смъртта на Кловър. А Джори не вярваше, че е така. Независимо от онова, което се опитваше да си внушава, когато не беше с него, беше убедена, че Сойър Хаулънд не е опасен. И все пак не искаше да му се доверява. Не искаше да мисли, че е порядъчен човек. Защото знаеше, че ще се влюби лудо в него. А не искаше това да се случва. Не, не можеше да си позволи да се влюби. Но и не можеше да продължава с опитите си да повярва, че е опасен. Не и когато ставаше все по-ясно и по-ясно, че само когато е с него, инстинктивно се чувства…

Защитена. Мисълта я свари неподготвена и тя се запита — защитена… от какво? От самотата? Или от миналото? Нямаше смисъл и все пак…

— Хайде, Джори — прошепна той, — да се махаме оттук.

— Трябва да се обадя на Гретхен.

Но не можеше да влезе вътре. Щеше да й остави бележка в колата. Знаеше, че Гретхен ще одобри постъпката й. Изведнъж обаче си помисли: „Да я вземат дяволите. Всички да вървят по дяволите.“

— Да вървим — обърна се рязко към Сойър.

Когато тази сутрин Сойър беше чул по радиото, че погребението на Кловър ще се състои същата вечер в погребалното бюро на Хъдзън, беше разбрал, че трябва да отиде. Въпреки факта, че присъствието му щеше да предизвика известни съмнения. Не можеше да каже какво се надява да узнае, докато наблюдава тълпата, която ще дойде да я оплаква. Някъде сред съкрушените от скръб роднини и приятели щеше да се намира и убиецът, преструващ се на опечален. Сега, когато излизаше от бялата тухлена къща, Сойър не беше по-близо до отговора на въпроса, кой е убил Кловър Хартдейл и Ребека Латимър. Беше изненадан да види Хоб Никсън там и се беше запитал защо е отишъл. Дали е познавал Кловър? Той беше от селото и не живееше далеч от нейната къща. Но не приличаше на човек, който би отишъл на нечие погребение, само защото се чувства задължен да го направи като съсед. Сойър си спомни как беше изглеждал пред къщата в нощта на убийството. И отново се запита дали не е убиецът на Кловър. Мъжът определено беше подозрителен. Нямаше начин обаче да се каже дали беше виновен.

Докато говореше с Джори в погребалното бюро, на Сойър му стана ясно, че трябва да я изведе оттам. Ако останеше там, ако тази вечер не беше с него, тя щеше да бъде в опасност. Разбра това изведнъж, в мига, когато я видя, прекрасна в семплата си черна рокля. Черните й къдрици бяха прибрани в кок. Шията й беше гола, незащитена, уязвима. Не можеше да свали поглед от нея. Когато излезе от залата, явно обезпокоена от нещо, той разбра, че трябва да я последва.

Последното, което искаше, беше да прекара нощта, измъчван от присъствието й, в болезнена борба с привличането между тях. Но се беше заклел да я пази. И беше сигурен, че тази нощ животът й зависи от него.

— Къде отиваме? — попита го тя, докато вървяха по тротоара към колата на Гретхен.

— Къде искаш да отидем?

— Не знам. — Тя вдигна поглед към него. — Не биваше да си тръгвам с теб. Трябваше да бъда там вътре, да слушам службата в памет на Кловър.

— Всичко е наред, Джори. Ти сама каза, че напоследък не си била близка с нея.

— Но тя беше убита — каза Джори с треперещ глас. — Моята приятелка беше убита. Сойър, какво става в Близърд Бей? Неща като това не би трябвало да се случват тук.

— Неща като това могат да се случат навсякъде, Джори.

— Знам. Предполагам, мисля, че не бива да се случват на хора, които аз познавам.

Той се засмя горчиво.

— Сега ми звучиш също като жената, за която те взех още когато те видях. Като разглезена принцеса.

— Може и да съм била такава, когато си ме срещнал.

— Но това беше преди по-малко от седмица.

— Знам. — Тя се спря пред тъмния на цвят, не много голям „Седан“, извади лист хартия от портмонето си и започна да пише бележка на Гретхен. — Какво да пиша? Къде отиваме?

— От теб зависи.

Тя се замисли за миг, а после бавно остави хартията и писалката в чантата си.

— Какво правиш? — попита я той, разтревожен, че може би е променила решението си и няма да отиде с него. Тревожеше се, че може да се върне в погребалното бюро, където нещо я заплашваше.

— Глупости! — каза тя и се отдалечи от колата. — Няма нужда да оставям бележка. Защо продължавам да се чувствам и да се държа като тийнейджърка, като че ли дължа на всички обяснение за действията си? Вече съм жена. Мога и сама да вземам решенията си. Не се чувствам длъжна да давам обяснения. Предполагам, че защото… съм отново тук.

— Може би защото пак си със старите приятелки. — Той прекоси улицата и тръгна към колата си. Тя изравни крачка с него.

— Да, и аз мисля така. Бяхме толкова близки. Но това се случва само когато си дете, нали? Тогава си много близък с приятелите си. И те интересува какво мислят и чувстват те.

— Имаш ли много приятели и сега, в Ню Йорк? — попита той, изведнъж станал любопитен за света, в който живее тя.

— Може и така да се каже. Но е различно. Те са повече като… познати от светското общество.

— Ами семейството ти?

Тя направи гримаса.

— Какво за тях?

— Близка ли си със семейството си?

— С баща си. Бях негова любимка, истинско момиче на татко.

— Ами майка ти?

— Тя не можеше да ме понася — отговори остро Джори.

— Не е могла да те понася?

— Прекалено много й напомнях за татко.

— Да приема ли, че бракът им не е бил щастлив?

— Разведоха се, когато бях на седемнайсет години, нали ти казах. Нито един от двамата не се натъжи от факта, че съвместният им живот е приключил. Сестрите ми също го приеха спокойно. Предполагам, че единствено аз бях изненадана… и нещастна.

— И защо?

— Защото моите представи бяха различни. Знаех какво семейство искам да имам. Винаги съм искала обикновени неща — да живеем в една-единствена къща и да правим онова, което семействата обикновено правят. Но животът ни не беше такъв. Непрекъснато се местехме от един апартамент в друг. Баща ми вечно беше зает с бизнеса си. А майка ми мислеше все за парите и за сестрите ми…

Тъгата в гласа й го разнежи. Трябваше да направи усилие на волята, за да не я погали. За да не вземе дланите й в своите, да я приласкае.

— Ами сестрите ти? — попита той. — И с тях ли не беше близка? И сега ли не поддържате връзка?

— Не. Те са толкова различни. И двете са омъжени, имат деца.

— А ти не искаш ли да се омъжиш? — чу се да пита той. — Да имаш деца?

Дори сдържа дъха си, за да чуе по-ясно отговора й.

— Искам — отговори тя и той отново усети тъгата й. Тя докосна някакви дълбоко скрити струни в душата му, част от него, която той се беше заклел да не й показва. Беше се заклел на никого да не позволи да проникне там. Не и след като беше загубил всичко.

— Но не искам да стане по този начин — продължи тя. — Сестрите ми имат бавачки, които отглеждат децата им. А отношенията им със съпрузите им приличат повече на делови, отколкото на съпружески.

— А ти искаш повече — каза той нежно. Радваше се, че не може да види лицето й, защото се страхуваше от онова, което можеше да прочете в него.

— Искам повече — откликна като ехо тя. — Искам…

Гласът й заглъхна. Той не се осмели да я попита какво беше онова, което искаше. Вървеше мълчаливо до нея. Стигнаха до „Шевито“.

— Къде отиваме? — отново попита тя, когато той се протегна през нея, за да й отвори вратата.

— Нямам представа къде отиваме, Джори — отговори той. — Оставям решението на теб.

Тя се замисли. После бавно каза:

— Знам едно място.

* * *

— Изглежда съвсем същото — каза Джори, застанала насред просеката, бавно въртейки глава, за да обхване цялата гледка.

Езерото беше разположено в боровата гора, заобиколено от вечна зеленина и огромни камъни. В далечината, над върховете на дърветата, се виждаше билото на Адирондакските планини.

— Да, изглежда съвсем същото — повтори тя. — С тази разлика, че сега всичко е бяло. И потънало в мрак.

— Никога ли не си идвала тук след падането на нощта? — попита я Сойър, облегнал се на близката висока скала. Беше скръстил ръце на гърди и я наблюдаваше внимателно.

— Понякога идвахме тук малко преди изгрева на слънцето, аз и дядо Мей — уточни тя. — Небето светлееше в розово. Сядахме тук… — тя посочи един изгладен от водата камък, намиращ се съвсем до езерото. — Той пушеше лула и гледаше как слънцето изгрява, а аз приготвях въдиците. Дядо Мей обичаше да става рано. Но знаеш ли какво? Мисля, че от онова лято насам нито веднъж не съм наблюдавала изгрева на слънцето.

Сойър мълчеше. Тя се обърна към него. Лицето му беше скрито в сянката, но тя усети, че е потънал в дълбок размисъл.

„Кой си ти?“ — запита се, вперила поглед в мъжа, който, облечен в този костюм, й се струваше още по-непознат. Облеклото му изглеждаше абсурдно в тази обстановка, както и нейното собствено. Но не бяха спрели, за да се преоблекат. Тя не искаше, защото се страхуваше, че ако се забавят, дори само за миг, въобще няма да стигнат до езерото.

А имаше нужда да дойде тук. Отново се обърна към езерото. Обгърна тялото си с ръце и се втренчи в мътната, черна вода. Нещо неясно изплува в подсъзнанието й — мисъл, която изчезна още преди да се е оформила. Тя се намръщи, разочарована. Беше сигурна, че има нещо, което непременно трябва да си спомни. Какво беше предизвикало това чувство? Връщането й тук след толкова много години? Опита се да се концентрира. Нищо не се получи. Нищо, освен спомените, които я преследваха от години. Нищо, освен спомена за онзи последен път, когато беше дошла край усамотеното езеро. Всичко беше толкова неясно, наистина. Спомняше си само как разговаря с дядо Мей. Как беше разбрала, че от известно време той не й отговаря. Тогава се беше обърнала към него, беше чула тежкото му дишане, ужасния гърлен звук, който излезе от гърдите му… И разбра… Той умря само след няколко мига и тя остана сама.

Затвори очи и се остави споменът да я погълне. Трепереше, все едно че я обгръщаше леденостудена вода. Видя го да лежи там и чу собствения си глас да нарушава тишината. Тя пищеше: „Дядо Мей? Дядо Мей, моля те, събуди се. Дядо Мей…“

Почувства да я обгръщат топли ръце. От гърдите й се изтръгна вопъл.

— Всичко е наред, Джори.

— Не — каза тя. Обърна се към Сойър, положи глава на широките му, топли гърди. — Не, не е наред. Имах нужда от него.

— Твоят дядо. — Това не беше въпрос.

— Имах нужда от него, а той ме напусна. Бях съвсем сама. Винаги съм била сама.

— Не — прошепна той.

Ръцете му я обгърнаха още по-здраво. Той повдигна главата й, за да види лицето й. Наведе се към нея. Устата му покриха нейните в сладка целувка. Тя сложи ръце на раменете му, докосна мекия плат на палтото му. То наистина беше кашмирено. Погали раменете му докато устните му поглъщаха нейните.

— Джори! — прошепна той, притискайки я до себе си. — О, Джори!

„Ще се случи отново и аз не мога да го предотвратя. Не мога!“

Беше изгубена. В главата й не беше останала нито една разумна мисъл. Беше я обзела гореща, неудържима страст. Неясно долови движенията му. Той беше съблякъл палтото си и го беше постлал на земята. Дръпна я надолу и тя падна на колене в дълбокия пухкав сняг. Почувства мокрите ледени кристалчета по босите си крака, докато той нежно я полагаше да легне по гръб на мекото кашмирено палто. Сакото му беше разкопчано. Тя се притисна в него, а после се опита да разкопчее и ризата му. Пръстите й бяха станали странно несръчни и тя не успя. Разочарована, издърпа ризата от колана на панталоните му. Бързаше, копнееше да го докосне. Най-после ръцете й погалиха голите му рамене и гръб. Чувстваше как мускулите му играят под топлата му гладка кожа. Той остави сакото си настрани и започна да разкопчава копринената й рокля.

И двамата дишаха тежко и учестено. Той се притисна в нея и тя нададе стон, защото почувства възбудения му член да опира в корема й. Изви тяло и се намести така, че той да опре до най-интимното място между бедрата й. Сега Сойър нададе стон. Дишането му стана още по-тежко. Той все още продължаваше да разкопчава едно по едно перлените копчета на роклята й. После разкопча дантеления й сутиен, който беше с предно закопчаване, оголи гърдите й, изложи ги на хладния нощен въздух. Почти веднага обаче ги покри с горещата си уста. Тя трепна, когато езикът му нежно докосна първо едното зърно, после другото. Той вдигна глава и я целуна още веднъж. Не, не можеше да издържа повече.

— Моля те — тихо, като въздишка, рече тя. Бедрата й се повдигнаха нагоре, за да се притиснат в него. — Моля те, сега…

Нямаше нужда да го убеждава. Той бързо смъкна панталоните си, вдигна полата й над кръста и я освободи от дантелените бикини. Тя разтвори крака и протегна ръка, за да го насочи в себе си. Когато той я изпълни и започна да се движи, Джори простена от удоволствие. Движеше се в ритъма му, стискаше здраво голите му рамене. Бузата й се допираше до косата му, а горещият му дъх галеше врата й. Ритъмът достигна до мощно кресчендо. Когато семето му се изля в утробата й, пред очите му избухна цветна дъга. Остана да лежи така, като я държеше в прегръдките си. Не искаше да я пусне.

А нейният поглед беше отправен към нощното небе. Видя пълната луна и блещукащите звезди. Почувства как той се отдръпва, как ляга до нея и притиска тялото си в нейното, как пръстите му се преплитат с нейните. Бавно, много бавно, тя се върна в действителността.

— Сойър? — прошепна. — Не можеш ли да ми кажеш? Моля те! Трябва да знам.

Не й отговори. Тя очакваше да чуе нещо от рода на: „Да ти кажа какво?“, макар да беше сигурна, че е разбрал въпроса й. Но той не каза това. Вдигна глава, погледна я право в очите и тихо каза:

— Добре. Ще ти кажа. — Направи пауза, пое си дълбоко дъх и бавно издиша. Й тогава каза: — Тя беше моя сестра. Ребека Латимър. Беше моята по-малка сестра.

Объркана, тя попита:

— Коя?

— Жената, която беше убита през август.

Когато проумя значението на думите му, Джори изпита едновременно и ужас, и облекчение. Ужас заради начина, по който е загубил близък човек, и облекчение, защото не той беше извършил убийството. Защото, независимо от това колко пъти се беше опитвала да убеди сама себе си, че е невинен, че слуховете, които се носят за него, са безпочвени, винаги в подсъзнанието й оставаше известно съмнение.

— Сойър — каза тя нежно и погледна в сините му очи, които издаваха мъката му, — толкова съжалявам. Мили Боже…

— Тя беше толкова сладка, Джори. Дори когато порасна. Беше наивна и вярваше, че хората са добри. Точно затова се забърка и с Уорън Латимър. Разбрах, че той е губещ човек, още от мига, в който го зърнах. Но тогава си имах свои собствени проблеми и не се погрижих за нея. Омъжи се за него. Разведоха се година по-късно. Беше грозно от негова страна. Най-отвратителното бракоразводно дело, на което съм присъствал. Ребека беше съсипана. И затова дойде тук. Наистина, решението й беше импулсивно. Една нейна приятелка имаше вила тук и я даваше под наем през лятото. А тя трябваше да се махне от познатата й среда. Дойде тук сама, за да подреди мислите и живота си. Трябваше да я спра…

Последните му думи бяха накъсани, той говореше толкова тихо, че Джори трябваше да се наведе към него, за да го чуе. Тя нежно го докосна по рамото, изненадана от израза на очите му.

— И защо е трябвало да я спреш? — попита тя, като поклати глава. — Ти не си знаел какво ще й се случи, Сойър. Нямаш вина.

Той отвори уста, за да отговори. Но се отказа.

— Какво има, Сойър? — попита го Джори. Наблюдаваше го внимателно, защото мъката, която се таеше в очите му, разкъсваше душата й.

— Нищо. Няма… нищо. — Той си пое дълбоко дъх. — Както и да е. Затова съм тук. Заклех се, че ще намеря убиеца на сестра си. Заклех се още, че ще го накарам да си плати.

— Но защо е необходимо да бъдеш толкова потаен? Защо караш всички да си мислят, че нещо си си наумил?

— Не е работа на хората защо съм тук — каза Сойър. — Не искам полицията да ми се бърка. Не искам и пресата да се навърта наоколо. Искам да се справя сам. Дължа го на сестра си.

Джори попи казаното от него. Беше изненадана от убедителността, с която говореше, и от мъката в очите му. Разбра, че има и още нещо. Вина. Той обвиняваше себе си за смъртта на сестра си, това беше очевидно. Но имаше и още нещо, нещо, което криеше от нея. Искаше откровено да го попита какво е то, но не можеше. Болката му беше прекалено силна. Той току-що й беше разкрил душата си.

— Сойър — каза тихо и нежно го погали по бузата, за да му напомни за присъствието си, — успя ли да откриеш нещо? Някакви улики?

Той поклати глава.

— Нищо. Когато полицията не успя да разреши случая, аз си казах, че не са успели, защото не са работили съвестно. Тя беше външен човек тук и може би не се бяха постарали, както щяха да се постараят, ако жертвата беше жител на селото. Но аз също не успях да се добера до някакви разкрития. През всичките тези месеци живях тук, наблюдавах внимателно хората, непрекъснато ходех на мястото, където това се е случило. Нищо. Задънена улица.

— Сойър… А мислиш ли, че онзи, който е убил сестра ти, е убил и Кловър?

Той се замисли и бавно кимна.

— Да, така мисля. Мисля, че в Близърд Бей има сериен убиец. И че това е само началото.

Нещо в очите му, в начина, по който я гледаше, накара Джори да настръхне. Полазиха я студени тръпки.

— Точно затова искам да си заминеш, Джори — каза й той тогава. — Искам да се върнеш в Ню Йорк и никога повече да не се връщаш тук.

Не защото той не искаше тя да е с него, не защото не изпитваше нищо към нея. Защото се опитваше да спаси живота й. И защо? Защо беше загрижен за нея? Защото… я обичаше! Искаше й се да вярва, че е така. Но дълбоко в себе си знаеше каква е истината. Искаше да спаси нея, защото не беше успял да спаси сестра си.

— Позволи ми да ти помогна, Сойър — каза тя, почувствала необходимост да облекчи болката му. — Искам да ти помогна. Можем заедно да…

— Не, Джори. Не ме ли чуваш? Казах ти, че трябва да… си заминеш.

— Но аз ще внимавам. Какво те кара да мислиш, че убиецът ще се втурне подире ми?

Той се поколеба, после сви рамене.

— Просто не виждам причина, поради която да останеш тук. Дошла си, защото си искала да възстановиш връзката с детството си, защото си искала да се помириш с миналото си. Сега с това е свършено. Посети мястото, където е умрял дядо ти, видя старата къща, своята стая и разбра, че вече нямаш нищо общо със старите си приятелки. Време е да си вървиш, Джори. Просто… си тръгни.

Тя рязко се изправи до седнало положение и леденият планински вятър обгърна тялото й. Едва сега осъзна колко е студено и колко леко е облечена. Потрепери и започна да закопчава роклята си. Пръстите й се бяха вдървили от студа.

— Ако замина — каза тя на Сойър, — ти и аз никога вече няма да се видим. Това ли искаш да стане?

— Не, не това искам, Джори. Повярвай ми. Бих искал да имаше друг начин. Но… Не мога сега да се обвържа с теб.

— Дори и след като всичко приключи ли? След като хванеш убиеца и отмъстиш за смъртта на сестра си?

— Не се опитвай да омаловажаваш онова, което се опитвам да направя, Джори. — Гласът му беше остър като късовете лед, които плаваха в мътното езеро. — И не ме моли за нещо, което не бих могъл да ти дам. Има неща, които не знаеш за мен.

— Тогава кажи ми, Сойър. Не бъди толкова потаен. Не ме дръж настрани от себе си. Кажи ми и останалото.

— Не! — извика горчиво.

Тя втренчи поглед в него. После, мълчаливо, извърна глава. Облече се и се изправи на крака.

— Джори! — извика той след нея, но тя се отдалечаваше по неравната почва на гората. — Почакай. Ще се върна в къщата с теб.

— Всичко е наред. Знам пътя!

— Но…

— Не се тревожи, не се нуждая от закрилата ти. Повярвай ми, мога и сама да се грижа за себе си, Сойър. Цял живот съм се справяла сама.

Тръгна по обратния път, благодарна на луната за бледата светлина. Няколко пъти токчетата на ботушите й се закачаха за корени и камъчета и тя почти падаше. Спомни си колко удобно беше вървяла до рамото на Сойър. Ръката му беше поставена на лакътя й и помагаше да пази равновесие.

Едва когато стигна до къщата, си спомни, че той я беше докарал с колата си. Беше безпомощна. Не й оставаше друго, освен да го чака да се върне, за да я откара до къщата на Гретхен. Седна, мрачна, на познатите стъпала, които водеха към верандата. Постепенно започнала усеща огромната пустота, която я заобикаляше — откритото поле и гъстата, дълбока гора и издигащите се в далечината планини. Тук, на това място, където винаги се беше чувствала защитена и обичана, разбра, че е по-уязвима от всякога.

„И вината е изцяло негова. Сойър, с неговите приказки за сериен убиец и за това, че съм в опасност.“

Но знаеше, че има и още нещо. Тя не се страхуваше само от неизвестния убиец, който дебнеше жертвите си в мрака. Не се страхуваше само от осезаемото присъствие на смъртта. Страхуваше се от живота, от своя живот. Живот, който й изглеждаше по-празен и по-безсмислен от всякога, защото беше вкусила от мимолетното щастие, което винаги беше търсила и в търсене на което беше дошла тук.

А имаше и още нещо. Беше се случило при езерото в мига, когато я бяха навестили мисли за миналото. Какво беше онова, което трябваше да си спомни за последното си лято тук? Скърцането на снега под нечии стъпки я накара да вдигне поглед. Видя Сойър да идва към нея. Широките му рамене бяха изправени, а главата му — високо вдигната въпреки студения вятър, който вдигаше бяла вихрушка по полето. Почувства погледа му върху себе си и направи усилие, за да не отмести своя. Нямаше да му даде да разбере, че е уязвима и уплашена. Не каза нищо, дори когато се приближи достатъчно. Не искаше да говори за нищо, дори за очевидното. А той не й даде възможност.

— Ще те откарам до селото — каза й, когато застана пред нея.

Беше невъзможно да се разчете нещо в гласа му или в изражението му. Тя кимна и отиде с него до колата. Мълчаха през целия път до селото. Едва когато стигнаха до къщата на Гретхен и тя сложи ръката си на бравата на вратата, той промълви една-единствена дума:

— Довиждане.