Хари Стоянов
Мислите в главите (40) (Гимназиален роман)

Първа глава
НЕУНИФОРМЕНИТЕ

Сутринта беше слънчева, но гъста мъгла се стелеше над града. Сякаш къщите, улиците, парковете — всичко — бяха потънали в мляко.

Емо не бързаше тази сутрин. Не защото беше тръгнал много рано от тях, а защото искаше нарочно да закъснее. Днес щяха да имат теория по шлосерство, вместо да бъдат на практика в завода. А точно днес не трябваше да бъдат в училище. Двете групи — това беше целият клас — щяха да бъдат заедно. И най-вече Искра и нейните протежета щяха да са там. Отвратително! А Емо не можеше да ги понася.

— Емо! — чу той зад гърба си.

Обърна се и видя деветокласничката, с която се беше запознал вчера.

— Откъде ми научи името?

— Аз знам всичко.

— Я виж ти!

— Защо, учудваш ли се?

— Разбира се, да,

— Значи се признаваш за победен?

— Да.

— И ще станеш мой роб?

— Завинаги!

— Добре тогава. Ще вървиш винаги до мен.

— Ще вървя. Но аз не знам дори името на своята господарка.

— Нима?

— Да. Всъщност, как се казваш?

— Научи сам. Ако научиш, ще бъдеш свободен.

— А ти?

— Ще бъда твоя робиня.

— От робини не се нуждая.

— Така ли?

— Да. Но не чувстваш ли, че ще закъснееш за училище?

— А ти?

— За мен не мисли. Аз трябва да закъснея.

— И аз също, защото не съм много униформена.

— А защо?

— Защото… не знам.

— Да не би да има чистка?

— Ще има. Днес класната ни е дежурна и ни обеща да ни среже полите, ако са къси.

— А твоята къса ли е?

— Да.

— Виж ти!

— Защо?

— Зайче, пък носи къси поли.

— Нали трябва да ти се харесам.

— Ти ще ме накараш да откача!

— Не вярваш ли?

— На теб ти вярвам всичко. Само че няма да се опитваш да ме спъваш в коридора.

— Няма. Но ако не ми обръщаш внимание?

— Тогава можеш да хвърлиш с някой учебник по мен или, направо, с чантата.

— Добре.

— Не е зле.

— Не е, но виж какво има пред гимназията.

— Нормална работа. Всекидневна гледка.

— Но днеска чистката като че ли е по-голяма.

— Даскалите са ядосани.

— От какво?

— Не знам.

— Поне половината гимназия не е влязла.

— А как ще влязат, като не са подстригани и не са униформени.

— А ти подстриган ли си? Униформен ли си?

— Не. И никога не съм бил. Но най-важното, никога не са ме връщали от входа за такива безобразия. Ако тези са се побъркали и връщат хората и им пишат отсъствия, аз не съм се побъркал, та да влизам през главния вход. Толкова прозорци има нашата стая!

— А аз откъде да вляза?

— През нашите прозорци.

— Много е високо.

— Нищо. Аз ще ти помогна. Пък и моите хора са там.

— А ако ни види някой учител или директора?

— Затова, за да не ни види никой, ще се катериш по-бързо.

— Ще се опитам.

Когато се промъкнаха в двора, биеше звънецът за влизане на учителите.

— Хайде, бързо — извика Емо на „зайчето“, когато стигнаха под прозореца на ъгъла, който беше най-удобен за катерене.

— Няма да мога.

— Ще можеш!

— Не.

— Директорът ще дойде ей-сега!

— Ще се опитам.

— Хайде по-бързо, че идва.

— Кой?

— Директора…

И докато Емо изрече тази дума, смаяните му приятели издърпаха в стаята момичето.

— Ей, Емо, твоето зайче е много пъргаво — извика му Кръстьо, когато и той беше вече в стаята.

— Била тренирала алпинизъм — пошегува се Славчо, който седеше до Станислава и се усмихваше радостно.

— Емо, аз отивам в клас — извика деветокласничката и изскочи от стаята, изпратена от бурен смях.

— Ти направи голяма сензация, бе, Емо — захили се до ушите Кръстьо.

— Защо?

— Как защо? Ти си бил голям треньор по алпинизъм.

— Ще трябва тогава да се кандидатирам за треньор на гимназиалния отбор на неуниформените алпинисти.

— Готово! — това го изрече един току-що влязъл „алпинист“ от другия клас. — Емо ще бъде старши треньор, а аз ще му бъда може би помощник. — С тези думи той помогна на две десетокласнички да се изкачат в стаята.

Скоро всички влязоха в час.