Ричард А. Кнаак
Луната на паяка (20)

Деветнадесет

Въпреки намаления си наполовина брой, войниците край портите, гледащи към гората, не бяха особено притеснени. Нямаше от какво да се боят от тази посока, освен от някое вендиго или други горски зверове. Разбира се, ако бяха излезли да патрулират заедно с другарите си и капитан Матюс, сигурно щяха да са по-разтревожени. Но откак част от тях се върнаха заедно с лейди Несардо, нямаше следа нито от останалите ездачи, нито от самия адютант.

Затова, когато един наблюдател видя самотен ездач, излизащ от гората, всички си отдъхнаха, но и се разтревожиха. Шлемът на новодошлия го издаде много преди факлите да озарят лицето му.

— Това е капитан Матюс! — извика наблюдателят. — Отворете портите! Това е капитанът!

Останалите се разтичаха да изпълнят нареждането. При толкова малко останали войници, трябваше двама да слязат от стената, за да помогнат в отварянето на големите дървени порти, които бяха първата защита на столицата.

Помощникът на генерал Торион мълчаливо влезе вътре. Един от войниците изтича да поеме юздите на коня му.

— Сър! — извика мъжът, зяпнал главата на жребеца. — Какво му е на животното? Наранено ли е, та сте го бинтовали така?

Наметалото на офицера покриваше по-голямата част от черепа и врата на коня. За войника бе цяло чудо, че животното изобщо може да вижда под толкова плат.

— Да, наранен е — отвърна ездачът. Все така стиснал юздите, капитан Матюс погледна обратно към портите. — Изгасете фенерите и факлите.

Стражите, стоящи най-близко до него, не помръднаха, втрещени от нареждането. Накрая мъжът, който се бе опитал да поеме юздите от капитана, попита:

— Извинете, сър, но наистина ли искате да изгасим фенерите и факлите?

Шлемът скриваше очите на Матюс, но войникът усети как те се впиват в него.

— Изгасете фенерите и факлите! И всички огньове.

— Какви са тези работи? — запита един новодошъл. Бронята му бе в по-добро състояние от тази на другите войници и го отличаваше като командир на стражата. — Капитан Матюс, сър? — Той отдаде чест. — Вие ли дадохте тази заповед?

— Изгасете фенерите и факлите! — повтори ездачът. — И всички огньове.

— Да не би да очакваме нападение?

Последва кратка пауза.

— Да. Нападение. Изгасете всички огньове! Бързо!

Командирът на стражата се обърна към останалите.

— Чухте го! Стефан! Изгаси факлите на стената! Вие тримата — лампите! Бързо!

През цялото време Алек Матюс гледаше от седлото. Всеки път, когато някой пламък изгаснеше, той кимаше. Когато последната факла угасна, командирът попита:

— Някакви други заповеди, капитане?

Адютантът погледна покритата глава на мъжа.

— Махнете си шлемовете! Хвърлете ги настрана!

— Извинете, сър? Това заповед ли е?

Ездачът отново кимна.

— Заповед.

Офицерът сви рамене и даде знак на хората си да изпълняват. Само капитан Матюс не свали своя шлем.

Когато всички бяха гологлави, капитанът внезапно пришпори жребеца си. Напълно объркани, войниците просто го зяпнаха.

— Някакви други заповеди, сър? — извика накрая командирът.

— Останете на пост — бе единственото, което отвърна ездачът, преди да изчезне в мрака.

Когато капитан Матюс бе достатъчно далеч, офицерът се обърна към мъжете.

— Затворете портите! Нали чухте? Очакваме нападение!

Известно време се чуваше суетенето на войниците в тъмнината, но накрая успяха да залостят портите. Командирът, който бе служил при генерал Торион през първите месеци от кариерата си, обмисли получените току-що заповеди. Знаеше, че генералът високо цени капитан Матюс, иначе нямаше да го направи свой адютант. При все това в нито едно от нарежданията на капитана нямаше смисъл. Командирът и останалите му се бяха подчинили единствено от уважение. И все пак…

— Мътните ги взели тия заповеди, дори и да идват от него — измърмори офицерът. — Някой да ми намери шлема! Стефан! Запали факлите отново!

— Но капитан Матюс каза…

— Аз поемам отговорността! Чу ме! Джерард! Качи се горе и… защо, в името на светлината, си толкова напрегнат?

Другият войник погледна към сенките зад гърба си.

— Стори ми се, че чух нещо!

— Не търпя хората ми да се плашат от сенки по стените, особено когато се готви атака! Боромир! Ти тръгни отдясно…

Край крака на мъжа, на когото говореше командирът, премина нещо, подобно на котка. Преди да успее да различи ясно какво е, той забеляза още едно, движещо се към Джерард.

— Имам нещо на гърба си! — извика внезапно Стефан.

В същия миг стотици черни сенки се заизливаха от нощта — черни сенки, които очевидно се бяха качили по стената, без никой да ги забележи.

И други мъже започнаха да викат. Офицерът извади меча си, когато три от сенките се насочиха към него. Като се приближиха, той прониза едната, но другите две се отдръпнаха, за да го заобиколят. Знаеше, че докато се справи с едната, другата ще го спипа.

Очите му се нагодиха към мрака и той най-сетне видя какво представляват създанията.

Паяци… море от гигантски паяци.

Виковете заглъхнаха така бързо, както се бяха извисили. За онова, което командваше тялото на някогашния Алек Матюс, те звучаха като музика. Покачен върху главата му и скрит от шлема, паякът накара ъгълчетата на устата на гостоприемника да се извият в пародия на усмивка.

Пътят бе разчистен. Останалите вече можеха да влязат в града.

Скоро всички щяха да имат гостоприемници. Скоро Децата на Астрога отново щяха да се въздигнат…

 

 

— Този не представлява опасност за вас, господарю — отбеляза Карибдус. — Отдавна трябваше да умре. Аз ще го убия във ваша чест.

— Не. — Гласът бе леко дрезгав и изопваше всеки нерв в тялото на Заил. Обладаният Алдрик захвърли като непотребен боклук черупката, която доскоро представляваше Луната на Паяка, и пристъпи с лекота към пленения некромант. За разлика от останалите паяци, този имаше пълен контрол над гостоприемника си. Когато устата на лорд Джитан се раздвижи, почти не можеше да се види разлика с живия мъж: — Не. Той ще бъде запазен.

Карибдус се намръщи, но отвърна:

— Както пожелаете, господарю Астрога. Както пожелаете.

— Моите деца ще отидат в града на хората — каза им демонът. — От тях ще пият и едно ще станат. Силата ми отново ще нарасне! Аз отново ще бъда бог!

— Бог… ти никога не си бил бог! — успя да каже Заил и погледна с омраза към зловещата фигура. — Само низш демон, Астрога! И никога няма да бъдеш нещо повече! Изтривалка за Диабло, истинския Повелител на ужаса!

Тялото на паяка запулсира. На изкривеното лице на Джитан се появи изражение на основателна ярост и той вдигна ръка. В дланта му се материализира кълбо от черен пламък.

Но благородникът сви пръсти и огънят изгасна. Астрога отново се усмихна чрез устните на гостоприемника си.

— От моя господар Диабло тази титла никога не бих взел! Негов васал съм аз, но да властвам от негово име, той няма да възрази! Това кралство на хората ще се преустрои по мой образ и подобие, ала ще служи на целите на великия Диабло.

Заил погледна към своя събрат.

— Карибдус! Още ли не виждаш каква лудост отприщваш? Това ли искаш?

— Именно това. Точно от такова нещо се нуждае светът.

— Това ще запрати Баланса в мрака!

Белокосият ратмианин поклати глава.

— Не. Няма. Балансът ще се запази.

Заил зяпна, чудейки се как дори толкова побъркан човек може да вярва в това.

— Стига приказки — отсече Астрога. После демонът се обърна към олтара. — Хватката ми не е още здрава. Още време ще ми трябва.

— Моментът е чудесен — отвърна успокояващо Карибдус и сведе поглед.

Ала в този поглед Заил видя нещо, което Астрога не забеляза. Възрастният ратмианин наистина искаше да запази Баланса. Той планираше да предаде демона… но кога ли щеше да се случи това? Със сигурност не и преди безброй жертви да са изгубили живота си в името на този фалшив бог.

Заил се изкуши да спомене това на Астрога, но се съмняваше, че демонът ще го послуша. Като всички адски създания, паякът бе суетен до пълно отричане на реалността. За него бе невъобразимо някой да е в състояние да го надхитри.

Но ако това наистина бе възможно, именно Карибдус щеше да го постигне.

Обладаният благородник се върна при осакатения труп на Сардак. Астрога натопи пръста си в съсирващата се кръв и го допря до устата на Алдрик, за да я опита.

— Така отдавна бе, когато нектар такъв аз вкусвах! Така дълго, откак затворен бях в този проклет мехур! — Внезапно разярен, благородникът захвърли тялото настрани. — Несправедливост бе това! Престъпление!

— Те не са разбирали! — измърмори Карибдус, успокоявайки изчадието.

— Не разбираха, така е! — съгласи се Астрога. — Дарих им велика сила, много знание… и поисках само няколко души и кръв за тях! Малко, сравнено с алчността на смъртните! — Той се обърна към Заил. — Но други ми завидяха! Изиграха моите слуги да ме предадат, а после създадоха онова. — Демонът посочи строшената сфера. — Тук, където световете се сближават, където е лесно да се обхване величието ми.

И когато Астрога се появил отново, магьосниците го чакали. После го запечатали в Луната с цената на собствения си живот.

Но последователите на Астрога я откраднали. След множество изчисления те определили, че в определени моменти през няколко века светът на смъртните и адът се докосват по необходимия начин, за да могат да се използват демоничните сили за освобождаването на господаря им. Трябвало им обаче още нещо, което вече обвързвало демона със света им.

Кръвта на децата му.

За демоните било възможно да се съвкупяват със смъртните, обикновено за ужас на последните. И все пак от подобен съюз понякога се раждали деца, които доживявали до зряла възраст. Ако не умрели при раждане, те обикновено бивали убивани съвсем скоро от онези, които разбирали какво представляват. Ала въпреки външността му, потомците на Астрога изглеждали по-човешки от останалите, а мнозина от тях дори били красиви и привлекателни. Затова те оцелели. За слугите на Паяка това били дарове за жертвоприношения — поне в продължение на няколко поколения, — преди множеството смесвания с обикновена смъртна кръв да намали силата на Астрога у тях дотолкова, че почти да изчезне.

Жреците не се притеснили, а сторили единственото, което можели. Винаги щом откриели някой, който да притежава дори частица от наследството на демона, те го отвеждали и убивали на олтара. Живото сърце на жертвите и кръвта им били запазвани с магия. Други заклинания ги пречиствали, за да може, когато дойде моментът, да бъдат използвани.

Но подобни зверства не можели да останат незабелязани вечно. Някои хора — като Синовете на Ракис — открили живеещите сред тях поклонници на култа. Със съмнителната помощ на магьосници като визджерейците те намерили скрития храм под издигнатата по онова време там църква. Мястото служело за извор на сили, достигащи до самия ад, така че било идеално за целите на култа. Войниците и магьосниците приключили всичко това, като освободили осъдените на жертвоприношение и избили всички, освен малцина от последователите на Астрога.

Тези няколко бегълци преплували морето, където зачакали, докато съдбата им даде нов шанс. Заедно със себе си взели няколко запазени сърца и малко пречистена кръв. Когато луната се появила в подходящата фаза на небето, те направили магията, но твърде късно открили, че планът им е неуспешен. Слабата кръв не могла да изпълни целта си. Наистина освободила Астрога, но го превърнала само в бледа сянка на истинската му мощ — твърде слаб, за да се пребори с визджерейците, които усетили завръщането му.

— Принуден бях да избягам тук, с надеждата истинската кръв на моите деца да ме обвърже по-здраво към света — изсъска Паяка. — Подушвах я дори през моретата-близнаци.

Синовете на Ракис вече ги нямало — падането на династията им бе мистерия дори за демона, — ала сега на тяхно място процъфтявало кралство Уестмарч. Оцелелите последователи скрили отслабения демон сред руините на планинското укрепление на старите им врагове, а после затърсили хората, носещи кръвта му.

Ала визджерейците ги последвали по-бързо, отколкото очаквал дори Астрога. Повечето му човешки марионетки били избити и магьосниците използвали последната си сила срещу демона. Не могли да го унищожат, но успели отново да го запечатат в кълбото. След това поставили Луната в ръцете на един от своите, който вече бил загинал, и дошли на мястото, където сега бе пленник Заил, с намерението да го изличат завинаги от лицето на смъртния свят.

— Храмът е построен, за да усилва връзката между световете — обясни учтиво Карибдус на другия некромант. — Ако го унищожали, щели да отслабят тази връзка дотолкова, че дори чистата кръв на Астрога да не може да го освободи. Но по някаква причина се провалили. — Възрастният ратмианин изцъка с език. — Значи затова тук имаше трупове на визджерейци.

— Отмъщението ми понякога е бавно, но е неотменимо — подигравателно се засмя Астрога и отново вкуси от кръвта. — Те влязоха, за да бъдат ухапани от най-малките, но най-смъртоносни от децата ми. И умряха. Усетих го дори в проклетия си затвор.

Карибдус погледна към тавана.

— Господарю, последната фаза наближава. По-добре се пригответе.

— Да, прав си. — Астрога протегна омазаната си с кръв ръка към Заил. — Ела при мен, мой избранико.

И двамата ратмиани зяпнаха объркани. Заил обаче първи осъзна истината. Той си спомни ужасяващото пътешествие в отвъдното и сблъсъка си с немъртвите жреци в подземния храм.

— Ти си бил — извика той. — Ти ме отвлече от килията и насочи немъртвите поклонници към скрития храм.

Карибдус го изгледа така, сякаш се е съюзил с демона в някаква тяхна си лудост.

— За какво говориш? Аз вдигнах мъртвите на Астрога под дома Несардо… и какво е ставало в килията?

Плененият некромант срещна погледа на своя събрат.

— Значи не знаеш всичко, което се случва? Очаквах друго. Ти вдигна мъртвите, но Астрога ги командваше. Те коленичиха пред мен, Карибдус! Нарекоха ме господар! Не разбирах защо. Поне досега.

— Само си измисляш! Астрога бе затворен в сферата! Той не би могъл да докосне нашия свят оттам!

Заил се изсмя.

— Но толкова близо до фазата на луната, когато световете са така близо един до друг, би могъл да стори някои неща… и без да го осъзнаваш, ти си му помогнал!

— За което ще получиш награда — обеща демонът през устата на лорд Джитан. — Веднага щом този по-добър гостоприемник стане мой и мога да възкреся цялото си съвършенство…

— Но гостоприемника, който аз ви предоставих, е съвършен, господарю — настоя белокосият ратмианин. — Той носи кръвта. Има талант в магията! Той е…

— Той не е като този. — Езикът на Алдрик облиза устните му. — Този е толкова по-добър. Дълго го изучавах. Съвършен е.

— Но той не носи кръвта.

— Не е и нужно. — Астрога повика Заил. — Ела…

Плененият заклинател се изправи против волята си.

Карибдус стори всичко по силите си да прикрие емоциите си, но Заил, който бе добър в това да преценява себеподобните си, видя засилващия се в него ужас. Каквото и да бе планирал възрастният некромант, за да се отърве от Астрога, сега щеше да бъде много затруднен от избора на демона да използва Заил за свой гостоприемник. Един опитен некромант с неговите познания в окултното щеше да даде огромна сила на Паяка. Всичко, което ратмианинът знаеше, щеше да бъде на разположение на Астрога.

Въпреки репутацията си, Карибдус бе направил ужасна грешка.

Ала грешките на съперника му изобщо не можеха да успокоят Заил. Докато се движеше безпомощно към зловещата фигура, той отчаяно се мъчеше да измисли защита срещу нападението на Астрога. Щом краката на Паяка се забиеха в черепа му, ратмианинът щеше да спре да съществува като независима личност.

Колкото и да се опитваше, не можа да измисли нищо. Странното бе, че колкото и да се боеше за живота и душата си, много повече се притесняваше за невинните жители на Уестмарч, и най-вече за Селин Несардо.

Обладаният лорд Джитан го хвана за раменете, за да го задържи неподвижен.

Чудовищният паяк на главата на благородника извади краката си с отвратителен всмукващ звук. От крайниците и зейналите под тях ужасяващи рани на черепа на Алдрик рукнаха кръв и други течности.

После Астрога приклекна и скочи на покритата с качулка глава на Заил.

Ратмианинът се опита да изтръска демона, но чудовището се задържа здраво. То свали качулката му с единия си крак и така премахна последната преграда, която го отделяше от плячката му.

В същото време Алдрик Джитан се разтресе. Хватката му върху Заил се охлаби. Разноцветните му очи се обърнаха навътре и трупът на амбициозния аристократ се свлече на пода в безформена маса.

С крайчеца на окото си некромантът видя, че Карибдус пристъпя от крак на крак, но иначе не предприе нищо, освен да гледа. Ако възнамеряваше да попречи на демона да придобие цялото знание на Заил, явно смяташе да изчака, след като въпросният умре.

Скованият заклинател усети как връхчетата на краката галят тила му. В главата му проехтя гласът на Астрога.

— Да, ти си съвършен… ще бъдем едно… и всички ще станат мои деца…

Силна болка прониза главата на Заил.

 

 

Паяците се стичаха от всички страни.

Отначало изкачваха незащитената стена, но после стражите — сега гостоприемници на Децата на Астрога — отвориха отново портите, за да пуснат множеството да премине.

Морето от арахниди се изля в най-близките сгради, промъквайки се през пукнатини, много по-малки от телата им. Само след миг от тези постройки прозвучаха писъци, които изпълниха нощта. Краткотрайни писъци.

И докато някои от Децата намериха своите гостоприемници, останалите продължиха нататък. Човешкият град бе огромен. Щеше да има достатъчно за по-голямата част от рояка.

Освен това онези, които не намереха тела тук… щяха просто да продължат към следващото човешко обиталище.

Генерал Торион се поколеба дали да не се върне в двореца, за да освободи Селин от компанията на краля, но реши, че не бива. Под закрилата на Юстиниан поне нямаше да се притеснява за безопасността й. Освен това връщането му би обидило младия крал, а на този деликатен етап ветеранът не желаеше това.

След като приключи със задачата си, командирът нямаше други належащи дела, но откри, че не иска все още да се връща в дома си. Събитията от изминалия ден не му позволяваха да се опусне.

Накрая Торион реши да направи обиколка на постовете. Вече нямаше нужда от това, защото добри воини като капитан Матюс вършеха тази работа вместо него, но старата рутина щеше да му помогне да се отпусне.

Обмисли дали да не отиде до западните порти, но накрая реши да посети североизточните. Те гледах към гората и планините и по тях имаше най-малко войници. Значи моментът бе добър да даде урок на малцината останали, че дори и секцията от стената да е най-спокойната, заниженият им брой изисква много по-сериозна бдителност.

Патрулиращите по улиците стражи му отдаваха чест, като ги подминаваше. Също като тях, и Торион носеше шлема си. Тежката проклетия никак не му се нравеше, но дъждът се бе завърнал и визьорът пазеше очите му от водата по-добре от всяка качулка.

Когато приближи портите обаче, Торион забеляза, че нещо не е наред. На първо място районът изглеждаше много по-тъмен, отколкото трябваше. Дори и в най-лошото време винаги имаше поне няколко газени лампи. Освен това сенките се движеха като живи.

После чу първия писък.

— В името на Ракис!

Генералът извади меча си и пришпори жребеца. Добре тренираният кон обаче се дръпна и отказа да се подчини. Колкото и да се опитваше, Торион не можеше да го накара да направи повече от няколко крачки, след което животното отново отстъпваше.

До слуха му достигна нов писък. В сенките се движеше нещо с размера на котка, но… с твърде много крака.

Какво му беше казала Селин? История за… паяци?

— Невъзможно — промърмори той. — Невъзможно… Но щеше да е глупаво да поема рискове. Нещо бе ужасяващо не наред.

Той погледна през рамо към мястото, където бе видял последните стражи.

— Тревога! Тревога! Възможно нахлуване през портите! Нахлуване…

Нещо тежко падна на главата на коня му. Още преди животното да е изцвилило ужасено, втора такава сянка падна на ръката на Торион. Той успя да забележи няколко крака и множество очи.

Генералът удари създанието по гърба с ръба на меча си. Изчадието изсъска и падна от ръката му. Но в същия момент още две такива създания се спуснаха на рамото му.

Торион отблъсна едното, продължавайки да крещи:

— Тревога! Тревога!

От сенките чу виковете на други войници. Първият, който се появи обаче, идваше откъм портите. Мъжът — подофицер, когото генералът разпозна — се движеше тромаво към борещия се ездач.

Торион усети, че не всичко е такова, каквото изглежда.

— Хей, ти! — извика той, докато убиваше и другото създание. — Какво става? Какво се е случило с останалите войници при портите?

Войникът не отговори, а само продължи да се приближава към командира си. Зад него от мрака се появиха още двама. И те се движеха по същия нескопосан начин.

Торион се пита да обърне коня си, но сега животното стоеше неподвижно като статуя. Той видя, че един от паяците се е настанил върху главата му. Яростно замахна към изчадието с меча си и го откъсна от коня, но повечето от осемте му крака останаха забити в черепа на нещастното животно.

Торион имаше само миг да осмисли ужасяващата гледка, преди жребецът да се свлече. Опита се да отскочи настрани, но не успя.

Удари се силно в паважа. Силна болка прониза левия му крак. Ветеранът се опита да го раздвижи, но установи, че е затиснат под тялото на коня.

Върху гърдите му скочи нов паяк. Той се опита да го перне, но чудовището се задържа със зъбите си за ръкавицата му. Торион мислено благодари, че паякът не е успял да пробие плата, защото бе сигурен, че създанието е отровно.

Още и още от гадините го налазиха. Генералът не можеше да разбере защо никоя от тях не го бе ухапала, но подозираше, че отговорът няма да му хареса.

Над него се надвеси сянка. Беше подофицерът. Мъжът посегна със свободната си ръка към главата на Торион.

Не, не към главата му… а към шлема. Генералът се изви. Когато войникът се наведе за втори опит, Торион видя, че шлемът на мъжа е леко изкривен. А под него нещо се движеше.

Борещият се командир замахна с цялата си сила към войника. Острието уцели гърлото на мъжа. Шлемът падна.

Също както и при коня му, върху главата на мъртвия човек се бе покачил паяк. Торион нямаше нужда да гадае какво прави там.

Той се опита да се дръпне от пътя на падащото тяло, но кракът му все още бе притиснат. Торион изруга, съзнавайки, че възможностите му за отбрана се изчерпват.

После пред погледа му се появи светлина. Чу изплашени викове, но в тях се долавяше и решителност. Паяците върху гърдите му се разпръснаха, за да избягат от сиянието.

— В безопасност сте, сър! — извика един войник и го хвана за ръцете.

— Дръжте си шлемовете на главите! — предупреди ги той. — Пазете се от сенките! Не позволявайте на тези паяци да се приближат!

Още докато го казваше, чу вик, който му подсказа, че поне за един от мъжете предупреждението е закъсняло.

Прозвуча дрънчене на оръжия. Докато генералът се изправяше на крака с помощта на новодошлите, видя двама войници, които се биеха с две от жертвите на изчадията. Въпреки че обладаните мъже се движеха странно, все пак успяваха не само да парират всеки удар, но и да контрират със свои атаки.

Торион преброи хората около себе си. Седем, на които можеше да разчита. Един бърз оглед на сенките го предупреди, че скоро техният брой няма да е достатъчен.

— Отстъпление! Отстъпление! Дръжте факлите и лампите, насочени към тях! Бързо!

Повечето се подчиниха достатъчно бързо, но обладаният страж, биещ се с един от войниците, изведнъж се протегна и блъсна шлема му. Върху главата на безпомощния боец веднага скочи паяк, който заби краката си в черепа му с ужасяващо пукане. Войникът падна на колене за миг, а после се изправи със същия стъклен поглед като останалите и последва досегашния си враг.

— Отстъпвайте, дяволите ви взели! — викаше Торион. После огледа обкръжението им. — И бързо евакуирайте тези сгради!

Но отвътре се разнесоха викове, които подсказаха на генерала, че е закъснял. Той отново изруга и понечи да отстъпи, но после се спря. Погледна за миг към прозореца до себе си.

— Ти! — извика Торион на един изплашен войник. — Дай ми лампата си! Побързай, човече!

Генералът почти изтръгна светилото от ръцете на другия и го хвърли към прозореца. Месинговата лампа строши стъклото и разпиля съдържанието си по пода.

Вътре лумнаха пламъци, които бързо обхванаха пердето на строшения прозорец.

Огънят за първи път разкри ясно няколко от паяците. Торион никога не бе виждал подобни, макар и да приличаха на митичните тъкачи. Доколкото зависеше от него обаче, това бяха само гротескни демони и ако пламъците ги отблъскваха, както изглеждаше, значи щеше да му трябва колкото се може повече огън.

Дори ако това означаваше да изпепели Уестмарч.

— Другата лампа! В онази сграда!

Не го беше грижа за обитателите, защото те вече бяха или мъртви, или нещо по-лошо.

От двете страни на улицата лумнаха пламъци. Няколко от гнусните паяци се запалиха. Останалите се отдръпнаха.

Торион се молеше неспирният дъжд да не угаси и огъня, и надеждите му. Планът му, изглежда, работеше. Потокът от чудовища бе секнал. Те се щураха наоколо, сякаш несигурни какво да правят.

После един от хората му изсумтя и падна. Зад гърба му стоеше нещо, което в началото приличаше просто на друг войник. Чак когато фигурата вдигна глава, Торион видя, че шлемът не му е по мярка, сякаш мъжът се опитваше да скрие нещо под него.

Преди някой да успее да го спре, обладаният страж изтръгна шлема от главата на войника, когото бе повалил. От гърба на изправената фигура скочи паяк, който незабавно заби нокти в главата на падналия.

Торион внезапно осъзна, че опасността за града е много по-голяма, отколкото бе предполагал. Този войник не бе дошъл откъм портите. Той се бе присъединил към отряда му изотзад.

Генералът се втурна към двамата, пронизвайки изправения мъртвец в гърлото, преди онзи да успее да реагира, а после заби меча си в главата на мъжа под него, убивайки и паразита отгоре. Друг войник довърши паяка, скрит под шлема на първата жертва.

Генералът освободи меча си и погледна към изчадията, които отново се приближаваха към тях.

— Отстъпление! Отстъпление, мътните го взели! И искам всеки от вас да притисне шлема към главата си! Който не го стори, ще бъде екзекутиран! Ясно ли е?

Не изчака да чуе дали е ясно. Дъждът все още бе достатъчно лек, за да не изгаси факлите, но това тук беше изгубена битка. Торион изруга, съзнавайки, че подкрепленията, които му трябваха, са много по-навътре в центъра на столицата, изпратени там по негова заповед заради желанията на краля.

Кралят!

Генералът сграбчи един войник.

— Намери си кон! Отиди до двореца на негово величество! Кажи му, че целият град е в опасност! Кажи му, че ни трябват всички свободни мъже, особено онези, които бе поискал за парада утре! Ще ги задържим колкото можем!

Докато пратеникът се отдалечаваше, от други части на града проехтяха писъци.

— Те са навсякъде — промърмори ветеранът. — Навсякъде са…

Но, изглежда, прииждаха най-вече от посоката, от която бе казала Селин. Торион почти съжали, че не е казал на пратеника да я доведе, за да може да я разпита повече за тази зловеща инвазия, но после си представи как благородничката става жертва на паяк. Не, той никога нямаше да допусне това. По-добре тя да си стои, където е. В двореца щеше да е в безопасност.

А и когато Юстиниан получеше съобщението, той със сигурност щеше да прати помощ…