Ричард А. Кнаак
Царството на сянката (5)

Четири

— Не е възможно! — извика Цин. — Не разбирам!

Руините се издигаха непроменени. Облаците, светкавиците и вятърът бяха изчезнали. Единствено сянката на Нимир продължаваше да се разпростира над древното кралство. Увеличаваше се с всяка изминала секунда, потапяйки Урех в мрак.

Визджереецът посочи с костеливия си пръст некроманта:

— Той е виновен! Провали усилията ми, като ме прекъсна в най-важния момент!

— Уви, моята поява няма нищо общо с провала ви. — Въпреки предупрежденията, които беше отправил, изглежда, некромантът също бе разочарован от липсата на промяна в руините. — И аз съм учуден като вас.

Наемниците развалиха фигурата, в която бяха подредени, и обградиха облечения в черно мъж. Дори Горст, който обикновено проявяваше интерес към заклинатели от всякакъв вид, наблюдаваше новопристигналия с липса на ентусиазъм. Всички знаеха, че магията на некромантите е основана върху смъртта и размива границите между живота и отвъдното.

Капитан Дюмон извади меча си и пристъпи към натрапника:

— Кой си ти? Откога ни шпионираш?

— Името ми е Заил — отвърна мъжът, без да се притеснява от насочените към него оръжия. — Това е моят дом.

— Не отговори на втория ми въпрос. — Капитанът се замисли. Некромантите боравеха със смъртта. Дали пък…

Внезапно осъзнавайки истината, той насочи острието си към гърлото на Заил.

— Ти си бил! Ти изпрати призрака на Харго в сънищата ни, нали? Искаше да се махнем оттук!

Останалите наемници се развикаха, а Цин поклати глава и започна да изучава съперника си с по-голям интерес.

— Направих само онова, което сметнах за необходимо.

— Правилно ли разбирам — обади се Цин, — че ти също си подозирал за възможността проходът да се отвори днес?

Кентрил дочу леко възклицание, което обаче не беше издадено от неговите хора. Заил моментално бръкна в голямата торба, преметната през рамото му. Беше странно издута, сякаш вътре имаше пъпеш или нещо подобно.

Забелязвайки погледа на капитана, некромантът побърза да измъкне ръката си.

— Имах някои предположения. Но явно са били необосновани, както и вашите проучвания.

— Значи няма да има злато? — обади се тъжно Бенджин.

— Тишина! — смръщено нареди Кентрил на наемниците и посочи с меча си Заил. — Смятам, че знаеш много повече, отколкото ни казваш!

— Несъмнено, капитане — добави Куов Цин. — Най-добре ще е да поставите това създание под охрана. Дори го оковете, ако имате с какво.

За първи път Кентрил беше напълно съгласен със своя работодател. Всички знаеха, че на некромантите не може да се вярва. Вероятно Заил криеше някаква отрова в торбата си…

Междувременно сянката на планините се беше разраснала и вече достигаше до тях. С нея се появи и хладен вятър, каращ наемниците да потреперват. Наметалото на Заил започна да се развява, а Кентрил побърза да закопчае куртката си догоре.

— Дъхът на Нимир е леденостуден — изкоментира некромантът. — Ако мислите да оставате край Урех, ще ви трябват по-дебели дрехи.

— За какво ни е да оставаме? — измърмори Оскал. — Наоколо има само камъни и пусти руини! Бихме толкова път за нищо.

— Ще ни трябват и други неща, освен дрехите — обади се друг наемник. — Ако продължава да се смрачава така, скоро ще имаме нужда и от факли.

Действително, наоколо беше паднал мрак, който контрастираше с ярката слънчева светлина извън сянката. Руините на Урех вече едва се различаваха, а с всяка изминала минута ставаше все по-тъмно.

— По-добре да се връщаме в лагера — отсече Кентрил. — Това включва и вас, господарю Заил.

Бледият некромант кимна леко и потегли, придружаван от четирима наемници. Горст помогна на Куов Цин да си събере партакешите, след което го последва като вярно куче. Капитанът изчака да потеглят всички и се огледа, за да провери дали не са забравили нещо.

Ала когато погледът му попадна върху руините, виделият какво ли не ветеран застина.

Над една отдалечена кула блещукаше светлинка.

Реши, че си въобразява, но когато примигна, за да прочисти очите си от прахоляка, забеляза изгряването на нова светлинка. Беше много по-наляво, чак в другия край на града.

С опънати нерви и настръхнала коса капитан Кентрил Дюмон гледаше как мъртвите сгради оживяват постепенно. Пред смаяния му поглед градът се преобразяваше.

— Цин! — изкрещя той, без да откъсва взор от фантастичната гледка. — Цин!

— Значи е вярно… — прошепна визджереецът зад гърба му. Имаше вид на дете, на което току-що са подарили прекрасна играчка. — Значи наистина е вярно.

Останалите мъже се събраха около Кентрил, зяпайки Урех. Дори некромантът изглеждаше удивен.

— Хъмбърт, ти беше прав — прошепна той. — Очевидно легендата разказва истината.

Внезапно Цин се размърда:

— Какво чакаме? Нали дойдохме за това? Дюмон, обещах на мъжете ти злато! Да вървим да го вземем тогава!

— Прав е — засмя се Бенджин. — Град, пълен със скъпоценности!

Жаждата за печалба заглуши даже и смътното безпокойство, което изпитваше Кентрил. Според легендите Урех бе едно от най-богатите кралства на земята. И други бяха търсили съкровищата му, но досега никой не беше успял да се добере до тях. Значи имаше достатъчно, за да може всеки от наемниците да се почувства като крал!

— Не говорите сериозно, нали? — намеси се Заил. — Богатствата на Урех принадлежат на неговите жители! Нима ще ограбите мъртвите?

— Нали се били възнесли в рая? — отбеляза капитанът. — А там не им е нужно злато. Тогава защо просто да не го вземем?

Некромантът сякаш се канеше да спори, обаче явно не намери подходящите аргументи, с които да обори думите на Кентрил. Накрая кимна неохотно.

Капитанът се обърна към Цин:

— Дали онези светлини представляват някаква опасност?

— Глупости! Според историята тукашните жители са напуснали нашия свят в рамките на две-три минути. Ако виждаме Урех така, както са го изоставили, напълно нормално е да светят множество лампи. В отвъдното времето просто не съществува. Нищо чудно да открием дори топла храна и прясна бира. Какво ще кажете за това?

Наемниците се зарадваха при тази новина, ала нещо в логиката на магьосника безпокоеше Кентрил, макар че не можеше да определи какво точно. Сетне командирът отхвърли своите съмнения, заразен от общия ентусиазъм.

— Добре, момчета! — извика той на останалите. — Пригответе се! Вземете достатъчно въжета и факли! Не искам да разчитаме на онези светлини! И не забравяйте чувалите! По-живо!

Нетърпеливите наемници побързаха да изпълнят заповедта. Куов Цин също се приготви. Взе своя жезъл и окачи на врата си три амулета. Въпреки че не му беше особено приятно, капитанът смяташе да се движи с него. Беше убеден, че ще намери достатъчно злато при артефактите и книгите на магьосника.

Когато хората от отряда се събраха, готови за потегляне, най-неочаквано некромантът застана до тях. В бързината наемниците бяха забравили да го пазят, но очевидно Заил също бе привлечен от мистичното кралство. Отново беше бръкнал в издутата си торба, но щом Кентрил се приближи, некромантът я загърна с черното си наметало.

— Идвам с вас.

Кентрил не беше много очарован от тази идея, но за негово учудване Цин се съгласи веднага:

— Разбира се, че ще дойдеш! Твоите знания и опит могат да се окажат безценни!

Заил кимна леко с безизразно лице.

Наемниците не протестираха, обаче никой не посмя да тръгне редом с него, когато отрядът пое към Урех.

Тъй като крепостната стена беше възвърнала своята цялост, Кентрил поведе групата към главната порта, следвайки напътствията на некроманта. Притесненията, че тя може да е заключена, се оказаха напразни. Яките дъбови крила зееха широко, а подвижният мост беше спуснат.

— Сякаш ни приканва вътре! — промърмори капитанът.

— Какво чакаме тогава? Да влизаме! — изсумтя магьосникът.

Отрядът продължи бавно напред, с извадени оръжия и запалени факли.

За непосветените градът изглеждаше като заспал. Рухналите доскоро сгради се възправяха гордо край тях, сякаш построени едва вчера. Улиците бяха осветени ярко от дълги редици маслени лампи. Дворците и къщите грееха, окъпани в отблясъци. Дори улицата, по която вървеше отрядът, изглеждаше току-що изметена.

Обаче нямаше никакви звуци. Нито говор, нито смях, даже птичките бяха замлъкнали.

Урех изглеждаше прероден, ала тишината продължаваше да напомня за съдбата на неговите жители.

Не след дълго главната улица се раздели на три. Кентрил огледа внимателно кръстопътя, след което заяви:

— Горст, вземи четирима души и тръгни надясно, обаче не се отдалечавайте на повече от сто метра. Алборд, ти, Бенджин и още четирима тръгнете наляво. Останалите идват с Цин и мен. Не отивайте твърде далече. След това се върнете обратно тук.

Не беше включил Заил в нито една от групите, но некромантът реши да остане с него.

Кентрил поведе, а Оскал и един друг наемник застанаха от двете му страни, отваряйки очите си на четири.

Отминаха няколко сгради. Повечето от тях бяха осветени, но не се забелязваха никакви признаци на живот.

— Проверете вратите на тази — нареди капитанът, посочвайки една къща вляво, осветена по-ярко от останалите.

Придружен от още един наемник, Оскал бутна една от вратите. Тя се отвори без никакво усилие. Ветеранът надникна вътре и се огледа, след което съобщи спокойно:

— Грънчарска работилница, капитане. Има рафтове с гърнета по стените. На колелото също има едно, сякаш току-що направено. Да проверим ли, дали няма някакви пари?

— Няма смисъл. Няма къде да избягат. Ще ги вземем на връщане, ако не сме се претоварили дотогава.

Наемниците се засмяха и дори Куов Цин докара някакво подобие на усмивка. Само Заил стоеше настрани с безизразно лице. Кентрил забеляза, че отново опипва торбата си.

— Какво има вътре, некроманте?

— Нищо особено, дреболии.

— Не мисля така…

Внезапно над пустите улици се разнесе ужасяващ писък.

— Май е някой от нашите — сепна се Оскал.

Капитанът вече се беше обърнал:

— Точно така, бързо…

Писъкът не се повтори, обаче чуха ругатни, дрънчене на оръжия и нещо, което наподобяваше тихото ръмжене на звяр.

Групата на Горст ги очакваше на мястото на срещата. Никой не продумваше, пазейки сили за предстоящата битка.

Кентрил поведе отряда наляво. Скоро се натъкнаха на високия, русокос Алборд, сънародник на капитана. Даваше заповеди на четиримата други бойци, които изглеждаха доста уплашени. Насред улицата, в краката на Алборд, лежеше човек. Тялото му беше разкъсано жестоко. Командирът мигновено разбра, че пострадалият е Бенджин.

— Какво се случи?

— Нещо изскочи, нападна го и изчезна толкова бързо, че не успяхме да го огледаме!

— Беше котка! — настоя един от мъжете. — Огромна, ужасяваща котка…

— А пък аз видях само сянка — възрази Алборд.

— Сенките не разкъсват хора просто ей така!

Кентрил погледна въпросително визджерееца. Магьосникът вдигна своя жезъл, очерта кръг във въздуха, после погледна нагоре и заяви:

— Каквото и да е било, Дюмон, вече не е наоколо.

— Сигурен ли си? — запита Заил. — Не всичко може да се засече с магия.

— Нима усещаш нещо?

Заил извади камата от слонова кост, която капитанът беше забелязал по-рано. Поряза пръста си и изчака няколко капки кръв да паднат върху острието, след което започна да произнася странни думи.

Кинжалът просветна за миг, след което отново възвърна нормалния си вид.

— Не усещам нищо. Обаче това не е гаранция, че наоколо не дебне опасност.

Кентрил изруга и се обърна към Алборд:

— И накъде изчезна тоя звяр, след като уби Бенджин?

— Към оная сграда вляво… поне така ми се стори.

— Не е вярно, глупако, просто се обърна и изчезна в мрака! — намеси се друг от наемниците.

— Малоумници! — изкрещя онзи, който твърдеше, че мистериозният нападател е котка. — Избяга по същия път, по който дойде! Кълна се, че го видях!

Мъжете от групата на Алборд се държаха като полудели. Един от хората на Горст се облегна на стената на близката къща и изсумтя:

— Капитане, започвам да се чудя дали те самите не са го убили.

Доста често наемниците се избиваха взаимно при подялбата на плячка, ала според капитан Дюмон този случай не беше такъв. Все пак реши да ги разпита допълнително:

— Къде бяхте застанали вие, когато загина Бенджин?

— Бяхме се разпръснали, точно както си ни учил, капитане — отвърна Алборд. — Джодас стоеше ето тук, аз бях до него, а Бенджин стоеше ей там, където сега е Токо. — Той посочи мъжа, който ги обвиняваше в убийство.

В този момент една черна сянка светкавично се изстреля от вратата до Токо и го сграбчи.

Боецът изпищя точно по същия начин като Бенджин, докато закривените дълги нокти разкъсваха плътта, му, разкривайки на потресените наемници окървавените вътрешности. После Токо се строполи безжизнен на земята.

Звярът, който наистина приличаше на котка, пристъпи напред и изръмжа към хората. Само дето не съществуваха котки, високи почти два метра, с червени очи без зеници. Черната козина лъщеше мазно на светлината на лампите.

— Клещи! Формация клещи! — изкрещя Кентрил.

Познатият глас изтръгна наемниците от вцепенението. Те се подредиха бързо така, както искаше капитанът, отрязвайки пътя за бягство на чудовището. Демоничната котка издаде смразяващ кръвта рев и показа не един, а цели два реда дълги, остри зъби. Размаха заострената си опашка и пристъпи бавно към хората. Очите й ги обхождаха един по един.

— Какво, по дяволите, прави това създание?

— Може би обмисля кого от нас да изяде за вечеря?

— Тихо — изръмжа Кентрил. Звярът спря и насочи взора си право към него. Капитанът преодоля своя страх и отвърна на нечовешкия поглед.

Котката не издържа и отмести очи. Отстъпи бавно назад с намерението да се скрие в къщата, откъдето се беше появила.

Това не биваше да става. Кентрил разбираше прекрасно, че е безумие да се преследва звяр в собственото му леговище. А пък ако я оставеха да им избяга, вероятно щеше да ги нападне по-късно, когато бдителността им щеше да е понижена.

— Алборд, Оскал, обградете…

Издавайки нов ужасяващ писък, звярът се приведе и скочи към него.

Кентрил нямаше време да реагира. Ноктите се показаха от лапите на чудовището, същите остри бръсначи, които бяха разкъсали двама от мъжете му. Капитанът видя смъртта да приближава, осъзнавайки, че колкото и да е бърз, няма да успее да се измъкне.

В този миг някаква сенчеста фигура посрещна котката във въздуха. Въпреки че беше по-малка, удари с такава сила, че събори звяра на земята. Мярна се бял проблясък. Кентрил реши, че вижда нокът или зъб, но в крайна сметка се оказа кинжал, направен от слонова кост.

Заил се беше хвърлил самоотвержено, за да спаси капитана.

Никога досега врелият и кипял командир не беше виждал такава бързина и повратливост. Макар да носеше изключително неудобно за бой наметало, некромантът успешно избягваше дългите нокти. Котката замахваше, но сграбчваше само въздух. Неочаквано за нея, Заил успя да й застане в гръб и удари здраво с камата.

Ярка зелена светлина избликна от раната. Чудовището нададе вой, сякаш беше пронизано в сърцето. Завъртя се бясно и успя да събори некроманта на земята.

Кентрил се хвърли напред, убеден, че никой не бива да се жертва заради неговия безполезен живот. Оскал, Джодас и още двама се включиха в атаката му, докато неколцина други издърпаха Заил на безопасно разстояние.

Котката изврещя отново, когато ноктите й пропуснаха некроманта. Кентрил замахна към нея с надеждата да й отвлече вниманието.

Звярът посегна към капитана, ала в този момент Оскал й Джодас нападнаха отстрани. Чудовището налетя на втория наемник и той едва успя да се отдръпне. От другата му страна Оскал замахна с все сила и заби острието почти до дръжката.

Котката изфуча и се завъртя към ветерана. Измъквайки меча си, наемникът се отдръпна, избягвайки на косъм опасните челюсти.

Обаче отстъплението се оказа фатална грешка.

Подобната на боздуган опашка се стовари върху неподготвения боец и разстроиш черепа му със страховит звук. Кръв и мозък плисна върху двамата наемници, стоящи отзад. Мъртвият войник се строполи с отворени очи, а мечът му издрънча на земята.

Разяреният Кентрил нападна отново, замахвайки с всичка сила към котката. Звярът се обърна да го посрещне, обаче нещо от другата страна привлече отново вниманието му.

Създанието се поколеба за миг, застрашено от две посоки.

Капитан Дюмон впрегна цялата си сила и заби меча си до дръжката в дебелия врат.

Адската котка отстъпи назад, изтръгвайки оръжието от ръцете му. Съзнавайки, че животът му изтича през тежката рана, животното започна да се мята неистово, като за малко не откъсна главата на Алборд.

Наемниците отстъпиха назад, надявайки се, че звярът ще издъхне скоро.

Ала въпреки раната котката не беше забравила за Кентрил. Все още достатъчно гъвкава и подвижна, тя се засили към онзи, който й беше причинил всичко това. В немигащите й червени очи капитанът прочете близката си смърт.

В този момент се намеси Горст. Издаде нечовешки вик и скочи върху гърба на животното. Чудовището се опита да докопа голия до кръста варварин, но преди да успее, гигантът сключи ръце около врата му, използвайки дръжката на меча на Кентрил за опора. Избягна ужасяващите нокти и с невероятна сила започна да натиска острието, разширявайки безмилостно раната на гърлото.

Най-сетне звярът се спъна и падна на земята. Опита се да стане, обаче не успя. Дори тогава Горст не спря да го стиска. Мускулите му бяха напрегнати до скъсване, но той не отпускаше хватката си. Тежката опашка замахна към него два-три пъти, но не успя да го достигне.

— Да го довършим! — изграчи Кентрил.

Останалите наемници и некромантът се приближиха, като внимаваха да не ги засегне опашката. Капитанът взе меча на Оскал и се присъедини към тях. В продължение на няколко минути, които му се сториха като цял час, отрядът всячески полагаше усилия да доубие чудовището. Тъкмо бяха почнали да се отчайват, когато котката изхъхри и се свлече неподвижна.

Оцелелите я гледаха невярващо. С готови оръжия в ръце изчакаха Горст да я пусне и да се отдръпне.

Най-накрая бяха успели.

— Добре ли си? — попита един спокоен глас.

Кентрил се обърна и видя Заил, който изглеждаше физически и психически незасегнат. При друг случай това щеше да му се стори странно, обаче некромантът му беше спасил живота и капитанът нямаше да забрави това.

— Благодаря ви, господарю Заил! Със сигурност щях да съм мъртъв, ако не беше бързата ви намеса.

Думите му предизвикаха бледо подобие на усмивка.

— Само Заил. Човек, роден в джунглите, бързо се научава, че трябва да реагира преди животните. В противен случай го изяждат.

Чудейки се дали некромантът се шегува, капитанът кимна учтиво и се обърна към единствения човек, който не беше взел участие в схватката:

— Цин, проклет да си! Къде изчезна твоето могъщество? Смятах, че визджерейците разполагат с достатъчно заклинания! Още трима са мъртви!

Макар да бе доста по-нисък, дребният магьосник отново го изгледа някак отвисоко:

— Бях нащрек, в случай че има повече от един звяр. Нима смяташ, че жалката ти банда щеше да оцелее след срещата с два едновременно?

— Капитане! — намеси се Алборд. — Капитане, да се махаме оттук! Всичкото злато на света не струва колкото живота ни!

— Да се махаме?! — изръмжа един от наемниците. — Няма да си тръгна оттук без нищо!

— А по-добре ли е да си тръгнеш без глава?

— Млъкнете всички! — изкрещя Кентрил.

— Наистина, най-разумно ще е да се махнем — предложи Заил спокойно.

Цин размаха жезъла си към некроманта.

— Глупости! Сигурно звярът се е промъкнал тук още преди промяната. Много е древен; затова не сме се сблъсквали с такива като него. След като в битката не се включи и друго чудовище, предполагам, че вече няма от какво да се боим!

В този миг във въздуха се разнесе игрива мелодия.

— Това пък откъде идва? — възкликна Джодас.

— Сякаш идва от всички посоки! — отвърна друг от наемниците.

И наистина, музиката звучеше от всички страни. Простичка, закачлива мелодия, вероятно изпълнена на флейта. Кентрил беше обзет от противоположни желания. Едното бе да затанцува, а другото — да побегне с всички сили.

Весел смях се смеси с музиката.

Вдясно от Кентрил помръдна фигура… човешка фигура.

Алборд посочи улицата:

— Капитане, някакъв човек стои пред кръчмата!

— А отсам приближава конник! — извика друг от наемниците.

— Този старец! Преди малко не беше там!

Навсякъде около отряда започнаха да се появяват странни създания. Ходеха, яздеха или просто стояха наоколо, облечени в свободни туники с различен цвят. Кентрил се огледа и забеляза млади, стари, силни и слаби, изникващи сякаш от нищото. И през всеки от тях се виждаха отсрещните сгради.

— И цялото злато на света не си струва това, Цин! — Капитанът събра мъжете край себе си. — Тръгваме към портата, момчета! Никой да не изостава и никой да не спира, за да тършува из къщите, разбрано?

Наемниците изобщо не възразиха. Плячкосването на изоставен град беше едно, а сблъсъкът с призраци — съвсем друго.

— Не! Толкова сме близо! — изпищя визджереецът отчаяно, обаче дори той се разбърза, когато останалите потеглиха.

— Заил, тези са по твоята част… Имаш ли някакви идеи? — запита Кентрил.

— Заповедта ти беше най-благоразумното нещо в случая, капитане.

— Не можеш ли да се погрижиш за призраците?

Некромантът сви вежди:

— Предполагам, че мога да ги прогоня, но нещо в тях ме тревожи. Предпочитам да се измъкнем от Урех без повече сблъсъци.

Думите му не премахнаха тревогите на Кентрил. Щом дори Заил не искаше да се разправя с призраците на Урех, щеше да е най-добре да избягат колкото се може по-бързо.

Поне засега духовете не предприемаха нищо. Сякаш дори не забелязваха натрапниците. Мелодията на флейтата ставаше все по-силна, но също не пречеше на наемниците.

— Ето я портата! — извика Алборд и посочи напред. Внезапно мъжете спряха с пребледнели лица. Пътят им беше отрязан.

Подвижният мост беше вдигнат, а масивната порта — залостена. Но далеч по-лошо бе, че отпред се беше събрала огромна тълпа призрачни фигури с измъчени лица и празни погледи. Сякаш по даден знак те се обърнаха и загледаха настойчиво търсачите на съкровища.

А над тях продължаваше да се носи игривата мелодия.