Лина Лаутън
Пиратът лорд (8)

Глава 7

Давайки израз на гнева си срещу меката крайбрежна земя, зимната вихрушка ревеше към вътрешността. Черни облаци се трупаха, гърчеха и изливаха товара си от леденостуден проливен дъжд. Виещият вятър се боричкаше с чудесния тухлен противник, издавайки болезнен стон при преминаването си покрай сградите в имението „Петерсън Ууд“.

Джениел се размърда в неспокойния си сън и се събуди от трополенето на долния етаж под ъгловата стая, което ту спираше, ту започваше наново. Тя бе привикнала към обичайните промени в посоката на речния вятър, който тракаше на прозореца й. Обърна се на една страна, затвори спокойно очи и зачака шумът да се възобнови. И тъй като не чу нищо, тя отново се приготви да заспи, но бе сепната от внезапния трясък, който проехтя долу. Отметна атлазения юрган и стана, намятайки пухкавия сив халат, който много подхождаше на цвета на чехлите й. Помисли си, че навярно разклатеният капак на прозореца на библиотеката бе виновникът за шума. Пантата му бе разядена от ръжда и от месеци насам се откачаше дори при лек полъх на вятъра.

Излизайки от стаята, тя хвърли тревожен поглед по мрачния и пуст коридор, за да разбере дали шумът бе разбудил Мейлънови. Тяхната врата, както и вратата на Кейли в дъното на коридора, останаха затворени.

Джениел тръгна през мрачния интериор на обширното имение. В тъмните стаи на долния етаж се носеше тежкият аромат на рози. В съзнанието й изникнаха моменти от неприятната вечер — злорадството върху лицето на Райън, когато й бе представен, преструвките и интимниченето на Кейли, мечтаещият през цялата вечер за дом и челяд Джонатан.

Задоволството и несъмненото щастие на баща й по време на угощението бяха единственото нещо, което правеше вечерта поносима. Изпълнените с печал години след загубата на съпругата и по-голямата му дъщеря по време на епидемията бяха приключили за Джон Петерсън след избирането му в Конституционния конгрес, което пък до голяма степен бе резултат от влиянието на Морис Чепмън в долните провинции. Сега имението „Петерсън Ууд“ постепенно придобиваше значението на средище на обществения живот в обширния район, обхващащ крайбрежието на Сейнти.

Когато Джениел наближи затворената двойна врата на библиотеката, шумът се усили. Помещението бе потънало в мрак и само незагасналата жар в камината хвърляше червеникавосивите си отблясъци. Зъзнейки от студ, тя се насочи към прозореца, като се ориентираше по очертанията на масата и столовете. Тя закрепи ръждивата панта на провисналия капак на прозореца, усещайки влажния хлад на стъклото, до което леко се бе докоснала. Бутна капака встрани и го долепи до стената.

Потискайки една прозявка, тя се обърна и пипнешком тръгна обратно през библиотеката. „Трябваше да взема свещника“ — помисли си тя, продължавайки внимателното си придвижване в тъмнината. Неочаквано мекият й чехъл се сблъска с нещо топло и го настъпи. Джениел се препъна и изплашена до смърт, политна назад. Започна пипнешком да търси около камината огнивото, движейки бавно ръката си. Там нямаше нищо.

Отблясъците от мъждукащите в камината въглени рисуваха призрачните очертания на страничната облегалка на канапето с безжизнено провиснала от нея ръка със слаби, леко извити към килима пръсти. Една фигура с широк гол гръб бе просната по корем върху канапето и бе заровила глава под голямата кадифена възглавница.

Джениел пристъпи бързо напред. Ударите на сърцето й отекваха силно в ушите й.

Неочаквано дългата ръка се протегна напред, сграбчи я през кръста и я повали на канапето. Тя присви очи към нападателя. Дъхът й секна. Бе притисната към широките му твърди гърди.

Силните ръце отпуснаха хватката си.

— Къде ме търсеше, Джениел? — Тихият подигравателен смях на Райън Диверъл иззвъня в ушите й.

— О, Райън, така се изплаших!

Смехът на Райън бе приглушен от косата й. Той отдръпна глава и я погали.

— Защо спиш тук? — пренебрежително попита Джениел.

— Напоследък нямам желание да спя сам — насмешливо се изповяда той. — Постлах удобен сламеник край камината, за да облекча самотата си.

— Но тук е студено и много мрачно — каза зъзнейки Джениел.

— Не за дълго — отвърна Райън и нави кичур от платиненорусата й коса около пръста си. Дъхът му изгаряше лицето й. — През цялата вечер ти се бе втренчила в мен, Джениел. Аз наистина бях поласкан, че дъщерята на един известен и многоуважаван държавник ме дари с такова внимание! — усмихна се Райън.

— Сър, вие бяхте този, който непрестанно ме гледаше! — възрази разпалено Джениел, припомняйки си неудобството от разкъсващия поглед на сините му очи.

— Изглежда, че ролята на камериерка от „Чели“ по-добре би ти подхождала — каза Райън с неочаквано язвителен тон.

Джениел се дръпна и почти успя да стъпи на пода, преди ръката на Райън отново да я улови. Докато се боричкаха, възглавницата под тях се раздра. Райън усети, че е на ръба на канапето. Той бързо загреба с шепи от перушината и я разпиля над Джениел, наблюдавайки как перата бавно се стелят по косата и лицето й. Тя отчаяно се бранеше, но Райън загребваше нова шепа и я изсипваше върху нея.

Изведнъж им стана смешно. Чу се тих кикот. После продължиха веселото забавление, докато останаха без дъх и изтощени се проснаха на канапето.

— Боя се, че моята красива бяла гълъбица разпиля всичките си пера. Може би завинаги — флегматично каза Райън.

Доволни от себе си, те отново избухнаха в смях.

— Една разсъблечена гълъбица броди наоколо във ветровитата зимна вечер — закачливо добави Джениел и се отпусна уморено на рамото му.

Неочаквано капакът на прозореца се откъсна от ръждивата си панта и се сгромоляса на земята. Едновременно с това, едно мощно избухване на вятъра блъсна и отвори прозореца. Джениел уплашено скочи на крака и се втурна натам, а Райън преметна дългите си крака над канапето и започна да мърмори.

— Тук е студено като в гроб — оплака се той. — Господи, а вятърът бучи като морските вълни.

Джениел наблюдаваше широкия му гръб и бързите, изящни движения на ръцете му, които поставяха отсечени дънери в камината. Припомни си утрото в „Чели“, когато с върха на пръстите си бе докоснала белезите от рани по гърба му, опитвайки се да гадае за произхода им. Райън прекоси тъмната стая, затвори вратата на библиотеката, пусна резето и постави висящата над него верига.

Отблясъците от огъня в камината постепенно осветиха стаята и Райън улови уплашения й поглед, преди тя да успее да го прикрие. Джениел нервно потрепери и сви колене близо до гърдите си, като предпазливо придърпа халата си около тях. Платиненорусата й коса се разпиля по раменете и ръцете й, докато скланяше глава на коленете си, за да си почине.

Райън се облегна на полицата над камината и с престорено спокойствие погледна към Джениел. Значи тя бе по-малката дъщеря на Джон Петерсън. Той бе прикрил приятната си изненада от тая новина, придавайки си пренебрежително изражение, когато я видя да слиза по стълбите под ръка с Джонатан Чепмън. Несъзнателно бе почувствал остра болка на ревност, когато баща й я доведе до него, за да ги запознае. Въпреки всичко, той не се разкайваше за случилото се в „Чели“. Много преди това бе открил, че когато жените сами проявяваха интерес към него той не изпитваше никакви угризения.

Джениел открито трепереше и Райън не можеше да определи дали студа или необичайната ситуация бяха причината за това. Той бързо се приближи до нея, уви ръце около тънката й талия, и я повдигна в обятията си.

— Малката гълъбица е премръзнала без перата, които по-рано я сгряваха — прошепна той и погали косата й.

Джениел каза глухо:

— Райън, аз съм сгодена за Джонатан.

— Знам това. А защо си тук с мен?

Не последва никакъв отговор и устните на Райън се устремиха към нейните, търсещи и настойчиви. Широките му длани галеха стегнатия й гръб и посегнаха към талията. Дългите му пръсти се мушнаха под халата и се плъзнаха по ребрата й. Устните му обгаряха гърлото и очите й. Пламенната му мъжественост я изучаваше, преди да я притисне в обятията си. Той я положи да легне на канапето и я покри с дългото си мускулесто тяло.

Пръстите му сръчно се движеха и откопчаха малките седефени копчета на нощницата, изваждайки едновременно с това гърдите й, и жадно докосна малките розовеещи връхчета, които напираха напред и го примамваха. Той вкуси тяхната сладост и долови нежните стонове на възторг, изтръгнати от устните й. Отново целуна устните й и усети вкуса на солените й сълзи.

— Ще ми причиниш болка, както преди — задъхано каза Джениел.

— Не, моя любов. Обещавам, че тази нощ ти ще изпиташ само удоволствие.

Треперещите пръсти на Райън внимателно се движеха, лутайки се, търсейки. Сега желанието не се поддаваше на контрол, достигайки връхната си точка. Тя усети в нея да нахлува устремна топлина, която разделяше, обединяваше и търсеше своя път. Зад притворените й клепачи лумнаха белите отблясъци на избухналата светлина и тя се вглъби в пулсиращата вътре в нея енергия. Приливите и отливите на тяхната страст се колебаеха, усилваха и след това бавно утихваха. Нежните ръце на Джениел се бяха увили около него, сякаш не желаейки да приключи съвършенството на момента.

Райън погледна към нея и топло се усмихна към големите й, блажено отворени очи. Той й бе подарил вкуса на съвършенството, осъзнаването на женската й същност. Легна до нея, оставяйки я да се сгуши до гърдите му успокоена.

Протегна ръка и повдигна лицето й към своето.

— Надявах се да те заваря в „Чели“, когато се върнах от огледа на полетата! Жените ми обикновено чакат — нежно я упрекна той.

Джениел сънено кимна. Той изчака известно време тя да заспи, след което внимателно се отдалечи и започна да се облича. Бледите зари на утрото бяха изпълнили небето, когато той отключи вратата на библиотеката.

След това се отправи обратно към канапето и погледна към нея. Когато спеше, тя изглеждаше така млада и крехка. Той й облече нощницата и халата, посегна към плетеното одеяло, седна и внимателно я загърна в него. После я взе на ръце и погледна към прозореца, осветен от настъпващата зора. Когато излезе в коридора, всичко бе спокойно. Все пак, като че долови следи от тиха суетня в кухненското крило. Полагайки всички усилия да заглуши шума от стъпките си, той бавно се заизкачва по застланите с пътека стълби. На върха спря за миг да определи коя от стаите бе нейната. Вратите нагоре и надолу по коридора бяха затворени. Той спокойно се отправи към другия край, забелязвайки една леко открехната врата. Бутна я с рамо и я отвори. Тогава позна вечерната рокля на Джениел, разстлана върху един стол с кадифена тапицерия.

Внимателно я положи да легне върху балдахиненото й легло и я покри с атлазения юрган. Усмихнат въздъхна, когато се изправи над нея. Докато се навеждаше, за да я целуне леко по челото, у него се появи мимолетното желание отново да я вземе в обятията си.

— Почини си добре, Джениел! — нежно прошепна той.

Широко усмихнат, бързо напусна стаята й и тръгна към собствения си дом.