Джеймс Хадли Чейс
Такъв е животът (3)

Глава трета

— Това не е пътят за Парадайз Сити.

Вече половин час Алжир караше без да продума. Намали скоростта, напусна магистралата и зави по черен път. От двете страни на пътя растяха цитрусови храсти.

— Всичко е наред — лаконично отговори той и леко увеличи скоростта.

— Не, не е наред. — В гласа на Норена имаше безпокойство. — Знам този път. Той води към морето. Сбъркахте, мистър Тебъл.

— Какво му е на морето? — попита Алжир, гледайки напред. Не можеше да си наложи да я погледне. — Не обичаш ли морето?

Предишната седмица беше обикалял да търси подходящо място по продължение на магистралата, където да убие момичето и да скрие трупа. Този път водеше именно към такова място. Беше идвал тук всеки ден по това време и не беше видял никого, нито на пътя, нито на плажа. Явно тук идваха хора само през уикенда.

— Искам да видя мама, колкото е възможно по-скоро! — каза нервно момичето. — Губим време, мистър Тебъл. Трябва да се връщаме.

— Защо мислиш, че няма да я видиш тук? Не съм казвал, че е в Парадайз Сити.

— Не е ли? Къде е тогава?

— В „Кълвър хоспитал“ — излъга Алжир. — Това е прекият път за болницата.

— Не е! Познавам този път. Той води към дюните и морето.

— Остави на мен, Норена. — В гласа му имаше жестока нотка. — Знам какво правя.

Тя го погледна. Не бе същият мъж, който видя в кабинета на мистър Греъм. Онзи мъж беше очарователен, мил и симпатичен. Този мъж… Норена почувства смразяващ страх. Как може човек да се променя толкова бързо и до такава степен? Лицето му беше кошмарно застинало.

Една подплашена чапла изхвърча, тежко размаха криле и отлетя. Отпред Норена видя морето.

— Там е морето — отчаяно извика тя. — Този път не води никъде, освен към него.

Цитрусовите храсти отстъпваха място на висока пампаска трева, която се люшкаше и сякаш приканваше в топлия бриз.

— Спрете, моля ви — молеше тя — моля ви…

На стотина метра пътят свършваше с място за обръщане.

Когато Алжир намали, тя отново го погледна. Лицето му се бе издължило и лъщеше от пот. Гледаше втренчено. Устните му бяха застинали в твърда, жестока линия. Видът му ужасяваше. Момичето инстинктивно почувства, че ще я атакува.

Беше чувала за случаи на изнасилвания и убийства. За тях пишеха и във вестниците. Не проявяваше интерес, сигурна че с нея такова нещо няма да се случи. Мислеше, че повечето момичета сами са си виновни. Начинът на обличане и поведение им докарваше бедата. Защо искаше да я атакува този мъж? Какво беше направила? Освен… разбира се… той сигурно е един от онези ужасни маниаци, за които бе чела. Но не може да бъде! Той е адвокатът на майка й. Има ли майка й адвокат? Никога не е споменавала. Отново погледна към него, той беше спрял и вадеше ключовете.

Алжир не я поглеждаше и това не й хареса. Ако я беше погледнал, може би по израза на очите щеше да усети намерението му. Движенията му бяха бавни и преднамерени. Забеляза, че ръката му трепери.

Плажът с дюните, пожълтялата суха трева, ивиците мокър пясък, маркиращи отдръпването на морето, се простираха на мили разстояние. Вятърът въртеше и трупаше сухия пясък. Седмица след седмица, месец след месец, година след година оформяше стръмните дюни, нарушаващи еднообразието на плажа.

Тя хлъзна ръка към дръжката, натисна я и блъсна вратата. Тя се отвори и Норена изскочи. Алжир се пресегна, но само я докосна. Беше успяла да го изпревари и затича по мокрия пясък по-бързо от всякога.

А можеше да тича! Ненапразно бе играла хокей и баскетбол. Не беше случайна победата й при състезанията на сто метра срещу доста силен противник. Не беше се налагало да бяга, за да спаси живота си, си мислеше, докато пресичаше плажа. Мисълта, че бяга, за да се спаси, я носеше със забележителна скорост, но въпреки това спечеленият спринт й се струваше недостатъчен… твърде недостатъчен.

Алжир я гледаше изненадан. Беше изумен от бързината, с която тичаше.

Ами ако избяга и проговори!

Изскочи от колата и се спусна след нея. Разстоянието помежду им се увеличаваше. Кой би помислил, че малката кучка ще се окаже толкова бърза? Дългите й крака сякаш летяха над пясъка. Той вече се задъхваше. Единствените му упражнения бяха играта на голф от време на време. Това гонене го остави без дъх. Продължаваше да тича, но виждаше, че тя се отдалечава. Накрая изчезна зад една дюна.

Алжир се изкатери и спря. Дишането му причиняваше болка, получи сърцебиене. Очите му смъдяха от потта.

Видя в далечината силуетът на момичето на фона на синьото лазурно море. То продължаваше да бяга, сякаш без усилие, с големи крачки, но бе сменило посоката. Вече не тичаше по продължение на плажа, който на няколко мили разстояние преминаваше в обширна, блатиста цитрусова гора, а бягаше към вътрешността, с гръб към морето. Там имаше малко възвишение, обрасло с дъб, върба и пробиващ си място през гъстата растителност клен.

Алжир беше обходил възвишението преди няколко дни. През заплетения храсталак имаше път, извиващ се дъгообразно и накрая излизащ на черния път, по който бяха дошли.

Дали знаеше, че този път води към магистралата? Изведнъж видя възможност да я хване. Единственият му шанс.

Плъзна се обратно по дюната и се втурна напряко по пясъка към буика. Достигна колата, бързо се вмъкна, вкара ключа с трепереща ръка и го завъртя. Върна се обратно по черния път.

За няколко минути бе на Т-образната връзка между черния път и пътя през възвишението. Караше под сянката на върбите. Спря след малко, свали сакото си и го остави в колата. С тичане и вървене стигна до края на горичката. Спря и погледна назад към колата. Видя, че не се вижда и остана доволен. Навлезе на няколко метра встрани от пътя. Избра един гъст храст и се скри зад него. Оттук се виждаше на двадесетина метра нагоре по пътя.

Не можеше да прави нищо, освен да чака.

Докато чака се замисли за Тики Едрис и за момичето, Айра Марш, от което Тики изглеждаше доволен. Успехът на плана се въртеше около него. Ако то направи грешка, тогава Джони Уилямс, Мюриъл Марш и дъщеря й щяха да са убити напразно. Може би е лудост, че се съгласи с плана на Едрис, но той успя да го убеди.

— Видях я Фил, — му беше казал ентусиазирано той. — Тя е създадена да го направи. Тази кукличка ще направи всичко за пари.

Алжир го беше упрекнал, че й е обещал петдесет хиляди. Защо да й дават толкова от печалбата. Тя сигурно би се съгласила да участва и за десет хиляди. Тики коварно се беше усмихнал:

— Какво значение има? Кой казва, че ще вземе каквото и да е? Отпусни се, момченце, какво е един труп повече? Дотук са само три.

Алжир избърса потта от челото си. Трябваше да внимава с Тики. Нямаше му доверие. Току виж и за него му хрумне същата идея. Какво е един труп повече, след като има четири? Подозираше, че той не е съвсем в ред. Завладян беше от комплекс за отмъщение на богатите. Беше му казал, че откакто работи в „Раковината“, мечтае да стане равен на тях.

— Знаеш ли какво? — каза му той една вечер в апартамента си. Беше четвъртък, спомни си Алжир, почивният ден на Едрис. Бяха пийнали доста. Едрис беше пиян, лицето му се беше зачервило, очите изцъклили. По челото му блестяха капки пот. — Не мога да си представя, как бих могъл да им го върна на тези кучи синове. За да сме квит, трябва да имам техните пари… не повече. Не виждах начин да се сдобия с пари, докато не отидох при мисис Форестър. Какви шансове имах? Нещастно джудже срещу доволно ухиленото общество на богатите копелдаци, които ме третират като шут, с вонящите, пренебрежителни шегички. Случи се така, че една вечер отидох в къщата на тази стара крава. Оттогава не съм сам. Мога да обсъждам нещата с един приятел, много по-умен от мен. Нямаш представа колко е умен?

Леко пийнал Алжир се вгледа в джуджето.

— Какво говориш? Какъв приятел?

Едрис имаше лукаво изражение. Изду бузи и започна да си вее с ръка.

— Не зная кой е. Не съм го виждал, но чувам гласа му. Той е тук — Едрис почука масивното си чело. — Говори ми, Фил. Той измисли плана, не аз. Той ми казва какво да правя? Той…

Алжир не му харесаха тези приказки. Мислеше, че Тики или е луд, или се шегува.

— Коя е тази мисис Форестър?

— Тя е медиум. Всеки четвъртък вечер при нея има сеанс. Идват по десет души. Всеки дава по един долар. С тези пари тя преживява. Отидох от любопитство един четвъртък, само заради емоцията. Нямах предвид нищо по-интересно. И така отидох, дадох си моя долар. — Лицето му бе унесено. — Най-добре похарчените пари.

— Е, какво стана после? — попита Алжир, наливайки си уиски.

— Седнахме около голяма кръгла маса, осветена от слаба червена светлина по средата. Свиреше някакъв вехт грамофон. Бяхме си сложили ръцете върху масата. Пръстите ни се докосваха. Гледачката изпадна в транс. Тогава започнаха да й задават въпроси. Доста смахнато беше. Питаха я за умрели близки. Масата се помръдваше веднъж за „да“ и два пъти за „не“. Детска работа. Ако не бях дал долар, щях да си отида. Както и да е, моят ред дойде и аз попитах дали скоро ще имам много пари. Всички се шокираха от въпроса ми. Според тях никой не задава подобни въпроси. Дори масата не изтрая и не се помръдна. Гледачката получи нещо като припадък. Свлече се от стола. Всички станаха и се скупчиха около нея, толкова беше досадно. Отидох в антрето да си взема шапката. Когато си я слагах чух, както чувам теб сега, съвсем отчетливо някакъв глас да ми казва: „Тики, ще имаш много пари. Само имай търпение. Може да минат години, но ще ги имаш.“ Бях учуден, нямаше никой около мен. Реших, че си въобразявам, но когато се прибрах гласът отново започна. Тогава се уверих, че той съществува. — Тики спря да говори и изгледа накриво Алжир. — Мислиш, че съм мръднал?

— Мисля, че си пиян, — каза Алжир.

Тики не спомена повече за гласа. Алжир обаче беше сигурен, че джуджето вярва, че чува глас. Безпокоеше го това, но нищо не можеше да се направи.

В ухото му забръмча комар и прекъсна мислите му. Вдигна ръка да го смачка и тогава я видя. Идваше по пътя. Големите, изплашени очи шареха наляво-надясно.

Напрегнат, Алжир неподвижно я следеше. Сви в юмруци ръцете си.

Тя сигурно бе почувствала присъствието му, защото внезапно спря и вдигна ръцете към лицето си. Взря се по пътя надолу към високата трева, поемайки си дъх между хълцанията.

Алжир виждаше обхванатото от паника лице. Тя беше готова, да се обърне и отново да бяга към морето. Той се надигна и щом тя го видя, нададе ужасяващ писък. Опита се да избяга, но той я сграбчи за ръката и силно я дръпна към себе си. Въобразил си беше, че лесно ще се справи. Имаше голямо доверие в невероятната си сила. Оказа се обаче, че трудно я удържа. Отчаяна, ужасена тя риташе, драскаше и хапеше. Спря да крещи и се бореше мълчаливо, чудовищно. Той непрекъснато я удряше по носа и устата. Лицето и се превърна в кървава маса. Силите я напускаха. Свирепо ухилен и задъхан, той премести дясната си ръка върху гърлото й. Пръстите му се впиваха в дихателната тръба. Доловила, че идва краят, тя сякаш полудяваше. Дърпаше се и се извиваше в буйни конвулсии. Почти се бе отскубнала, но той успя да я задържи. Падна отгоре и, вкопчен в нея. Сплесквайки я с тежестта си, той премести върху гърлото и лявата си ръка. Тя продължаваше да се бори, но животът вече изтичаше от нея. Алжир усили натиска върху гърлото. Дългите и крака се замятаха, петите и барабаняха по пясъка. Това бе последната и съпротива преди края. Внезапно се отпусна. Очите и, безжизнено втренчени, се обърнаха.

Разтърсен Алжир се изправи. Беше го издрала и по врата му се стичаше струйка кръв. Сърцето му биеше силно. Мислеше, че ще се задуши. Отдалечи се с несигурни крачки. Седна, свличайки се до един дънер. Опря гърба си. Остана неподвижен няколко минути, обхванал главата си с ръце.

Най-после, свърши се, каза си разтърсван от студени тръпки. — Ако знаеше, че ще е така, не би започнал. Не би изживял повторно последните минути за всичките пари на света. Погледна часовника, видя че е 8:40. Закъсняваше. Изправи се с усилие и тръгна към буика. Спря при колата и се ослуша и огледа. Чуваше само морето и крясъците на чайките. Пресегна се и взе от жабката малка плоска бутилка уиски. Отпи няколко глътки и отиде да отвори багажника. Върна се при мъртвото момиче.

Без да поглежда към измъченото лице я повдигна и преметна през рамо. Тежеше и той с поклащане се добра до колата. Претърколи трупа в багажника и го затвори. Влезе в колата и се върна на черния път. Спря на мястото за обръщане, дръпна ръчната спирачка, излезе от колата и отвори багажника.

Извади стар армейски инструмент за копаене на окопи, който бе купил от магазин в Маями. След това измъкна и трупа, преметна го пак през рамо и тръгна към най-близката дюна. Спусна група в основата на дюната, изправи се и огледа пустия бряг. Уверил се, че е сам клекна до момичето и започна да я съблича. Повръщаше му се, но си наложи да го направи. Тики беше казал: „Свали всички дрехи. По дрехите има маркировки на колежа. Не трябва да поемаме никакви рискове.“ Затрудни го сутиенът. Ругаеше докато се бореше с него. Стичащата се по лицето пот му пречеше да вижда. Най-накрая я съблече. Около подутия и наранен врат имаше тънка златна верижка с кръстче. Не трябваше да я оставя. Страхуваше се да вземе в ръцете си кръстчето. Беше възпитаван като католик. Независимо, че в главата му не беше останало много от това, кръстът още му напомняше черквата, която беше посещавал като дете, светлината от пламъка на свещите, миризмата на тамян и звуците на орган.

Пусна кръстчето в джоба и направи от дрехите вързоп. След това взе инструмента, изкачи се по дюната и започна да срива пясък върху голото мъртво тяло.

Един мишелов кръжеше над него и хвърляше сянка с широките си криле. Тази птица продължи да кръжи и спираловидно да се издига, дълго след като Алжир бе свършил ужасното си дело и си бе отишъл.

 

 

В 9:45 Хес се бе запътил надолу по коридора към кабинета на Теръл. Почука, отвори вратата и влезе вътре.

Теръл седеше на бюрото, а Биглър върху перваза на прозореца. Пиеха кафе.

— Добре, Фред, казвай какво научи? — попита го Теръл, побутвайки към него кафето и сочейки му стол да седне.

Хес седна и си наля кафе.

— Всичко показва, че е убила Уилямс, а след това се е самоубила. Лепски разпита и разбрахме, че Уилямс си е легнал в осем часа, имал силно главоболие. В 10:10 на съседите отсреща им се сторило, че се стреля, но не били сигурни. Телевизорът им бил пуснат високо. Съпругът Диксън, погледнал през прозореца да види има ли нещо. Колата на Мюриъл била паркирана пред бунгалото. Върнал се пред телевизора. Когато програмата свършила, чул колата на Мюриъл да тръгва. Портиерът от „Раковината“ я забелязал, когато пристигнала. Сторило му се, че е пийнала, но вървяла стабилно и я пуснал. Било към единадесет. Значи е дошла направо от бунгалото. Точно толкова време би и отнело. Барманът каза, че я видял да влиза. Едрис я настанил в последното сепаре. Той и сервирал. Барманът е бил през цялото време на бара и не е видял никой да се приближава до сепарето, освен Едрис. По спринцовката има мъгляви отпечатъци, вероятно са на Мюриъл. Не открихме нищо, което да ни разколебае, че не го е направила тя. Теръл кимна.

— Какво каза Чармърс за бележката?

— Дадох му също и писмата, който намерихме в апартамента. Почеркът е един и същ. Притежава пистолет. Извадила си е разрешително в Ню Йорк преди три години. Факт е, че Уилямс я е лъгал. Възнамерявал е да замине с мисис Ван Уайлдър. Това е една стара развратница, отседнала в хотел „Палас“. Говорих с нея. — Хес направи гримаса. — Когато разбра, че е мъртъв изпадна в истерия. Имала намерение да го отведе със себе си и да го направи управител на имението си. Не и казах, че е извадила късмет — пошегува се Хес. Лепски разпита съседите и те казаха, че Мюриъл и Уилямс постоянно се карали. Така, приключили са с караниците… както виждаме.

Теръл допи кафето си.

— Докторът потвърди, че е умряла от отравяне с хероин. Нямало съмнение. — Теръл се замисли за момент и сви рамене. — Добре, можем да приключим случая, предполагам. Беше един от лесните.

— Ами съпругът й? — запита Биглър — Искаш ли да го намеря?

— Ще ни трябва за следствието — каза Теръл, почесвайки се по бузата. — Има и дъщеря. Чудно, защо не се появи Хамилтън тази сутрин?

Хес се засмя.

— Говореха си с Браунинг. Доста често се храни безплатно там. Не отдаде голямо значение на случая. Бегло го споменава на последната страница на вестника.

— Радвам се, заради дъщерята — каза Теръл. — Джо, виж в указателя за Девън.

Биглър отиде и взе от шкафа указателя. Бързо го запрелиства.

— Ето. Мелвил Девън, 1455, Хийлсайд Кресънт. Да се обадя ли?

— Да, обади се.

Биглър набра номера, отговори му женски глас.

— Дома на мистър Девън, слушам ви.

— Градска полиция — каза Биглър. — Искам да говоря с мистър Девън?

— Няма го тук. Можете да го намерите в банката.

— Коя банка?

— Флорида Сейф Дипозит — отговори жената. — Мога да ви дам телефона, почакайте за момент.

— Недейте, — каза Биглър. — Сам ще намеря номера — отговори той и затвори телефона.

— Работи във Флорида Сейф Дипозит.

Теръл се замисли и щракна с пръсти.

— Познавам го. Не знаех малкото му име. Играх голф срещу него на състезанието в клуба. Чудесен човек е. Вицепрезидент е на банката. Много важна клечка. Виж ти, знае ли човек? Ако Хамилтън разбере, този път Браунинг не ще може да го спре. Такава сензация! Съпругата на вицепрезидента на Флорида Сейф Дипозит, замесена в убийство, се самоубила. Представяш ли си? Аз ще се оправям с това, Джо.

Телефонът иззвъня и Биглър вдигна слушалката.

— Тики Едрис иска да говори с шефа — съобщи телефонистът.

— Минутка. — Биглър погледна Теръл. — На телефона е Едрис. Искате ли да говорите с него?

Теръл се намръщи.

— Какво ли иска? — Теръл протегна ръка за слушалката. — Свържи ме, Чарли.

— Ало, капитан Теръл?

— Да, какво има, Тики?

— Отнася се за Норена Девън — каза Едрис с пискливия си глас. — Не бих ви безпокоил, но искам да открия бащата. Като Близък на семейството се обадих в колежа и съобщих на дъщерята. Тя е на път за тук. Много е разстроена. Проблемът е, че тя няма пари. Аз бих се погрижил, но преди да предприема каквото и да било, искам да се свържа с баща й. Може би той ще иска да поеме отговорността за нея. Разбирате ли в каква ситуация съм? Не бих искал да направя погрешна стъпка, въпреки че искам да съм полезен.

Теръл слушаше и се почесваше по брадата.

— Разбрах къде е бащата, Едрис. Ще говоря с него. За негово добро и за доброто на Норена, колкото по-малко говориш, толкова по-добре. Ако си такъв добър приятел на семейството и искаш да помогнеш можеш да го направиш. Ще говоря със следователя. Мисля, че може да се уреди да идентифицираш Мюриъл Марш и да дадеш показания за връзката и с Уилямс. Ще се опитам да пропуснем Норена и баща и.

— Разчитайте на мен — побърза да каже Едрис. — Ще направя всичко, за да помогна. Имам голямото желание да спестим на детето каквато и да е публичност.

— Хубаво, ще говоря с Девън и със следователя. Щом разбера намеренията им, ще ти се обадя. Кажи си телефона.

— Сийкъм, 556.

— Добре — каза Теръл и записа номера в бележника си. Затвори телефона и избута назад стола си.

— Момчета заемете се с другите задължения, аз ще свърша това.

Когато Хес и Биглър си отидоха, Теръл се обади на следователя Алек Бруър. Обясни му ситуацията.

— Мел Девън? — възкликна той шокиран. — Той ми е стар приятел. Никога не съм знаел… Франк, сигурен ли си, че е същият човек?

— Името е същото — отговори Теръл. — Не съм говорил още. Може да греша.

— По-добре провери. Невероятно! Провери и ми звънни.

— Може би е по-добре да отида лично.

— По-добре ще е. Бъди внимателен, Франк. Мел е важна клечка.

Флорида Сейф Дипозит бе основана през 1948 година от синдиката на изключително богати хора в Парадайз Сити, оттеглили се от работа и такива, идващи тук за три-четири месеца в годината на почивка. Тези мъже бяха решили да имат абсолютно сигурно място, където да държат налични пари за игра в казината, ценни книжа, бижута, скъпи кожи на съпругите си, златни и сребърни прибори, които взимаха при специални случаи. След откриването на банката, Парадайз Сити престана да бъде града с най-висок процент кражби по крайбрежието на Флорида. Имаше претенциите за град с най-ниска престъпност.

Банката си завоюва такова име, че всички хотели, бижутерски магазини, казина и клубове използваха нейните модерни сейфове, за да държат там налични пари и ценности. Тя се обслужваше от три бронирани автомобила, всеки охраняван от по четирима бивши щурмоваци. С тях се доставяха или събираха нещата от клиентите. Само веднъж имаше нападение срещу един от автомобилите. Беше дързък опит на шестима въоръжени мъже. Атаката не успя. Петима от нападателите и един от охраната бяха убити. Репутацията на банката след този случай се издигна още повече и изплаши евентуални други кандидати за обир.

Когато тексаските петролни мултимилионери нахлуваха през курортния сезон, буквално използваха банката, като портфейлите си. Слуховете бяха, че под покрива й има повече пари, ценности и бижута от където и да е в света.

Капитан Теръл паркира на служебния паркинг на банката. Излезе от колата и се изкачи по широкото стълбище към входа.

Двамата души на входа, облечени с елегантни сиви куртки, бричове, ботуши до колене, островърхи шапки и въоръжени с 45 калиброви пистолети „Колт“, погледнаха Теръл и му козируваха.

— Добро утро, началник — каза единият. — Служебно ли?

— Не — отговори Теръл и се спря. Познаваше и двамата от стрелковия клуб. Знаеше, че са изключителни стрелци. — Искам да видя мистър Девън.

— Като влезете във фоайето попитайте на второто бюро вдясно.

Теръл кимна и влезе в просторно фоайе с мраморни колони, огромни вази с цветя и дискретно осветление. То беше с елипсовидна форма, между колоните бяха поставени бюра, на които работеха служители от банката. Едни пишеха, други телефонираха или уреждаха сделки с клиенти.

На второто бюро вдясно седеше слаб, леко оплешивял мъж, облечен в сив костюм. Върху махагонова табелка с гравирани златни букви беше изписано „ИНФОРМАЦИЯ“.

Той вдигна глава, позна Теръл и се усмихна.

— Искам спешно да говоря по личен въпрос с мистър Девън — му каза Теръл.

Дори да беше изненадан мъжът не го показа.

— Седнете, ако обичате, мистър Теръл — каза той и посегна към телефона. Проведе шепнешком разговор. През това време Теръл разглеждаше наоколо. За пръв път посещаваше банката и беше впечатлен.

— Мистър Девън ще ви приеме веднага — каза служителят поставяйки слушалката. Посочи му асансьора в дъното на фоайето: — На третия етаж.

Теръл благодари с кимване на глава и тръгна към асансьора. Озова се бързо на третия етаж, където го очакваше приятна млада служителка. Черната й коса спретнато обграждаше хубавичкото и лице. — Оттук, мистър Теръл. — Тя го поведе по дълъг и широк коридор. Спряха пред полирана махагонова врата. Отвори вратата и се отдръпна давайки му път да влезе. — Капитан Теръл, мистър Девън.

Теръл се озова в голям и луксозно обзаведен кабинет. Бюрото беше единствената канцеларска мебел вътре. Над украсена с дърворезба камина бе окачена картина на ранния Ван Гог. Креслата, шкафът трансформиран в барче за коктейли, бяха в стил Луи XIV. Подът беше постлан с персийски килим. Четирите огромни прозореца гледаха към залива с яхтклуба.

Мъжът зад бюрото стана и подаде ръка на Теръл. Докато се ръкуваха Теръл ясно си го припомни.

Мел Девън беше на тридесет и девет години. Висок, широкоплещест, внушителен. Ниско подстриганата му коса сивееше. Кожата му имаше бронзов загар от слънцето и вятъра. Имаше сериозни сини очи и упорити, насмешливи устни. Изглеждаше способен, проницателен и любезен.

— Отдавна не сме се виждали, капитане — каза той, посочвайки му стол да седне. — Често мисля за онзи мач. Не съм ви виждал в клуба оттогава. Не ми казвайте, че сте спрели да играете?

Теръл седна.

— Не мога да играя толкова често, колкото би ми се искало. Играя събота сутрин. Това е единственото време, което мога да отделя.

— Как мина?

— Доста сериозно. Продължавате ли да играете с разлика от шест точки?

Девън се усмихна. Достави му удоволствие, че Теръл си спомня сакатлъка му.

— Свалих я на четири — поклати глава със съжаление. — Какво да правя? От време на време здравата ме бият. — Облегна се назад и постави големите си ръце върху бюрото. Въпросителният поглед показа на Теръл, че Девън е зает, независимо, че му беше приятно да се видят.

— Мистър Девън, — започна бавно Теръл, — водя следствие за една жена и може би вие ще можете да помогнете. Жената се казва Мюриъл Марш Девън.

Девън се стегна на стола, устните му се опънаха, а очите му сякаш се опитваха да проникнат в мозъка на Теръл.

— Това е името на съпругата ми. Неприятности ли има?

Теръл си пое въздух с облекчение. Помисли си, че поне няма да е необходимо да търси бащата на Норена. Все пак трябва да е тактичен.

— Може и така да се каже — отговори той, почесвайки се по бузата. — Тя е мъртва… самоубийство.

Девън остана неподвижен. Гледаше втренчено и Теръл го съжали.

— Може би има петнадесет години откакто се разделихме проговори накрая той. — Бяхме деца, когато се оженихме. Едва бях навършил деветнадесет години. Бракът ни трая едва две години… Самоубийство? Съжалявам. Вие… Вие сигурни ли сте, че е Мюриъл?

— Има дъщеря на име Норена — продължи Теръл.

— Да, така е. Знаете ли нещо за Норена?

— Пристигнала е в Сийкъм тази сутрин.

— Какъв шок за Норена! — Девън вдиша очи. — Знаете ли дали е привързана към майка си?

— Предполагам — каза колебливо Теръл. — Случаят е мъчителен, мистър Девън. Предполагам, че вие не знаете нищо за съпругата си?

Поглеждайки го разтревожено, Девън кимна с глава.

Без да пропуска важни подробности, Теръл накратко му разказа каквото бе научил за Мюриъл Марш Девън. Завърши разказа с убийството на Джони Уилямс и самоубийството на Мюриъл в ресторанта.

Девън слушаше неподвижен със застинало изражение на лицето.

След като каза каквото имаше, Теръл се изправи и отиде до един от прозорците. Загледа се към яхтите в залива. Девън се обади след доста време.

— Благодаря, капитане. Историята не е приятна, нали? Сигурен ли сте, че Норена не знае какъв живот е водила майка й?

Теръл се върна на стола си.

— Така каза Едрис. Мога да си представя какво ви безпокои? Ако следствието се води внимателно може да ви оставят вас с Норена настрана. Говорих с Бруър. Както разбрах, той е ваш приятел. Почти съм сигурен, че той ще се съгласи. Освен това, Браунинг определено не иска да има разгласяване на случилото се, а той има влияние в пресата.

Девън очевидно се поотпусна.

— Възможно ли е да се потули? Този Едрис е особен, не мислите ли? Често ми е сервирал в ресторанта. Има нещо у него, което не ми харесва. Може ли да му се доверим?

— Изглежда искрено държи на дъщеря ви. Каза, че всичко би направил, за да я предпази от тази бъркотия. Почти съм сигурен, че може да му се вярва.

— Знаете ли нещо за него? Сигурно осъзнавате, че ако успеем да потулим случая, аз се превръщам в идеален обект за изнудване. Освен това, ако се разчуе, ще трябва да напусна банката. Не бих могъл да заемам тази длъжност, независимо, че нямам връзки с жена си от седемнадесет години.

— Не се тревожете — успокои го Теръл. — Срещу Едрис няма нищо. Всъщност разбрахме, че има чудесен характер.

— Тогава да оставя на вас. Много съм ви благодарен, капитане. Казвате, че Норена се е върнала тази сутрин?

— Така ни каза Едрис. Той мисли, че вие сигурно ще искате да я видите.

— Разбира се! — Девън се обърна и се загледа навън. — Трудно ми е да повярвам, че имам дъщеря на седемнадесет години. Винаги съм искал Норена. Най-жестокото нещо, което Мюриъл ми направи е, че ми отне Норена. Това не можах да й простя. Направих всичко възможно да открия Норена, но нямах късмет. Търсенето продължи пет години, след това се предадох. Престанах да мисля. — Той погледна смирено надолу. — Колко хубаво щеше да бъде да я виждам как расте. Сега изглежда имам голяма дъщеря със собствени идеи и начин на живот, за които нищо не зная. — Погледна към Теръл, който се беше изправил. — Вие нищо ли не знаете за нея, капитане?

— Само каквото ви казах, — отговори Теръл и извади от портфейла си снимката на Айра Марш, оставена от Едрис в спалнята на Мюриъл. Постави снимката на бюрото пред Девън. — Честита дъщеря! Мисля, че си заслужава чакането.

Девън се вгледа в снимката.

— Да… Поразително прилича на майка си. Какъв е адресът на Едрис?

Теръл му го каза, даде му и телефона.

— Може би е по-добре първо да позвъните и да му кажете какво мислите да правите.

Девън отново погледна снимката.

— Какво мисля да правя? То е ясно, разбира се. Искам Норена да си дойде у дома.

 

 

Алжир я разпозна веднага по снимката, която Едрис му бе показал. Седеше на пейката на спирката със стиснати между коленете ръце. Беше вторачила поглед върху мокрото бензинено петно, което остави отминаващият автобус.

Въпреки, че доста бе закъснял за срещата, спря на няколко метра от нея, облегна се назад и започна да я оглежда. Знаеше от снимката, че е хубава, но не бе очаквал, че е толкова секси. Продължи да я гледа и съдейки по решителните устни и стойката, осъзна, че тя е изпреварила възрастта си. Най-вероятно възприемаше мъжете на неговата възраст като старомодни и безинтересни. Външният вид, чар и житейски опит не можеха да се сравняват с дръзката жизненост и енергия на някой млад грубиян на нейните години.

Алжир не обичаше младите и се страхуваше от тях. Ревнуваше ги от жизнеността им. Плашеше го тяхната арогантност. Негов щит бе външният му вид и чар, а младите не зачитаха тези неща.

Излезе припряно от колата и отиде при момичето.

— Здравей, Айра, — поздрави той. — Отдавна ли чакаш?

Тя се изправи, очите и зашариха от обувките към лицето, омаловажавайки всеки детайл с явно задоволство. Това го подразни, разбира се.

— Доста. Много закъсняхте — отговори тя загледана встрани от него.

Всякаква критика неизменно го вбесяваше. Лицето му почервеня. Едва се овладя да не я шамароса. Само измърмори и тръгна към буика. Вмъкна се на шофьорското място. Когато тя включи седна до него, запали двигателя. Отправиха се към апартамента на Едрис.

Айра запали цигара, изпусна бавно дима и се обади:

— Мислех, че ще действаме по разписание. Какво ти се случи? Да не се успа?

— Я да си затваряш устата! Когато си с мен аз ще говоря, ти ще слушаш. Разбра ли?

Тя наклони към него глава и го загледа.

— Не мисля, че заслужаваш, но ако това ще смаже твоето его ще се опитам да го правя.

Мускулите на лицето му се стегнаха.

— Млъквай! Не искам да слушам безсрамните ти бръщолевения!

— Така ли? Какво ти се слуша?

— Млъкни или ще те накарам да млъкнеш!

— Мислех, че този нафукан речник си отиде заедно с Пол Мъни.

— Често ли ходиш на кино?

Лицето му потъмня от ярост. Обиждаше я с най-вулгарни имена. Искаше да я шокира и да я накара да млъкне. Вместо това, тя видимо се забавляваше. Започна да се смее.

— О, страхотен си! — каза му тя. Ти си като от музей.

Той увеличи скоростта. Караше ядосан без да й обръща повече внимание. Тя изучаваше зачервеното му лице и жестокостта на устните му. Безразлично сви рамене. Никога не бе се страхувала от мъж. Умееше да се грижи за себе си. Беше си мислила за страха и след като го потърси със сърцето си реши, че я плашат единствено две неща — бедността и старостта. Да стане бедна и да остарее — това бяха кошмарите с реални измерения, от които се страхуваше. Не можеше да я изплаши този излъскан манекен до нея.

Накрая, когато пристигнаха пред блока на Едрис, Алжир и каза без да я погледне:

— Вземи чантата от задната седалка и слизай!

Тя излезе с чантата, спря, погледна го и каза:

— Опасно е на твоите години да кипваш така… Не че ми влиза в работата.

Тя тръгна с предизвикателна походка и с високо вдигната глава. Арогантна и високомерна.

Едрис я чакаше с трескаво нетърпение. Когато се позвъни на входната врата, той погледна часовника на камината. Беше 11:15, Алжир звъня в 10:30. Беше нервен и това бе обяснимо, но поне всичко бе минало гладко.

— Взе ли дрехите и от колежа? — го бе попитал по телефона.

— Да, казах ти, че няма за какво да се безпокоиш. Отивам да доведа Айра.

— Нямало за какво да се безпокоя! — Гласът му бе нервен. — Ти си мислиш така! Закъснял си с повече от половин час. Телефонирах на Теръл. Страхувах се да не вземе той да звъни в колежа. Защо закъсня толкова?

— Няма значение — рязко отговори Алжир. След половин час Айра ще е при теб.

Когато на вратата се звънна Едрис подтичвайки през хола отиде да отвори.

— Влизай… Влизай — настоятелно я подкани той. — Къде е Фил?

— Изглежда не се харесахме — констатира тя, влизайки и оглеждайки се наоколо. — Изпари се, като че е глътнал оса.

— Взе ли чантата с дрехите й?

— Нейните дрехи?

— Фил ги е взел от колежа.

— Вероятно са тук — посочи тя чантата на канапето.

— Отвори и виж!

Тя щракна ключалката и вдигна капака. — Тук са.

— Там е спалнята, влизай и ги обличай! Побързай!

— Защо е това вълнение?

— Девън е на път за тук: каза Едрис местейки се от крак на крак. — Слушай, нали си спомняш какво ти казвах? Ти си враждебно настроена към него. Постъпил е лошо с майка ти, а ти я обичаш. Дръж се студено и внимавай с речника си!

— Добре де — успокои го тя. Мога да се справя. Отпусни се. Плащаш си представлението и ще си го получиш.

Тя взе чантата, отиде в спалнята и затвори вратата.