Дороти Гарлок
Завинаги твоя (1)

Първа глава

Виктория усещаше, че трепери от гняв, горчива болка и смущение. Караше конете все по-бързо и по-бързо, насилвайки ги против инстинкта им да се движат бавно по неравния път. Не забелязваше дълбоките дупки и острите камъни, които разтърсваха фургона. Думите, изписани върху листа, пъхнат в джоба й, така бяха обсебили съзнанието й, че не можеше да мисли за нищо друго. Не си спомняше колко пъти бе препрочитала писмото. Знаеше само, че не й е необходимо да го чете отново. Съдържанието му се бе запечатало в паметта й завинаги.

1 август 1870 година

До мис Виктория Маккена

Ранчо „Дабъл М“ в Шеби Вели

Саут Пас Сити, Уайоминг

Уважаема мис Маккена,

Ще пристигна на 16 септември, за да вляза във владение на собствеността, която закупих от брат ви — Робърт Маккена, докато бях в Англия. Надявам се, че сте получили писмото, с което той ви уведомява за продажбата. Необходимо е да освободите къщата незабавно. Наредете на управителя си — Стоунуол Пери, да ме посрещне на гарата с фургон, с който да мога да откарам семейството си до ранчото.

М. Т. Махафи

— Нямаш право да продаваш собствения ми дом зад гърба ми, Робърт Маккена, проклето английско копеле! — извика тя високо, с пълен с отчаяние глас. — Татко нямаше намерение да го остави на теб! Искаше аз да го получа! — Единствените живи същества, които можеха да чуят думите й, бяха конете, препъващи се по склона, подтиквани от тежестта на голямата каруца. — Иска ми се изобщо да не ти бях писала за смъртта на татко!

Най-после стигнаха до подножието на хълма и колелетата на фургона затракаха по-ритмично.

Гневът на Виктория сякаш се предаде на конете и те препуснаха с такава скорост, че тя внезапно осъзна, че опъва юздите с всички сили, за да забави хода им до галоп. Когато успя да го стори, мислите й отново се върнаха към онова, което я занимаваше от момента, в който бе получила писмото на Робърт: уведомяваше я, че е продал ранчото на някакъв американец, с когото се бил запознал в Англия.

Доведеният й брат се бе върнал в родината на майка си преди петнадесет години. Виктория тогава беше едва на пет, но никога не успя да забрави горчивата омраза, която той изпитваше към нея и майка й. След смъртта на съпругата си англичанка Маркъс Маккена бе запленен от едно момиче от западните щати. Робърт така и не успя да прости на баща си, задето се беше оженил повторно, след като майка му бе починала. Той мразеше Запада така, както баща му и новата му съпруга го обичаха.

Когато преди около година му писа, за да му съобщи за смъртта на Маркъс, на Виктория изобщо не й бе хрумнало, че Робърт би могъл да предяви някакви претенции към ранчото. Вестта, че го е продал, я връхлетя като внезапен удар. Тя се бе втурнала към града с един лист, подписан от баща й, на който бе написано, че всичко, което притежава, завещава на дъщеря си — Виктория Маккена.

— Зная, че това е подписът на Маркъс, Виктория — бе казал мистър Шулър, семейният адвокат, — но кой го е видял да го подписва?

— Само аз и Стоунуол.

— Трябваше да изпратите да ме повикат. Бихме могли да направим легално завещание. Все пак ще проверя какво мога да направя. Ще повдигнем иск в съда. Междувременно не напускай ранчото.

Всичко ще бъде наред, опитваше се да се убеди тя, докато подкарваше впряга по главната улица на Саут Пас Сити.

Виктория Маккена представляваше гледка, която привличаше и задържаше погледа. Беше нещо съвсем обичайно хората да се заглеждат след нея всеки път, когато идваше тук. Беше стройна, грациозна и необикновено сериозна. Гъстата й руса коса бе сплетена на дебела плитка, която се спускаше почти до кръста. Широката периферия на шапката хвърляше сянка върху гладката кожа на лицето й и големите, черни като въглени очи, придаващи й някаква особена красота. Чипият й нос бе обсипан с лунички, а устните й, чувствени и някак уязвими, сега бяха извити в мила усмивка. Това беше нейната страна. Тази грозна, сурова и безпощадна земя беше нейна, а тези хора й бяха съседи.

Улиците на столицата на щата Уайоминг бяха много оживени. Железопътната линия се извиваше покрай пътя като огромна змия. Младата жена си проправи път между множеството фургони и каруци. Мъжете от двете страни на улицата не сваляха погледи от нея — бизнесмени с черни костюми, комарджии в износени палта, китайци с хванати на опашка коси и индианци. И навсякъде кучета — големи, средни и съвсем малки, които си търсеха храна, душеха наоколо или просто си играеха.

Виктория чу изсвирването на локомотива и острия, стържещ шум от търкането на метал в метал, когато влакът спря. Не бързаше да стигне до перона. Нека червендалестият загладен ново заселник да почака малко, помисли си тя. Нека и изнежената му напудрена съпруга поблъска рамене с тълпящите се наоколо мръсни и груби мъже, които са или прекалено избухливи, или прекалено мълчаливи, плюят тютюн през стиснатите си зъби и заглеждат дръзко всяка жена, която им хареса.

Усети как сърцето й подскочи към гърлото, щом осъзна, че моментът, от който се бе страхувала, бе настъпил. Само още няколко минути и щеше да се изправи пред човека, който си мислеше, че е новият собственик на „Дабъл М“. Влакът сякаш се наклони напред и рязко спря. Времето беше дошло. Завърза конете за една релса близо до рампата, приглади поли с облечена в ръкавица ръка и придърпа периферията на шапката си. Стомахът й се свиваше от напрежението, което не я бе напускало през последните няколко седмици.

Застанала на края на перона, Виктория оглеждаше тълпата с тревожен поглед, опитвайки се да открие сред нея семейството с типичния вид на ново заселници. След като не го откри, изпита облекчение. Навалицата започна да оредява и тя се запита дали онези не бяха влезли в постройката на гарата, преди да успее да ги забележи. Ръцете й трепереха от гняв и отчаяние и тя отново подръпна шапката си. Ако вече бяха вътре, все някога щяха да излязат. Нямаше намерение да тича след тях. Скръсти ръце пред гърдите си и зачака.

Наоколо не бе останал почти никой, когато забеляза някакъв мъж на другия край на площадката. Беше облечен в типичните за Запада дрехи и тя съобрази, че това не може да бъде човекът, когото очаква, но по някаква причина не можеше да се въздържи да не се обръща към него отново и отново. Той бе строен, доста висок и се бе облегнал на стената със самоувереността на човек, роден и отрасъл на Запад. Пулсът й внезапно се ускори и тя почувства, че мъжът я наблюдава с най-сините очи, които бе виждала през живота си. Погледът му бе толкова настойчив, че Виктория остана загледана в него малко повече, отколкото позволяваше приличието. Обърна се рязко само за да вдигне глава секунда по-късно и да установи, че той продължава да се взира в нея и тя не може да откъсне очи от него. Непознатият примижа, докато очите му заприличаха на тесни цепки на фона на мургавото му лице.

Дяволите да го вземат, мислено изруга Виктория. Този е толкова арогантен и невъзпитан! И без съмнение си мисли, че тя го насърчава. Нищо чудно, че си позволява волността да се блещи така в нея! Гъста руменина покри страните й и тя започна да се разхожда напред-назад, стараейки се да не се обръща към непознатия. Постепенно шумът на перона заглъхна съвсем и тя вдигна поглед. За нейна изненада, мъжът все още стоеше там и я наблюдаваше съсредоточено.

Тя подръпна шапката си и се завъртя на токовете си.

— Виктория Маккена!

За момент си помисли, че именно той бе изрекъл името й. Това, разбира се, беше невъзможно. Ами ако?… Мъжът се бе отдръпнал от стената и се приближаваше към нея.

— Виктория Маккена?

Безспорно точно той я бе повикал и тя се загледа изумена в сините дълбини на очите му. Непознатият бутна шапката си назад и Виктория забеляза светлата ивица до косата, където тенът свършваше, й сребърните нишки в слепоочията му. През разкопчаната риза се виждаше загорялата шия, а устните му бяха разтеглени в широка усмивка.

Насилвайки се да демонстрира дързост, каквато съвсем не изпитваше вътрешно, тя вирна брадичка.

— На мен ли говорите?

— Много добре знаете, че говоря на вас. Аз съм Мейсън Махафи.

— М. Т. Махафи? — Не изпитваше нищо друго, освен леден шок, докато се взираше в невероятно сините очи.

— Мейсън Т. Махафи. — Той изстрелваше думите с гняв, сякаш й отправяше предизвикателство.

Объркана, тя не знаеше какво да каже и двамата продължаваха да се гледат мълчаливо. Мъжът изучаваше лицето й с любопитство, докато Виктория го гледаше твърдо, без грам колебание изпод гъстите мигли. Най-сетне заговори Мейсън:

— Не очаквах да дойдете да ни посрещнете лично, мис Маккена.

— А кого очаквахте? Стоунуол Пери? Управителят ми си има много по-важна работа от това да измине петдесет мили само за да ви предаде едно съобщение, което бих могла да ви предам сама.

— И то е? — Веждите му се събраха в права линия.

— Че няма да напусна дома си, за да се настаните там със семейството си. Доведеният ми брат ви е измамил и вие сте хвърлили парите си на вятъра. Баща ми остави ранчото на мен. Завещанието е при адвоката ми. Така че, мистър М. Т. Махафи, вие и семейството ви бихте могли да се настаните в хотел „Оувърленд“, докато чакате обратния влак, за да се върнете там, откъдето сте дошли! — Тя пое дълбоко дъх и тръгна към фургона.

Мейсън Махафи сграбчи болезнено рамото й и я принуди да спре и да се обърне с лице към него.

— Не ме мислете за такъв глупак, който би купил земя, без да получи нотариален акт за нея. — Върху лицето му бе изписано презрение и гняв. — Робърт ме предупреди, че сте надменно същество, което няма да пропусне да ми създаде проблеми при първа възможност.

Тя се освободи рязко от хватката му, взе камшика и замахна към него с хвърлящи гневни искри очи.

— Само ме докоснете още веднъж и ще ви пребия до смърт! — Вдигна заплашително ръка. — Какво знае Робърт за мен? Не ме е виждал от петнадесет години!

— Мейсън?

Виктория се обърна към тримата непознати, които се приближаваха от другия край на гаровата площадка и водеха четири оседлани коня. Единият беше момче на около дванадесет-тринадесет години, а другите двама бяха младежи с едва наболи бради. Тя местеше поглед от едното лице към другото. Двамата бяха съвсем еднакви на ръст, с еднакви черти и еднаква коса. Единият й се усмихна, но другият остана сериозен.

— Мейсън? — повтори онзи със сериозното лице.

— Отведи конете отзад и ги завържи за фургона, Клей. Пит, иди да доведеш сестрите си. — Мейсън не отделяше поглед от Виктория. — Чакат ни още петдесет мили път.

— Няма да пътувате с моя фургон! — Виктория отвърза конете. Изведнъж почувства, че някой я отмества настрани и взима камшика от ръката й.

— Ще пътувам точно с този фургон, мис Маккена. Ако не искате да дойдете с нас, за да ни покажете пътя, сигурен съм, че бихме могли да си наемем водач — бавно, но гневно отсече Мейсън.

— Обясних ви, че нямате никакви права върху „Дабъл М“, така че няма защо да ви карам чак дотам. Не ви искам в дома си! Ясно ли ви е? — Думите излизаха от устата й като съскане и от очите й бликнаха сълзи от унижение.

— Изобщо не ме интересува какво искате, мис Маккена. Имам твърдото намерение да откарам семейството си до ранчото. Ако желаете да пътувате с нас, предлагам ви да се настаните на седалката. Може би ще се поохладите по време на дългото пътуване до „Дабъл М“.

Виктория усети как някаква ледена ръка сграбчи сърцето й, докато се взираше в суровите очи, които твърдо устояха на погледа й. В дълбините им нямаше нито любезност, нито състрадание. Аз няма да загубя дома си заради този безчувствен негодник, отчаяно се убеждаваше тя. Стомахът й се сви на болезнена топка.

По-малкото момче се усмихна и се втурна към гарата. По-сериозният от близнаците — Клей, изглеждаше така, сякаш искаше да й се извини. От погледа на Мейсън не отбягваше нищо. Виктория неохотно се качи във фургона и седна на седалката. Едва сега забеляза, че неколцина от застаналите наблизо хора бяха станали свидетели на сцената и лицето й пламна от смущение.

— Подръж конете, Клей. Ще отида да помогна на Пит за Нели.

Виктория почти не го чу. За миг бе обзета от изкушението да стовари камшика върху гърбовете на конете и да се втурне напред, но останалите четири бяха вързани зад фургона. Остана неподвижна, загледана право пред себе си. Стресна я гласът на Мейсън:

— Отместете се, за да може сестра ми да седне до вас. — Беше застанал отстрани на фургона. Усмихнатият близнак носеше на ръце младо момиче. То беше облечено в синя памучна рокля и боне и вдигна към Виктория сините си, пълни с разбиране очи, сякаш очакваше да му се скарат.

— Бих могла да пътувам и отзад, Мейсън — тихо прошепна то.

— Няма да ти е удобно. Ще седиш тук, до мис Маккена. — Ръката му остана обвита около кръста на сестра му, докато тя се настани на седалката.

— Така — каза момичето и нервно приглади полите си. — А къде е Дора?

— Тук съм. Може ли да пътувам при теб?

Боже господи! Колко още има? — помисли си Виктория, докато оглеждаше малкото, около осемгодишно момиченце с покрито с лунички лице, което разкриваше с широка усмивка всички дупки от липсващите си зъби.

— Разбира се. Има достатъчно място. — Мейсън я повдигна. — Седни между Нели и мис Маккена. Едва ли ще те ухапе.

— Хайде да се разберем по няколко въпроса, мистър Махафи! — Очите на Виктория искряха гневно и по скулите й плъзна руменина. — Първо, не мога да оценя чувството ви за хумор, и, второ, когато реша да хапя някого, то това няма да бъде дете! — Наблюдаваше съвсем отблизо изразителното му лице и се учуди, че не забеляза признаци на гняв. След кратка пауза продължи с по-спокоен тон: — И, трето, хора, които пристигат неканени, не могат да очакват да бъдат посрещнати като скъпи гости!

— Съвсем вярно — отвърна той. — И ако искате да прекарате нощта в „Дабъл М“, дръжте си езика! Вие сте моя гостенка!

За миг тя застина, но той се обърна, сякаш нищо от онова, което можеше да му каже, нямаше за него никакво значение.

— Товарете, момчета! Трябва да тръгваме.

— Нели, жадна съм — обади се с висок шепот Дора.

— Шшшт!

Виктория усети разтърсването на фургона, когато започнаха да товарят сандъците и кутиите. Беше вперила поглед право пред себе си, неспособна да погледне отново този груб и арогантен мъж. Ала нямаше как да запуши ушите си, за да не чува властния му глас, с който даваше нареждания на братята си, които мигновено се втурваха да ги изпълняват. Очевидно беше свикнал да се разпорежда, да дава заповеди, на които всички се подчиняваха. Това със сигурност бе най-ужасният ден в живота й.

Забеляза, че държи поводите в ръцете си и инстинктивно направи това, което се очаква от всеки опитен колар. Удари с тях гърбовете на конете и подкара фургона по прашния път.

Преди да излезе от града, отби по страничната улица и спря пред една конюшня. Нави поводите около спирачката и скочи на земята, напълно пренебрегвайки Мейсън и семейството му.

— Здравей, Клод! — извика тя на приведения възрастен човек, който закуцука към нея откъм навеса. — Имаш ли нещо против да напоя конете си? До „Дабъл М“ пътят е дълъг и прашен.

— Нали знайш, че нямам против, мис Виктори. Ето, заповядай. Аз пък ще ида да донеса малко прясна вода, та да си наквасите и вий гърлата, преди да тръгнете.

— Благодаря ти, Клод.

Тя взе едно ведро и го отнесе до конете. Мейсън и братята му също доведоха техните. Клод донесе друго ведро и едно канче. Виктория напълни съда и пи жадно, после го напълни отново и го подаде на по-голямото момиче на седалката. Нели подаде канчето на малката си сестра, която го пресуши на един дъх, и го върна на Виктория, за да го налее и за нея.

— Тез твои приятели ли са, мис Виктори? — Клод кимна към хората, които не познаваше.

— Мои приятели ли? — ясно произнесе Виктория. — Никога през живота си не съм ги виждала. — Качи се отново във фургона. — Благодаря ти, Клод. Следващия път ще ти донеса боровинков пай.

— Довиждане, мис Виктори. И си отваряй очите. Наоколо се навъртат сякви типове.

— Не се безпокой, Клод. Пушката е под седалката. Дий! — Удари отново конете и те препуснаха бързо напред.

Виктория се зарадва, когато напуснаха града и излязоха на пътя. Лек бриз вдигаше праха, но облекчаваше следобедната жега, въпреки че тя изобщо не я усещаше. Беше объркана, обзета от смущение и й се струваше, че се опитва да се събуди от някакъв дяволски кошмар. И наистина й се искаше това да бъде само лош сън, но четиримата ездачи и момичетата до нея бяха съвсем истински.

Докато се движеха на запад, пътят постепенно стана по-тесен и дърветата се сгъстиха. На едно място, следвайки естествения контур на хълма, стана толкова тясно, че едва успяха да преминат. Тук за кратко намериха облекчение от палещото слънце.

— Още колко остава, Нели? Трябва… Нали знаеш… — Докато шепнеше на сестра си, Дора се бе отдръпнала от Виктория колкото може по-далеч.

— Не зная. Стой мирно и не мисли за това — обгърна Нели раменете на момичето.

— Това няма да ми помогне много — измърмори Дора. — А Мейсън каза, че ще се местим в нова къща и всички отново ще бъдем заедно… И че ние двете с теб ще се грижим за домакинството.

— Шшшт. Точно така ще стане. Ще видиш.

— Но тя не ни харесва…

— Дора, моля те!

— Е, пак е по-добре, отколкото при леля Лили — уморено заключи Дора. — Само че наистина трябва… Нали знаеш…

Почти бяха стигнали върха на хълма, когато Виктория дръпна поводите, за да спре конете. В същия момент Мейсън спря до нея и я погледна въпросително.

— Сега пък какво има?

— Сестра ви трябва да изтича до храстите — саркастично подхвърли тя и се загледа в очите, които за миг се приковаха към нея, но веднага се обърнаха към Дора.

Детето се изправи:

— Съжалявам, Мейсън, но повече не мога да се стискам!

Виктория повдигна поводите, за да може Дора да се промуши под тях. Мейсън се наведе, взе сестра си, постави я да седне пред него на седлото и насочи коня към дърветата. Не можеше да чуе какво казва на детето, но долови изпълнения му с нежност и търпение глас. Когато се върна, той отново повдигна момиченцето и погледна другата си сестра.

— Нели? — каза с нежност, която удиви Виктория и тя за първи път погледна момичето. То решително поклати глава и страните му леко поруменяха. Когато мъжът се обърна към Виктория, в гласа му нямаше и следа от предишния ласкав тон: — Още колко?

— Час и половина — тросна се тя. — Ще пристигнем по залез.

— Това е нелегалният път, нали? — Беше въпрос, който не изискваше отговор. — Аз ще яздя напред. Пит и Клей ще останат с вас.

— Не се тревожете, мистър Махафи. Цял живот минавам по този път и всички преследвани от закона ме познават. Никога досега не съм имала неприятности. С тях дори се чувствам в по-голяма безопасност, отколкото с вас.

— Изобщо не мислех за вас, мис Маккена. Тревожа се за сестрите си. — Прониза я със студените си очи, преди да придърпа шапката си по-ниско и да забие пети в хълбока на коня.

С изопнати до крайност нерви Виктория отново подкара конете. Гневът, който й бе помагал да преглъща сълзите, като че ли я беше напуснал, затова си припомни думите от писмото. Не беше необходимо да се напряга. Ще пристигна на 16 септември, за да вляза във владение на собствеността… Необходимо е веднага да освободите…

— Защо не ни харесвате? — прекъсна мислите й Дора.

— Дора… Недей! — рязко й се скара Нели.

Дълго потисканите сълзи се затъркаляха по страните на Виктория. О, боже, не мога да се разплача пред тези хора! Не трябва! Ала нищо не беше в състояние да спре риданията й. Тя се извърна и се опита да изтрие лицето си е ръкав.

— Не обръщайте внимание на Дора. Тя не разбира — съчувствено се обади Нели.

— Но вие, предполагам, разбирате — сопна се Виктория.

— Не всичко.

— Не, вие не разбирате нищо! Аз съм родена в „Дабъл М“! Родителите ми починаха там! Татко работеше до изнемога, за да създаде това ранчо! И съвсем нямаше намерение да остави то да премине в ръцете на… на някакви непознати! — Пое си рязко въздух. — Робърт нямаше право да го продава на брат ви.

— Съжалявам.

Виктория очакваше всичко друго, но не и съчувствие. Обърна към Нели сериозното си гневно лице.

— И защо? — С усилие потисна надигащото се отново ридание. — Вие си имате семейство, имате си братя, които ще се погрижат за вас.

— Само допреди няколко месеца нито Мейсън, нито останалите бяха край мен. Бях съвсем сама, както Дора и Дуни. Само близнаците бяха заедно. — Момичето гледаше Виктория с широко отворените си сини очи, които приличаха на тези на Мейсън, но не бяха така дълбоки.

— И къде беше мистър Мейсън Т. Махафи? — В думите й прозвуча повече сарказъм, отколкото имаше намерение да вложи.

— След войната беше изпратен в Англия. Не знаеше, че мама, татко, Сара и Ели починаха от холера. Ние с Дора и Дуни бяхме изпратени при леля Лили. Само близнаците останаха… — Застиналото в спокойна маска лице не издаваше никакво вълнение, но ръцете на Нели трепереха. Тя ги вплете здраво една в друга и силно ги стисна.

— Ама леля Лили не позволи на Нели и Дуни да останат. Мразя я!

— О, Дора, не трябва да мислим повече за нея.

— Нели я настаниха при Уидъл Регет, пък Дуни се премести при стария мистър Сънър. Дуни каза, че тоя мистър Сънър бил много лош и не го пускал да си тръгне, докато Мейсън не му платил, а пък Мейсън му казал…

— Дора — търпеливо я прекъсна Нели, — Мейсън ни каза да забравим това време.

— Кога починаха близките ви? — Виктория нямаше представа защо зададе този въпрос.

— Преди четири години — тихо отвърна спътницата й. — Но ми се струва, че оттогава е изминала цяла вечност.

Последвалата тишина беше нарушавана само от тропота на копитата на конете. Въздухът се бе разхладил. Понякога през зимата снегът затрупваше прохода и бе невъзможно пътят да се измине с каруца. „Дабъл М“ се оказваше съвсем изолирано от средата на декември до средата на март, ако не се брояха случайните ловци или издирвани от закона мъже, които търсеха подслон за няколко дни. Маркъс Маккена никога не връщаше никого, бил той индианец или бял. Ранчото беше известно по целия нелегален път от Северна Монтана до мексиканската граница като място, където всеки би могъл да намери топла храна, без да му бъдат задавани въпроси. Мнозина вярваха, че именно поради тази причина спокойствието в „Дабъл М“ никога не бе нарушавано.

На около двеста мили северно от ранчото бе скривалището на преследваните от закона, известно под името „Дупка в стената“, където намираха убежище и крадците на добитък. На стотина мили на юг беше Браун Парк, наречен така на името на заселника Браун. Усамотената долина беше много популярна сред конекрадците, които често оставаха да презимуват там, преди да подкарат стадата си на юг. Нелегалният път беше обявена извън закона територия, която си имаше собствени морални норми. Там всеки мъж отговаряше сам за себе си, но към жените и децата се отнасяха с уважение, защото бяха рядкост. Позволилият си да унижи жена или да стори зло на дете биваше наказван по-сурово, отколкото за обир на банка. Престъпниците сами изпълняваха присъдите. Тесните каньони и отдалечените усамотени долини обезкуражаваха пътниците и те почти никога не навлизаха в този район, където единственият закон беше законът на оръжието и на честта, както я разбираха нарушилите законите на страната.

Виктория се опитваше да събере и подреди мислите си. Нещата не се развиваха според нейния план. Мейсън Т. Махафи се бе оказал по-силният и ето че сега тя сама го водеше в ранчото си като някаква безмозъчна глупачка!

Бащата на Виктория беше мечтател, който не обръщаше внимание на дребните неща, които всъщност преобръщаха съдбата на човек. Той често даваше полезни съвети, които сам никога не изпълняваше.

— Виктория — казваше й, — ако се съмняваш в нещо, по-добре не се захващай с него. Не предприемай нищо, преди да си го обмислила предварително. Това е първото, което отличава хората от животните.

Той въобще не бе допуснал, че съществува възможност Робърт да реши, че е законен наследник на „Дабъл М“ и да се опита да й го отнеме. За първи път през живота си изпита нещо, подобно на недоволство срещу милия си добър баща, което веднага отстъпи място на чувство за самота и отчаяние.

— Колко има още? Гладна съм — обърна се Дора към сестра си.

О, защо не съм дете, мислеше си Виктория, чиято единствена грижа е, че е гладно, че му се пие вода или иска да се скрие сред храстите! Погледна двете момичета, които се притискаха едно към друго на седалката до нея. Те бяха нейни врагове. Щяха да живеят в дома й, да спят върху пухения дюшек на майка й и да се хранят на тежката дъбова маса, която баща й беше сковал през една дълга, студена зима. Ала не изглеждаха като ничии врагове. По-скоро бяха уморени и… уплашени. И имаше от какво да се страхуват! Само една дума от нея, Виктория Маккена, и всеки един от бродещите наоколо мъже щеше да застреля Мейсън Т. Махафи и да сложи край на проблемите й. Ужаси се от тази мисъл. Какво пък, защо да не премисля всички възможности? Аз съм съвсем сама, ако не се брои Стоунуол. Останалите работници идват и си отиват, въпреки че Сейдж Харингтън би останал на минутата, стига да му кажа. В главата й се въртяха имената на мъжете, които биха могли да й се притекат на помощ срещу Мейсън Махафи, ако сподели с тях бедата си — Пини Килборн, Слим Мастърс, Джейд Когинс, Мартин Бимън, Джон…

— Какво ще правиш, когато пристигнем? — по детски сериозно я запита Дора.

Гласът й върна Виктория към действителността.

— Ще приготвя вечеря. — Откъсна поглед от конете и се обърна към момичето. — Какво друго бих могла да правя?

— Не знам — отговори Дора и отново показа всички дупки от липсващите си зъби. — Обаче се радвам, че вече не си ни толкова сърдита и имаш намерение да ни сготвиш. Много съм гладна.