Вивиан Найт-Дженкинс
Вечният танц на любовта (6)

Глава пета

Това, в което се беше забъркала, бе не по-малко странно й непознато от пътуването във времето, помисли си Лийън вече за десети път.

Намираше се на високопланинска поляна, обградена с гъсти гори. В четирите краища на импровизираното продълговато игрище бяха запалени огньове. Наблюдаваше как Йейн изразходва енергията, която беше усетила в къщата на Сези. Научаваше много неща, които може би не искаше да знае, и затова се бе побояла да попита какво представлява играта каманахд. А тя включваше елементи от някои модерни спортове, събрани в едно. Алистър Макдоналд беше съдия. Двата отбора се опитваха да вкарат топка с футболни размери във врата, прилична на хокейна, с помощта на стикове с гумени накрайници.

Беше просто невероятно… Някъде около обяд, по време на това, което приличаше на почивка между полувремената, гайдарите подхванаха провлечените си мотиви. На играчите от двата отбора и на публиката край страничната линия бяха раздадени вино, хляб и сирене, а Лийън най-сетне разбра правилата на играта, които не само бяха съмнителни, но очевидно подлежаха и на непредвидими промени. Единственото нещо, на което можеше твърдо да разчита, беше първоначалното обещание на Йейн.

— Каквото и да стане, трябва да тичаш натам, накъдето ти соча, красавице — беше казал той. — Не поглеждай назад и не се тревожи за мен. Кълна се, че докато пазя гърба ти, от прекрасната ти глава няма да падне нито косъм.

Въпреки че в момента приличаше на одърпан, бит и издран четвърт защитник в края на финален мач за купата на Националната лига по американски футбол, беше спазил обещанието си до последната дума. Всеки път, когато топката идваше в нейната посока, тя политаше свободна напред и вкарваше гол на изненадания отбор по каманахд на Джон Макдоналд.

Възбудените и въодушевени играчи на Парлан се бяха събрали, за да обсъдят финалната стратегия за следобеда. Стратегия, която би ги довела до триумфа на победата, а не до агонията на загубата. Йейн, мозъкът на отбора, заговори на множеството.

— Снегът натрупа доста и тактиката на противниците ни се подобри. Но ние правим с тях, каквото поискаме. Парлан, мисля, че ти трябва да тичаш наляво и да се държиш така, сякаш си абсолютно сигурен, че ще получиш топката. И ще я получиш точно за една секунда.

— Да, Йейн, дотук ми е ясно.

— Веднага щом главорезите на Джон се хвърлят към теб, пусни топката през женската линия, за да дойде при мен. Точно преди да се спуснат към мен, ще я подам на Лийън. Останалите мъже трябва да я покриват.

Погледът му се прикова в Лийън.

— Красавице, ще трябва да бъдеш зад мен.

— Зад теб ли? — попита тя, опитвайки се да разгадае хода на мислите му.

— Да. Само по този начин ще успеем да изненадаме бандитите на Джон. Независимо от това, че нападението им е по-добро от нашето, те никога няма да предположат, че ще бъдеш зад мен в мелето, което ще последва.

— Мислиш, че няма да схванат какво става, така ли?

— Разчитам, че няма да схванат, преди да е станало твърде късно за тях.

Лийън не можеше да не забележи, че едното му око е толкова подпухнало, че едва се отваря. Коленете, на които беше застанал в снега, с нея на ръце, за да спечели облога, сега приличаха на място, където си е точила ноктите дива котка. Меката му ленена риза беше съдрана на рамото и от дупката се показваше мускулестият му бицепс. Тъмнорусата му коса беше разрошена от планинския вятър, който духаше на поляната.

„Изглежда просто магнетичен“ — помисли си Лийън.

— Готови ли сме? — извика той.

— Да — изреваха в отговор членовете на отбора.

Обзета от въодушевление, от съзнанието за принадлежност към клана и от другарство, Лийън изкрещя:

— Напред, момчета! Напред към златото!

— Имаш предвид овена, нали, Лийън? — попита Парлан.

Тя се съгласи с топла усмивка на пълните устни.

— Точно така. Напред към овена!

— Значи сме готови — отново попита Йейн.

— Напълно — отвърна Парлан.

— За нищо, по-малко от победа — допълни Йейн.

Въпреки че отборът се разпръсна, Лийън остана близо до Йейн.

— Какво има, красавице? — попита я той след малко.

— Не знам точно колко зад теб да стоя.

Йейн обърна глава към сестра си, застанала край страничната линия, близо до един от огньовете.

— Тръгни в посоката на Сези и не спирай, докато не размахам полата си. Мисля, че ще е достатъчно.

Лийън пристъпи зад Йейн, за да тръгне в указаната посока. Когато той свали ръката си, пръстите му докоснаха нейните. Тя тръгна. Сърцето й биеше учестено.

— Добре ли си? Нали не ти е студено? — попита той и сложи ръка върху бузата й, за да провери. Докосването му само я амбицира още повече.

— Добре съм… Не ми е студено. Просто съм свръхчувствителна по отношение на теб — избърбори несвързано.

— Много добре — отвърна той с одобряващ тон, — казвал съм го преди, ще го повторя и сега — ти си смела и сладка красавица. В това няма никакво съмнение. Не познавам много жени, които биха се съгласили да заместят сестрата на някой мъж… и бъдещия младенец при това.

Лийън се изчерви от комплимента, разкъсвана между непреодолимия си копнеж по Йейн и желанието да се върне в собственото си време. Опита се да събере хаотичните си мисли. Погледна през поляната към Сези, която държеше меча на Йейн в скута си, докато той играеше.

Първо първите неща! Едва ли сега беше моментът да разсъждава върху меча и уникалните му способности. Не и ако иска да дочака до края на деня. И което беше още по-странно, тя ще го дочака, ако не за друго, то поне заради неговата важност за Йейн.

— Не ми пречи. Следобедът и без това протече по-добре, отколкото очаквах.

— Да. Вярно.

— Ами… да тръгвам тогава?

— Тръгвай.

— Добре, ами… аз… ще чакам да ми подадеш топката.

Лийън се затича към позицията по твърдата като бетон заснежена земя. Беше обула дебели плъстени ботуши, които й даде назаем жената на Алистър Макдоналд. Йейн помаха в нейната посока и тя загърна по-плътно карираната наметка около тялото си, съзнателно прикривайки неоново розовата си тениска.

„Заставай на мястото си“ — рече си тя и повдигна леко поли. Сведе рамене, напрегна тяло и стегна коремните си мускули.

Видя как Парлан пуска на Йейн топката през женската линия. Играчите на Макдоналд тутакси се нахвърлиха върху самотния играч.

„Дръж се“ — каза си Лийън и направи серия балетни глисади, като че ли се канеше да открадне топката от първа база. Йейн изчака противниците почти да се хвърлят отгоре му, преди да се прицели. След това небесносините му очи светнаха и удари топката с всичката сила, останала в мощното му тяло. Тя се приземи точно в краката й.

Някакъв мъж, който й заприлича на Роки, ръгна с лакът Йейн, друг, някаква древна версия на Терминатор, го затисна с тялото си. Едно червенокосо и къдраво момиче подкоси краката му.

Ужасена видя как с гръмко „уууф“ Йейн се стоварва под купчината тела.

За части от секундата й се прииска да изтича при него и да го защити от нападателите с дървения си стик. След това чу ниския му приглушен глас.

— Тичай, красавице!

„Тичай! Тичай! Тичай, докато е време!“ Лийън свърна встрани с бърза па-де-ша и се придвижи леко. Водеше топката пред себе си, докато се носеше през игрището като вятъра, който играеше със свободно веещата й се коса. Съсредоточи се в играта и полетя напред заради радостта и свободата, които й носеше, заради Сези и Парлан, но най-вече заради Йейн, прикован под лавината от тела.

Бягаше толкова бързо, че сърцето й щеше да изхвръкне от гърдите, дробовете й изгаряха, а контактните лещи залепваха на очите от съпротивлението на въздуха.

Тича, докато не можеше повече. Докато не се озова достатъчно близо, за да види безкрайната изненада, изписана на лицето на вратаря. Достатъчно близо, за да провре топката в мрежата с минимална вероятност за неуспех.

Зад гърба й се разнесе окуражителен рев и силите й нараснаха като никога досега. Не се беше чувствала така след никое от представленията си, поне доколкото си спомняше.

Беше мръсна, изтощена и с отвратителен външен вид, но се чувстваше прекрасно.

Адреналинът раздвижи и разгорещи кръвта във вените, беше убедена, че никога не е била и няма да бъде по-доволна.

Йейн се освободи от купчината човешка плът и закуцука през игрището към нея. Обгърна с ръце кръста й и я притисна към стегнатото си тяло. Завъртя я отново и отново във въздуха, притисната плътно до него, докато косата й ги обгърна като облак.

После Йейн Макбрайд я остави внимателно да стъпи на земята и докосна треперещите й устни със своите. Не би могла да се чувства по-щастлива, отколкото в този момент.

— Успяхме! — прошепна тя и усети соления вкус на разранените му устни.

— Успяхме. Днес си заслужи виното — подразни я той.

— Струва ми се, че това е, защото малко по малко влизам в крачка с тукашните нрави, момко — каза Лийън, имитирайки акцента и мимиките му.

Устни до устни, двамата се засмяха, изпълнени с неподправено удоволствие от победата.

Контактът им внезапно придоби коренно различен характер. Езикът му влезе между устните й и докосна нейния. Усетил, че тя няма нищо против, Йейн продължи бавно и изкусително да изследва чувствената вътрешност на устата й.

Лийън почувства, че губи равновесие, пое импулсивно въздух и се отпусна в прегръдката му, обезсилена от споделената интимност.

— Боя се, че навлизаме в нещо, за което никой от нас не е подготвен — прошепна той и я притисна силно.

Лийън прокара пръсти през прекрасната му коса. Искаше да му каже, че изпитва същото. Че желанието й е почти болезнено и че това я плаши, защото не принадлежи на неговото време. Че има свой живот и свой свят, който я очаква да се завърне, свят извън Гленкоа. Но точно в този момент бяха прекъснати от тълпа възбудени членове на клана, обхванати от огромен ентусиазъм.

Йейн им позволи да ги разделят. Изглеждаше дори, че приветства този обрат.

Лийън пое мъчително въздух. Бореше се с непознатото стягане на гърлото и разбра ясно — поне единият от тях трябваше да е разумен. Това би могъл да бъде и той.

Един мъж се отдели от тълпата. Беше Джон, младият и избухлив син на Алистър Макдоналд. Лийън долови яростта в движенията му, преди да заговори.

— Искам да разменим две думи, Йейн — изрече Джон.

— Слушам те с интерес, Джон — Йейн отърси калта от дрехите си.

— Ще те разоблича.

Йейн постави ръце на хълбоците си, погледна Джон право в очите и попита с театрално натъртване:

— Да разбирам ли, че ме обвиняваш в нещо?

— Да. Обвинявам те в най-долна измама.

През тълпата премина шепот. Наблюдаваха напрегнато двамата мъже, но никой не се опита да предотврати сблъсъка. Лийън предположи, че това се получава, защото зимите в Шотландия са ужасно скучни без радио и телевизия, без книги и списания, без курсове за самоусъвършенстване, спонсорирани от местните Социални грижи, без плуване в басейна и без развлекателна работа на половин ден, която да запълни свободното време и да даде възможност да се изразходва излишната енергия. Едно сбиване можеше чудесно да оживи досадния следобед — „варварско е, но е напълно възможно — разсъди Лийън“.

— И как така? — попита Йейн доста спокойно за човек, обвинен в измама пред всичките си съграждани.

— Позволил си на това момиче да играе в отбора, без да е негов член.

— Момичето, за което говориш, е моята жена — поясни спокойно Йейн.

— Жена, но без особено желание, доколкото чух.

Лийън разбираше, че Джон предизвиква Йейн. Скоро й стана ясно, че Йейн прави същото.

— Нямаше особено желание, но сутринта. Кой може да твърди, че оттогава сърцето й не се е обърнало към мен?

Йейн хвана Лийън за ръка и я издърпа през тълпата пред себе си.

— Договорната обвързаност не е женитба — каза Джон.

— Съюзът им е толкова истински, колкото е отсъдил старейшината — намеси се Парлан, който беше станал още по-червен от ярост.

— Но не е консумиран — допълни Джон.

Парлан се хвърли напред, но Йейн протегна мускулестата си ръка и предотврати нападението.

— Стой настрана, Парлан — посъветва го той. — Джон не засяга твоята чест. Само моята.

Йейн повдигна вежди в посока на Лийън.

— Откъде си толкова сигурен, че женитбата ни не е консумирана, Джон? Нещо не съм забелязал присъствието ти в къщата ми тази сутрин.

— Защото те познавам, Йейн Макбрайд. Ти искаш някоя да замести първата ти жена точно толкова, колкото аз искам да загубя овена си. Затова си се съгласил на договор за обвързване. Така женитбата ще свърши след една година и един ден.

От тълпата се дочуха възклицания. Едно от тях беше на Лийън.

— Виж какво, Джон. Имам чувството, че устата ти значително изпреварва мозъка ти — предупреди го Йейн.

Лийън имаше тревожното предчувствие, че Джон няма лесно да преглътне загубата.

— Обзалагам се, че дори не си помислил да дадеш на тази жена сватбен подарък, за да потвърдиш церемонията. И ако не си сторил това, не виждам никаква причина да дам моя овен на Парлан.

Лийън огледа лицата в тълпата. Очевидно подаръкът на булката или липсата на такъв беше сериозен аргумент във вреда на Йейн. Явно ставаше въпрос за нещо, което предшестваше съвременната традиция на сватбата булката да носи нещо ново, нещо старо, нещо назаем и нещо синьо.

Видя как Сези подсмърча в края на тълпата. Вероятно предчувстваше загубата на „приличния дом“. Може би дори съжаляваше, че е станала причина за неприятностите на брат си. Или за това, че се беше съгласила Лийън да играе на нейно място.

Майка й винаги я беше учила първо да мери, след това да реже. Но сега просто не разполагаше с необходимото време. Прекалено много неща бяха поставени на карта. Какво ще стане с меча на Йейн, ако загине от ръката на Джон Макдоналд? И от друга страна, какво би могла да очаква в такъв случай? Цял живот в капана на миналото? Изоставена на благоволението на група шотландци, чийто начин на живот и на общуване и чиито морални ценности бяха толкова различни от нейните, колкото задушеното агнешко беше далеч от сушито, приготвено от водорасли.

Това беше перспектива, която не би могла да понесе без Йейн. Дълбоко в себе си Лийън осъзна, че и не би искала да я понесе без него.

Заговори със силен глас, който привлече вниманието на тълпата, за да се обяви в защита на Йейн.

— Йейн ми даде сватбен подарък.

Вниманието на тълпата се насочи към нея. Интересуваше я обаче само реакцията на Йейн. Той я гледаше внимателно, въпросително и с очакване.

Лийън си помисли, че ситуацията наподобява случай, когато някой е дал по погрешка сценичния ти костюм на химическо чистене и се налага да играеш с взет назаем, два номера по-голям от твоя. Но го беше правила. Щеше да го направи и сега.

Взе решение и направи това, за което имаше опит от най-ранно детство — даде най-доброто от себе си.

— Прекрасен сватбен подарък — импровизира тя, — подарък, който аз приех с най-голяма радост и като мой дълг.

— Налага се да те помоля да уточниш — изрече Джон с подозрение.

— Предложи ми своята дружба и закрила и аз официално ги приех. Какво повече би могла да пожелае една жена? — попита Лийън.

Зададе въпроса, но призна мълчаливо пред себе си, че с мъж като Йейн Макбрайд нито дружбата, нито закрилата биха й били достатъчни.

В този момент се намеси Алистър Макдоналд.

— Надхитриха ни, Джон. Не можеш да им се сърдиш за това. Дай им овена и приключвай с тази работа. Старите ми кокали плачат за почивка на топло. Ще има и други каманахд.

Членовете на клана, застанали около тях, кимнаха одобрително. Думата на старейшината явно имаше силата на закон. Лийън почувства, че кланът Макдоналд я прие като една от тях, като съпруга на Йейн и като постоянен член на отбора. Това едновременно я ласкаеше и плашеше, защото в сърцето си знаеше, че не принадлежи на този свят. А и как би могла? Беше като оранжерийно цвете сред огромни дъбове.

— Да. Ще има и други каманахд — каза накрая Джон.

— Бъди сигурен — добави и Йейн повече за успокоение на Лийън.

— Само дето похабихме толкова сили, за да отмъкнем този овен изпод носовете на Кембълови.

— Знам — каза Йейн.

Джон наведе очи, изучавайки върховете на ботушите си от еленова кожа.

— Как можах да забравя? Та нали и ти беше там онази нощ.

— Сези не искаше да ме пусне да се излагам две седмици преди сватбата — произнесе смутено Парлан. — Обясних й, че такива акции са необходими, за да се живее добре, но тя изобщо не искаше да приеме. Голяма работа е. Прати Йейн по петите ми. Тогава побеснях, но после й бях благодарен. Когато животът ми мина пред очите за един миг.

— Малшанс. Парлан и малкият ми брат Алистър едва не загубиха главите си — поясни Джон на Лийън. — Нямах представа, че Кембълови са ги заловили, докато всичко не приключи.

— Чистата истина — потвърди Алистър. — Чух, че Кембълови точно са се канели да ти режат главата на дръвника, когато Йейн те е спасил.

— Робърт Кембъл беше пиян. Не разбираше какви ги върши.

— Според Алистър е искал да ги обеси и да ги изложи на показ за назидание. Мисля, че все още обвинява Макдоналдови за това, че Акаладър Касъл изгоря.

— Дори и Робърт Кембъл не би убил мъжа на племенницата си. Но Парлан Макдоналд, това е друга история.

Лийън имаше усещането, че гледа сапунена опера. Но не можа да се въздържи да не зададе на Алистър един въпрос.

— Какво е това Акаладър Касъл?

— Навремето беше гордостта на Кембълови.

— И твоят син Алистър е женен за обитателка на равнините, за една Кембъл от Акаладър Касъл, така ли?

На всички беше известно, че планинците и хората от равнината не се смесват, дори тя го знаеше.

Алистър се усмихна.

— Да. Тя е племенница на Робърт Кембъл и е най-голямата сладурана, която познавам… Може да се каже, че е Кембъл само наполовина. По-добрата й половина е Стюарт. И ме дари с чудесен внук. Искам да се запознаеш с него. Прекрасен е като всяко дете.

Очите му светеха от гордост.

— Ако не беше ти, Йейн, синът на Алистър днес нямаше да има баща…

Джон миролюбиво остави края на изречението да виси във въздуха. Алистър довърши:

— Точно това казвам и аз. Освен това, ако трябва да бъдем честни, Йейн е отървал теб и брат ти от толкова неприятности през изминалите години, че овенът му се пада по право. Хайде да приключваме с това, синко — нареди той.

Заповедите му не се обжалваха.

Джон ненапразно бе син на Алистър.

— Съгласен съм, че Йейн има това право — изрече завистливо той. — Парлан, можеш да отведеш овена в обора си.

— Ще се погрижа за това веднага.

Старейшината се обърна към Йейн.

— Ще организираме празненство тази вечер. Ти и Лийън от Грийн Гейбълс също сте поканени в голямата къща в Гарнох.

Лийън внезапно се почувства толкова изтощена, че едва гледаше, камо ли да се смее. По направи точно това при споменаването на Грийн Гейбълс.

Желанието й за смях обаче бързо премина в горчив размисъл. Беше научила не само че трофеят, спечелен от нея с толкова усилия, е бил откраднат от някакви хора на име Кембъл, но откри и че не е първата съпруга на Йейн.

Новините я обезпокоиха. Шотландецът, с когото беше обвързана, й се представи в нова светлина. Имаше сериозен повод за размисъл.