Таласъмът-звяр

Живяла някога една много, много весела жена, при все че нямала причини да бъде такава, защото била и стара, и бедна, и самотна. Живяла в схлупена къщурка и припечелвала по нещо — тук хапка, там глътка, като тичала да изпълнява разни поръчки на съседите си. Карала криво-ляво, и винаги била пъргава и в добро настроение, като че ли нищо не й липсвало на този свят.

Една лятна вечер, както вървяла засмяна по широкия път към колибката си, какво да види: Едно голямо черно гърне лежало в канавката!

— Господи! — извикала тя. — Това е тъкмо за мене, ако имах какво да слагам в него! Но нямам! Кой ли го е оставил в канавката?

И тя се огледала наоколо, като смятала, че собственикът на гърнето не ще е далече, но никого не видяла.

— Може би е пробито — продължавала да разсъждава жената — и затова е захвърлено. Но ще е чудесно да посея цвете в него и да го сложа на прозореца, затова ще си го занеса в къщи.

Повдигнала капака и погледнала вътре.

— Боже! — поразена извикала тя. — Ами че то е пълно със златни монети. Ех, какъв късмет!

И така било наистина — гърнето било пълно догоре със златни монети. (Отначало тя останала като вкаменена и се чудела дали не се е побъркала.) После си заговорила:

— Божичко! Ами аз съм богата. Много богата!

И след като си повтаряла много пъти това, започнала да се чуди как ще занесе това съкровище у дома си. Било много тежко, за да го носи, и тя не намерила друг начин, освен да го върже за края на шала си и да го тегли като количка.

— Скоро ще се мръкне — си казала тя, като продължавала да върви, — и толкова по-добре! Съседите няма да видят какво нося у дома си, така ще бъда цялата нощ самичка и ще мога да обмисля какво да правя. Мога да си купя голяма къща и просто да седя край огъня и да си пия чай, без да работя, като кралица. Или може да го заровя в края на градината и само малко от него да оставя в порцелановата чаена чаша над огнището. Или пък — боже! боже! Чувствувам се така велика, че не мога да се позная.

Междувременно се почувствувала малко уморена от такава голяма тежест и като поспряла да си почине, обърнала се да си погледне съкровището.

И, о, господи! В гърнето нямало никакво злато, а само една буца сребро.

Тя го загледала, разтъркала си очите и пак го загледала.

— Как е възможно — казала тя накрая — да го помисля за злато! Трябва да съм сънувала. Но това е късмет. По-безопасно е да имаш сребро — него толкова не го крадат. Как щях да се оправям със златните пари, а с тази сребърна буца е по-лесно.

И тя продължила пътя си, като си крояла, разни планове й се чувствувала от богата по-богата, докато пак се уморила и спряла да си почине и да погледне дали е в ред съкровището, ала не видяла нищо освен една желязна буца.

— Как е възможно — пак казала тя — да го сбъркам със сребро! Трябва да съм сънувала. Но и това е късмет! Много по-удобно е. Ще ми дават пари срещу парчета старо желязо и парите ще ми вършат много повече работа, отколкото това ми ти злато и сребро. Ами да! Нямаше да мога да мигна нощем от страх да не ме ограбят. А парите вършат много работа, ще продам това желязо за много пари и ще бъда истински богата.

И тя продължила пътя си, пълна с планове — какво ще си купува с парите, докато пак се уморила и спряла да си почине и да види дали съкровището й е на мястото. Но този път нямало нищо друго освен един голям камък.

— Как е възможно — извикала и се засмяла тя — да го сбъркам с желязо. Трябва да съм сънувала. Но това наистина е късмет — толкова много исках да имам камък, с който да подпирам портата да стои отворена. И ето го! Промяна, но за по-добро! Чудесно е да имаш такъв голям късмет.

И тя забързала надолу по хълма, стигнала до къщурката си и обзета от нетърпение да види как камъкът ще държи портата й отворена, отключила я и се навела да развърже шала си от камъка, който лежал на пътечката зад гърба й. Ей, този път наистина било камък. Достатъчно светло било, за да го види, че лежи спокойно и неподвижно, както подобава на камък.

И тя се навела да си развърже шала, когато:

— О, боже!

Изведнъж камъкът скочил, изпищял и за миг станал висок колкото купа сено. После проточил надолу четири грамадни дългурести крака, щръкнали две дълги уши, размахала се грамадна дълга опашка и залудувал, заритал, запищял и завил и се смял като лошо, немирно хлапе!

Старата жена го гледала, докато почти изчезнал, и тогава също прихнала да се смее.

— Чудесно! — закискала се тя. — Аз съм късметлия. Най-късметлия от всички наоколо. Представи си да видя таласъм само аз и така отблизо! О, боже! Чувствам се над всички, така ВЕЛИКА!

И тя се прибрала в къщурката си и цялата вечер радостно се смяла на големия си късмет.