Уилям Уортън
Последна любов (14)

12

Следващият ден е неделя. След физическите упражнения и закуската отивам да навестя Мирабел, която храни гълъбите си. Тя се учудва защо не рисувам.

— Щом свършиш с гълъбите, Мирабел, искам да дойдеш с мен да си купя дрехи за нашата тържествена вечеря по случай рождените дни.

Тя обръща глава към мен и се усмихва.

— Каква радост ще бъде, Жак. Имам предвид пазаруването. Разбира се, и тържеството ще бъде прекрасно.

Мирабел се разбързва и разпилява зрънца по земята и върху пейката. Дори аз мога да кажа, че гълъбите са смутени. След повече от трийсет години ритуалът е нарушен. Чудя се дали разсъждават. Съмнявам се. Може би научават разни неща, но едва ли разсъждават. Не споменавам на Мирабел нищо по този въпрос.

Имам два билета за метрото, които стават и за автобуса. Качваме се на номер 86. Спирката е само на няколко крачки от мосю Дидро, който бди над гълъбите вместо нас. С тези билети ще стигнем до Бастилията. Помагам на Мирабел да се качи в автобуса и намираме места. Това е началната спирка и автобусът е почти празен. Настанявам се на любимото си място — зад шофьора. Седя до прозореца, защото той не означава нищо за Мирабел. Автобусът тръгва и тя се навежда към мен.

— Опиши ми всичко, което виждаш. Моля те, Жак. Отдавна не съм се возила в автобус. Неприятно ми е винаги да питам кондуктора да ми каже, когато стигнем до спирката, където трябва да сляза. Отивам ли по-надалеч, например в болницата на улица „Шарантон“, винаги взимам такси. Но двете с Роланд обикновено използвахме автобус — този същия.

Описвам на Мирабел всичко, покрай което минаваме, докато се движим надолу по булевард „Сен Жермен“. Сетне поемаме по Пон Сюли. Разказвам й за лодките, които плават под нас, за зелените води, за сивото небе със синкави петънца и за пухкавите бели облаци. Опитвам се да опиша задната част на Нотр Дам. Разказвам й за малкия парк на остров Сен Луи.

После автобусът се отправя нагоре по булевард „Анри IV“ и излиза на площада пред Бастилията. Можем да отидем по-нататък, като си купим по още един билет, но аз искам да вървя с Мирабел по „Фабург Сен Антоан“. Това е старият ми квартал, където живеех на тавана. Завеждам я на „д’Алигр“ — любимото ми място за пазаруване.

Проправяме си път през тълпите по улица „д’Алигр“ и стигаме до самия пазар. Мирабел се притиска до мен. С едната си ръка съм я хванал, а с другата държа бастуна й. Търся секцията за употребявани дрехи. Мирабел стисва пръстите ми.

— Тук наистина ли има толкова много хора, Жак? Никога не са ме блъскали така. По-лошо е, отколкото на пазара на улица „Сена“.

Тя се кикоти. Опитвам се да я пазя от хората, които я бутат, но блъсканицата е голяма. Чудя се дали не искам твърде много. Мирабел ми каза, че има слабо сърце, но в моменти като този ми се иска да не знаех това.

— Колко много миризми — на хора, на плодове, на зеленчуци и на месо. И е толкова шумно. Не знаех, че гласовете на хората могат да вдигат такава врява. Чудесно е! Чувствам се кипяща от живот.

Намирам щандовете за дрехи и започвам да ровя из тях. Мирабел докосва платовете. Един тип ми говори нещо, но аз не му обръщам внимание. Всичко е част от играта.

Накрая намирам онова, което търся — вечерен смокинг. Проверявам дали има дупки или неотстраними петна. Няма му нищо. Явно е бил пазен в нафталин на някой таван най-малко трийсет години. Толкова е старомоден, че няма определен стил.

Пробвам сакото. Става ми. Панталонът е малко широк в талията, но дължината е точна. Мирабел докосва плата и го доближава до лицето си. После се навежда към мен.

— Този плат е много хубав, Жак. Като онзи, който баща ми е носил на сватбата си. След като не се върна от фронта, дълго пазихме костюма му, но сетне Роланд го даде на бедните в „Сен Сюлпис“. На улица „Вожирар“ има едно място, където можеш да предаваш такива неща.

Сега мъжът, който ми досаждаше, започва да говори колко е хубав смокингът. Хвърлям го на сергията и се обръщам. После възмутен питам през рамо.

— Combien?^[1]

Той определя цена от четирийсет франка. Отминавам. Мирабел се навежда към мен.

— Четирийсет франка е нищо за такъв костюм, Жак. Трябва да го купиш, ако ти харесва.

— Ще го купя, Мирабел, не се притеснявай. Но не и за четирийсет франка.

Разхождаме се из пазара и разглеждаме стоките. Всъщност гледам аз и разказвам на Мирабел какво виждам. Обикаляме десетина минути, сетне отново минаваме покрай щанда със смокинга. Продавачът ме забелязва — както и предположих, че ще стане. Вероятно ме е следил с поглед и сигурно знае какво правя. Професионалист по пазарлъка. Не обичам да се пазаря, но свикнах да го правя. Оня изважда смокинга и го мята на ръката си сякаш е мантия за коронясване. Спирам, поглеждам го и поклащам глава. Той грабва един старомоден цилиндър, протяга ръце и го нахлузва на главата ми. Господи, по мярка ми е! Свършено е с мен.

— Trente-cinq francs, monsieur, avec le chapeau. Vous serez comme le roi d’Angleterre.^[2]

Вероятно мога да намаля цената още, но не устоявам. Свалям цилиндъра от главата си. Безупречен е. Копринен. Отново го слагам и се поглеждам в едно малко напукано огледало, което продавачът е окачил отстрани на камиончето си. Бих желал Мирабел да може да ме види.

Бръквам в джоба си и изваждам три банкноти от по десет франка и една монета от пет. Давам му ги и взимам смокинга и цилиндъра. Отдалечаваме се.

— Толкова се радвам, че купи костюма. Ще бъдеш много красив с него.

Цилиндърът е още на главата ми. Навеждам се.

— Мирабел, купих си и цилиндър. Пипни го.

Тя го докосва леко с чувствителните си пръсти.

— Боже мой, Жак, приличаш не само на краля на Англия, но и на министъра на финансите. Сигурно изглеждаш много внушително. Правиш го, за да поискам да те видя, нали?

— Може би, Мирабел. А сега министърът или кралят трябва да си потърси обувки. Няма да дам повече от десет франка и трябва да са удобни, защото след нашата галавечеря ще ги използвам, когато рисувам.

Намираме един стар чифт. Приличат на обувките за танци на Фред Астер — с тънки подметки и от естествена кожа. Не бих могъл да ги използвам за всеки ден, но са ми по мярка и струват десет франка. Човек не може да има всичко, затова ги купувам.

Връщаме се от пазара и се наслаждаваме на страхотен обяд. Мирабел ме кара да облека смокинга и ми взима мерките като истинска шивачка, за да го стесни. Това е поредното й умение, за което не знаех.

— Не знаеш ли, че всички слепи жени могат да шият, Жак? Това е едно от нещата, които се предполага, че можем да правим — като плетенето на кошници или тапицирането на столове. О, да, Роланд все ме хвалеше, че имам златни ръце. Ще бъдеш много красив.

Отново обличам удобни дрехи, слагам кутията с боите на гърба си, взимам едно опънато платно и тръгвам да рисувам. Вероятно само ще успея да екипирам картината, но не искам да губя целия ден. Има едно място точно на улицата, която излиза на площад „Фюрстенберг“, където гледайки нагоре и вляво, виждам цял куп сгради със сложна плетеница от прозорци, покриви, стени, извивки, мансарди и комини, разкрити под всички възможни ъгли. Ще сложа платното отвесно.

 

 

На следващия ден се занимаваме с дрехите си. Мирабел е стеснила смокинга ми, а аз съм го занесъл на химическо чистене. Струва повече от самия смокинг, но Мирабел настоява. Продадох картината с високите сгради направо от триножника за хиляда и петстотин франка, така че се чувствам богат.

Обаждам се в „Льо Гран Вефур“, невероятно изискан ресторант, един от най-известните в Париж, разположен под сводовете на Пале Роял. Правя резервация за двама за девети септември. Разговаряме надълго и нашироко за онова, което се надяваме да си поръчаме. Решаваме, че виното ще бъде „Кот дю Рон“. Има го в менюто. На такова място могат да те разорят.

Всяка вечер в девет се любим. Правим го спонтанно и не пропускаме нито едно от удоволствията, които изпитахме, преди да имаме същинско полово сношение. Чудя се дали Мирабел изпитва оргазъм. Вероятно й е трудно, може би невъзможно, да ми каже. С Лори никога не бях сигурен. Решавам да попитам.

— Какво е оргазъм, Жак?

Исусе! Как да обясня на една жена какво е оргазъм? Как е стигнала толкова далеч, без да знае това? Чудя се дали не мастурбира, но не искам да я питам.

— Ами, мъжкият оргазъм е, когато семето излиза, но женският е различен.

— А от мен ще излезе ли семе или яйце?

— Не, различно е. Нищо не излиза. Чувстваш се толкова възбудена, че не можеш да се контролираш. Усещаш топлина и щастие. Тялото ти надделява и самото то ти дава удоволствие. Казвали са ми, че е нещо такова.

— Звучи чудесно, като музика. Много ми е приятно, когато впръскваш семето си в мен. Тялото ми се затопля и съм много щастлива, но не мисля, че това е оргазъм. Какво трябва да направя, за да изпитам истински оргазъм? Много бих искала да го почувствам.

— Не трябва да правиш нищо, Мирабел. Вероятно това ще стане от само себе си. Ще разбереш, когато го изпиташ.

Мислено започвам да отстъпвам. Може би един разтърсващ оргазъм ще разбие крехкото й сърце и ще я убие. Не искам да започне да мисли за оргазма толкова много, че да блокира и да не го изпита. Защо не държах голямата си уста затворена?

— О, да, надявам се. Помогни ми, ако можеш.

— Добре, Мирабел.

Прекъсваме разговора по този въпрос.

 

 

Преди да си легнем, Мирабел често изнася концерти. Продължителността им е час-два и те са станали част от любенето ни.

Тя се придвижва към по-сложни произведения, особено композицията на Бах, която нарича „Le Clavecin Bien Tempéré“^[3]. Работи върху серия от прелюдии и фуги на три и четири гласа от „Английските сюити“, за да се подготви за по-сложните откъси. Една вечер свири Скарлати и още неща Коперин, като „Double de Rossignol“^[4] и „Le Petit-Rien“^[5].

Друг път изпълнява „Льо Форкере“ от Дюфи. За мен това е истинска радост. И макар че упреква Бах, защото все преподавал, Мирабел красиво и нежно ме учи да споделям невероятните й познания в областта на бароковата музика. Когато седим в музикалната стая и аз слушам, тя поема нещата изцяло в свои ръце. Точно обратното е, когато е с мен, докато рисувам и й обяснявам какво виждам и правя.

И всяка сутрин, когато се събуждам, я намирам до леглото си — седи й гледа картините. Сякаш не може да им се насити и ги изпива с поглед. Понякога само я наблюдавам. Всеки художник трябва да има публика — някой чувствителен човек, който обича работата му и не „вижда“ ничия други произведения. Знам, че и картините са част от любенето ни — досущ като музиката й.

 

 

На девети решаваме да вървим до мястото на тържеството ни — ресторант „Льо Гран Вефур“. Вечерта е прекрасна. Изкъпахме се, издокарахме се и се огледахме взаимно. Мирабел подстрига косата и подряза брадата ми. Не бих повярвал, че една сляпа жена може да направи такова нещо, но ръцете й кръжат над главата ми, докосвайки и измервайки. Накрая виждам, че прическата и брадата ми са хубави както никога досега. Разбира се, преди да започна да живея по улиците, нямах брада.

Мирабел настоява да взема един красив чадър, който е бил на баща й. Дръжката е оформена като патешка глава. Харесва ми както е сгънат и няма да го разтварям от страх да не се разпадне, след като е стоял така повече от петдесет години. Мирабел слага и красив копринен шал на раменете ми.

— Жак, наистина бих искала да те видя. Мисля, че изглеждаш много добре.

Тя прокарва пръсти по лицето, подстриганата брада, по тънката бяла риза, която също ми е дала и по копринените ревери на смокинга. Вероятно ме вижда по-добре, отколкото самият аз мога да се видя.

Убеждавам я да си сложи една стара кожа, която намерихме окачена в стенния гардероб. Мирабел е в черната рокля, която е обличала само веднъж — на погребението на Роланд — и черното палто от агнешка кожа на сестра й. На главата си носи широкопола шапка с къс черен воал, също останала от погребението.

Поглеждам отраженията ни в огледалото. Сякаш сме слезли от стара дагеротипия. Огледалото е неясно и не съм съвсем сигурен дори дали сме живи. Ала изглеждаме поразително. Аз съм изправен, висок и аристократичен, а Мирабел се носи с присъщата й грациозност. Жалко, че не може да види каква гледка представляваме. Вероятно ще припадне от кикотене.

Решаваме, че ще вървим, докато се изморим и после ще вземем такси. Пред „Гран Верфур“ на всяка цена трябва да се появим с кола.

Тръгваме по булевард „Сен Жермен“, сетне надолу по улица „Сена“. Кокетно размахвам чадъра и показвам на Мирабел онова, което виждам. Двамата се забавляваме страхотно. Минаваме по Пон де Ар и отиваме на десния бряг на Сена. Опитвам се да виждам вместо Мирабел и подробно да й опиша красотата на града, за да я съхрани в личната си колекция от „видения“.

— На будката на портиера има златисти светлини, а по реката — кехлибарени. Колите от едната страна на Сена са като поток от кехлибар, а от другата — като червен поток.

Заставаме в средата на моста и се вторачваме в Лил де ла Сите.

— Предната част на острова прилича на нос на кораб с красива плачеща върба на палубата. По-нататък е Пон Ньоф с прекрасните си светлини, които се отразяват в реката. По него минават автомобили и хора. Виждам и осветените камбанарии на Нотр Дам. На пристана на острова има млади хора, които се наслаждават на приятната вечер. А обърнем ли се наляво, ще видим осветената в златисто фасада на Лувъра — голяма каменна стена, блестяща след почистването.

В същия миг под моста минава един огромен увеселителен кораб, който озарява водите в тъмнозелено с големите си фарове. Чуват се звуците на вечерящите и многоезичния говор на екскурзовода. Опитвам се да обясня колко загадъчен и почти страшен ми се вижда този грамаден и оформен като акула кораб. В същото време мекото осветление върху масите вътре му придава дружелюбен и уютен вид.

Продължаваме по моста. Минаваме покрай Лувъра и Арк дю Карузел. Опитвам се да обясня какво виждам, но не мога. Не е същото като с рисуването — тогава съм принуден наистина да виждам нещата, а не само да ги гледам повърхностно. Чувствам се нещастен.

— Какво има, Жак? Моля те, не спирай. Придобивам такава великолепна представа за всичко. Не съм била тук от дете, а дори и да съм била, нямам спомени. Понякога идвах тук с Роланд, но тя не обичаше да ходи пеша и не ми разказваше за онова, което виждаше. Моля те, продължавай.

Решаваме да забравим за таксито. Ето защо, влизаме под сводовете на Пале Роял някак крадешком. Възползваме се от момента, когато портиерът придружава хората от един огромен „Ролс Ройс“ и бавно се приближаваме до главния вход. Изчакваме, докато друг портиер ни отвори вратите и влизаме.

Управителят се приближава бързо. Вероятно се чуди от коя машина на времето сме слезли. Казвам му имената ни и той ни завежда на едно прекрасно място, където аз сядам до стената. Управителят настанява Мирабел на един стол отсреща, но тя настоява да седне до мен. Предварително сме решили да постъпим така. Тя иска да й помогна с менюто и да й разказвам какво виждам. Управителят свива рамене по френски маниер, но не възразява. Дава бързи указания на един сервитьор, който нарежда сребърните прибори, чашите и чиниите. До Мирабел стои гардеробиерът в очакване да вземе палтото й.

— Мирабел — казвам на английски аз, — мисля, че тук не е студено, така че може би ще дадеш палтото си на господина.

Тя се усмихва и разкопчава палтото си. Помагам й да го съблече. Маха и шапката си. После, докосвайки ръба на масата, Мирабел я заобикаля и сяда до мен. Дотук добре.

— Направи го чудесно, Жак. Трябваше да се сетя за палтото. Но стана много добре, нали?

— О, да. Сигурно започват да си мислят, че наистина сме от английското кралско семейство или най-малкото аристократи, останали от миналия век и живеем тук, в бедняшкия квартал. Много е забавно.

Барманът, дебел самодоволен мъж, идва да пита дали ще пием нещо преди вечерята. Небрежно поръчваме „Кир Роял“ — още едно предварително взето решение. Той се покланя и се отдалечава. Сервитьорът ми дава менюто. Тъй като седим един до друг, вероятно предполага, че ще ни трябва само едно и аз ще поръчам и за двамата. Това се вмества идеално в плана ни. Едва ли някой тук има представа, че Мирабел е сляпа. Сигурно ме смятат за жиголо, който за пари придружава възрастна жена и това също е забавно — почти толкова, колкото идеята, че сме членове на английското кралско семейство.

Няколко пъти съм бил в този ресторант на обяд по време на конференции на високо ниво. Но тогава бях толкова зает да смайвам шефа си или да надхитрям конкуренцията, че нямах възможност да забележа качеството на храната. Спомням си отличния френски интериор и съжалявам, че Мирабел не може да го види. За човек, който случайно поглежда към нас, ние просто сме се навели над менюто, но всъщност аз подробно й разказвам какво става около нас. Сигурно си въобразяват, че ни е трудно да направим избора си, но да мислят, каквото искат.

— Таваните са високи, Мирабел. От тях висят красиви кристални полилеи. На пода има виненочервен килим — почти като онзи в твоята стая. Седим на кадифени канапета в тъмночервено с тъмни дървени части.

Поглеждам зад нея. На черното дърво е закачена малка табелка. Навеждам се да прочета какво пише.

— Съжалявам, че трябва да ти го кажа, Мирабел, но ти не си член на британската кралска фамилия. На твоето място е седяла императрица Жозефин.

— Винаги съм знаела, че не съм англичанка, Жак. Колко е хубаво, че съм намерила истинското си място.

Казва го съвсем сериозно. Вече наистина сме се задълбочили в играта.

Продължавам да описвам хората, които седят около нас край безупречно белите маси със салфетки, големи колкото покривки. Обяснявам, че стъклените чаши блестят от чистота, а среброто отразява светлината на полилеите. Мирабел се навежда още по-близо до мен, а очите й изглеждат вторачени в менюто.

— Звучи чудесно, Жак. Правиш всичко това, за да ме принудиш да прогледна, нали? Затова ли си толкова мил с мен?

— Разбира се. Да не мислиш, че бих похарчил толкова много пари за който и да е, при това само за една вечеря? Имам „планове“ за теб, мила моя.

— Планове? Какво искаш да кажеш?

— Ще разбереш, мила моя.

Извивам мустак като класически злодей. После й обяснявам какво правя и какви са „плановете“ ми за нея. Това е твърде много. Тя доближава до устата си кърпата за хранене и започва да се кикоти. В същия миг пристига шампанското.

Вдигам чаша, а Мирабел без ничия помощ намира тънката дръжка. Приближава чашата си до моята, преструвайки се, че ме гледа в очите. Чукаме се.

— За нашия траен успех и дълъг живот, графиньо.

— О, Жак. Прекаляваш.

— Нищо не е прекалено за графиня Рошамбо.

— Престани, Жак, и си пий виното.

Отпиваме. От две години не съм вкусвал това шампанско. По едно време сякаш нямаше американец, който да си помисли за друго вино преди изискана вечеря. Вкусът му е свеж и неповторим. От мехурчетата се разнася приятно ухание на грозде.

— Прекрасно е, Жак. Мисля, че никога не съм пила такова шампанско.

— На цвят е приятно розово, Мирабел, и мехурчетата се надигат в чашите като балони, извисяващи се към небето.

— Мисля, че си пиян, Жак, а още не сме започнали.

— Наистина съм пиян, Мирабел. Да се напием заедно.

Посягам под масата към ръката й. Хладна е и суха. Обвивам я с топлите си пръсти. С другата си ръка прелиствам менюто.

— Да започнем ли с охлюви, мила моя, или предпочиташ някой друг ордьовър?

— Нали така решихме, преди да дойдем, Жак? Да си поръчаме по шест охлюва.

— Точно така, Мирабел. И ти ще си вземеш телешко фрикасе, а аз — говеждо по бургундски. В момента ги търся в менюто, но не ги виждам. Ако си спомням добре, храната в този ресторант е много изискана. Едва ли ще имат селско ястие като моето говеждо, но може да са го кръстили с някакво превзето име. О, ето го твоето телешко фрикасе. Провървя ни.

В същия миг сервитьорът се приближава към нас. Застава от другата страна на масата с безизразно лице и тефтер и молив в ръка. Казвам му, че ще започнем с охлюви, по шест за всеки. Оня си записва.

— Et ensuite?^[6] — изкуствено се усмихва той.

— За мадам — телешко фрикасе, а за мен — говеждо по бургундски.

Затварям менюто. Усмивката му се смразява.

— Nous n’avons pas le boeuf bourguignon, monsieur.^[7]

Е, поне е откровен. Отново отварям менюто. Виждам петел във винен сос и си го поръчвам. Знам, че няма да е толкова вкусен, колкото го прави Мирабел, но поне харесвам това ястие. Сервитьорът записва поръчката и се отдалечава.

— Жак, разкажи ми какво още виждаш.

Оглеждам се и започвам да й разказвам за по-смешните особи, седнали на някои от масите. Трябва да призная, че ги описвам като карикатури. Мирабел се разкъсва между желанието да се изкикоти или да се опита да ми затвори устата. Барманът идва отново.

— Qu’est-ce que je peux voux offrir comme vin, monsieur?^[8]

Дава ми менюто с вината. Дори не го отварям.

Отговарям на английски.

— Имате ли нещо от рода на обикновеното „Кот дю Рон“, мосю?

Той се навежда над мен и започва да прелиства менюто, докато стига до страницата с „Кот дю Рон“. Сетне проговаря на сносен английски със силен акцент.

— Това е обикновено, но силно „Кот дю Рон“, мосю.

С молива посочва, че цената е сто седемдесет и пет франка. Нека да си мисли, че съм неграмотен.

— Добре. Донесете ни една бутилка. Ще стигне.

Той се затваря в себе си, записва поръчката в тефтера си, завърта се на пети и издърпва менюто с вината от ръцете ми. Усмихвам се на Мирабел.

— Жак, по тона ти долавям, че си ядосан на тези хора. Сторили ли са нещо лошо?

Хващам двете й ръце. Студени са.

— Не, Мирабел. Те са чудесни и аз много се забавлявам. Само дето всичко това ми се струва неправилно, когато си помисля за начина, по който живеем и за искреността между нас. Това тук е толкова изкуствено. Не съответства дори на храната. Предполагам, че ми напомня твърде много за миналия ми живот и всъщност съм ядосан на себе си. Обещавам, че ще спра да се дразня.

— Може би е по-добре да си тръгнем. Какво биха могли да ни направят? Ще платим шампанското и ще излезем.

— Не ме изкушавай, Мирабел. Нека да празнуваме. Искам да се забавляваме и да не развалям нищо. Обещавам, че ще прекараме чудесно рождените си дни.

Така и стана. Смяхме се много — за онова, което трябваше. Аз престанах да се подигравам на хората около нас. Шегувахме се за наши лични неща — предимно със себе си и с дрехите, с които сме облечени. Започнах да съжалявам сервитьорите, управителя и дори бармана. По дяволите, те само се опитваха да си изкарват прехраната. Вероятно не вярваха повече от нас в цялата тази превзетост.

Завършихме с шоколадов мус и кафе.

— Жак, след този шоколад и кафето, едва ли ще спим довечера.

— Наистина ли искаш да спиш, Мирабел?

Стискам ръцете й, после крака й под масата. Чудя се дали някой друг в заведението прави същото. Струва ми се, че не. Всички останали са толкова сериозни.

— Не, Жак, не искам да спя. Желая да опитвам вкуса ти. Знам, че той е по-хубав от всичко, което биха сготвили в този ресторант. Вкусът е толкова естествен и разнообразен. Безсрамна ли съм?

— Мисля, че си чудесна, Мирабел. Освен това имаш добър вкус. И твоят вкус също е приятен.

 

 

Връщаме се пеша. Мирабел не иска да вземем такси. Миришели на цигарен дим и на парфюма и потта на други хора. Не знам колко е часът, но светлините на сградите още не са угасени. Уличното движение е намаляло. Вървим бавно, усещайки как виното, мусът и кафето се смесват в телата и ни правят отстъпчиви и уязвими.

Пристигаме вкъщи, събличаме се един друг и лягаме. Правим любов — както Мирабел искаше — и после заспиваме. Шоколадът, виното и кафето не ни разсънват. Любенето ни ги е смесило в едно. Докато се унасяме, Мирабел прошепва в ухото ми.

— Не мисля, че изпитах оргазъм, скъпи Жак. Но започва да ми се струва, че разбирам какво е усещането.

Сутринта, когато се събуждам, Мирабел не е до леглото ми както обикновено. Отивам в дневната. Тя е направила челна стойка. Връщам се в стаята си и обличам спортния екип.

Прибирам се от бягането. Мирабел приготвя закуската. Както обикновено, банята ми е готова. Целувам Мирабел по врата. Тя се обръща към мен.

— Снощи всичко беше чудесно, Жак. Надявам се, че и ти прекара добре. Сякаш цял живот съм се готвила за този рожден ден. Още не мога да повярвам, че съм на седемдесет и две. Струва ми се невероятно.

— Точно така, Мирабел, днес имаш рожден ден. Да ти е честит. Нека аз да сготвя. Имаш ли нещо против? Ще направя нещо американско, каквото не си яла.

— Това ли е желанието ти, Жак?

— Да, ако и ти искаш същото.

— Знаеш, че обичам изненадите.

— Добре. Отивай при гълъбите си и се върни, когато камбаните започнат да бият. Ще имам изненада за теб. Ще бъде по-хубава, отколкото в „Льо Гран Вефур“ и много по-евтино.

След закуска излизам да пазарувам. Мирабел казва, че ще се упражнява и после ще отиде при гълъбите.

Обикалям навсякъде, докато намеря онова, което ми трябва. Френските наименования ме подвеждат, но виждам какво има в месарниците и оттам нататък е лесно. Намирам и необходимите подправки.

Ще приготвя нещо, което знам да правя. Моят специалитет. Обичам да готвя. Но докато работех в Ем Би Ай, нямах много свободно време. Господи, каква загуба! Сякаш умишлено съм се опитвал да съсипя качеството на собствения си живот и на хората, които обичам.

Опитвам за последен път храната, когато камбаните започват да звънят. След няколко минути Мирабел застава на прага.

— Какво готвиш, Жак? Никога не съм помирисвала такова нещо. Ухае много вкусно.

— Седни, Мирабел. Аз ще сервирам.

Първо поднасям авокадо. Извадил съм костилката и съм сложил вътре оцет, олио и чесън. Мирабел не е опитвала авокадо. Показвам й как се яде. Тя предпазливо дъвче месестата част и отначало се изненадва, но сетне по изражението й разбирам, че се наслаждава на чудесния вкус на плода.

— Но какво е това? Много е вкусно. Плод ли е или зеленчук, или ти го направи?

— Нарича се авокадо, Мирабел. Вече ги има и по френските пазари. Хората в Калифорния ги ядат през цялата година. Тези са от остров Мартиника. Това е една от любимите ми храни.

Специалитетът ми са неотразимите ребърца със сладко-кисел сос. Добавил съм и царевица. Мирабел седи и леко докосва храната с върха на пръстите си.

— Какво ям сега, Жак? И как се яде това ястие? Чувствам се като бебе.

— Това ястие се яде с пръсти, скъпа Мирабел. Тук няма сервитьори, които да те гледат, така че яж царевицата и месото както желаеш. Ако се изцапаш, използвай салфетката. Може би ще искаш малко масло, сол или пипер за царевицата. Взимай зърната направо от кочана.

— Подиграваш ли ми се, Жак? Не бъди жесток.

— Съвсем не, Мирабел. Ако можеше да ме видиш, щеше да разбереш, че и аз правя същото. Опитай. Мисля, че ще ти хареса.

Тя започва да се храни. Дъвчем, без да разговаряме. Не ми мина през ум, че за един сляп възрастен човек ще бъде експеримент да яде с пръсти, но тя схваща бързо.

— Имам чувството, че сме се върнали хиляди години назад в миналото и ядем с пръсти, без вилици и ножове — просто късаме месото и царевицата със зъби. Много е вкусно. Може би това прави американците такива, каквито са — ядат като дяволи храната на ангелите.

Тя избърсва брадичката си. Наистина се забавлявам. Успях да направя соса добре — доматите се усещат, но не е много кисел. Върви чудесно с царевицата. Мирабел търси парченца от ястието, които още не е опитвала.

— Жак, това беше едно от най-вкусните ястия, които съм яла. Наистина засенчи онзи ресторант. Ще ги оставиш без работа. Трябва пак да сготвиш от твоята американска храна.

— Съжалявам, Мирабел, но не знам да готвя много неща. Ала ще се опитам. Беше ми забавно.

Тогава поднасям изненадата си.

— Мирабел, нека да пийнем от твоето чудесно питие с крушата. Ще бъде прекрасен начин да завършим обяда за рождения ти ден.

— Но онзи ликьор свърши, Жак. Запазих бутилката там, където си стоеше, но е празна.

— Моля те, Мирабел. Нека да се преструваме. Направи го заради мен.

Тя се вторачва за миг в лицето ми с чувствителните си незрящи очи, после бавно става и се приближава до бюфета, където държи шишето. Докато се връща към мен, на лицето й разцъфва усмивка.

— Какво си направил, Жак? Бутилката е пълна. Вода ли си налял? Опитваш се да превърнеш водата във вино като Христос, така ли?

— Искаш ли да донеса чаши, Мирабел?

Тя оставя шишето на масата, отново отива до бюфета, взима чаши и ги слага до ликьора. После сяда.

— Моля те, Жак, отвори бутилката. Както преди. Натиснах тапата много навътре, за да не влезе въздух и крушата да се развали.

Подава ми тирбушона. Вкарвам го в корка и лесно издърпвам тапата. Напълвам чашите догоре. Мирабел слуша. Не говорим. Сетне вдигам чаша. Тя усеща това и протяга ръка.

— За Мирабел, най-чудесната жена на света, за която, както за крушата в тази бутилка, времето е спряло. Честит рожден ден.

Пием. Изгарям от нетърпение да видя реакцията й. Рискувах. Не исках да свещенодействам, но в същото време не можах да устоя на съвпадението. Мирабел отпива, вторачва се в мен, после пак пие.

— Много е хубав, Жак, но не е същият. Ароматът е съвсем различен. Ала аз не разбирам много от тези неща.

— Да, Мирабел. За рождения ден исках да ти подаря нова бутилка с круша. Претърсих Париж, но никъде не можах да намеря такъв ликьор. Накрая влязох в един специализиран магазин близо до Пантеона. Имаха „Поар Уилям“, но без круша. Разказах на продавача някои неща за нас. Казах, че го купувам за една прекрасна жена на име Мирабел. Очите му светнаха. Бързо се обърна и слезе по едни стълби зад щанда. Върна се с прашна бутилка.

— Сър, това е двайсет годишен ликьор „Мирабел“, направен от баща ми. Сигурен съм, че ще ви се види превъзходен. За да се приготви добре, трябва да оставите плода да узрее на дървото, докато стане готов да падне, после внимателно да оберете другите круши, да ги сложите в дървена бъчва и да ги оставите да ферментират. Няма нужда от захар. Ето, така приготви баща ми този ликьор „Мирабел“. Това е последната от осемдесетте бутилки. Погледнете годината, която е написал — 1953.

— И така, Мирабел, купих ликьора и го донесох тук. Щях да ти го подаря за рождения ден. Сетне ми хрумна да излея съдържанието в твоето шише. Навярно продавачът нямаше да одобри онова, което правех с чудесния ликьор на баща му, но се надявам, че ти нямаш нищо против. Твоето одобрение е всичко, от което се нуждая.

По лицето й отново се стичат сълзи. Заобикаля масата и за пръв път сяда на коленете ми. Макар отношенията ни да са интимни, за пореден път се изненадвам колко е лека — костите й сякаш са кухи като на птица. Държи чашата в ръката си.

— Моля те, Жак, пий от моята чаша, а аз ще пия от твоята. Ще бъда много щастлива. Това е стар обичай. Майка и татко правеха така на всеки рожден ден, който си спомням.

Пием и Мирабел скланя глава във вдлъбнатината между врата и рамото ми. Дълго седим така.

 

 

Вечерта, докато тя се упражнява на клавесина, аз пиша на семейството си. Мирабел още работи върху „Английските сюити“.

Лори ми изпрати писмата на Хелън и аз ги чета едно по едно, в реда, по който са писани. Някои ме разплакват, други ме разсмиват, но всички я разкриват по начин, по който не съм я познавал — сериозна и със страхотно чувство за хумор. В повечето случаи се отнася към раздялата ни с Лори несериозно, ала понякога добре прикритото нейно и на Лори възмущение прозира. Нарича ме „отхвърлен от обществото“. Започвам да разбирам, че ме обича и иска да бъде близо до мен, но аз винаги съм бил недостижим за нея.

Чета писмата и отговарям на всяко. Опитвам се да обясня какво съм изпитвал, когато съм ги напуснал — чувството, че съм изгубил себе си и съм тръгнал на някакъв личен кръстоносен поход. Разказвам й как съм намерил нещо от онова, което мисля, че всъщност представлявам и съм много щастлив. Подробно й обяснявам преживяванията си. В много от писмата си Хелън описва какво прави в училище или за приятелките си. Знам, че сега всичко това не е актуално, но отговарям така, както бих искал да отговоря навремето. Щом писмата са важни за нея, аз също държа на тях.

Получавам писма и от другите деца. Джак е някак сдържан. Предполагам, че като най-голям, той ме мрази най-много. Но в писмата си е сърдечен и разказва за новата си работа. Останалите две деца обясняват надълго и нашироко защо не са ми писали, но не питат защо съм ги напуснал. Предполагам, че Лори ги е инструктирала да бъдат учтиви.

Опитвам се да им отговарям както на Хелън с надеждата да изградя мост над пропастта в живота ни. Откривам, че пиша часове наред, като обяснявам, без да се оплаквам и да моля. Най-много искам да наваксам за изгубеното време — не само за онези дълги последни месеци, но за всичките години, през които съм бил с тях само физически.

Пиша все по-интимни писма на Лори. Започвам от самото начало на моята сага и й разказвам всичко, което се е случило. Само основните ми преживявания и чувства изпълват двайсет и пет страници и ми отнемат три вечери.

После се опитвам да й обясня за Мирабел и мен. Описвам как сме купили смокинга и цилиндъра и сме отишли в „Льо Гран Вефур“. Разказвам й за гълъбите на Мирабел, за клавесина и как съвсем сама е научила няколко чужди езика. Добавям, че всяка сутрин прави упражнения от йога, докато аз бягам навън. Обяснявам как е ослепяла и ужасния шок от преживяното и как вижда картините ми, но нищо друго.

Пропускам да спомена кое е накарало Мирабел да прогледне, но разказвам как сме започнали да рисуваме заедно и как е отворила ума и сърцето ми за красотата на света, така че картините ми да имат смисъл.

Трудно е да напиша всичко това и в същото време да не нараня чувствата на Лори. Но съм убеден, че трябва да постъпя така, ако искаме някога отново да бъдем заедно. Не искам да крия от нея какъв съм станал. Например, споменавам, че имам брада и това ми е забавно. Питам я дали ще й бъде трудно да ме възприеме така и да свикне. Добавям, че косата ми е посивяла. Откакто се разделихме, аз съм се изменил — челото ми вече оплешивява, а брадата ми е още по-бяла.

Лори ми пише прекрасни писма, в които разказва за живота си и за децата. Уверява ме, че те не изпитват лоши чувства към мен, с изключение на Джак.

Чудесно е, че съм във връзка с всички тях. Тревожа се за Мирабел. Нямаме много време да бъдем заедно — дълго пиша и рисувам. Пък и след това съм адски уморен. Нямам никакви сили. Изтощен съм.

Тя винаги разбира кога съм свършил да пиша. Излиза от музикалната стая, застава зад стола, слага ръце на главата ми и започва да ме разтрива. Ръцете й са малки и нежни, но силни. Премахват напрежението ми.

Често ме кани в музикалната стая и свири за мен. Има богат репертоар — включително Скарлати, Хендел и други, за които не съм чувал. Сякаш силата й се влива в мен чрез музиката. Предполагам, че това е защото аз самият не умея да свиря. Музиката е храна за душата ми. Възприемам я със сърцето си и звуците се разнасят из тялото ми.

Понякога, особено след като съм рисувал цял следобед, аз заспивам, докато я слушам. Мирабел казва, че няма нищо против. Знаела, че се нуждая от сън. Идва при мен, нежно милва челото и докосва затворените ми очи, носа и устните с леки като перца целувки, докато се събудя. После ме завежда до леглото.

Друг път съм заспал отново, когато тя ляга до мен. Нежно ме докосва навсякъде и с чувствителните си пръсти разбира дали искам да спя.

Обикновено, колкото и да съм уморен, Мирабел успява да ме възбуди и любенето ни е като сън — нежни, унесени и бавни движения, непрекъсвани от мига на обладаването и леки тласъци, сякаш сме под вода. Тя се научи да ляга върху мен и да контролира сама движенията на сексуалното ни единение. Изпитвам оргазъм и заспивам. Толкова е лека, че почти не я усещам. Чувствам само силата й.

 

 

Рисуването върви добре. Когато вали, рисувам в апартамента. Първо поглеждам през прозореца, сетне нареждам малки натюрморти в стаята. Като студент мразех да рисувам натюрморти. Но сега, когато разбрах, че личното виждане е по-важно от сюжета, намирам натюрмортите за интересно предизвикателство. Това е хубаво и за Мирабел. Тя се настанява удобно до мен, без шумът и суматохата на улицата да й пречат.

Един ден, когато вали, започвам да рисувам друг портрет на Мирабел. Правя го, защото първият е единствената картина, която не може да види. Щом се появи в полезрението й, тя мигновено ослепява за всичко. Наистина е странно. Сутринта, когато за пръв път видя картините, бях закачил портрета на стената над леглото ми, настрана от другите. Обичам да го гледам, докато се събличам да си легна. Сега искам да се опитам да я нарисувам с новото си виждане, умения, познания и любов към нея. Свършвам и го сравнявам с първия. Толкова е различен. Не знам колко се е променила Мирабел и доколко това се дължи на промяната в мен. На първия портрет тя изглежда спокойна, скована и излъчва по-малко жизненост и радост — младото момиче, което опознах в нея. На втория портрет размахът и движенията на четката са по-отчетливи и по-успешни в изобразяването на Мирабел — поне такава, каквато я познавам сега. Но и на двата не личи, че е сляпа. Подозирам, че никога не съм гледал на нея като на незряща.

Но когато портретът е готов и го показвам на Мирабел, макар да съм сложил огледало зад себе си, за да може, ако иска, да види как се осъществява цялата картина и въпреки че съм й обяснил всичко, което направих и защо го сторих, тя не го вижда.

— Съжалявам, Жак. Мисля, че не искам да се видя като възрастна. Ти ме караш да се чувствам толкова млада и щастлива. Знам, че у мен има нещо, което се страхува.

— Но, Мирабел, аз те нарисувах така, както те виждам, с цялата си любов, дълбоко възхищение, уважение и страст към теб. Всичко е там, на портрета. Колко много искам да се осмелиш да го видиш.

— Знам, Жак. Вероятно ще прогледна. Ала се боя, че няма да се видя така, както ти ме виждаш. Трябвала видя портрета със собствените си очи и това ме плаши. Трудно е да ти обясня, но понякога имам чувството, че се намирам в мехур, който ме съхранява жива и щастлива. Като гледам картините ти, все едно виждам как ужасният свят се прецежда през паравана на твоята любов, ала мехурът остава непокътнат и аз съм в безопасност. Още нямам достатъчно увереност в себе си и във всичко останало, за да стана част от външния свят. Моля те, бъди търпелив.

 

 

Едно от нещата, които обичаме да правим, е да ходим в неделя в единайсет и трийсет в църквата „Сен Сюлпис“. Там се намира един от най-големите органи в света, на който свирят някои от най-великите съвременни органисти.

В единайсет и трийсет литургията свършва и музикантите започват да свирят класическа музика, а не само религиозни химни. Изпълняват предимно Бах. Високият свод на тази инак грозна църква има чудесна акустика. Мирабел е намерила идеалното място, където в цялата си сложност се събират гръмовният грохот на големите тръби и нежният трепет на малките.

Седим неподвижни и развълнувани. Концертът е безплатен и само онези, които знаят това, остават да слушат. Бавим се, докато първите обедни камбани започнат да бият и концертът свърши. Най-голямо удоволствие ми доставя да извървя цялото разстояние до органа, който се намира на балкона пред прозореца от цветно стъкло. После минаваме през отворените врати и излизаме на площада с пеещите фонтани. Чудната промяна в звуците — от органа до камбаните и сетне на водата — е вълшебна.

Това също е едно от нещата, които споделяме. Само ми се иска тя да може да види онези високи сводове, осветени от цветното стъкло, каменната порта на църквата, искрящия площад със статуите на епископите и огромните лъвове, около които се плиска водата и отразената светлина. Но Мирабел вероятно се наслаждава на звуците повече от мен, защото нищо друго не отвлича вниманието й.

 

 

Животът продължава. Става все по-хладно. Минал е Денят на всички светии. В този ден завеждам Мирабел на гробищата в Монпарнас. Намираме гроба на Роланд и на родителите й.

Мирабел не е била там, откакто сестра й е починала. Пазачът проверява в една голяма книга и ни казва къде са гробовете.

Мирабел се навежда над надгробните плочи и проследява с пръст имената на родителите си и на Роланд. Оставяме цветята, които сме донесли. Гробовете са ужасно обрасли и плочите са покрити с мъх. Започвам да плевя бурените. Мирабел се присъединява към мен и след два часа всичко изглежда грижовно поддържано.

— Добре ли изглеждат сега, Жак?

— Чудесни са. Можеш да се гордееш. Според мен това са най-хубавите гробове тук.

Не лъжа. Повечето гробове са покрити с гладък масивен мрамор с позлатени надписи и украсени с изкуствени цветя или с малки черно-бели емайлирани плочки, на които пише: „Souvenirs à notre père et mère“^[9] или „Nos regrets“^[10].

— И аз трябва да бъда погребана тук, Жак. При семейството си. Но аз не желая. Не е ли ужасно?

— Не мисли за погребения, Мирабел. Наслаждавай се на този хубав слънчев ден заедно с мен.

— Наслаждавам се, но това не ми пречи да мисля за погребения. Знаеш ли къде бих искала да ме погребат? На небето. Не да ме кремират — това е ужасно, а да намеря някакъв начин да отида на небето. Не говоря за рая. Искам да бъда във въздуха, където се извисява и изчезва музиката. Разбираш ли?

Притискам я до себе си. Сега сме влюбените на гробището. Замислям се за сестрите Бронте и за това как любовта и гробовете могат да бъдат така сложно преплетени.

— Мисля, че разбирам, Мирабел. Ако можем да се откъснем от гравитацията или да ни изстрелят в космоса и да се носим там — недокосвани и сами, ще бъдем толкова извисени над всичко. Като музиката, както ти казваш.

— Наистина ме разбираш, Жак. Понякога си мисля, че музиката е като звездите. Поне ми се иска да е така.

Деветнайсети ноември е рожденият ден на Лори. И тя ще стане на петдесет години. Написала ми е чудесно писмо, в което ми разказва колко много е харесала снимките на картините ми. Разбирала какво съм изпитвал през всичките онези години, когато работех, за да улесня нещата за семейството, докато в същото време ме е измъчвало такова страховито видение. Употребила е тази дума — „измъчвало“.

Дълго мислих за това. Предполагам, че така го е почувствала. Вероятно тази е най-уместната дума. Но знам, че вината не е изцяло нейна и се опитвам да й обясня как гордостта, стремежът да изпъкна и необходимостта да привлека вниманието на шефа си са били другите причини — освен да печеля пари за семейството си — да стоя в Ем Би Ай. Държах се като дете. Много пъти дори забравях, че някога съм искал да стана художник. Дори се шегувах за това с колегите — нещо от сорта на „Представяте ли си“.

Казвам на Мирабел, че бих желал да изпратя една от нашите картини за рождения ден на Лори.

— Чудесна идея, Жак. Сигурна съм, че съпругата ти ще бъде много щастлива. Имаме толкова много картини и не трябва да бъдем егоисти, нали?

Ала изборът се оказва сложен. От една страна, искам да подаря на Лори онази картина, която намираме за най-хубава. Но от друга ни е трудно да се разделим с която и да е от тях.

Цял следобед се опитваме да вземем решение. Толкова е забавно, когато споделям видяното с Мирабел. Сякаш гледаме някаква вълшебна телевизия, в която ние играем главните роли и правим всичко заедно. Все едно преживяваме една и съща мечта.

— Жак, трябва да решиш сам. Аз не мога да преценя достатъчно добре. Дори се чудя как ти дава сърце да ги продаваш. Знам само, че искаш да бъдеш независим и да имаш собствени пари, но ти е трудно да се разделиш с някоя от картините си. Трябва да решиш сам.

Тя става и отива в дневната. Седя на мястото си и накрая решавам да подаря на Лори картината, която нарисувах на улица „Пренсес“ и по-точно къщата, където е живял Шарден — един от любимите й художници.

Изваждам гвоздейчетата с отвертка, после навивам на руло платното. Слагам гвоздейчетата в едно найлоново пликче и разглобявам рамката. Поставям всичко в кръгла картонена кутия и я пускам в пощата. На формуляра написвам „плакат“. Опитът за изнасяне на картини от Франция може да означава множество бюрократични процедури. Но така е по-лесно — ако ти провърви, разбира се.

На следващия ден започвам да рисувам автопортрет. Пак вали и ми трудно да виждам, макар че пердетата са вдигнати и съм насочил към себе си стоватова крушка.

Разполагам се и се вглеждам в лицето си — така, както съм се научил да правя. Напоследък не се гледам често. От една страна изглеждам по-възрастен, от друга — по-млад. Определено имам по-здрав вид и мисля, че съм започнал да напълнявам. Макар че бягам, двамата с Мирабел се храним фантастично, пък и обмяната на веществата ми се е забавила с годините.

Рисувам цял следобед, докато се смрачава. На другата сутрин продължавам. Работя, а Мирабел се грижи за гълъбите си. Готвим петел във винен сос и от време на време отивам в кухненския ъгъл да разбъркам яденето. Нищо чудно, че пълнея. Само от уханието слагам няколко килограма.

Обядваме и Мирабел измива чиниите. После сяда на леглото зад мен. Опитвам се да й обясня какво правя, къде се затруднявам и кои части ми харесват. Завършвам автопортрета и се чудя дали Мирабел ще може да го види.

Надявам се да чуя възклицанието й, но уви. Оставям четките.

— Свърши ли, Жак?

— Да, Мирабел. Мисля, че ако се опитам да добавя нещо, ще разваля автопортрета.

— Значи е готов. Толкова съжалявам, че не мога да го видя. За миг помислих, че ще прогледна и облаците и мракът ще се разсеят, но умът ми се затвори и пред очите ми нямаше нищо. Все едно се опитвах да изпитам оргазъм. Вероятно просто трябва да ти се случи, без да се насилваш.

Решавам, че след като тя не може да го види, ще изпратя автопортрета на Лори и децата. По този начин част от мен ще бъде с тях. Дълго го съзерцавам, после прибирам боите. Сякаш гледам някой друг. Дори лицето в огледалото изглежда чуждо. До известна степен автопортретът прилича повече на „мен“, отколкото на начина, по който мисля, че изглеждам. Но, в края на краищата, никой от нас не знае как всъщност изглежда и винаги изглеждаме различно на различните хора.

Вечерта не пиша. От няколко дни не съм получавал писма и автопортретът беше моят начин да опиша как съм и какво се е случило в живота ми.

Мирабел казва, че е готова да ми изсвири откъси от „Английските сюити“. Занасям стола си в тъмната музикална стая и тя започва. Трудността на творбата се губи в овладяната сдържаност и плам, с които Мирабел свири. Съсредоточеността й е невероятна. Пренасям се в един свят на музика, звезди, математика, прогресии, повторения и съвършенство, където не усещам дори тялото си. Не мога да повярвам в това, когато тя спира. Нямам представа колко време е минало. Изумен се приближавам до нея.

— Мирабел, беше толкова хубаво. Не мога да ти опиша какво означаваше това за мен. Ти ме заведе в мислите си и ми представи Бах по начин, който не познавах. Не знам дали някога съм бил по-близък с теб. Благодаря ти.

— Свирих специално за теб, Жак. Това беше най-доброто ми изпълнение, защото знаех, че свиря за теб и за нас. Мисля, че усещам мислите ти в главата си — както и мислите на Йохан Себастиан Бах. Беше такова удоволствие да чувствам, че сме заедно в музиката.

 

 

През нощта, когато тя идва при мен, музиката е още с нас. Сливаме се в едно, носим се в собствения си ритъм, изтръгваме мелодии от телата си, вдигаме ръце в кресчендо и се милваме така, както пръстите галят клавишите, докато усещаме взаимно вибрациите си.

Както обикновено на нощното шкафче съм оставил запалена свещ, за да видя как Мирабел влиза, тихо пристъпва към леглото ми, вторачва се в мен с незрящите си очи и после се мушва под завивките. Това е част от нашия ритуал.

Отметвам тежкия юрган и изучавам тялото й на оскъдната светлина. Отдаваме се на взаимни ласки. Не разговаряме много. Чуват се само звуците на насладата ни. Свършвам в нея, докато тя е върху мен и плитката й пада на лицето ми. Усещам, че Мирабел е на път да се пренесе в друг свят. Започва да се движи по-енергично и да се тласка така, както никога не е правила.

— О, Жак! Мисля, че го изпитвам. Музиката става все по-силна. Je suis perdue…^[11] Прегърни ме, Жак! Не ме пускай! Никога! Дръж ме.

Сетне издава продължително стенание — почти писък, но гърлен. Подпира се на ръце, за да се извива над мен — досущ леко белолико дяволче с черни очи. Започвам да се движа в ритъм с нея и усещам, че потрепервам конвулсивно, докато семето ми се впръсква в нея. Чувствам се съучастник в тихото й опиянение.

Наблюдавам изражението й. Килнала е глава и е затворила очи. Поглежда ме. Пламъкът на свещта се отразява в очите й. На лицето й се изписва ужас.

— Виждам те, Жак! Боже мой, та ти си старец! По-възрастен си от баща ми! Как е възможно?

Не знам как да реагирам. Толкова съм щастлив, че Мирабел вижда, но това беше последното, което очаквах да каже. И аз се вторачвам в нея.

— Сигурна ли си, Мирабел?

— Да. Косите ти са сиви, а брадата — бяла. Лице на възрастен мъж. Не знаех.

— Но нали знаеше, че съм на петдесет години и имам четири големи деца? Би трябвало да се досетиш. Сигурна ли си, че виждаш?

— Разбира се. Но имах толкова различна представа за теб. Моля те, не се обиждай. Дай ми време да свикна. Колко е странно.

Тя скланя глава на гърдите ми, но без да ме гледа. Усещам как сълзите й се стичат по гърдите ми. Започвам да подозирам, че пак ще загуби зрението си.

— Добре ли си, Мирабел?

— Да. Чувствам се чудесно. Имаш право. Аз съм една глупава стара жена, която разсъждава като малко момиче. Толкова ми е трудно да го проумея.

Тя се надига и ме поглежда в очите.

— Обърни глава наляво и надясно, за да мога да те видя по-добре. Моля те, Жак.

Бавно завъртам глава на възглавницата.

— Да, наистина си много хубав, когато се опитам да те видя с очите на една възрастна жена, каквато съм. Трябва да знаеш, Жак, че това е голям шок за мен. Изумена съм, че все още виждам.

Тя предпазливо обръща глава и оглежда стаята.

— Направил си я толкова красива. Много по-хубава е, отколкото в спомените ми.

Изведнъж Мирабел започва да се кикоти, а после — да се смее на глас. Смее се толкова силно, че се уплашвам за нея. На няколко пъти се опитва да каже нещо, но не може.

— О, Жак… Толкова съжалявам… Сигурно си се почувствал ужасно, когато те нарекох старец. А всъщност възрастната съм аз… Толкова е смешно и странно. Искрено съжалявам. Разбираш ли ме? Прощаваш ли ми?

Иронията на ситуацията започва да разсейва напрежението ми. Страхът и шокът ми намаляват. И аз започвам да се смея. Това кара Мирабел да се смее още по-неудържимо. Прегръщам я и двамата се тресем и вибрираме от смях. Не знам колко време минава. Сетне тя казва:

— Жак, щом мисля, че си стар, как ли изглеждам аз? Трябва да обещаеш, че ще скриеш портретите ми и всички огледала в къщата. Инак отново ще загубя зрението си. Не мисля, че ще мога да се погледна.

— Не бъди глупава, Мирабел. Нямаше да съм тук, ако не беше привлекателна. Не е ли достатъчно, че аз те намирам за хубава? Какво още искаш?

— Ти си художник, Жак, и ме виждаш като насън. Аз не съм художничка. Страхувам се, че ще се видя такава, каквато съм в действителност — възрастна. Не искам това.

Тя кротко се сгушва на гърдите ми. Сърцето й бие като пеперуда, която се блъска в прозорец.

— Много съм уморена, Жак. Може ли вече да заспиваме? Утре ще се тревожим за зрението ми. Дотогава ще бъдеш моят красив, чудесен, и мил любим. И ме прегърни, за да ме предпазиш от всички трудности на този свят. Моля те.

Тя се умълчава. След няколко минути заспива. Бавно я отмествам от себе си и я слагам на леглото. Подлагам възглавница под главата й. Очите й са затворени. Толкова е красива. Винаги спи със затворени очи, макар че не вижда. Чудя се дали всички незрящи правят така.

Незрящ блян

Готова съм. Имам всичко, за което съм мечтала в слепотата си. Жак ще бъде завинаги мой в сърцето и душата ми.

Дните ни заедно бяха чудесни — свирихме, работихме и се любихме. Изживявала ли е някоя жена такава наситеност в любовта? Той знае, че го обичам и колко много означава за мен. Възрастта няма значение. Когато за пръв път го видях, веднага разбрах колко по-възрастен е той от мен — в сърцето си. От него се излъчва такава тъга, но е толкова смел. Никога няма да бъда като него.

Надявам се, че ще постъпи така, както го моля, когато това се случи. Ще стане скоро. Опитвам се да го прикривам, но усещам, че немощта ме навестява все по-често. Знам, че Жак е достатъчно силен да ме загуби по този начин, защото има толкова много — работата си, съпругата и децата. Ще имаме достатъчно време.

Колко ли време ще мине, преди да намери бележката ми? Страхувам се, че ще я открие, преди да съм си отишла, затова я скрих добре. Много е трудно слепец да скрие нещо от зрящ човек. Трябва да заспивам. Много съм уморена.