Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Last Lovers, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 60 гласа)

Информация

Сканиране
Eternities (2010 г.)
Разпознаване и корекция
scrbl (2010 г.)

Издание:

Уилям Уортън. Последна любов

Преводач: Евгения Георгиева

Редактор: Милко Стоименов

Художествено оформление: Живко Табаков

ИК „ЕРА“ & ИК „РАТА“, 1996 г.

История

  1. — Добавяне

2

Събуждам се с първите слънчеви лъчи. Навличам спортния екип — шорти, тениска и анцуг. Най-хубавото, което взех, когато заминавах, бяха двата чифта маратонки. Имах ги от три години, но никога не бях тичал с тях. Изпитвам страх от мисълта, че един ден ще се износят. Те струват петдесет долара. Сега използвам единия чифт само за бягане, а другия — за всеки ден, докато рисувам.

Измъквам се през външната врата. Никой не е станал толкова рано, освен боклукчиите и метачите — алжирци. Започвам обичайното си загряване. Тичам по „Ледру-Ролен“ и прекосявам реката. Стигам до кея на левия бряг. Там бягам в малкия парк и в градината със скулптурите.

Тичам покрай кея, макар че често трябва да се качвам и да слизам по стълбите. Взимам стъпалата бързо и по две наведнъж. Искам кръвта ми наистина да закипи. Тичам, докато стигна до моста „Александър III“ и минавам по него. Светлината вече е по-ярка и уличното движение се съживява. Не обичам да бягам, когато има твърде много автомобилен дим.

Хуквам по улицата над кея на десния бряг. Понякога се налага да лавирам между щандовете на букинистите заради пътя, който строят покрай кея. Продължавам за по-напряко през „Маре“ и се отправям към Бастилията. Уличното движение става все по-натоварено. Тичам надолу по улица „Рокет“ — пътят, по който се прибрах вчера и после нагоре, по улица „Келер“ и към дома си. Бягам само около час, но това ме разсънва. Влизам безпрепятствено в сградата, защото портиерката спи до седем и трийсет, дори до по-късно. От мен капе пот, докато тихо и бързо изкачвам стъпалата — по две наведнъж, както обикновено — към скривалището си.

Събличам анцуга и го окачвам на куката зад вратата. Простирам влажните си шорти и тениската на въжето, опънато покрай далечната стена зад дългите дъски. Лягам на пода, докато престана да се потя. Имам малко парче черга, което намерих сред отпадъците на магазина за килими на ъгъла на улица „Шароне“ и авеню „Ледру-Ролен“. Лежа на чергата, нормализирам дишането си и се опитвам да се отпусна.

След около пет минути започвам да дишам дълбоко, като броя до сто, правя коремни преси и после — няколко упражнения от йога. Завършвам с петдесет бавни лицеви опори, като всеки път вдигам ръце от пода.

Мисля, че никога не съм бил в по-добра форма — поне от гимназията. Хубаво е да бъда във форма, защото нямам никаква подкрепа, нито социална осигуровка от французите или от Ем Би Ай. Трябва да съм здрав. Ала най-хубавото е, че е такова огромно удоволствие да бъдеш във форма.

Когато преди около година започнах да живея по улиците, бях тръгнал бавно по нанадолнището. Не се хранех, не поддържах хигиената си, изпивах по една бутилка червено вино всяка нощ, за да заспя и се събуждах по обед с ужасно главоболие. Бях на път да стана истински клошар. Трудно е да се повярва колко бързо човек може да се плъзне по наклонената плоскост, когато не му пука.

Тази сутрин се излежавам и си позволявам обичайната неделна гощавка, макар да е едва четвъртък. Поне аз мисля, че е четвъртък. От вчера ми е останал къшей франзела и аз го потапям в чашата кафе, което варя на котлона. Истински разкош. Облягам се на рамката на леглото и се вглеждам в картината. Изгарям от нетърпение отново да се заловя с нея. От вида на небето, което видях, докато тичах, съдя, че онази възрастна сляпа дама имаше право — денят ще бъде страхотен и идеален за рисуване.

Скривам всичко. Напъхвам спортния си екип там, където никой няма да го види, но същевременно ще съхне и бързо се измивам с водата, която съм налял в бутилките от виното. Нямам сапун. Прибирам на безопасно място ключа и фенерчето и тихо слизам по стълбите. Никой не идва на работа преди осем, така че съм спокоен. Вратата на портиерката също е затворена.

Излизам на улицата. Слънцето се е издигнало и удължената полегата светлина прави всичко ясно и блестящо. Обичайно парижко утро, изпълнено със звуците на боклукчийските камиони, течащата в каналите вода и гукането и плискането в мръсната вода на гълъбите, които се събуждат. Гледам ги как се понасят към небето. Предполагам, че тукашното ято живее в камбанарията на „Сен Маргюрит“. Замислям се за сляпата възрастна дама и онова, което каза за гълъбите. Каква смахната идея! Но трябва да призная, че птиците изглеждат страхотно на фона на небето и аз ще ги използвам, за да обединя изображенията в картината си.

Решавам да тръгна направо по „Анри IV“, откъдето минава автобусът, за да мога по-дълго да съзерцавам задната част на Нотр Дам. От моста гледката е специфична. Вижда се и градинката, сгушена в края на острова.

Пристигам на мястото си за рисуване в осем и трийсет. Оставям кутията с боите и сядам на пейката. Потъвам в мисли какво ще рисувам и полагам усилия да ме осени вдъхновението. Мъча се да се науча на това. Твърде съм агресивен, насилвам сюжета, променям го и се опитвам да го превърна в част от себе си, вместо той да ме обсеби. Дишам дълбоко, опитвам да се отпусна и да си вдъхна увереност. Прекарах толкова много години, през които отпускането се обръщаше срещу мен. Всеки ден беше една надпревара, за да се види кой ще дойде пръв на работа и ще си тръгне последен. Дори не съм съзнавал, че е така. И не само аз — всички бяхме такива.

 

 

В девет камбаните започват да бият и аз се залавям за работа. Днес съм се преместил малко по наляво. Няма начин някой да се блъсне в мен и мога да използвам пейката, за да сложа шишетата с лака и терпентина.

Започвам с небето. Рисувам от горе на долу и оцветявам пространството между дърветата и около покривите на сградите. Обичам първо да изобразявам небето, преди да се заема с другото. Всичко останало зависи от небето. Пък и няма да го зацапвам, докато рисувам после.

Осветлявам върха на камбанарията, когато тя се промъква зад гърба ми. Изобщо не я чувам, нито я усещам.

Ах, мосю Художник, вие сте тук. Хубаво. Доволен ли сте от картината си в този прекрасен ден?

Тя протяга ръка да се здрависаме. Ръцете ми са сравнително чисти, по тях има само няколко петънца синя и жълта боя. Бързо ги избърсвам в парцала и се ръкувам с нея.

О, няма значение, ако ме изцапате с боя, мосю. Усещам къде е и мога да я изтрия със салфетка.

Усмихва се. Как ли е разбрала какво правя? Естествено, нали се позабавих, преди да стисна ръката й. Дамата е истински Шерлок Холмс.

— Да, мадам, засега рисуването върви добре. В момента изобразявам камбанарията на фона на небето.

Сигурно се чувствате като гълъб, който лети там нависоко. Понякога, докато заспивам, си представям, че съм гълъб, който се рее в небето, близо до камбаните, над дърветата и улиците. Прекрасно е.

Тя млъква.

Знаете ли, често сънувам това. В сънищата си съм зряща. Под себе си виждам целия Париж, който блести, окъпан във вълшебна светлина. Никога не съм сляпа в сънищата си. Не е ли интересно?

Това ми говори нещо — че тя не винаги е била сляпа. Подходът ми е типичен за психолог. Или пък жената обича да лъже, което също е интересно. Отново започвам да рисувам. Тя застава до мен.

Мосю Художник, може ли да се споразумеем за нещо?

Господи, какво ли ще последва? Отдръпвам се от платното, но не оставям четката. Готов съм да заема отбранителна позиция. Едва ли не, виждам заглавието на първата страница на „Соар“: „Американски художник, арестуван за нападение с четка над възрастна сляпа жена“. Разбира се, на френски.

Виждате ли, мосю, познавам всеки един от гълъбите в моето ято, всичките четирийсет и шест, но само от допира до тях. Много бих искала да знам как изглеждат. Какъв цвят са и какви шарки имат. След като сте художник и сте обучен да виждате точно и ясно, можете ли да ми ги опишете?

Тя млъква. Аз чакам. Какво ли ще последва? Спомена нещо за споразумение. Пари ли ще ми предложи?

Ако го направите, мосю, днес ще ви сготвя хубав обяд. Уверявам ви, аз съм отлична готвачка. Чревоугодник съм. Както вече ви казах, загубите ли някоя от дарбите си, другите се изострят. Възприятията ми за вкус и обоняние са много силни. Мисля, че храната ми ще ви хареса.

Как да откажа? Това означава, че няма да стигна доникъде с рисуването, но аз не бързам. Никъде не отивам. Тя сигурно живее наблизо, щом е сляпа.

Живея съвсем наблизо, зад статуята на мосю Дидро, там, където е италианският ресторант. Улицата се казва „Сизо“. Живея на номер пет, на втория етаж. Има само една врата на етажа. Дойдете ли, просто почукайте.

Господи, може би в края на краищата тя наистина притежава шесто чувство и чете мислите ми.

Дамата млъква и чака на свой ред. Знам коя е улица „Сизо“. От двете й страни има ресторанти. Мислех, че там не живее никой.

— Разбира се, мадам. Ще ми бъде много приятно отново да ви видя сред вашите гълъби и щом желаете да ме поканите, ще бъде удоволствие да обядвам с вас. Благодаря.

Аз ви благодаря, мосю. Надявам се, че не ме мислите за твърде дръзка, но това означава много за мен. Пък и ще се радвам да обядвам с човек, с когото мога да разговарям на английски.

Отново започвам да рисувам. Смятам, че се възползвам от слепотата й и тя няма да разбере, но дамата открива веднага. Вероятно от посоката на движенията ми или от звука на четките.

Да, рисувайте, докато прецените, че е време да спрете. Вероятно когато уловите прекрасната светлина върху камбанарията на фона на небето. Ще ви чакам.

Тя се обръща. Продължавам да рисувам купола и тежките камъни на огромната камбанария. Замислям се за въжделенията на сляпата дама да бъде гълъб и да лети високо в небето. Започвам да рисувам с много по-силен замах и с нова чувствителност. Удивително е как може да ти въздейства една идея.

Рисувам вероятно петнайсетина минути или половин час и картината става хубава — една от най-добрите, които някога съм правил. Оставям четката и отивам да седна до възрастната дама.

Тя се обръща към мен и се усмихва с тихата си и не съвсем тъжна усмивка.

Надявам се, че не ви прекъснах във важен момент. Наистина високо оценявам помощта, която ми оказвате. Още не съм се занимавала с гълъбите, но както виждате, те ме чакат.

Гълъбите действително са накацали по нея. Удивително е, че врабчета или други птици не идват. Но като си помисля, само гълъбите са достатъчно питомни, за да се приближават до хората. Или са много глупави, или много доверчиви — както твърди дамата.

Тя отваря малкия сак и разгръща комплекта с инструментите. Това е като някакъв сигнал. Протяга пръст и два гълъба идват — единият каца, другият се колебае. Жената слага ръка върху него.

Гълъбът наистина е странен — черен, сякаш е опушен и с малки шарки на гърба. Гърдите му са малко по-светли, а на бедрата има почти бели пера. Човката му е жълтеникава с ивица виолетово-синьо, а крачетата — жълто-розови, почти с цвета на сьомгата. Описвам всичко това на сляпата дама, а тя преглежда гълъба и отстранява няколко люспи от крачето му.

— Тази птица не е млада. Трябва да е на повече от пет години. Казва се Никол. Отдавна е в ятото. Има най-малко петнайсет гнезда и повечето й малки са пораснали. Някои от синовете й са напуснали ятото. Тя слабее и мисля, че тази година ще направи само едно гнездо. От начина, по който я описвате, гълъбицата не е много красива, нали? Винаги съм мислила, че е една от най-хубавите. Предполагам, че онова, което ние, хората, намираме за красиво у гълъбите, не е задължително така за тях. Може би понякога е най-добре да си сляп, за да виждаш нещата такива, каквито са и да не си заслепен от начина, по който изглеждат.

Тя нежно отпраща Никол и на ръката й кацва друг гълъб — почти чисто бял и със симетрични синьо-сиви шарки. Голям е и на шията има оттенъци от всички цветове на дъгата. Човката му е красива, а крачетата — почти без люспи и със синкави нокти. Описвам го, колкото е възможно по-подробно.

О, да. Винаги съм имала чувството, че този гълъб е бял. Много е деспотичен, а е едва от миналогодишното гнездо. Почти винаги е един от първите, които идват при мен, но не защото му има нещо. Само иска зрънцата, които им давам.

Тя започва да го храни със зрънца от отделна торбичка и гълъбът бързо ги кълве от пръстите й. Дамата го отпраща по-припряно от останалите.

Седя и описвам всяка птица, която долита. Това продължава повече от час. Доставя ми удоволствие да описвам точно гълъбите. Това има нещо общо с внимателното взиране, докато рисувам. Но в същото време искам да се заловя за работа.

Е, мосю Художник, мисля, че за днес стига. Има два гълъба, които не дойдоха. Вероятно са с друго ято или нещо им се е случило. Броят на гълъбите, убити от бясно препускащите автомобили в този град е ужасяващ. Колите никога не спират и блъскат гълъбите по улиците. Трябва да приемат закон срещу това.

Не й разказвам как птиците губят цвета си, как перушината им се размазва под гумите и накрая изчезват на асфалта. Стават на нищо.

Е, отивам да приготвя нашия обяд. Ако спрете да рисувате, когато чуете камбаните, ще ви очаквам десет минути по-късно. Можете да донесете кутията си и да я оставите в предверието. Както желаете.

Тя покланя леко глава и започва да прибира инструментите си. Аз се връщам към рисуването. Работата, която току-що съм свършил, е дори по-хубава, отколкото си спомням. Започвам да оцветявам дългата фасада на нефа, опитвайки се да разнообразя еднообразието на камъка със сенки, петна от времето и отблясъци, като същевременно се мъча да съчетая всичко. Работя и върху зеленината на дърветата. Когато получа цвят, който чувствам, че ще подхожда другаде, слагам го там. Статуята на Дидро придобива грижливи, но неясни очертания, когато уеднаквявам цвета на небето и този от изпражненията на гълъбите и го смесвам с нюанса на окисления бронз. Усещам, че този път отчасти навлизам в картината. Времето сякаш лети.

После чувам църковните камбани. Не знам кога са започнали да звънят — толкова съм погълнат от заниманието си. Бързо прибирам нещата си в кутията. Слагам шишетата с терпентина и лака в джобовете си и изчиствам боята от четките. Готов съм за нула време. Оглеждам се да проверя дали не съм забравил нещо. Взел съм всичко. Тръгвам покрай Дидро и надолу по хълма, към улица „Сизо“.

Вляво намирам номер пет. Стара сграда с наклонени от годините стени, строена във времената, когато хоросанът не е бил толкова устойчив. Стълбището е тясно, затова се налага да сваля картината от триножника, за да маневрирам покрай ъглите. Стигам до втория етаж и оставям кутията и картината на площадката, под електрическото табло. Чукам.

Вратата се отваря почти мигновено.

Чух ви да се качвате по стълбите. Трябваше да спрете, защото картината е твърде голяма, за да мине покрай ъглите, нали?

Аз кимвам, после осъзнавам, че трябва да говоря. Необходимо е известно време, за да свикнеш с присъствието на слепец.

— Точно така. Блъснах я в почти всички ъгли.

Влизам. Апартаментът е хубав, но тъмен. Гледа към вътрешен двор. За нея, разбира се, мракът не е неудобство. Макар че всичко е подредено, мазилката виси от тавана, тапетите са се отлепили от стените и дървените части не са боядисани.

Килимите са протрити. Контрастът между добре поддържаната жена, грижливо подредената маса и всеобщия порядък в стаята и състоянието на апартамента е странен.

Нещо по-лошо, на двата прозореца, гледащи към мрачния вътрешен двор, висят дрипави зелени пердета, избелели от годините и превърнали се в жълтеникави ленти. Виждам пет врати и мислено влизам в другите стаи. Възрастната дама си е сложила престилка и се усмихва.

— Моля ви, ако искате да се измиете или имате някакви потребности, тоалетната и мокрото помещение са ей там.

Аз наистина съм много мръсен — както от начина, по който живея, така и от рисуването. Покланям се и се усмихвам, макар че тя не вижда това и за да компенсирам, й благодаря. Отправям се към вратата, която ми е посочила.

Влизам, затварям и осъзнавам, че в тоалетната цари пълен мрак. Отварям вратата, за да потърся ключа за осветлението и го намирам. Щраквам, но светлина не блясва. Поглеждам нагоре и виждам, че от тавана виси крушка със зелен метален абажур. Отвинтвам я — класическа френска старомодна крушка. Изгоряла.

Ориентирам се, затварям отново, вдигам седалката на тоалетната чиния и стискайки я с колене, свалям ципа си. Знам, че слухът на сляпата дама е свръх изострен и пикая върху вътрешната страна на чинията, за да не вдигам шум. Надявам се, че не мокря пода. Пускам водата и отварям вратата. Надзъртам назад и виждам, че за щастие съм се изпикал в тоалетната чиния.

После отивам в мокрото помещение. Там има само студена вода и вана, направена от емайлиран метал и поставена на лъвски лапи.

Ключът за осветлението там също не работи. Дори не се качвам на ръба на ваната да проверя крушката. След като години наред в апартамента е живял слепец, или крушките са изгорели, или жичките са изтънели и е станало късо съединение. Френското електричество тече на приливи и отливи, от които крушките изгарят, колкото и да внимаваш.

Този път оставям вратата отворена, докато мия ръцете си. Над ваната виси старомоден нагревател и има топла вода. Бих дал среден по размери акварел, за да полежа половин час в сапунена вода. Но вместо това се измивам на мивката. Върху огледалото над нея има слой мръсотия и петна от мухи и не мога да се видя. Но и без това не ме интересува как изглеждам. Само искам да проверя дали имам боя по лицето си. Често държа четката със зъби, което не е много професионално и цапам бузите си.

Излизам. Възрастната дама снове от кухненския бокс, където готви, до масата, на която ще се храним. Все едно не знае какво е да си сляп. Чудя се дали в тази стая крушките работят. Обзалагам се, че в целия апартамент няма една здрава крушка.

Дамата ми посочва къде да седна и аз се настанявам там. На масата има чисти кърпи за хранене и ордьоври „Сен Жак“ от кокосов орех, горещи в черупките — изисканата кухня, с която бях свикнал по работните обеди. Разбира се, когато имахме работа с французи, храната беше хубава, а цените — невероятни, но аз не плащах. Всички ние харчехме парите на други хора.

Имаше едно заведение на име „Кок Харди“ на около петнайсет минути от офиса ми и често обядвахме там. Персоналът едва ли не пъхаше храната в устата ни, а сервитьорът стоеше до нас и непрекъснато ни поднасяше разни вкусотии. Сметката след такива разточителни обеди беше достатъчна, за да изкарам сега шест месеца.

Но това тук, в тази тъмна стая е добро начало за един от едновремешните ми обеди.

Възрастната дама е сменила червения си костюм и е облякла тъмносин пуловер с бяла якичка и тъмносиня пола. Оскъдната светлина се процежда през прозорците зад нея и озарява косите й. Сплела ги е на плитки и ги е увила около главата си почти като корона.

Добър апетит, мосю Художник. Надявам се, че кокосовите коктейли ще ви харесат.

— И на вас добър апетит, мадам. Сигурен съм, че ще ми харесат. Това е един от любимите ми ордьоври.

Аз съм мадмоазел.

— Добре, мадмоазел. Добър апетит.

Храним се бавно и внимателно. Кокосовият коктейл е един от най-вкусните, които съм опитвал. Смесица от миди, бял сос, гъби и „Арманяк“. Има и малко скариди, всяка с размерите на нокът. Чудя се как възрастната дама е успяла да го приготви.

Отдавна ли рисувате, мосю?

— Сложна история, мадмоазел. Учих изобразително изкуство преди много години, а после работих в една голяма американска корпорация, първо в Америка, сетне тук, във Франция. Но сега отново се върнах към рисуването.

Пенсионирал ли сте се?

— Да, би могло и така да се каже, но всъщност имам чувството, че съм започнал работа след дълго прекъсване.

Тя млъква. Нямам желание да разказвам цялата история. Още е твърде болезнена за мен. Сещам се, че исках да се отбия в представителството на „Американ Експрес“ и да напиша писмо. Ще го направя, преди да затворят.

За да сменя темата на разговора, решавам, че може би сега е моментът да повдигна въпроса с включването на възрастната дама в картината ми. Неизвестно защо, все отлагам да й го кажа.

— Мадмоазел, надявам се, че няма да възразите, но искам да ви кажа, че бих желал да ви нарисувам, както седите с вашите гълъби на каменната пейка в нозете на мосю Дидро.

Ръката й застива на половината разстояние от устата. После тя оставя вилицата и внимателно избърсва устни с кърпата. Поглежда ме право в очите и виждам, че в нейните бликат сълзи.

Много ви благодаря. Ще бъда много щастлива, ако ме включите в картината си. Едно от най-неприятните неща за незрящите е усещането и убеждението, че никой не те вижда. Повечето време се чувствам ужасяващо невидима. Мосю, за мен ще бъде огромно удоволствие да знам, че съм изобразена във вашата картина и в света, който вече не виждам. Така ще бъда видима за всички.

Тя навежда глава и нежно избърсва с кърпата ъгълчетата на очите си.

И през ум не ми минаваше, че ще стане такъв голям въпрос. Обикновено бих започнал да се ядосвам. Понякога, когато рисувах акварели и хората искаха да ги включа в картината, бях убеден, че това ще я съсипе. Не умея да рисувам хора. Предполагам, че това се дължи на недостатъчната ми практика. Но след като възрастната дама не вижда и никога няма да узнае как съм я изобразил, аз съм спокоен. Няма да има значение дали ще я карам през куп за грош. Дори може да залича образа й, ако стане твърде лош. Само картината ще знае това, а тя е част от мен. Но се радвам, че споменах за идеята си.

Дамата става, приближава се до мен и с уверено движение взима чинията ми и тризъбата вилица и ги отнася в кухненския ъгъл. Долавям уханието на нещо вкусно, което къкри в тенджерата. Надявам се, че няма да е някое полусурово месо, сготвено по начина, по който французите твърдят, че трябва да се приготвя. Не съм убеден дали ще се справя с него след принудителното си вегетарианство.

Но не, отново е едно от любимите ми ястия. Жената сигурно чете мисли. Поднася ми месо ала крем с гъби, печено в раковина и гъст сос, леко подправен със същия „Арманяк“, който бе сложила на кокосовите коктейли. Донася и няколко печени ябълки и тънки бели аспержи. Получавам най-доброто от споразумението. На тази цена, ако иска, ще й опиша всички гълъби в Париж.

Пък и ми е приятно да бъда с нея и да ям толкова вкусна храна и то по такъв цивилизован начин. Храним се, обсъждаме ястията и разговаряме за гълъбите и за рисуването ми — нищо сериозно. Знам, че тя изпитва любопитство към мен, но е истинска дама и не задава проучващи въпроси. Понякога е трудно да бъдеш в компанията на жени, особено на американки. Те разпитват за всичко, дори преди да ги опознаеш. Тази е чудесна дама от старата школа, истинска лейди.

Свършваме с месото и тя донася плодове и сирене. Отново всичко е съвършено. Как ли ще се върна към постния си гювеч?

Накрая има кафе. Тя се приближава до един по-висок бюфет, покачва се на столче и измъква някаква прашна бутилка. Избърсва я и я слага в средата на масата.

Кафето, разбира се, е забележително. Пием го бавно. Тя поглежда — ако действително може да вижда — към мен.

Кажете ми, мосю, в бутилката наистина ли има круша?

Красиво шише. Прилича на оригинален ликьор „Поар Уилям“ — толкова е прашно.

— Да, вътре наистина има круша.

Това е последното, което баща ми изпрати, преди да го убият. Сестра ми Роланд настояваше да не го пием и да го държим заключено в килера в чест на паметта му.

— Много умно от нейна страна.

Мосю, днес бих искала да пия заедно с вас от тази бутилка. Беше толкова отдавна. Време е.

Решението е нейно. Харесвам този ликьор. Човек може да усети вкуса на хрупкавата сърцевина на крушата, когато е достатъчно отлежал, а този със сигурност е такъв и мисля, че дори се е поизпарил.

— Много любезно от ваша страна, мадмоазел. Но сигурна ли сте, че искате да го изпиете след всичките тези години?

Да, убедена съм.

Тя отново ме поглежда с онези ясни незрящи очи.

Знаете ли как крушата влиза в шишето, мосю?

Никога не съм мислил за това. Знам, че можеш да накиснеш яйце в оцет и после, когато омекне, да го вкараш през гърлото на бутилка, където то отново се втвърдява, но никога не съм опитвал. Предполагам, защото не съм бил достатъчно любопитен. Но не мисля, че това може да се направи с круша.

— Не, мадмоазел, нямам представа. Интересно е, като се замисли човек за това, нали?

Аз знам как го правят. Изчакват, докато пчелите опрашат цвета на дървото, сетне го пъхат в бутилката и я завързват за клона. Крушата се ражда и расте в шишето. Когато плодът стане голям, прерязват дръжката, свалят бутилката от дървото и наливат ликьора, направен от другите круши. Запушват я здраво с коркова тапа и крушата остава завинаги в шишето. Повече не може да излезе. Не е ли това прекрасна идея, макар и толкова тъжна?

Тя става и пъргаво се приближава до едно чекмедже. Изважда тирбушон и ми го подава.

— Ще бъдете ли така любезен, мосю, да отворите бутилката? И после ще пием от този ликьор, който от петдесет години чака нас, заедно с крушата.

Нагласям тирбушона и започвам да го въртя, а тя отива до бюфета и се връща с две чашки. Отстрани имат гравирани купидони обградени с листа. Дамата сякаш наблюдава как изваждам корковата тапа. Долавям аромата, който изпълва стаята. Подавам й бутилката.

— Ако обичате, бихте ли наляла, мадмоазел? Знам, че мъжът трябва да направи това, но случаят е толкова специален — лично тържество — и ви моля да сипете вие.

Тя взима бутилката. Ръката й не трепери. Налива в чашките, като държи пръста си отвътре, до ръба и щом ликьорът стигне до там, спира. Нещо, за което никога не бих се сетил. Но ако бях сляп, може би щях да се сетя. Всички ние сме слепи за толкова много неща.

Тя приключва с наливането и внимателно оставя шишето на масата. Вдига чашата си към мен и ме поглежда в очите.

Моля ви, преди да отпием, бихте ли ми казали името си, мосю? Не искам да бъда неучтива, но ми се струва уместно, че щом делим тази напитка, би трябвало да знаем поне това един за друг.

Естествено. От една година насам никой не ме е питал как се казвам. Почти съм забравил, че имам име.

— Наричат ме Джак, мадмоазел. Истинското ми име е Джон, но през последната година започнах да го произнасям Жан, по френски. Звучи ми по-добре.

Американското ви име ми харесва. Като на английския престъпник Джак Изкормвача. Но мога ли да ви наричам Жак, по френски маниер? Знам, че това съответства на английското Джеймс, но бих искала да ви викам Жак.

Тя не пита как е фамилното ми име, но аз бих й го казал — каквото и да означава.

— Може ли и аз да попитам как се казвате, преди да опитаме този превъзходен ликьор?

Наричай ме Мирабел, Жак.

— Но това ми се струва неучтиво, мадмоазел, искам да кажа Мирабел. Как е фамилното ти име?

Това няма значение. Аз ще те наричам Жак, а ти мен — Мирабел. Знаеш ли, Жак, на тази земя не остана никой, който да ми казва така. Сестра ми беше последната, но тя е мъртва от петнайсет години. Не искам името и мисълта за Мирабел да умрат. Моля те, Жак, наричай ме с името от детството ми, Мирабел.

В очите й отново бликват сълзи. Допираме чашите си и те звънтят със звука на истинския кристал. Знам, че тя очаква да кажа нещо.

— За нас двамата, Мирабел и Жак, в този прекрасен ден. Да пием за мечтите на нашето минало.

И за мечтите на нашето бъдеще.

Пием. Ликьорът е невероятен. Никога не съм вкусвал толкова ароматична течност. Сякаш крушите са се свили, дестилирали и изострили уханието си, докато е останала само есенцията. И двамата пием на малки глътки, затваряме очи, оставяме топлината да се разпространи из телата ни, после едновременно отваряме очи и се усмихваме. Може да е само случайно съвпадение. Усмивката й не може да се сравни с моята, а аз знам, че не се опитвам съзнателно да подражавам на нейната. Мирабел държи чашата до гърдите си.

Сякаш баща ми е отново жив. Почти усещам присъствието му и го чувам. Толкова съм ти благодарна, Жак, за този прекрасен миг.

Изпиваме остатъка от чашите си и аз запушвам бутилката. Всяка глътка беше като първата — преживяване в друг свят.

Жак, ще изпия остатъка от бутилката само с теб. Твърде много ли ще бъде, ако те помоля утре пак да обядваш с мен?

Не бързам да отговоря. От една страна не искам да се сближавам с никого, дори да е само една възрастна сляпа дама. Но от друга, изпитвам желание да бъда с нея. Усещам, че у мен се разбиват ледени късове.

— Да, Мирабел, и благодаря. Но първо трябва да издържиш проверката.

Тя се навежда напред, явно озадачена.

— Утре трябва да ми кажеш какви са цветовете и шарките на всеки гълъб, който идва при теб. Да ми покажеш какво си научила днес.

Мирабел се усмихва и това е най-непринудената й усмивка досега.

Научих много, Жак. Ще останеш изненадан.

Скоро след това ставам и се отправям към вратата. Взимам кутията от коридора и излизам. Мирабел ме изпраща до вратата. Отказва на предложението ми да й помогна да разтреби масата и да измие чиниите.

Не, Жак, искам това време за себе си, за да изживея отново удоволствието от нашия обед. Пък и няма да е честно, ако стоиш затворен тук в този прекрасен ден, когато трябва да завършиш картината си. Довиждане засега. Au revoir.

Слизам по стълбите и се усмихвам на новото си име. Жак. Дори не съм сигурен дали мога да го напиша на френски.

 

 

Останали са два подходящи часа за рисуване. Леко се затруднявам при изобразяването на улицата на преден план и на далечината в десния ъгъл. Мисля да нарисувам автобус на спирката, но това ще противоречи на основния ми замисъл. Няма да включвам и автомобили. Онова, което се опитвам да пресъздам, е Париж, който някак е надживял времето и е такъв, какъвто винаги е бил, но същевременно никога няма да бъде. Не изобразявам и телевизионните антени, колите, мотоциклетите, нито дори велосипедите. Рисувам ли хора, правя ги толкова неясни, че няма проблем с износените им дрехи.

Освен това открих, че когато включвам фигури, независимо колко усилено съм работил върху цялостния обхват на картината, хората възприемат предимно фигурата. Забелязах го при акварелите. Създавам цяла композиция от сгради със сенките по тях, капаците на прозорците, комините, извисили се към небето и усещането си за пространство и после допускам грешката да нарисувам жена, която простира дрехи на един от прозорците. Хората поглеждат картината ми и я кръщават „Жена, простираща дрехи на прозореца“. Но я купуват, при това много по-често, отколкото ако нямаше жена на прозореца.

Вероятно и с тази картина ще възникне същият проблем. Никой не може да пренебрегне небето, дърветата, църквата „Сен Жермен де Пре“, „Ле Дьо Маго“, Дидро и цялостната композиция, но картината ще бъде само „Дамата в червено с гълъбите“. Обикновено става така. Но в случая, заради всичко, което стана, мога да го преживея.

До известна степен решавам въпроса с долния десен ъгъл, като изобразявам сенките, хвърлени от дърветата и облите камъни, които по-рано стояха там, но сетне бяха залети с асфалт. Това не е най-доброто решение, но е единственото, което ми хрумва.

Откривам, че срещам най-големи затруднения, когато работя в горния ляв и долния десен ъгъл. Не подозирах, че отново ще имам същия проблем, докато не стигнах до там. Понякога мисля, че никога няма да се науча.

Надрасквам името си и датата. Почти не се виждат, защото използвам върха на четката. После обръщам картината, озаглавявам я „Мирабел и Дидро“ и пак написвам датата и името си. Възрастната дама наистина се вмества в тази картина. Сякаш винаги е била там.

Слънцето вече не озарява фасадата на църквата, когато прибирам нещата си и тръгвам към къщи. Утре ще използвам едно от големите си плата. Не съм сигурен какъв сюжет ще избера, но знам, че ще рисувам някъде наблизо до мястото, където бях досега. Когато рисувах с моливи и водни бои открих, че всяко кварталче има своите особености и една картина води до друга. Може би ще се опитам да изобразя площад „Фюрстенберг“. Красив е и съм го рисувал три пъти с водни бои и четири-пет пъти с моливи. Когато положението станеше безнадеждно, винаги продавах по няколко рисунки на този площад. Пък и ми правеше удоволствие да го рисувам — това е истинско предизвикателство на непосредствеността. Оттам рядко минават туристи, но и мястото не е точно туристически капан.

 

 

Отбивам се в представителството на „Американ Експрес“, точно преди да затворят. Няма нищо за мен. Изваждам от джоба на якето си прегънат на две лист хартия и плик и използвам молива за рисуване, за да напиша сравнително дълго писмо. Опитвам се да опиша картината, която току-що завърших и да им разкажа нещо за сляпата възрастна дама на име Мирабел. Завършвам с уверенията, че съм добре, но всички те ми липсват и пускам писмото до Лори на новия й адрес.

 

 

На другата сутрин, след кроса, докато вървя из града, осъзнавам, че очаквам с нетърпение да видя Мирабел — не само, за да се насладя отново на превъзходните й ястия, но и да бъда известно време с нея, да поглъщам силата и жизнеността й и да усещам нейната загриженост, чувствителност и съпричастност.

Денят е хубав. Има още повече слънце и още по-малко облаци. Някои от тях са меки и разпокъсани и се носят тихо и бавно по небето. Ако не спреш и не ги изравниш с нещо на земята, едва ли ще разбереш, че се движат.

Облечен съм в обичайния екип за рисуване — прокъсано и многократно кърпено джинсово яке, което купих за двайсет франка от един пазар за употребявани дрехи. Не си сложих зелената вълнена риза, която обикновено нося под него. Повечето й копчета липсват, но тя все пак топли. Когато тичах тази сутрин, установих, че няма да се нуждая от нея. Започвам да мисля, че дори якето няма да ми трябва. Париж ни предлага да опитаме каква ще бъде пролетта и може би дори малко от лятото.

Стигам до мястото и решавам да нарисувам площада от горната страна и вляво от улицата, която води към него. Всъщност се разполагам на самия площад, защото искам лампите в средата му да бъдат в центъра на картината ми — един вид фокус, около който да се върти всичко друго. Обичам чувството, че съм на въртележка.

Рисувам много внимателно с моливите, представяйки си цялата картина. Удивително е, че човек може да рисува нещо няколко пъти и винаги да го изобразява по различен начин. Готвя се да сложа на палитрата боя за фона, когато започвам да мисля за минаващото време. Нямам часовник. Забравих го. Оставих го на нощното шкафче в спалнята ни, когато събрах багажа си преди повече от година, затова питам минувачите колко е часът. Едва десет без пет.

Затварям кутията, премятам я на гръб и се придвижвам по площада, към църквата „Сен Жермен де Пре“. Поглеждам към улицата, там, където обикновено Мирабел седи на обичайното си място. Опитвам се да преценя колко наблизо мога да се промъкна, преди да ме е усетила. Вървя предпазливо. Ако някой ме гледа, ще помисли, че наистина съм нещо като Джак Изкормвача, специализирал се по възрастни дами, защото буквално стъпвам на пръсти. Преди да стигна на шест крачки от нея, тя се обръща към мен и се усмихва.

Помислих, че няма да дойдеш, Жак. Разбрах, че не си тук и се разочаровах. Много мило от твоя страна, че в края на краищата дойде.

— Позна ме по миризмата, нали, Мирабел?

Тя се усмихва и изважда за мен втората си надуваема възглавничка.

Не, в кутията ти има нещо, което подрънква, докато вървиш. Звучи като метал, удрящ се в дърво. Едва после долових миризмата ти.

— Толкова ли лошо воня? Между другото, на какво мириша?

О, Жак, ти искаш да узнаеш всичките ми тайни. Е, добре. Миришеш на терпентин, разбира се, и малко на пот, защото се съсредоточаваш много усилено. Миришеш и на…

Тя млъква.

Миришеш на мъж. Имаш специфичен мъжки мирис. Не е уханието на тютюн като на баща ми и на някои други мъже, нито на парфюма, който толкова много мъже си слагат в днешно време. Понякога ми е трудно да ги различавам от жените, освен по звука на обувките им, но дори той се променя. Имаш много специфичен мирис. Не мога да го опиша, но ми харесва. Най-близкото, за което се сещам, е миризмата на конете.

Надувам възглавничката и сядам до Мирабел.

— По-добре да не сядам твърде близо до теб, Мирабел. Не съзнавах, че воня толкова неприятно.

Не, Жак. Обичам да седиш близо до мен. Не забравяй, че мирисът ти ми харесва. Ухае на нещо здраво и силно. А сега, готови ли сме за проверката? Ще докосвам гълъбите си и после ще ти казвам как изглеждат, нали така?

— Точно така. Но аз само те подразних, Мирабел. Това е невъзможно.

Ще видим.

Тя протяга пръст и един от гълъбите, който кръжи около нея, каца. Мирабел го взима, обръща го насам-натам и го опипва.

Този е светлокафяв с две тъмнокафяви ивици на крилете. Има по-жълти очи от другите, а крачетата му са червени. Ти се възхити на тази птица и каза, че е приемлива, дори за гълъб. Така ли е?

Тя има право. И още как. Дори казва неща, които не се сещам да съм споменавал.

— Не мога да повярвам, Мирабел. Хайде, опитай пак.

На ръката й каца друг гълъб — тежък и тъмносин с ивици на крилете, съвсем обикновен на вид. Мирабел гали шията му с пръст и масажира крачетата и стъпалата. Сетне ме поглежда.

Този е синкавосив с две по-тъмни ивици на крилете. На шията си има червено — досущ петел. Крачетата му са бледорозови, но по-тъмни от кехлибарените очи.

Тя дава на гълъба зрънца и го пуска да отлети.

Не съм сигурна какъв цвят е кехлибарът, Жак. Оранжев или жълт?

 

 

Проверяваме цялото ято. Единственият недостатък в съвършените й отговори е един малък сив гълъб, който не дойде предишния ден. Веднага щом го хваща, Мирабел ми казва, че не знае какъв е цветът му.

Минава час и аз съм готов да се върна към картината си и да започна с фона.

Къде рисуваш, Жак?

— На площад „Фюрстенберг“ и улица „Жакоб“.

О, да. Красив площад. Играех на топка там, когато бях дете. Това е едно от специалните за мен места.

— Какво искаш да кажеш — че това е едно от любимите ти места?

Да, така е, но и нещо повече. Много е сложно. Сега отивай да рисуваш, а аз ще ти обясня, докато обядваме. Трябва да отида да приготвя обяда. Храната за седмицата беше доставена от пазара тази сутрин, така че е съвсем прясна.

Тя започва да прибира нещата си.

Една от странностите на слепия е, че когато спре да ти говори, ти сякаш изчезваш. Стоя там няколко секунди и я наблюдавам, а после се връщам по булеварда. Още съм изумен от способността й да описва толкова подробно гълъбите. Как е възможно една възрастна жена да има такава забележителна памет?

След малко се залавям с картината си. Камбаните на „Сен Жермен де Пре“ започват да звънят сякаш веднага. Нарисувал съм небето и лявата страна на площада с оголелите дървета. Картината е хубава и все още всичко изглежда възможно.

Обядът е чудесен. Опитвам се да говоря за принудителното си вегетарианство и как не ям толкова много месо както преди. Тя е поднесла телешко със зелен фасул и печени ябълки. Приготвени са великолепно. Този път забелязвам как вероятно чисти, защото кухнята е подредена. Всичко, с изключение на абсолютно необходимите съдове, е накиснато в гореща вода в умивалника.

После ме пита къде живея. Разказвам й за тавана, където съм се настанил незаконно, как готвя, откъде намирам храна и за кросовете — почти всичко за живота, който водя, дори за вонята на лепилото и ударите с чука. Опитвам се да го разказвам колкото е възможно по-хумористично. И наистина, ако човек се замисли, всичко това е ужасно смешно.

Тя се вторачва съсредоточено в очите ми.

Но защо живееш така? Какво ще правиш през зимата, когато стане студено?

— Миналата зима оцелях, а тогава нямах таван, където да се подслоня. Сега имам дом. Тази зима ще си купя още едно одеяло от битпазара и всичко ще бъде наред.

Свършваме с обяда. Тя става, взима столчето и се качва за шишето „Поар Уилям“. Понечвам да й помогна, но после отново сядам на мястото си. Мирабел е твърде бърза. Докато седи на столчето и се протяга нагоре, виждам, че краката й са тънки като на младо момиче на около тринайсет-четиринайсет години. Носи бабешки чорапи. Приближава се до масата. Знам къде са чашите и ги донасям. Тя ми подава бутилката.

Моля те, Жак, ще налееш ли ти този път? Искам да почувствам, че ме глезят, грижат се за мен и се държат с мен като с млада жена.

Тя сяда и кръстосва глезени под стола. Отпушвам шишето. Уханието на круши отново изпълва стаята и тя го вдъхва. Напълвам чашите. Подавам й едната, взимам моята и се чукаме.

За Жак, един от най-добрите художници на света.

— Откъде би могла да знаеш това, Мирабел?

Защото съм сляпа ли? Знам повечето неща, именно защото съм сляпа. Знам, че си добър художник.

— Добре, тогава. За Мирабел, най-добрият сляп критик на изобразителното изкуство на света. Нека всички критици притежават такива задълбочени възприятия.

Отпиваме и аз си спомням.

— Мирабел, ти каза, че площад „Фюрстенберг“ е едно от специалните за теб места. Какво имаше предвид? Обеща да ми обясниш.

Тя отново отпива и навежда глава към масата, после ме поглежда.

Знаеш ли какво, Жак, аз всъщност не съм сляпа.

Поглежда ме право в очите. Не се изненадвам. Само се чудя защо се преструва. Защо, за Бога, се блъсна в мен, докато рисувах и се нарани? Дали не съм се забъркал с поредната откачалка?

Разбираш ли, очите ми са абсолютно наред, нищо им няма. Нервите ми отвеждат в мозъка всичко, което виждам.

Тя млъква.

Но умът не ми позволява да виждам. Сляпа съм на истерична основа, както казват. Опитах всичко, но от четиринайсетгодишна възраст не виждам нищо.

— Искаш да кажеш, че не ме виждаш сега, пред теб? Не виждаш ли тази стая? Какво виждаш?

Виждам само виденията, които са в главата ми. Имам свой собствен свят от неща, които виждам, но всички те са отдавнашни образи и видения от детството ми. Лекували са ме много доктори. Сестра ми ме води на психиатри и на други специалисти. Понякога мисля, че никога няма да прогледна. Препоръчаха ми да си спомням местата от детството, които съм обичала, да затварям очи и да си спомням какво съм преживяла там. После да отварям очи и да се надявам, че действително ще видя всички онези неща от реалния свят, но никога не се получаваше. Запомнила съм двайсет и две места — всички тук, в квартала. Те са почти като пощенска картичка пред очите ми. В продължение на много години ходех на тези места и се съсредоточавах, опитвайки се да видя нещо — и най-малката светлинка, но нищо не ставаше. Площад „Фюрстенберг“ беше едно от онези места.

— Но какво се е случило? Как е станало така, Мирабел? Това е ужасно.

Ужасно е за теб. Но за мен не. Лекарите ми казват, че не виждам, защото дълбоко в себе си не искам да виждам. Страхувам се.

— От какво се страхуваш, Мирабел?

От онова, което ще видя. Научих се да харесвам собствения си свят, в който живея. Да, трудно е да си сляп, но в същото време е много успокояващо.

— Боже мой, но какво се е случило? Защо се страхуваш?

Тя отново отпива от ликьора и задържа чашата пред гърдите си. Никога не съм виждал някой да прави така. Може би не оставя чашата на масата, за да не я бутне несъзнателно с ръка.

Може би друг път, Жак. Сега искам да поговорим за нещо по-важно, ако може.

Какво би могло да бъде по-важно от слепотата й? Чакам.

Бих искала да ме нарисуваш. Ти вече ме изобрази в нозете на Дидро и това ми достави огромно удоволствие. Имам чувството, че съществувам във външния свят, а не само в света на моето въображение. Моля те, би ли ме нарисувал?

Не очаквах това. Притеснявам се. Отпивам от ликьора и се опитвам да измисля какво да кажа и как да й откажа, без да нараня чувствата й.

— Аз не съм портретист, Мирабел. Още от ученическите си години се опитвам да рисувам хора. Не можех да го правя тогава и мисля, че не мога да го правя и сега.

Да, но този портрет ще видиш само ти. Аз не мога да те критикувам. Дори не знам как изглеждам. Само искам да нарисуваш една картина — предмет, който ще каже нещо за начина, по който ме виждаш и за чувствата ти към мен. Това ще означава много за мен.

— Но, Мирабел, това е много скъпо. Ще бъда щастлив да те нарисувам безплатно, но после не мога да ти подаря портрета. Франковете ми свършват.

В такъв случай можеш да вземеш портрета. Предпочитам да е така. Но няма да ме рисуваш безплатно. Искам да ми кажеш колко взимаш обикновено. Все едно е по поръчка.

— Това ще бъде първата ми поръчка, Мирабел. Но ти нямаш представа от цената. Трябва да взимам по триста франка на картина, за да ми останат достатъчно пари да живея.

Няма да платя триста франка.

Тя млъква. Хванат съм на въдицата. Мирабел просто няма представа как стоят нещата. Ала сега я виждам по различен начин. Представям си я като картина. Бих искал да я нарисувам, ако тя има желание да ми позира. Бих искал да изобразя вътрешното й спокойствие, жизненост, самота и смелостта, ако тези неща могат да бъдат нарисувани. Това би означавало още пари за бои, но са ми останали само няколко франка, пък и нали идва лятото — все ще продам нещо на туристите. Може да се кача на Монмартр и да поиграя с другите в зоопарка на художниците. Убеден съм, че там ще продам нещо.

Жак, трябва да ти платя най-малко хиляда франка, инак не може да ме рисуваш. С радост ще дам повече, ако искаш.

По дяволите, не съм се откачил от въдицата. Всъщност съм налапал стръвта. Мирабел става и се понася по онзи особен неин начин — не влачи крака, но ги вдига едва-едва и опипва земята пред себе си, сякаш се кани да обуе чехли. Бързо се приближава до бюфета. Каква ли още вкусотия ще извади?

Тя смъква отгоре някаква метална кутия с емайлирани рисунки, маха капака и бръква вътре. Изважда една, после още две банкноти от петстотин франка. Затваря кутията и я оставя на мястото й. Връща се на масата.

Сега знаеш къде сляпата дама крие всичките си пари. Тя не ги крие от себе си.

Подава ми банкнотите. Не искам да ги взема.

— Изчакай, докато завърша портрета, Мирабел. Това е лудост.

Не, лудост е да чакаш да завършиш картината, преди да съм ти платила. Какво значение има? Така ще имаш пари. И без това ги държа в кутията ей така, за нищо. Можеш да си купиш бои, с които да рисуваш по-добре. Така е много по-логично.

Тя протяга парите още по-близо към мен, като през цялото време ме гледа в очите. Взимам банкнотите. Мирабел има право.

Ако дойда там, където рисуваш сега, на площад „Фюрстенберг“, може ли да седна до теб? Няма да ти преча. Само искам да те чувствам, като рисуваш и да знам, че действително виждаш онова, което аз само си спомням. Имаш ли нещо против?

Нямам нищо против, но как ще стигне дотам? Това означава да пресече булевард „Сен Жермен“ — широка и оживена улица, каквато една сляпа възрастна дама едва ли би трябвало да прекосява.

— Ела с мен, ако искаш. Ще ти помогна да пресечеш „Сен Жермен“.

Не, първо трябва да разтребя тук. Ще се изненадаш, като видиш колко добре се ориентирам. Ходя навсякъде из Париж. Преди да прекося булеварда, се заслушвам в стъпките. Започнат ли да се движат, тръгвам с тях. Пък и все се намира някой, който да помогне на една възрастна дама в червен костюм и с бял бастун. Понякога почти се виждам във въображението си. Разбира се, сега булевардът е съвсем различен от времето, когато виждах, но аз се ориентирам по звуците и миризмите.

И така, тръгвам. В момента светлината е напълно подходяща. Осъзнавам, че в края на краищата, ще рисувам две картини едновременно, дори всяка да ми отнеме по няколко дни. Ще ми трябва едно платно за утринната светлина и второ за следобедната. Хилядата франка наистина ще ми послужат.

Рисувам от един час, когато поглеждам до себе си и виждам Мирабел. Седнала е на сгъваемо столче. Усмихва се.

О, видя ме. Тук съм от известно време, но ти беше толкова зает да се взираш, че не ме видя. Понякога твърде усърдното взиране може да причини слепота. Не е ли интересно?

Тъкмо бях започнал да рисувам глобусите на уличните лампи насред площад „Фюрстенберг“. Кълна се, че всеки има леко различен оттенък. Не се ли вгледаш, ще помислиш, че всичките са бели, ала единият е синкавобял, другият зеленикав, третият жълтеникав, а четвъртият има виолетов оттенък. Никога нямаше да забележа това, ако не бях започнал да ги рисувам. Опитвам се да го обясня на Мирабел. Тя затваря очи, докато говоря, сякаш се опитва си припомни образите в представите си. Известно време мълчим.

Жак, имаш ли нещо против, ако поговоря за онова, което виждам във въображението си, вслушвайки се във вятъра и вдъхвайки мириса на улицата, боята и теб? Спомняйки си времето, когато бях малко момиченце?

— Не. Ще ми бъде много приятно, Мирабел.

Ами, преди всичко си спомням, че тук бях като в огромна стая, сякаш не се намирах навън. Дърветата ме скриваха като чадър. От двете страни на уличните лампи имаше пейки и аз седях и гледах глобусите, въртейки глава насам-натам, за да наблюдавам как отражението ми се мести. Стените тогава бяха сиви, синкавосиви, виолетови и кафяво-сиви и когато слънцето ги озареше, те сякаш блясваха с бяла неонова светлина — досущ като небето, прозиращо между листата на дърветата. Сега разбрах, че са боядисали стените в бяло, жълто и светлокафяво. Сигурно е красиво, но не е това, което си представям. Когато бях дете ми се струваше, че улицата към „Жакоб“ е много дълга. Пързаляхме се на ролкови кънки по нея. Тогава имаше малко автомобили и много коне. Само част от улицата беше равна, останалото бяха камъни. Улица „Кардинале“ не беше павирана. Прозорците бяха отворени почти през цялото време и ще останат винаги отворени в паметта ми — с цветята и прострените дрехи, като пеперуди на зеления фон на дърветата. Пролетно време дърветата имаха пурпурни цветове, които после падаха. Събирахме венчелистчетата в полите си и се замервахме с тях. Бяха прекрасни времена.

Тя млъква. Очите й са още затворени. Мирабел внася такава свежест и мечтателност в онова, което виждам, че усещам как превъплъщавам някои от чувствата й в картината си. Сега имам избор за почти всяко решение — онова, което виждат очите и въображението ми, избирателното виждане на художника и представите на Мирабел. Досущ гълъб в небесата над „Сен Жермен“, аз летя във виденията й и изобразявам желанията й.

Тя продължава да говори, съживява съхранените спомени и всичко започва да ми се струва много по-реално, отколкото го виждам с очите си.

Започвам да мисля, че и аз ослепявам. После осъзнавам, че се е стъмнило. Нямам представа колко е часът, но картината е почти готова. Не вярвах, че ще свърша толкова много работа за един-единствен ден. И всичко, което съм нарисувал, е свързано. Нещо повече, то възпява чувствата ми към Париж, към Мирабел и в голяма степен нейните чувства към Париж, когато е била малко момиченце и сега, като сляпа възрастна жена.

Прибирам кутията си. Мирабел носи зрънца за гълъбите. Голяма част от ятото от „Сен Жермен де Пре“ идва тук и кълве остатъците от храната, която туристите или другите оставят на земята. Облягам се на стената, до която седи Мирабел. Сгъваемото й столче е страхотно. И на мен ми се иска да имам такова. Понякога гърбът ме заболява от стоене. Тя се обръща към мен.

Усещам, че става хладно. Наистина ли се мръква? Затова ли прибра боите си?

— Точно така, Мирабел. Става тъмно и ми се струва, че и аз ослепявам.

Не, Жак, така не се ослепява.

Тя още седи там. Гълъбите са накацали около нея. Свечерява се и предполагам, че по това време се събужда инстинктът им за чифтосване, защото двама-трима мъжкари изпълняват танца на ухажването — наперват перушината си, поклащат глави, набухват пера, тракат с човки и обикалят в кръг.

Играят любовния си танц ли, Жак?

— Точно така, Мирабел. Според мен гълъбите прекарват много повече време в ухажване, отколкото другите същества.

Но знаеш ли, че гълъбите са моногамни? Изпълняват любовния си танц почти около всяка женска, но се чифтосват само с една.

— Някой ми го каза веднъж, но е трудно за вярване. Би било хубаво, ако е истина. Идеята ми харесва.

Честна дума. Виждал ли си гълъбите да правят любов на улиците, пред очите на всички, като котките, кучетата и дори другите птици?

— Не, не съм. Може би наистина имаш право, Мирабел. Гълъбите могат да научат хората как да живеят.

Те само флиртуват с женските, Жак. Показват им колко много държат на тях и ги ценят. Мисля, че е много красиво. Разтрепервам се от вълнение, когато чуя напевното им гукане, тупкащите по земята крачета и шумоленето на перушината. Това е танц, изпълнен с толкова многозначителна и същевременно безцелна страст.

Тя вдига глава към мен в синкавия здрач.

Знаеш ли, Жак, на този свят няма достатъчно любов. Понякога си мисля, че любовта между гълъбите е последната любов в Париж. В днешно време има твърде много секс, но много малко истинска любов, която сближава всички същества и позволява на едно същество да изрази съкровените си чувства към друго, за да разберат, че те са важни и ценни за тях.

Тя става и сгъва столчето си. Аз го мятам върху кутията си. Предлагам й ръката си и тя я приема.

Жак, искаш ли да те почерпя в „Ла Палет“ на улица „Сен“? Ще пийнем по чашка кафе или нещо друго. Това е заведение, отдавна посещавано от художници. Не съм била там от десетина години, откакто почина Роланд. Моля те, заведи ме там. Ще ми достави огромно удоволствие да чуя и да усетя вълнението.

Минавал съм покрай това кафене десетки пъти, но никога не съм влизал. Седенето в кафенетата не се вмества в бюджета ми. Надявам се, че няма да харча от спестяванията на Мирабел. Няма да е справедливо, нито правилно.

— Да отидем, щом искаш, Мирабел. Но ще платя аз. Вече съм богат. В джоба си имам хиляда франка.

Усмихвам й се, съзнавайки, че усмивката ми не означава нищо, защото тя не може да я види, но това ме кара да се чувствам по-добре. Усмихвам се за себе си.

Тя държи здраво ръката ми — не я стиска, а само се притиска до мен. Вечерта е прекрасна и сигурно сме много странна двойка. Влизаме в „Ла Палет“, намираме маса в дъното и двамата си поръчваме „Контрьо“ — идеален завършек на добре свършената работа през деня.

Мирабел е наострила всичките си сетива. Разбирам това по въодушевеното изражение на лицето й, по усмивката и по вътрешната й съсредоточеност. Вероятно „долавя“ повече от околната среда, отколкото аз. Затварям очи и се опитвам да преживявам всичко като нея. През това време ликьорът пристига. Разбирам, че е на масата, без да отварям очи. Около нас се разнася ухание на портокали. Чудя се дали щях да го усетя, ако очите ми бяха отворени.

— Не е ли чудесно, Жак?

Тя опипва от кръглата чаша и я върти с малките си заострени и изящни пръсти с тънка кожа.

Усещам нещата толкова силно, че все едно виждам.

Допираме чаши. Тя, разбира се, протяга ръка първа. Отдавна не съм пил „Контрьо“ и това не е от най-хубавото, но вкусът му е приятен. Е, не е като на „Поар Уилям“, но става за една пролетна вечер.

Отпиваме и се заслушваме в звуците наоколо. Аз наблюдавам влизащите и излизащите посетители, флиртуването и всеобщото оживление на младите хора. Защо художниците винаги изпитват потребността да бъдат непрекъснато в центъра на вниманието? Вероятно именно това ги прави художници или ги кара да стават такива. Те искат и изпитват необходимост да бъдат видени. Неизвестно защо не са сигурни, че ги забелязват. Чудя се доколко и аз съм такъв. Вероятно никой, притежаващ цялата обич и признание, от които се нуждае, няма никога да сътвори нищо. Той ще бъде напълно доволен от себе си. Това би погубило писателите, поетите, художниците, певците, музикантите, политиците и повечето хора, които карат света да се върти и се стремят към човешко общуване.

Тъмно е, когато изпращам Мирабел до дома й. Тя ме кани да се кача, но на мен не ми се седи в тъмната стая, а Мирабел да не съзнава това. Ще трябва да купя няколко електрически крушки и да ги сложа в апартамента й, ако ще прекарвам част от времето си там.

Разходката ми до вкъщи е страхотна. Използвам кодовия номер на вратата, който научих, докато гледах другите обитатели, промъквам се тихо по стълбището и влизам в стаята си. Дълго съзерцавам картината си на светлината на свещите и похапвам. Ако продължавам да обядвам при Мирабел, тази седмица няма да изям постния си гювеч.

Незрящ блян

Чувствам се толкова безсрамна. Чудя се дали и той го усеща, но Жак означава толкова много за мен. Трябва да има някаква представа за чувствата ми, макар да е зрящ.

Объркана съм. Вече знам как изглеждат гълъбите и това ми отне много. Мислех, че любовта ми към тях ще се засили, но тя някак намаля. Трябваше да се досетя, че ще стане така. Според мен той е убеден, че се държа детински, като съм им измислила имена, но те са единствените ми другари толкова отдавна. Надявам се, че няма нищо против да го наричам Жак. Няма откъде да знае, че така се казваше баща ми.

Почувствах нещо отрицателно, когато той влезе в апартамента ми. Толкова ли е мръсен и неподдържан? Трябва да го попитам. Ала не бива да бързам. Беше твърде много да го помоля да ме нарисува. Но сега се радвам, че го направих. Исках нещо, което да споделим. Начин да го държа близо до себе си.

Мисля, че харесва храната ми. Съдя по звуците, които издава, когато яде. Толкова се радвам, че го намерих. Чудесно е, че имам с кого да споделя крушата в бутилката.