Петър Славински
Зелената къщичка

Нашата къща е край морския бряг. В просторния двор имаме цяла горица от бадемови дървета. По тях долитат много птички: пъстри кадънки, небесносини и жълти синигерчета, пойни дроздове, орехчета… Аз много исках те да остават и зиме в нашия двор, за да ни пеят и да пазят дърветата от насекоми и гъсеници.

Още през зимата сковах една дъсчена гнездилка. Тя приличаше на малка къщичка без врата, само с едно кръгло прозорче под покрива. Боядисах я със зелена боя и я приковах на високото бадемово дърво сред двора.

Дойде пролетта. Клоните на бадема се отрупаха с цветове и къщичката се губеше сред тях като в розово облаче. И тогава откъм бадема с къщичката чух весела песничка, сякаш звъняха сребърни звънчета. На едно клонче пред зелената къщичка беше кацнало малко птиче и пееше, пееше… Главицата му беше черна и лъскава, цялото отдолу златееше, а крилцата му бяха сиво-зелени. То надникна през дупчицата в къщичката, влезе вътре, пак подхвръкна на клончето и запя. Да, къщичката му хареса!

Не видях кога звънкогласият певец си доведе невяста — мъничка синигерка. Отначало те летяха от дърво на дърво и си подвикваха. След някой и друг ден двете птички се поумълчаха — започнаха да летят като совалки: пренасяха влакънца, лишеи, перца, за да застелят къщичката си. После синигерката снесе яйца и докато ги топлеше, синигерът й носеше насекоми и гъсенички или кацваше пред къщичката и пееше. Песничките му бяха две: едната радостна — когато синигерката го слушаше от хубавия им дом, другата тревожна — когато ги грозеше опасност.

А много опасности ги заплашваха! Защото къщичката се харесваше и на другите птички.

Най-напред се полакомиха за нея врабчетата. Синигерът сърцато воюваше с тях, докато ги разпъди.

Появи се и един важен кълвач. Той изглеждаше смешничък с черната си дреха и бяла жилетка, на която сякаш е препасал червена престилка. Пъстрият кълвач имаше навик да чука по стария бадем и все на клона, където беше, зелената къщичка. Той не се лакомеше за нея, търсеше си под кората на дървото червейчета, но наплашеният синигер не разбираше това и го пъдеше с викове и заплашителни прелитания над него. Кълвачът само го изглеждаше накриво, сякаш с насмешка казваше:

— Ехе, с моя остър клюн пробивам най-дебелите кори на дърветата, че от тебе ли ще се уплаша?

На бадема долиташе и крадлата сврака. И тя имаше бяла блуза и дълга тъмнозелена рокля, държеше се важно като кокона. Тази надменна хубавица много обичаше да закусва с яйца. Синигерчетата, примрели от страх, се криеха в къщичката си. А свраката се ядосваше, че е толкова голяма и не може да се провре през малкото прозорче.

Но най-голямото премеждие моите синигерчета преживяха, когато надойдоха от юг шумните скорци. По това време синигерчетата вече си имаха малки — пискливи и вечно гладни. Майката от ранна сутрин до късна вечер им носеше насекоми, но сама не можеше да ги изхрани. И таткото нямаше време вече за песни — и той неуморно им събираше и пренасяше храна.

В това усилно време долетяха скорците — цяла дружина красавци с лъскави тъмнозелени перца, пропръскани с бели точици. И скорците много обичат да си правят гнездата в дъсчени къщички. Пък и бадемовата горица им хареса — пълна беше с гъсеници и насекоми. Те летяха из нея и си подсвиркваха, също както хашлаците подсвиркват с уста.

Скорците решиха да изпъдят синигерчетата от къщичката им и да се настанят в нея. Аз чух жални викове и се притекох на помощ — с камъчета прогоних натрапниците скорци. Те ме освиркаха, че ги замервам с камъни, и отлетяха.

Да бях знаел, че ще дойдат в нашия двор и скорци, щях да сложа и за тях няколко къщички. Но догодина ще поставя къщичка на всяко дърво!

Дойде месец юни. В една ветровита сутрин през прозореца в стаята ми влетя сивичко птиченце. Затворих прозореца и го хванах. То беше меко и топличко, а сърчицето му тупкаше така силно, като че цялото беше само от сърце. На прозореца майката го викаше тревожно, сякаш плачеше за него.

Изнесох малкото и го пуснах. На двора из тревата подхвърчаха още три пухкави синигерчета. Родителите им ги учеха да летят и да си намират храна.

Привечер, когато вятърът утихна, всички отлетяха нейде и вече не се върнаха. Аз тъгувах за тях: за песните им, за радостите и тревогите в зелената къщичка, за малките…

Отмина лятото. Настъпи есен. И ето че една сутрин пак ме разбуди весела песничка като звън на сребърни звънчета — синигерът и синигерката се бяха върнали в къщичката, за да зимуват.

Но къде ли по широкия свят са малките синигерчета?

Ще се намерят ли за тях добри ръце да им сковат къщичка?