Нора Робъртс
Тайни и мечти (18)

Осемнадесета глава

Седмицата, последвала появата на Дж. Т. Темпълтън беше трескаво оживена и сложна. Графикът на Лора не й даваше възможност да отделя повече от няколко часа за магазина. А тъй като Марго бе изцяло отдадена на новородения си син, Кейт трябваше да се справя сама с резултатите от успешния прием. Преждевременното раждане бе изхвърлило през прозореца неопределените им планове да наемат продавачка на половин работен ден.

Кейт бе съвсем сама.

Отваряше всеки ден магазина, научи се да потиска своите импулси да дава зор на шляещите се из помещението потенциални купувачи. Въпреки, че никога нямаше да разбере какво привлекателно намираха в това, да се мотаят из магазините, тя си налагаше да не отрича онова, което доставяше удоволствие на другите.

Оглеждаше списъка със стоките на „Претенции“ и се опитваше да познае кои са най-неопределените от тях. Не можеше обаче в никакъв случай да разбере защо някой би се нуждал от кутийка за хапчета например, дизайнерска изработка, със седефена инкрустация.

Почтеността понякога се приемаше добре, друг път — като обида. Тъй като на всяка жена, която приемаше с благодарност препоръката, че даден тоалет не й прилича, имаше други две, които настръхваха при подобна информация.

Поддържаше я съзнанието, че поне за един час всеки ден можеше да се затвори в задния офис и да остане насаме, изпълнена с блаженство със своите счетоводни книги.

Те не я апострофираха.

— Клиентът е винаги прав — мърмореше си под носа Кейт. — Клиентът е винаги прав, дори когато е истинско говедо.

Излезе от помещението с облеклата, където някаква посетителка току-що я бе информирала, че етикетът с номера на тоалета на Дона Каран е сгрешен. Не било възможно да бъде номер десет, тъй като й бил прекалено опънат в ханша.

— Прекалено опънат в бедрата, как не. Старата кранта не би могла да си завре дори едното бедро в номер десет, дори да го намаже предварително с машинно масло.

— Мис, хей, мис.

Друга жена щракна с пръсти като клиент, който дава сигнал на особено бавна сервитьорка, че закъснява със сервирането на виното. Кейт скръцна със зъби и се усмихна.

— Да, госпожо. С какво мога да ви помогна?

— Искам да видя една гривна. Онази във викториански стил. Не, не. Казах във викториански стил, не златните белезници.

— Съжалявам! — Кейт направи нов опит, следвайки посоката на опънатия показалец на жената. — Очарователна е, нали? — „Натруфена и глупава.“ — Желаете ли да я пробвате?

— Колко струва?

На нея има надпис, нали? Все така усмихната, Кейт обърна етикетчето и прочете цената.

— А какви са тези камъни?

О, по дяволите. Май че ги беше изучавала.

— Мисля, че това е гранат, а това… червен халцедон и… — „Какъв беше жълтият? Топаз? Кехлибар?“ — Топаз — рискува тя, тъй като наименованието й се струваше по-викторианско.

Докато клиентката оглеждаше гривната, младата жена преброди с поглед магазина. Какъв късмет имаше само. „Претенции“ бе претъпкан, а Лора щеше да отсъства през целия ден. Оставаха още три часа от работното време, а за три часа онова, което бе останало от мозъка й, щеше да заприлича на безформена маса студен ориз.

В този момент звънчето на входната врата пропя отново. Прииска й се да заплаче. А когато видя кой влиза, вече й се прищя да закрещи.

Кенди Личфийлд. Отдавнашният й враг. Кенди Личфийлд, зад чиято поклащаща се походка и наперен вид, рошава червена коса и перфектен нос се криеше сърце на отровен паяк.

И си беше довела другарки. Дъхът на Кейт секна при тази констатация. Това бяха безупречно нагласени и издокарани светски матрони, с опитни погледи и с италиански обувки.

— Тук никога не съм намирала нещо, което да ми хареса — обяви Кенди с пробивния си глас. — Милисънт обаче ми каза, че забелязала някакъв парфюм, който според нея може би щял да подхожда за колекцията ми. Те, разбира се, надуват страшно цените на всичко.

Вървеше из помещението, опаковала солидно завистта си в недобронамереност.

— Мога ли да ви покажа нещо друго? — обърна се Кейт към клиентката, която оглеждаше Кенди така прилежно, както преди малко гривната.

— Не. — Поколеба се, но алчността надделя и тя извади кредитната си карта. — Бихте ли я увили в луксозна хартия? Вземам я за рождения ден на дъщеря си.

— Разбира се.

Постави подаръка в подходяща картонена кутийка и я опакова, без да изпуска от тревожния си поглед прогреса на своята неприятелка. Две клиентки си тръгнаха, без да купят нищо, но Кейт отказа да отдаде заслугата за това на злия език на Кенди. Чувствайки се като Гари Купър в „Пладне“, тя излезе иззад щанда и застана сама пред цялата банда.

— Какво желаеш, Кенди?

— Оглеждам стоките в обществен магазин за вещи втора употреба — тя се усмихна злобно. От нея се носеше не особено фино ухание на „Опиум“. — Доколкото знам би трябвало да ми сервираш чаша от не особено качествено шампанско. Нали такава е политиката на магазина?

— Заповядай, налей си.

— Една приятелка ми каза, че един от парфюмите тук можело да ми допадне.

Кенди хвърли поглед върху изложените стоки. Той се спря върху едно великолепно изработено шишенце във формата на женско тяло от матирано розово стъкло.

Би предпочела обаче да издаде възрастта си, но не и да покаже дори и намек на интерес.

— Не мога да си представя какво е имала предвид — рече провлачено тя.

— Вероятно не познава добре вкуса ти — усмихна се Кейт. — Тоест, помислила е погрешно, че изобщо имаш вкус. Как се чувства тези дни момчето от плувния басейн?

Личфийлд, за която се знаеше, че се отдава на компанията на съвсем млади мъже в промеждутъците между съпрузите, настръхна.

— А ти как се чувстваш като продавачка? Чух, че те уволнили. Крала си от парите на клиентите си, Кейт. Колко… обикновено.

— Твоята агенция „партенка“ май работи с голямо закъснение, Кенди Кейн. Изостанала си.

— Така ли? — Напълни една чаша до самия й ръб с шампанско. — Наистина ли съм закъсняла? На хората им е ясно, че щом Темпълтънови са зад гърба ти, няма да остане и следа от всичките ти дребни престъпления. Както се е случило и с баща ти. — Усмивката й стана по-искрена, когато забеляза, че ударът й бе улучил целта си. — Сега обаче само глупаците ще ти поверяват сметките си в твои ръце. — Отпи деликатно. — Където има дим, има и огън, нали така? Голяма късметлийка си, да имаш такива богати приятели, които да ти подхвърлят трохи от богатата си трапеза. Всъщност, винаги си ги имала.

— А ти винаги си искала да бъдеш член на семейство Темпълтън, нали? — обяви със сладък глас Кейт. — Джош обаче така и не ти обърна внимание. Често се смеем на това с Лора и Марго. Защо не си привършиш шампанското и не отидеш да си губиш времето с твоето спасителче, Кенди? Тук времето ти е още по-загубено.

Кожата на Личфийлд потъмня, но гласът й остана непроменен. Разчиташе на девиза „Разделяй и владей.“ Така и не бе успяла да отбележи точка, когато до Кейт бяха Лора или Марго. Но сама… А и този път разполагаше с повече амуниции.

— Чух, че се виждаш доста често с Байрън Де Уит. А и той бил виждал доста много от теб.

— Толкова съм поласкана, че се интересуваш от сексуалния ми живот, Кенди. Ще те уведомя, когато пуснем видеозаписа.

— Един умен, амбициозен мъж като Байрън не може да не си дава сметка какви предимства му дава връзката с повереницата на Темпълтънови. Представяш ли си колко високо може да отиде като те използва като трамплин.

Лицето на Кейт пребледня и това достави огромно удоволствие на съперницата й. Кенди отпи още малко от шампанското, а очите й блестяха злобно като наблюдаваха младата жена иззад ръба на чашата. Злобата премина в шок, когато Кейт отметна назад глава и се засмя.

— Боже, ама ти наистина си пълна идиотка! — Отслабена от смеха, младата жена направи няколко крачки встрани към щанда, за да се подпре на него. — Като си помисля, че те имахме за някаква си дребнава малка змия. А всъщност през цялото това време ти си била просто глупава. Наистина ли мислиш, че мъж като Байрън има нужда да използва някого? — Тъй като ребрата започваха да я болят, тя си пое на няколко пъти дълбоко въздух. Нещо в погледа на Кенди й даде нова идея. — О, разбирам. Сега разбирам. Той също не ти е обърнал никакво внимание, нали?

— Кучка! — изсъска Личфийлд. Остави грубо чашата си встрани и тръгна към нея. — Ти не би могла да привлечеш мъж, дори ако танцуваш гола пред току-що слезли от кораба матроси. Всички знаят защо спи с теб.

— Всеки може да си мисли каквото желае. А аз в това време си правя кефа.

— Питър казва, че той е амбициозен корпоративен продажник.

Това привлече интереса на Кейт.

— Така ли казва Питър?

— Темпълтънови изритаха Питър, защото Лора се разхленчи заради развода. В загрижеността си да предпазят скъпата си дъщеричка, те не обърнаха внимание на факта какъв прекрасен хотелиер е той. През всички години, докато работеше за тях, той им помогна да изградят веригата „Темпълтън“ и да я превърнат в това, което е днес.

— О, моля ти се. Питър никога не е изграждал нещо друго, освен собственото си его.

— Скоро той ще използва таланта си, за да отвори собствен хотел.

— С парите на семейство Темпълтън — добави Кейт, като мислеше за Лора и за момичетата. — Колко… иронично.

— Лора поиска развод. Питър имаше право на парична компенсация.

— Ти би трябвало да си добре запозната с печалбите, които могат да се извлекат от разтрогването на един брак. — Кейт реши, че посещението на Кенди в крайна сметка се бе оказало не чак толкова неприятно, щом като от него бе успяла да научи доста интересни новини. — Ще използваш ли част от издръжката, за да инвестираш в хотела на Риджуей?

— Моят счетоводител, който не е крадец, мисли, че това е разумна инвестиция — устните й отново се извиха. — Струва ми се, че ще ми достави удоволствие да навляза в хотелския бизнес.

— Е, да, като се има предвид, че си прекарала доста време по хотелите, всеки път за по един-два часа.

— Колко си смешна. Пази чувството си за хумор, Кейт. Ще ти бъде нужно. — Усмивката все още беше на лицето й, но не и в очите. — Байрън Де Уит ще те използва, докато постигне желаното положение. След това повече няма да му бъдеш нужна.

— Тогава май ще бъде по-добре да се наслаждавам, докато е време на секса с него. — Наклони на една страна глава. — Така, значи си спряла погледа си върху Питър Риджуей. Това е наистина смайващо.

— В Палм Спрингс на няколко пъти се натъквахме един на друг и открихме, че имаме много общи интереси. — Приглади косите си. — Непременно кажи на Лора, че изглежда изключително добре. Изключително.

— Непременно ще й кажа — отвърна Кейт, когато Личфийлд се запъти към вратата. — И ще предам на Байрън поздрави от теб. Не, като се замислих, по-добре да му предам моите поздрави.

Изкиска се и се обърна, когато клиентката, която стоеше най-близо до щанда се изкашля. Очите на жената шареха между вратата и Кейт, неспокойни като на птичка.

— Ъ-ъ, покажете ми тези официални дамски чанти. Ако нямате нищо против.

— Разбира се. — Кейт й се усмихна ослепително. Кой знае защо, посещението на Кенди бе повдигнало настроението й. — С удоволствие. Купували ли сте преди нещо при нас?

— Да, купувала съм.

Кейт взе три смешно натруфени чанти от полицата.

— Ние ценим нашия магазин. Не са ли прекрасни тези чанти?

* * *

— А после каза каква късметлийка съм била, че имам богати приятели, които ми подхвърлят трохи. — Кейт натъпка домашно приготвена шоколадова курабийка в устата си. — Така че, благодаря, тъй като предполагам ти си една от тези богати приятелки.

— Кучка!

Марго протегна ръце от шезлонга, в който се бе изтегнала.

— Нанесе ми удар с историята за баща ми.

Марго свали бавно ръце.

— Съжалявам. Дявол да го вземе, Кейт!

— Знаех, че подобно нещо ще се случи рано или късно. Но най-неприятно ми е, че от всички възможни хора го направи точно тя. Още по-неприятно ми е, че й дадох възможност да забележи колко ме е наранила. Иска ми се това да нямаше значение, Марго.

— Всичко, свързано с хората, които обичаме, е от значение. Съжалявам, че не бях там! — Присви замислено очи. — Наистина вече е крайно време за маникюра ми. Мисля, че денят, в който Кенди ходи в салона, е сряда. Няма ли да бъде забавно да се срещнем там?

Напълно способна да си представи събитието и неговите последствия, Кейт се изсмя.

— Дай си няколко седмици, за да влезеш във форма, шампионе, тогава ще можеш да се заемеш с нея. Знаех, че ще се почувствам по-добре, ако дойда тук да се оплача.

— Спомни си това следващия път, когато нещо започне да те яде отвътре.

— Никога няма да ме оставиш да го забравя, нали? — промърмори младата жена. — Споменах, че сбърках като не разказах на двете ви с Лора. Постъпих глупаво.

— След като през следващите година-две го повтаряш редовно на определен интервал, ще забравим всичко за случилото се.

— Приятелите ми са изпълнени с такова разбиране! — Кейт взе отново от сладките. — Сигурно е страхотно с Ани тук, да готви и да се суети край теб.

— Наистина е страхотно. Не съм предполагала, че ще можем отново да заживеем под един покрив, дори и за кратко. Страшно мило бе от страна на Лора да настои мама да остане тук за няколко седмици.

— И понеже стана дума за Лора, Кенди спомена Питър.

Кейт специално се бе отбила у Марго след работа, тъй като знаеше, че Лора ще бъде прекалено заета за едно посещение рано вечерта.

— Е, и?

— Думата ми е за начина, по който говореше за него. Първо се захвана с мен и Байрън.

— Моля? — Марго си позволи да вземе една от курабийките. — В какъв смисъл?

— Ами каза, че бил корпоративен продажник и ме използва, за да спечели точки пред Темпълтънови. Разбираш ли, нещо като уговорка, че ако ме доведе до оргазъм, ще му дадат друго повишение.

— Трогателно! — Взря се с присвити очи в лицето на своята приятелка. — Не й се хвана, нали?

— Не — побърза да поклати глава Кейт. — Не. Можеше и да се хвана, ако ставаше дума за някой друг, освен Байрън. Това бе умен ход от нейна страна. Той обаче просто не е устроен по този начин. Изсмях й се.

— Браво на теб. Какво общо има това с Питър?

— Очевидно идеята й е подхвърлена оттам. Поне отчасти. Струва ми се, че са се… сближили.

— Боже. Каква ужасяваща мисъл — Марго потръпна драматично. — Два плужека в един пашкул.

— Искаше да я уверя, че ще кажа на Лора. Не знам дали трябва да го правя.

— Остави я на спокойствие — заяви незабавно Марго. — Това не е нужно на Лора. Ако чуе, чуе. Освен това нали познаваш Кенди, сигурно мълвата вече се е разпространила.

— И аз мислех така… — Като си играеше с остатъка от капучиното, младата жена се огледа. — Толкова е красиво тук. Не съм ти казвала каква страхотна работа си свършила с тази къща. И как я превърна в дом.

— Това наистина е дом. И си беше такова още от самото начало — Марго се усмихна. — Дължа го на теб. Ти ми каза за това място.

— Изглеждаше подходящо за вас. И за теб, и за Джош. Как мислиш, случвало ли ти се е да можеш да кажеш дали дадено място е точно това, където би искала да бъдеш?

— Даже знам. За мен такова място бе къщата на Темпълтънови. Била съм прекалено малка, за да помня каквото и да било отпреди пристигането ни тук. За мен тя винаги е била дом. Апартаментът ми в Милано…

Марго спря да говори и приятелката й се раздвижи притеснено.

— Съжалявам. Не исках да разбуждам стари спомени.

— Няма нищо. Обичах този апартамент. Там също се чувствах у дома. На времето бе съвсем подходящ за мен — повдигна рамене. — Ако нещата се бяха запазили същите, и сега щеше да бъде подходящ за мен. Те обаче се промениха. Аз се промених. После се появи магазинът. — Усмихна се и изправи гръб. — Помниш ли колко ме омая тази голяма, празна постройка, докато вие с Лора само се кокорехте и се чудехте как да ме изкарате оттам?

— Миришеше на застояла марихуана и паяжини.

— А на мен ми хареса. Разбрах, че мога да направя нещо от него. И го направих. — Очите й блеснаха, когато ги насочи към скалите. — Може би раждането на детето ме е настроило философски, но явно изпитвах нужда да направя нещо тук. И нямаше да успея без вас с Лора. Остави ме да бъда глупава за малко! — нареди тя, тъй като приятелката й направи гримаса. — Имам право на това. Започвам да мисля, че нещата се движат в кръг, ако им позволим. Ние сме заедно в това, преминахме през различни обстоятелства. Но сме заедно. Това е, което има значение.

— Да, то има значение.

Кейт стана и тръгна към единия край на двора, там, където земята бе покрита със зеленина и пищни цветя. Есенното небе бе блестящосиньо и продължаваше и над поклащащото се море, и след него.

Това беше дом. Не нейния. Макар че тук, също както и у Темпълтънови, се чувстваше у дома си. Притесняваше я фактът, че се бе влюбила в надвисналия кипарис, в разцъфналите увивни растения и в стъклата на една къща на „Севънтийн майл“, която не беше нейна.

— За мен домът винаги е бил къщата на леля Сузи и чичо Томи — произнесе тя, като се опитваше с куличките и камъка да заличи образа на верандите на различни нива и големите прозорци. — Гледката от моята стая, миризмата, която се носеше след всяко лъскане на пода. Никога не съм изпитвала нещо подобно към градския си апартамент. За мен той е просто едно удобно жилище.

— Ще го задържиш ли?

Озадачена от въпроса, Кейт се обърна.

— Разбира се. Защо питаш?

— Помислих си, че след като живееш при Байрън…

— Аз не живея там — отвърна припряно младата жена. — Просто… преспивам от време на време. Това е нещо съвсем различно.

— Щом искаш да бъде така — Марго вдигна глава. — Какво те притеснява у него, Кейт?

— Нищо. — Издиша до край въздуха от дробовете си, върна се и седна. — Щях да те питам, тъй като според мен си специалистка по тези въпроси.

Марго почака малко, забарабани с пръсти по страничната облегалка на шезлонга.

— Е?

— Окей, събирам сили. — Вторачи се право в очите на своята приятелка, за да е сигурна, че ще забележи и най-дребната промяна в тяхното изражение. — Човек може ли да се пристрасти към секса?

— Разбира се, че може — отвърна без капка колебание Марго. — Ако го прави, както трябва. — Ъгълчетата на устните й се повдигнаха нагоре. — Бас държа, че Байрън прави всичко както трябва.

— Занимавай се със своите завоевания — отвърна сухо Кейт.

— И какво, сега се оплакваш.

— Не, не се оплаквам. Питам. Просто никога… Виж, не може да се каже, че не съм правила секс и преди. Просто никога не съм имала такъв апетит за него, както напоследък. С него… — завъртя очи, присмя се на себе си. — Божичко, Марго, достатъчни са пет минути с него и вече ми се иска да го изям.

— И след като вкусът му ти допада, какъв е проблемът?

— Чудех се дали човек може да стане прекалено зависим от някои аспекти.

— Като например страхотния секс?

— Да, например. Истински страхотния секс. После обаче хората се променят и продължават нататък живота си.

— Понякога го правят. — Сети се за Джош и самата себе си и се усмихна. — Понякога не го правят.

— Ето, виждаш ли, понякога го правят — повтори Кейт. — Кенди ме наведе на мисълта…

— О, моля ти се. По дяволите, Кейт, нали каза, че не си се хванала на идиотските й номера.

— Затова, че Байрън ме е използвал ли? Ни най-малко. Думите й просто ме накараха да се замисля върху нашата връзка. Ако това изобщо е някаква връзка. Двамата всъщност не ни свързва нищо, освен секса.

Марго се приведе напред с дълга въздишка и си взе още една от сладките.

— Какво правите, когато не се отдавате на страстта?

— Много си забавна. Правим разни неща.

— Като?

— Не знам. Слушаме музика.

— Една и съща музика ли харесвате?

— Разбира се. Кой не обича рокендрол? Понякога гледаме филми. Той има невероятна колекция от стари черно-бели филми.

— О, имаш предвид старите филми, които ти допадат?

— Хм. — Младата жена повдигна рамене. — Разхождаме се по брега или пък ме натиска да спортувам. Неумолим е по този въпрос. — Повече от доволна, Кейт оголи бицепсите си. — Вече започнаха да се оформят.

— Хм! Изглежда почти не разговаряте.

— Разбира се, че разговаряме. За работата, за семействата си, за храната. Той си пада по здравословното хранене.

— Винаги сте сериозни, така ли?

— Не. Искам да кажа, че си прекарваме добре. Смеем се много. И играем с кучетата, или пък той работи по някоя от колите си, а аз го наблюдавам. Нали разбираш… разни неща.

— Да видим сега дали съм разбрала правилно. Харесвате една и съща музика, един тип филми, което означава, че се забавлявате заедно. Приятно ви е да се разхождате по брега, да правите упражнения с гирички, и двамата сте привързани към двойка нечистокръвни кучета. — Марго поклати глава. — Виждам проблема. Ако не беше сексът, щяхте да бъдете като непознати. Зарежи го още сега, Кейт, преди работата да е загрубяла.

— Трябваше да се досетя, че ще превърнеш целия въпрос в шега.

— Аз се шегувам с теб, ти си за подигравка. Имаш до себе си страхотен мъж, прекрасна връзка, която те изпълва със задоволство във всяко отношение и включва страхотен секс и еднакви интереси, а ти ми стоиш тук и търсиш някакви незначителни недостатъци.

— Е, ако човек ги открие, преди да са се случили, би могъл да се постарае да ги избегне.

— Това не е финансова ревизия, Кейт, това е любовна връзка. Отпусни се и й се наслаждавай.

— Така и правя. Най-вече. Почти… — Отново повдигна рамене. — Просто имам много неща на ума си. — Може би беше дошъл подходящият момент да спомене и за предложеното партньорство в „Битъл“. — Има някои промени в положителен смисъл — започна тя, но в този момент се появи Ан с бебето на ръце.

— Малкото мъжле се събуди гладно. Смених му пеленките — каза тя като му гукаше, докато го носеше към отворените обятия на майка му. — Да, така и направих. Махнах мокрите дрешки и сложих едно страхотно костюмче. Истински момък. Истински красавец.

— О, нали е великолепен? — притисна го към себе си Марго. Подушил майка си, Дж. Т. нададе гладен вик. — Всеки следващ път, когато го погледна, е по-красив. Типичен мъж, няма търпение жената до него да разтвори блузата си. Ето, сладкия ми.

Той засмука блажено предложената гръд като свиваше и отпускаше малките си юмручета, вперил напрегнато в нея сините си очи.

— Наддаде сто и десет грама.

— Ако продължава с това темпо, след още една седмица ще бъде готов за тежка категория. — Очарована, Кейт се премести на ръба на стола си и погали покритата му с мъх главица. — Има твоите очи и ушите на Джош. Господи, колко хубаво мирише! — вдъхна дълбоко типичната бебешка миризма на мляко и пудра и реши да говори по работа друг път. — Ще го подържа, като свършите.

— Остани за вечеря, мис Кейт. — Ан постави ръце зад гърба си, за да не се изкушава повече да поправи начина, по който дъщеря й държеше скъпоценното момченце. — Тази вечер мистър Джош ще бъде зает до късно, така че ти ще ни правиш компания. А после ще можеш да държиш нашето бебе толкова, колкото желаеш.

— Ами… — Кейт прокара върха на пръста си по извивката на бузата на Дж. Т. — Щом настоявате толкова.

* * *

Апартаментът с изглед към залива в „Темпълтън Монтерей“ беше обзаведен елегантно. Върху черните лакирани маси стояха огромни порцеланови вази с екзотични цветя. Извитият диван, тапициран с брокат в размито син цвят, бе отрупан с възглавници в същите тонове като постлания на пода персийски килим. Богатите завеси от двете страни на големите стъклени врати бяха дръпнати, за да пропуснат великолепните кървави цветове на бавно потъващото в морето слънце.

Масата в трапезарията бе с конферентни размери, оградена от украсени с грациозна дърворезба столове с високи облегалки. Вечерята бе сервирана в сервиз от костен порцелан и акцентирана с превъзходното бяло вино от лозята на веригата „Темпълтън“.

Срещата можеше да се състои и в къщата на Темпълтънови, но за Сюзън и Томас тя бе домът на Лора. Докато това тук, колкото и приятно да им се струваше, си беше бизнес.

— Ако има някакви слабости в хотела на „Бевърли Хилс“, това е рум сървисът. — Байрън хвърли поглед към записките до чинията си. — Оплакванията са обичайните, времето, нужно за доставяне на поръчката, объркването на поръчките. Кухнята като цяло си върши добре работата. Главният ви готвач там е…

— Темпераментен — довърши с усмивка Сюзън.

— Всъщност се готвех да кажа „ужасяващ“. Мен поне успя да ме уплаши. Може би причината бе в грамадните му размери, силния бруклински акцент и секирата в ръката му, но за момент се стреснах.

— Излезе ли? — заинтересува се Томас.

— Не, започнах да се обяснявам с него. От безопасно разстояние. И му казах, че приготвя най-вкусните рапани, които съм имал привилегията да опитам.

— Такъв е Макс — обади се Джош. — Доколкото си спомням, помощник — главните готвачи там работят като машини.

— Така изглежда. До един изпитват ужас от него. — Усмихнат, Байрън опита от пилето с естрагон. — Проблемът очевидно не е с онези, които приготвят поръчките, а с онези, които ги изпълняват. Естествено в някои часове на хората в кухнята и на обслужващите им се струпва доста работа, но персоналът от рум сървиса несъмнено се е отпуснал.

— Някакви предложения?

— Препоръчвам да преместим Хелън Прингл, ако е съгласна, в хотела на „Бевърли Хилс“ като негов управител. Тя е опитна и способна. Тук ще ни липсва, разбира се, но мисля, че ще отстрани проблема в Лос Анджелис. И естествено, е на първо място в списъка ми за повишаване.

— Джош? — обърна се Томас към сина си, за да разбере неговото мнение.

— Съгласен. Има голям успех като помощник-управител.

— Тогава й направете предложението! — Сюзън вдигна чашата си с вино. — С подходящо увеличение на заплатата и премиите.

— Чудесно. Струва ми се, че с това приключихме с „Бевърли Хилс“. — Де Уит прегледа записките си. Сан Франциско вече също бе оправен. Сан Диего изискваше малко по-особено внимание, но нямаше защо да се бърза. — А, има един малък проблем тук, в адмиралския кораб… — Младият мъж се почеса по бузата. — Специалистът по поддръжката твърди, че има нужда от нови кафе и сандвич-машини.

Томас привърши със своята сьомга и повдигна вежда.

— Поддръжката дойде при теб специално по този въпрос?

— Възникна проблем с „В“ и „К“ инсталацията на шестия етаж. Саботаж от страна на един дребосък, който решил да изхвърли своите Пауър Рейнджърс в тоалетната. Настана истинска бъркотия. Слязох долу да успокоя родителите.

А след като ги изпрати край басейна в градината отиде да помогне на техника да се справи с наводнението. Но това беше извън темата.

— Докато наглеждах отпушването, стана дума за въпросните машини. Искат си обратно машините, които предлагат боклук вместо храна. Машините за шоколадови блокчета и чипс били сменени преди няколко години с други за ябълки и диетични сладки. Не знам дали ще ми повярвате, но ми надуха главата с приказки за това, от къде на къде ръководството ще се намесва в личния избор на хората.

— Това трябва да е бил Риджуей — реши Джош.

Сюзън издаде красноречив звук, но постави пред устните салфетка, за да прикрие усмивката си. Представяше си как Байрън, елегантен в костюм и излъскани обувки, цапа сред водата и слуша носталгичните излияния на един от техниците за снаксове.

— Да ги направим щастливи — повдигна рамене Де Уит. — Нека ядат „Милки уей“.

— Съгласен — рече Томас. — Това ли е най-големият проблем с персонала тук, в „Темпълтън Монтерей“?

— Само ежедневните дреболии, нищо нетипично за всекидневието. И мъртвата жена в стая 803.

Джош направи гримаса.

— Мразя подобни случки.

— Сърдечна атака. Умряла в съня си. Беше на осемдесет и пет години, водила пълноценен живот. Доста уплашила камериерката.

— Колко време ти беше нужно да я успокоиш? — попита Сюзън.

— След като успяхме да я хванем ли? Тя побягна с писъци по коридора. Около час.

Томас напълни отново чашата си с вино и я вдигна.

— Истинско облекчение е за нас със Сузи да знаем, че Калифорния е в добри ръце. Някои мислят, че да управляваш хотел значи да си стоиш в елегантен офис и да разгръщаш документи. Както и да тормозиш хората.

Сюзън го потупа по ръката.

— Хайде, Томи, Питър вече не е сред проблемите ни. Сега можем да го мразим само по лични причини. — Усмихна се широко на Байрън. — Но аз съм съгласна. В края на седмицата ще се върнем във Франция със съзнанието, че за нещата тук се грижат, както трябва! — Повдигна глава. — И в професионално, и в лично отношение.

— Благодаря.

— Нашата Кейт изглежда много щастлива — обади се Томас. — Много здрава и в чудесна форма. Имате ли някакви планове?

— О, ето го, че започва. — Широко ухилен, Джош се облегна на стола си и поклати глава. — Съжалявам, Бай, не мога да направя друго, освен да стоя и да те наблюдавам как се извиваш на вятъра.

— Въпросът е съвсем разумен — настоя Томас. — Знам какви са перспективите на този човек. Искам да знам какви са и намеренията му.

— Томи — обади се търпеливо Сюзън. — Кейт е голяма жена.

— Тя е моето момиче! — Лицето му помръкна и той бутна настрани чинията си. — Оставих Лора да върви накъдето реши сама и виж докъде стигна.

— Аз няма да й причиня нищо лошо — каза Байрън. Не беше обиден от въпроса, както би могъл да се почувства някой друг. В крайна сметка, той също бе отгледан в традициите на старата школа, където интересът към семейството и намесата вървяха ръка за ръка. — Тя е от изключително голямо значение за мен.

— От значение ли? — погледна го Томас. — Добрият нощен сън е от значение.

Съпругата му въздъхна.

— Яж си десерта, Томас. Фактът, че работиш за семейство Темпълтън не те задължава да отговаряш на въпроси от лично естество, Байрън. Просто не му обръщай внимание.

— Не го питам, като негов работодател. Питам го като баща на Кейт.

— Тогава ще ти отговоря в същия дух — съгласи се Байрън. — Тя се превърна в много важна част от живота ми и намерението ми е да се оженя за нея.

Тъй като до този момент сам не си бе дал напълно сметка за това, младият мъж замълча и се втренчи намръщено в чашата си.

— Е, добре тогава.

Доволен, Томас удари с длан по масата.

— Това ще бъде новина за нея — прошепна Де Уит и издиша шумно. — Ще бъда благодарен, ако ми позволиш да действам с твоята Кейт по моя начин. Още не съм уточнил всички подробности в главата си.

— Само след няколко дни ще го махна от пътя ти — увери го Сюзън. — На шест хиляди мили оттук.

Томас набучи парче от богато покритата с крем торта.

— Но ще се върна — предупреди той и се усмихна широко на Байрън.

* * *

„Аз съм от хората, които си падат по детайлите“ — напомни си Байрън, когато влезе в своята къща. Знаеше как да се справя с деликатните проблеми. Несъмнено щеше да се справи, както трябва и с нещо толкова съществено като предложение за женитба на жената, която обичаше.

Кейт нямаше да желае нищо особено цветисто. Тя не си падаше по историите за рицаря, застанал на едно коляно пред дамата на своето сърце. И Слава богу! Тя би предпочела директния подход, семплия. Всичко бе в подхода, реши в заключение Де Уит и пристегна вратовръзката си.

Нямаше да го каже така, че да прозвучи като въпрос. Това даваше прекалено голяма възможност за отрицателен отговор. По-добре беше това да е заявление, тъй като отсрещната страна бе Кейт. И пак, понеже ставаше дума за Кейт, беше най-разумно да има под ръка списък с рационални обяснения защо трябваше да бъде така.

Искаше му се само да може да се сети поне за едно такова.

Едва след като си събу обувките си даде сметка, че нещо не е наред. Беше му нужна още една минута, за да осъзнае какво бе то. Тишината. Кучетата винаги надаваха приветствен лай, когато се появеше по алеята. Сега обаче не се чуваше нищо подобно. Спусна се към вратата на верандата, отвори я, обхванат от паника и видя, че нямаше никакви кучета.

Вика, свирка, накрая слезе няколкото стъпала и се втурна да провери оградата, която ги държеше в задния двор. Мозъкът му рисуваше трескаво картини на крадци на кучета, виждаше отново статии за откраднати домашни любимци, продадени за опити.

Когато чу щастливия лай, коленете му омекнаха. Бяха преминали през вратичката, реши той, докато крачеше към стълбичките, водещи към брега. Това беше всичко. Някак си бяха успели да минат и бяха отишли да се поразходят сами. Трябваше сериозно да си поговори с тях по този въпрос.

Животните изкачиха стълбата бежешком като размахваха опашки в знак на преданост и радост. Заскачаха върху му като се извиваха и го облизваха, трептейки, както винаги от щастие, независимо дали се връщаше след няколкочасово отсъствие или бе отскочил само до магазина за мляко.

— Заслужавате да ви се скарам — уведоми ги младият мъж. — И на двамата. Не съм ли ви казвал да стоите в двора? Е, забравете за кокалите, които ви донесох от кухнята на хотела. Не, не правете опит да ме омилостивите — засмя се той, когато кучетата протегнаха лапа, за да се здрависат с него. — Момчета, ще ви върна там, откъдето ви взех, ама наистина.

— Е, това вече ще ги научи. — Кейт изкачи последното стъпало и застана усмихната пред него, осветена от лунната светлина. — Аз обаче ще трябва да поема вината върху себе си. Помолих ги да ме придружат до брега и, тъй като са добре възпитани джентълмени, нямаше как да ми откажат.

— Притесних се за тях — успя да обясни Байрън.

Не можеше да отдели погледа си от нея. Стоеше пред него с развети от вятъра коси и леко задъхана от изкачването. Беше тук, сякаш бе откликнала на желанието му.

— Съжалявам. Трябваше да ти оставим бележка.

— Не очаквах да те видя тази нощ.

— Знам. — Почувствала се неловко, както ставаше винаги щом последва някой свой импулс, младата жена напъха ръце в джобовете си. — След като затворих магазина минах през Марго, вечеряхме заедно и после си поиграх с бебето. Той е наддал сто и десет грама.

— Знам. Джош ми каза. Носи в себе си и снимки. Около седемдесет.

— Аз пък трябваше да видя видеозапис. Хареса ми много. После се запътих към моя апартамент — празният й, тъп, без значение за нея апартамент. — И в крайна сметка се озовах тук. Надявам се нямаш нищо против.

— Да имам нещо против?

Бавно я обгърна в обятията си. И все така постепенно я притисна към себе си. В продължение на три удара на сърцето очите му се сляха с нейните. Устата му се докосна до нейната, отдръпна се. След това устните му покриха нейните, затоплиха ги, разделиха ги. Нежна, дълбока и посрещната с радост, целувката я прониза цялата. Не можеше да помръдне ръцете си от джобовете. Толкова безсилни ги чувстваше. Мускулите на бедрата и коленете й бяха омекнали. Когато той се отдръпна, Кейт бе готова да се закълне, че видя звезди, които я заслепиха.

— Е… — понечи да каже нещо тя, но той вече я целуваше отново, все така опияняващо, опустошително, прекрасно.

Сякаш не им беше нужно друго, освен да продължат да си стоят тук, между лекия морски ветрец и тихата страст. Кейт си пое шумно въздух, когато устните му се отделиха от нея. Очите му бяха толкова близко, толкова светли, че можеше да се огледа в тях. Байрън я побутна една стъпка назад и младата жена нямаше как да не се усмихне.

— Трябва да кажа, че според мен нямаш нищо против.

— Искам те тук… — Хвана ръцете й, поднесе дланите й една след друга към устните си. И не сваляше поглед от лицето й. — Искам те!

Виждаше усилията й да възвърне самоконтрола си, да стъпи отново здраво на земята. Но не възнамеряваше да й позволи да го направи.

— Ела вътре — прошепна той и я помъкна след себе си. — Ще ти покажа.