Андре Мороа
Байрон (34)

XXXIV
Героят и войникът

Най-характерното нещо за Байрон е неговото здравомислие.

Дизраели

Големите събития в нашия живот често пъти се подготвят от толкова дребни факти, че едва им обръщаме внимание; нашите постъпки и думи ни обвиват във все по-гъста мрежа; един-единствен път остава отворен; настъпва моментът, когато трябва да дадем живота си заради убежденията, които сме изповядвали. Почти всички герои стигат дотам и героизмът се състои в това да не позволим на тялото да се противопостави на безразсъдството на духа.

От две години Байрон следеше с любопитство, примесено с тъга, успехите на гръцкото въстание. Когато Маврокордато тръгваше от Пиза, за да се присъедини към въстаниците, Байрон беше казал на хората около себе си, че би искал да последва принца. Беше го писал на Муър, повторил го бе на Гамба, на Медуин (който бе записал думите: „Искам да се върна в Гърция и вероятно там ще умра“), на Трилони, който обаче не му бе повярвал. В действителност от групата в Пиза никой не вземаше на сериозно проектите на Байрон, каквито и да бъдеха те. Той толкова често ги променяше. Венецуела, Съединените щати, Англия, Гърция — въображението му се отдаваше за миг на мечтите. После някоя жена се разхленчваше, някоя поема го задържаше, някое предзнаменование го изплашваше и той оставаше. В очите на приятелите си той имаше завършена характеристика — женствен, слаб, чувствителен и противоположен по всички пунктове на един мъж на действието.

И все пак този проект за Гърция изглеждаше по-траен от другите. Не че Байрон изпитваше омраза към турците. Той беше запазил най-добър спомен от пашите с бели бради, които го бяха приели през 1810 година. Тогава той бе оплаквал поробената Гърция, но робството му се бе сторило неизлечимо. Сега изглеждаше, че въстанието успява. Турците не бяха съумели да се наложат административно в тази страна. Те образуваха там „временно установен в Европа лагер“, а един лагер винаги може да бъде вдигнат с щурм и беше относително лесно да бъдат изгонени.

Защо тогава гърците не се бяха освободили още през XVIII век? Защото от всички човешки сили единствено духовните са най-плодотворни. За да въстанеш, трябва да вярваш във въстанието. Едва чрез Френската революция гърците, както и италианците, както и поляците, научиха думите: свобода, право на народите. Марсилезата беше преведена на гръцки. Байрон чрез строфите в Чайлд Харолд събуди интерес в Европа към тяхната съдба. Те престанаха да считат робството си за естествен закон. Стига са били роби.

Движението беше започнало с тайни дружества, които най-напред се бяха надявали на подкрепа от Русия. Но господин Метерних, който зорко бдеше, отвори очите на руския цар за „революционния характер на събитията в Гърция“. Англия не беше по-малко враждебно настроена от Австрия. Думите на Пит: „Отказвам да споря с всеки, който не разбира, че от целостта на Отоманската империя зависят интересите на Англия“, представляваха една от магическите и остарели аксиоми, чрез които толкова често е била ръководена британската външна политика. Франция, все още под опеката на Свещения съюз, можеше да доставя само отделни отреди от доброволци. Гърците трябваше да разчитат единствено на себе си.

От 1821 година бяха пламнали няколко огнища. Архиепископът на Патрас, Германос, духовник-бунтар, беше избягал в планината. Същия ден един главатар на банда, Колокотронис, беше вдигнал на въстание Морея. Друг въстаник, Одисеус, беше завладял една част от Източна Гърция. В Западна Гърция събитията се ръководеха от принц Маврокордато. Контрастът беше голям и трудно можеше да се постигне разбирателство между този млад образован човек, европеец, който носеше редингот и очила със златни рамки, и планинските бандити като Одисеус и Колокотронис. Неразбирателството между гръцките предводители беше спасило турците от погром. Но в чужбина гръцките победи бяха събудили силен ентусиазъм сред либералите във всички страни. Бивши офицери от армията на Наполеон, студенти от Йенския университет, мистично настроени швейцарци идваха да се бият за Гърция.

Английското правителство беше враждебно настроено, но когато през януари 1823 година един гръцки депутат на име Луриотис дойде да пледира за каузата на гърците, известен брой напредничави либерали видяха в това „удобен и драматичен случай за игрите на вътрешната политика“ и основаха комитет, който заседаваше в кафенето „Корона и котва“, публикуваше, като всички комитети, безполезни документи, даваше богати вечери и с това изчерпваше дейността си. В него участвуваха бележитият Джереми Бентъм (откривател на думите „международен“ и „кодифицирам“, реформатор на законите на логиката, на затворите и университетите), депутати-радикалисти като Бърдет, Хобхаус, банкери като Киниър, а секретар беше мистър Джон Бауринг, полиглот и ученик на Бентъм.

На първото събрание на комитета беше решено да бъде изпратен в Гърция за проучване и доклад Едуард Блакиър, автор на няколко книги за Средиземноморието. Трилони, който познаваше този Блакиър, му писа през февруари, че Байрон често говори за отиване в Гърция. Хобхаус и Киниър се усмихнаха: „милото момче“ не беше за водач на армия. Въпреки това името му можеше да бъде полезно. Блакиър съобщи на Байрон, че ще спре в Генуа, за да го види на път за Гърция. Така Байрон попадна между зъбчатите колела на системата, която щеше да го хвърли в действие.

* * *

През април Блакиър и Луриотис се изкачиха до Каза Салуцо, а Байрон им предложи да отиде през юли в Левант, ако комитетът го счита за полезен. И защо да не отиде? Това заминаване отговаряше едновременно на необходимостта му от преживявания, които така му липсваха при монотонния живот в Генуа, и на амбицията му да покаже, че не е само стихотворен. „Да бъдеш първият човек на една страна (не диктатор), не Сула, а Вашингтон или Аристид^[1], водач по призвание, безкористен, това е все едно да се доближиш до божеството.“ Той беше писал това някога; но го мислеше все още. Винаги се съблазняваше да направи нещо, „което малко хора или никой не го е правил“. Провалът на „Либерал“, относителният неуспех на последните му публикации, всичко това го караше да мисли, че трябва отново да завоюва общественото мнение. Поетът вече беше престанал да се харесва. Може би Англия имаше право? Той вярваше, че истинските му качества ще се проявят по-скоро в активния политически живот. Той винаги се бе считал за войник или държавник, лишен поради недъга на тялото си от живота, за който бе създаден. Искаше отсега нататък „да се посвети на политиката и на благоприличието“. „Ако живея още десет години, ще видите, че с мен още не е свършено. Нямам пред вид литературата, защото това е нищо; и — колкото и странно да изглежда — аз не вярвам, че това е било призванието ми. Ще видите — ако Времето и Съдбата го позволят, — че ще направя нещо, което ще смае философите от всички времена.“

Но той не търсеше само изкупление в очите на света с тази жертва, а се надяваше най-вече за спасението на Байрон в душата на Байрон. Той беше показал в „Манфред“, че за него адът е вътрешна драма. С други думи, онзи конфликт, който бушуваше в него още от юношеските му години между Байрон, какъвто можеше да бъде, и Байрон, който всъщност съществуваше, само голям героизъм можеше да го разреши в полза на пламенния ученик. Той нахвърли в една тетрадка няколко стиха, начало на една незавършена песен:

Щом мъртвите се будят — как ще спя?

Щом житото узря — как друг ще жъне?

Тирани властват — как ще ги търпя?

Не спя — в постелята ми сякаш тръне.

Тръба в слуха ми всеки ден звучи,

в гръдта ми ехота й…

Poeshie, както казваше той подигравателно, и никой не познаваше по-добре от него различието между действителните чувства, които той със своя здрав разум подлагаше на ироничен анализ, и чувствата, които изразяваше в стихове. Но колкото и безмилостен да беше анализът му и колкото иронична да бе усмивката му, когато някой от другарите му заговореше за „каузата“, той знаеше много добре, че любовта му към свободата и желанието да направи големи неща почиваха на реални и здрави принципи.

През живота си бе срещал достатъчно пречки за действие, за да не се страхува от тези, които и сега се издигаха пред него. На първо място беше Тереза. Той познаваше упоритостта на „абсурдната женска раса“ и собствената си слабост пред тази раса. „Госпожа Гичоли естествено се противопоставя на моето заминаване, макар и само за няколко месеца, и както силно ми повлия да не отида през 1819 година в Англия, така може и сега да успее да ме задържи далеч от Гърция през 1823 година.“ Но преди още да се залови да убеждава Тереза, той трябваше да реши един по-важен и по-парлив за него въпрос. Гръкофилският комитет в Лондон желаеше ли наистина сътрудничеството му? След прогонването му през 1816 година той стоеше настрани от всичко, което беше английско, с плахо чувство на парий. Неприятелите, които никога не виждаш, са най-страшни за въображението. Той все още смяташе, че англичаните са силно настроени срещу него и беше решил нищо да не им иска, за да не им даде възможност да му откажат. С изключителна сдържаност той предложи участието си на Хобхаус и силно се зарадва, когато след доста дълго мълчание, което малко го обиди, бе провъзгласен за член на комитета. Писмата му от този период го разкриват в най-добрата му светлина — щедър (защото той веднага обяви, че е готов да плаща от джоба си и започна да изпраща на свои разноски медикаменти и барут), скромен и най-вече удивително изпълнителен.

Писмото, което му бе написал мистър Бауринг, съдържаше обикновените шаблонни изрази за „класическата земя на свободата, люлката на изкуствата и на гения, средище на боговете, рая на поетите и други подобни неща“. Това беше точно тонът, който Байрон презираше в прозата. „Ентусиазъм“ казваше той с отвращение. Той отговори с един доклад за положението на гърците, който бе достоен за истински военачалник: „Най-необходимото за тях сега е — първо — лека артилерия за планински условия; второ — барут за топове; трето — болнично снабдяване…“ В четири страници той посочваше с факти нуждите, най-добрия начин за пренасяне, адресите на евентуалните кореспонденти. Точен и предвидлив като Кити Гордън, когато изчисляваше разходите на Нюстед. Това създаваше ярък контраст с празното красноречие на комитета.

Беше ли той наистина — както го вярваше въпреки мнението на приятелите си — човек на действието? Истината беше по-сложна. Твърде надарен за действие, защото притежаваше едновременно смелост, чувство за реалност и точност, Байрон беше осъден на мечтание поради непостоянството си. Той беше желал да бъде едновременно защитник на народите и голям свободомислещ аристократ, съпруг и донжуан, волтерианец и пуритан. Той се бе борил срещу английското общество и в същото време желаеше неговата благосклонност. В политическите си убеждения не беше нито консерватор, нито радикал, а привърженик на най-неудачната групировка — на либералите, защото те самите не знаеха какво точно искат. Винаги му беше липсвало онова единство на мисъл и поведение, което е задължително за голямата цел.

Но в това гръцко приключение всичко беше просто. Неговите, породени от произхода му, предразсъдъци не влизаха в конфликт с желанието му да помогне за освобождението на един чужд народ. Напротив, той чувствуваше — тласкан от някакви неясни и дълбоки подбуди, от спомена за класически героични легенди, — че ако се залови с това дело, ще получи подкрепата на английското обществено мнение. Оттогава успокоеният му ум работеше с пълна сила, прозорливостта, благоразумието му даваха своите резултати и той ставаше желан водач.

* * *

С наближаването на лятото старата му неприятелка, Съдбата, сякаш ставаше по-благосклонна към него. Граф Гамба бе получил разрешение да се върне в Равена и изгнаничеството му да бъде прекратено, ако прибере със себе си и дъщеря си. Папата и граф Гичоли желаеха това завръщане. Съпругът беше готов да прости при разумното условие — казваше Байрон, винаги много справедлив към мъжете на своите любовници — „той да не им бъде повече наемател“. Братът Пиетро Гамба, когото все повече обикваше заради смелостта му, имаше голямо желание да придружи Байрон в Гърция. Баща, брат, съпруг, любовник, всички (както някога в случая с Каролайн Лам) единодушно съветваха госпожа Гичоли да се сдобри със съпруга си. Женската страст обаче се обявяваше срещу това единомислие. И Тереза, основавайки се на Чувството, упорито се съпротивляваше на желанието на половин Романя, начело с папата, „и то — казваше Байрон с ужас — след четиригодишна връзка“.

„Ако иска да отиде в Гърция — казваше тя, — да отиде, аз ще го последвам“; тя беше показала, че може да страда за свободата. „Това, разбира се, е смешна идея, защото би означавало да изоставя всичко, за да я предпазвам от опасностите… От друга страна, ако тя направи някоя сцена, ще ме обвинят отново в лошо отношение към жените; историята с лейди Каролайн и лейди Байрон и Гленървон — всичко това ще бъде използувано срещу мен. Едва ли е имало мъж, който толкова много да е отстъпвал на нежния пол и на това отгоре да си спечели име на грубиян. Накрая ще направя каквото мога и имам надежда… Ако изоставях тази жена заради друга, тя би имала известно основание да се оплаква, но когато наистина един мъж иска да замине само за да се бори за една справедлива кауза и за да изпълни един голям дълг, този егоизъм отива прекалено далече.“

Най-после в началото на юни всичко сякаш се уреди. Графиня Гичоли, потънала в сълзи, беше отведена от баща си. Байрон осигури семейство Хънт, като им плати разноските по пътуването до Флоренция и им остави своята част от „Либерал“ и авторските си права върху публикуваните в него поеми. Блакиър викаше Байрон в Гърция. Сега вече заминаването трябваше да се ускори. Младият Гамба беше натоварен да наеме един кораб. „Той беше очарователен млад човек, но нямаше — както казваха италианците — «набито око». Залавяше се с някаква работа сериозно и съвестно; водеше си за всичко точни, грижливи бележки, като всяка нечетлива страница винаги започваше, според приетата в университета в Болоня форма, с думата Considerando^[2]. И после всичко тръгваше зле.“

Избраният от него кораб, Херкулес, беше някаква стара черупка, която плаваше зле в открито море. Понеже получи нареждане да наеме и лекар, Гамба намери един студент, на име Бруно, младеж с добри намерения, но без опит и наплашен предварително от лорд Байрон. Бруно призна по-късно как хората му казвали, че ако допусне и най-малката грешка, лорд Байрон щял да го даде на кучетата си да го разкъсат или щял да накара своя татарин да го обезглави. Татаринът беше добрият Тита, а кучетата бяха напълно безобидни животни. Но този неизповядан страх направи доктор Бруно много нервен. Ето защо всеки път, когато някой от членовете на експедицията се разболееше, Бруно се заливаше в сълзи, размахваше ръце и губеше самообладанието си. От Флоренция пристигна и Трилони, по молба на Байрон, който желаеше да го вземе със себе си. Изборът не беше много подходящ, защото Трилони не обичаше Байрон и тръгваше с непочтени намерения, заявявайки, че целта му била да си послужи с името на Байрон, за да влезе в Гърция, а веднъж добрал се дотам, щял да си работи за своя сметка.

За Трилони и себе си Байрон беше поръчал „два шлема с омировски размери, подобни на онзи, който в шестата книга на «Илиада» беше силно изплашил детето Астианакс. Под дълго, прегънато перо беше изписан гербът му и девизът Crede Biron, а самият шлем се закрепваше на главата с широк подбрадник и имаше много заплашителен вид“. Още с пристигането си Трилони отказа да сложи своя шлем и двата останаха в Генуа.

На 13 юли 1823 година всички се качиха на кораба. Въпреки суеверието си Байрон бе приел да тръгнат на 13-о число в петък. Освен Трилони, Бруно и Гамба той водеше осем прислужници, между които бяха Флетчър и Тита; пренасяше пет коня, оръжия, муниции, два малки топа и пет хиляди испански долара. Слънцето напичаше и въздухът бе толкова тих, че бе невъзможно да отплуват. Градът се простираше като амфитеатър под ослепителната светлина. Привечер Байрон слезе от кораба и вечеря под едно дърво със сирене и плодове. Най-после към полунощ се вдигна вятър. Херкулес плаваше лошо в открито море. Изплашените от бурята коне ритаха и чупеха всичко наоколо; трябваше отново да се върнат на пристанището. Байрон каза, че счита лошото начало за щастливо предзнаменование, но остана замислен. Той призна пред банкера си Бари, че е почти на път да се откаже. „Но Хобхаус и другите ще ми се подиграват.“ Пожела да види отново Каза Салуцо и влизайки там, запита Гамба: „Къде ли ще бъдем след една година?“ Помоли да го оставят сам и прекара няколко часа в размисъл из празните стаи.

Чувствата му бяха смесени. Той беше пожелал да напусне тази къща; не бе живял щастливо в нея; сега съжаляваше за нея. Боеше се от мъката, която изпитваше към нещата, които свършват. Понякога си представяше какъв би бил животът му след успеха в Гърция, разплатата с миналото чрез една победа, прошката на Анабела, но по-често мислеше за предсказанието на мисис Уилиямс. Той наистина вярваше, че отива на смърт.

Ако можеше да приеме себе си сериозно и смъртта за героизъм, това би го поддържало, но присъщата му към всичко насмешка сега се обръщаше срещу самия него. Той бе казал на лейди Блесингтън: „Очите ми никога не виждат безумието на начинанията, в които ме въвлича страстта, преди още достатъчно да съм се заплел, че да мога да отстъпя с достойнство. И тогава най-неуместно се появява мъдростта и прогонва ентусиазма, с който съм тръгнал и който ми е необходим, за да продължа. След това пътят става стръмен за мен. Дори от това да зависи животът ми, аз не мога повече да разпалвам въображението си и положението ми предизвиква в съзнанието ми най-комични картини и мисли. Ако оживея след тази кампания (а това е важно условие за продължението на моята история), ще напиша две поеми по този повод — едната епическа, а другата комична, в които никой няма да бъде пощаден, а най-малко самият аз…“

Привечер той слезе отново в града, изкъпа се и се върна на борда на Херкулес. Най-после духна благоприятен вятър. Експедицията спря в Ливорно, където Байрон с приятна изненада намери стихове на Гьоте, адресирани до него в знак на възхищение. Там получи и един от първите екземпляри на „Дневник от Света Елена“, който Огъста му бе изпратила и който стана естествено любимото му четиво. На кораба Байрон се държеше дружелюбно и весело. „Боксираше се с Трилони, фехтоваше се с Гамба, вечеряше сам със сирене, краставици и ябълков сок, стреляше по чайките с пистолет, плуваше, когато нямаше вятър, играеше с кучетата си и се шегуваше с капитана на Херкулес, който беше опитен моряк, но пияница.“

Капитан Скот се беше сприятелил с Флетчър и една вечер, докато двамата герои пиеха своя грог, Байрон подслуша разговора им: „Защо — питаше капитанът — вашият господар отива в тази страна на диваци?“ Флетчър също се питаше. „Там има само скали и крадци — казваше той, — те живеят в дупки и излизат от тях като лисици. Имат големи пушки, пистолети и ножове.“ Флетчър беше запазил най-лош спомен за гърците и за Гърция; той беше по-благосклонен към турците. „Те са — казваше той — единствените хора за уважение в тази страна. Ако си отидат, Гърция ще заприлича на оставена без надзор лудница… Това е страна, пълна с въшки, мухи и крадци. Защо отива там милордът? Единствен бог знае, не и аз.“ И в този момент, виждайки, че господарят му слуша, той каза: „И господарят ми не може да отрече, че това, което казвам, е вярно.“ — „Вярно е — каза Байрон, — но за тези, които гледат на нещата с очи на прасета и които не могат да видят нищо друго.“

Беше взето разумното решение, че преди да отидат в Гърция, където размириците между различните групировки правеха невъзможен избора на място за дебаркиране, ще спрат за известно време на Йонийските острови, където ще изчакат поточни сведения, които Блакиър трябваше да им донесе. Седемте острова бяха под английски протекторат. Те представляваха неутрална земя и тъкмо тази неутралност щеше да бъде благоприятна за Байрон. Отначало бяха избрали Занте, но по време на пътуването срещнаха един англичанин, който им препоръча Кефалония, защото английски резидент там бил полковник Нейпиър, забележителен човек и голям приятел на гърците. На 1 август Херкулес хвърли котва в главното пристанище на Кефалония, Аргостоли. Там Байрон го очакваше голямо разочарование: преди петнадесет дни Блакиър беше отпътувал за Англия, без да остави никакво известие. Наистина тези хора от английския комитет бяха непоносимо небрежни. Накараха го да напусне къщата си, работата си, любовницата си, а сега го оставят на един непознат остров без инструкции, без разяснения и без цел.

В продължение на три седмици той остана в залива на Аргостоли, на борда на Херкулес. Боеше се да влезе в контакт с английските служители. Там имаше офицери. Как ли щяха да го приемат? „С болезнената си чувствителност и егоцентризъм, той беше убеден, че е станал предмет на омраза и присмех за всеки англичанин и изпитваше почти женска срамежливост при мисълта да влезе в разговор с тях.“ Остана много учуден, когато офицерите от Осми кралски полк го поканиха в тяхната трапезария и още повече, когато на края на вечерята те станаха да пият за негово здраве. Той отговори развълнувано, а после се наведе към полковника и го попита дали добре се е изказал. Беше малко уплашен, но много щастлив.

Ако англичаните го приеха добре, то гръцките бежанци на острова се привързаха към него като към спасител. Знаеха, че е богат, известен. А сулиотите, войниците на онова почти варварско племе, за което бе запазил романтичен спомен, защото му бяха дали приют по времето на първото му странствуване, направо нахлуха на палубата на Херкулес. Живописният им вид толкова хареса на Байрон, че той нае четиридесет от тях за лична охрана. Но бързо съжали за това. Гамба, който се зае с тях, откри въпреки наивността си, че голяма част не бяха нито сулиоти, нито гърци. След няколкодневна проверка Байрон им даде възнаграждение за двумесечна служба, плати пътя им до Мисолонги и се зарадва, че се отърва от тях.

През целия този престой в Кефалония щедростта на Байрон нямаше граници. Рочдейл беше продаден през юни 1823 година за 34 000 лири. Той беше решил, ако потрябва, да похарчи цялото това състояние за гръцката кауза. „Личните ми нужди са много скромни и доходът ми е значителен, за която и да е страна извън Англия, тъй като е равен на дохода на президента на Съединените щати, на английските държавни секретари и на френските посланици в големите кралски дворове.“ Но както бе решил да даде всичко за Гърция, така и искаше да го направи разумно. Трилони, който беше повече герой от комична опера и авантюрист, отколкото войник, не разбираше защо Байрон не тръгва веднага за Гърция. За коя Гърция? — отговаряше Байрон. В Морея при Колокотронис ли трябваше да отиде, в Мисолонги при сулиота Боцарис или при разбойника Одисеус в Атина? Никой не знаеше. Всеки водач, който успееше да събере около себе си двадесетина мъже, изпращаше свой представител при Байрон. Блакиър, който най-после му писа, го съветваше да чака. Полковник Нейпиър не беше много насърчителен. Той казваше: „Да се влезе в Гърция е трудно, но още по-трудно е да се излезе.“ Казваше също, че никой не трябва да се намесва в гръцките размирици без два европейски полка и портативно бесило. Освен това турците бяха силни и флотата им беше обсадила бреговете. Капитан Скот отказваше да рискува кораба си в едно патрулирано от турската флота море. Имаше ли по-глупаво нещо за Байрон от това да се остави да го пленят? През третата седмица от месец август той реши да остане за известно време в Кефалония и взе под наем една къща в малкото селце на острова Метаксата.

В Метаксата Байрон се почувствува необикновено щастлив. Никога досега не бе живял така просто. Той искаше режимът му да бъде войнишки. Аскетизмът винаги му бе давал едновременно и здраве, и задоволство от себе си. Гамба и доктор Бруно бяха единствените му приятели. Понякога се виждаше с един кефалониец, граф Дела Децими, когото бе кръстил Ultima analisi, защото започваше всяко изречение с „При последния анализ“. Беше си намерил и един малък гръцки паж, на име Лукаш, един нов Едълстоун.

Байрон работеше сутрин, пиеше чаша чай, излизаше на кон, на обед хапваше малко зеленчуци, вечер четеше „Дневника“ или една биография на генерал Марсо, подарък от Огъста. Всеки ден идваха при него гръцки делегации; щом някой бежанец поискаше помощ, винаги я получаваше. Нощем в спокойствието на прозирната лунна светлина той гледаше островите, планините, морето и в далечината неясните очертания на гръцкия бряг.

Щастие? Да, това бе щастие. Никаква страст не безпокоеше мирния му дух. Никакъв критичен поглед не го дебнеше. В какво можеха да го упрекнат? Той беше дошъл тук, за да докаже доблестта си. В края на едно дълго писмо до Огъста, където се бе опитал да й покаже колко търпение и философски размисъл му бяха необходими, за да се справи с местните интриги, той добавяше: „Ако смятате, че това писмо заслужава да бъде предадено на лейди Байрон, можете да й изпратите копие.“ Може би най-после тази непреклонна Анабела щеше да одобри постъпката му — той уважаваше мнението й.

Освен една експедиция до Итакия, която завърши доста зле, защото Байрон изпадна в делириум, единственото му приключение за целия престой тук беше от духовен характер. На острова живееше един доктор, на име Кенеди, който бе много религиозен и се мъчеше да разпространява Библията сред гърците на Йонийските острови. Малко след пристигането на Байрон на острова този доктор, след като бе спорил за религията с няколко волтериански настроени офицери, направи усилие да им докаже истината за Светото писание с неопровержими факти като теоремите на Евклид. Организира едно събиране, на което и Байрон пожела да отиде. Естествено неговото присъствие предизвика голямо любопитство. Един приятел, който го срещна на път за събранието, му каза: „Надявам се, че Ваше благородие ще бъде покръстен.“ — „И аз се надявам“ — отговори той сериозно. У Кенеди той седна на една софа, а другите образуваха кръг около масата и докторът започна да говори.

Първата му тема беше разликата между християнството на Библията и християнството на хората. Байрон беше обещал да слуша търпеливо, но хората го гледаха и скоро той проговори. Каза, че е получил религиозно възпитание от своята майка, че винаги страстно се е интересувал от въпросите на религията и че е прочел голям брой произведения на теологични теми, но че не може да разбере Светото писание. Добави, че винаги ще уважава искрено вярващите и че винаги ще има повече доверие в тях, отколкото в другите хора, но че е срещал много набожни хора, чието поведение се различавало от проповядваните от тях принципи. После, след като поговори малко за стария си приятел дявола, за Ева и змията, той се върна към въпроса, който винаги го преследваше: защо на света съществуват ужасни беди, и то без причина; и нима би могло те да съществуват, ако съществува и Творецът-благодетел? Например той бе заговарял почти всички сакати хора, които бе срещал, и обикновено бе установявал, че целият им живот се е състоял от нещастия и тъга още от рождението им. „С какво бяха обидили създателя, за да се отнася той така с тях? Защо живеят те и умират в това ужасно състояние, като по-голямата част от тях въобще не са видели Евангелието? За какво служат те на този свят? Много от тях страдат от телесни болки, от постоянния гнет на беднотата и осъдени на непрестанен труд, удавени в невежество и суеверие, те нито имат време, нито могат да четат Библията дори ако им се даде в ръцете.“

Докторът каза, че въпросът за произхода на злото е многообхватен, че злото е последствие от липсата на набожност и че нещастието в този живот води духа до надеждата за по-добър свят. Понеже говореше за върховната власт на бога и за старата картина с грънчаря и глината, Байрон се провикна:

„Ако бях начупен на парчета, щях сигурно да попитам грънчаря: защо се отнасяш така с мен?“ Аргументите на Байрон, изглежда, заинтересуваха слушателите повече, отколкото думите на доктора, и след като Байрон си тръгна, той упрекна приятелите си, че са се оставили да им повлияе рангът и славата на госта.

Но Кенеди беше добър човек и не беше злопаметен. Той посети Байрон в дома му, в малката къща в Метаксата, за да продължат разговора, и остана изненадан от библейските познания на събеседника си. „О, да — каза лорд Байрон, — аз чета Библията много повече, отколкото подозирате. Имам една Библия подарък от сестра ми, която е прекрасна жена, и аз я чета много често.“ Отиде в спалнята и донесе една хубаво подвързана Библия, джобен формат, подаръка от Огъста. По време на разговора, когато Кенеди напразно търсеше някой текст, за да подкрепи твърденията си, Байрон веднага го намираше. Той зададе учудващи въпроси на Кенеди за дявола, за Ендорската гадателка^[3]. „Винаги съм мислил — каза той, — че това е най-добре написаната сцена с магьосница. Тя бие всички литературни произведения с призраци, които някога съм чел. Най-добре третира един подобен сюжет Гьоте с образа на Мефистофел. Очевидно Вие ще оцените по-високо Библията, защото за Вас тя е свята книга, но ако прочетете другото, ще видите, че то съдържа едни от най-възвишените човешки схващания.“ Докторът се усмихна на това странно сравнение и призна, че никога не му е минавало на ум да счита Библията за литературна творба. После настоятелно взе да убеждава Байрон, че трябва да преобрази живота си. „Аз съм на правилен път — каза му Байрон, — вярвам като Вас в предопределението, в покварата на човешкото сърце изобщо и на моето в частност. Ето вече две неща, по които сме единомислещи.“ А после, когато Кенеди го хвалеше за щедрото му милосърдие и великодушното раздаване на добрини около него, Байрон попита: „И какво още бихте искали от мен, докторе, за да ме признаете за добър християнин?“ — „Да коленичите и да се помолите на бога.“ — „Прекалено много искате, скъпи докторе“ — каза той.

Новините от Гърция бяха едновременно окуражаващи и отчайващи. Гърците нанасяха победи над турците, но не можеха да се разберат помежду си. Лондонският комитет съобщаваше, че изпраща кораб, натоварен с артилерия и някакви ракети „Конгрив“, нов вид снаряди, за които се говореха чудеса. Но в очакване на този „кораб «Арго»“, Байрон получаваше от Англия само карти и тромпети, ценни предмети, но малко полезни в една страна, в която войниците не познаваха нито топографията, нито музиката. Джентълмените от „Короната и котвата“ бяха обещали да изпратят офицер, който да командува действията. На Байрон му се искаше да изберат полковник Нейпиър. Но полковник Нейпиър не мислеше за Гърция така, както мислеше комитетът. „Откакто в Европа има турски войник — казваше той, — гръцкото правителство не трябваше да се занимава с конституция.“ Думи, които трудно можеха да харесат на един либерален комитет. Полковник Станхоуп, когото изпратиха от Лондон, далеч не очарова Байрон; той беше ученик на Бентъм и повече политик, отколкото войник. Щяха да го видят и на дело.

Нейпиър помогна поне на Байрон да си избере групировката. Той беше решително за Маврокордато, единственият от водачите на революцията, който беше честен и сериозен човек — казваше той. Маврокордато се свърза с Байрон от остров Хидра, където се намираше, и му съобщи, че е готов да излезе с гръцката флота, да пробие блокадата и да отиде в Мисолонги да ръководи операциите там, ако Байрон можеше, в очакване на заема от Лондон, да го авансира с четири хиляди лири стерлинги, за да заплати на екипажите. Сумата беше голяма. Байрон я даде. Той намираше някакво удоволствие в това, че той, един обикновен гражданин, може да поддържа цяла флота и армия. Забавно му беше да установи, че дадените от него суми за Гърция надхвърляха вече тези, с които Бонапарт беше започнал кампанията в Италия, подробност, която наскоро бе прочел в Дневника. Сулиотите от Мисолонги го молеха да ги наеме за свои войници и да им стане вожд. Въпреки разочарованията си той много се изкушаваше. Те бяха великолепни воини и би било хубаво да се командува цяло едно племе. Кой знае? Може би, след като бъдеше освободена Гърция, заедно с тези хора той би могъл да се бие с други вятърни мелници? Вече се виждаше водач на чета и борец срещу неправдите в целия свят.

Към края на годината, благодарение на финансовата подкрепа на Байрон, гръцката флота бе екипирана и Маврокордато, а после и Станхоуп можеха да минат в Мисолонги. Оттам те помолиха Байрон да се присъедини към тях. „Няма нужда да Ви казвам, милорд — пишеше му Маврокордато, — с какво нетърпение Ви очаквам. Вашите съвети ще бъдат следвани като най-авторитетни…“ А Станхоуп казваше: „Вие сте очакван с трескаво безпокойство. Тази вечер, като се разхождах по улиците на Мисолонги, хората настойчиво искаха да им доведа лорд Байрон.“

Беше може би още рано да се включи в борбата, но Байрон знаеше, че в Англия хората от комитета се подиграваха на дългото му стоене на острова. Той се бе обидил от едно писмо на Муър, който изглежда подмяташе, че вместо да преследва героични приключения, живеел в една чудесна вила и се занимавал с продължението на Дон Жуан. Това не беше вярно. Той не бе продължил да пише Дон Жуан, нито някоя друга поема. „Поезията — каза той на Гамба — би трябвало да бъде занимание само на незаети с работа хора. В сериозните дела тя няма място.“ Той добре разбираше, че начинанието беше опасно, но „никога няма да се каже, че съм се заел да помогна на един джентълмен в някоя дребна работа, която е въпрос на чест, и че не съм му помогнал докрай… Що се отнася до мен, аз ще остана верен на каузата, докато все още има надежда.“ На 27 декември той съобщи на Муър, че двадесет и четири часа по-късно ще отплува, за да се присъедини към Маврокордато в Мисолонги. „Разногласията между групировките ме принуждаваха досега да стоя тук, но понеже Маврокордато, техният Вашингтон или техният Костюшко, е отново в действие, мога да се включа със спокойна съвест. Нося пари, за да платя ескадрата, и имам влияние върху сулиотите. Възможно е да се опитаме да завземем било Патрас, било укрепленията на пролива. Но струва ми се, че гърците или поне сулиотите (с които си деля хляба) очакват да вървя с тях. Така да бъде… Имам някаква надежда, че каузата ще възтържествува, но възтържествува, или не, трябва да се спазват правилата на честта така стриктно, както и млечният режим. Надявам се да спазвам и двете.“