Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Love for hire, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 66 гласа)

Информация

Сканиране
helyg
Допълнителна корекция и форматиране
romanti4ka (Xesiona 2011)

Издание:

Джасмин Кресуел. Любов назаем

ИК „Арлекин-България“ ЕООД, София, 1995

Редактор: Ирина Димитрова

ISBN: 954–11–0389–8

История

  1. — Добавяне

Девета глава

Облечен в къс халат, Робърт се върна във всекидневната с две чаши в ръце. За нейно огорчение, я завари полуоблечена да рови под канапето за обувките си, които тъй безотговорно бе захвърлила преди малко. Засрамена от вида си, Джули не можа да потисне горещата руменина, избила по бузите й.

Алис се притесняваше неоснователно, помисли тъжно тя. Трудното е не преди, а след това. Когато и двамата се чудят какво да си кажат. Съдейки по мрачното изражение на Робърт, моментът едва ли бе подходящ за любовното й признание. Тя се изкашля и се помъчи да се усмихне.

— Извинявай, но ципът ми май заяде.

— Не му обръщай внимание — рече Робърт, като постави чашите върху масичката. — Трябва да поговорим.

— Но аз трябва първо да се облека! — Гласът й се извиси като писък и „образът“ й на опитна светска жена рухна.

Изражението на Робърт се смекчи.

— Ще ти донеса нещо по-удобно за обличане. — И той излезе от стаята, за да се върне след няколко минути с пъстра памучна роба от модата на петдесетте години. Въпреки притеснението си Джули се удиви как може един ерген да има такова странно одеяние в дома си. — Извинявай — той й подхвърли дрехата, — много е шарена, но само това успях да намеря.

— Хубаво е. Благодаря. — Джули смутено отметна коси, после се втренчи в пръстите на краката си. Не смееше да го погледне в очите, за да не би нежността, която бе зърнала само преди миг, да е изчезнала. Робърт приседна на края на масичката и мълчаливо изчака младата жена да облече робата. Когато и последното копче бе закопчано, той й подаде едната чаша.

— Защо не ми каза? — попита тихо.

— Какво не съм ти казала? — Джули отпи голяма глътка от виното си. Знаеше за какво става дума, ала й беше трудно да се придържа към новата си линия на поведение. Критичната самопреценка и откровените излияния й се удаваха само дотук — като на новачка след тригодишното упорито самозалъгване.

— Знаеш много добре, Джули. Беше ти за първи път. По дяволите, кой би помислил, че красива жена като теб, на двайсет и четири години може да е още девствена!

— Не знаех, че девствеността е порок — отвърна тя, засегната от гневната нотка в гласа му. — Дори за жени, достигнали зрялата преклонна възраст от двайсет и четири години.

Той припряно си пое дъх.

— Девствеността е нещо прекрасно. Като скъп подарък на една жена за мъжа, когото обича. Но ти изобщо не ме подготви. Не очаквах!

— Говориш така, като че съм ненормална. Сигурно има хиляди девствени жени на моята възраст.

— Само ако са в манастир. — Робърт смутено прекара пръсти през косата си. — И двамата бяхме непростимо нехайни. Ами ако забременееш? Господи, Джули, най-малкото можех да те нараня! Не бях особено нежен, ако не си забелязала! Всичко беше забелязала. И неговата пламенност, и умението, и желанието, и нежността му.

— Какво според теб трябваше да кажа? — попита тя. — И кога? — Опитът да си представи ситуацията от смешната й страна, макар че бе готова всеки момент да се разплаче. — „Сипи ми още от пилето, ако обичаш? Ястието ти е великолепно. О, щях да забравя — още съм девствена.“ Не ми се струва много уместно.

— Имаше и други моменти, когато би могла да ми намекнеш.

— Може би. — Джули мислено съжали, че споменът от прекрасното преживяване започваше да помръква заради едно глупаво недоразумение. — Извинявай, ако се чувстваш измамен — рече тя. Гласът й бе дрезгав от напиращите сълзи. — Но не се тревожи, Робърт, нищо не искам от теб. И според календара няма никаква опасност да забременея.

— А аз реших, че взимаш хапчета — смотолеви той. — Май доста неща съм решил прибързано, що се отнася до теб. По дяволите, как можах да бъда толкова невнимателен, толкова безчувствен!

Той стана рязко от масата и направи няколко безцелни крачки из стаята, преди да седне на канапето до Джули. Отметна непокорен кичур от челото й и от непринудената ласкавост на жеста му младата жена едва не изхлипа.

— Защо избра точно мен, Джули?

Тя понечи да изрече някое плоско, необвързващо обяснение, ала думите заседнаха в гърлото й. Взря се в дълбините на тъмносините му очи и осъзна, че е длъжна да каже истината — дължеше го и на себе си, и на Робърт.

— Защото те харесвам — промълви накрая. Въпреки най-добрите си намерения, в последния момент не намери кураж за по-точната дума. — И съм ти благодарна — добави припряно. — Ти ми помогна да науча много за себе си. Почувствах, че съм готова да отворя нова страница в живота си. — Тя успя да му отправи колеблива усмивка. — Освен това реших, че ще бъдеш невероятен любовник.

Той дълго не откъсна очи от нея, но накрая не каза нищо, а само я притегли в обятията си. После тихо сподели:

— Да ти призная и на мен ми беше за първи път. Не бях се любил с девствена жена. Сладка тръпка прониза тялото й. Стана й приятно, че преживяването е било неповторимо не само за нея.

— Не бих и предположила, че сме толкова неуки. За начинаещи се справихме доста добре, не мислиш ли?

— Страхотни бяхме.

Нежността в гласа му я накара да го погледне. Никой от двамата не помръдна, сякаш нямаха сили да откъснат очи един от друг. Мълчанието се проточи, пространството помежду им постепенно се зареди с неудържимо, сладостно напрежение. Робърт хвана ръцете й и ги поднесе към бузите си. Дланите му горяха. Нейните бяха ледени. Мъжът нежно целуна пръстите й. Цялото й тяло пламна и тя се взря в очи те на Робърт.

— Нали знаеш какво казват хората? — Гласът му бе възбуждащ, многообещаващ.

— Какво? — навлажни устни тя.

— Съвършенството се постига с упражнения.

— Нима има какво още да научим? — прошепна младата жена.

— Трябва да се провери.

Джули плъзна пръсти по страните му и усети как мъжът замря в напрегнато очакване.

— Джули — подзе той, — мисля, че сме на път да спечелим златен медал за отлични знания с минимална подготовка.

— Не ме разсейвай с приказки, докато си уча урока — измърмори тя.

Не бяха необходими повече думи.

 

 

Джули с удоволствие би се усамотила за няколко дни след своето удивително откритие, че е влюбена в Робърт Бакстър, ала ангажиментите във фурната не й позволяваха да го направи. Но още щом прекрачи прага на магазина си във вторник сутринта, разбра, че помощничките й няма да я оставят да се наслаждава тайно на новооткритата си любов.

— Изглеждаш страхотно — посрещна я Лора, надзъртайки иззад рафта. — Какво се е случило? — Тя намигна на Пам. — Мислиш ли, че е възможно собственичката на магазина да има среща с един привлекателен общ познат — американец?

— Нямам никаква среща — сряза я Джули сърдито. По-сърдито, отколкото възнамеряваше, тъй като Робърт я бе изпратил до вкъщи почти на разсъмване и си бе тръгнал, без да уговорят нова среща. Сигурно щеше да й позвъни тази сутрин, или да се отбие във фурната, но в момента на нея не й беше до шеги.

Усети как два чифта любопитни очи са неотлъчно приковани в нея. Тя подръпна полите на небесносинята си рокля, преди решително да се запъти към канцеларията.

— Просто реших да облека нова рокля. Ходя с едни и същи дрехи от месеци. Имах нужда от промяна.

— Правилно — подсмихна се Лора. — А прическата е в чест на старата госпожа Крайтън, която днес ще взима тортата за юбилея на съпруга си. И няма нищо общо с неотразимия Робърт Бакстър и с факта, че снощи сте вечеряли заедно.

Джули гневно изгледа приятелката си.

— Жалко, че клиентите толкова те обичат, Лора. Очевидно и днес ще бъде един от онези дни, в които съжалявам, че не мога да си позволя да те уволня.

— Охо — включи се и Пам, развеселена. — Ядоса я, Лора, значи си попаднала точно в… О, добро утро, господин Бакстър. Заповядайте — любезно рече тя. — За малинова крем пита ли сте дошъл?

— Не, дойдох да видя Джули.

— Аха! На разходка до Казабланка ли ще я каните? Ми ля, че ще се съгласи, ако много я помолите. — Пам и Лора се ухилиха, увлечени в шегата си.

— Ще отложим разходката за другата седмица. А тази вечер се надявам да вечеряме в нейния апартамент. Поръчал съм менюто от най-добрия ресторант в Лондон.

Чувайки гласа му, Джули рязко се обърна, сърцето й щеше да се пръсне — струваше й се, че всички присъстващи долавят лудешкия му ритъм.

— Р-робърт! Р-радвам се, всъщност не очаквах да те видя.

Той й отправи поглед, който недвусмислено изключваше останалите в магазина.

— Трябва вече да си разбрала, че не мога да започна деня си, без да се отбия тук.

Той приближи, а в същото време Джули пристъпи напред и двамата спряха на сантиметри един от друг. По челото му бяха избили капчици пот, фланелката прилепваше към широките му плещи, а косата му беше в пълен безпорядък.

Изглежда великолепно, помисли си Джули.

— Тичал си — рече тя. А с очи му казваше колко се радва, че го вижда.

— Пет километра — потвърди той. А с очи й казваше колко се радва, че я вижда.

Звънчето над вратата извести появата на посетители. Нито Джули, нито Робърт помръднаха. Джули едва дочуваше гласовете на помощничките си, които сръчно се заеха с работата си.

— Ще вечеряме ли заедно? — попита Робърт. — Ако не възразяваш, реших да бъде в твоето жилище. Няма нито да готвиш, нито да чистиш — ангажирал съм хора за това. Ползвал съм услугите им и друг път — добри са.

— Чудесно. Надявах се, че ще поискаш да се видим тази вечер. — Джули реши, че преструвките и уклончивите отговори са неуместни. Искаше всеки свободен миг да бъде с Робърт и се зарадва, че той също изглежда споделяше чувствата й.

— Имам куп важни срещи през деня, иначе бих те поканил на обяд. Но ще се постарая в седем да бъда у вас. Добре ли е?

— Идеално — тихо каза тя. Робърт погледна часовника си.

— По дяволите, трябва да тръгвам. Преди десет минути трябваше да съм на друго място. — Той я изгледа с напрежение, което почти я уплаши. — Джули, трябва да поговорим. Трябва да обсъдим някои неща. Важни неща.

Сърцето й подскочи от радост. Женската й интуиция, сякаш фино настроена след нощта, прекарана с Робърт, й подсказваше, че й предстои да чуе любовно признание. Предишната вечер, шокиран от факта, че е девствена, той не бе споменал за любов. Ала колкото и неопитна да беше, Джули вярваше, че такава върховна наслада не се достига без любов. Тя се усмихна с пълното съзнание, че очите й искрят от щастие.

— Ще те чакам с нетърпение — промълви и леко го докосна по ръката. — Приятен ден, любов моя.

Бузите на Робърт пламнаха от изненада и удоволствие. Той се наведе и я целуна по челото.

— Джули — Мъжът рязко замълча. — Не, по дяволи те. Не сега и не тук. Ще се видим довечера. — Обърна се и излезе от магазина.

Пам подсвирна.

— Помнете ми думата, нашият господин Бакстър е влюбен.

Джули й се усмихна доволно.

— Знаеш ли, Пам, мисля, че си права. — И влезе в канцеларията, доволна от гробната тишина, която последва.

 

 

Двете рокли — копринената и небесносинята — изчерпваха възможностите за висша мода от гардероба на Джули. Твърдо решена в най-скоро време да пообиколи магазините, тя просто нямаше друг избор, след като излезе от банята, освен да облече една ленена пола и елегантна черна копринена блуза. После с въздишка опита да освежи тоалета си с широк колан и стари златни бижута. За щастие, жените от ресторанта пристигнаха, преди съвсем да се е отчаяла от външността си. Джули наблюдаваше с подчертан професионален интерес как двете освободиха място в средата на всекидневната й и разтегнаха стабилна, сгъваема маса. Застлаха я с фина покривка, след което я отрупаха с кристали, костен порцелан и блестящи сребърни прибори. С изключителен вкус подредиха богато разнообразие от салати, пушена сьомга, яйца в гнезда от многолистно тесто, пастет и раци. Накрая сложиха огромна бутилка шампанско в позлатена кофа с лед в единия ъгъл на масата, а в хладилника — фантастична фруктиера с отбрани южни плодове за десерт. Тръгнаха си след оживен разговор върху предложението на Джули да включат от хлябовете и сладкишите на нейната фурна в тяхното меню.

— Четох във вестника възторжени отзиви за фурната ви — каза по-възрастната от двете жени. — Изпратете ни писмена оферта. Идеята не е лоша. Ето визитка с адреса ни. — Ще дойдем да разчистим в удобно за вас време — добави другата. — Завиждам ви, че ще вечеряте с господин До. По-възрастната я прекъсна безцеремонно:

— Беше ни приятно да се запознаем с вас, госпожице Маршал. Нашите почитания на господин Бакстър.

Мина седем часът, а Робърт не се появи. Ледът на шампанското започна да се топи. Салатата загуби свежия си вид. Джули запрелиства купчината кулинарни списания с надеждата да попадне на някоя рецепта, която да ангажира вниманието й. Ала само ги разпиля по пода.

Щом наближи осем, тя вече крачеше напред-назад из стаята, убедена, че се е случило нещо ужасно. Фактът, че дори не знаеше телефонен номер, на който да потърси Робърт, окончателно обтегна нервите й. Когато най-сетне към осем и половина на вратата се позвъни, тъкмо си го представяше смъртно ранен в някоя операционна. Втурна се да отвори, сигурна, че ще види полицай, носещ й скръбната вест.

Вместо полицай обаче, видя Робърт — снажен, тъмнокос и неимоверно привлекателен, въпреки бръчиците от преумора на лицето му. Беше облечен в тъмен костюм и носеше огромен букет от рози. Джули се хвърли на врата му, а розите останаха между тях.

— Какво топло посрещане — промълви той току пред устните й. — Извинявай, че закъснях, мила. Беше отвратителен ден. — Хвърли розите на масичката в антрето и я привлече в обятията си. — Извинявай — повтори той, щом откъсна устни от нейните. — Имах заседание и не можах нито да се измъкна, нито да ти се обадя.

— Разтревожих се — призна Джули. Беше й лесно да го каже сега, когато той стоеше пред нея жив и здрав. — Представям си колко ти е било трудно да се измъкнеш. Един актьор не може просто ей така, насред снимките, да заяви, че си тръгва, защото има среща.

Робърт придоби странно смутен вид.

— Не съм бил на снимки. Всъщност за това исках да поговорим, Джули.

— За филма ли? — Стомахът й се сви на топка. Беше се досетила, че въпреки пренебрежителното си отношение, Робърт държеше на кариерата си. Тя го хвана за ръката. — О, скъпи, не са те уволнили, нали?

— Съвсем не. Не е там проблемът. — Робърт влезе във всекидневната и се огледа. — Добре, виждам, че жените от ресторанта, както винаги, отлично са си свършили работата.

— Да, но трябва да побързаме с яденето, защото желето омеква и ледът се топи.

— Да изпием по чаша шампанско най-напред. — Робърт измъкна бутилката от леда и старателно я избърса. Поклони се с театрален жест и я поднесе на Джули за одобрение. — Надявам се, че марката ви харесва, госпожо?

— Да — отвърна тя, уж разучавайки етикета. След което с многозначителна усмивка го погали по ръката. — Но келнерът ми харесва много повече.

— Не бързай, скъпа. Защото този келнер никак не умее да отваря шампанско. — С ловкост, безспорно опровергаваща думите му, той свали станиола и разви металната жичка, без да изпуска тапата. После леко я подбутна с палци нагоре, ала в последния момент тя изхвръкна сред бурен фонтан от пръски. Джули стоеше точно пред него и беше буквално окъпана. Робърт простена.

— О, Господи, знаех си. Не мога да се науча да отварям шампанско и това си е! Кажи ми най-лошото. Кажи, че съм съсипал любимите ти дрехи.

— Съвсем не. Не се тревожи — успокои го Джули.

— Чувствам се ужасно. — Робърт я целуна по нослето.

— Мила, колкото и примамлива да изглеждаш с тази коприна, прилепнала по изящните ти форми, сигурно ти е неприятно. Искаш ли да се преоблечеш, преди да седнем на масата? — Той тъжно се усмихна. — Като се върнеш, ти обещавам бутилката да е изцяло на твое разположение.

— Не е зле да облека нещо друго — съгласи се Джули с чувството, че шампанското започва да се стича по кожата й.

— Няма да се бавя.

— Не бързай. — Робърт си взе чинийка с ордьоври и се настани на креслото до камината. Посочи й купчината списания. — Имам предостатъчно за четене. Няма да ми е скучно, докато те няма.

— Приятно четене — рече Джули и се мушна в спалнята, зарадвана на неочакваната възможност да се отърве от досадното си облекло и да облече възхитителната домашна роба, която същия следобед бе получила по пощата от братовчедката Джейн. За заклета стара мома, Джейн бе проявила удивителен вкус. Кратката бележка в колета гласеше: „Сватбен подарък, който, вярвам, че ще те зарадва повече отколкото традиционната сребърна ваза, дето само ще й бършеш праха.“

Захвърляйки подгизналите си пола и блуза, Джули мислено се извини на своята стара братовчедка. Съзнаваше, че няма право да облича нещо, изпратено й с погрешното впечатление, че й предстои сватба. От друга страна, ако зависеше от нея, тя с радост би се омъжила, за да каже после на братовчедката Джейн колко подходящ се е оказал нейният подарък.

Джули изтри лепкавите следи от шампанско по тялото си. И с усмивка извади пищната дантелено сатенена роба от кутията. Очите й заблестяха, сърцето й се разтуптя, щом тъмносинята материя се спусна по голите й крака с очарователно шумолене. Тя пъхна ръце в широките ръкави и дантелата се разпиля по китките й. Джули пристегна дългите панделки, убедена, че е хубава, може би дори красива, и се зарадва. Искаше да изглежда красива не за себе си, а заради Робърт.

Развълнувана и малко неспокойна, тя се върна във всекидневната. Робърт държеше списание в скута си и сякаш не беше помръднал в нейно отсъствие. Той вдигна очи и тя усети как вълнението й се стопява от мрачно предчувствие. Изражението му, лишено от всякаква топлота и дружелюбност, излъчваше стаен гняв. Сърцето й се сви.

— Ето ме — промълви тя. От тревогата гласът й прозвуча тихо и гърлено. — Не изглеждаш много радостен, Робърт. Толкова ли се забавих? Гладен ли си?

Устата му се изкриви в жестока подигравателна усмивка, той се изправи и я изгледа насмешливо и нагло.

— Гладен и жаден. Жаден за теб, Джули, любов моя. Това ли очакваше да чуеш?

Обзета от срам, тя притисна дантелите към гърдите си.

— Нищо не съм очаквала да чуя.

— Хайде де! Искам да знам дали още следвам сценария ти. Дали пък някъде не съм объркал репликите?

Тя недоумяващо поклати глава.

— Няма никакви реплики. Това не е пиеса.

— Вярно, не е. Това е истинска драма, нали, Джули, любов моя?

Тя изтръпна от ненавистта, с която Робърт произнасяше името й, и забеляза с какво раздразнение захвърля списанието й на пода.

— Робърт, не разбирам. Само отидох да се преоблека.

— Виждам, скъпа моя. Имаш страхотен вкус. — Гласът му преливаше от сарказъм. — Избрала си най-изкусителната дреха. Сатен! Я ми кажи как щеше да го направиш, ако не бях разлял шампанското?

Джули разбра, че Робърт едва сдържа яростта си и за миг дори се уплаши.

— Робърт, какво се е случило?

— Престани да ме залъгваш, Джули. Колкото и да си съблазнителна, трябва да те разочаровам — играта свърши. Тази роба би била хитър тактически ход, ако не беше ми оставила главната улика, преди да се скриеш в стаята си.

Сърцето й се сви от болка, не толкова заради думите му — тя изобщо не можеше да ги проумее — колкото заради жестокия, язвителен тон. Краката й се подкосиха и тя се хвана за облегалката на близкия стол.

— Робърт, не разбирам за какво говориш — промълви едва чуто.

— Откажи се, Джули. Още сега. — Гласът му стана леден. — Някак не върви да се правиш на невинна, когато на публиката й е известно, че се преструваш.

— Но аз не се преструвам! Наистина не разбирам какво лошо съм…

Той приближи до нея и я дръпна към себе си, грубо отмятайки главата й назад. Даже в този момент, макар да беше твърде объркана, а Робърт — преднамерено груб, Джули не се отврати от допира му. Тялото й откликна на близостта му с лека сладостна тръпка.

Робърт се взря в нея, раздиран от противоречиви чувства, ала сякаш с желязна маска на лицето, която с нищо не напомняше за усмихнатия мъж, когото тя бе мислила, че познава.

— По дяволите, правиш го много добре, скъпа. Явно владееш всички трикове на професията.

— Какви трикове? Робърт, за Бога, защо се държиш така? По-добре си върви. Не желая да останеш в дома ми, ако ще сипеш обиди. — Тя се изви в ръцете му в опит да се отскубне и за миг й мина през ум, че може да е психично болен. Хвърли поглед към вратата, като се чудеше да избяга ли, или да вика за помощ.

— Всичко е било нагласено, а аз почти се хванах на въдицата — каза той, без да обръща внимание на въпроса й. — И как да не се хвана? Нали беше девствена? Моите поздравления, скъпа! Така добре си премислила всичко, за да накараш и най-преситения милионер да тръгне към олтара. Толкова труд хвърли в тази измама. Но как можа да забравиш списанието? Очевидно измамниците са като всички останали престъпници — все оставят по някоя улика.

— За каква измама говориш? — Замаяна от неговите обвинения, тя все пак успя да проумее основната причина за възмущението му. — Искаш да кажеш. Да не би да ме обвиняваш, че съм ти скроила някакъв номер?

— Не някакъв, а номер да се оженя за теб, скъпа ми Джули. И знаеш ли кое е най-смешното? Че почти успя. — Той вдигна списанието от пода и го пъхна в ръцете й. — Ето какво си забравила да изхвърлиш, Джули. Беше го оставила най-отгоре. Списание?! Нима този неудържим пристъп на ярост бе предизвикан от едно списание?! Та най-предизвикателното четиво, което тя получаваше, бе месечното издание с рецепти от екзотични страни. Джули премигна и се втренчи в корицата, смътно разпознавайки цветното приложение на неделния вестник. Известно време зрението й остана замъглено и едва след няколко дълги, безмълвни секунди тя успя да види на фокус снимка на Робърт. Косата му беше по-къса, очите — скрити зад очилата, с които веднъж случайно го бе зърнала в гостната на родния си дом, но на снимката несъмнено бе той. Отдолу пишеше: „Тайнственият мултимилионер дава интервю.“

Джули преглътна в опит да облекчи парещата сухота в гърлото си. Думата „мултимилионер“ прокънтя в съзнанието й.

— Това си ти — изхриптя тя.

— Нима? — иронично подхвърли той.

— Но какво пишат за теб?

— Прочети сама, щом си забравила. На десета страница. С треперещи пръсти Джули запрелиства списанието, докато намери статията. Още една негова снимка, този път на някакво съвещание, стоеше под заглавието „Робърт Донахю и неговото най-ново вложение“.

— Робърт Донахю? — възкликна Джули. От острата миризма на салатите изведнъж започна да й се повдига и тя грабна чаша вода, за да потисне неразположението си. — Господи, значи се казваш Робърт Донахю!

— О, каква изненада! Като че ли не си знаела.

Дълбоко засегната от язвителността му, Джули се зачете в материала, публикуван преди повече от година. Излизаше, че Робърт Донахю направил първия си милион, като продуцирал и режисирал филми на ужасите за телевизията и видео пазара. Станал милионер, преди да навърши двайсет и пет и стигнал до елитната класа на мултимилионерите едва трийсетгодишен. Участвал във финансирането на всички фази от филмовата индустрия и, според автора на статията, бил човек с широта на погледа и проницателност, достойни за втори Уолт Дисни. Информацията за личния му живот бе твърде оскъдна, макар да се споменаваше хапливата забележка на самия Робърт, че основната му цел била да избегне всякакви искове за бащинство, особено от жени, които никога не е виждал. „Животът на един ослепително красив милионер — се казваше в заключение — явно не е само шампанско и рози.“

Джули затвори списанието и с усилие на волята срещна обвинителния му поглед.

— Смяташ, че съм ти поставила капан — рече тихо тя. — Че съм те познала веднага, още при първото ти появяване във фурната, и през цялото време съм те разигравала.

— Ето какво винаги съм харесвал у теб — отвърна Робърт. — Че си умна. И разбираш кога играта е безвъзвратно загубена.

Джули се загърна в робата си и затегна възела, сякаш коланът можеше да удържи парченцата на разбития й живот.

— Чела съм статията — призна тя, — но не я помня. Запазих списанието заради друга статия, за един известен гръцки готвач. — Тя трескаво запрелиства страниците и накрая намери каквото търсеше. — Ето. Той обяснява подробно как да се правят понички. — Робърт дори не сведе поглед. Сълзи изпълниха очите й. — Безсмислено е, нали? Няма да ми повярваш.

— Не. Няма да ти повярвам — твърдо отговори той. — И отсега ти казвам: ако си бременна, не се и опитвай да ме съдиш за бащинство, защото ще докажа, че си ме измамила.

Джули често се беше чудила какво е да те боли сърцето. Сега вече знаеше. Стоеше пред него, почти благодарна, че не го вижда ясно през пелената от сълзи, премрежваща погледа й.

— По-добре си върви, Робърт. Не мисля, че има какво повече да си кажем.

— О, не, скъпа. Толкова лесно няма да се отървеш. Склонен съм да си платя. — Той бръкна във вътрешния джоб на сакото си и извади чекова книжка, в която набързо, със замах, надраска някаква сума. — Връщам ти шестстотинте лири, които вложи, за да ме хванеш на въдицата си, и ти давам още шестстотин за нощта, която ми посвети. — Откъсна листчето и го хвърли към масата. А Джули като хипнотизирана наблюдаваше как то плавно се приземи в чинията с яйца.

— Моля те, върви си, Робърт. Недей!

— Желая те — рече той сурово, сякаш се мразеше, че го признава. Приближи се и я прегърна през кръста. — Презирам се за това, но те желая, Джули.

— Не! — Джули извърна глава и опита да се отскубне от прегръдката му, ала съпротивата й бе продиктувана от разума, не от сърцето. И отказът й не беше съвсем категоричен.

Робърт се разсмя тихо като противник, който предусеща победата, макар че битката може да бъде изтощителна. Джули се съпротивляваше, доколкото й позволяваха силите, ала накрая, с отчаян вопъл, отвърна на целувката му.

— Доставяш ми голямо удоволствие — измърмори пред устните й той. — Може би ще стигнем до някакво приемливо споразумение. Една любовница често получава повече от съпругата, пък било то и срещу заплащане.

Джули застина в обятията му, желанието й се стопи, заместено от отвращение.

— Не — каза тя с мрачна решимост. — Не, Робърт. Не мога да понеса това. Върви си. Умолявам те, върви си.

Той се поотдръпна на една ръка разстояние и за момент й се стори, че няма да изпълни желанието й. После се завъртя и бързо тръгна към вратата. Излезе и тихо я затвори след себе си.

Джули стоеше насред стаята и се чудеше защо не плаче. Утре, обеща си тя, утре ще си позволи лукса да заплаче. Ако започнеше сега, сигурно никога нямаше да спре.