Ан Мейджър
На кръстопът (11)

Единадесета глава

Остатъка от нощта Бун прекара в дома на Лесли, стараейки се да избягва всякакъв пряк контакт с нея.

Когато тя излезе от банята, облечена в смарагдовозелената си кадифена роба, той седеше на масата в кухнята, а пред него беше разтворена дебела папка.

— Надявам се, че не ти преча — откъсна поглед той от разпръснатите на масата писма и документи. — Бях взел тези договори със себе си на излизане от офиса, като мислех да поработя върху тях тази вечер. И тъй като скоро ще съмне и едва ли ще мога да заспя, реших да довърша работата си тук.

— Работи спокойно, не ми пречиш…

Бун отново наведе глава и бързо започна да пише нещо. Така се бе вдълбочил в работата си, че почти не забелязваше присъствието на Лесли. Тя отвори килера и започна да тършува вътре. Шумът изглежда го подразни и той я погледна неодобрително. Лесли спря и в този момент разбра, че се държи като дете: вършеше всичко така, че да привлече вниманието му. Виновно прехапа устни и се постара да не вдига толкова шум. Напълни две купи с бисквити и кашкавал и седна до него.

— Сигурно си гладен…

— Благодаря ти, Лес — отвърна той и дори не вдигна глава от книгите. — Не се грижи за мен. Мога и сам да намеря нещо за хапване. Защо не си легнеш? Опитай се да поспиш. Аз също приключвам след малко…

Лесли не се бе чувствала никога така пренебрегвана от някого. Но какво очакваше да се случи? Бун я беше спасил от явна смърт, както би помогнал на всяка друга жена в нейното положение. За него тя не беше нищо повече от един обикновен служител във фирмата му. Но какво, какво можеше да се направи, преди връзката им да се е разпаднала напълно?

— Нищо! — прошепна в отчаяние Лесли, докато наместваше нощната лампа до леглото си. — Нищо, всичко е безвъзвратно изгубено…

Главата й натежа. Усети как й става зле. Не можеше да понася уиски, знаеше го. Емоционалният срив й се бе отразил много по-силно, отколкото предполагаше. Преживяванията от току-що изминалата нощ продължиха да я измъчват дори в съня й.

След няколко часа се събуди, обляна в студена пот.

Беше й се присънила отново снежната виелица в планината. Лесли си проправяше път в дълбокия сняг, потъваше в него като в леденостуден пясък, който я поглъщаше бавно, докато най-после я скри цялата. Обгърна я непрогледен мрак. Сърцето й се заблъска в гърдите като затворена в клетка птица. Писъкът й отекна в нощната тишина:

— Помощ! О, моля ви… Помогнете ми! Бун…

Внезапно видя Бун, наведен над нея. Не можеше да разбере това сън ли е или действителност. Той я взе на ръце като малко дете и я притисна към гърдите си.

— Лесли, скъпа, успокой се! Тук съм, до теб, любов моя!

— О, Бун, бях отново там… в бурята… сама и нещастна. Снегът ме затрупа, задушавах се…

— Стига, скъпа! Било е само сън. Всичко вече свърши.

— Беше толкова истинско! — хлипаше тя.

— Вече си на сигурно място и нищо лошо не може да ти се случи.

Той я сложи на скута си и я залюля. С едната си ръка я придържаше здраво през кръста, а с другата я милваше по косите. Лесли беше все още замаяна от съня и не съзнавайки какво върши, долепи устни до голите му гърди.

Не разбраха как точно се случи, но успокоителните ласки на Бун се превърнаха изведнъж в леки, възбуждащи докосвания по седефено бледата й плът.

Тънката прозрачна нощница се смъкна от раменете й, а чаршафът, който Бун бе препасал набързо около кръста си, когато се събуди от писъците й, се свлече в краката му. Отпуснаха се бавно назад, върху хладните завивки, като не откъсваха поглед един от друг. Загорялото му тяло покри женствените й форми. Целият копнеж, който се бе трупал в душата му през последните дни, се изтръгна като дълбок стон от устните му. Нощницата на Лесли затрудняваше движенията й и в необузданата си страст той сграбчи фината материя и я разкъса, оголвайки гърдите й.

Тялото й прилепна до силните му напрегнати мускули, а устните й шепнеха неспирно името му. Пламнала от възбуда и заслепена от щастие, Лесли се предаде изцяло в ръцете на този пленителен мъж, който я любеше със завидно умение и безрезервна всеотдайност.

Слънчевите лъчи се надбягваха по бялата дантелена завеса в спалнята на Лесли, когато тя се протегна блажено в леглото си, преди да отвори очи.

— Бун…

Дългите й мигли трепнаха изненадано и тя се надигна учудено. Мястото до нея беше празно. Бун си бе отишъл, и ако не бяха разкъсаната нощница на земята и смачканата възглавница в краката й, Лесли едва ли щеше да повярва, че изминалата нощ не е била сън.

Тя се отпусна назад и слаба усмивка заигра на устните й. Бун я обичаше! Беше й го казал във върховния момент на сливането им. Тя знаеше, че мъжете не обичат лъжата. А те самите… лъжат ли — особено в моменти като този? Усмивката й се стопи. Така й се искаше да повярва на признанието му!

След около час Бун й позвъни:

— Скъпа, полицията иска да говори с теб. Ще мина да те взема, за да те откарам дотам, а след това ще се отбием до доктор Роум.

— Бун — започна тя колебливо, — тази нощ…

— Забрави я, Лесли! Тази нощ беше едно недоразумение, за което нося пълната отговорност. Съжалявам и те моля да ме разбереш!

— Но Бун…

— Повярвай ми, моля те, истински се разкайвам за случилото се… Почти колкото и ти.

Бун продължаваше да говори, но тя вече не слушаше. При всеки удар на сърцето си усещаше остра болка. Съжалявал… Разкайвал се… Ето още едно доказателство за нежеланието му да се обвърже с нея. Каква глупачка беше, че му повярва!

— Лесли — продължаваше да говори Бун, — искам да приемеш работата във Вейл. — Лесли онемя. — Мисля, че така ще е най-добре и за двама ни. Всъщност мога да те откарам утре дотам… Исках още да ти кажа — Бун като че ли се поколеба за миг, — че възнамерявам да разваля договора си с теб и да ти изплатя обезщетение, ако желаеш…

О, Бун, не, не, не! — крещеше душата й, но устните й не издадоха и звук. Той не я желаеше, той искаше тя да си отиде!

Бе опитала всичко, за да спаси любовта им, и можеше да направи още, но сега виждаше, че е време да спре.

— Благодаря ти, Бун! За всичко… Признателна съм ти за всичко, което стори за мен. По-щедър не би могъл да бъдеш.

Следващите две седмици носеха нерадостен отпечатък за Лесли. Бун й помогна да си купи нова кола и я откара във Вейл, както й бе обещал. А когато чуха условията на новото предложение за работа от „Райън Риъл Истейт Къмпани“, не се поколебаха да го приемат веднага. Бун не би могъл да бъде помил и по-любезен с нея, но желанието му да й помогне, с каквото може, само засилваше мъката в душата й.

Дойде денят на преместването й. Тя затвори последния куфар и се огледа. Кутии и сакове, пълни догоре, бяха натрупани навсякъде по пода на всекидневната. Хората от транспортната фирма щяха да дойдат едва след няколко дни, за да прекарат багажа й, но тя възнамеряваше още днес да отпътува с колата си за Вейл.

Изправи се сред стаята и с овлажнели очи огледа така скъпото й жилище. Само за няколко месеца то се бе превърнало за нея в роден дом. Не беше живяла дълго в Уинтър Парк, но щеше да отнесе със себе си скъпи спомени от това прекрасно място.

Без да бърза, тя взе най-необходимото от багажа си и се запъти към гаража. Тъкмо посегна да отвори, и на вратата се почука — един път, два пъти…

Лесли отвори със замах и отстъпи крачка назад. На прага стоеше Бун. Изглеждаше доста измъчен и изморен, отслабнал, небръснат, а широките му рамене бяха приведени напред, като че ли носеше непосилен товар на плещите си.

— Бун! — изненадано го погледна Лесли. Оприличи го на човек, изгубил току-що скъпо нему същество. — Какво се е случило?

— Дойдох… Дойдох да се сбогуваме, Лес — на един дъх изрече той. — И да ти помогна, ако ти е необходима помощ…

Така значи! Дошъл да й помогне — или може би да се увери, че заминава?

Сълзи рукнаха по страните й. Ненавиждаше се за своята слабост. Как го мразеше! О, как мразеше в този момент дните и нощите, прекарани с него!

— Изобщо не е трябвало да идваш! — ридаеше тя отчаяно. — Не те искам! Защо не ме оставиш просто да си отида?

— Лесли… — Силните му ръце внимателно прихванаха раменете й. Опря челото си в нейното и останаха така няколко мига.

— Пусни ме, Бун! — умоляващо потрепери гласът й. — Не разбираш ли какво мъчение за мен са твоите ласки?

Той я пусна бавно и тя се свлече в най-близкия фотьойл. Лицето му пребледня, погледът му стана мрачен и на Лесли за секунда й се стори, че той страда безмълвно и безнадеждно не по-малко от нея.

— Съжалявам, Лесли, но дойдох да те видя още веднъж — може би за последен път…