Александра Потър
Без гордост и предразсъдъци (23)

Двайсет и трета глава

Спокойно, Емили, спокойно.

Балконът бе празен и с изключение на приглушената музика на квартета, която долиташе отвътре, бе тихо и много спокойно. Какво удоволствие след шума и хаоса в балната зала. Отдръпвам се в самия край и оставям двете чаши шампанско на балюстрадата, разпервам ръце и се облягам на студения камък, загледана в мрака.

Поемам си дълбоко дъх.

Спайк ме накара да побеснея. Бях права още от мига, в който го видях. Той наистина е първокласен кретен. Държал се е отвратително с Ърни и е дрънкал лъжи за него пред Мейв.

Ами как можа да натика чашата си в ръката ми, за да си говори по телефона и да ме зареже!

Въздишам и забелязвам как дъхът ми излиза на валма. Ужасно е студено и аз треперя цялата в тънката си рокля, но съм толкова ядосана, че не искам да се връщам вътре. В подобни моменти ми се иска да съм пушачка. Нали хората по филмите правят така, когато са вкиснати? Дръпват от цигарата и веднага започват да се чувстват по-добре.

Звънък смях прекъсва мислите ми и аз се обръщам към група двайсет и няколко годишни, които са се измъкнали навън. Сгушили са се в далечния край на балкона и се смеят. Най-интересното е, че един от тях пуши.

Гадното настроение и чашите шампанско, които изгълтах, са ми дали смелост, затова тръгвам към тях.

— Ъъъ, извинете…

Обръщат се към мен. Отблизо виждам, че са съвсем млади, може би дори под двайсет: три слаби високи момчета с пъстри вратовръзки и две момичета с шалове от пера, които Стела би описала като „натруфени“. Пият направо от бутилка „Мое“, а златното фолио на гърлото проблясва игриво на лунната светлина, докато си предават бутилката от ръка на ръка. Напомнят ми на мен самата от времето, когато бях в колежа.

— Здрасти — махам аз с ръка. — Исках да ви помоля за една цигара. — След това пробутвам лафа на всички непушачи. — Уж ги отказах, но…

— Ти американка ли си? — ломоти едното момче и се хили тъпашки. Те всичките са еднакви и ако не бяха вратовръзките, едва ли щях да успея да ги различа. Неговата е като зебра.

— А, да — кимам аз и за доказателство им отправям белозъба усмивка, която струваше на родителите ми двайсет хиляди долара.

— И искаш да си дръпнеш една цигарка? — хили се другият, чиято вратовръзка прилича на изрезка от националното знаме.

Изглежда подобна молба тук означава нещо съвсем различно, отколкото при нас в Щатите.

— Ами… — колебая се аз, но те избухват в истеричен смях, шляпат се по бедрата и не спират да се кикотят.

Чувствам се объркана. Леле, колко са шантави!

— Млъквай, Хенри — скарва им се едно от момичетата и го блъска по рамото. Поглежда ме и се усмихва. — Не му обръщай внимание, той е кръгъл идиот — доверява ми тя и дръпва от навитата на ръка цигара. Усещам някакъв мирис, който очевидно не е тютюн.

А това не е ръчно свита цигара, сещам се аз. Това е цигара с трева.

Леле, каква съм тъпачка! Не може да бъде. Свивам се вътрешно. Нищо чудно, че не спират да се кикотят. Те са друсани до един.

— Да бе, извинявай, не исках да те обидя — обажда се Хенри, отправя ми тъповата усмивка и отпива нова глътка от бутилката с шампанско.

— Искаш ли да си дръпнеш? — Момичето ми подава цигарата с трева.

Последния път, когато пуших трева, бях в колежа и си изповръщах червата върху новия фолксваген на Джони Роузънбаум (това беше достатъчно унизително, но като капак двамата правехме секс върху капака), така че най-разумното е да кажа „не“.

Въпреки това щеше да е забавно да се надрусам, нали?

— Добре, може — усмихвам се аз и поемам цигарата. Както вече казах, трябва да се поуспокоя.

Вие забелязали ли сте колко са красиви звездите? Блещукат, трепкат, също като милиони диаманти в огромна, ама много голяма възглавница от черно кадифе… един милион небесни годежни пръстени, пръснати чак до безкрайността… незнайно докъде… Леле, колко романтично…

Групичката се върна вътре и аз отново съм се подпряла на лакти на балюстрадата и зяпам небето. Не знам от колко време съм тук — десет минути, може би половин час, ама и на кого му пука? Сякаш времето е спряло, а аз съм в един огромен, топъл балон, който се носи нанякъде и дори не ми е студено. Мисля си единствено за небето, за необятното прекрасно черно небе. Кълна се, че не си спомням някога да съм го виждала толкова невероятно. Не мога да повярвам…

Освен това се нося високо като хвърчило.

Усмихвам се доволно, не че има за какво, и отпивам шампанско. Джойнтът направо ме изкефи. Не ми е лошо, нищо ми няма, просто тихичко се кефя — по-точно казано, надрусана съм, ама вие както искате го кажете. Дали не е време да се върна вътре при останалите? Ако се сблъскам със Спайк… ама на кого му пука за Спайк? Няма дори да говоря с него. Ще вирна нос и няма да му обръщам никакво внимание. Той нали така направи с мен! Не че съм дребнава. Нали ви казах, в момента ми е адски гот. Допивам чашата, посягам към втората и тръгвам към залата.

И се сблъсквам с господин Дарси.

— Мама му стара! — Все още стискам двете чаши, когато се натъквам на него и разливам шампанското.

Той ме поглежда стреснат.

— Емили?

— Леле, много съжалявам, ръцете ми бяха заети, не те видях и… — Не спирам да дрънкам. Я виж ти, господин Дарси е тук. На балкона е. Застанал е точно пред мен.

Леле-мале!

Както съм надрусана, минавам в повишена готовност за частица от секундата.

— Ъъъ… здравей — успявам да изграча аз и се опитвам да си възвърна самоувереността, въпреки че стомахът ми има чувството, че всеки момент ще му се наложи да направи салтомортале.

— Добър вечер — отвръща той и навежда елегантно глава. Вдига поглед и двамата не можем да откъснем очи един от друг, а на мен ми се струва, че целият свят се стопява в студената вечер.

— Да не би да ви преча?

Забелязвам, че гледа двете чаши шампанско.

— А, не… съвсем не — мрънкам аз и се чудя къде да ги сложа. Забелязвам малка масичка край една от колоните и бързо ги оставям. — Бях… жадна — обяснявам небрежно аз и се обръщам към него.

Работата е там, че се обърнах прекалено бързо и всичко около мен се завъртя. Боже! Припомням си как повърнах върху фолксвагена и ме обхваща ужас. Не, моля те, Господи, не ми причинявай това. Каквото друго искаш, само не и това. Подпирам се на балюстрадата и забелязвам, че господин Дарси тръгва към мен.

Всичко застива.

Мъжете в днешно време не крачат по този начин. Те се подмятат и влачат крака като Спайк, тъпчат си ръцете в джобовете, отпуснали рамене. При господин Дарси няма такова нещо. Наблюдавам го и той ме наблюдава, сякаш сме в някой забавен кадър. Гърдите му са изпъчени, брадичката — вирната и ако погледнете в речника значението на думата „неотразим“, ще разберете на мига, че не се отнася за Спайк.

Цялата потръпвам от удоволствие. Ако пък погледнете в речника какво означава „замаяна от любов“, веднага ще разберете, че става въпрос за мен.

Той наистина ме гледа напрегнато. За разлика от много други мъже, с които съм излизала, господин Дарси не прекрачва границата на приличието и ми оставя лично пространство.

— Търсих ви — обяснява напълно сериозно той.

— Наистина ли? — изписквам аз.

Добре, истина е, че съм много развълнувана, че го виждам отново, но ако ще говоря така, сякаш току-що съм се нагълтала с хелий от балон, няма да му направя впечатление нито на готика, нито на секси. А аз искам и двете. Прочиствам гърлото си.

— Наистина ли? — повтарям отново аз и си налагам да говоря с дълбок глас.

— Исках да ви кажа колко приятна ми беше компанията ви онази вечер.

— И на мен — кимам аз и усещам как се изчервявам. Господи, не може да бъде!

Чакам го да каже нещо, но той мълчи, а аз не знам какво да измисля, умът ми е напълно празен, също като празен флопидиск, затова продължавам да го зяпам и се питам колко ли време трябва да мине, преди да го направим?

Емили Олбрайт! Как можа да кажеш подобно нещо?

Засрамвам се. Господи, напълно бях забравила, едва сега се сещам как се оказах във фолксвагена. Винаги когато се надрусам, хормоните ми се разиграват и ставам невероятно палава.

— Как е балът?

Най-сетне той заговаря.

— Нали знаеш — отвръщам уклончиво аз и се опитвам да потисна похотливите си мисли.

— Танцувахте ли? — продължава той.

Мисля си за Бари и Спайк.

— Не знам дали може да се нарече танцуване — усмихвам се тъжно аз.

Само че господин Дарси не се усмихва, остава все така сериозен.

— Страхувах се, че заради закъснението си ще се наложи да ви открадна от друг.

Пред погледа ми е все още Спайк, лепнал „Блекбъри“-то на ухото си. Да ме открадне ли! Спайк не би забелязал дори някой да ме отвлечеше изпод носа му.

— Не се притеснявай. Цялата съм твоя — шегувам се аз.

Господин Дарси ми се струва стреснат.

— Наистина ли? — отвръща той и аз разбирам, че е приел думите ми буквално.

— Така се казва — бързам да обясня аз. — Нещо като шега е — опитвам се да обясня.

— Ясно — кима господин Дарси, въпреки че не съм сигурна дали наистина разбира, но вече не ми се мисли по този въпрос, защото очите му пробягват по тялото ми и сърцето ми започва да бие като лудо. Леле! Първо един ме пренебрегва напълно, а сега се радвам на пълното внимание на друг. А този просто не може да откъсне очи от мен. Невероятно ласкателно е. Просто не съм свикнала с такова отношение.

Но можеш лесно да свикнеш, Емили.

И двамата млъкваме. Тъй като нямам напитка, започвам да въртя кичури коса.

— Много мило — отвръщам след малко аз.

Мило ли? Мило ли казах току-що?

— Да, наистина — кима господин Дарси и продължава да ме гледа сериозно.

Разговорът ни отново замира и тъй като не знам какво да кажа, обръщам поглед към мастиленосинята тъмнина. Нова година е и в далечината забелязвам трепкащите светлинки на някоя коледна елха, в друга къща има парти. Потропвам с пръсти по масата. Господи, колко е тихо. Чувам как излиза собственият ми дъх.

Чудя се какво да кажа, нещо, което не е банално или съвременен майтап. Не мога да се шегувам с господин Дарси, както го правя със Спайк, защото острият ми език сигурно ще притесни някои хора, не че има значение. А и колкото повече си мисля, толкова повече ми се струва, че доброто чувство за хумор е доста преувеличено. На мен ми трябва истински мъж, не някой кретен, решавам аз и си представям как Спайк се прави на пияна кокошка на дансинга.

Потискам усмивката си, когато си спомням. Добре, признавам, че беше наистина смешно, но много ми се искаше да го натикам в миша дупка този глупендер, казвам си аз.

— Много обичам това време на годината, а ти? — изтърсвам най-сетне аз, за да не мълчим повече.

Леле, нямах представа, че толкова ще се зарадвам да чуя собствения си глас. В книгите подобни реплики винаги звучат толкова задълбочено и романтично, а героите се гледат в очите, без да говорят. В действителност подобни приказки са като излезли от устата на бенедиктински монах.

— Горе-долу е приятно — отвръща той. — Ако обичате глупостите и шумните празненства.

— А — отвръщам аз и не знам какво друго да кажа. — Да, малко е глупаво — съгласявам се аз и си представям Спайк с шала от пера. — Само че глупостите понякога са забавни.

Господин Дарси се намръщва така, сякаш подобно нещо никога не му е минавало през ума.

— А сега забавлявате ли се?

— Разбира се — отвръщам престорено весело аз.

Не мога да твърдя, че се забавлявам, но за това си има обяснение. Освен това ми е нервно. А и не съм дошла, за да се забавлявам, мисля си аз, поглеждам господин Дарси и усещам прилив на страст и феромони под строгото изражение. Мога да се закълна, че току-що го видях да наднича в деколтето ми.

Благодаря безмълвно на Стела, че ми е изпратила тази великолепна рокля. Поне веднъж да се почувствам сексапилна, вместо дебела и тромава.

— Искате ли да се наметнете със сакото ми? — предлага той.

Виждате ли! Освен че е страхотно сексапилен, той е истински кавалер. Няма да те зареже на дансинга като Спайк.

— Не, благодаря. Не ми е студено — усмихвам се аз и показвам гладките си рамене, които дори не са настръхнали под крема за тяло с бронзант, с който се намазах.

— Настоявам — отвръща той и ме загръща.

— Недей, честно… — опитвам се да протестирам аз, но е прекалено късно, защото черното му сако е на раменете ми. Усещам известно разочарование. Та то покрива лъскавите ми рамене и скрива сексапилните тънки презрамки.

— То ще защитава скромността ви — обяснява той. — Роклята ви е прекалено открита.

— Така ли? — учудвам се аз. — Добре, благодаря. Естествено! Това дори не ми беше минало през ума. Нали съм свикнала да живея в света на Джей Ло и Мадона, където деколтетата са до пъпа, така че моята рокля изобщо не е разголена. Но пък господин Дарси я приема по съвършено различен начин. Той е свикнал жените по негово време да са целите опаковани. Ако ще излизаме заедно, ще трябва да съм по-скромна. Жалко, защото си имам доста симпатични топове за лятото.

— Как ви харесва престоят в Бат? — пита той и пристъпва към мен.

Гърдите ми се стягат.

— Тук е невероятно красиво. Сградите, архитектурата, ами реката — изреждам нервно аз.

Като се замисля, мога да мина и без онези летни топове. Харесвам високите яки. Харесвам копчетата до под брадичката. Точно така. Направо обожавам всичко, което се закопчава до под брадичката. Дори сега ще вдигна яката, за да ми стигне под брадичката.

— А, да, река Ейвън. — Той кима и аз усещам топлия му дъх на бузата си.

На едно от копчетата пръстите отказват да ме слушат. Коленете ми май омекнаха.

— Имам изненада за вас.

— Така ли? — Сърцето ми трепва. Боже, как обичам изненадите. Каква ли е тази?

— Позволете на мен. — Той посяга към ръката ми.

Спомням си как преди няколко седмици архитектът, Джон, пусна вратата на ресторанта в лицето ми. След това се прибрах пеша в снега, задникът ми стана на ледена шушулка и си мечтаех да се запозная с мъж като господин Дарси.

Той ме поглежда, аз изпадам в истински унес, докато наблюдавам този стопроцентов мъж, и натискам „Изтриване“ на всички минали противни срещи, за да се махнат завинаги. Изтривам ги една по една.

— Много благодаря, господине — отвръщам аз с усмивка. Пъхвам ръка в неговата и за момент той ме поглежда и имам чувството, че тъмните му очи ме изпиват. След това устните му се разтягат в широка усмивка.

— Да вървим.

Господи, колко е властен.

Да, знам, че е напълно антифеминистко от моя страна, но ми се струва невероятно секси.

Имам чувството, че в сърцето ми са затворени десетки пеперуди, които пърхат и не спират, затова кимам щастливо.

И какво от това, на мен ми е кеф.