Айлин Гоудж
Последен танц (16)

Шестнадесета глава

Джони крачеше в кабинета на шефа си — малко по-голям от неговия и във всеки случай по-подреден, но със същия скучен изглед от прозорците — тревист склон, осеян тук-там с туфи от секвои и ниски иглолистни растения. Течеше втората седмица на юни и вече цветовете на дивите череши, които растяха от двете страни на пътеката, бяха окапали, някои от тях се бяха посипали върху тревата и приличаха на конфети, останали след отдавна отминало тържество.

— Смяташ, че ще избяга ли? — повтори той. — Шегуваш ли се? Практически тя ни поднася присъдата на сребърен поднос. — На Джони му се наложи да се сдържа, за да не кресне. — Става дума за три-четири седмици. Тъкмо колкото да сложи нещата си в ред, да прекара известно време със семейството си. Няма къде да отиде, повярвай ми. — Престана да крачи и се обърна. — Кендъл би й разрешил, ако ние нямаме възражения. Моето мнение е да дадем съгласието си. Ще направиш добро впечатление на всички чувствителни хора. А възрастната жена ще се порадва на няколко седмици свобода, докато влезе в затвора до края на живота си.

Брус Чо, седнал зад бюрото си, го изгледа с характерното си каменно изражение.

— Мислиш, че понеже е възрастна няма да избяга, докато е пусната под гаранция ли? Повечето хора биха се изсмели и на възможността шейсет и шест годишна жена да убие съпруга си. — Басовият му глас — такъв, на който деца и кучета се подчиняваха на минутата, продължи да боботи. — Но заради спора нека приемем, че няма да избяга. Изниква още един въпрос. Ти го повдигна, но аз мога да ти кажа, че в съда, пред общественото мнение, подобна стъпка много лесно би могла да даде обратен резултат. Какво ще покажем на всички? Че областният прокурор е готов на отстъпки, ако си навършил известна възраст или си от определена раса, или изповядваш дадена религия, така ли?

Чо — двуметров гигант, син на самоанец и филипинка, се бе сблъсквал с всякакви предразсъдъци, които едно малко градче можеше да му предложи по трънливия път към поста областен прокурор, освен това по характер си беше заядлив. Джони знаеше, че за да го убеди да даде съгласието си, трябваше да действа изключително предпазливо.

— Няколко седмици — би ги дал и на болно куче — възрази му Джони.

— Не, не и ако е бясно. — Чо присви очи — лъскави процепи, обградени с бръчки, зад които проблясваха тъмните му зеници. — Едно е сигурно — тази жена озадачава всички — каза. — Според мен трябва да си остане, където, е, и да я държим под око. Може да има скрити пари, толкова, че да си живее като царица в Рио де Жанейро.

Джони се изсмя тъжно.

— Може би, но като съдя по вида й, едва ли би могла да пресече и улицата сама.

— Същото казваха и за оня умник Вини Джиганте. Осем психолози при това.

— Не се съмнявам, че на всички е било платено от данъкоплатците — отбеляза сухо Джони.

Чо го изгледа замислено, кимна сякаш в отговор на въпрос, който си бе задал наум, после подпря брадичката си с месестите си ръце. Същият този човек, помисли си Джони, можеше да наложи присъда със сила — както направи с онзи фермер, отглеждащ домати нагоре по течението на реката, когото осъди по три обвинения в убийство затова, че бе държал преселници — негови наемни работници, в заключена барака под палещите лъчи на слънцето. Двама от тях бяха умрели. Не бил имал намерение да им причинява нещо лошо, беше възразил Джо Кънингъм, а само да им даде урок. Но в края на краищата самият Кънингъм получи урок — четирийсет години лишаване от свобода.

— Ако не те познавах добре, Джон, бих казал, че имаш личен интерес в цялата тази работа — прогърмя гласът на областния прокурор в тишината.

На Джони му се стори, че в стаята изведнъж стана задушно. Погледът му се плъзна по картотечния шкаф, върху който бе поставена снимка на Чо по време на славните му дни като краен защитник на „Нотр Дам“. Бяха го обявили за професионален състезател, но травма в коляното го отпрати към юридическия факултет. Онова, което не се бе променило обаче, бе вълнението от играта, което ясно си личеше на снимката. За Чо най-важно бе да победи.

Джони опита различен, макар и не противопоставящ се подход. Виждаше сивата зона между закона и морала и се замисли към коя страна точно спадаха неговите аргументи. Дали като действаше от любов, това го правеше по-добър от друг, движен главно от амбиция? Дали и двамата в случая бяха напълно честни? Чо не желаеше да има никакви пречки по пътя към преизбирането му за областен прокурор. За Джони целта бе много по-проста, но в същото време и много по-трудно достижима — Дафни. Желаеше я. Обръщайки се към него за помощ, тя, без да иска му даде онази възможност, която търсеше.

Но първо трябваше да се справи с Чо.

Джони придърпа стол и седна, наведе се напред, за да погледне Чо право в очите, както той го бе учил да прави със съдебните заседатели.

— Да се върнем назад, Брус. Онази вечер преди изборите, помниш ли, онази нощ, която прекарахме в „Манис“? Тогава ми каза, че ако не спечелиш, ще се примириш и ще станеш треньор на бедни деца.

Каменното лице на Чо придоби леко развеселено изражение.

— Прекалено много „Маргарити“ на празен стомах. — После усмивката му се стопи и той изръмжа тихо: — Всъщност наистина си го мислех.

— Може би си бил доста пиян и не помниш, но тогава ти говорих за една жена — продължи Джони. — В която бях влюбен навремето и че не съм я забравил. — Усети как се разгорещява. — Онова, което не ти казах, защото тогава нямаше никакво значение, беше името й. — Замълча, после изрече: — Брус, тя е Дафни Сийгрейв.

Чо леко подскочи от изненада, но верен на себе си, и окото му не мигна.

— Искаш да ми кажеш, че в случая имаме конфликт на интереси ли?

Джони си пое дъх.

— Не те будалкам — каза му направо. — Обичам работата си и според мен знаеш, че можеш да разчиташ на моята честност. Просто исках първо от мен да чуеш, че имам личен интерес в цялата работа. Що се отнася до този случай, имаш думата ми, че не съм казал нищо, което излиза извън границите на позволеното.

Чо се намръщи, явно не му стана приятно как Джони извъртя и без това деликатната ситуация.

— Няма значение какво мисля аз. Хората в малкия град обичат да говорят. Много рискуваш за старата си любов.

Джони си спомни единствения случай, когато бяха обрали дома му, стана няколко години, след като се ожени за Сара. Сети се как се взираше в празните места на телевизора и стерео уредбата — правоъгълници, оградени от сива прах. Тогава си помисли колко потискащо бе. Не само затова, че вещите ги нямаше, а че някой нещастен кучи син бе рискувал да го заловят и много възможно да го убият. И то заради няколко скапани уреда, чиято цена едва ли би надминала сто долара на черния пазар.

Но сега беше различно. Вярно, че рискът беше голям, но онова, което желаеше да спечели, бе безценно. Трябваше ли да излъже Чо?

Джони реши да каже най-простата истина.

— Не спя с нея, ако това имаш предвид.

Той нарочно избегна миналото време. Фактът, че шефът му не знаеше за онази вечер на брега, нямаше да му навреди. Докато траеше процесът, такава вечер нямаше да се повтори. Дафни си имаше собствени причини, които той не разбираше напълно, но сега осъзна, че дори само заради майка си, тя имаше право да се държи настрани. Поне за момента.

А след като процесът приключеше? Нито съпругът й, нито Чо, нито всички защитници на „Нотр Дам“, събрани заедно, не биха могли да го удържат далеч от нея.

— Ще ти го кажа по друг начин. — Сега гласът на Чо прозвуча сякаш че го мъмреше. — Нали по въпроса за пускането под гаранция нямаш задни мисли?

Джони усети малка бучка там, където свършваха добре оформените рационални мисли и започваше неравният път на инстинктите. Като млад заради Дафни бе готов да се бие с голи ръце с дракони. Сега трябваше да разчита само на ума си. Но всичко се свеждаше до едно и също, нали? Въпреки хилядолетната цивилизация по природа човек е готов да се бори, дори да убива заради онова, което желае. В този смисъл той не се различаваше от Чо.

— Казах ти всичко, което трябва да знаеш — каза Джони. Думите му бяха достатъчно близо до истината, макар да знаеше как звучат — като че криеше нещо.

Сянка премина по безизразното лице на Чо както буреносни облаци минават над пуста долина.

— Не става въпрос само за това кое е законно или дори етично, Джон. Ако медиите се доберат до историята ти, ще стане доста неприятно.

Едно мускулче потрепна на бузата на Джони.

— Няма да успеят.

— По дяволите, как можеш да обещаеш подобно нещо?

— Имаш думата ми — ето така. Ако случайно някой поиска да се разрови из миналото, може да открие какво двама осемнайсетгодишни младежи са се готвели да направят през седемдесет и седма година. Може и да се получи интересна история, но няма да е актуална.

Спомни си как я целуна на кея, така, на открито. Постъпката му беше глупава, макар изобщо да не съжаляваше.

Чо не отговори нищо и Джони продължи да чака в напрегнато мълчание. Знаеше, че шефът му го изпитва.

Надяваше се да изстиска нещо повече от своя заместник. Най-добрата стратегия на Чо при кръстосания разпит на свидетелите, бе да ги гледа с изпитателния си поглед. Макар и да не бе женен — обитателите на съдебната палата обичаха да се шегуват, че кабинетът му беше и съпруга, и любовница, — неговият шеф беше достатъчно схватлив, за да разбере, че човек със слабо място по отношение на стара връзка представлява много по-малка заплаха, отколкото някой, чието сърце би могло да го тласне натам, където съвестта му не би и посмяла да пристъпи.

След, както му се стори цяла вечност, Чо се облегна на стола и се изкашля в шепата си — веднъж и гръмко като пушечен огън. Когато отново погледна Джони, очите му блестяха студено.

— Призна, че някога си бил влюбен в нея. Не ми каза какво е отношението ти сега.

Джони премери много внимателно думите си.

— Не се тревожи. Тя е омъжена.

Нямаше нужда Чо да знае какво изпитва към Дафни, или пък че съпругът й, който не дойде през всичките седмици, сега, като усети промяната на вятъра, пристигна незабавно. Джони го знаеше със сигурност, защото предишния ден го зърна да излиза от магазин „Джаспър“, Дафни вървеше зад него — едър мъж, който имаше вид на изключително доволен от себе си и идеално съвпадаше с представата, която си бе изградил за него.

Сега, докато седеше в кабинета на шефа си, на Джони му се прииска да изтъкне една по една всички причини, поради които Дафни би трябвало да се разведе с този пуяк, но за щастие Чо не поиска повече информация по този въпрос. Погледна часовника си и изруга:

— По дяволите, трябва да бъда в съда след по-малко от десет минути. Отново ще се занимаваме със случая „Мънсън“ — ще повярваш ли, че този задник е накарал адвоката си да подаде молба за ново разглеждане на делото? — Докато се изправяше тежко на крака, чу се как пружините на стола му шумно се освободиха. Като че бе забравил за подадената от Каткарт молба. Джони се готвеше да пусне в ход последния си коз, когато Чо внезапно се наведе напред и засенчи слънцето, което грееше през прозореца зад гърба му. Опря се с ръце в средата на бюрото и изрече натъртено: — Един съвет от мен, Джон. Не ме интересува кого чукаш. Но ако се провалим или нещо се случи, докато Лидия Сийгрейв е освободена под гаранция, и не се яви на делото, най-малкото, което те очаква, е уволнение. Ясно ли е?

Джони изправи високо глава и усети как мускулите на врата му се стегнаха от напрежение. Но не мигна, нито отклони очи. Погледна шефа си право в лицето и отвърна:

— Напълно.

 

 

На следващата сутрин в притихналата съдебна зала Дафни наблюдаваше със страх как водеха майка й към скамейката. Залата, препълнена в деня на задържането й, в тази слънчева юнска сряда сутрин, почти два месеца по-късно, бе полупразна, но тя едва ли го забеляза. Дори процедурата, слава Богу, кратка, мина набързо. Освен изказването на Джони, който наблегна, че обвинението оттегля възражението си относно молбата за пускане под гаранция, тя не чу нито дума повече. Но сега погледът й бе вперен в лицето на съдията, който й заприлича на едър английски булдог.

— След като обвинението няма възражения, склонен съм да удовлетворя молбата. Обвиняемата се пуска под гаранция от петстотин хиляди долара — заяви Кендъл и, удари решително с чукчето си.

Дафни се олюля, сякаш някой я зашлеви. До този момент не бе осъзнала колко бе напрегната. Мина известно време, преди да успее да раздели сплетените си ръце, да се пресегне и да стисне ръката на Кити. Тя знаеше, че изпитанието съвсем не бе свършило, но въпреки всичко извоюваха малка победа.

От лявата й страна Роджър се размърда и шумно прочисти гърлото си. Дали мислеше за парите, които трябваше да платят? Доколкото го познаваше — доста вероятно. От раздразнение Дафни за миг забрави радостта, която напираше в душата й. Знаеше, че баща й бе инвестирал в някои фондове, но ако по някаква причина не можеха да сложат ръка върху активите, тя като нищо щеше да плати гаранцията от собствения си джоб.

Когато Роджър я погледна обаче, тя изпита угризения, видяла израза на истинско облекчение на лицето му. Задържа погледа си върху него, за да не се обърне към Джони, който тъкмо минаваше по пътеката.

Нямаше представа как го бе постигнал, но Джони наистина го направи. Нямаше друго обяснение за тази внезапна промяна от страна на обвинението. И не само това. Но нали дълбоко в сърцето си бе сигурна, че той нямаше да я разочарова?

Докато крачеше след Роджър и Кити към остъкления коридор, който гледаше към градината долу, тя видя Джони да разговаря с шефа си. Сърцето й се разтуптя. Неговото присъствие й действаше много по-силно, отколкото това на съпруга й, седнал до нея. Не можеше да се отърси от усещането, че именно Джони бе пуснал майка й на свобода.

Най-тежко й беше, че не можеше да му каже колко много означаваше това за нея. Предполагаше, че усилията, които бе положил, са били невероятни, съдейки по каменното плоско лице на Чо. Тя трябваше да се държи настрана, макар това да я убиваше. Пък и трябваше да даде на Роджър исканата от него възможност дори тя да означаваше да пожертва любовта си към Джони.

Дафни тръгна към сестра си, която стоеше в дъното на коридора и разговаряше с русата помощничка на Каткарт. Едва бе направила няколко крачки, когато една ръка я стисна здраво за лакътя.

— Може ли за момент? — Тя усети топлия дъх на Джони до ухото си.

Обърна се бавно към него, сърцето й се разтуптя още по-бързо. Първото, което забеляза, беше червената раничка на челюстта му, където се бе порязал при бръсненето. Не бе я забелязала в съдебната зала, защото той седеше далеч от нея. Сега, макар че ги разделяше прилично разстояние, стори й се, че той бе твърде близо и погледът му я изгаряше.

— Джони, смятам, че сега не е… — понечи да възрази.

— Няма да ти отнема много време. — Той я поведе надолу по коридора, после завиха в друг, по-къс, от който се влизаше в малко преддверие, където бяха подредени столове и пейки около голям фикус и саксии с папрат.

Осъзнавайки как би могла да бъде възприета неохотата й, побърза да се извини.

— Съжалявам, ако ти се е сторило, че искам да те отпратя. Ти си направил и невъзможното, за да я пуснат, нали? Не ми отговаряй. Ясно ми е, Джони. Безкрайно съм ти благодарна. Наистина.

— Не се чувствай задължена — каза той.

— О, Джони… — Тя сведе глава, за да не види той сълзите в очите й. — Не мога да ти опиша колко много означава това за мен.

Той набързо смени темата с въпроса:

— Този мъж, с когото те видях, съпругът ти ли е?

Тя кимна.

— Роджър долетя неочаквано онзи ден. Искал… да ме изненада. — Принудената усмивка приличаше на гримаса.

Джони я изгледа студено за миг.

— Когато ти казах, че не ми дължиш нищо, исках да кажа, че на мен не дължиш. Това не означава, че не го дължиш на себе си. — Изразът му омекна. — Нали ще помислиш по този въпрос? Това е единственото, за което те моля.

— В момента нещата са доста сложни.

— Знам. Мога да чакам.

— Джони, аз имам деца.

— Обичам деца. Не забравяй, че аз също имам син.

— Ти си разведен, аз не съм.

— Знам. — Погледът му мина покрай нея като че ли почти очакваше да види как Роджър влиза през вратата… и може би дори се надяваше да се получи сблъсък, който би ускорил нещата. Стори й се, че забеляза някаква сурова искрица в премрежените му очи. После той изрече меко: — Ще бъда честен с теб, Дафни. От всичко, което съм чул досега, представях си мъжа ти като тип, на когото с удоволствие бих ударил един. Но като го видях, признавам, че ме изненада.

Тя мълчеше с разтуптяно сърце.

— Той те обича.

Думите му я изненадаха.

— Откъде знаеш?

— Работата ми е да преценявам съдебните заседатели, в това отношение съм добър. — Той се усмихна, но очите му останаха сериозни. — Забелязах как те гледа. Старае се, дори прекалено, да не го показва.

Дафни се развълнува и се смути. Нямаше нужда Джони да й го казва. Нима не го знаеше сама? Нали затова продължаваше да живее с него. Иначе защо ще му дава още една възможност? Може и да не го показваше, но вярно, обичаше я. В края на краищата сигурно точно това я обричаше.

— Джони, защо го казваш? — попита тя тихо и тъжно. Той вдигна ръка и за миг, за неин ужас, й се стори, че се кани да я докосне. Но той отпусна ръка.

— Любовта към някого не е като билет за пътуване. Тя е само цената, която се плаща за пропуска — каза й. — Каквото и да решиш, Дафни, не го прави нито за съпруга си, нито за децата си. Или за мен. Всеки от нас ще се оправи. Направи го за себе си.

Дафни преглътна сълзите си и едва видимо се усмихна.

— За човек, който е получавал двойки по английски, ти наистина доста си напреднал.

Той също й се усмихна с тази негова крива усмивка, в която се бе влюбила преди много години.

— Човек няма нужда да бъде гений. Достатъчно удари си получила и вече знаеш.

Дафни погледна покрай него — видя Роджър, той не вървеше със самодоволната си походка, а бавно, като че премисляше всяка своя крачка… като човек, който знае накъде е тръгнал, само че не е съвсем сигурен какво ще намери, когато стигне там. Тя усети как гърлото й се стяга и осъзна, че за пръв път от осемнайсет години, откакто бяха женени, на нея се падаше да вземе решение. Но това не й носеше удовлетворение, както си бе мислила някога. Вместо това почти съжали съпруга си. Отношенията им щяха да се подобрят, след като минеше процесът и те се върнеха в Ню Йорк, но им оставаше да извървят още дълъг път, а Джони не улесняваше нещата.

Като наблюдаваше от разстояние как Роджър крачеше към тях, тя забеляза, че той изгледа въпросително нея и Джони и се успокои, когато Джони протегна ръка и стисна нейната делово. Искаше й се да не се изчервява от прилива на спомени при топлия му допир.

— Довиждане, Джони. Благодаря ти за всичко.

— Няма защо. — Секунда преди Роджър да ги наближи съвсем и да се наложи тя да ги представи един на друг, Джони стисна ръката й за последен път и си тръгна.

Докато стоеше там, мъчейки се да си наложи достатъчно безразличен вид, който би издържал на критичния поглед на съпруга й, Дафни си помисли, че това бе най-трудната задача. По-трудна от посещенията при майка й в затвора, а също и когато научи ужасната истина за баща си. По-трудна от последния път, когато се разделиха с Джони.