Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма
Сканиране, разпознаване и корекция
forri (2010 г.)

Издание:

Иван Серафимов. Хокерно погребение

Фантастични етюди

Предговор: Георги Марковски

Издателство „Отечество“

София, 1989 г.


Аз сключвам своя договор със сатаната,

за да ви кажа всичко, без остатък!

Започнаха описанията стремглаво. Днес изтичаше крайният срок на експеримента, днес за първи път проникваха хора в „Ноевия ковчег“, за първи път щяха да проследят резултатите от изминалите години, от времето в „чист“ вид, както се изрази шефът на групата, за експертизата.

За „отключването“ на пространството преминаха кратки курсове, в които им бяха описани възможните превъплъщения на ужаса и атрофията на формите на живот, които бяха насадили тук, и какви резултати очакваха в крайна сметка… Общо взето, предвижванията се потвърждаваха с всяка изминала минута, без крайности и без спадове в трафика на самоунищоженията.

Задачата им беше за часове да опишат и документират всичко, защото всяко забавяне би било опасно за самите тях. „Спирането“ на самото време да разберат. Пестеливо, точно, с единствена характеристика.

 

 

Главния се опитваше да разсъждава върху всичко това и не можеше… Смути го някакъв странен порядък в погребенията. Всички трупове бяха разположени по един и същи начин, в еднаква посока, като че ли усещането за хармония е започнало едва тогава, като че ли стремежът към хармония е продължавал с надеждата, че всичко истинско е едва след това. Когато ръце, движения, плът се превърнат в пръст, в трева, в бавни дъждове над пясъците, в цветове и листа. На един-единствен гроб намериха дата, вероятно това е било последното погребение, погребение на жена — последната смърт, преди смъртта на шефа на лагера Ной. И странно, само тя беше погребана, както в дълбока древност са погребвали, с колене почти опрени до лицето, сгънати крайници, свити в пръстта, т.нар. „хокерно погребение“, полагане на тялото в земята, както е било преди раждането, в майчината утроба още.

 

 

Оттук нататък работата на експертната комисия се въртеше все около тази жена, всичко свързваха с нея, мъчеха се за нейната съдба да си дадат отговор. Явно тя е била последната. И останалият жив след нея Ной. Значи между тях връзката е от съдбоносно значение. Дори нищо да не я доказваше. В записките на учения, които намериха, също не откриха нищо съществено. Четяха ги от ръка на ръка, лист по лист, часове след като престоят им ставаше необясним и загадъчен в Центъра, откъдето бяха изпратени. Главния прехвърляше страниците една след друга, без да задържа вниманието си: „Пеперудата не посяга сама на живота си, мравките, растенията и птиците… Материята не може да се самоунищожава, но разумът може, клетките, съвестта, волята… Можеш ли да отделиш едното от другото… Сподавено чувство, потиснато, умъртвено желание — не е ли това нашето всекидневие? Създавай желания, създавай вълнения, създавай грижи, чувство за дълг — това е пътят за оцеляване. Иначе тези лутащи се в пространството биологически връзки ще се прекъсват сами и ще отекват писъците в немотата на осъзнатия ужас и страх… И после пак отначало ще започва всичко…“

 

 

Концлагерът „Ноев ковчег“ беше разположен на остров, опустошен от неотдавна приключил експеримент с някакъв нов тип оръжие. Неизмеримо отдалечен от всякакви транспортни връзки, а през войната те бяха съвсем нередовни и хаотични; върху изпепелената от новите видове оръжия, върху съвземащата се от пожарите пръст на острова, животът беше като че ли присаден отново.

Всъщност тук бяха създадени за кратко време нормални, доколкото е възможно, условия за съществуване. И започна експериментирането на нова програма, с чисто психологическо покритие, но с материален ефект, разбира се, както всичко, за което от държавния бюджет се отделят огромни суми и първоначално изглежда безсмислено и налудничаво.

Ученият много скоро разбра истинската глупост, която направи, залавяйки се с осъществяването на програмата. В момента друг изход нямаше. Самият живот ставаше символ през време на войната… Бедствувал откакто се помнеше, той едва ли не си помисли, че всичко това е един добър шанс. Предпази го само вродената му недоверчивост. После плю на относителното спокойствие, което му донесоха първите няколко месеца, защото осъзна, че в един миг всичко ще се превърне в много по-страшна травма от репресиите и изтезанията, на които беше подложен по-рано. Усети облекчение единствено от обстоятелството, че щеше все пак да се занимава с наука. Непосилното товарене на психиката на десетки хора по близък до естествения или принудителен начин с преживявания и самооценки беше материал, който никой учен никога нямаше да има подръка. Чувствуваше се онеправдан и заради пълното неразбиране на крайната цел на експеримента, на смисъла му. А и на всичко отгоре той сам споделяше съдбата на останалите тук.

 

 

Деформирането на психиката, увреждането на съзнанието без „външно“ физическо въздействие, без следи от насилие, без нараняване дори му се струваше съвсем глупава и безсмислена прищявка, на която всеки, с малко повече воля и съсредоточеност, може да издържи. А всъщност (разбра го доста по-късно) товарът от доброта и привидната пълна свобода на изживяванията и чувствата в изолацията и отдалечеността не бяха достатъчни, за да компенсират преднамерените психически въздействия, обратното, ставаха по-страшни и по-непосилни от най-жестоките изтезания. Ной не знаеше, че вестите, които изсипваха със самолети в определени отрязъци от време, се подготвяха предварително, грижливо, носеха определен и непосилен понякога психологически товар, разпределен в няколко последователни „дози“, с жестока и неотменима цел.

Еднопосочното емоционално натоварване, несподелимостта му с другата страна беше една съдбоносна приумица, която непрекъснато държеше Ной в напрежение, държеше в напрежение всички останали.

Ученият знаеше, че той самият е част от експеримента, и се питаше колко ще издържи.

 

 

Всички от групата за експертиза съзнаваха, че им се изплъзва нещо съществено, че не могат да проумеят всичко, че до края няма да имат сили да го разберат. И време няма да имат. Продължаваха да четат листовете от записките на Ной, да допълват празнотата със собствени разсъждения и хипотези:

„Твоята психика, твоите чувства и радости са също част от пространството. Опитай се късче от него да умъртвиш. Ще усетиш най-непосилната болка… Не можеш на пространството да посегнеш, без нещо в себе си да умъртвиш!“

Този колкото реален, обикновен, толкова и абсурден живот на осъдените, трепетът, радостта, свободата на желанията и простите наслади ги изпълваха с напрежение, довеждаха ги до трескава възбуда и до готовност най-малката промяна във всекидневието им да ги изтръгне от унеса. Защото всичко, което изживяваха тук, не беше друго освен унес. Просто те бяха осъдени да живеят по-бързо от целия свят, от тревите наоколо, от растенията, водата, от пръстта, дъждовете, пространството…

Ной най-напред им върна част от илюзиите. Отвориха врати малки кафенета, по няколко улички се разхождаха свободно и разговаряха мъже и жени. Замръкваха на тихи разговори пред праговете на къщите.

Постъпи с тях, както бяха постъпили с него. Усети как това ги травматизира повече, отколкото беше очаквал, и реши да продължи да връща накърнената им представа за хармония. Бавно, на глътки, до спокойствието на бавно изпушената цигара, преспиването с жена.

Тази гавра със самата материя му създаде илюзията за единственост, напомни му за най-ранните години на търсене в научната кариера, когато мефистофелската жажда, фаустовският договор с дявола му се струваха чисто и просто едно пълно разкриване на човешката същност, саморазголването й докрай под светлината на слънцето.

 

 

Усети, че има аванс, отрязък от време, че е избързал напред някъде. Той беше по-напред в илюзията за някаква волност на желанията и мислите си. Сражаваше се вече само за себе си, докато всички останали се сражаваха и за още някого — някакъв далечен и хипотетичен дом, близък приятел, жена… Нека те стават още по-уязвими в усещанията си, нека се надяват, че ги утолява насъщното. То никога няма да ги утоли докрай и никога няма да го получат.

 

 

Картотекира първите няколко припадъка с необикновена грижливост. Провери абсолютно всички възможности за вродени или наследствени причини. Психическите деформации се появяваха все по-често, разрастваха се. Той самият започна съвсем на игра да гледа на всичко това… Изход нямаше… По високоговорителите до втръсване, с нескончаемо разнообразие на звуковите ефекти отекваше някакъв запис за навика на скалните орли в един миг, във върха на своя полет да свиват криле и да разбиват телата си в немите камъни, смазани от собствената си тежест. Когато всички бяха запаметили разказа, започна да пуска само мелодията и звуковите ефекти от записа, без нито една дума, без никакво обяснение или текст. Чуваха се шеметът на крила, виещият повей на вятъра, шибащите струи дъжд, свистенето на тежкото тяло на птицата, пихтиестият удар върху камъните, пръстта, грозният писък.

Картотекира няколко самозадушавания. Почти привикна с мисълта, че и той ще завърши по същия начин. Осъдените откриваха най-причудливи начини, за да прекъснат своето съществуване. Той самият вършеше вече всичко съвсем механично, нахалост, както нахалост бяха животът и смъртта тук, ласките и нежността.

Неутолимата близост между мъжете и жените, волността в тази близост травматизираха неочаквано силно осъдените… Като че ли започнаха да се чувствуват виновни подир това за всяка ласка, за всяко отдаване, за всеки допир на силните си тела…

Материята си правеше място сама. Изправяше се срещу себе си, сама със себе си се разплащаше. Ной знаеше, че разменна монета за нищо негово нямаше, че години, поля, сипеи и скали, безкрайни пространства солена вода лежат по пътя до една истинска глътка вода, до неговото утоляване с обикновени и прости неща, с тръпката на реалното, а не предопределеното от друг съществуване. Ужасяваше се само да не го поиска в един миг, веднага.

Шефът на експертната комисия постепенно разбираше, че всъщност това, което е важно за всички, със същата или по-страшна сила се е отнасяло до Ной. Че се отнася и до всички тях, макар че само часове щяха да бъдат тук, макар че всичко това е било започнато и извършено от други, а те трябваше само да опишат крайния резултат. Всъщност животът тук непрекъснато се е самозадушавал, неговите форми са се израждали и това е предопределило и гибелта на Ной. Пожелал е в един миг, не е могъл да се спаси в самотата, да оцелее чрез нея. Може само миг да е обичал, но пожелаването на тленността, поривът към тленност го е разтърсил до дъно. И тази жена, това погребение се е превърнало в край на всичко. Нямайки друг изход, той е потърсил символа, надявайки се, че все ще го разбере някой…

Главния не усети как е започнал да разсъждава на глас:

„Давайки отговор на себе си, той е дал отговор всъщност на нас. Израждането при него е било най-непосилно и оттам е дошла тази представа за истинската му работа…“

Сепна се, едва когато чу гласа на човека до себе си:

— Всъщност какви са били целите на програмата първоначално?

— Жестоки! Самоунищожаване в затворено общество, самоунищожаване на отделни брънки във взаимоотношенията с частична, но съзнателна психологическа намеса при привидно нормален бит и привидно общоприет начин на живот.

Съзнаваше, че почти нищо не обясни, но неговият колега не го попита за програмата повече.

 

 

Изчитането на останалите страници от дневника беше само въпрос на любопитство към съдбата на този човек:

„Тези мъртви точки във взаимоотношенията, разкъсани като нишка от паяжина, създаването на мъртви петна, поглъщащи и най-непосилните напъни за установяване на контакт, не са ли своеобразни отдушници на цели системи в обществената йерархия, в пластовете на обществото.“

„Защо, на кого е нужно? Не е ли част от реалното всичко това? Саможертвата става безсмислен акт, няма смисъл в тоталното самоунищожение през войната. В самия край на всичко, отвъд всяка граница…“

 

 

Оставаше да извършат последната почти формална проверка на описаните смъртни случаи в картотеката, да преброят просто труповете в докладите си, да проверят сбора, когато изведнъж леден студ премина през сърцето на шефа на експертизата:

„А децата? С децата какво се е случило? Нали са се раждали, били са тук, тичали са?“

Реши да се обърне поотделно към всеки един от групата:

— Ден, открихте ли някъде погребения на деца? Всички смаяно вдигнаха очи. Ден смутено намести очилата си, сякаш въпросът, отправен към него, автоматически го правеше виновен и за нещо друго, много по-страшно от самото му идване тука. Повдигна в изнемога глава…

И наистина едва сега забелязаха разпръснатите и изоставени, като че ли почти недокоснати детски играчки от глина, дърво, кост; детски вещи, дрехи, обувки, необличани и необувани…

Цялото обяснение, психологическите построения, започвани от един и завършвани от друг с такава убедителност и логика, рухваха. Просто връзката между две поколения е била прекъсната съзнателно, жестоко. Или може би никога не е съществувала. Била е измислена в мечтанието за нормален живот и бит.

„Префинеността“, „анонимността“ на средствата за въздействие са повлияли по-сигурно от присъдите. Липсата на охрана е създавала само допълнително усещане за свобода. В това е била и присъдата им. Над тях самите, над всичко… Но възможна ли е такава присъда?

„Може би са ги давали на морето, на неговото вечно движение, изпращали са ги във водата?“ — прошепна един от смълчаните досега мъже. Другите се извърнаха настрани.

 

 

Може ли да се вземе от паметта и да се даде на материята, да се сподавят чувствата, а материята да осъществява сама себе си? Не беше ли всичко това едно израждане докрай и всецяло.

Стояха смълчани пред трупа на недочакалия ги само с няколко дни Ной, готови да натиснат замаскираните досега бутони за „заличаване на пространството“. Когато заминат, ще натиснат бутоните и взривовете ще пометат всички следи от живот на острова. На хиляди километри оттук трябваше в точно определения час да чуят сигнала им, да знаят, че са готови да излетят. Нямаха право да отлагат повече от час, защото вече се говореше тихомълком сред определени кръгове за експеримента и нищо чудно, ако долетят дотук журналисти. С риск за живота си.

Оставаше им да се затичат стремглаво към отворените широко врати на хеликоптера, в който бяха пробите и резултатите от проверката, слели нестихващите удари на сърцата си с рева на моторите, а не смееха да се помръднат. Като че ли всичко оживяваше, надигаше се пред очите им, възкръсваше. Всъщност животът тука беше побеждавал непрекъснато, всеки миг през тези години. С непрекъснатостта си дори, с атрофията, защото и тя беше плод именно на съпротивата, на желанието за живот. Като че ли необозримото пространство щеше да погълне и тях самите и загадката завинаги щеше да си остане загадка, победена и безсилна пред самия живот, пред мисълта за децата, чиито трупове не можаха да открият никъде. Само тревата под нозете им се разстилаше и шумеше от океанския вятър.

 

 

Стояха, без да помръдват. Никой не отронваше дума. Стихнаха отново моторите на хеликоптера… Повя още по-силен вятър. Тревите полегнаха почти до нозете им. Вдигна се прах над земята. Едва чуто стенание се разнесе във въздуха. Слабо като дихание, но многократно и бавно затихващо… Никой не му обърна внимание. Ехото се сля с плясъка на вълните, после отново се понесоха тътенът и ехтежът на яростните вълни. Мъжете зиморничаво потръпнаха в брезентовите си спортни костюми, станали модерни отново толкова години подир войната…

Всъщност всичко в престоя им тук беше престъпно. Те бяха свидетели само, но свидетели, доброволно избрали мълчанието.

Някой запали цигара, но я хвърли веднага, всичко горчеше в устата им, всичко ги отвращаваше…

В припадащата тъма островът, като че ли заживяваше с неистова сила. Всяко стъбло, всеки лист и цвят се мятаха като луди от вятъра. Прегръщаха се клоните на дърветата, фиданки се преплитаха една в друга или свеждаха върховете си като чела върху клоните на израслите тази пролет дръвчета до тях. Треви и листа шумоляха. Далече се носеше крясък на птици…

 

 

Неколцина силуети в брезентови костюми се приближиха съвсем плътно един до друг. Безизходицата ги правеше още по-несигурни и беззащитни. Стори им се, че тревите и цветята викаха, произнасяха някакви думи, стенеха. Един от мъжете откъсна стрък трева и в същия миг прозвуча остър детски писък, после се чу тих, неутешим плач. Всички стреснати се отдръпнаха един от друг в мрака. Някой настъпи жилав повет сред тревите и храстите, спъна се в него и изведнъж пространството бе процепено от крясъка на дете, сякаш обувките на мъжа бяха стъпкали детска длан. Мъжът отскочи веднага, но стенанието, като скимтене на куче, продължаваше да отеква в пространството…

Дървета, треви и храсти се мятаха пред очите им, сякаш това бяха костите и ръцете на умъртвените тука деца, техните фигури. Сякаш жените, затворени на острова, бяха раждали треви и фиданки, плодни дървета. Толкова буйно се беше разпростряла растителността наоколо.

Мъжете, ужасени от страх, побягнаха в различни посоки. Виковете им се смесваха с воя на вятъра, тежкото стенание на морето, диханието на идващата и помитаща всичко буря. Объркваха се от собствените си писъци, блъскаха се в храстите и мачкаха с обувките си тревите, преплитаха се ръцете им през клоните и листата, както се преплитат в тъмното ръце на деца, които бягат непрекъснато едно от друго, а се намират неволно и това още повече усилва ужаса в лицата им. Не можеха да видят нищо в мрака, бягаха от самите треви, от храстите и дърветата, а те ги преследваха навсякъде по сушата, гонеха ги с диханието си и ласките си, с шепота…

Писъците на птици разкъсваха сякаш самото пространство късче по късче, а поветите, жилавите стъбла се сплитаха все по-здраво около стъпките им, хаотичните им движения, ръцете и телата им. Виеше вятърът и се сливаше всичко наоколо ведно. Сплитаха се треви и храсти, движения на ръце, размахани клони на тежки дървета и маховете на крилата на птици в мрака…

 

 

Слънцето заля острова изведнъж, никой не бе разбрал кога е отминала бурята. Хеликоптерът беше огънал крилата си в остра скала. Мъжете спяха, изтощени от страха и привиденията, от бурята, сврели се кой където намери или проснали се направо на пясъка.

Само Главния чакаше утрото буден. Знаеше, че до час-два от най-близката база в океана ще долети хеликоптер, за да ги вземе. Всяко забавяне означаваше възможност за нарушаване „стерилността“ на експеримента, а това никой не можеше да допусне… С други думи, цял свят да узнае какво се е вършило тука.

Съблече се, просна дрехите си на слънцето, разтри тялото си със суха трева. После бавно пое навътре в острова. През нощта, когато ехтя стихията, няколко пъти го обзема безумен смях. Хипотезата, която градеше в съзнанието си, не му даваше мира… Откри остатъците от домашни работилнички за детски играчки, обувки и дрехи, глинени колички и фигурки, кончета и животни… Вече проумяваше част от драмата на Ной в концлагера…

Просто експериментът е бил с биороботи. Друго обяснение не можеше да има. Те никога не са имали деца, нито са могли да имат. Само Ной е бил човек от плът и кръв, но нито е знаел, че съществува такава съвършена серия от образци през онези години, нито е можел да се досети за това. Погребенията са извършвали други, едва на погребението на жената, която той е обичал, е могъл да разбере цялата истина…

 

 

Главния се надвеси над гроба на жената, един съвършен скелет на биоробот, с прегънати колене, погребан като в дълбока древност.

Загреба отново с шепи земя, дълго три буците между дланите си, зарива земята, докато тя стана отново равна, извита нежно… Безкрайна… и сякаш, че непокътната!

Край