Иван Серафимов
Грозното патенце

… Оцелели и на буци,

от пръстта димяща къс…

Ах, в картофената нива

мъртвите души цъфтят!

Това бяха най-щастливите й месеци през годината. С трескаво нетърпение излизаше всяка сутрин в градината на хълма, където бе засяла едрите зърна, и едва-едва докосваше с влажните си от нежност пръсти рохкавата почва, за да открие току-що подалото се стръкче някъде. Минаха седмица-две, земята беше безмълвна и притаена в себе си, като че ли замлъкнала завинаги.

После повяха топли ветрове, небето се покриваше с облаци. Някоя вечер заваляваше дъжд. На сутринта стихваше. Валеше бавно и тихо, нечуто капките потъваха в пръстта… Айя ставаше съвсем нетърпелива, наближаваше да се случи чудото, онова красиво и бавно мигновение, което й беше достатъчно, да бъде щастлива за цял живот…

 

…

 

След дъжда и топлото слънце картофите показаха странните си и прозрачни като веничката на ръката на дете листа и стъбълца. Бледи и тихи те се разпростираха под слънцето. Айя ходеше като омагьосана сред картофената нива, докосваше всяко листо, зариваше пръстта около гнездата, скубеше тревите и бурените. Вършеше всичко това с нежност, опиянена от слънцето и въздуха. Лицето й добиваше златист цвят, русите й коси се стелеха по раменете, по кожата й се появяваха лунички и тя разбираше, че съвсем-съвсем скоро растенията-птици ще започнат да цъфтят…

Науката беше постигнала необикновени резултати по пътя на създаването на причудливи сортове и видове растения и животни. Вече не бяха нищо смайващо хибридите между растения и най-различни животински видове, между остри треви и птици, между какви ли не растения и животни, но тази нива на хълма й беше безкрайно скъпа…

 

…

 

Беше се върнала след Университета в родния си край, къщата беше сама и празна. Продължи научните си занимания с безкрайно търпение и едно непосилно на пръв поглед спокойствие. Докато беше далече-далече от своето северно и тихо селце, в друга държава, на друг континент, тук войната беше помела и спомените й за детството даже. Срещаше рядко хора, които се сещаха за нея. Ако някоя старица откриеше в чертите на лицето й нещо познато отпреди години, рукваха сълзи в пресъхналите от плач очи и жената безмълвно продължаваше пътя си.

Айя се беше добрала до идеята за създаване на това растение-птица още в годините, когато остана на научна работа, но не се палеше особено от откритието си, заета със слуховете и тревожните новини за войната, със съобщенията за опустошения и пожари. Едва дочака да свърши всичко и с първите редовни полети се върна в родината.

Никъде не откри гроба на майка си, земята беше като слюда, равна и гладка, шуплеста по повърхността от изпепеляващите всичко пожари.

 

…

 

Не носи траур. Не си сложи дори за ден черна кърпа. Затвори се в къщи, подреди лабораторията в една от стаите, пригоди си малък ъгъл за домакинстване и кафе след умората и изтощението, снабди се с всичко необходимо и започна работа, сякаш че нищо не се бе случило.

 

…

 

Отново валя няколко дни, после земята изпръхна. Растенията-птици ставаха все по-буйни, листата им се разпростираха под слънцето, меки и слаби от нежност. Стъблата им бяха като прозрачни тръбички, които вземаха сила от земята и бавно я отдаваха на пространството около себе си. Като че ли някакво меко сияние се излъчваше около тях.

Беше засяла 365 гнезда, колкото бяха мъртвите в селото от войната, и сега трепереше над всяко стъбълце. Бяха минали дните, когато сама с количка докарваше и насипваше пръст, когато ноктите й се разраниха от ровене и разбиване на буците. Беше отслабнала и тъжна, но с една непосилна упоритост трупаше буците край селото, разбиваше ги, връщаше живота на тази раждала вечно земя. Загуби цяла година, четирите сезона минаха единствено в грижи за пръстта, за малката нива на хълма. Селяните я отминаваха без учудване и без присмех, всеки зает със своите мисли и със своята мъка. После грижливо оформи гнездата, с ръцете си разравяше пръстта на всяко едно от тях поотделно и поставяше картофените грудки в мрака на почвата. Една по една, една по една, сякаш заравяше там човешки души. Бързаше да свари топлите дни, преди да паднат сланите и земята да почне да мръзне.

После изведнъж се изсипа сняг. Зимата се върна с цялата своя власт, хубава, северна зима. Айя гледаше през стъклото полето навън, своята нива на хълма, преспите върху нея. Камината хвърляше бели пламъци, а на жената й беше студено, по-скоро един непрекъснат страх да не измръзнат засетите птици сковаваше тялото й. Почти не се хранеше, наливаше си по една чаша чай и дълго грееше пръстите си на огъня. Ръцете постепенно възвръщаха нежността си, кожата й отново стана гладка и бяла. Тя осъмваше в лабораторията си и чакаше всеки ден наистина да се стопли времето.

 

…

 

Пропяха капчуците. Ледовете от покрива се топяха. Една вечер, щастлива и уморена, тя се добра и до последното, което трябваше да узнае, за да завърши работата си. Тя искаше не само нейните растения да се превърнат в птици, но и да летят. Тази метаморфоза можеше да се извърши само в мига на цъфтенето. Значи имаше време. За първи път сложи плоча на грамофона и слуша музика… Беше късна, студена и звездна нощ. Ледените шушулки висяха като ножове над прозореца й.

Тя взе лилава, синя, червена, зелена, оранжева, жълта и каква ли не още боя. Имаше химикали, отвари от какви ли не билки, растения и треви и с малка четчица започна да боядисва отвън ледените висулки.

Айя празнуваше своето откритие. Дълго боядисва ледените късчета, на сутринта слънцето ги огря и те заблестяха, отрупали къщата с най-невероятни светлинки. После потекоха сини, зелени, червени, оранжеви вадички от вода, сливаха се и оцветяваха преспите под прозореца. Но Айя нищо не видя, щастливо заспала…

 

…

 

Тя не познаваше тези 365 мъртви от своето село или си спомняше смътно лицата на неколцина от тях. Рядко се връщаше през ваканциите, мислеше дори след дипломирането си да остане в онази далечна страна, но войната преобърна нещо в нея издъно. Почувствува се без почва, без сили. Просто не виждаше смисъл в научните си стремежи, които могат да я отведат безкрайно далече, но каква полза има това летене на човешкия дух напред, ако е летене над пепелища и руини. Трябваше да се запомни с нещо безсмислието на толкова много смърт, за да може да живее отново и като че ли съвсем отначало: Спомняше си имената на някои от мъртвите в селото — старци, мъже и жени, едно от момченцата, което живееше наблизо до тях, през хълма. Тя го остави на по-малко от три годинки през последното си завръщане. Не беше проходило както трябва, едното му краче се мяташе настрани и то пристъпваше като някакво жълто и грозно патенце. Айя често го вземаше на ръце, личицето му засияваше от възторг и гордост, после се свиваше на топка в обятията й, хващаше се със слабите си ръчички за роклята й и не искаше отново да се върне на земята. В прегръдката й не се чувствуваше така безпомощно. То забравяше страданието си, сякаш не го е имало никога, и когато отново стъпеше на земята, се превръщаше в сакатото грозно патенце.

 

…

 

Смъртта беше направила равни всички. И малкото грозно патенце, и старците, и жените от селото, за които тази война бе по-нелепа и по-безумна от всичко. Тези хора бяха избледнели в съзнанието на Айя, бяха еднакви и цели като 365-те дни от една година.

Няма смисъл животът на живите, ако не помнят, докато имат сили, мъртвите.

Айя преброди цялото поле, докато събере грудките, които искаше да засее. Независимо от войната храна имаше достатъчно и никой не й обърна внимание, че рови навред из нивите. Дълго подбираше оставените в пръстта картофи. Оставени там още преди войната, сякаш търсеше оцелелите, ненаранени души на хората. Беше подредила в кошницата си и последните, които трябваше да засее — гладки и тежки като юмруци, с бледа кожичка. Вървеше бавно през угарите, когато зърна наполовина заровено — наполовина под небето, наполовина в пръстта — едно малко и криво картофче. Малка точица, съединена с друга — още по-малка — като човече. Мислеше да го подритне и да отмине, но й се стори, че и то е като човешка душа, преживяла войната в пръстта, щом слабите му коренчета още вземат сили от нея. Внимателно го доизрови от буците, взе в ръка и дълго го носи, притиснато до гърдите си, като че ли беше притиснала детско юмруче.

 

…

 

Войната не беше оставила никакви следи от мъртвите. Нито праха им можа да открие някой. И това караше хората да търсят в себе си спомените за черти и лица, за думи и жестове, които да помнят. Да помнят, доколкото могат. Инак нямаше смисъл нищо. Нито да ражда земята, нито да сеят хората жито.

Когато Айя се прибра в къщи, остави най-напред кошницата на земята, после кривото грозно картофче. То се затъркаля сред стъклениците и епруветките по металната облицовка на масата, падна на пода и момичето дълго го търси там. Другите грудки бяха едри, цели и здрави, без нито един израстък, а то беше безформено, криво и слабичко. Айя понечи да го захвърли, но само протегна ръка към него и го остави внимателно настрана. Дожаля й, и когато извършваше предварителната обработка на хибридизирането на растенията и белтъчините от птичите зародиши, обработи и него. Когато ги заравяше в гнездата, нарочно го остави с други два картофа, като че ли му бяха нужни татко и майка, за да израсне, цъфне и полети. После забрави за него. Преминаваше край гнездата и с една и съща нежност и грижа окопаваше земята с натежаващите вече тъмнозелени листа, трептящи като крила на птици, опрели тежките си гърди в самата мекота на пръстта.

 

…

 

Едва ли има нещо по-красиво от картофения цвят. По-нежно, по-просто и по-мило. По лицето на Айя се стичаха сълзи от безпределната нежност и простота, която я обгръщаше сред картофената нива на хълма. Бледовиолетови, почти кафеникавобели, мънички цветчета кичеха стъблата. Айя не смееше да се докосне до тях, едва-едва приближаваше дланите си, боеше се от вятъра и дъжда. Гледаше с часове небето, да не се изсипе порой или да дойде буря. Тя беше стопанка на тези живи и мъртви човешки души, на тези растения-птици, на тези останали още отпреди войната грудки — оцелелите грижи и труд на живи и мъртви хора.

При цъфтенето, в мига на опрашването, ставаше превъплъщението на грудките в птици, на човешките души в птици. И тя щеше да ги сее всяка година и да ги разпраща безкрай по небето…

 

…

 

Не спеше по цели нощи в дните и седмиците, когато започна цъфтенето. Това беше една непосилна умора. Умора от нежност, тъга и вяра. Само за час или два присядаше на прага на къщата, на каменните стъпала, опираше главата си на стената и притваряше очи.

 

…

 

Най-после дойде денят, когато тичинките можеха да се оплождат и цъфтежът на крехките цветове да разтърсва с необикновена сила грудките, скорбялата и белтъчините да взаимодействуват за своето ново предназначение.

В ранна утрин картофите цъфтяха сами, със своето наивно, безумно и тихо цъфтене. По полето се мяркаха селяни, далече, далече в небето пътуваха облаци.

Айя чакаше слънцето да огрее навред, да изсъхнат тревите, да се вдигне росата и влагата. Беше неспокойна, напрегната, но не помръдваше от мястото си, боса, на края на картофената нива, вгледана в хоризонта. Когато листата изсъхнаха, когато направи и последните проби за влажността, тя пристъпи сред нивата, която щеше да ражда нейните растения-птици, да даде нов живот на оцелелите души на мъртвите, които трябваше да полетят над пръстта, на възбог в небосвода.

После започна да милва с ръка цветовете, да разлюлява и вплита стъблата едно в друго. Едва видим прашец започна да се рони във въздуха. Стъбълцата, прозрачни и бледи, потреперваха, листата се превръщаха в крила, правеха плавни движения нагоре-надолу, на едно място, без да се откъсват от земята. После стремително се изпъваха, пръстта се ронеше по гнездата, разсипваше се, гнездата се разтваряха, тялото на птицата, заровено досега в земята, слабо и крехко, се отскубваше от мрака на почвата и грудките-птици, буците — човешки души, се вдигаха високо-високо над земята.

Политаха една подир друга душите на мъртвите като черни гарвани, тъжни и вечни птици. Мятаха се като черни забрадки под небосвода и една подир друга се носеха надалече и все по-надалече.

 

…

 

Айя бавно вървеше с пъстрата рокля сред картофените стъбла и листа, като в унес разлюляваше цветовете и вдишваше почти неуловимото дихание на прашеца. След нея оставаха празните вече гнезда. Една подир друга отлитаха черните траурни птици. Листата се удължаваха бавно и се превръщаха бавно в синьо-зелени и гарвановочерни крила. Птиците се догонваха в небето, изпълваха пространството със своя траурен грак. Блъскаха крилата си една в друга. Само една от тях не можа да полети веднага. Накуцваше, мяташе се по буците пръст, тласкана от безумно усилие, политаше, после пак падаше на пръстта, докато с последни усилия се откъсна и бавно започна да се издига в небето.

Айя дълго гледа след своето грозно патенце, но не посмя да пророни ни дума, затаила дъха си, докато и то не отлетя заедно с другите, с куцото си краче, със слабото си телце, с крилцата си като детски ръчички.

Гарвановочерните птици се виеха над камбанарията на църквата. Селяните вдигаха погледи и уморени, и тъжни се взираха в безкрайния низ от траурни птици.

 

…

 

Айя седна безсилна на земята и дори не помаха с ръка след тях…