Джим Корбет
Леопардът от Рудрапраяг (14)

XIV
Отстъпление

На следващата сутрин, при изгрев слънце, дебнейки на всяка стъпка, ние се приближихме предпазливо до трупа и разочарованието ни беше голямо, когато разбрахме, че леопардът не се бе връщал при него, както смятахме, че ще направи, след като предишната нощ не успя да убие един от нас.

През деня, докато Ибътсън работеше по някаква служебна преписка, която му бяха препратили, аз тръгнах с пушка в ръка да видя дали ще ми се удаде случай да издебна леопарда и да го застрелям. Беше невъзможно да издиря следите на звяра по каменистата, покрита с борови игли почва, ето защо се насочих към разклонението на хълма, зад който, както ни бяха казали селяните, имало гъста джунгла. Тук теренът се оказа много труден, тъй като освен гъстата ниска растителност, през която беше невъзможно да се върви, имаше и много стръмни скали, по които човешки крак не можеше да се задържи. В този район имаше невероятно много дивеч и по горските пътеки, които пресякох, намерих следи от какар, горал^[1], глигани и от една антилопа. Но от леопарда, с изключение на няколко стари драскотини, оставени от ноктите му, нямаше никаква следа.

Капанът, изпратен предишния ден от Рудрапраяг, пристигна, докато обядвахме, и на стъмване го занесохме на полянката, където го монтирахме и сложихме цианид в трупа. Нито аз, нито Ибътсън имахме някакъв опит в използуването на отрови, но в разговор с един мой приятел — лекар, преди да тръгна от Найни Тал, бях споменал, че властите настояват да използувам всички възможни средства, за да убия човекоядеца, и че едва ли ще има смисъл да използувам отрова, тъй като, както показваха сведенията, тя дори се отразявала много добре върху здравето на леопарда. Казах му какви отрови са били използувани до този момент и той ми препоръча да опитам с цианид, който бил най-ефикасната отрова за този вид хищници. Бях споделил това с Ибътсън и няколко дни преди последната трагична случка се бе получила пратка цианид заедно с капсулите, в които се поставя. Пъхнахме няколко капсули с цианид в тези части на трупа, от които леопардът беше ял.

Имахме всички основания да се надяваме, че тази вечер леопардът ще се върне при трупа, и тъй като той ни беше видял на дървото предишната вечер, решихме да не оставаме да дебнем при трупа, а да заложим всичко на капана и на отровата.

В един голям бор близо до пътеката направихме чакало, което застлахме със сено, и в него заехме позиция, след като изядохме вечерята, приготвена на примуса от Ибътсън. Там можехме да лежим удобно излегнати и да си приказваме и пушим, защото единствената ни задача беше да се вслушваме дали няма да долети някакъв шум откъм трупа. Стояхме на пост и спахме на смени, надявайки се да чуем яростния рев на леопарда, ако случайно попаднеше в капана — казвам случайно, защото тук нямаше често използувана от леопарда пътека, която би го насочила към капана. Но през цялата нощ само веднъж се чу лай на какар, който долетя от посока, противоположна на тази, от която очаквахме да се появи леопардът.

При първите лъчи на утрото слязохме от дървото и след като си направихме чай, отидохме при трупа, който си стоеше така, както го бяхме оставили.

Ибътсън закуси рано, след което отиде в Рудрапраяг. Аз си опаковах багажа и се сбогувах със селяните, преди да тръгна за петнадесетдневното си пътуване обратно до Найни Тал, когато няколко души мъже дойдоха да ми съобщят, че една крава била убита от леопард в едно село на шест километра и половина. Те подозираха, че кравата е била убита от човекоядеца, тъй като предишната нощ, когато леопардът бе проследил Ибътсън и мен от дървото до верандата — и по-точно през малките часове на нощта, — той бил направил много решителен опит да разбие вратата на къщата на старейшината на селото. Късно на следващата вечер била убита кравата в джунглата на триста метра от неговата къща. Настойчивите молби на тези хора ме накараха да отложа заминаването си за Найни Тал и тръгнах с тях към селото им, като взех със себе си капана и една доза отрова.

Къщата на старейшината се намираше на една могила, заобиколена от обработваема земя, и до нея водеше пътека, известна част от която минаваше по мека и мочурлива почва. Точно там намерих следи от човекоядеца.

Старейшината ме бе видял, че прекосявам долината, на път към къщата му, и бе приготвил за мен горещ чай, запарен в прясно мляко и подсладен с нерафинирана индийска кафява захар от палмов сок. Докато пиех гъстата, прекалено сладка течност в двора, седнал на един тръстиков диван, тапициран с кожи от горал, той привлече вниманието ми към състоянието на вратата, която две вечери преди това леопардът се бил опитал да разбие. И опитът му без съмнение е щял да успее, ако старейшината не бе имал за щастие дървен материал — нарязани с трион дъски, приготвени за поправка на покрива, които поставил по диагонал и укрепил вратата отвътре.

Старейшината беше възрастен човек, с деформация на крайниците вследствие на ревматизъм, ето защо изпрати сина си да ми покаже убитата крава, а той самият се зае да приготви в къщата място за нощуване за мен и хората ми.

Намерих жертвата — млада крава в чудесно състояние — на едно малко, равно парче земя точно над пътеката, използувана от добитъка; кравата лежеше в положение, което даваше идеална възможност за поставяне на капан. Гърбът й беше опрян на вплетени един в друг храсти от диви рози, а копитата й опираха на прага на тераса, висока около тридесет сантиметра. Леопардът явно бе ял, седнал на терасата, като предните му лапи са стояли между предните и задните крака на кравата.

След като изкопах пръстта между краката на кравата и я изнесох на известно разстояние, аз поставих капана на мястото, където са били лапите на леопарда, и го покрих с големи зелени листа. След това посипах отгоре един слой земя и поставих обратно пожълтелите листа, начупени сухи съчки и парченцата от натрошени кости точно в същото положение между краката на кравата, в което ги бях намерил. Едва ли един на сто души би познал, че там пръстта е изкопана и е поставен смъртоносен капан.

След като всичко бе готово така, както го исках, аз тръгнах обратно и се качих на едно дърво, отдалечено на еднакво разстояние от трупа и къщата на старейшината, откъдето можех бързо да изтичам към капана, ако станеше нужда.

Към залез слънце двойка фазани „калидж“^[2] с петте си малки пиленца, които наблюдавах от известно време, се подплаши внезапно и забърза надолу по хълма. Няколко секунди по-късно един какар изскочи и се втурна към мен и след като полая известно време под дървото, изчезна безшумно нагоре по хълма. Обаче нищо не се случи след това и когато в сянката на дървото стана твърде тъмно, за да мога да стрелям, аз се спуснах безшумно по ствола му и тръгнах към селото на пръсти, за което ми помагаха гумените подметки.

На около стотина метра от къщата на старейшината пътеката минаваше през открита горска полянка, дълга около тридесет и широка около двадесет метра. На горната по-стръмна част на полянката имаше голяма скала. Когато стигнах до тази открита местност, почувствувах, че някой върви по петите ми. Реших да използувам създалата се ситуация и се отбих от пътеката, като направих две големи крачки по меката подгизнала земя, и залегнах зад скалата, надничайки само с едно око в посока към трупа.

Десет минути лежах така на мократа земя. Когато и последната светлина на деня вече угасваше, аз се върнах отново на пътеката и изминах останалата част от разстоянието до къщата на старейшината, вземайки всички предпазни мерки.

Старейшината ме събуди от дълбок сън по някое време през нощта, за да ми каже, че бил чул как леопардът драска по вратата, и когато я отворих на следващата сутрин, видях следи от човекоядеца в праха пред къщата. Тези следи ме заведоха обратно на полянката я там разбрах, че леопардът предишната вечер е постъпил точно така, както и аз. Той се бе отбил от пътеката там, където и аз, бе отишъл на меката земя до скалата и след като се бе върнал обратно на пътеката, ме бе проследил до къщата, около която бе обиколил няколко пъти.

След това леопардът се бе отдалечил от къщата и тръгнал обратно по пътеката. Вървях по следите му, които водеха към трупа, а надеждите ми растяха, защото до този момент все още не бях разбрал напълно колко хитър е станал леопардът-човекоядец след осем години непрекъснати тесни контакти с човешки същества.

Отбих се от пътеката, за да се приближа до мястото откъм височината, и когато бях съвсем наблизо, забелязах, че трупът е изчезнал и че мястото, където бе заровен капанът, е недокоснато с изключение на два отпечатъка от лапите на леопарда.

Леопардът бе седял на терасата, висока тридесет сантиметра, както първата нощ и бе поставил предните си лапи между краката на кравата, но този път на по-голямо разстояние една от друга, така че да опират на заровените в земята лостове на капана, при освобождаването на които огромните челюсти се затварят. Избягнал по този начин опасността от капана, той се бе нахранил, след което бе заобиколил равното късче земя и минавайки от другата страна, хванал кравата за главата, влачил я през дивите розови храсти и я търкулнал по склона на хълма, където на около петдесет метра по-надолу трупът се бе опрял в една дъбова фиданка. Явно доволен от това, което бе направил през нощта, леопардът след това бе тръгнал по пътеката, използувана от добитъка. Повървях около километър и половина по нея, но скоро загубих следите му в каменистата почва.

Нямаше никаква надежда, че хищникът ще се върне при трупа. Но преди да си тръгна, сложих доста голяма доза цианид в трупа на кравата, просто за да успокоя съвестта си за това, че не го бях сторил предишната нощ. Да си призная, самата мисъл да използувам отрова ми бе противна тогава, а и сега изпитвам същото чувство.

Отидох при трупа на следващата сутрин и открих, че някакъв леопард е изял цялата част от кравата, в която бях поставил отрова. Бях до такава степен сигурен, че отровеното месо е изядено от леопард, който съвсем случайно е попаднал на убитата крава, а не от човекоядеца, че при завръщането ми казах на старейшината, че няма да остана да търся умрелия леопард, но че ще платя сто рупии на онзи, който го намери и занесе кожата му на селския патвари. Един месец по-късно един човек предяви претенции за наградата и кожата на леопард, умрял доста отдавна, бе погребана от селския патвари.

Опаковането на багажа не отне много време на моите хора и скоро след пладне ние тръгнахме на дълъг път, обратно към Найни Тал. Като слизахме по една тясна пътека към моста Чатвапипал, една голяма гърмяща змия мързеливо премина през пътеката и докато я наблюдавах как бавно се плъзна и изчезна от погледа ми, Мадхо Сингх, който стоеше зад мен, каза:

— Ето, отиде си злият дух, виновен за твоя неуспех.

Може би ще ви се стори безсърдечно от моя страна, че оставях Гархвал на жестокото милосърдие на човекоядеца, защото и аз имах такива угризения и моята постъпка беше остро критикувана в пресата, тъй като по това време за леопарда се споменаваше всеки ден в индийските вестници. Като смекчаващи вината обстоятелства бих казал, че усилие, което изисква голямо напрежение, не може да продължава до безкрайност. През тези няколко седмици, които прекарах в Гархвал, денят за мен се състоеше от двадесет и четири часа, защото твърде често, след като съм стоял нащрек цяла нощ, аз извървявах огромни разстояния до далечни села, откъдето бяха дошли сведения за безуспешни нападения на човекоядеца. Имаше много лунни нощи, когато, седнал в неудобно положение, физическите ми възможности да понасям всичко това достигаха своя краен предел и когато, застанал на място, където леопардът можеше много лесно да ме нападне, чувствувах, че повече не мога да държа очите си отворени. Много часове прекарах по пътеки, използувани единствено от мен и леопарда, като се мъчех да използувам всички трикове, които знаех, за да надхитря противника си. А леопардът, който или имаше късмет далеч повече, отколкото му се полагаше, или пък беше дяволски хитър, все успяваше да избегне куршума, който можех да забия в тялото му с едно натискане на спусъка, защото винаги, когато на следващата сутрин извървявах отново маршрута на среднощните ми преходи, аз разбирах от оставените по пътя следи, че съм бил прав, като съм подозирал, че леопардът ме е следил. Да знаеш, че те преследва леопард-човекоядец нощем — колкото и ярко да грее луната, — твърдо решил да си хване човешка жертва, създава комплекс за малоценност, който разсипва нервната система и не изчезва въпреки непрекъснатото повторение.

Уморен и духом, и телом, аз не можех да помогна на населението на Гархвал, дори да бях останал там още, а нещо повече — това можеше да коства и живота ми. Убеден, че постъпвам правилно, макар да знаех, че временното отказване от изпълнението на задачата, с която се бях нагърбил сам, ще предизвика остри критики в пресата, аз крачех уморено по дългия път към къщи, след като бях уверил населението на Гархвал, че ще се върна, за да му помогна, щом като имам възможност да сторя това.