Квинт Курций Руф
История на Александър Велики Македонски (30)

Убийството на Клит

След като превзе възвишението, с което постигна по-скоро известност, отколкото истинска слава, Александър раздели войската си на три, тъй като му предстоеше да преследва разпръснати в различни страни противникови части. За командир на единия отряд определи Хефестион, на другия — Кен, а сам той застана начело на всички останали. Варварите нямаха еднакво отношение към него. Едни от тях той подчини с оръжие, а повечето признаха властта му, без да се стига до сражение. Заповяда на тях да се дадат земите и градовете на тези, които още се съпротивляваха.

Изгнаници бактриани заедно с осемстотин масагетски конници бяха опустошили най-близките села. Управителят на тази област Атина, като не очакваше да му се устрои засада, изведе триста конници, за да ги усмири. Те укриха въоръжени части в околните гори, а някои подкараха пред себе си добитък, с който да примамят Атина.

Жаден за плячка, управителят поведе войската в безпорядък след стадото. Излезли внезапно, масагетите го убиха. Избиха и всичките му войници, както се движеха покрай гората.

Бързо известиха на Кратер за това клане. Той дойде на помощ с цялата си конница, но масагетите вече бяха избягали. Завари само хиляда души дахи, които изби до един. С тяхното унищожаване беше сложен край на съпротивата в цялата област. След повторното покоряване на зогдианите Александър се завърна в Мараканда. Посрещна го Дерда, когото неотдавна беше изпратил при скитите, живеещи отвъд Боспора. Придружаваха го пратеници на тези скити. Фратаферн^[1], който стоеше начело на хоразмите, съседи на областите, където живееха масагетите и дахите, също изпрати пратеници, които да засвидетелствуват покорността му пред Александър.

Скитите предлагаха на Александър да вземе за жена дъщерята на техния цар. Ако не ги удостои с такова сродяване, да позволи македонски първенци да влизат в брак с дъщери на първенци от техния народ. Даже обещаваха, че царят им сам ще дойде при него.

Царят изслуша благосклонно и едните, и другите, а после се установи на постоянен лагер в очакване на Хефестион и Артабан. И когато и те се присъединиха към него, той тръгна към областта, наречена Базаира^[2].

Богатството на варварите в тези места са стадата от специални породи животни, които те отглеждат в просторни горички и пасища. За тази цел избират места, богати с непресъхващи през цялата година извори. Обграждат ги със стени и издигат високи постройки за убежище на ловците. Казват, че в продължение на четири поколения един от тези райони е останал непокътнат от ловци. Сега Александър, като нахлу с цялата си войска, заповяда да подгонят зверовете. Един голям лъв се приближи до царя и се готвеше да се хвърли върху му. Лизимах^[3], който стоеше до царя и по-късно стана цар на Тракия, вдигна ловджийското си копие, за да прободе звяра. Царят го отблъсна и му заповяда да се отстрани. Прибави, че и царят, а не само Лизимах може да убие лъв. Някога, по време на лов в Сирия, Лизимах беше убил много голям лъв, но лявото му рамо беше раздрано чак до костите и беше застрашен животът му. Като му напомняше с укор това, царят постъпи по-смело, отколкото се беше похвалил: той допусна звяра да се доближи до него и го уби само с един удар.

Склонен съм да вярвам, че измислицата, според която Лизимах е бил възпрепятствуван от царя да убие лъва, води началото си от този случай. Но македонците решиха според обичая на техния народ, макар че царят беше убил лъв, да не ходи на лов пеша и без да е придружен от първенците и приятелите си. След като убиха четири хиляди животни, той с цялата си войска в същата гора организира гуляй.

Завърнаха се в Мараканда. Тук освободи Артабан поради преклонната му възраст и предаде неговата провинция на Клит — същия Клит^[4], който при река Граник закри с щита си царя и с меча си отсече ръката на Розак, надвиснал над незащитената му с шлем глава.

Клит беше сподвижник на Филип, прославен в много военни подвизи. Ланица^[5], неговата сестра, беше откърмила Александър и го обичаше като родна майка. Поради това и царят повери най-силната част от империята си на него.

Клит беше получил вече заповед да тръгне още на другия ден, но същевременно беше поканен от Александър и на угощение. На това угощение царят, разпален от изпитото вино, започна да надценява това, което беше извършил, и да се хвали. Стана отегчителен даже и за тези, които знаеха, че говори истината. По-възрастните мълчаха дотогава, докато Александър не започна да омаловажава подвизите на Филип. Подхвърли, че и забележителната победа при Херонея е била негово дело и че поради злобата и завистта на баща му му е била отнета славата от този голям подвиг; че Филип по време на появилите се разногласия между македонските войници и гръцките наемници лежал, отслабнал от раната, получена по време на този бунт; че с нищо друго, освен като се е престорил на мъртъв, не е можел да се спаси; че синът закрил тялото на баща си с щита си и със собствената си ръка убил втурналите се към него гръцки войници. Казваше, че баща му никога не бил признал, че дължи живота си на своя син. След похода срещу илирите, който беше завършил без баща си, му беше писал, че неприятелите са разпръснати и прогонени; че Филип никога не е бил там; че са достойни за похвала не тези, които тръгват за самотракийските^[6] мистерии, когато е трябвало да се опустошава Азия, а тези, които са извършили подвизи по-големи, отколкото човек може да си представи.

Такива и подобни слова младежите слушаха развеселени. За възрастните те бяха неприятни, най-вече поради спомена за Филип, под чиято власт бяха живели дълго време. Клит, вече доста пиян, обръщайки се към съседите си, им прочете стихове от Еврипид, но така, че царят да може да чува по-скоро звука на думите, а не съдържанието им. В стиховете се говореше, че гърците не правели добре, като записвали върху трофеите само имената на царете, защото славата си те добивали с чужда кръв.

Царят заподозря, че думите на песента са зложелателни, и започна да разпитва най-близките до него какво долавят от думите на Клит. Те упорито мълчаха, а Клит с по-висок глас започна да припомня подвизите на Филип и войните, водени от него в Гърция, като поставяше всичко над сегашните подвизи на Александър. Започна спор между младите и старите.

Александър привидно търпеливо слушаше как Клит омаловажава славата му, но в душата му накипя яростен гняв. Може би щеше да се овладее, ако Клит беше прекъснал песента, започната така дръзко. По нищо не личеше, че това ще стане, а царят все повече се ожесточаваше. Клит вече се осмели да защищава Парменион и победата на Филип над атиняните, да я противопоставя на унищожаването на Тива, тъй като беше увлечен не само от виното, а и от лошата си привичка да противоречи на всичко. Накрая каза: „Ако трябва да се умре за тебе, Клит е пръв! Но като правиш преценки за победата, даваш предимство на тези, които най-нахално опорочават паметта на баща ти. Ти ми определи зогдианската област, за която воювахме толкова пъти. А тя не само че още не е подчинена, но и не може да се подчини. Изпращаш ме при дивите зверове. Но да оставим това, което се отнася до мене! Ти презираш войниците на баща си, забравил, че ако този старец Атархий не беше върнал младежите, бягащи от сражението, и досега щяхме да сме под стените на Халикарнас. А ти как покори цяла Азия с тези младежи? Вероятно поради това, което, както знаеш, е казал вуйчо ти в Италия: че той е водил война срещу мъже, а ти — срещу жени!“

От всичко, казано необмислено и безразсъдно, нищо не засегна толкова царя, колкото изказаната с благоговение похвала за Парменион. Но потисна обидата, като се задоволи само с това да му заповяда да излезе. Все пак прибави, че ако Клит продължава да говори, може да започне да укорява и Александър, че още го държи между живите. Защото Клит наистина често е бил високомерен.

Тези, които бяха най-близо до Клит, се опитваха да го отстранят, караха му се, че се бави, и се мъчеха да го изведат. Когато го поведоха, той крещеше високо, тъй като към пиянството се беше прибавил и гневът. Говореше, че със собствените си гърди е защитил царя, а сега, толкова време след този случай, само споменаването му му е станало неприятно. Започна да го упреква и за убийството на Атал. И накрая, надсмивайки се над оракула на Юпитер Амон, когото Александър вече смяташе за свой баща, каза, че той, Клит, дава на царя по-верни отговори, отколкото баща му.

Гневът в гърдите на царя беше толкова голям, че дори и да беше трезвен, не би се овладял. Крайно възбуден, той скочи. Изплашени, приятелите му захвърлиха чашите и се надигнаха в очакване на това, което царят беше решил да извърши. Александър грабна копието от ръцете на телохранителя и се опитваше да удари Клит, който буйствуваше и продължаваше да говори. Птоломей и Пердика го спряха. Обкръжиха го, а той продължаваше да се съпротивлява, докато Лизимах и Леонат не му отнеха копието. Призоваваше със сълзи на очи признателността на войниците, оплакваше се, че претърпява от най-близките си приятели това, което неотдавна се беше случило и на Дарий, заповяда даже да се подаде сигнал с тръбата и всички с оръжие в ръка да се съберат пред шатрата. Тогава Птоломей и Пердика, паднали на колене, започнаха да го молят да не дава воля на гнева си, а да даде време на духа си да се успокои. Обещаваха на следващия ден всичко да се разгледа справедливо. Глухи бяха ушите, след като гневът бушуваше. Обезумял, Александър се спусна в преддверието на шатрата си и като отне копието от стражника, се спря на изхода, през който трябваше да излизат гостите.

Заизлизаха другите, а Клит тръгна последен, чак когато угасиха светлината. Тогава царят попита кой е. Дори в гласа му се долавяше жестокостта на престъплението, което готвеше. А онзи, забравил вече не само своя, но и царския гняв, отговори, че е Клит и излиза от угощението. Царят заби копието си в хълбока му и изпръскан с кръвта на умиращия, каза: „Върви сега при Филип, и при Парменион, и при Атал!“

Природата е приучила зле хората — да преценяват повече миналото, отколкото да мислят за бъдещето. Така и царят, след като изтрезня и се успокои, прецени трезво деянието си. Видя, че е убил човек, може би твърде дързък, но храбър воин, и макар да го беше срам да си признае — негов спасител. Той, царят, беше поел гнусната длъжност на палач, като си отмъсти с жестоко убийство за своеволието на думите, предизвикани от виното. По целия под се беше разляла кръвта на този, който допреди малко му беше гост. Стражите, зашеметени и като вцепенени, стояха настрана, а мълчанието им го подтикваше към най-искрено разкаяние. Той изтръгна копието от тялото на убития и го насочи към себе си. Беше го приближил до гърдите си, когато дотичаха стражите и го изтеглиха от ръцете му, а него, все още съпротивляващ се, внесоха в шатрата. Той се просна на земята и изпълни цялата шатра с ридание и жалко вайкане. Започна да дере ръцете си с нокти, да моли да не допуснат той да живее при толкова голям позор.

Така измина нощта. Александър започна да се съмнява и в друго — дали гневът на боговете не го беше довел до това голямо злодеяние. Сети се за извършеното ненавреме ежегодно жертвоприношение на татко Либер. Накрая решиха, че след като убийството е станало по време на пир, то е било поради гнева на боговете.

Впрочем, тревожеше го повече това, че вижда всичките си приятели отчуждени от него. Никой не се осмеляваше да му заговори, трябваше да живее уединен като дивите животни, едни от които той плаши, а от други се страхува. На разсъмване заповяда да внесат все още кървящото тяло. Поставиха го пред него, а той, ронейки сълзи, заговори: „Такава благодарност аз отдадох на моята дойка, чиито двама синове намериха смъртта си при Милет за моя слава, а брат й, единствената утеха за осиротялата, падна убит от моята ръка. С кого сега тя, нещастната, ще се утешава? От всичките й близки съм останал само аз, когото тя не ще може вече да гледа равнодушно. А аз, убиецът на моите спасители, ще се върна в отечеството си, без да мога да подам десница на възпитателката си, за да не й напомням нещастието й.“ И тъй като нямаха край нито сълзите, нито жалбите му, приятелите му решиха да изнесат трупа на Клит.

Царят лежа усамотен три дена. Телохранителите помислиха, че е решил на всяка цена да умре. Всички нахлуха в шатрата и като го молиха дълго, го убедиха да приеме храна. Македонците решиха, че Клит е убит с право и че трябва да бъде лишен от погребение. Но царят нареди да го погребат.