Алисия Грейс
Парфюмът на страха (1)

* * *

Този ден цареше леден студ. Дъждът шибаше като камшик по нежните листни пъпки, сякаш беше решил безмилостно да ги орони.

Небето беше оловно сиво, а вятърът носеше черните облаци ту в една, ту в друга посока.

В стаята на доктор Ричард Гилуърт дъждът барабанеше по прозорците. Старият човек лежеше, леко привдигнат, на болничното легло, завит с бяло вълнено одеяло.

Главата му, смалена и изпосталяла, лежеше върху възглавницата. Болният беше затворил очи, но не спеше. За него сънят се бе превърнал в скъпоценно изключително състояние.

Гърдите му свиреха. Колкото наближаваше смъртта, толкова по-страшни мъки търпеше изтерзаното му тяло.

Доктор Гилуърт усещаше все по-силна болка в гърба. Опита се да отклони вниманието си от нея, което му струваше пълно напрежение на волята. Подир спазмите дойдоха болки, които разтресоха немощното му тяло.

— Господи на небесата! — провикна се той. — Помогни ми.

Отвори очи и видя на вратата жена си Дороти.

— Мислех, че си заспал — каза тя.

Гласът й сякаш идваше някъде отдалеч.

— Гърбът ми — с усилие изпъшка той. — Помогни ми да се обърна настрани.

Затвори очи и усети на раменете си нейните хладни силни ръце. Тялото му бавно се извъртя настрани. Исполинската змия разхлаби своята задушаваща прегръдка. Той облекчено отдъхна.

— Да ти разтрия ли гърба? — попита Дороти.

— Да — тихо помоли той.

След малко усети как тя смъква горнището на пижамата му и как по кожата му се разнася прохладното масло. Отново отвори очи и погледът му се зарея към прозорците. Попита:

— Къде е Брайън?

— В библиотеката — отговори тя. Едва успяваше да прикрие тревогата си.

— Говори ли изобщо с теб?

— Само когато е съвсем неизбежно.

Доктор Гилуърт можеше да си спести въпроса. И без това знаеше какъв ще бъде отговорът.

— Момчето още не се е съвзело от смъртта на Моника — тихо каза той. След всяка дума правеше пауза.

— Времето ще го излекува — отвърна Дороти.

— За пет години трябваше да му е минало.

— Брайън винаги се е поддавал на настроения. За него смъртта на Моника беше голямо сътресение. В края на краищата тя умря в тази къща. И завръщането му не беше никак весело.

Той безсилно кимна. Сам бе накарал Дороти да повика Брайън у дома, защото смъртта вече беше близо. Сигурно ще умре след няколко дни или след седмица-две. Допреди някое време още се надяваше да се помири със сина си…

— Моля те, престани сега да мислиш за Брайън — каза Дороти. — Станалото — станало, не можеш вече нищо да промениш.

Натискът на ръцете й върху гърба му се увеличи, когато тя заговори за мъртвата.

— Ако това момиче имаше капчица чувство към Брайън, нямаше да се държи така — отсече тя. Гласът й трепереше от зле прикрит гняв. — Тя просто беше една въртиопашка, успяла да прилъже Брайън и да се омъжи за него. Когато заминаваше за онова пътуване… — Дороти не довърши, от гърдите й се откърти въздишка — И бездруго този брак нямаше да трае дълго.

Докторът не отговори нищо. Дороти отново му навлече горнището на пижамата.

— Как се чувстваш сега? — попита тя меко.

— Много по-добре.

— Искаш ли да остана при теб?

На драго сърце щеше да кимне, но реши, че още има достойнство да отклони предложението. Просто не би понесъл скръбното изражение на Дороти.

Само преди година всичко беше другояче. Той бе висок и строен, изглеждаше добре. Един мъж, на когото шестдесетте години му стоят чудесно. Сивите му очи бяха огледало на неговия буден ум и интелектуална енергия.

— Не — каза той най-после, — ще те повикам, ако имам нужда.

Дороти нежно го погали по раменете.

Заслуша се в стъпките й, когато тя се отправи към вратата. Фактът, че не обиколи покрай леглото, за да се изправи очи в очи с него, му носеше своеобразно удовлетворение.

— Всъщност днес — подхвърли Дороти от прага — пристига твоята медицинска сестра.

Почувства, че Дороти очаква от него да каже нещо. Но не му идваше нищо наум. Не беше способен ясно да разсъждава. Освен това знаеше, че за Дороти е много уморително сама да се грижи за него. Добре беше, правилно беше да ангажира медицинска сестра.